И. „Наука и изкуство

„Есеистика”; И. „Наука и изкуство”; С. 1983 г.; стр. 804

Щом избягвам толкова много този човек, не се съмнявай, то е, защото много го обичам. Бягам от него, а го търся. Когато той е до мен и виждам очите му, и чувам думите му, бих желал да угася погледа му и да го накарам да онемее завинаги. Но после, когато се отдалеча от него и се намеря сам със себе си, виждам, че се появяват в мрач­ните бездни на съзнанието ми две трепкащи светлинкн, които примигват като две звезди близначки в бездънната нощ, и в моята тишина чувам далечни и глухи шумове, които сякаш идват от безкрая и които все не стигат до мен. Това са очите му, това са думите му; това са очите му, избистрени от отсъствието и от разстоянието; това са думите му, прочистени от немотата му. И ето как бягам от него, за да го търся, и колко много го отбягвам, понеже го обичам.

Любовта, когато е чиста и благородна, расте с разсто­янието. Душата му е по-близко до мен, колкото повече г.я отдалечава тялото му. Остави ми я с няколко думи, с един поглед и той живее вече и расте, и се развива в мен.

Любовта ми към множеството ме кара да бягам от него. Бягайки от него, аз го търся. Не ме наричай мизан­троп! Мизантропите търсят обществото и контакта с хо­рата; те имат нужда от хората, за да подхранват омразата си или презрението си към тях. Любовта може да живее от спомени и от надежди; омразата се нуждае от настоящи действителност.

И тъй остави ме да бягам от обществото и да се уединя сред полския покой, търсейки в него и в душата си общу­ването с хората.

Хората се чувствуват като истински братя само когато се чуват едни други в тишината на нещата и благодарение на самотата. Приглушеното охкане на твоя нещастен ближен, достигащо до теб през стената, която ви дели, прониква много по-дълбоко в сърцето ти, отколкото биха проникнали неговите жалби, ако го виждаше седнал до теб да ти ги разказва н ти го виждаш. Няма да забравя, докато съм жив, нощта, която прекарах в едно летовище н как не можах да мигна заради едно повтарящо се съвсем слабичко стенание, едно стенание, което се стремеше ся­каш да се самосподави, за да не буди спящите; едно сдър­жано и нежно стенание, което идваше от съседната стая. Това стенание, изтръгващо се от непознати гърди, губеше всичко лично в себе си. Допуснах дори, че то се ражда в самата нощна тишина, че просто стенеха тишината и нощ­та. И нещо повече, в един миг си представих, че тази нежна жалба се изтръгва от най-дълбоките гънки на собствената ми душа.

На следващия ден заминах, не пожелах да проверя кой е стенел през нощта и от какво е страдал. Подозирам, че никога- през живота си не съм изпитвал толкова силно състрадание към човек.

Единствено самотата разтопява този гъст слой свян, който ни дели едни от други; единствено в самотата нами­раме себе си и като се намерим, намираме в нас всички на­ши братя по самота. Повярвай ми, самотата ни обединява толкова, колкото обществото ни разделя. И ако не знаем да обичаме, то е, защото не знаем да оставаме насаме със себе си.

Единствено в самотата, след като тя разчупи дебелата кора на свенливостта, която ни дели едни от други, а и всички нас от бога, преставаме да имаме тайни за бога; единствено в самотата издигаме сърцето си до сърцето на исшира; единствено в самотата блика от нашата, душа спасителният химн на спасителната изповед.

Няма по-истински диалог от диалога, който водиш сам със себе си, а такъв диалог можеш да водиш само когато си сам. В самотата и единствено в самотата можеш да опознаеш себе си; а докато не опознаеш себе си, както познаваш ближния си, не ще достигнеш да видиш в ближните си други азове. Ако искаш да се научиш да обичаш другите, вглъби се в себе си.

Защо да водиш диалог с другите? Няма истински диа­лози, защото разговорите, които биха заслужили да се нарекат диалози, когато са живи и ни оставят някакъв незагиващ спомен, не са нищо друго освен редуващи се монолози; прекъсваш от време на време монолога си, за да може събеседникът ти да подеме своя; и когато той прекъсва от време на време своя монолог, ти подемаш твоя. Така е и така трябва да бъде.

Така трябва да бъде. Най-добре би било да не вършим нищо друго, освен да водим монолози, защото монологът е диалог с бога; защото да водиш монолог значи да гово­риш на бога; да се молим ден след ден и миг след миг, всеки да чете своята молитва, така че нашите молитви да се сливат постепенно в една, и колкото повече се приближа­ват до бога, до неговия вековечен и безкраен слух, да се превръщат в една единствена молитва, вечния монолог на едно нещастно изстрадало човечество. И оттам, от ло­ното на бога, ни се връща човешката молитва; гласът_на бог в нашето сърце, екът на спокойната тишина не е нищо друго освен гласът на вековете и на хората. Нашият интимен живот, нашият живот в самота, е диалог с всички хора.

По същия начин скромното цветенце, което връща на небето изпарилата се роса, небесен дар, получава отново небесна капка от всички води, конто, изпратени от всички цветя, са се издигнали на небето.

Обвиняваш ме, че не ме занимават и не ме интересуват стремежите на хората. Напротив. Аз в същност съм убе­ден, че съществува само един-единствен стремеж, един-единствен и еднакъв за всички хора стремеж, и аз най-добре го чувствувам и долавям, когато съм най-сам. Все по-малко вярвам в социалния въпрос и в политическия въпрос, н в естетическия въпрос, и в моралния въпрос, п в религиозния въпрос, и изобщо въз всички други въпро­си, конто са си измислили хората само и само за да не трябва да се изправят пред единствения истински съще­ствуващ въпрос: човешкия въпрос, който е моят и твоят, а също и на трети и на всички.

Но понеже знам, че ще ми кажеш: «Ти си играеш с ду­мите», и ще ме запиташ какво искам да кажа, като споме­навам за човешкия въпрос, ще трябва да ти обясня още веднъж: човешкият въпрос се състои в това да се знае какво ще стане с моето съзнание, с твоето съзнание и с това на трети, след като умре всеки един от нас. Да се занима­ваме с всичко друго, но не и с този въпрос, означава да вдигаме шум, за да не можем да се чуем. И ето защо ние изпитваме толкова голям страх от самотата и търсим да не сме сами.

Търси се обществото само за да може всеки един от нас да избяга от себе си и така, бягайки всеки от себе си, да се събират и разговарят празни сенки, жалки човешки призраци. Хората разговарят помежду си само в момент на слабост, те се, опразват от самите себе си и поради всич­ко това те са най-истински сами, когато са се събрали, а се чувствуват най-вече заедно, когато се разпръсват.

Де да можеше да знаеш колко много дължа на моите сладостни мигове на самота! Да можеше само да знаеш колко се е разраснала в самотата любовта ми към тебе и колко думите, които вливаш в душата ми през кратките мигове на редките ни свиждания, се разширяват и стават сладостни, стават сладостни поради това, че се разширя­ват, а се разширяват, защото стават все по-сладостни!

Щом ми заговориш, гласът ти се сблъсква със слуха ми и почти винаги разпръсва неизменната монотонност на собствените ми мисли; твоят образ се препречва между очите ми и познатите форми, върху които почива моят поглед. Но веднага щом си тръгнеш, думите ти се връщат към мен, но те се връщат от глъбините на моето собствено аз, включени в песента на собствената ми мисъл, трепте-щи по нейния такт, с нейния ритъм, като акорди на моята собствена песен, а след тях, придобивайки звучност в ти­шината, се появява толкова познатият ми твой образ, почти заличен от нетленни далнини.

Оттегли се в самота, моля те; усамоти се, това аз искам от теб заради бога; усамоти се, драги приятелю, усамоти се, защото от много отдавна желая да говоря с теб насаме. Хората ме интересуват толкова много и толкова силно затуптява сърцето ми, когато долавям вечните им степа­ния, че не мога да издържа докрай представянето на как­вато и да е драма. Звучи ми като чиста лъжа. Не мога да слушам човек да говори на друг човек, та камо ли пък на цяло множество. Бих искал да го изслушам насаме, когато говори сам на себе си.

Има хора, които биха искали да са присъствували на разговорите между Кайн и Авел и да са били свидетели на сцената, предшествувала убийството на Авел от Кайн. А аз не искам. Аз бих извърнал очи с ужас и погнуса. Завистта на Кайн би ми се сторила фалшива и лъжовна, а не по-малко фалшива и лъжовна би ми се видяла и не­винността на брат му. Бих искал да изслушам Каин наса­ме - не в присъствие на Авел - или да го чуя после, ко­гато е бил вече прокълнат и е казал на бога, тоест си е ка­зал на самия себе си: «Наказанието ми е по-голямо, от­колкото може да се понесе: ето, ти сега ме пропъждаш от лицето на земята и аз ще се скрия от лицето ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята; и всеки, който ме срещне, ще ме убие» (Бит. 4, 13-14). А за да го чуя да казва това, би било необходимо той да не ме вижда, нито пък да знае, че аз го чувам, защото тогава би ме излъгал. Бих желал единствено да изненадвам самотните степания на сърцата на другите. . .

Винаги съм ненавиждал театъра, и то до такава сте­пен, че не стъпвам в театрални зали, но ме е обземало по­някога желанието да чуя как в изповедна килия някой мой брат сваля от гърба си цял товар грехове и мъки. Струва ми се обаче, че и това бих трудно понесъл, защото и изпо-ведната килия се превръща в театър и всичко в нея се из­ражда в чиста комедия; защото този, който влиза в нея с желание да се отърси от бремето на греховете си, лъже, лъже винаги, волно или неволно, съзнателно или несъ­знателно. Възможно е да е искал да каже истината и мо­же би да е мислил, че я е казал - когато е искал това или е вярвал действително, че го прави, - но така или иначе той не казва истината. Или се извинява, когато няма мяс­то за извинение, или се обвинява без повод. Или премъл­чава, или смекчава това, което е направил, или казва това, което не е направил, или отежнява извършеното. Той не влиза в килията, за да разкаже простичко това, което е извършил и почувствувал; той отива там, за да се обвиня­ва, а този, който се обвинява, лъже точно толкова, кол­кото и този, който търси да се оневини.

И ето защо, отвратен от всякакъв вид театър и неспо­собен да намеря утеха или наслада в драматичното изку­ство, търся убежище в лириката. Защото в лириката ни­кога не се лъже, макар и поетът да си поставя за цел да излъже.

Не мога да чуя истината, когато един човек говори на друг човек, нито пък мога да я чуя, когато някой ми гово­ри на мен, и затова се оттеглям в самотата, намирам убе­жище в нея. И там насаме, вслушвайки се в сърцето си, чувам, че казвам истината на всички. Познавам твоите тайни, защото си ми ги казвал насаме, когато нито аз съм те виждал и чувал, нито си ме виждал и чувал ти; ти ми повери тайните си в приглушеното и далечно ехо на онези лъжовни думи, които вля в сърцето ми. Лъжовността им се разпръсна в грубия трепет на материалния въздух, който ги постави в плътското ми ухо; тяхната истинност се разголи, щом ти се отдалечи от моето присъствие.

Най-великото, което съществува сред хората, е пое­тът, лирическият поет, тоест истинският поет. Поетът е човек, който не крие в сърцето си тайни от господа. Ко­гато възпява мъките си, опасенията си, надеждите си и спомените си, той ги орязва и прочиства от всякаква лъ­жа. Неговите песни са твоите песни; моите песни.

Слушал ли си някога поезия по-дълбока, по-съкро­вена и по-вековечна от поезията на псалмите? Псалмите са създадени, за да бъдат пети насаме. Знам, разбира се, че ги пеят множествата, събрани под един покрив, по вре­ме на религиозни служби. Но като ги пеят множествата, те престават да са множества. Когато се пеят псалмите, всеки се вглъбява в себе си и се съсредоточава, като гла­сът на другите отеква в ушите му само в съзвучие със соб­ствения му глас и за да го подсили.

И ето разликата, която прокарвам между множество­то, събрало се да пее псалмите, и едно множество, дошло да присъствува на театрално представление или да чуе речта на някакъв оратор. Първото множество е истинско общество, то е общност на живи същества, всяко едно от които съществува и живее само по себе си. Второто е без­формена маса и всеки един от тези, който го съставя, не е нищо друго освен частица от човешка тълпа.

Никога не съм чувствувал желание да развълнувам едно множество и да упражнявам влияние върху човешки маси - които губят самоличността си като се скупчат в едно, - а съм чувствувал в замяна на това яростно жела­ние да разтревожа сърцето на всеки човек и да повлияя иа всеки един от моите братя по човечност. Когато съм го­ворил на публично място, почти винаги съм се старал да ораторствувам лирично и съм се мъчил да си създам впе­чатлението, че говоря само на един от моите слушатели, на който и да е от тях, на някого, на всеки един от тях, но не и на всички, взети като цяло.

Великите утешители на човечеството, тези, които ни доставят балсама на неизчерпаемите сладости, са велики самотници, са тези, които са се оттеглили в пустинята, за да чуят как се надига в сърцата им сърцераздирател­ната жалба на бедните човешки стада, загубени без пас­тир и куче в пустошта на живота.

По време на една от онези чести и понякога кървави стачки, които тук, в този град, който обитаваш, избухват на всяка крачка, или когато прозреш, че ще има сблъсък или стълкновение, изкачи се на онази свещена планина, където толкова пъти сме се срещали ти и аз лице с лице в лоното на бога, където още повече се сплотяваме в нашата самота, и погледни оттам кипежа на разяреното множест­во, а може би ще стигне до теб приглушеният ек от из­стрели, с които се опитват да го спрат. И не се съмнявай, че оттам, съзирайки ги не по-големи от неми мравки, без да виждаш лицата им, които не са техните обикновени лица, и без да чуваш виковете им - именно оттам най-добре ще съумееш да разбереш каква пружинка ги движи и че те самите не знаят това. Ако си сред тях и ги виждаш и ги чуваш, ще ти се стори, че ги тласка гладът или омра­зата, или завистта, или жаждата за свобода, или жаждата за справедливост; но ако ги видиш от висотата на нашата свещена планина, ще видиш, че ги движи само вечната амбиция.

Ти си спомняш сигурно коментариите, които правих­ме един следобед, когато, седнали на върха на онази пла­нина, гледахме под нас как там, в долината, се виеха в танц няколко двойки, без да достигат до нашите уши по­ради обратната посока на вятъра бумтенето на тъпана и звуците на свирката, под чийто ритъм танцуваха. Това на­блюдение са го правили много хора, но то е въпреки всич­ко винаги ново. За един глух човек сигурно изглеждаме луди, когато говорим и ръкомахаме по време на разговор и се чуваме. Гласът придава рационалност на нещата. Подозирам, напротив, че за един слепец сигурно изчезва до голяма степен това, което ни прави да изглеждаме по­лудели.

Отдалече хората ни изглеждат такива, каквито си са, те танцуват и ръкомахат безсмислено, тъпчейки с нозе тази бедна земя. А после ние се смеем на човека, който подскача й ръкомаха, без да се чува свирня край него. Знаем ли дали не чува някаква музика в тишината на сърцето си?

Самотник, истински самотник е човекът, който започ­ва да танцува сред многолюден площад и пред погледа на всички свои братя под звуците на някаква небесна музика, която само той чува благодарение на самотата, в която живее. Хората се спират, вглеждат се в него за миг, свиват рамене и си отиват убедени, че е луд, или го заобикалят и прихват да се смеят, или започват да пляскат с ръце сред страшната глъчка и веселие.

А сега ще ти отговоря по повод на онова, което неот­давна ми писа в едно от писмата си. «Сгрешил си - ми казваше ти - и започваш да танцуваш според както ти свирят другите; ти вече не си твой, ти принадлежиш на другите. Вземи си обратно речените преди думи и научи се отсега нататък да не казваш от тази вода няма никога да пия.» И тъй ти грешиш. Аз танцувах; танцувах под такта на една музика, която останалите не чуваха, и едни хора започнаха да ми се надсмиват, а други казваха, че съм луд или чудак, или човек, който се стреми да стане известен. Един ме наруга, друг ме замери с камъни и на­края се разотидоха и престанаха да ми обръщат внима­ние, а около мен останаха само онези, за които моите подскачания и подритвания бяха забавни, отмора за душите им или подкана и те да се разтанцуват, та да се поразтъпчат малко. И това множество около мен ставаше, слава бо­гу, все по-многочислено, така че днес танцувам и си под­скачам сред доста голяма тълпа, която пляска доволна. Тези хора, като ме виждат да танцувам ей така - без по­вод и без музика, защото те не чуват музиката, която води и придружава моите подскачания, започнаха да отмер­ват такта с пляскане на ръце, ръкопляскат ми и ме потуп­ват по гърба; и понеже тези ръкопляскания са в такт с моите скокове и подритвания, те мислят, че аз скачам и подритвам по техен такт, и това ги кара да ми ръкопляс­кат още по-силно. Те си казват: «Браво на нас, с какво умение караме ние този човек да танцува!» А не знаят, че аз не чувам дори техните пляскания с ръце и че ако аз ускорявам танца си, щом те засилват ръкоплясканията си, то е, защото те ръкопляскат, понеже аз скачам, а аз не скачам, за да ми ръкопляскат те. Ето предимството да тан­цуваш сам.

Ние, хората, сме непроницаеми. Духовете подобно на твърдите тела не могат да общуват помежду си освен по­средством външните си обвивки, но не и като проникват едни в други и още по-малко като се сливат в едно.

Чувал си ме хиляди пъти да казвам, че по-голямата част от духовете ми изглеждат дерматоскелети, каквито са ракообразните, с кости на повърхността и с месо под костите. И когато прочетох - не помня в коя книга - колко болезнено и ужасно би било за един човешки дух да трябва да се въплъти в рак и да си служи със сетивата, органите и членовете на рака, си казах: «Такава е в същ­ност действителността; ние всички сме жалки раци, за­творени в твърда черупка.»

Поетът е човек, чиято плът пропуква черупката, чийто дух се изплъзва през порите. Поети сме всички тези, чиято душа в мигове на мъка или на наслада се изплъзва през порите.

И ето защо аз мисля, че е необходимо да се раздвижат масите, да се раздрусат и разтърсят хората и да се опъл­чат те едни срещу други, за да се види дали във взаимния им сблъсък няма да им се разчупят черупките, дали няма да им се разлеят духовете и да се смесят, да се размесят и разбъркат едни с други и така да се създаде душата на човечеството, да се изкове веднъж завинаги истинският колективен дух.

Тъжно е обаче, ако съдим по досегашния опит, че този взаимен досег и сблъсък далеч не е разчупил черупките, а, напротив, ги е втвърдил, надебелил и заякчил. Те са ка­то мазолите, които от триенето стават по-големи и по-ус­тойчиви. Но може би сблъсъците не са достатъчно напо­ристи. Във всеки случай нужни са сблъсъци, а не само до­сег. Не обичам да съм в досег с хората, предпочитам да се сблъсквам с тях; не искам да ги отминавам, като се отби­вам встрани или като се докосвам само тангенциално, искам да се сблъсквам фронтално с тях и ако е възможно, да ги разцепвам по оста. Така човек им служи най-добре. А за тази работа най-добре можеш да се подготвиш в шко­лата на самотата.

Много е тъжно, че трябва да общуваме само с докос­ване, в краен случай с досег, и то през твърдите черупки, които ни изолират едни от други. Убеден съм, че тази че­рупка се смекчава и изтънява в самотата, докато се пре­върне в най-тънка ципа, която прави възможна духовната осмоза и екзосмоза. Тези именно съображения ме карат да мисля, че самотата е факторът, който прави хората истин­ски общителни и човечни.

Има люде, които мислят, че съдба на хората е само да създадат човешкото общество, човечеството, и че всички наши усилия и стремежи трябва да бъдат насочени към това човешкият род да образува един ден един-единствен истински организъм, някакъв вид огромно колективно животно, в което отделният човек да е клетка или някаква разумна мадрепора. В такъв случай цел на човека е чове­чеството.

И ако това е така, щом тази цел се постигне, човешкото общество ще признае, че самотниците са допринесли повече, за да го образуват, и че по-голям е приносът в тази насока на някой уедииил се е пустинята отшелник или аскет - от един или друг вид, - отколкото на много пасти­ри на хора, които са водили човешките стада към победа или заколение. Не е необходимо да си сред хората, за да ги водиш. Ти не знаеш кой от ближните ти най-много ти вли­яе; но можеш да увериш всекиго, че това не е най-близко-стоящият до теб, човекът, когото виждаш и слушаш най-често.

Казвал съм ти вече, че за да може това човечество да съзрее и да се изгради, нужно е на първо място да се разчу­пят всички наши черупки или дотолкова да изтънеят, че да се превърнат в най-тънки ципи, за да може духовното съдържание на всеки един от нас да се излее през пролу­ките на разпуканата черупка или да избие през изтънена-та ципа и да се смеси и слее с това на всички други. И то­гава, като се смесят мислите на глупците с мислите на мъдреците и чувствата на злосторниците с чувствата на добродетелните и с чувствата на всички, повярвай, че ще се получи нещо велико и чисто. Защото днес едва ни са известни смесите, не познаваме слиянията на мисли и на чувства. И ти много добре знаеш от химията, на която са пп учили, колко голяма е разликата между смес и съеди­нение и как телата, които, смесвайки се, дават вредна смес, могат като съставки да образуват едно ценно съеди­нение. И не се съмнявай нито за миг, че що се отнася до мисли и чувства, вредно е тяхното смесване, а не сливането им. Дон Кихот и Санчо са се движели заедно исаобразу-палп смес; но ако се бяха слели в едно, какъв могъщ дух би се получил от такова възвитено слияние! Нямаше вече да е дух на човек, а на бог.

Но днес ние трябва да живеем разделени едни от дру­ги, всеки в черупката си, без да можем да я разчупим, защото за съжаление тези черупки се трошат само отвън, не и отвътре. Не сме като пиленцата, които, щом почув­ствуват нужда от въздух, разчупват черупката, която ги държи затворени и излизат на бял свят, за да дишат и да живеят; ние имаме гю-скоро нужда от някого, който да дойде отвън и да ни освободи от нашия затвор. По-голя­мата част от стенанията, които, пробивайки черупката на ближния ти и твоята собствена черупка, достигат до слуха ти, не са нищо друго освен жалби на твой брат, загдето е затворен и не може да излезе от себе си. Но ако ти се при­ближиш до него и изпълнен със състрадание, започнеш да го удряш, за да разчупиш черупката му и да го освободиш, първото, което той ще почувствува, е ударът и замайва­щото действие на сътресението, затова ще засили стена­нията и жалбите си и дори ще те отблъсне. Не изчаква особождението си. И ако случайно отвориш процеп, като почувствува студения въздух, който ще проникне през него, ще се оплаква още повече и ще те обвини, че си лош брат, варварин и жесток човек. Въпреки всичко не пре­ставай да го удряш.

Уединението, в което живеем, е толкова голямо и тол­кова тъжно, че има духове, които са стигнали дотам да смятат, че са сами на този свят и че всички останали хора, с които живеят, не са нищо друго освен празни черупки, които по най-тайнствен начин се движат, говорят, дейст­вуват и живеят, сякаш са изпълнени с живот и с дух. И това чувство на най-дълбока самота - да се усети човек сам на този свят, да бъде единствен дух, който обитава този свят, - това чувство поражда у някои самотници най-черна меланхолия, а осмисля в същото време най-дълбоко всичко, което казват и вършат.

Понеже съм сам на този свят - казвам си обикновено в мигове, когато ме осени тази странна фантазия, - поне­же съм сам на този свят и съм единственият дух, който в него обитава, трябва следователно да направя всичко, което няма кой друг да направи, ако не бих съществу­вал аз.

Мислиш ли ти, понеже в този миг ме е обзело някакво желание да правя изповед и признания, мислиш ли ти, че когато ми се подхвърля направо в лицето: «какъв испанец си ти?», не съм си казвал много пъти: аз съм единственият испанец, аз съм истинският испанец, а не всички други, родени и живеещи в Испания?

Това чувство на уединение и на самота в този свят може да причини в крайна сметка страшни поражения в душата н почти да я тласне до ръба на лудостта. Спомням си един нещастен човек, който беше смятан от хората за полу-смахнат и който наистина изпадна в състояние на остра мономания. Той ми каза, не помня вече по какъв повод: «Не можете да си представите, дон Мигел, колко страдам от една глупост, която мн се е вбила в мозъка и от която не мога да се отърва. Това е най-несъстоятелната мисъл, която може да споходи човека. Признавам. Давам си на­пълно сметка колко тя е налудничава; но не мога да я над­вия. Владее ме и ме заробва въпреки волята ми. Има дни, когато тя толкова силно ме притиска, че си оставам в къ­щи и не си показвам носа на улицата.» «А каква е тази мисъл?» - го запитах аз, разтревожен от такова едно предисловие. Той ми отговори: «Работата е там, аз поня­кога се замислям, че видян отвън и пред очите на остана­лите, съм напълно различен от това, което мисля, че съм, и че не съм такъв, какъвто се познавам, и че не върша и не казвам това, което мисля, че върша и казвам, а върша п казвам съвсем различни неща, н че сега, докато си ми­сля, че ви разказвам това, което искам да ви разкажа, аз в същност ви ругая, и че когато мисля, че си вървя по улиците съвсем нормално и прилично, аз подскачам, къл­ча се и правя смешни жестове и че хората, които минават и уж не ми обръщат внимание, в същност се подиграват с мен.» Като го чух да говори така, аз му казах: «А мис­лите ли вие, че това не ни се случва в по-малка или по-голяма степен на всички нас? За себе си мога да ви кажа, че съм загубвал ценно приятелство, защото когато аз говорех едно, чували са ме да казвам съвсем друго, та и когато забелязвам някакво охлаждане към мен у някого, пред когото имам чувството, че не съм се провинил, си, мисля: трябва да съм му казал нещо, без да си дам смет­ка.»

Това сигурно се случва - няма как иначе да бъде - с всеки, който говори с открито сърце и влага цялата си дута в това, което казва; това сигурно се случва с всеки, който вместо черупка има ципа или чиято черупка е изтъняла и е станала прозрачна. Защото повечето хора седнат ли да говорят за някого, се влияят винаги от об­стоятелството, че говорят пред други, и лъжат в прецен­ките си - ако този «някой» е техен приятел, премълчават недостатъците му и го величаят без чувство за мярка, а ако е враг, премълчават неговите добродетели и го за­клеймяват безмилостно. Но кажеш ли истината, говорей­ки с любов и уважение за приятел, когото обичаш, като споменеш и недостатъците му, другите ще запомнят само тях и ще побързат да му донесат, че си го направил на нищо.

Ето такива неща забелязвам аз с пределна яснота в града, в който живея и където се срещат най-плътните и твърди черупки, на които съм попадал в живота си. По­вярвай ми, няма други духовни ракообразни като кастил-ците. Общуваш с някого в течение на дълги години и не знаеш дали поне веднъж в живота си е плакал или ако е плакал, за какво точно. Те са цели-целенички издялани от един камък. И всичко възприемат монолитно. Не искай от тях да имат усет към оттенъка, към преливането, към полутоновете, а най-вече не искай да им е ясен законът за противоположностите. За тях това, което не е бяло, е черно. А как не ги бива да схващат правилно нещата! Те са злодумци и бърборковци, хора, сеещи разкол, и затова никога не можеш да си сигурен в отношенията си с тях. За себе си мога да кажа, че от двадесет думи, които ти ка­жат, ако дойдеш тук и имаш възможност да ги чуеш, осем­надесет са лъжа, а останалите две са изопачени.

Някои от тях ме упрекват, че понеже се доверявам на първия срещнат човек и с всекиго си говоря по повери­телни въпроси, за мен всички били равни и не съм правел разлика между приятели и неприятели. Не, всички са за мен братя и аз мисля, че всеки брат е достоен да му се правят изповеди. Не аз съм отговорен за това, как тези изповеди биха били използвани впоследствие. Но онези, ракообразните му с ракообразни, не се доверяват никому и дори започвам да мисля, че те изобщо нямат какво да си кажат поверително едни на други. Тяхната въздържаност не е нищо друго освен вътрешна празнота. И затова има ли нещо по-естествено? - като се събират, те могат само да играят на карти или да одумват някого.

Всичко това поражда едно огромно чувство на самота. Но мъчно ми е, че моите занимания и моят пост ми пречат да обвия и защитя тази вътрешна самота с външна самота и да се истински уединя, да се оттегля в пустинята не само за четиридесет дни, а за четиридесет месеца и дори за още по-дълго време и там да си издялам един голям дървен чук, да го обнова с големи гвоздеи, да го обгоря на огън и да изпитам силата му срещу скали и канари, и когато добия увереност, че той е по-твърд и от най-твърдите скали, да се върна с него на този свят и да започна да сипя удари върху всички тези жалки ракообразни, за да видя дали, като се разчупят черупките им, ще се покажат на бял свят вътрешностите им.

Но като стигна дотук, в мен се прокрадва едно съмне­ние - разчупват ли се тези черупки отвън или отвътре? Казах преди, че те могат да се разчупят само отвън, че друг трябва да се намеси, за да ги разчупи и разбие; но струва ми се, че бях малко лекомислен, понеже изразих прекалено категорично това си мнение. Става впрочем дума за най-сериозния и най-дълбокия въпрос, засягащ етиката и религията - трябва ли човек да спаси сам себе си, или да бъде спасен от другиго, е ли наш дълг да раз­чупим собствените си вериги, или да се заловим, още око­вани, да разчупваме оковите на другите?

Изглежда, ако се мисли със сърцето, че истината се крие в едно съчетание на тези две гледища и че черупките се разбиват едновременно и отвън, и отвътре. Спускаш се да освободиш брат си, защото чувствуваш, че той полага усилие да се освободи, или поради това, че долавяш него­вите жалби, а жалбите изразяват желанието да се видиш свободен, като желанието да се видиш свободен е от своя страна начало на освобождение; и когато той почувству­ва, че започваш да желаеш да го освободиш, удвоява уси­лията си да бъде свободен, а и ти удвояваш твоите усилия. Чуваш го да драска по стената на затворническата си ки­лия и започваш да чукаш по същата стена отвън и когато той чуе твоите удари, започва и той да удря, ти засилваш ударите си, засилва ги и той, и така заработвате - той отвътре и ти отвън - за едно и също дело. Най-утешител­ното е, че докато ти удряш по неговата черупка, както то­на вършиш със своята, ти полагаш толкова усилие да раз­чупиш неговата, колкото и да разчупиш своята, а той от своя страна, докато удря по своята черупка, нанася удари н но твоята. И така всяко спасение е взаимно.

От това проличава какво е значението на примера. Аз не чувствувам в себе си достатъчно сили, за да хвана всеки един от моите ближни, да ги вдигна един по един високо над главата си и да ги хвърля на другия бряг на реката, а се надявам, че като ме видят да прескачам реката, ще си кажат: «Щом той, който не е необикновен човек, а е като мен, прескача реката, няма причини да не мога да я прес­коча и аз», и ще я прескочат. Това е значението на голе­мите самотници: те сочат на другите хора значението на самотата и че прекрасно може да се живее в самота. Щом онзи човек може да живее в себе си и от себе си, няма при­чини и ти да не можеш да живееш в себе си и от себе си. Самотникът далеч не презира останалите и сякаш иска да им каже: «Бъдете хора!» Този, който обругава едно мно­жество, много често почита всеки един от людете, които го образуват.

От много отдавна в главата ми се върти мисълта, че началото на новата ера, на ерата на духа - първата е ерата на природата, втората, в която навлизаме, е на ра­зума, - ерата на духа ще бъде смърт на свенливостта и възцаряване на това, което днес наричаме цинизъм. Го­лямата социална институция през тази ера ще бъде публич­ната изповед и тогава няма да има тайни. Никой няма да смята, че е голямо зло да изпитва това или онова нечисто желание или да питае това или онова не чак толкова мило­сърдно чувство, или да крие това или онова лошо намере­ние, а зло ще бъде да го премълчава. И когато това време настъпи и душите тръгнат оголени, хората ще открият, че са много по-добри, отколкото се мислят, и ще ги обземе милост един към друг и всеки ще си прости на себе си, а после ще прости и на всички останали.

И ако ти разгърнеш тази блестяща перспектива за нов живот и за една славна ера на духа, бъди уверен, че пове­чето от тези, които те слушат, ще възнегодуват и ще ти подхвърлят, че това би било истински ад, и ще затреперят само като си помислят, че ще може да бъде видяна разго­лена душата им. Но това е, защото те не са способни да си представят какво ще бъде едно общество, в което всички души ще се движат оголени, а не само твоята, и ако те се възмущават, то е, защото не прозират каква дълбока про­мяна това би могло да донесе на обществото. Няма съмне­ние, че е мъчно да привикнем с мисълта да излезем на улицата, както ни майка родила. Но ако посетим една страна, където всички хора се движат голи и са свикнали да се гледат все така голи, откак са се родили, не се и съмнявам, че ние ще трябва да се червим, ако тръгнем сред тях облечени.

Понеже всеки един от нас мисли, че духът му е урод­лив или покрит с язви и струнен, трепере при мисълта, че ще го разсъблекат; но ако всички се съблечем и видим, че духовете ни са уродливи и са покрити с язви и струнен, тогава страхът ни би изчезнал.

«А какво ще стане със свенливостта - ще ми се въз­рази, - какво ще стане с това ценно и сладостно чувство, пазител на най-скъпите добродетели?» Свенливостта не ще изчезне, но ще се промени, като стане по-възвишена и по-чиста. Свенливостта ще се състои тогава в това да не се крие нищо, да не съществуват тайни. И нашата душа би се изчервила цяла от срам, задето сме премълчали нещо пред нашите събратя.

Знам, че едва ли ще успееш да убедиш някого в това, както и аз не съм успял да го постигна. Едно от най-голе­мите нещастия, което тежи върху обикновения смъртен човек, е, че му липсва въображение, а то най-липсва у те­зи, които най-много се хвалят, че го притежават, като смесват за жалост въображението с някаква памет, въз­становяваща в ума ни образите, съществуващи тук и принадлежащи на общата съкровищница. Липсата на въображение пречи на повечето хора да си представят как би изглеждало едно общество с морална или икономи­ческа база, по-различна от нашата. Забележи, че когато говорят за това, какво би представлявало общството, ако изчезнеше например в него институцията на частната соб­ственост върху земята - а това са забелязали мнозина, - хората си мислят, че ако се премахне тази институция, всичко друго щяло да си остане такова, каквото си е се­га, и си казват: «Ако се премахне частната собственост върху земята, ще изчезне правото на наследство. Ако де­цата ми няма да ме наследят, има ли смисъл аз да работя?», като към това прибавят н други разсъждения все в същия дух. И така е навсякъде и за всичко. Все едно да кажеш някому, че ще му поникнат криле, и той да започне да пре­смята какво би представлявал днес с криле, без да си дава сметка, че в такъв случай би престанал да бъде това, което е сега, за да се превърне в друго.

Съсредоточи се и проучи всички сектанти, всички дог-матици, всички онези, които казват и поддържат, че ако се заличи в съзнанието на хората този или онзи етичен или религиозен принцип, който те смятат за опора на социал­ния живот, обществото би се разпаднало. Вникни в техния манталитет и ги проучи и ще видиш, че на тези бедни хо­рица им липсва въображение. Един ден чух едного от тях да казва, че би било невъзможно да съществува едно добре устроено общество, ако изчезнеше изцяло у всички негови членове и у всеки един от тях поотделно страхът от вечните мъки в ада и вярването в тях, ако изчезнеше страхът от дявола, страхът от смъртта. Обзе ме чувство на жалост пред толкова голяма липса на въображение и на човешки усет. Той, горкичкият, не си представяше, че другите хора биха могли да вършат добро по съображения, съвсем различни от тези, в името на които той мисли, че върши добро. И казвам «мисли», защото съм сигурен, че той самият не се въздържа да върши зло по съображения, в името на които той мисли, че се въздържа. Тези съображения той си ги измисля апостериорно, за да обясни сам на себе си своето поведение. Защото ние чувствуваме не­преодолима нужда да обясняваме на себе си собственото ни поведение и да си даваме отчет защо вършим добро или зло.

Също и от това ни изцелява самотата, като гш учи да се примиряваме със себе си, да се приемаме такива, как­вито сме, и да си прощаваме нашите собствени грешки, без да правим опит да вникнем в тяхната причина. Защото това, че се опитваме да обясним на самите себе си нашето собствено поведение, произлиза от нуждата, която често изпитваме, да го обясняваме на другите; и ако полагаме усилие да търсим основание за нашите добри дела, то е, защото ближният ни се съмнява във всяка добрина, която не прилича на неговата, и не вярва, че някой може да бъде добър просто ей така. А също и този жалък обществен; живот, в който се събираме, за да бяга всеки един от себе, си, ни кара да търсим извън нас самите, в някаква социал­на и колективна норма основание за нашите добри дела. И затова именно самотата ни учи да бъдем истински доб­ри, а 'на това ни учи истинската самота, тази самота, коя­то можем да запазим дори и сред гълчавата на множест­вата не като се свием и затворим в себе си, а като се раз­ливаме в тях.

Големи самотници са тези, конто в същност най-много са раздавали духовете си на хората; те са най-общителните. «Описал ли е някой красивото единство на хората по-увличащо от този, който е прекарал живота си в само­та?» - пита Киркегор, един от най-големите самотници. И това е съвсем естествено, защото самотникът носи в себе си цялото общество; самотникът е цял легион. И от­тук произлиза неговото общество. Никой няма по-под­чертана самоличност от онзи, който трупа в себе си най-общото, от онзи, който носи в себе си повече, отколкото другите. Геният - това е било казвано и е уместно често да се повтаря - е едно множество; той е индивидуализи­рано множество, той е народ, превърнат в личност. Този, който има най-много свое, той има повече от всички дру­га; в него най-добре се обединява и съгласува онова, кое­то имат останалите.

Трябва да се каже, че има два вида обединения: едното по пътя на изключването, търсейки отликите в съставките, които се обединяват, и другото по пътя на сливането, като се съгласуват тези отлики. Ако премахнем от съзнанието на всеки човек това, което е присъщо само на него, свой­ствения му начин да вижда нещата, това, което крие най-старателно, за да не го вземат за луд, и запазим само оно­ва, което той има общо с останалите, това «общо» ни дава онази жалка мистерийка, която се нарича здрав разум и която не е нищо друго освен абстракция на практичния ум; но ако слеем в едно различните критерии на хората с всичко, което те пазят най-ревниво, и съчетаем техните капризи, особиячества и чудатости, тогава ще получим човешкия усет, който у богато надарените с него натури е собственият им усет.

Най-доброто хрумване на хората е онова, което ги осе-иява, когато са сами, онова, което не смеят да изповядат не само на ближния си, но много често дори и на самите себе си, онова, от което бягат, онова, което затварят в се­бе си, докато е още чиста мисъл и преди да се е разпукало п слова. Самотникът дръзва да го изповяда, да направи възможен цъфтежа му и така се стига той да казва това, което всички мислят насаме, без никой да посмее да го направи обществено достояние. Самотникът мисли всичко на висок глас и изненадва останалите, като им подшушва какво те мислят, докато се опитват да се надлъгват едни други, мъчейки се да внушат, че мислят за друго, без да намерят кой да им вярва.

Всичко това ще ти помогне сам да заключиш как и до каква степен самотата е висша школа на общителност и колко е целесъобразно да страниш от хората, за да им служиш по-добре.

И понеже темата е неизчерпаема, време е да спра.

(Публикувано в «La España Moderna», година XVII, бр. 200, Мадрид, август 1905 г., с. 5 и следващи)