Християнизация на българия при княз Борис І. Издигане на България в духовен център на славянския свят. Увод

Периодът от средата на IX-то столетие до края на века е извънредно важен по своите последици в историческото битие на българите. Основното събитие в този период е присъединяването на българите към кръга на християнската европейска общност.

Възприемането на християнската религия е едно изключително по съдбовност и значение събитие за българския народ и по своите последици в историята на Първата българска държава е равно на раждането на българската държава. Чрез християнството българският народ става съпричастен към високата византийска култура, получава възможност сам да твори култура чрез свой прочит на византийската, както и да се впише чрез собствени постижения в европейската.

През този период се извършва още един процес от първостепенна историческа важност - формира се обликът на българската народност.

Периодът от втората половина на IX век е свързан с името и делото на княз Борис (851-889), който оставя трайни следи в паметта на българската църква и целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на изключителната роля на княз Борис при налагането на християнството като държавна религия и за спасяването на славянската писменост, с което дава възможност на българския народ сам да твори култура и да впише в постиженията на европейската.

Ограничен е броят на домашните изводи, от които се черпят сведения за покръстването на българите. По-значими са “Чудото на св.Георги с българите”, “Болтенски надпис” от времето на Борис, посланието на Борис до папа Николай I. Чуждите извори са многобройни и разнообразни (византийски и западни) - “Послание на патриарх Фолий до Борис по църковните въпроси”, “Отговорите на папа Николай I по допитване на българите”, “Берлински летописи”, “За управлението на империята на Константин Багренородний”, “Живописи на римските папи на Анастасий Библиотекар”.

1. 
   Оценка на ІХ век.
   

1. 
   На първо място се разгаря борбата за политическо господство в Европа между Византия и Франкската империя и арабския халифат. Докато Византия и арабите непрекъснато взаимно се изтощават в непрестанни сблъсъци, то Франкската империя се разкъсва от вътрешни противоречия и през 843 година се разпада (България влиза в отношения само с източната част на Немското кралство.
   
2. 
   Политическото напрежение се съпътства и от остри борби за духовно господство между двата главни християнски центрове - Рим и Константинопол. “Ябълката на раздора” става славянският езически свят по средното и долното течение на река Дунав, като и двата центъра се стремят да привлекат към своята културно-религиозна и политическа орбита варварските народи.
   
3. 
   Опитите за духовна, но всъщност политическа експанзия на двата църковни центрове среща съпротивата на многобройния славянски езически свят и образуваните вече негови политически обединения. Славяните се стремят да запазят своята народна идентичност.
   
4. 
   Към славянския свят още от създаването си принадлежи и България. Към средата на IX век тя е вътрешно укрепнала, със силна централна власт, а с териториалното си разширение от първата половина на IX век България трайно се настанява и в Македония, чийто едноезични славяни бързо се интегрират към останалите си съплеменници в Тракия и Македония. България се превръща в достоен съперник на най-влиятелните политически сили в Европа.
   

2. 
   Християнството до средата на ІХ век.
   

3. 
   Предпоставки за приемане на християнството.
   

1. 
   На първо място стои неуреденото международно положение на България, намираща се между двете християнски сили Византия и Немското кралство. В тези условия тя не може да разчита на сигурен съюзник, а освен това неспазване на договора с езически държави не се счита за грях.
   

2. 
   За приемането на християнството значение има стремежът на българското общество да приеме тогавашната европейска култура, по същество християнска, защото през Ранното Средновековие отчуждението от християнството означава оставане извън контекста на времето.
   
3. 
   Не по-маловажни са и вътрешните предпоставки - България по същество е вече раннофеодална държава и цялостното й развитие влиза в конфликт с езическата религия, продукт на други обществени отношения. Военно-племенната аристокрация отстъпва окончателно място на служебната и поземлената аристокрация, притежаваща както властта и земята, така и правото да се разпорежда с доходите на населението. Основната маса от него са подвластни люде, върху които тегне извън-икономическата принуда, изразява се в плащането на феодални ренти, различни повинности и безплатен труд и плащане по натурална рента.
   

4. 
   В средата на IX-то столетие се извършва революционна промяна в същността на върховната власт - държавата е централизирана, а цялата власт принадлежи на хана. Тази промяна се нуждае от идеологическо утвърждаване - в очите на поданиците властта на владетеля трябва да бъде божествена, посегателството върху властта е бунт срещу Бога и обратното.
   

5. 
   Близо две столетия славяни и прабългари живеят в мирен ритъм, безконфликтно в пределите на българската държава, но имат различни религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика, а това затруднява етнообразуващите процеси.
   

6. 
   Не без значение за приемането на християнството е широкото му разпространение в българските земи. Жестоките преследвания (смъртта на Енравота, епископите на Девелт и Андреанополд) на пречат на проникването му дори в двореца (сестрата на Борис).
   

4. 
   Външно-политическа дейност на Борис.
   

Пресиановият син Борис (назован Богорис) приел властта в 852 година в много напрегната обстановка. Тя била резултат от засилената религиозна и политическа немска експанзия, насочена към младата славянска държава Великоморавия. Опитите на нейния княз Ростислав да води самостоятелна външна политика срещнали съпротивата на Немското кралство. Отчитайки опасността от разширяващото се немско влияние, България и Великоморавия сключили таен съюз срещу Немското кралство през 853 година. Съюзник на Немското кралство били хърватите. Скоро обаче Борис преосмислил външнополитическата си ориентация. За това съдействал неуспехът във войната с хърватския княз Търпимир - съюзник на немците.

2. 
   Отношения с Византия.
   

3. 
   Създаване на нови коалиции в Европейския югоизток.
   

В сравнение с Римската църква, която налагала универсализъм в юрисдикцията и богослужението и изисквала използването само на латински език, константинополската патриаршия била по-гъвкава и допускала създаването на поместни църкви и употребата на национални езици. Последното безусловно доказало на новопокръстените славяни повече, отколкото неотстъпчивостта на папския Рим. Заради това, както и за да се противопостави на формиралата се срещу Великоморавия силна коалиция, княз Ростислав се обърнал към Византия.

През 862 година в Константинопол пристигнало пратеничество от страна на Ростислав, което било натоварено да сключи стабилен и сигурен съюз с Византия. В специално послание до император Михаил III княз Ростислав помолил византийския император да му изпрати проповедници на Христовото учение, които да поучават народа му на славянски език. С това князът на Великоморавия преследвал две цели: от една страна търсел в лицето на Византия политически съюзник срещу противостоящата му коалиция, а от друга - ограничавал до минимум немското духовно влияние.

Византия приела с радост направеното предложение, защото то поставяло България в затруднено положение, но и защото получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия, като същевременно навлезе в диоцеза на римския папа и уязви претенциите му за лидер на целия християнски свят.

Поканата на Ростислав била отдавна очаквана в Константинопол. Извършена била и предварителна подготовка, която включвала съставянето на славянската азбука и превеждането на най-необходимата богослужебна литература. Така Византия имала готовност да пристъпи към набелязаната си програма спрямо славяните - да ги покръства и приобщава към имперската общност.

Император Михаил побързал да удовлетвори молбата на Ростислав. Подготвил специална мисия за Великоморавия и поставил начело братята Кирил и Методий.

По същото време, воден от желанието да закрепи българо-германските връзки, хан Борис също обещал на Людовик Немски да приеме християнството. Тази стъпка били неизбежна, тъй като само по подобен начин можело да се разчита на стабилност в отношенията между християни и езичници.

В започналата през 863 година война срещу Великоморавия немско-българските войски постигнали решителен успех. Зле обаче потръгнали работите в Сърбия. Там българските войски претърпели поражение, а престолонаследникът Владимир-Расате попаднал в плен заедно с дванадесет велики боили. Ханът поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси. Освен военнопленниците Борис получил и богати дарове. Нужно е да се отбележи, че различните автори много различни датират този поход срещу сръбските племена. Едни посочват 853 година, други началото на 80-те години, а трети 880 година.

През 863 година на Запад станало известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение. Папата определил това събитие като извънредно важно за Западната църква и благословил съюза на хан Борис и Людовиг Немски. В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата. Ако България приемела кръщение от Западната църква, това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно православната империя. Византия не искала да допусне това на никаква цена.

През лятото на 863 година България била сполетяна от големи природни бедствия. Годината била неплодородна и в страната бушувал глад, а 40-дневните земетресения нанесли големи разрушения. Отчаянието и разрухата били използвани от Византия и тя нанесла внезапен удар по море и суша. По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад срещу Великоморавия. Хан Борис не успял да реагира на удара и да окаже съпротива, но той бързо прозрял истинските намерения на византийските управници. Единственият изход от ситуацията се оказали предложените мирни преговори. Като предварително условие за сключване на траен мир Византия поискала разтрогване на българо-германския съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия.

Във византийската столица управляващите били наясно с факта, че България е водила преговори с немския крал за изпращане на проповедници в България, което означава страната да премине под юрисдикцията на Западната църква.

Извод: Подобно развитие е недопустимо за Византия. В създалата се обстановка българските управници били принудени да приемат предложенията на Византия.

През есента на 863 година българското пратеничество в Константинопол приело християнско кръщение и подписало известния “дълбок мир”, който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници. Заедно с това България получила областта Загоре и земи в Албания до Адриатическо море.

5. 
   Актът на покръстването.
   

През пролетта на следващата 864 година започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари. Най-често хората от едно селище, което било приело християнската вяра, ставали кръстници на хора от друго селище. Новопокръстените възприемали и нови, християнски имена. Това не ставало гладко и безпрепятствено. Както съобщава един неизвестен старобългарски писател, Борис-Михаил се опитал с “Христовата сила и кръстния знак да победи коравото и непокорно българско племе”. На мястото на срутените езически капища се издигнали християнски храмове, започнал градеж на манастири и параклиси.

Разбира се, налагането на новата вяра ставало доста формално. Проповедите на чуждия гръцки език не достигали до умовете и сърцата на обикновените хора. Съществувала опасност от новата религия да се възприеме само външната култова страна и да не се вникне в смисъла на нейното учение и тайнства. При тези обстоятелства става ясно защо в страната нахлули всякакви сектанти и еретици, както и проповедници на други религиозни учения: ислям, юдеизъм, павликянство. Тези проповедници внасяли допълнителен смут в и без друго все още неукрепналото религиозно съзнание на българите.

Покръстването на българите намерило широк отзвук във Византия и целия тогавашен свят. Като всяко знаменателно събитие по това време, и то станало обект на множество легенди, които разказвали какви причини накарали Борис да приеме Христос за свой Бог. Според една от тях ханът приел Светото кръщение под влиянието на своята сестра, която прекарала дълги години във византийски плен и се завърнала в българския двор като убедена християнка. Беседвайки с нея, ханът узнал “истината за сладкия Иисус” и така възлюбил учението му, че решил да го приеме заедно с целия си народ. Според друга легенда, причина за чудодейното кръщение на Борис станала една картина, нарисувана от византийския монах живописец Методий. В една от ловните хижи на хана той нарисувал сцената на “Страшния съд”, при вида на която владетелят пожелал час по-скоро да приеме Христа. В действителност, както вече стана ясно, историческите основания за приемането на християнството са далеч по-дълбоки и не дотам субективни. Широко разпространена била и легендата за кръщението на 54 хиляди българи при река Брегалница, което било извършено от св.Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има зърно истина, което третира достоверен исторически факт.

Вече повече от сто години в българската историческа наука се води спор за точната дата на това преломно за българите събитие - покръстването, което според различните изследователи е станало между 863 и 867 година. По много съображения последната година се приема като твърде късна.

Историческите извори подробно описват събитията около покръстването, но никъде не сочат точната дата. Някои учени смятат, че българският владетел и народът му са приели Светото кръщение през късната есен на 863 година и цялата 864 година. Главното основание да се настоява за 863/864 година е обстоятелството, че точно датираното събитие на бунта срещу покръстването става през 865 година - с други думи “след”, а не “по време” на покръстването. В литературата дълго време за безспорна се е смятала една друга дата - 865 година, която е наложена от именития български историк професор Васил Златарски. Тази година е мотивирана с известния надпис на албанското село Балши, намерен от австрийски войници по време на Първата световна война. Друг наш историк - П.Петров смята, че покръстването е станало през 864 година. Има и друга хипотеза, според която българският княз е изразил съгласие да се покръсти заедно с подвластния си народ през 863 година, а е извършил този акт на 25 май 866 година.

За своята бъдеща дейност като християнски владетел княз Борис получил от своя духовен наставник - цариградския патриарх Фотий, специално послание. Патриархът давал на българския княз уроци как да ръководи държавата и как да се отнася към своите поданици. Фотиевото послание може да бъде характеризирано като своеобразен наръчник. От Цариград били получени и законници, които трябвало да положат юридическата основа на християнската държавност, бит, морал и култура.

6. 
   Бунтът на 52 боили.
   

По-късно княз Борис I - Михаил поискал прошка от папа Николай за жестокостта, която проявил. Това не донесло успокоение на душата му. Изворите свидетелстват, че десетилетия по-късно съвестта измъчвала княза-покръстител и не му давала спокойни сънища. Покой можел да получи само след изтощителни усърдни молитви в храма.

Няма съмнение, че боилите, които вдигнали меч срещу своя повелител, били далеч от прозорливостта му. Техните симпатии към старата религия и грижата за собствените им привилегии попречили да вникнат в идеята за обединението на българския народ и перспективата същият този народ да мери ръст с другите културни общности на своето време.

Историческите свидетелства за бунта са оскъдни. Повечето от тях са от западен произход. Византийските автори само мимоходом съобщават за него. Българските автори съзнателно премълчават за това събитие, за да не опетнят името на княза. Част от съвременните изследователи датират бунта през 865 година, а други от тях го отнасят към пролетта на 866 година .

7. 
   Последици от налагането на християнството.
   

Важна последица от приемането на християнството е въвеждането на закони от нов тип, което говори за социалния ръст на българското общество. По нареждане на княз Борис били преведени и пригодени към българските условия най-съществените устройствени закони на Византия, каквито били Номоканонът в неговата Фотиева редакция, законите на Сирийската династия (VIII век) и Земеделският закон. С голяма популярност в България се ползвал Законът за съдене на хората, който легнал в основата на българското държавно законодателство през Средновековието. Той бил заемка от византийската Еклога (създадена през VIII век), но адаптирана в наказателната си част към по-демократичните норми на социален живот в България. Сравнен в византийската Еклога, Законът за съдене на хората предвиждал по-леки физически и членовредителни наказания.

8. 
   Борба за независима Българска църква.
   

На българския владетел му били известни противоречията между Източната и Западната църква за влияние върху новопокръстените славянски народи и тъкмо това искал да използва в осъществяване на независимата си църковна политика. Потърсил решение на проблема в две посоки - възобновяване на съюза с Немското кралство и едновременно с това - обръщане към Рим за приобщаване към папството, т.е., по-далече от Патриаршията и по-близо до самостоятелността.

През лятото на 866 година на път поели две пратеничества: едното към Рим, при папа Николай I (858-867), а другото - към Регенсбург, при крал Людовиг Немски (843-876). На 29 август 866 година в Латеранския дворец в Рим пристигнали пратениците от България, водени от Борисовия сродник Петър и боилите Йоан и Мартин. Те носели дълъг списък с въпроси (114 или 115) до римския папа, между които и основният - може ли българите да имат самостоятелен архиепископ или патриарх. Пратениците отивали с молба за “книги и закони”, които да уредят верския живот на довчерашните езически поданици.

Пратениците оповестили намеренията на своя владетел - преминаване в диоцеза на папата и сдобиване с автокефална църква със собствен архиерей, номинално подчинен на Рим.

Самите въпроси на княз Борис не са достигнали до нас, но от съхранените в по-късни преписи “Отговори” на папа Николай I узнаваме почти буквално зададените въпроси. “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” са ценен исторически документ за ранната история на българския народ и държава. Поставените от княза въпроси засягали всички важни страни на обществения, културния и духовния живот: уреждането на взаимоотношенията между хората, семейните връзки, обичаите, дисциплината във войската и т.н. Въпросите и отговорите представят ярка картина на българския бит и душевност от VIII-IX век. ОТ въпросите също така става ясно, че българите искали да придадат външен израз на неосмислената още вяра. Тези въпроси разкриват желанието на княз Борис и на аристокрацията да узнаят всичко онова, посредством което би могло да се извърши обновяване на българската държава и на българския народ в духа на християнската обредност, етика, правни норми, морал и идейни възгледи. Те показват, че княз Борис и приближените му боляри са познавали добре византийската църковна практика и някои паметници на византийското законодателство.

Игуменът на манастира “Санта Мария” Анастасий Библиотекар, известен латински книжовник, съставил “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите”. Централният въпрос засягал ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. Папа Николай I се опитал да проточи решаването на този въпрос, за да спечели време, което му било необходимо, за да насади влиянието на Рим в България. И по-конкретно, папата отговорил, че патриарх може да се ръкоположи след като се установи както е фактическото състояние на християнската пропаганда в България.

На 13 ноември 866 година папа Николай I връчил “Отговорите по допитванията на българите” (106 на брой) и писмата до българския княз на българските пратеници, които потеглили обратно към Плиска. Придружила ги голяма папска мисия от духовници начело с двама вишни прелати - епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Тяхната задача била свързана с установяване на преки контакти и подмяната на гръцкото духовенство с римско. В края на същия месец римската духовна мисия пристигнала в България, заела мястото на византийското духовенство и започнала обичайната си работа - да извършва богослужебна и проповедническа дейност и да покръства все още непосветените в Христовото учение. Латинските духовници обявили за недействителни гръцките обреди, а това внесло смут в съзнанието на новопокръстените българи. Константинопол остро реагирал на промяната и публично осъдил намесата на папските клирици в България. Патриарх Фотий осъдил поведението на папата, но не посмял да упрекне княза.

Малко след папската мисия под ръководството на епископ Ермених пристигнали и немски духовници, но след като установили присъствието на римското духовенство, се завърнали обратно в страната си.

Ходовете на българската дипломация през втората половина на 866 година и началото на 867 година много скоро дали положителен резултат: политическата тежест и известност на България сред западноевропейските държави чувствително нараснали. В същото време разпрата между Рим и Константинопол се ожесточавала поради българския църковен въпрос.

Междувременно княз Борис останал доволен от работата на енергичния епископ Формоза и предложил на папата да го ръкоположи за духовен глава на Българската църква. В Рим обаче заподозрели Портуенския епископ в тайни споразумения с българите и отказали да удовлетворят молбата. Вместо Формоза били изпратени двама други духовници - Доминик и Примуалд. Папата настоявал българския владетел да направи своя избор между новопристигналите лица и Павел Популонски. Отказът да бъде ръкоположен Формоза за архиепископ на България бил една от най-големите грешки на папа Николай I в отношенията му с българите. В края на 867 година папа Николай I починал, но и новоизбраният папа Адриан II (867-872) отказал да удовлетвори исканията на княз Борис за Формоза или за дякон Мартин. Новият папа искал да изпрати не изявена личност, а послушен прелат на Западната църква. Българският владетел отклонил предложението за инодякон Силвестър, който, освен другото, притежавал твърде нисък ранг в църковната йерархия.

Неколкократното отхвърляне на предложените кандидати накарало княз Борис да заеме резервирана позиция спрямо папата. Стремежът му да създаде автономна църква очевидно не се понравил в Рим, което го насочило към Константинополската църква, надявайки се на повече отстъпчивост спрямо българските искания. Пред опасността в подстъпите към Цариград да има силна и голяма държава под юрисдикцията и влиянието на папството, Византия се принудила да бъде гъвкава в своите дипломатически действия. За да привлече българите в своя духовен и политически периметър, империята станала по-отстъпчива и се съобразила с предявените от княз Борис искания.

Междувременно, във византийската столица станали важни промени. Чрез преврат през 867 година бил свален и убит император Михаил III, наследен от близкия му сътрудник Василий I Македонец (867-886). Ведно с това бил сменен и патриарх Фотий с по-умерения и склонен към компромиси със Западната църква патриарх ИГнатий (867-877). Новото правителство в Константинопол поискало да изглади противоречията с Рим, към което се стремял и папа Адриан II, усетил опасността от засилващите се арабски набези в Южна Италия.

9. 
   Създаване на автономна Българска църква.
   

На последните заседания на събора присъствали и пратениците на българския княз. Вероятно това било предварително уговорено в тайно споразумение с императора, което е видно от последвалите събития. На 4 март 870 година император Василий I дал тържествена аудиенция в двореца за всички участници в събора. Неочаквано пратениците на българския княз поставили въпроса кому трябва да се подчинява техният духовен глава. Това изненадало папските легати, които възразили, че Българската църква е подчинена на Светия престол и дискусиите по този въпрос са напълно излишни. Тогава представители на източните патриаршии попитали какви свещеници заварили българите, когато завладявали земите си. Отговорът бил - гръцки. При това положение, въпреки протестите на папските легати, съборът постановил България да премине под върховенството на Константинополската църква, която извършила и акта на покръстването, но Българската църква да бъде обособена като самостоятелна архиепископия.

В отговор на това римските духовници отказала подписването на документите и така се стигнало до т.нар. “малка схизма”, довела до окончателния разрив между Източната и Западната църкви.

По престижа на западния предстоятел бил нанесен сериозен удар. В продължение на дълги години папите нееднократно призовавали княз Борис да “върне” Българската църква в лоното на апостолическия престол. Княз Борис или не отговарял на умолителните и заплашителни писма, или се позовавал на волята на Вселенския събор.

Актът от 4 март 870 година поставил основите на автономната Българска архиепископия. Римското духовенство било принудено да напусне страната. На негово място дошло отново византийско духовенство начело с ръкоположения от константинополския патриарх пръв български архиепископ Йосиф. Средище на архиепископията станала Плиска, а по-късно Велики Преслав. Следващите й предстоятели щели да се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Зависимостта от Константинополската църква-майка била повече формална и условия за фактическа намеса във вътрешните й работи нямало.

10. 
    Структура на Българската църква.
    

След учредяването на Българската църква постепенно се оформило ново съсловие в българското общество - висшето духовенство. Представителите на висшия клир (архиепископът, служителите в неговата канцелария, митрополитите, епископите и игумените) имали в ръцете си значителна съдебна и административна власт. Българската църква се превърнала в богата и влиятелна институция, в идеен крепител на феодалния род.

Решенията на VIII Вселенски събор и изграждането на автономна Българска църква били победа на българската дипломация. Трайното ориентиране на България към православието се обяснява не само с естествената географска близост до Византия, но и с факта, че православната византийска църква официално провъзгласявала (за разлика от папската курия) принципа на цезеропапизма (върховенството на светската над църковната власт). Този принцип допаднал на стремежите на княз Борис, защото отговарял по-пълно на съществуващите вече в България традиции на силна централна власт. В процеса на християнизацията на страната и по време на дипломатическата игра между Рим и Константинопол княз Борис I - Михаил завоювал широки сфери на влияние в духовния живот.

Окончателното обвързване на България с Константинополската патриаршия, обусловено както от географското й положение, така и от конкретната политическа обстановка, означавало трайно обвързване на нейната история, съдба и култура с християнския Изток. Оттогава насетне българо-византийската симбиоза в различни сфери и особено в областта на духовната култура поставила началото на един нов модел от европейската цивилизация - славяно-византийския.

Княз Борис не постигнал всичко, но постигнал много. В по-сетнешната практика новопокръстените славянски народи (сърби, руси) успели да извоюват самостоятелни църкви едва няколко века след приемането на християнското кръщение. На княз Борис това се отдало само шест години след Покръстването и очевидно трябва да се отбележи като успех на водената от него политика. Но още тогава, както за княза, така и за всички причастни на делото на Българската църква, било ясно, че страната се нуждае от собствена писменост и въвеждането на говоримия език в богослужебната практика, защото византийското духовенство служело за налагане на византийско политическо, духовно и културно влияние в страната.

Всепризната е цивилизаторската мисия на средновековна България за останалия източно-православен свят. Началото на тази мисия е "“Златния век на българската книжнина".Тогава българският език става класически език на славянството и служи за основа на бъдещата книжнина на руси, украинци , сърби , власи, белоруси и други.

Трябва да се обърне внимание на факта, че от началото на Средновековието ( 5 век) до РЕНЕСАНСА ( 15 век) в Европа се твори книжнина на три езика- гръцки (ограничен само в южната част на Балканите) , латински ( в Западна Европа) и старобългарски (в Източна Европа).

Повечето от възникналите през Ранното средновековие варварски държави нямат собствена писменост . За нуждите на държавната си канцелария те използват латински или гръцки език. Така било и в България. Запазените каменни надписи от езическия период са изписвани с гръцки букви. Средата на IX столетие се явява повратен момент в развитието на българската държава, респективно и в развитието на българската култура. Причината за това са две събития със съдбовно значение – приемането на християнството и създаването на славянската писменост и въвеждането й в България от техните ученици.

ИСТОРИОГРАФИЯ: По проблемите за създаването и разпространението на славянската писменост са писали Ал. Бурмов, П. Петров, Димитър Ангелов, Иван Дуйчев. Исторически извори по темата са Пространствените жития на Кирил и Методий, Италианската легенда, Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, Житията на Наум, “За буквите” от Черноризец Храбър и други.