Христо Ботев като емблематична фигура на възрожденското време Характеристики на епохата

а/ този избор - на изключителния, призвания, превръща поета в мит в националното съзнание. Още в края на 19.век в своя "Опит за биография" на Христо Ботев Захари Стоянов настоява да не се подхожда към Ботев с обикновените, стандартни мерки: "Нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни". Народното съзнание митологизира красотата на поета /физическа и духовна/, приключенско-романтичното, представящо го като човек на крайните страсти, смъртта му - неоспоримо потвърждение на неговата патриотична всеотдайност.

б/ безспорното основание за изграждането на мита "Ботев" е сливането, припокриването на двете измерения на личността - слово и дело. Позицията на Ботевия лирически герой се отъждествява с гражданското поведение на самия поет, издигнал като свое верую призива "свобода и смърт юнашка". Със своята философия, с проникновеното си мислене Ботев изпреварва съвремието, осъзнава необходимостта от радикална промяна.

в/ говорейки за Ботев, Енчо Мутафов използва понятието "надличност" /нещата, за които Ботев говори и които чувства, не са по силите на една личност/ ; смята, че е "личност в повече", че неговата фигура най-добре илюстрира афоризма на Унамуно за "гения като индивидуализиран народ". В подобен аспект го виждат и други тълкуватели - според Тончо Жечев "Ботев принадлежи на всички времена", а Пенчо Славейков казва за него: "Ботев може да проникне в онази същност на нещата, достойна за пророците".

г/ Христо Ботев е непримирима, борбена натура, със страстно агресивен дух, свободолюбив. Посветил е себе си на Отечество и народ; всичко подчинява на голямата идея за борбата и свободата. Поетът има високи изисквания към времето и към хората около себе си. Неудовлетворен е от съществуващото - традиционното битово живеене е застинало, равнозначно е на инерция, лишено е от красота. Ботев избира Пътя като начин на живот, защото Пътят е движение и промяна. Призвание на поета е да променя времената, да твори история, да бъде водач, пророк на революцията.

3. Биографични факти, творчество:

а/ родно място и семейна среда:

• 
  роден на 25 декември (6 януари) 1847 – 48 г. в Калофер; първороден син в семейството на Иванка и Ботьо Петков; бащата – руски възпитаник (учил е в Одеската семинария), един от най-образованите български учители; просветител;
  
• 
  синът учи първоначално в Карлово, а след това завършва трикласното училище в Калофер;
  

в/ отново в България – през зимата на 1866 с едно тревожно писмо извикват Ботев в родината (баща му се разболява тежко от туберкулоза, в разстояние на две години изгубва 4 деца – общо са 9, от които 5 – синове); Ботев трябва да замести баща си в училището, докато е болен; в деня на св. св. Кирил и Методий произнася пламенно слово срещу робското послушание и благодушието; пребиваването му в Калофер става невъзможно (местните първенци настояват пред Ботьо Петков да отдалечи сина си от града); Ботев възнамерява да се завърне н Одеса, за да продължи следването си, но поради оскъдните средства успява да стигне само до Браила;

г/ в Румъния:

• 
  първоначално се установява в печатницата на Д. Паничков (работи като словослагател и печатар);
  
• 
  участва в театралната трупа на Добри Войников; пише поезия;
  
• 
  през 1868 се записва в четата на Жельо войвода, но тя не преминава в България (опитът е осуетен от румънските власти); пише “На прощаване в 1868”;
  
• 
  емигрантският му живот продължава в Букурещ – тук известно време (през зимата) живее с Левски в една запустяла мелница край града; от този момент всяка своя постъпка Ботев ще съизмерва с личността на Апостола (в писмо до Драсов пише: “Моят приятел Левски е нечут характер”);
  
• 
  през 1869 е учител в Александрия и Измаил; запознава се с руския анархист Сергей Нечаев;
  

• 
  1871 в Браила започва да издава в. “Дума на българските емигранти” (излизат 5 броя, тъй като е арестуван от румънските власти);
  
• 
  1872 – освободен под поръчителството на Любен Каравелов и се премества при него в Букурещ; сътрудничи на вестниците “Свобода” и “Независимост”, издавани от Каравелов; 1873 издава сатиричния вестник “Будилник”;
  
• 
  участва в работата на БРЦК; избран е за член на привременния революционен комитет; два месеца, след като Каравелов преустановява издаването на “Независимост”, Ботев основава в. “Знаме”, в който отхвърля еволюционистките възгледи за развитие по пътя на образованието и културата (разрив с Каравелов);
  

ж/ подготовка за всенародно въстание – 1875 Комитетът взема решение за “прогласяване на всеобщо въстание в Българско”; Ботев обикаля емигрантските центрове, за да подготви духовете; през същата година той и Стефан Стамболов издават “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” ; поетът взема решение да организира чета, която да премине Дунава и да се включи във въстанието;

з/ към България – завладяване на Радецки (кап. Дагоберт Енглендер); след Радецки плава турски военен кораб; слизат на родния бряг при Козлодуй; преследвани; почти не срещат подкрепа от населението; четата води неколкодневни боеве; най-тежката битка е при Милин камък – разпада се; на 20 май ( 1 юни, нов стил) под връх Камарата – ожесточено сражение; настъпление на турските сили от всички страни; смъртта на войводата.

“Майце си”

б) началната строфа на стихотворението – актуализира три народнопесенни мотива – за песента, майчината клетва и скитничеството:

- песента – жална, песен-оплакване, израз на страдание, изоставеност; лирическият аз е напуснал дома; в него е останала майката – да се тревожи, измъчва и страда; нейната жална песен въвежда темата за отговорността на сина, поражда по-късно въпросите за вината;

- мотивът за майчината клетва (”ти ли си мене три годин клела”) – познат от фолклора, където изразява нравствено-етичната дистанция между рода и индивида; майчината клетва е най-страшната, тя заличава, унищожава този, който се е отклонил от нормата; в текста на Ботев – различна роля – носи смътното усещане на сина за прекъснати или твърде нестабилни връзки с рода; създава атмосфера на обреченост и смърт;

в) лирическият герой – скитник; извън пространството на родното; търси себе си, смисъла на битието в един свят, който се оказва ограничен и враждебен: “та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”; злочестината и омразата подсилват усещането за обреченост, пораждат чувството за вина; риторичните въпроси (“Бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани”) продължават мотива за проклятието и въвеждат темата за осланената младост, за ранната смърт; идеята за умиране, за духовно опустошение е внушена чрез контекстуалните синоними “мойта младост...съхне и вехне”, “аз веч тлея”, “слана попари”; драмата на анализиращия своята същност и битие човек се задълбочава от чувството за самотност; той не среща разбиране в обкръжението на “мили другари”; пространствената опозиция родно-чуждо е трансформирана в духовна; неразбран е идеалът му (”кого аз любя и в какво вярвам), несподелена е дълбоката вътрешна драма (”мечти и мисли – от що страдая”); въпреки неразбирането на другите, в тази Ботева творба към тях не е отправено обвинение , за разлика от следващия текст – “Към брата си”, в който те вече ще бъдат гневно наречени “глупци”; в “Майце си” самотата подчертава различността и изключителността на героя, който не иска да се примири със съществуващото, желае промяна на екзистенциалните ценности; самотата е подчертана чрез двойно отрицание – “никого нямам”, тя е изплакана пред майката, която единствена може да разбере болката.

г) майката – в мисълта за нея лирическият аз търси опора, към нея го устремява естествената потребност от човешка съкровеност, от близост и споделимост; майката е ценност: “ти си за мене любов и вяра”, но търсената хармония е невъзможна – неслучайно в триадата липсва надеждата: “но тука вече не се надявам / тебе да любя: сърце догаря”; “сърце догаря” – смислов синоним на предходните метафори на смъртта (съхненето, вехненето, тлеенето); сърцето – символ на живота, на жизнения център, е поразено – подчертана е окончателната гибел на илюзиите; мечтите за “щастие, слава” с майката са останали далеч назад – глаголните форми в пета строфа са в минало време (”мечтаях”, ”желаях”); в сегашността са преломената жизненост и обречените копнежи; драматичното чувство нараства – героят мъчително изживява невъзможността да изпълни своя синовен дълг – да бъде покровител, да носи радост на майката; лирическият аз е прозрял, разбрал е истината за безперспективността и разкрива тази истина на майката въпреки горчивината, въпреки обичта към нея; нещо повече – той изисква майката да сподави сълзите, да погребе илюзиите: “Но за вси желби приготви яма!” (ямата е синонимен образ на гроба, на смъртта).