Християнизация на България при княз Борис I

Издигане на българската държава в духовен център на славянския свят.

ИЗВОРИ И ИСТОРИОГРАФИЯ Управлението на този български владетел, християнизацията на България, българският църковен въпрос и превръщането на славянския език в богослужебен и книжовен са събития и явления, отразени подобаващо в съвременните исторически извори. От византийските извори най-важни са трудовете на Георги Монах и Константин Багрянородни, посланието на патриарх Фотий до българския владетел и различни други документи от канцеларията на Патриаршията. От западните извори споменаване заслужават Бертинските и Фулденските летописи, "Отговорите на папа Николай I на запитванията на българите", писмата и посланията на папите Николай I, Адриан II и Йоан VIII и други по-късни извори (Чешка легенда от X в. , Моравска легенда от XV в и др). Славяноезичните извори са представени предимно от житията на светите братя Кирил и Методий и на учениците им. Сред изследователите на българската история от този важен период личат имената на най-изявените български медиевисти: Васил Златарски, Иван Дуйчев, Васил Гюзелев ("Княз Борис І"), Ст. Ваклинов ("Формиране на Старобългарската култура"). Проблемите на славянската писменост и на ранната славянобългарска литература отдавна са станали основна тема в руската и световната славистика.

ОБСТАНОВКАТА ПРЕДИ ПОКРЪСТВАНЕТО И ПРЕДПОСТАВКИТЕ ЗА НАЛАГАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ

Хан Борис I застанал на българския престол в сложна международна обстановка в Европа и на Балканите. Около средата на IХ век в Средно дунавската низина се издигнала Великоморавия - държавата на западно-славянските племена. Възникнали княжествата на сърби и хървати и се появили първите сведения за съществуването на Киевското княжество. Между Папството, укрепило своя престиж и влияние благодарение на подкрепата на франкските и немските владетели и Константинополската патриаршия пламва ожесточена борба за надмощия в събуждащото се за политически живот европейско славянство. За да се неутрализира проникването на католицизма сред християнизиращия се славянски свят, в Константинопол била разработена особена културно -религиозна и политическа доктрина, която залагала на разпространението на византийския тип християнство сред славяните и другите народи. За да може това влияние, базирано на религията да бъде трайно, ромеите залагат на превръщането на славянския език в богослужебен. По този начин християнската проповед можела да бъде разбираема за новите християни. Чрез разпространяването на източното православие на говорим език Византия искала да приобщи славянските князе в "семейството" на християнските владетели. Ромейският василевс ставал техен "баща", а това за средновековните политически нрави означавало израз на зависимост. В тази стратегия особено място се отделяло на България и на Великоморавия. Така империята се надявала да възстанови своята политическа и военна мощ в територии, които някога спадали към пределите на Римската империя.

Първите години от управлението на хан Борис I били белязани от изострянето на конфликта Рим - Константинопол и предизвиканата от него нестабилност на междудържавните отношения. Още с възкачването си на престола той подновил договорните отношения с Немското кралство, но отчитайки разрастващото се немско влияние през 853 г. сключил съюз с Великоморавия, насочен срещу Людовик Немски. Към съюза се присъединил и френския крал Карл Плешиви. Реакцията на немския крал била неблагоприятна за българската държава. Изворите съобщават за "облаци франки, които връхлетели българските земи". България претърпяла неуспехи във войната срещу сръбското княжество и срещу Хърватско. Все пак български владетел успял да запази статуквото по северозападните граници, цената за което бил подновеният българо-немски съюз. Преориентацията на българската външна политика се дължала на още две причини: прекомерното засилване на Великоморавия било в ущърб на българските интереси, а териториалните спорове с Византия правели съвсем реален нов българо-византийски конфликт.

Земите между реките Струма и Места, приобщени към българската държава, прекъсвали сухоземната връзка между Солун и Константинопол, което не било в интерес на Византия. Неясноти имало и по българо-византийската граница в Югоизточна Тракия. В 855 г. византийските войски нарушили българските граници и превзели Пловдив, Девелт, Анхиало, Месемврия и предпланините до Източна Стара планина. Подписаният мирен договор узаконил византийските завоевания, но признал българските териториални придобивки в Македония и Родопската област.

През 862 г. Великоморавия постигнала успехи във войната срещу Немското кралство, което поискало намесата на българския владетел. Притиснат от две страни, княз Ростислав се обърнал към Византия. В Константинопол пристигнало пратеничество, което било натоварено да сключи военен съюз с Византия и да поиска проповедници на християнството, но на славянски език. Така началото на 60-те години на ІХ в. в Югоизточна Европа се извършва ново прегрупиране на силите. Оформили се два военно-политически съюза, в единия от които влизали Немското кралство и България, а в другия - Великоморавия и Византия. Тъкмо във връзка с византийско-моравския съюз се осъществила и мисията на светите братя Кирил и Методий.

ПОКРЪСТВАНЕТО, РЕАКЦИИТЕ СПРЯМО НЕГО И ЗНАЧЕНИЕТО МУ Успоредно с тези драматични събития към 863 г. на Запад станало известно намерението на българския владетел да предприеме заедно с народа си християнско кръщение. Папата определял това събитие като извънредно важно за Западната църква и благословил съюза на хан Борис и Людовик Немски. В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата поради възможността за прекомерно разширяване на папското влияние. Затишието на войната с арабите давало възможност на Византия да изтегли част от войските си от Мала Азия и да ги насочи към България. Тези събития съвпаднали с голямо природно бедствие, сполетяло българските земи. В продължение на 40 дни имало повсеместни земетресения, а и годината се оказала неплодородна. Хан Борис не могъл да реагира на византийското предизвикателство, тъй като войските му се намирали на северозападната граница. Единственото спасение било сключването на мир и приемането на християнско кръщение от Византия. Императорът поставил и допълнително условие: разтрогване на съюзните отношение между хан Борис и немския крал Людовик. Срещу това Византия правела някои териториални отстъпки и предавала областта Загоре отново на българите.

Българското пратеничество в Константинопол приело християнското кръщение и подписало известния "дълбок мир", който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници. Наскоро след това българските пратеници се завърнали в Плиска, придружени от един епископ, един специален пратеник на императора и множество духовници. Вероятно в една нощ срещу Кръстовден, без много шум и тържественост, ханското семейство приело християнската вяра. Задочен кръстник на хана бил император Михаил III. Заедно с Борис, покръстени били и множество знатни българи. Българският владетел изоставил старата си тюркска титла и приел славянската "княз", както и името на своя кръстник. В историческата памет той е останал като княз Борис Михаил. Веднага след това започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари, които възприели нови християнки имена.

Сред изследователите няма единно мнение за годината на българското покръстване. Сочат се годините 863 , 864 , 865 и дори 866 . Най-много привърженици има годината 865, отбелязана на каменния надпис от с. Балши (дн. Албания). Не липсва и компромисно решение, според което покръстването продължава за един по-дълъг период от време: между 863 и 866 г.

Още на съвременните хора било ясно, че става въпрос за събитие с огромно значение. В българската и чуждестранна (предимно византийска) литература покръстването на княз Борис било превърнато в легенда и обяснението за този акт се търсело в два аспекта. От една страна, като причина се сочи сестрата на владетеля, прекарала дълги години във византийски плен и завърнала се в българския двор като убедена християнка, а от друга - въздействието, което произвела върху княз Борис нарисуваната от живописеца Методий сцена на "Страшния съд" в една от летните резиденции на княза. Пред вида на очакващите грешниците и езичниците мъки в ада, князът се обърнал към Христовата вяра. Краткото Кирилово житие обяснява решението за покръстването на княз Борис с покръстителната мисия на Кирил и Методий в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие преписва заслугата за това главно на Методий. Всъщност покръстването е закономерен акт, чието обяснение трябва да се търси в българската и европейската действителност от средата и третата четвърт на IX в.

Християнството имало стара традиция по българските земи. Начало на неговото разпространение се поставя в първите десетилетия на новата ера, когато се създали и първите епископски центрове в Мизия и Тракия. Славянските нашествия нанасят силен удар на християнската традиция, но не я прекъсва. В езическа България християнството прониквало посредством византийски военнопленници и чрез присъединяването на територии със славянско население, християнизирано преди това от Византия.

Съществувало и друго важно съображение от политико-държавно естество. Прабългарите и славяните не могли да намерят общ език не само поради антропологични, културни и традиционни различия, но и поради различните си религиозни системи. Единствено християнството било в състояние да заличи различията между двата етноса и да открие пътя за образуване на единна народност. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че религиозният дуализъм в езическа България не подпомагал, а затруднявал процеса на превръщането й в централизирана монархия. Християнството от своя страна имало вече изработени механизми за отношения с властта, при които то обосновавало единоначалието и божествения произход на владетелската институция. Чрез християнството България приемала от Византия една отработена система на държавно устройство, в основата на което стоял централизмът и представата за йерархична структура на обществото.

Всъщност за съдбоносното решение на княз Борис съществуват и причини от международен характер. През IX в. християнството се налага като господстваща религия почти на целия Европейски континент. Езическите държави ставали все по-малобройни и все по-изолирани. Христинските държави ставали все по-нетърпими към тях и не ги приемали като равностойни партньори в политическите и военните контакти. Единственият начин България да избегне тази изолация било приемането на християнството.

Официалният акт на покръстването не минал без сътресения в българската държава. Сред прабългарската аристокрация имало хора, които искрено почитали религията и обичаите на прадедите си и смятали за оскърбително приемането на чуждо вероизповедание. Други пък се опасявали, че с проникването на новата религия ще се отворят вратите пред византийското политическо влияние. За тях не било без значение и бъдещото изравняване между прабългарската и славянска аристокрация, което означавало загуба на установените привилегии. Недоволството се подсилвало и от факта, че населението в България не разбирало християнската проповед, поднасяна му на гръцки език. Религиозният хаос позволил нахлуването на множество ислямски, юдейски и павликянски проповедници, които създали сериозно объркване сред новопокръстените. Част от прабългарските боили се обединили в становището, че князът им дал "лош закон" и трябва да бъде свален. Техни привърженици от десетте комитата се събрали в столицата, но били изненадани от бързата реакция на княза. С помощта на верните си войски той разгромил бунтовниците. На смърт били осъдени 52 от техните водачи, заедно със семействата им, а обикновените хора били освободени. Суровата присъда имала за цел не сама да потуши бунта, но и да намали възможността той да бъде повторен. Дълго време разправата с боилите тревожела съвестта на княза, за което научаваме от въпросите му към папа Николай І,от когото очаквал оправдание за постъпката си. Събитието било толкова впечатляващо, че в някои извори годината на бунта (866) била посочена като същинската година на покръстването. Физическата разправа с цвета на прабългарската аристокрация нанася непоправим удар на прабългарския елемент.

За българската държава християнството не било само религиозна система, а съвкупност от норми за държавен и обществен живот. Новата религия изисквала изработването на ново законодателство. По нареждане на княз Борис били преведени и пригодени към българските условия най-съществените законови паметници от Византия, като Номоканонът и Земеделският закон. С голяма популярност се ползвал "Закон за съдене на хората", който легнал в основата на българското държавно законодателство през Средновековието. Като цяло той бил заимстван от византийското законодателство, но бил съобразен в много отношения със съществуващите в българските земи традиции на обичайното право. Преведени били и византийски църковни закони, от които се ръководела църквата и с които се регулирали отношенията църква-държава. На българска почва църковните закони били обединени в сборник, известен с названието "Кърмчая книга".

БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС Приобщаването на България към византийската религиозно-политическа общност поставяло с цялата му сила въпроса да се създадат средства, чрез които да се парира евентуален имперски натиск върху българският владетел и неговата самостоятелна външна политика. От друга страна, присъствието на византийското духовенство в България и налагането на гръцкият език в богослужението разкривал пътя за силно културно и политическо проникване от страна на Византия. Ето защо княз Борис продължил борбата за защита на българската държавна кауза. След покръстването тя навлязла в нова фаза: извоюване на автокефален статут на българската църква, подготовка на собствено духовенство и въвеждане на славянския език в богослужението. При решаването на тези проблеми княз Борис I проявил такт и умение на дипломат и държавник от висок ранг.

Веднага след езическия бунт от 866 г. българският княз отправил настойчива молба към тогавашния Константинополски патриарх Фотий, българската църква да получи самостоятелност в съгласие с църковните норми. След като получил учтив, но твърд отказ на молбата си княз Борис се обърнал със същото искане към Рим.

През есента на 866 г. българското пратеничество, в състава на което влизали приближените на княза боили Петър, Йоан и Мартин, пристигнали в Рим, радушно посрещнати от папа Николай І. Посланиците на българския княз носели със себе си множество въпроси, засягащи различни страни от обществения и религиозния живот на новопокръстените българи, на които папата трябвало да отговори. При това българският княз показвал явно добро познаване на християнската религия.

Едновременно с това други български пратеници се явили при крал Людовик Немски за подновяване на съюза между двете държави, както и за изпращане на немски духовници в България. В Рим и в Немското кралство двете паралелни пратеничества били тълкувани като желание на българския владетел да скъса с Византия и да се присъедини към западната църква. Очевидно княз Борис правел рязък поврат в църковната си политика и търсел сближение със Запада.

Отговорите на поставените от княза въпроси било старателно подготвено. През есента на 866 г. папа Николай I връчил тържествено своите "Отговори по допитванията на българите", изготвени със съдействието на видния католически книжовник Анастасий Библиотекар. В състава на папската делегация за Плиска били включени двама висши прелати - епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Тяхната задача била свързана с установяване на преки контакти и с подмяната на гръцкото духовенство с римско. Узнавайки за това немците оттеглили своята мисия и предоставили по-нататъшното уреждане на църковните дела в България на римските духовници.

Константинопол остро реагирал на промяната. Патриарх Фотий осъдил поведението на папата, но не посмял да упрекне княза. Изглежда Формоза допаднал на Борис, който на следната 867 г. изпратил в Рим делегация, начело с близкия си сътрудник Петър, която предала волята на княза да бъде ръкоположен от папата за архиепископ на българите портуенския епископ Формоза. В Рим обаче заподозрели Формоза в тайни споразумения с българите и отказали да удовлетворят молбата на княза. Борис направил ново предложение - за дякон Марин като отхвърлил препоръчаните от новоизбрания папа Адриан ІІ кандидатури. И този път последвал отказ, което било сериозна грешка с тежки последици за бъдещето на римската мисия в България. За княз Борис станало ясно, че Рим няма намерение да се вслушва в неговата воля и желае да наложи само угоден на папския престол кандидат за архиепископ. Това не било в съгласие с открито заявеното намерение на българската държава да създаде самостоятелна църква. При това развитие на нещата княз Борис възобновил отношенията си с Византия, където от 867 г. вече имало нов император - Василий ІI Македонец.

Ведно с промяната на престола, станала и смяната на патриарх Фотий с по-умерения патриарх Игнатий. Очертавала се възможност за диалог между враждуващите църкви, още повече, че папата се нуждаел от помощта на императора срещу арабите в Южна Италия. За да изгладят натрупаните от години противоречия между двете църкви, се взело решение за свикване на църковен събор, който католическата църква смятала за Осми Вселенски, а православната - за Поместен. Заседанията му били открити през октомври 869 г. в Константинопол от император Василий I. На 28. 02. 870 г. се провело последното заседание, на което за изненада на римските легати присъствали и български пратеници. Четири дни по-късно на официалната аудиенция в двореца българските пратеници неочаквано поставили въпроса на кого да се подчинява в църковно отношение България. Явно поставянето на този въпрос било съгласувано между българската делегация и Константинополската патриаршия и заварило папските пратеници неподготвени. В разгорялата се дискусия с представителите на източните патриаршии се установило, че българите трябва да преминат под крилото на Константинополската "църква - майка". Така датата 04. 03. 870 г. може да се смята за начало на автономната Българска православна църква.

Съборното решение предоставило правото на княза да посочва бъдещия глава на българската църква. Подчинението му на Константинополската патриаршия било формално и следвало утвърдената практика за почитане на идеалното върховенство на патриарха във византийската столица.

С решенията си по българския църковен въпрос съборът от 870 г. поставил началото на фактическото разделяне на двете християнски църкви - римокатолическата и източноправославната. Наскоро след това решение римското духовенство трябвало да напусне България и да предостави ръководството на църковния живот на гръцкото духовенство. Римските папи в продължение на десет години правили няколко безуспешни опита да възвърнат България към лоното на папския престол. Нито заплахите, нито увещанията отклонили цар Борис от ориентацията му към Източната църква. Българският владетел усещал, че православната концепция за върховенство на светската над църковната власт отговаря на българските държавни интереси и това заедно с географската близост до Византия предопределило трайното ориентиране на България към византийско-православната общност.

След 870 г.започнало ускорено изграждането на българската църковна организация. Пръв български архиепископ станал Йосиф. Негово седалище става манастирът край "Голямата Базилика" в Плиска, а по-късно - Преслав. Във всяко отношение били следвани византийските църковни образци. Българската архиепископия станала важна институция, която господствала в духовната сфера, образование, брачни взаимоотношения, култура и играела немалка роля в съдопроизводството, стопанския, социалния и политическия живот. Княз Борис добил правото на надзор над църковните работи по подобие на византийските императори. Строежът на храмове и манастири покрива почти цялата страна. Оцелелите до наши дни руини на дворци и църкви говорят за високите достижения в архитектурата и за бързото приобщаване на българския народ към европейската християнска култура.

ПРЕВРЪЩАНЕ НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК В БОГОСЛУЖЕБЕН. ДЕЛОТО НА СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ

След окончателното присъединяване на българската църква към Константинополската патриаршия, настъпил период на продължителен мир с Византия. Княз Борис І бил принуден да се примири временно с присъствието на византийското духовенство, което заело изцяло висшите църковни длъжности. На преден план все повече излизал проблема с богослужебния език и с писмеността, още повече че по това време солунските братя Св.Св. Кирил и Методи вече били създали славянската азбука и разпространявали Божието слово във Великоморавия на славянски език.

В периодите на усилено покръстване на езическите народи винаги с особена актуалност е стоял проблемът за богослужебния език. Във Византия рано осъзнали , че ако богослужението е разбираемо, християнството пуска по-дълбоки корени в съзнанието на новопокръстените. Дългогодишните опити на империята да приобщи славяните чрез оръжие и насилствени действия не дали очаквания резултат. Наложително било да се предприемат по-гъвкави методи на действие, като християнството се проповядва на разбираем език. Така постепенно трябвало да се изгражда стереотип на мислене и поведение, характерен за доминираната от Византия източноправославна общност. Водена от тези съображения, византийската дипломация и преди IX в.организирала превеждането на Светото Писание на различни "несвещенни езици". На практика била пренебрегната триезичната догма на "светостта" само на библейските езици: староеврейски, латински и гръцки. Във Византия, която обединявала народи с различна писменост, език и култура, идващи от древността, била характерна относителна търпимост към използването на говорими езици в богослужението. Византийската културна политика допадала на владетелите на младите славянски държави. И обратно: триезичната догма, проповядвана от Папството, била схващана от тях като пречка за ускорено държавна и народностна консолидация.

През езическия период българската държава широко използвала гръцкия език, за което свидетелстват многобройните каменни надписи. На неофициално ниво славяните си служели с "черти и резки", както свидетелстват Черноризец Храбър в "Сказание за буквите" или с рунически знаци. В периода между 866 - 870 г., когато в България действала римската духовна мисия, гръцкият език бил заменен с латински.

Така целите на византийската външнополитическа доктрина, държавните интереси и новите обществени потребности на славянството довели до създаването славянската писменост и книжнина: дело, в което България изиграва изключително важна роля. Противно на някои съвременни твърдения, за тогавашните хора новата азбука била предимно средство за превръщането на дадения език (в случая славянския) в език на богослужението.

Това епохално дело се свързва с имената на Константин-Кирил и Методий. Един от най-съществените въпроси на кирило-методиевистиката е този за народностната принадлежност на двамата братя. Обикновено в западната наука и в Гърция без колебание се твърди, че те са гърци, но в последно време все по-вече учени защитават тезата за славянския произход на Кирил и Методий. Най-същественият аргумент за това е съвършеното знание на славянския разговорен език, на който те са превели сложния текст на Библията, създавайки значителен брой нови славянски думи.

За живота и делото на Св.Св. Кирил и Методий съдим предимно от създадената по-късно житийна литература. Св. Кирил е роден в град Солун със светското име Константин през 826 г. или 827 г. в семейството на друнгария Лъв, помощник на солунския управител. Майка му Мария произхождала от солунските славяни и въпреки ранното си вдовство, успяла да даде добро възпитание и образование на Константин и по-големия му брат Методий. По това време Солун бил втори по големина и важност културно-политически и религиозен център на Византия. Мнозинството от солунското население или били славяни, или говорели славянски език.

Още от юношеските години Константин проявил дарования, които направили силно впечатление на близките му. По препоръка на всесилния тогава логотет Теоктист, Константин постъпва в Магнаурската школа - известното императорско висше училище. Там Кирил изучил всички философски науки и елински изкуства, а освен тях геометрия и аритметика. Негови преподаватели били бившия солунски митрополит и високо уважаван учен Лъв Математик и широко образованият бъдещ патриарх Фотий. Пред Константин се открили широки възможности за бляскава кариера. Византийското правителство оценило качествата му и му предложило високо място в светската йерархия. Той отказал и като прие монашески сан станал хартофилакс в патриаршеската библиотека на храма "Света София". Малко по-късно по препоръка на Фотий започнал работа като преподавал в Магнаурската школа, където придобил прозвището "философ".

Методий е роден през 815 год. Данните за живото и дейността му, преди да приеме монашеското пострижение и името Методий, са твърде ограничени. Не знаем светското му име, нито причините, поради които напуска военно-гражданската служба като управител на някаква славянска област в Северна Гърция и постъпва в манастир. Монашеският път на Методий започва в големия манастир "Полихронион", намиращ се на Мраморно море.

В началото на своята кариера Константин се проявил като талантлив дипломат и участник в публични диспути. Императорската власт го изпраща на различни мисии: при араби, хазари и алани. След арабската си мисия през 850 г. той се оттегля от светския живот и се присъединява към брат си в манастира "Полихронион". Там двамата започват работа по създаването на славянската азбука. Въпреки това и по-късно императорът продължавал да ползва при различни мисии дипломатическия талант на Константин.

В средновековната литература създаването на славянската азбука се представя като "божествено чудо". Всъщност съществуват достатъчно данни, че още по времето на императорите Михаил III и Теофил са правени опити за това и явно Кирил и Методий са били запознати с резултатите. Предполага се, че работата за създаването на славянската писменост, двамата братя започнали по настояване на патриарх Фотий. За точна дата на създаване на славянската азбука (855 г.) науката разполага със сведение, съдържащо се в съчинението "За буквите" на Черноризец Храбър. Според други извори от византийски произход това става в 862-863 г., когато братята подготвяли мисията си във Великоморавия. Създадената от тях графична система била глаголицата, която за разлика от по-късната кирилица нямала точни аналози. Гениалността в творението на двамата братя е съвършената връзка между графичното изображение на буквата и нейната фонетика, отразяваща особеностите на славянския език. За най-големите познавачи на древните славянски езици, езиковата основа, върху която Кирил и Методий създали своята азбука бил говорът на солунските славяни.

Значителен брой учени смятат, че първата покръстителна мисия на Кирил и Методий на славянски език в 855 г. е сред племената по долината на река Брегалница, за която се съдържат данни в краткото Кирилово житие.

През 860 г. император Михаил III натоварва двамата братя с важна религиозно-политическа мисия при хазарите на Кримския полуостров. Житията разказват подробно за престоя на византийските пратеници, за срещата им с юдейските проповедници, за водените спорове с мюсюлманските духовници, в които проличала блестящата подготовка на Кирил като полемист и апологет на християнството. По време на престоя си при хазарите Кирил открил мощите на загиналия по тези места в заточение римски папа св. Климент, които взел със себе си.

По височайше нареждане Кирил изпълнил мисия и при аланите на Кримския полуостров, което говори за гласуваното му високо доверие и пълномощията му да представя императора в отговорни политически преговори. Участието в три поредни мисии дало на Константин достатъчно опитност, която той пълноценно използвал, не много след това, в мисията във Великоморавия.

ВЕЛИКОМОРАВСКАТА МИСИЯ На пръв поглед тази мисия била предизвикана от настоятелната молба на велико моравския княз Ростислав пред император Михаил III да му изпрати проповедници, които да се противопоставят на все по-засилващите се аспирации на немското духовенство. Всъщност Византия отдавна подготвяла тази мисия. От създаването на славянската азбука до идването на велико моравското пратеничество (862 г.) изминали близо седем години, в което време Кирил и Методий успели да подготвят основните богослужебни книги и да преведат значителна част от Светото Писание. Така Византия била готова да осъществи своята политика минимум спрямо славянския свят, като го приобщи на първо време към своята църква и културни достижения. Освен необходимата богослужебна литература , Константин и Методий водели със себе си неколцина от най-подготвените си ученици. С помощта на княза, първоначално във Велеград, а след това и на други места, били създадени училища, в които се подготвяли бъдещите просветители и проповедници сред моравците. Във Великоморавия Константин поставил основите на славянската литургия, която заимствала елементи от римската и византийската, но като цяло притежавала самобитен славянски облик.

Във Великоморавия дейността на светите братя продължила повече от 40 месеца. През цялото време, отстраненото немско духовенство рязко протестирало срещу присъединяването им, обвинявайки ги, че проповядват в "чужд" църковен диоцез на "не свещен" език. В тази връзка Константин и Методий решили да посетят Константинопол, където да получат указания за бъдещата си дейност и да ръкоположат някои от по-изявените си ученици.

По пътя светите братя трябвало да престоят шест месеца в княжеството на блатненския княз Коцел, който изрично ги помолил да обучат ученици и с това да положат основите на славянското просвещение в княжеството. Близо 50 ученици продължили делото им след тяхното заминаване.

Морският път за Константинопол минавал през Венеция - през това време град, подчинен на Византия. По настояване на местното немско духовенство бил организиран публичен диспут, на който Константин философ по блестящ начин доказал правото на всеки народ да тачи Бога на свой език.

След като взели от Константинопол мощите на св. Климент папа Римски и получили поощрение за дейността си сред западните славяни, св. Св. Кирил и Методий пристигнали в Рим, за да се престават на новия папа Адриан II и да получат благословия за дейността си в неговия диоцез (Великоморавия). Двамата братя били посрещната радушно и с подобаващи почести, заради носените от тях почести на св. Климент Римски. Славянските книги били положени пред олтара на църквата "Св. Мария" и осветени, което символизирало пълното одобрение на славянската мисия. Освен това в продължение на пет дни в големите римски църкви се отслужвали славянски литургии, а папата ръкоположил някои и от придружаващите светите братя ученици за дякони и презвитери.

Дългите преходи и напрегната работа се отразили зле върху крехкото здраве на Константин, които в края на 868 г. тежко се разболял. Петдесет дни преди смъртта си той приема строг монашески обет и името, с което останал в паметта на поколенията - Кирил.

Свети Кирил умира в началото на 869 г. на 42-годишна възраст. По нареждане на папа АдрианІІ той бил погребан в църквата "Сан Клементе", където били и донесените от него мощи на едноименния римски папа.

След смъртта на Кирил, папата изпратил Методий за епископ на славяните при княз Коцел. Епископ Методий имал изрично нареждане по време на богослужение да чете първо на латински Евангелието и Апостола и след това на славянски език. Независимо от този компромис, немското духовенство извикало на съд Методий с обвинение, че проповядвал в чужд диоцез. Според присъдата той бил изпратен в манастира Елванген, където без знанието и съгласието на папата, преживял две години и половина .

Научавайки за своеволието на немските духовници, новият папа Йоан VIII (872-882 г.) помолил сина на крал Людовик Немски да съдейства за освобождаването на Методий. Като компенсация за изживените страдания папата ръкоположил Методий за архиепископ на Великоморавия със седалище във Велеград. Предвид на твърде изострените отношения с местното немско духовенство, папата забранил на архиепископа да служи на славянски, а само да проповядва на този език.

Методий преживял последните 12 години от живота си в непрекъсната борба с немското духовенство. Функциите му на специален папски легат не попречили на противниците му да го злепоставят пред Светия престол, за което Методий трябвало лично да се яви в Рим и да дава обяснения.

През 882 г. Методий се срещнал с император Василий Македонец в Константинопол, които му изказал специална благодарност за стореното сред славяните. Според едно недоказано известие, на път за Велеград, Методий имал среща с княз Борис, с което уговорил изпращането на свои ученици в България. Това наистина станало, но при съвсем други обстоятелства.

След повторното си завръщане във Велеград, епископ Методий се заел с окончателния превод на Библията. Срещу него била подета яростна атака от немското духовенство, към която се присъединил и новия велико моравски княз Светополк. Предусещайки края на дните си, свети Методий ръкоположил за свой заместник един от най-даровитите си ученици - Горазд, който бил местен човек и произхождал от средите на моравската аристокрация. Наскоро след това през април 885 г. Методий починал и бил погребан в съборната църква на Велеград. Малко след смъртта му пристигнала и папската була на Стефан V, с която категорично се забранявало славянското богослужение. Окуражени от папската подкрепа, немските духовници наченали жестока разправия с учениците на покойния архиепископ. Обвинени,че подготвят "бунт против княза" те били бити, затваряни и продавани в робство. Някои от тях попаднали на робския пазар във Венеция, където случайно присъстващ пратеник на византийския император ги откупил и ги изпратил в Константинопол.

С преводите си на най-важните богослужебни книги и с оригиналните си съчинения, Кирил и Методий полагат началото на литературния славянски език. До двете европейски азбуки, завещани от Античността се нарежда и славянската азбука. С това те приобщават "варварските" народи към културата на епохата. В Европа се поставило началото на нова култура, която станала неделима съставка от европейската цивилизация.

УЧЕНИЦИТЕ НА СВЕТИТЕ БРАТЯ В БЪЛГАРИЯ И ПРЕВРЪЩАНЕТО Й В СЛАВЯНСКИ КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР

Кирило-Методиевото дело получило истинското си историческо развитие в България. След много препятствия, колоритно описани в житийната литература, трима от Методиевите ученици, Климент, Наум и Ангеларий, се добрали до българската дунавска крепост Белград. Местният военен управител (боритаркан) ги разпитал подробно и знаейки, че "Борис жадува за такива люде" ги изпратил в Плиска. Там княз Борис ги посрещнал изключително радушно и им осигурил необходимите условия за почивка и работа над книгите. Тримата просветители били настанени в домовете на най-богатите и верни на княза хора, каквито били болярите Есхач и Чеслав.Наскоро след това Ангеларий починал. В следващите няколко месеца князът често и продължително беседвал с отците, с които съвместно начертал план за славянското книжовно просвещение по българските земи. Междувременно, през същата 886 г., в България пристигат няколко от откупените от Венеция ученици, които веднага били включени в делото.

Според пространното житие на св. Климент князът отредил като територия на неговата дейност югозападните земи, наричани тогава Кутмичевица, от който край се предполага, че е самият Климент. Важността, която придавал князът на Климентовата дейност, личи от факта, че бил сменен дотогавашният управител на областта и заменен с друг - славянин по произход, който трябвало да помага на Климент във всичко.

Охрид и Девол станали средища на просветна дейност в Македония Климент се заел с устройването на училища и скрипториуми, в които закипяла денонощна книжовна дейност. За този най-активен период от дейността на първобългарския просветител и учител, житиеписецът му отбелязва, че Климент измислил други букви, за да опрости глаголическата азбука, която в новия си вид била наречена "кирилица".

За по-малко от седем години Климент обучил близо 3 500 ученици, мнозина от които били ръкоположени за дякони или презвитери, за да разпространяват книжовността по цяла България. Едновременно с това св. Климент продължавал писателската си дейност. Според думите на житиеписеца, за всеки празник св. Климент съставял прости и ясни слова, достъпни и за най-необразования българин. Освен с пряка книжовно - просветителска дейност Климент се оказал полезен и с познанията си по овощарство, които предавал на съотечествениците си - да подобряват плодните дървета и да подхващат всеки сезон най-подходящата стопанска работа. През 893 г., по изрично настояване на княз Симеон, Климент бил увенчан с епископски сан и така станал "пръв епископ на български език". Св. Климент Охридски починал през 916 г.

Съподвижникът на св. Климент Наум Мизийски до 893 г. останал в Плиска, където заедно с други Кирило - Методиеви ученици положил основите на Плисковско-Преславския книжовен център. Когато св. Климент се оттеглил от активната преподавателска дейност, по решени на княз Симеон Наум поел учителските му задължения. Изморен и в твърде напреднала възраст презвитер Наум се оттегля на свой ред през 900 г. в манастира "св. Архангел Гавраил". Умира шест години преди Климент през декември 910 г.

На учениците на Кирил и Методий в България и на техните следовници се дължи главно оформянето на българския средновековен литературен език. Диалектът на солунските славяни, въз основа на който била създадена азбуката, били направени първите преводи и сътворени първите оригинални съчинения, кореспондирал изцяло с диалектите на славяните от всички краища на България. С изключителни усилия и тънък езиков усет, учениците на Кирил и Методий обогатили славянския език с нови думи и словосъчетания, без да нарушават законите на славянската реч. Особено големи били заслугите на Климент Охридски, с чието име се свързва опростяването и усъвършенстването на първоначално създадената глаголица. С новата азбука - кирилицата, била сътворена книжнината, получила широко разпространение през Средновековието извън пределите на нашата страна.

С развитието на славянската писменост и култура и с оформянето на българския литературен език бил даден решителен тласък на процеса на възникването на българската народност. В него активно участие взели два основни етнически елемента - славяните и прабългарите. Завареното от тях население на Балканския полуостров(предимно траки) също играе известна, макар и скромна роля в етногенетичния процес. Спояване на различните етнически групи се извършвало чрез премахването на племенната раздробеност и чрез сливането на отделните племена в едно цяло. От друга страна започнало постепенно изчезване на отликите между славяни, прабългари и завареното население. За развитието на този двоен процес (обединителен и асимилационен) голяма роля изиграла християнската религия и държавата. През IХ в названията на отделните племена почти напълно се забравили. Всички поданици на държавата започнали да се наричат българи, а обитаваната от тях територия - България. Налагането на християнската религия и създаването на самостоятелна българска църква ускорили процеса на етническо сплотяване. С християнизацията се въвеждали единни правни норми на поведение в личния и обществения живот. "Законът за съдене на хората" премахвал преградите от религиозен характер за сключването на смесени бракове. Въвеждал се задължителен църковен брак. Тези нови положения в брачното права били най-действените за завършване на асимилационния процес.

С изграждането на двете просветни школи, Плиска - Преслав и Охрид се създали условия за премахване на двуезичието в българското общество.Славянският се наложил не само като говорим, но и като писмен език. Постепенно прабългарите били асимилирани и техният език изчезнал и потънал в забрава. От него в съвременния български език са останали известно количество думи. Общността на религията, езика и писмеността, както и консолидирането на държавната територия обединили населението живеещо в Мизия, Тракия, Добруджа, Родопска област и Македония . У него с течение на времето трайно се утвърдило българското народно самосъзнание. Още през втората половина на ІХ в. името "българи" вече се употребявало като обозначение на всички поданици на българската държава.