Христо Досев



страница1/5
Дата01.08.2017
Размер0.62 Mb.
#27016
  1   2   3   4   5
Христо Досев

БЛИЗО ДО


ЯСНА ПОЛЯНА

1907-1909 Г.

Настоящото издание се посвещава на 100-годишнина-та от смъртта на Лев Николаевич Толстой, в памет на чичо Христо Досев и майка ми Катя Вълева Досева.

Издателят благодари на музея при читалището на село Ясна поляна за предоставените материали и на всички съмишленици спомогнали за преиздаването на спомените на Христо Досев.

Теодор Куюмджиев

Предговор на издателя


Преиздаването на настоящата книга не е само израз на желанието да се отбележи 100-годишнината от смъртта на Лев Николаевич Толстой. Намерението е чрез този документ да се напомни за Толстой, но не като писател, а като духовен учител. Светските (и църковни) власти полагат нарочни усилия да заличат влиянието на този човек не само в Русия, но и по целия свят. Толстоисткото учение, основаващо се на пълното ненасилие, изпитало въздействие от едни и оказало влияние на други учения (Швайцер, Ганди), е в противовес на кървавите репресии, чрез които са налагани диктатурите през XX век.

Личността на Л. Н. Толстой тук е представена през по¬гледа и посредством личните впечатления на Христо Досев, един от основателите на толстоистката колония в Алан Кайряк - сега Ясна поляна, Бургаско.

В цялата книга се усещат пиететът и преклонението на Христо Досев пред неговия учител. Същевременно виждаме Толстой в последните години на живота му - осъзнаващ и очакващ края си, готвещ се за срещата със смъртта. Толстой е показан в съвсем непринудени ситуации: животът сред семейството му, обсъжданията и споровете му с приятели, последователи, и малко познати нему люде. Виждаме Толстой, достигнал състояние на човек, преодолял суетата и илюзиите, помирил се със света, примирил в себе си различните религии и намерил общото между тях.

Чрез спомените на Христо Досев до читателя на XXI век достигат последните откровения на Лев Николаевич Толстой за духовната същност на човека.

Люлин планина

Май, 2010


Предговор

Преживял около една година до Л. Николаевич и имащ възможност да го виждам и слушам почти всеки ден, аз не можех да се насилвам и да записвам още тогава неговите думи. Някакво неопределено и заедно с това непреодолимо вътрешно чувство ми пречеше да записвам видяното и чутото. Само нарядко аз побеждавах това чувство и записвах думите на мъдреца.

Но затова пък почти всички беседи на Л. Николаевич, всяка негова дума, всяко негово движение тъй дълбоко и не-изгладимо се врязваха в паметта ми, че ми се струва, че и сега слушам неговия тих старчески глас. И аз мисля, че ще минат десетки години, ще мине целият ми живот, а образът и думите на Л. Николаевич няма да се изтрият от моята памет.

Сега на мене ми е ясно защо не са изчезнали проповедите на Христа, на Буда, Сократа, Епиктета и на другите велики учители. Всяка ценна дума, произнесена веднъж, тя става вечна, никой и нищо не може да я унищожи.

Виновник за тези мои записки е Н. Н. Гусев. Четейки неговия интересен дневник, аз почувствах потребност да възпроизведа всичко ценно и интересно, което ми се случи да слушам от Л. Николаевича и което го няма у Гусев.

Разбира се, времето и моите индивидуални особености оставят неизбежен отпечатък върху думите на Л. Николавич. Но тъй като това е неизбежно, то трябва да се помирим с него.

1907 година

I.

За пръв път аз посетих Ясна Поляна през лятото на 1907 година. Сега, когато си спомня този ден, тази първа вечер, когато ний със С. Д. Николаев влязохме в малкия парк на яснополянската градина и се приближихме към къщата на Лев Николаевича, сякаш отново забива от радост в гърди развълнуваното сърце.



Аз го познах още отдалеч. Бяла дълга брада; бяла, препасана с ремък рубашка. Той седеше на терасата с неколцина свои другари. Като ни зърна, той се изправи, вгледа се в нас, после тури ръка над очите си - за да ни разпознае по-добре - и весело се провикна:

- Аа, Сергей Димитриевич! А другият... непознат.

Моето радостно вълнение се усили още повече. Още

две-три крачки и аз ще бъда при моя учител, при този, който преди няколко години любовно протегна своята братска ръка, за да ме разплете от мрежата на заблужденията и тури на твърд, скалист бряг, сочейки ми светлия, пълен с благо и бодрост път на християнския живот - пътя на вярата, пътя на саморазвитието.

Моят спътник ме представи. Той каза, че аз съм от България, че съм член на земледелска интелигентска колония1 и съучастник в литературния кръжок „Възраждане", издаващ ред брошури и месечно списание, имащи за цел пропаганда на Толстоевите възгледи.

Всички почнаха да ме разпитват за нашата страна и народ, за успехите на нашата пропаганда и за отношението на обществото към нея.

- Да, да, аз получавам вашето списанието е тъй симпатично! В него всичко е тъй добре подбрано и тъй разнообразно.
1 Други от основателите на колонията от Алан Кайряк са Стефан Андрейчин, Димитър Жечков, Тодор Коматов, Никола Венетов, Цонко Николов и no-късно присъединилите се руснаци Гаврило Вулф и Маруся Галина. (Б..р.)
То е едничкото списание в света, проповядващо смело, напълно нашите идеи.

Л. Н. помълча, после с усмивка в очите каза:

- В първия брой на „Възраждане" беше напечатана ня¬

каква си моя статия за корема (на руски корем значи жи¬

вот - Хр. Д.). Но доколкото помня, аз никога не съм писал

нищо за корема.

И се засмя.

Аз разбрах шегата на Л. Н.

- Това е вашата статия „О новом жизнепониманий",

което в превод на български значи „Ново разбиране на живота". Ний напечатахме тази статия като програма на нашето списание.

Особено приятно беше на Толстоя да узнае, че ний си имаме малка, примитивна печатница, ний сами сме и редактори, и преводачи, и писатели, и машинисти, и пътуващи книжари.

- И никой не ви стеснява, никой не ви преследва? - попита Лев Николаевич.

- В България има пълна свобода на печата. Ний печатаме всичко, което искаме. Против нас имаше поход само отстрана на реакционния печат. Когато напечатахме в третия брой на „Възраждане" своето „верую", в което, между другото, казвахме, че за нас не съществува различие на вери и нации, че за нас всички хора са братя и че затова ний отричаме всяко насилие, всяка власт, то ония, за които е скъпа сегашната наредба, забиха тревога, казвайки, че това е нова проповед на богомилството, която неизбежно ще доведе до падане на българското царство, че такива проповедници трябва да се изловят и разпратят по всички краища на България, за да се разори веднъж завинаги тяхното гнездо. Но правителството не послуша съвета на своите доброжелатели. Ний продължавахме и продължаваме своята работа.

- Колко хубаво е всичко туй! - възкликна Л. Н. - А у нас това е и невъзможно. Тук веднага ще унищожат подобно предприятие. А такова едно списание би било много полезно. Сега има толкоз много хора, които отпадат и от старата, и от новата революционна вяра и търсят разрешение на всички жизнени въпроси от религиозно гледище.

- А как вий живеете там, какво ядете? - продължаваше

да се интересува Л. Н.

- Фасул. Това е нашата народна храна.

Туй се хареса на Л. Н. Няколко дена след това, разказвайки на Голденвайзер за нашата комуна и издателство, Л. Н. казва, смеейки се:

- Знаете ли вий, че българите са музикален народ?

- Защо? - попита Голденвайзер, недоумявайки.

- Ето защо: когато аз попитах Досева какво ядат в своята комуна, той каза: фасоль. Нали е музикално? Всички се засмяха.

Аз разказах за единственото наше стълкновение с пограничната военна власт.

Дойде веднъж при нас офицерът от най-близкия пограничен пост. Говорихме с него добре, свободно, обаче, отивайки си, той каза: „А знаете ли, ний все пак ще ви изгоним от тука. Макар и да сте добри хора, но вий не сте ни нужни. Ако даже не се занимавахте с пропаганда на своите идеи, вий само със своя живот ще повлияете на околните селяни, че те не само не ще стрелят с готовност в тия, които им посочим, но може би не ще вземат в ръце и пушки. Нам са нужни не добри, не кротки хора, а зверове. Живейте си в централна България и никой няма да ви пречи, но тук, на турската граница, с неприятелска Турция, ний не ще позволим това".

Дълго още и сам Толстой и неговите другари ме разпитваха за нашия живот, за моите другари, за българския народ.

- Аз помня вашата страна - каза Лев Николаевич, като се замисли. - Това беше отдавна, много отдавна... Тогава аз бях офицер и трябваше да участвам в действията на нашата армия - в него време бе току-що почната Севастополската война. Ний, след дълги странствувания, попаднахме на квартира в малкия градец Силистра, на брега на Дунава. Първата нощ там мина извънредно неприятно. И досега помня големите ваши дървеници, що ни ядоха тази нощ. После, помня вашите талиги - на четири колела, без пружини - тъй силно друсат, че не остават червата на местата им... А народът ви!... Високи, снажни, красиви хора... Никога не ще ги забравя... Дотогава не бях срещал такива хора.

Разговорът премина на други теми и се продължи до късна вечер.


I I.

Първата нощ аз нощувах у Николаеви в Ясна Поляна. Сергей Димитриевич отиде малко у съседите. Аз останах сам с Николаева. Разговаряхме около чайната маса. Някой почука на прозореца. Вгледахме се, нищо не се вижда.

- Пазете се да не говорите нещо лошо за мен, а то ще чуя.

Това беше ласкавият глас на Толстоя. Ний излязохме тичешком на улицата. Лев Николаевич, правейки своята вечерна разходка, надзърнал и към нас.

Седнахме на скамейката, що бе около къщичката. Л. Н. беше в радостно настроение.

- Разхождам се, а на душата ми е тъй добре, тъй добре! Каква хубава нощ, какви светли звезди, наоколо е тъй тихо, тъй спокойно!

Г-жа Николаева каза нещо си, оплаквайки се от своя живот. Тя не се задоволява от семейния живот, жадува за дейност, за литературна работа.

- Напразно, напразно, вий би трябвало само да се радвате. Какво искате още? Мъжът ви е добър, децата – такива мили, добрички. Всички ви обичат. Приемайте само тази обич и се радвайте.

Мълчание. Наруши го Толстой.

- Преди малко, разхождайки се, аз бях озарен от нова мисъл. Винаги досега аз смятах, че нашето „аз" е нашето съзнание. И че Бог и нашето съзнание е все едно. Но това сега ми стана по-ясно.

Аз съзнавам.

Нима това е моето „аз"?

Но аз съзнавам не само всичко, което ме заобикаля - аз съзнавам туй, което съзнава в мен. Аз съзнавам, че съзнавам; аз съзнавам съзнанието си... и т.н. без край.

Къде тогава е моето „аз"? То е в края. От него излизат всички мои „аз". То е Бог.

Като че ли има по-висши „аз", които съзнават моите по-низши „аз". Подобно на пирамида. Низките точки се намират под по-високите. Най-горната пък точка обхваща всичките по-низки. Тя им предава своята тежест, тя е начало на всичко.

Такова сравнение, такава мисъл ми доста помага. Отпадайки от низкото, аз вървя към по-високото. В моите ръце е пътят към Бога, към висшето „аз". Сам аз съм това „аз", този път...

Л. Н. си отиде, а в душата ми е такава радост, каквато рядко съм изпитвал в своя живот. Аз чувах думите на този, който бе мой учител.

Дотогава все още блуждаех в дрезгавина и затуй чувст¬вах как всяка дума на учителя ме движи напред. Помага ми да се движа...

И нима ний не живеем сега в щастливо време, когато от всички страни чуваме гласовете на древните и днешни пророци? И нима не беше за нас щастие да живеем в едно и също време с Толстоя, да чуваме неговите думи, да виждаме самия него - този сух сгърбен старец, с неговите сини, дълбоко хлътнали очи и с душа, пълна с кротост, смирение и топла любов към всички? Нима това не беше щастие?

III.


Аз имах добрия случай да преживея около Ясна Поляна в селото Ясенки, в къщата на Чертков, няколко месеца - от юни до октомври.

В него време живееха у В. Г. Черткова още няколко младежа - мили търсещи души.

При нас, в Ясенки, Л. Н. идваше почти всеки ден. Ний го чакахме винаги следобед, от 1 до 3 часа. В това време спирахме своята работа и чакахме скъпия гост...

И ето го! Наметнал през рамо своето палто, крачи своите старчески крачки. Или пък се покаже зад съседните селски къщи на своя стар любим кон. А тихият следобеден ветрец развява бялата му брада, сякаш си играе с нея.

И щом ни зърнеше, добра старческа усмивка заиграваше по неговото лице.

- Здравствувайте!

Дойде между нас, седне, каже няколко ласкави думи на един, на други, после бръкне в пазвата си, па каже:

- А аз днес получих едно интересно писмо; искате ли

да ви го прочета?

И сам той или някой от нас прочиташе писмото. Тия писма биваха или от някой негов последовател, който пишеше за онази духовна работа, що става в него, и за туй ново, което се открива пред неговите духовни очи; или от свещеник, от военен, от богаташ, който се мъчи от противоречието между своето съзнание и своето положение. И много други.

Често се случваха силни и пълни с дълбоко съдържание писма, които радваха и трогваха до сълзи Толстоя.

- Аз - казваше той - понякога по плика познавам кое от писмата е интересно. Ако пликът е изпъстрен с едри красиви букви: „Его сиятелству графу Льву Николаевичу Толстому", то аз вече зная, че това ще бъде, най-малкото, безсъдържателно писмо. Но щом на плика зърна надписано неправилно с треперяща ръка моето име: „Льву Миколаевичу Толстову", то аз вече зная, че това писмо ще бъде интересно, и го отварям преди другите. И в повечето случаи моите очаквания се оправдават.

След прочитането на писмото почваха разговорите. И нито една дума, нито един израз не излизаха от устата на Толстоя, без да имат свое дълбоко значение и известна новост. Никога по-рано аз не можех да предполагам, че у него, благодарение на напредналата му възраст, може да бъде тъй запазен интензивният духовен живот. Паметта му бе винаги ясна и силна; умът винаги продуктивен, винаги силен. Често той прекарваше с нас дълги часове в задушевни, увлекател¬ни разговори. И аз никога не забелязах щото той да чувства умореност или да бъде вял в разговорите си. Настроението му беше винаги бодро и весело, както у юноша. Еднаж Л. Н. ни донесе писмото на своя другар Н. Г. Сутковой, който бе напуснал Ясна Поляна преди месец. Връщайки се у дома, в кавказкото градче Сочи, Н. Г. се отбил у големия любимец на Толстоя Виктор Лебрен, обработващ свое парче земя на брега на Черно море.

Сутковой пишеше, че физическата работа отнема от Лебрена почти всичкото му време. Последният му казвал: „Сега нямам време да чета Канта". Това безпокои Сутковой. „Може би физическият труд, необходим за прехранването на човека, пречи на духовната работа на последния?" - пита той.

- Това е съвсем невярно - казва Толстой. - Нищо в света не може да пречи на духовната работа на човека. Всичко му само спомага на това. Разбира се, работата може да ни лиши от възможността да четем Канта, Шопенхауера и т.н. Но в същото онова време, когато Лебрен е зает със своя тор, със своите домати или картофи, той може да се разсърди на майка си, но може и да не й се сърди, може да я обича. А в това е и нашата истинска духовна работа. Никаква сила не може да спре тази наша работа. А има ли нещо по-важно от това?

Друг път Толстой ни донесе писмото на селянина Новиков до него и своя отговор на това писмо.

Л. Н. беше възбуден.

- Новиков - каза той - написал писмото си, препълнено от злоба към богатите и към своите съседи селяни. И това му писмо извика у мен тъкмо противоположно чувство. Не злоба към богатите, а напротив, неприятно, зло чувство към самия Новиков...

Новиков е селянин от Тулска губерния, споделящ някои от възгледите на Толстоя и имащ литературен талант. Всичко, което той пише, е пълно с живот, сили и непосредственост.

Също тъй силно беше и това му писмо. „Намирайки се в голяма нужда, въпреки че работя извънредно много, нямайки даже 40 коп., за да си купя билет и погостувам у вас -така пишеше той в писмото си, - аз виждам как тия сити богаташи - чокоите, нищо не вършещи, всичко изяждащи, се разхождат на своите сити коне в същото време, когато ний, изнурени, прибираме храната си, едва влачейки крака подир своите полумъртви коне".

По-нататък Новиков пишеше, че лошото му положение се усилва още повече от това, че той, като нововер, изпитва недоброжелателността на селяните, които не изпускат удобния случай да му напакостят с каквото могат.

Л. Н. му пишеше в своя отговор, че той страда не защото е нововер, а защото е невер. Той нападаше Новикова за голямата му злоба към хората.

- Той е умен, талантлив човек. Но няма вяра. И от всичките ми възгледи той е усвоил само моето отрицателно отношение към днешната наредба.

Чертков посъветва Толстоя да не изпраща още сега писмото си.

- Може би вий ще го измените, като смекчите някои места.

- Не, не, аз искам да го изпратя именно в тоя вид.

Веднъж аз заговорих с Лев Николаевича за смъртта.

- Няма защо да се страхувате от смъртта - каза той. - Тя не съществува. Но да я желаем е недобро. Това е роптание против Бога. Ний трябва с радост да живеем, додето сме живи, въпреки каквито и да било неприятни обстоятелства за нашето живеене. Вземете за пример мен. Какво съм аз? За нищо негоден и никому непотребен старец. Може би само пречещ на хората. А все пак аз се радвам на своя живот. Навсякъде виждам само радост. Събудиш се сутрин - добре, радостно ти е на душата. Излезеш на двора, в полето, навсякъде пак само една радост. Срещнеш някого - радостно, коня погладиш, помилваш - радостно, хвърлиш поглед на величествената липа - радостно, на мравките, на тревата, навсякъде само една радост. А кога похлопа смъртта, струва

ми се, пак ще бъде радостно.

Л. Н. се усмихна.

- А кой знае, може би тогава ще се уплаша... не, не... не се надявам...

Седя на верандата у Черткови, чета. Някой тихо седна до мен. Гледам – Лев Николаевич.

- Четете?

- Да.


- Кажете ми, женен ли сте?

- Не.


- Много добре! Колко е тежко за хората с нашите възгледи да бъдат женени. Понякога е почти несносно. И не виждаш изход. Да живееш със семейството си е тежко, да скъсаш връзките си с него - не бива. Чувстваш, че имаш право на това.

Колко редки са дружните, любовните бракове... Ето на, Черткови живеят добре. Аз им се радвам. А може би, ако тя беше здрава, те биха живели лошо.


***
С Толстоя се запозна един от другарите на Черткова, философски начетен младеж. Говориха върху много неща, зачекнаха и въпроса за времето, пространството и материята.

- Според мен - каза Толстой, - възможни са само три светоразбирания:

Първо. Реално съществува само материята, а всичко друго е илюзия.

Второ. Съществува само духът, а материята е илюзия, и

Трето. Съществуват отделно и материята, и духът. Това е тъй нареченият дуализъм.

Първото мировъзрение ограничава моето „аз" в пределите само на моето тяло. Но тогава възниква въпросът: къде е началото на моето съзнание? - В утробата на майка ми. - А де е началото на майчиното съзнание? - В утробата на нейната майка и т.н. без край.

С други думи, такова материалистическо мировъзрение не дава никакъв отговор на интересуващите ме въпроси.

Ако пък по второто мировъзрение - началото на всичко е духът, то съмнения като горните не могат да възникват, понеже духът не е (нещо - б.р.), което е било, нито което ще бъде - защото няма нито начало, нито край - а е, което съществува сега. Той не е ни моите мисли, ни моите чувства, а е тази неопределяема основа, с която аз съзнавам. И той няма начало във времето.

Третото мировъзрение отпада също както и първото.

А от второто мировъзрение следва, че пространството и времето са ограничение на моя дух. Материята има ограничение и отделяне. Но аз си представям материята само в пространството, а движението само във времето.

По такъв начин с помощта на пространството и времето аз познавам материята и движението, т.е. своето отделяне и съединение.

Мълчание. Лев Николаевич тури ръка върху рамото на събеседника.

- Върху тия въпроси аз писах преди много години. Но сега, на старост, всичко това ми се представя по-обширно, по-дълбоко. И ако смъртта не бе тъй близка, аз бих написал отново това, което съм писал досега.
IV.

Дойде да гостува у Черткови близкият другар на Толстоя, Ф. А. Страхов, философските статии на когото Л. Н. ценеше много.

Идването на Страхова зарадва Толстоя.

В един от следобедните разговори Ф. А. каза на Л. Н.:

- Вас ви упрекват в отсъствие на система - не ви смятат за истински философ, защото нямате стройна схема - философема, както казват философите.

- А аз смятам в себе си за достойнство именно това, което те признават за недостатък - каза Толстой.

- Как така? - попита Страхов.

- Та тези патентовани философи какво правят? - продължи Толстой. - Те си задават за цел да построят по какъвто и да е начин тази самата схема - философема - без даже да пресмятат дали ще имат за нея материал, благодарение на това с тях винаги се случва същото, което и с нашите зидари, които строят свод, без да са се погрижили по-рано за материала. В края на краищата, на тях не им достигат камъните и те напъхват Бог знае какво, за да довършат свода. Така и вашите патентовани философи, кой знае с какво изпълват зеещите празнини в своята схема. Не, по дяволите тази схема. Тя би ме стеснявала, не би ме пущала да се движа свободно напред. Стига само да се мисли правилно и искрено, а стройността и завършеността сами ще дойдат след това. Ако пък аз не съм домислил докрай всичко, ако има недовършено в свода - това не е нещастие. Бог ще даде да се довърши то, ако не от мене, то от други мислители, описващи окръжността на свода от същия този център и със същия радиус.


* * *
Веднъж в присъствието на Толстоя бе засегнат въпросът за Хенри Джордж. Говориха върху това, че учението на Джорджа, посочващо пътя на социалния преврат - отнемането земята на чокоите и отдаването й в ръцете на работещите над нея, с помощта на единичния данък и посредством държавата - е противно на духа на християнския анархизъм; и че затова не прави ли Лев Николаевич грешка, като препоръчва това учение?

- Мене - отговори на това Толстой, - е скъп Джордж не затова, че е създал тази система, не за това, че е посочил този път, а само за това, че той повече отколкото всеки друг, е разрушил предразсъдъка, какво земята може да бъде собственост. Посочете ми друг човек - завърши Л. Н., - който е сторил това по-добре, и аз ще оставя Джорджа и ще ида при него.

***
Няколко дена по-после говорихме за реалността на видимия свят. Толстой казва, че каквото е нашето съзнание, нашите оръдия за познаването, такъв е и видимият от нас свят. Ний пък сме уверени в несъмнеността на нашите знания, защото областта на познаването е твърде ограничена.

- Ето, ний виждаме тази маса - каза Л. Н., като удари с пръст масата. - Какво е тя? Ще кажат: парчета от дъски, слепени и заковани заедно. А отде знаем това? Може би тя

не е нищо друго освен копито на някое духовно същество. Ний не разбрахме това. Но никой не говори повече върху това. Не зная за другите, но аз чувствах самотността на Толстоя в неговите най-дълбоки мисли и чувства. Всички ний го заобикаляхме, запитвахме го, чувахме отговорите му, обичахме го. Той с готовност общеше с нас, отговаряше, сам запитваше, обичаше ни, радваше ни се. Но някога той каже нещо, което ний не разбираме или не чувстваме, и мен се струваше, че той стои на недостигаема височина, сам, без нас, и това, което той вижда оттам, беше невидимо за нас. И мен биваше тежко за него и за нас, затова че ний сме му тъй далечни.

Често пъти се случваше, че Толстой каже нещо - а ний не го разберем, разпитваме го. А той, сякаш опомнил се, замълчи и само гледа на нас със своите добри сини очи.


* * *

Веднъж Жихарев каза на Толстоя, че много от неговите съчинения не произвеждат върху народа такова силно впечатление, каквото би трябвало да произвеждат по своето съдържание.

Л. Н. се замисли. Лицето му беше натъжено, съсредоточено.

- Да - въздъхна той. - Всичко, всичко, което съм писал, писано е все за народа. И всичко, въпреки това, излизаше така, че народът не го разбира. И сега, когато навярно аз скоро ще престана да пиша, мен не ме задоволява ни едно мое произведение, с изключение може би на народните разкази... Преди няколко време - продължи Л. Н. - при мен дохожда селянин, който се учи преди 40 години в моето яс-нополянско училище. Той поиска от мен книги. Аз му дадох „Божеско и човешко". Когато той върна книжката, аз го помолих да ми разкаже съдържанието й. И той ми разказа само онова място, дето Светлогуб, качвайки се на бесилка¬та, пита палача:


Каталог: download
download -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
download -> Огнената пещ
download -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
download -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
download -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница