И като седне някой да ми разправя – умирало било селото. Ка щяло да умира, като лястовиците придойдоха пак!…

Автор – Мария Пеловска

Лястовицата не е като другото пиле, дето обитава надземното пространство в нашето село. Другото пиле си е друго пиле. Обитава си надземното пространство, дали ще е високата трева по полето, дали ще са храстите и поясите /поясите, за този, който не е идвал в Добружда, да му обяснява – това са дълги редици засадени изкуствено дървета от акация – бяла и червена, джанка, шипка, трепетлика и такива работи. Садени са още по времето на Вълко Червенков и опасват надлъж и шир цялото поле и задържат вятъра през лятото, а през зимата снега./, или ще са дърветата – високи, ниски, все тая. Не го бърка и това, в самото село ли е това надземно пространство или извън село. Което ще рече, че не го бърка също дали пък земното пространство е обитаемо, от човеци искам да кажа, или не е. Обитава си Другото пиле неговото си пространство и не го интирисува какво става в пространството под него.

С Лястовичето пиле нещата не стоят така.

Какво искам да кажа! Искам да кажа, Че Лястовичето пиле е един вид на по-високо ниво от Другото пиле. Даже и от Славея-пиле. По цял ден и цяла нощ извива глас из неговото си пространство – Славеят де , клоните на салкъмовата горичка при Седемте извора на Реката. И салкъмът в двора на бай Кольо Бозата е негово пространство. И макар да е певец, дето няма равен на себе си, пак е по-долу от Лястовичето пиле, щото то е душевно пиле, за душата си пее, и не го е еня дали го чува някой или не го чува. За себе си само извива глас. Е, ако някой има ухо да го че, то е друга работа.

Но с Лястовичето пиле нещата стоят друго яче.

Лястовичето пиле, например, не може да си свие гнездото, ако няма стряха. Пък стряха има само човешката къща. То, къщи много, ама от къща до къща има разлика за лястовицата. Къщата трябва да бъде висока, на припек и чиста. Какво ще рече чиста, ще кажеш? Чиста ще рече, на чисто място да е построена и хората да са чисти. Подразбирай, да са добри хора. Няма да намериш Лястовиче пиле в празна къща, изоставена, опустяла. По много причини. И най-вече, защото Лястовичето пиле е само там, където има живот, където обитава сговорът и доброто.

А е добро пиле лястовицата.

В село, например, тя обитава подстряховото пространство само на две-три къщи. Едната е на бай Кольо Бозата, другата е на Янко Минкена и то се настани там чак след като си отиде Минка. Третата къща беше на Монката, ама Монката го прибра дъщеря му в града и то, по причина, че къщата му я превзе една тумба цигани. Превзеха я като византийци. С хитрост.Той, Монката, щото си е добър, кротък човек, пък циганин от добро разбира ли? И те, нали са все във фаза Велико Преселение, та пътят им минава през селото. Пък циганите, като стигнат до някое село, не влизат вътре, ами спират каруците на бозлука край селото. Настаняват се там, палят огньовете и тръгват.

Най – напред тръгват циганчетата. На разузнаване един вид. Нахлуват в селото от единия край и плъзват по улиците.

Срещнат ли те на улицата, каквото видят в ръцете ти – искат си. И не можеш ги отмина, ако не им дадеш.

Видят ли те в двора, влизат вътре и докато се усетиш, дворът се е изпълнил вече с голи циганчета, врява, и докато се наканиш да викнеш и хванеш сопата, те вече са видели, каквото е трябвало да видят, прибрали са си онова, което си е по право тяхно и виж ги – джеврят ти се през оградата откъм улицата.

Първият ден са цигатчетата.

Втория ден тръгват циганките. По една, по две или най-много по три.

По сами са тъй наречените врачки. Всяка циганка може да се провъзгласи сама за врачка, зависи от будалата, дето стои пред нея, но истинските врачки са потомствени. То е като занаят и предава от майка на дъщеря.

Сценарият им е един и същ. Поискат си нещо, ако им дадеш нещо – дадеш, ако не – не си тръгват, ама и не настояват. Приемат го ейтъй, примиренчески. И са едни такива благи, благи и само в очите те гледат. И ти вземеш, че се отпуснеш, щото не върви циганин да си поиска нещо, да му кажеш, че няма, и той да ти каже: ”Ами като няма, няма! Здраве да има!” и ти да го приемеш без нищо, спокойно искам да кажа. Напротив, стане едно… виновно, че чак ти засмъдява под лъжичката от виновност.

Точно това чака циганката да види на лицето ти изписано, щото то не може да се скрие и започва:

-Една тревога имаш на сърцето си. Каква тревога имаш?

Или:

И как няма да те пита дали не си заровила някой, като те вижда с черно от главата до петите и черната панделка на портичката…

- Хабер от дълъг път те чака! Хубав хабер!

Че кой не иска да чуе хубав хабер, пък като помисли човек, във всяка къща чакат хабер от някъде – всичко се е попиляло по градищата.

И се подлъгва човек. Отвърнеш ли й на циганката – край! Отърване няма! Тъй ще те омае, че няма начин да не кажеш – Вярно, бе! Познава! И, разбира се, идва другият момент да каже – “Имаш направена магия!” И се започва една…

Няма къща, в която е влязла врачка, да е започнала да гледа на някого, да не му е развалила направена магия и …. Да не е пропищял. Въпросът е , дали ще си признае този някой.

Нещо такова е, стана и с Монката.

Две циганки били – едната му гледала, другата била като придружител. Разбрали те, че Монката е вдовец от дълги години, че си е самичък в къщата, а дъщеря му е в града със семейството си, че си има скътана някоя парица и най-важното, че е добър, човечеца, което ще рече, будала.

Три дена подред му разваляли магията, дето уж някаква тяхна рода я била направила и накрая му казала, че трябва да напусне къщата, защото ако останел, до три месеца щял да умре и магията щяла да се прехвърли на дъщеря му. И, човекът, заради детето, ще не ще, се преместил в града.

Циганите се настанили в готовата къща с всята покъшнина, уж, за да прочистят къщата от магиите. И тогава, лястовиците, дето си лепяха гнезда всяка пролет под стряхата на къщата, си заминаха от селото, даже без да отгледат челяд.

Та три бяха къщите, дето Лястовичето пиле обитаваше подстряховото им и след като Монката напусна селото, останаха две.

Другото място беше Училището.

Там вече имаше цяла колония Лястовиче пиле. Толкова много бяха, при Училището, че сутрин, като плъзнеха към реката за калчица – замрежваха пространството над двора в него, пък децата точно тогава идваха на училище и се случваше да не видят портата на Училището от гъмжилото пилета и да отпрашят направо към Баба Кула, да извадят гумена топка от някоя ученическа чанта и да заритат футбол на бозлука. И, деца нали са, тъй се увличаха, че не угаждаха как слънцето бърза, бърза и часовете в училището, аха, да започнат. Тогава се налагаше бай Кольо Бозата да вземе звънеца – една такава камбана с дръжка и пиринчено езиче и да ходи чак горе, на бозлука при Баба Кула да го бие, че да го чуят учениците и да дойдат в час.

Ако и тогава в играта си не чуваха звънеца, колкото и да им викаше бай Кольо: “Хайде бе, маскари с маскари! “, достатъчно беше само някой да прошушне :”Мустака!”, това е директорът на Училището, пък Мустака му викаха, защото имаше страхотен мустак –черен - катран, пък и той си беше черен и красив като циганин, после – бивш военен, и стойката му стойка и всичкото му…

Та, като чуеха “Мустака!”, това значеше, че Мустакът е форсирал Емзетката си в двора на Училището, значи е забелязал липсата на объркалите сутринта посоката за училище вагабонти и се готви да вземе мерки, тоест, да ги подбере откъм Баба Кула.

Естествено, че не се е налагало никога да си прави труда да се катери с мотора чак дотам, защото много добре чува как петичките на дечурлигата кънтят по баира в посока към училището. Само се качва, пали го и прави една обиколка из селото и като се върне вече, съзира една приятна гледка – зад всеки прозорец на Училището се носят гласове на деца, на учители, а откъм спортната площадка дочува свирката на Калинката, най - младият учител в Училището, пристигнал направо от столицата, по-скоро завърнал се оттам, защото всички учители в Училището си бяха наши, местни – учат къде учат и се завърнат и другите да учат. В двете работилници ръмжат машини или чукат чукове, а откъм опитното поле, зад двора на Училището, се чува гълчава – дежурните ученици берат зеленчук за столовата.

А Лястовичето пиле, като добро пиле, продължава да се стрелка за калчица до Реката и обратно до стряхата на Бялото Училище. Стрелне се, кацне на брега на Реката, което ще рече, че е прелетяло над Парка.
Паркът е друга една работа. Той отделя Училището от Реката. Това е оня, същият Парк, дето го засади бай Кольо Бозата. Та кацне Лястовичето пиле на брега на Реката, загребе калчица с човката си, кимне на някоя жаба, ако тя, разбира се е събудила вече и сънена е подала глава от водата, и се стрелне обратно към стряхата. Кацне си на гнездото и залепи с човка калчицата.

Другият път ще донесе сламка, клонче, случвало се е и конски косъм да донесе и да го сложи, да го вгради, един вид, в гнездото си.

Сега, не мога да кажа, дали ходи чак горе, до конюшнята и как намира там конски косъм, че да си го вземе и да си го вгради в гнездото. Защото е добре да се вгради конски косъм в гнездото на Лястовичето пиле – по - здраво става и по - витално някак си , дето вика бай Кольо Бозата. Той си има в езика едни такива думи, дето хората в селото не ги разбират и защото не го разбират, пък и него, дето ги приказва, хич не го разбират, че по тази причина са го сметнали за леко смахнат. И за такъв си го имат, де.

Та, навярно, каца Лястовичето пиле на някоя ясла в конюшнята и чака някоя муха да досади на някой от конете, той да заметне с опашка и да вземе, че да се откъсне косъм от опашката му. Пък няма как да не се откъсне, защото, конят като засучи опашка, може и око да извади на човек.

Грабне си Лястовичето пиле конския косъм, ама веднага, защото една дузина други чакат ред за конски косъм, не че някое друго пиле може да го изпревари и да си вземе неговия косъм. Няма такива работи при Лястовичето пиле. Ред има. Вземе си косъма и полети към гнездото си.

Пък може и да не вземе конски косъм непременно от конюшнята. Може и от друго място да го вземе. Просто не е задължително да си вземе конския косъм, дето му трябва, за да го вгради в гнездото си непременно от конюшнята. Няма закон за тая работа.

Конски косъм може да си намери всяко Лястовиче пиле и от друго място. От двора на Вълчо Тефтера, например. Вълчо Тефтера е единственият частник в селото. Всички други са си дали имотите на държавата, общо работя, общо правят всичките работи, а Вълчо Тефтера не си даде имота и си го колани сам, и всичките други работи си ги прави сам.

Само трябва да кацне Лястовичето пиле на торището в задната част на двора на Тефтера, където кака Величка, по-малката сестра на Вълчо Тефтера, изхвърля всяка сутрин боклуците изринати от дама, след като очисти задниците на конете с чесалото и не само задниците, целите ги сресва конете, подрине им, застеле им нова слама и изхвърли в задната част на двора фашкиите. Чудесна тор е, не е много силна, после торят с нея градината.

Пък в селото, те единствени имат коне и то пет. Другите селяни няма как да имат коне, защото своите си коне ги предадоха в кооператива навремето и сега няма как да имат коне.

И Лястовиче пиле си имат под стряхата, камо да не е много висока къщата им, ама туй навярно не го брои Лястовичето пиле. Ако е до човека, ще се сметне и ще се зачете, но Лястовичето пиле не го смята и не го зачита. Не е по закона му.

Друг е въпросът, че Тефтерови не ги броят в селото. И къщата им не се брои и тях не ги броят. И защото не ги броят в селото и хляб от фурната не им дават и затуй кака Васила, по-голямата сестра на Вълчо Тефтера, меси хляб сама в къщи. Пък като влязат в магазина на бай Ганьо, викат му тъй на магазина, не защото е на бай Ганьо, а защото откак се помни народът в селото, все той е магазинер, та затуй хората вече казват: “Иди, чедо, да си купиш една вафла от магазина на бай Ганьо!”. Не казват от магазина, дето…, или който…. А бе, магазинът на бай Ганьо и толкова.

Та като влязат в магазина на бай Ганьо да купуват, тя, кака Величка ходи да пазари, щото е най-млада, веднага се нарежда на тезгяха и си взема каквото ще си взема – газ, сол, каквото там, и то не по друга причина някаква, ами защото хората се отдръпват встрани , колкото и народ да има в магазина. И тя, горката, гледа, гледа, изхлипа и се нареди на тезгяха и си напазари каквото й трябва. Бай Ганьо става много сериозен, гледа я едно такова сериозно, сериозно и мълчи като й подава нещото, което тя иска да си купи. Слага го на тезгяха и само пита: ”Друго!”. И, накрая сметката.

Защото Тефтерови са частници. Затова е всичката тази работа. Защото не бяха с всичките наедно в ТеКеЗеСе-то, ами бяха като отлъчени, та са като белязани, един вид. И ако някой се спреше да приказва с тях, после го привикваха в Селсъвета да дава обяснения и затуй се отдръпваха хората като ги видеха в магазина. И на друго място като ги видеха ги отбягваха, не само в магазина.

Сега, не че Лястовичето пиле не разбира от човешките работи и е просто пиле! В никакъв случай! Но истината си е истина – много гнезда на Лястовиче пиле има под ниската стряха на къщичката на Вълчо Тефтера. Хем, като погледне човек, къщата му е на единия баир на селото и Реката е чак долу в центъра на селото. Никак не е близо, искам да кажа! Не е да речеш като Училището, дето е през Парка на бай Кольо Бозата! Или пък къщата на Монката, дето е през тополовата горичка до Реката. Макар и през горичката, пак си е близо до Реката.

И Янковата къща е аха, аха до Реката. Е, не съвсем, ама има една дълга и права улица от Реката до тях. То, сякаш му върши работа улицата на Лястовичето пиле, ама…

Искам да кажа, че твърде е далече, даже, къщата на Вълчо Тефтера от Реката и много път има пилето, докато стигне дотам. Ама, то си е направило сметката, навярно, щото откак се помни селото, у Тефтерови все има гнезда на Лястовиче пиле. Да се чуди човек, защо си е избрало туй подстряхово пространство! Не къде да е, ами под стряхата на бай Вълчо Тефтера! Иди,че разбери.

Ред калчица, сламка, пак ред калчица и непременно конски косъм. И тъй нататък.

Редят си лястовичките гнездата, хем тъй ги редят, за чудо и приказ, че човек като се вгледа в тях и като се обърне и погледне своята си къща, наведе глава. Бута си каскета напред, почеше се под козирката или отзад откъм тила, зависи къде го сърби, пък пак си го нахлупи и вземе, че отмине по неговата си работа.

Какво друго да прави? И какво може да направи? Лястовиче пиле се е казало, не е итебери работа! Божа птичка е! Къде ще ходи човекът да се мери с него!
Не само Лястовиче пиле, ами и много жаби има в селото ни. Едните си обитават едното си пространство, другите другото си пространство. Жабешкото пространство е водата на Реката, тинята край водата, тревата край Реката и от време на време Парка на бай Кольо Бозата. Туй, последното е, когато Реката пресъхне през лятото и те, като циганите започват своето Велико преселение.

Тръгнат някоя вечер жабите, след дълги, дълги препирни, защо аджеба е пресъхнала Реката? Кой е виновен за тази работа, защото хич не е малка работа да пресъхне Реката. Кой от жабешката управа не си е свършил работата, че дъното на Реката и тинята край Реката тъй са се нацепили от сушата, че като скочи някоя жаба и не дай си Боже се заклещи крака й в някоя от пукнатините – заклещен остава. Седи си и се пули жабата, заклещила крак в цепнатината на напуканата тиня, пари й, горката, на корема, щото тинята се е нагряла като в пещ и смятай, като гореща керемида е, ама какво да направи. Пъни се, пъни се и по някое време как, тя си знае, събере сили, да отскочи и толкова – измъкне се.

Та, надигнат се някоя вечер Жабите и започва тяхното Велико преселение. Пък го започват вечер, след полунощ, по хладина,защото да е.

Никак не им е лесно на Жабите, защото трябва първо да преминат през Парка на бай Кольо Бозата, сетне да открият в оградата портичката, по простата причина, че Паркът е ограден откъм пътя с ограда. Едно е да не влиза добитък, второ, да не прескачат дечурлига и да правят золуми вътре и трето – вечер, като се кротне селото, да има къде младите да се омайват един друг.

После, тази ограда задържа водите, като придойде Селята откъм Баба Кула. Селята е Голямата вода, дето идва откъм баира. Излива се изведнъж и помита всичко по пътя си. Напролет приижда, когато се топят ледовете не, ами снеговете, защото големи зими падат по нашето село и снегове големи има, та оттам, като започнат да се топят снеговете – Селя! Вода! Водя! Голяма радост за децата и тревога за хората в селото, защото си е за тревога. Пакости прави, затова!

Пък Селята приижда и през лятото. Като онова лято, дето отмъкна стадото с овцете на цялото село. Пак тъй суша, суша и като заваля една вечер… Пак суша беше, пек, всичко напечено и изгоряло и като заваля … Голяма вода беше Тогава се напълни и мазата на училището и заля парния котел. После цял месец Димо Параджията, лека му пръст, чисти котела от тинята.

Оградата на Парка пази да не извлече водата розовите храсти на бай Кольо Бозата, туята, борчетата и червената акация и божигробвския босилек. То и други и коренища и луковици има засадени в парка, ама те по се намират, за да се засадят отново. Розите на бай Кольо са съвсем друга работа, защото той ги е носил чак от Стара България, от неговия край. Няма в селото такива рози, огромни, едни такива храсти, залети целите в цвят и познай как изглежда Парка като нацъфтят…

Оградата и портичката в оградата са едното препятствие за Жабите.

После идва самата Улица. И вечер, даже, е проблемна, не по други причини, а просто затова, защото, то не е черна селска улица, дето, колкото и да я напича Слънцето през деня, вечер, по някое време просто си изстива. Става въпрос за улица, покрита с черен асфалт.

Е, за това става въпрос. Защото, като го напече през деня Слънцето, като се размекне …. Бозата казва, че асфалтът ставал горещ като лавата от вулкан някой. То, кой ли е виждал вулкан, че да знае и лавата му какво ще е, но може и тъй да му изглежда лавата на вулкан някой.

И, жабите, поради тази и друга още една причина, че асфалтът много бавно и трудно изстива, тръгнат ли да пресичат улицата, по време на тяхното Велико Жабешко преселение , си имат много, ама много големи проблеми. Как какви? Просто им пари на петичките на Жабите! В това е проблема, да не кажа основния проблем!

Макар че тука, на самия път, могат да се случат и много други работи и то какви работи, да не ги приказваме сега, но в крайна сметка, криво-ляво, Жабите някак си успяват да стигнат от другата страна на улицата, ще рече, до оградата на Училището. Защото, нали улицата отделя парка от Училището? Пък, то и Училището си има ограда, не само Парка.

И както оградата на Парка си има портичка, тъй и Училището. Само че, оградата на Училището има голяма порта, не малка портичка. Голямата порта е с две крила и обикновено едното е застопорено с една желязна пръчка, която не й позволява да се отваря, пък другото крило е, кажи го, непрекъснато в движение. Не заради друго, ами защото все някой влиза и все някой излиза от Училището.

По оградата, по оградата и вземат Жабите, че стигнат до голямата порта. Оттам вече е лесна работа. Промушат се спокойно през портата, защото портата не е нищо друго, освен едно дантелено нещо от метални пръчки, насам – натам преплетени и наистина правят една дантела такава, че колкото пъти мине оттам човек не може да не се загледа в тази метална дантела. Пък, защото си е дантела, има си и дупки в тази дантела, макар и метална, та през тези дупки се промушват жабите и , туп, на плочника в двора на Училището.

Дворът на Училището е цял един плочник. Искам да кажа, че е покрит целия с бетонни плочки, наредени насам и натам и правят нещо като една кувертюра. Кувертюра е покривка за легло, но от тези, купешките, дето ги тъкат в “Жакард” в града. На такава ковертюра прилича плочникът в двора на Училището и на децата никак не им е скучно, когато удари звънецът и трябва да излязат от час, за да си поиграят малко на двора.

На много работи си играят децата, когато излязат в двора на училището. На дама, например. ..Или на хаджилък, или на градове и държави… На ей такива работи.

Пък може да се играе на плочника на тези игри, защото децата много лесно по плочката, по плочката и току си очертали с правилни линии коридорите, по които да се движат и да играят. А коридорите по плочките си очертават с изсъхнало като кремък, парче гасена вар. Не, че няма тебешир, например, за тая работа, ама я някое дете да посмее да отмъкне тебешир от класната стая, например! Просто не може да се случи такова нещо, защото тебеширът си е тебешир и си има точно, ама абсолютно точно предназначение и всяко дете от Бялото училище го знае.

Ами, просто си знае и това е. Сега, не мога да кажа, как така си знае. Знае си просто, че всяко нещо си има защо да е такова, каквото си е и трябва да си е точно там, където трябва да си е, и още, трябва да си се ползва само за това, за което си е.

Е, може малко сложно да изглежда и да не е за всяка глава, за всеки мозък, ама явно е за главиците на децата от бялото училище, защото те си го знаят това.

Сега, не мога да кажа, като как са го научили това сложно, ама питай мене, наистина сложно нещо, обаче е факт и си е така.

Някои казват, защото имали страх. Е, страх, страх,… Ама от какво? От кого? И можеш ли само с един страх да научиш едно дете на такова сложно нещо и да го помни , че и да го спазва? Не можеш! Просто не можеш!

Друг да питаш, ще каже, че така са ги научили учителите…

И туй е донякъде. Даскалите са като човеците – разни. Единият има един тертип, другият си има друг тертип! Как тъй всички с един тертип и по един начин да искат от децата. Не е това! Просто не може да е това!

Виж, бай Кольо Бозата казва, че то не си е било само сега това. Искам да кажа, че не само тези деца, дето сега са в училище ги знаят тези работи. И другите, вика, преди си бяха такива. И си знаеха тази си неща.

Значи, проблемът е по- така! По-глобален, искам да кажа!

Нещата, според както изтъква бай Кольо Бозата, не са отсега, ами са си просто така! Ха, сега, иди, че разбери за какво става дума! Какво указва тази мисъл на бай Кольо Бозата? И дали, туй, че по цял ден той си бърника там, из парка и си приказва с тревите, с цветята, дето ги кътка като малки деца, че и с дърветата, даже, не му е подало тази мисъл? Щото, такава мисъл, как да е, не може да му се даде на чове! Тъй, де! Или трябва да е луд, или трябва…

Туй, второто, не го изричам, защото, ако някой от село го прочете, няма да дочете книгата до края. Пък знам ли какво ще ми се даде да напиша до края на книгата, и за кого, и какво ще ми се даде да кажа? Ами, ако нещото, дето ще ми се даде след малко е за оня, който прочете туй, дето не щях да го кажа, за Бозата имам в предвид и затвори книгата, оттук и не прочете какво е написано в нея точно за него? А?

Кой ще е виновен за тази работа? И знае ли някой какво може да последва от всичко това? Аз, дето ми се дава сега да я пиша тази книга не смея да кажа, като какво може да последва. Просто, защото не е в моите правомощия. Не искам да си слагам грях на душата и да вземам ролята на Господ, опази ме Боже и прости ми, ако това, що пиша Ти звучи като богохулство. Сакън, да не бъде!

Затова, ще се осмеля само да кажа, че това нещо, наистина си го знаят децата от Бялото училище като “Отче наш”, макар че много отдавна не се говори вече в училището, и в Бялото училище искам да каже за нашия Отец…

Като таблицата за умножение, тогава да го кажем, макар, че съвсем иначе си звучи: като “Отче, наш”…

Както и да е . И туй време може и да дойде. Защо може, то си е, кажи го, на път!

Та, от двете страни на двора има големи градини с цветя, с храсти различни, даже с две големи елхи, които децата кичат по Нова година с най- различни играчки и те стават истински новогодишни елхи. Хем, две елхи за Нова година! Радост, разбира се. Голяма радост не само за децата, ами и за цялото село, го кажи. Така си е!

В едната част на градината има Чешма. С голямо корито. Пък Чешмата има кранче, откъдето бай Кольо Бозата пълни сутрин кофата с вода, за да напръска плочника на двора на Училището, преди да го помете. Това трябва да стане преди да са дошли учениците. Бай Кольо си ги знае тези работи и без да са му казвали, затова всяка сутрин, кажи го, посреща Слънцето там, в двора на Училището. Случва се и Мустака да изпревари, щото и той там осъмва, сякаш там е спал, но то е друга работа.

Още едно чучурче има Чешмата. То е една метална топка, с една бобунка отгоре, откъдето излиза водата. Децата много обичат да пият вода точно оттам, без значение колко са големи вече, колко са пораснали – дали са първолаци или ще изкласяват вече. Няма значение и дали им се пие или не им се пие вода. Като жабчета .

И туй чучурче си тече денем и нощем. Водата се излива в коритото и от коритото тръгва по алеята.

Един момент, като казвам излиза от коритото, нямам в предвид, че водата се изтича от коритото през дупката, дето е на дъното на коритото, то просто си няма дупка на дъното на коритото, а прелива през стените. Е, не мога да кажа защо е точно така тази работа.

И като тръгне водата, изливайки се от коритото, по алеята, тя минава между ябълките в двете градини в двора, отива и до крушата-петровка. Разбира се, че и борчетата и другите дървесни там … ги полива. Но, най се задържа край розовите храсти.

А, има и две огромни туфи замбак! Целият двор на Училището се изпълва с миризмата му като цъфне и Улицата чак, та даже и в Парка прескача миризмата… Жените в селото го въдят, защото правят от него мехлем за изгоряло. Той иначе, ако го сложиш в стаята вечер, може и да се изцъклиш, ако не е отворен прозорецът – отровна е миризмата му, не че наистина е отровна, ами много е силна, но пък хубав мехлем става от листата и жените знаят това. Слагат листата от цвета му в зехтин, престои една неделя поне и готово. После, намаже ли се изгоряло, два – три пъти и готово. От огън, от попарено, от слънцето, даже, все тая. Нищо не остава, сякаш с ръка си го махнал.Да, така е! Че, то си се знае , откога хем се знае! Разбира се!

Интересното е, че тази водичка, дето тече по вадичка из цялата градина в двора на Училището и отива до всяко дърво и до всяко цвете, не жабурнясва! Наистина да се чуди човек защо тъй става. Викам си, то е, защото детски устица пият от туй чучурче, чисти, както са им чисти душичките.

Тъй ще е. Друго не може да бъде.

И, защото през лятото няма деца в Училището, пък Мустакът е забранил да идват като нямат работа там, защото къде учители да ги надзирават, за да не правят бели, та по тази причина Училището е празно, е, на опитното поле и при животните има деца, и учители има, ама то е друго. Говорим сега за двора и за градината. Та, по причина, че Училището, кажи го, е празно през лятото и няма кой да щъка из двора му, Лястовичето пиле и Жабите, абсолютно се преселват при вадичката на Чешмата и си провъзгласяват това пространство за свое.

Така - така! Има място за всички в пространството!

Лястовичето пиле, като умно пиле, не тръгва да се кара с Жабата, че е навлязла в пространството на Училището, защото смята то, както казах, че за всяко живо нещо, както и за всяко неживо нещо, друг е въпросът колко е такова, си има място под Слънцето. И по тази причина търси начини за постигане на консенсус, което ще рече – ако трябва да се направи компромис, обикновено Лястовичето пиле прави този компромис, но да няма …

Жабата, обаче, не смята така. Откъде, например, да разумее и как да стане тази работа, като Жабата просто няма сетивото за това, че пространството, дето е заела при вадичката на Чешмичката в двора на Училището , е по благоволението на Някой друг! Ама, то, ей така просто, не се стига до някои истини! Узрява се най-напред за тях и тогава. Бедата е, че понякога просто не се стига не само до узряване, ами и не се тръгва в тази посока. То е като онези стипчиви, дивите ябълки, дето пада снегът отгоре им, спаружват се и падат от дървото, или пък продължават на инат да се държат за клонката, обаче слънце не допускат до сърцето си, ще рече до семенцата си. И тъй си отиват – кисели , неузрели за мно-о-го неща…

Какво да се прави.

Та и Жабите. И то не за нещо друго, ами защото просто жабата си е жаба и това си е! И по цял ден огласява новото си пространство с хвалбите си, като как, представете си, с какви жертви и с еди какви си не знам какви работи, е успяла да извоюва правото си да обитава територията на Вадичката до Чешмичката в Училището.

Вадичката не е Реката, разбира се. Вадичка си е. Но когато няма река и вадичката е река.

И сутрин, прегракнала от хвалби, дремуца Жабата из треволяка, защото Треволякът много бързо и той си завзема пространството край Вадичката, нищо, че бай Кольо Бозата все го отстранява оттам, той, обаче е упорит като…като какво да кажа, като треволяк, дето е надушил влагицата и не ще да я пусне.

И сред храстите на градина дремуца Жабата. И си дремуца и се пули, прегракнала, чак докато се вдигне росата, Слънцето напече и я прогони оттам и тя, ще не ще, се попремъкне на сянка някъде по Вадичката, по-близо до коритото на Чешмичката.

Жабата се промъква тихичко, мълчешката, пълзейки, доколкото една жаба може да пълзи, ама се оказва, че може щом трябва, преминава това препятствие на малки отскоци. Не се засилва, само , както се е сгушила и е прилепнала към земята, просто се отделя от нея и хоп - скок. По-скоро – скокче. Мъничко. Пак се притаи, пропълзи малко, попремига с жабешките си очи , жабата има едни такива … типично нейни си очи и пак скокче. Така, така, докато стигне до коритото на Чешмичката.

А то е затова, защото Лястовичето пиле и то вече, какво “вече”, от тъмни зори си е там, при коритцето на Чешмичката, при Вадичката до коритцето не за калчица, ами за да си глътне малко водица или да се разхлади в малкото Вирче, което блещука точно до корена на една та ябълка, защото там Вадичката прави завой и се е забавила малко.

Кротува си Жабата, защото знае, че Лястовичето пиле, макар и да е спало, докато Жабата цяла нощ е пресипнала от огласяване на новото си пространство със завоеванието си, си е Лястовичето пиле.

Знае си му душицата Жабата и нищо не може да я подведе! Пък Жабата няма интерес да обявява открита война на Лястовичето пиле, защото не се знае кой ще излезе победител в тази война, откритата искам да кажа.

Какво значи война! Трябва ли, например, да си разваля рахатлъка с открити военни действия? Никак , даже! По-добре така - тихичко и кротичко – замаже му очите на Лястовичето пиле, попритъпи му зоркото око и това е! Пък Жабата си върши пак своето, има си го, получава си го… Така, де!

Както и да е!

После, къде на друго място ще намери в тези горещилки, например Комара? Което ще рече, че ако го изгуби, щото е в невъобразимо множество тука, около Вадичката , защото около влагата се въди какво ли не, което улеснява Жабата , не се налага да се престарава много, за да се нахрани.

Та искам да кажа, във всички случаи е добре за жабата, да си бъде в добри приятелски отношение с Лястовичето пиле. Даже и заради Комара. Дори най-вече заради него.

Пък ако се погледне, Комар има не само около Вадичката, ами и над плочника в двора на Училището, над сгорещения асфалт и най-вече между храстите и цветята в градина. И сега – вечер, Жабата си е край Вадичката - Комарът също си е там. Сутрин, след като се вдигне росата и Лястовичето пиле запрелита в посока Вадичката и, за да не се създават ситуации, е по-разумно от страна на Жабата да се поприбере, не – да се оттегли в градината между цветята, как звучи само… Комарът пак е там! Така че – защо да си създава излишни емоции, нали! Естествено!

По тази причина, никой досега не е видял Жаба и Лястовиче пиле да се карат, или , не дай Боже, нещо от този вид, непристойно, некрасиво бих казал, да се случва.

Пък Жабата не знае една друга причина, поради която не се случват тези работи между Жабата и Лястовичето пиле. То е, че просто тези неща, които бърникат иначе заспалия мозък на дремуцащата Жаба, въобще нямат никакво пространство в мозъчето на Лястовичето пиле. По-точно, просто защото то, Пилето, така си е устроено! И, ако, не дай Боже, се наслои някаква такава ситуация, като някоя от тези, дето се блъскат в мозъка на Жабата, Лястовичето пиле или ще мине и ще замине край тази ситуация, без да я е забелязало, даже, или още при първата й проява, на ситуацията искам да кажа, просто ще изпадне в нокаут.

Истина ви казвам! Изумено! Изненадано или неочаквало подобно нещо са твърде, твърде меки определения за онова, което ще изпита Лястовичето пиле. Е, няма да я търся сега думата, защото просто не ми идва. Не мога да се насилвам за неща, които не ми се дават, като най-точната дума в момента.

А има още една причина и тя е, че наистина, както смята Лястовичето пиле, в пространството има място за всеки. И всичко е много точно разпределено, даже бих казал, много справедливо. Защото, какво значи, например това – Вадичката при Чешмичката в двора на Училището е само за Жабата, дето обитава пространството на Реката, и Комара, дето обитава пространството около Вадичката, из храстите и цветята в градината, че и над плочника и асфалта , са пак нейна привилегия?

Моля, моля! Това просто не е така и не може да бъде така!

Но, тези неща, в никакъв случай не могат да заемат и най-мъничко пространство в мозъчното обиталище на Жабата, защото тя, не само че не е, ами и едва ли ще узрее за тези работи.

Така е, има някои, на които просто не им е отредено да се докоснат до определени знания, да ги нарека или дадености, например, или истини да им кажем... Друг е въпросът, че те са привилегия за избрани. Лястовичето пиле, навярно е едно от тях, избраните.

Та, ако знаеше Жабата, че сутрин, преди да се вдигне росата, Лястовичето пиле навестява Вадичката и се стрелка над плочника в двора на Училището, не по друга причина, а просто защото трябва да се нахрани, да си посъбере комарчета, мушици рано сутрин и да си пийне водица, как ли би реагирала, горката Жаба. Просто нямаше да приеме този факт! Тя си има един начин на мислене и не би приела нещо по-различно и толкова! И, понеже ни ги знае тези работи Жабата, че Лястовичето пиле се стрелка над плочника с отворена човка - пълни си човката с дузина комари и мушици - еднодневки и не само за себе си , ами и челядта си да нахрани, защото пиленцата на Лястовичето пиле не са като жабчетата на Жабата, да ги изцвъка в тинята и те сами да се оправят, а то си ги храни само, с човчицата си им слага в човчицата им … Както и да е.

Жабата не ги знае тези работи и няма откъде да ги знае и затова си кротува не само сутрин, след като се вдигне росата, ами и през деня, защото и през деня Лястовичето пиле се стрелка над плочника в двора на Училището. Пък Лястовичето пиле не смята за нужно да я просветлява по въпроса, защото, на човек му се казва веднъж, да не говорим, че и му се дава веднъж и ако има уши да чуе, ще чуе. Ако не, не. Негов си проблем.

Знае ги тези неща Лястовичето пиле и по тази причина не смята да се занимава с Жабата. Тя просто не е в неговия периметър. Ако знаеше Жабата, горката…

Тъй се бяха наредили нещата в селото, от самосебе си сякаш, докато в един момент Жабите станаха, комай, единствени господари на всички пространства в селото. Как стана ли?

Просто Лястовичето пиле не се завърна една пролет в селото. И, подстряховото пространство на Училището, на няколкото къщи в селото, остана незаето.

И други работи се случиха в селото, само че Жабите не разбраха кога и защо се случиха, просто защото това бяха едни процеси, които ставаха в едно пространство, което беше над тяхното и не можеше да знаят по тази причина какво става, кога става, още по-малко и защо.

Те продължаваха да си огласяват Реката и Тинята около нея, че и Тревата по брега й с жабешките си препирни, само дето им се наложи да променят посоката на движение по време на Великото Жабешко преселение по време на големите жеги по средата на лятото.

Защото нищо не става просто така и във всяко нещо си има причина и дълбок замисъл и не само. И едното нещо води за ръчичка другото нещо, което ще рече, че то, последното е станало предварително още преди да е станало, защото е било промислено предварително, което ще рече, преди да бъде.

Както и да е, Лястовичето пиле не се завърна една пролет. Просто не се завърна и толкова.

Сега, как реши, какво , защо е – знае ли някой, пък може ли и да научи. Пък и да разбере какво го ползва вече! Защото, ако погледне човек, едно нещо за да стане, то се изгражда малко по малко, тихо и кротко, бавно и незабележимо и в един момент – хоп, готово. Станало. Ама до туй “хоп” има ехе, колко път и колко други неща дето са станали и дето я ги забележи някой, я не!

Забелязва ги само оня, който е белязан, един вид, който има сетивото да ги забележи нещата, че стават. И, защото му се дава да ги забелязва тези неща, кой смяташ, че ще го чуе и ще разбере за какво става въпрос?

Ако има някой уши да го чуе – ще бъде чут. Ако не, тъй ще си отидат нещата и ще си остане нечуто онова, дето е трябвало да бъде чуто.

Такива работи.

И Лястовичето пиле го нямаше вече. И бай Кольо Бозата го нямаше да премита сутрин плочника на Училището като го напръска преди това с кофата вода от Чешмата в двора. Нямаше го вече и да реди и пренарежда Парка, дето е досами Реката от едната й страна, защото от другата й страна беше тополовата горичка до нейде, по-нататък идваше боровата горичка и накрая на селото си оставаше салкъмовата горичка, която отиваше чак до Седемте извора на Реката.

И бай Вълчо Тефтера и двете му сестри си бяха отишли вече от белия свят, Монката се завърна от града, ама не посмя да се настани в къщата си, макар циганите отдавна да бяха се изселили от селото, знае ли някой поради каква причина. Ами взе, че се настани в една от стаите в детската градина Монката, щото си беше празна вече детската градина, просто защото нямаше деца за тази детска градина. Не се чуваше вече кънтенето на петичките на дечурлигата по баира над Училището – Баба Кула. Мустака вече не форсираше Емзетката си, защото и той беше си отишъл и отдавна се носеше само като един спомен в пространството над селото. Не се чуваше и свирката на Калинката – той стана голям човек и замина към столицата.

Само Янко Минкена остана, ходеше приведен, подпирайки се с ръка на кръста отзад, из селото и това е.

Едно ново пространство се оформи над селото, едно пространство, което нямаше нищо общо с това, което е било. Усещаха го хората в селото, хората, които бяха останали тук-там, чувстваха го, ама дали го разбираха какво е и защо е и като как така се допусна, знам ли..

Но, това е друг въпрос. И струва ли си човек да си го задава. И като си го зададе какво може да промени?

Може ли човек да каже нещо да стане и то да вземе, че да стане, ако не е казано ДА БЪДЕ? Просто не може! Е, така, не може! Така е отредено и толкова! Ама кой е отредил? Е, има си Един, дето стои най-отгоре и всичко нарежда и всичко отрежда какво да бъде и как, че и кога даже, и защо.