I. въведение историята на българската държава и право като научна

Някои историци - правници представят историята на правото като наука „за постепенното, историческо развитие на основите на правото в живота на народа, т.е. науката, която излага прогресивното развитие на правните норми в човешкото общество.”*

Особено ценни са схващанията на представителите на руската школа Т.И. Леонтович, Владимирски - Буданов, Самоквасов, Загоскин.

Според проф. Д-р Гълъбина Петрова историята на българската държава и право „изучава историческото развитие на българското право, държавните институти и институции, както и цялостното устройство, структура и развитие на българската държава и общество.”**

Правото е съществен елемент в историята на правото. То преследва да уреди един правилен ред в човешкия живот и обществото, в съответствие с нуждите и целите на човешкото общуване. Правото се видоизменя заедно с живота. То е тясно свързано с икономическото и духовно развитие на човечеството и без да изменя на своята сдържаност, постоянно прогресира и се видоизменя.

Въпросът за националния характер на правото е спорен. Историческата школа твърди, че всяко право е изключително национално. Според правистите е космополитно. Според проф. Стефан Бобчев истината е по средата , защото правото се грижи да издирва и прилага „... общо всесветски закони”.

Историята на българската държава и право през Средновековието има за предмет зараждането и развитието на отделните отрасли на правото и на държавните институции, които се изследват на основата на социално-икономическото, държавното, административното и финансовото устройство на Първата и Втората българска държава.

Когато се говори за правото, трябва да се разбира както държавното законодателство, така и българското обичайно право, което води началото си от преддържавния период, но се запазило и тясно си взаимодествало с официалното държавно законодателство.

Историята на правото единствена изучава задълбочено зараждането, същността и еволюцията на правото във всичките му аспекти

Най-близо до историята на правото стои националната история, която изследва всички страни от обществения живот на народа. Тя се преплита с проблематиката на Историята на българската държава и право /напр. Държавно, административно, финансово устройство, законодателство и т.н. /. Истиското научно проучване на тези проблеми трябва да носи правноисторически характер. Юридическият характер на ___________________________

* Цитиринато по Ст. Бобчев – „ История на старобългарското право” – 1998,с.12

** Гълъбина Петрова - „ История на българската държава и право /680-1878/ - 2009,с.11

държавните и правните институции е предмен на Историята на българската държава и право.

2. Извори за историята на българската държава и право

Изворите са в основата на държавното и правно историческо познание. Определение: всеки паметник на миналото, който съдържа информация за факти, събития и личности, свързани с историята на държавата и правото.

А) Критерий според произхода (езика) им - домашни и чужди. Домашните български извори са малко, но имат важно значение: международни договори, царски грамоти, църковно-богословски съчинения и апокрифи. Въпреки голямото си значение са недостатъчни за подробно изследване. Чуждите извори съдържат пряко или косвено сведения и са многобройни: византийски, латински, арабски, сръбски и древно руски.

Достоверността на сведенията винаги трябва да се анализира с оглед класификацията на изворите и в зависимост от спецификата информацията, която се съдържа в тях.

Според проф. Д-р Гълъбина Петрова най-важните извори, които дават сведения за българските държавноправни и правни институти и институции са:

- ЗАКОНОДАТЕЛНИТЕ АКТОВЕ,

- ЗАКОНОДАТЕЛНИТЕ И НОРМАТИВНИ СБОРНИЦИ*.

Тяхната поява става възможна след образуването и първаначалното изграждане на българската държава със силна централизирана власт, която може да проведе законодателна дейност , задължителна за всички нейни поданици.

___________________________

** Гълъбина Петрова - „ История на българската държава и право /680-1878/ - 2009,с.21

Мирът, сключен през 680 г., често бил нарушаван от византийска страна, макар българските владетели със силата на оръжието да заставяли империята да се съобразява с новия си северен съсед. Красноречив пример за това са действията на хан Тервел, който след успешна намеса в междуособиците за византийския престол, сключил през 716 г. мирен договор, по силата на който България била приета като сериозна военна заплаха, с която Византия трябвало да се съобразява.

През средата на VІІІ век в България избухнала дворцова криза, в резултат на която на българския престол се изредили няколко владетели. Това дало станало повод на Византия да организира поредица от военни походи срещу българската държава. При владетелите Телериг ( 768 – 777 ) и Кардам ( 777 – 803 ) междуособиците били преодо-

лени и българската държава преминала в ново настъпление срещу Византия.

Началото на ІХ век бележи политически възход на българската държава. На границата между осмото и деветото столетие българската държава преодолява своята криза на разтеж и се утвърждава като активен политически фактор в Европа. Поставени са здравите основи на нейната външнополитическа стратегия, на институционалното й изграждане, на оформянето на официална държавна идеология. Създадени са предпоставките за нов етап в нейното развитие. Той обхваща първата половина на IX в. и се характеризира с териториално разширение, с премахване на административния дуализъм, с централизация на властта, с нарастване ролята на славяните в управлението на държавата и с установяване на отношения, типични за ранносредновековното общество. Промените са осъществени от първите владетели на една нова династия, управлявала България околко две столетия, а именно от основателя на династията хан Крум (803-814) и неговите преки наследници хановете Омуртаг ( 814-831 ), Маламир ( 831-836 ) и Пресиан ( 836-852 ).

Хан Крум поема властта при една доста сложна международна ситуация. Той ре- шава да се възползва от нея и да разшири българските територии, като във всички свои действия се води от идеята за приобщаване на славяните и българите от Балканския п-в и Централна Европа към ханството. Като вътрешнополитически задачи, хан Крум гарантира единство и стабилност на ханството и разширява властта на владетеля. Началото на неговата дейност се поставя с войните на северозапад към Севрения Дунав, където през 805 г. успява да завладее източната част на Аварския хаганат. Един от основните резултати на това настъпления, било установяването на съседство с Франкската империя. Така в Европа се появили три големи държави: България, Византия и Франкското кралство, което по-късно прераства в империя. На второ място, новопридобитите земи били богати на полезни изкопаеми (желязна, медна, себърна руда, както и каменна сол). Тези руди и най-вече солниците в Средна Европа, осигурили на България важно място в международната търговия.

В началото на IX в. отношенията с Византия били все още мирни. Но през 805 г. започнали брожения от страна на славянските племена е Пелопонес. С цел да продължи политиката си на единодействие с тях, хан Крум изпратил българска войска в помощ на славянските племена. Тази политика както й засиленото влияние на България в Северния Дунав предизвикали недоволството на Византия. През 807 г. император Никифор I Геник организирал поход срещу държавата на хан Крум. Целта му била да я покори, но той стигнал до Адрианопол (Одрин) и бил принуден да се върне в столицата поради бунт в Мала Азия. На тази политика хан Крум отвърнал с противодействия. През 808г. заедно със своите войски, той се насочил на югозапад по течението на р. Струма. През 809 г. българският владетел превзел Сердика (Средец - дн. София). Чрез присъединяването на тези територии с голямо стратегическо и икономическо значение, българската държава завладяла важни пътища, които свързвали Константинопол със Средна Европа, но си и осигурявал добри позиции за завладяването на Македония.
В отговор на тези действия на хан Крум Никифор организирал поход по суша и море с цел, според Теофан Изповедник да ликвидира българската държава. Военното настъпление от страна на Византия започнало през май 811 г към българската столица Плиска. А когато византийците били разгромени във Върбишкия проход на 26 юли същата година, българите преминали в настъпление и превзели редица градове в Тракия и Черноморското крайбрежие, стигайки до стените на Константинопол. Победите на хан Крум са от огромно значение за българската държава. България прави силно впечатление в Европа, като доказва своята държавна мощ и устойчивост.
2. Понятие за държава
За периода от създаването на българската държава до началото на ХІ век липсва единна представа за българската държава както в българските, така и в чуждите извори. Това е свързано с непрекъснатите промени в държавното устройство и свързаните с тях процеси.

Византийските автори, които дават най-много и най-точни сведения, разглеждат българската държава като съюз на прабългари и славяни. Според сведенията, достиг -нали до нас в самата българска държава също се придържали към това схващане.*

В Хамбарлийския надпис на хан Крум българската територия е означена с думата „са-карт”. Същевременно названието България все по-често си пробива път като общо за цялата държава. От началото на ІХ век названието България се употребява повсеместно за цялата българска държава.

Запазните автори говорят за българската държава като едно цяло. Те я обозначават като кралство и я наричат България.

_________________

* Хамбарлийски надпис – П. Петров, В. Гюзел ,Христоматия по История на България, т.1

балканско население е немислимо без политическото им обединение в една обща държава. Процес, който води неминуемо да формиране на българската народност в края на ІХ и началото на Х век. В резултат на тези процеси се образува силна държава, с висока за времето материална и духовна култура, което издига България като водеща сред славянските народи държава.

Във външнополитическо отношение българската държава достойно изпълнила своята основна задача да пази границите на страната и да разширява територията си в земи, населени със славянско население. Съществуването на българи и българска нация днес на Балканите е заслуга на българската държава. От друга страна България преграждала пътя на Византия към другите славянски народи и се превърнала в притегателен център за балканските славяни от българската група, намиращи се под византийска власт. Така опазването на по-голяма част от балканското славянство е заслуга преди всичко на българската държава. Геополитическото положение на България определило особената й роля в европейските взаимоотношения. Няма голямо европейско събитие от онова време по някакъв начин да не е била ангажирана българската държава или да не съобразяват с нейното съществуване (например помощта , коята българия оказала на Византия при отблъскването на арабите през 718 г. ) . Може да се твърди , че без България политическата съдба на източноевропейските народи пък и на останалите европейски страни би била по-друга.

България е известна и като голям културен център. Българската култура предала античните ценности на останалите славянски и европейски народи. Българската църква е сред водещите сред източното православие. България има и значителна роля в икономическото развитие на средновековна Европа. Всичко това определя образуване на българската държава като събитие от общоевропейско значение.

В думата „ закон ” трябва да се вижда границата на човешката дейност или свобода. Обичайното право не е нищо друго, освен сбор на юридически обичаи, които имат за предмет реда, подчинението на които също така е обезателно.**

1) За клеветниците санкцията е била смърт.

2) Ако някой помага или укрива крадец, се наказва с конфискация на имуществото.

3) Наказанието за кражба било чупене на пищяли.

4) Административна разпоредба да се изкоренят всички лози. Възможно е това да е била временна или частична мярка.

5) На просяците трябва да се дава достатъчно, за да не просят. Тази разпоредба се свързва със закрепостяване на свободните селяни към земята, която им се предоставя, за да я обработват. Санкцията е определена като конфискация на имущество.

Посочените разпоредби имат наказателно правен характер. Дават сведения за наказанията, както и за престъпленията в ханството. Наказанията са имуществени, членовредителни и най-тежкото наказание е смъртното. В първата разпоредба се съдържа сведение за съдебния процес, който има инквизиционно-следствен характер. Използват се мъчения, за да се постигне самопризнание, което е било единствено доказателствено средство в съдебния процес. Характерно е за ранното средновековие не само за българската държава.

От разпоредбите може да се направи извод за социално-икономическите и политически отношения, които са характерни за обществото, намиращо се в началния _________________________

* Цитирано по Ст. Бобчев – „ История на старобългарското право „ 1998, с.70

** В. Сергеевич. Лекции , с. 14

стадии на феодализация. Най-характерно е, че се създава имуществена диференциация

между отделните прослойки и се засилва тенденцията свободните селяни да изпадат в крепостна зависимост. Съществено е, че с разпоредбите се въвеждат строги правила, които ефективно трябва да защитят частната собственост. В Лексикона Свидас се съдържа сведение, че хан Крум е свикал всички българи. Анализирайки това сведение се разбира, че, търсейки по-широка социална подкрепа, Крум свиква народен събор, в който участват славянските князе и прабългарските багаини. Обявявайки законите си, хан Крум ги прави достъпни за населението. Това е първият опит да се въведе единен правопорядък в държавата, което оказва позитивно влияние върху процесите на формиране и изграждане на българската народност и държавност.

Има известни исторически и културни съображения, които потвърждават тезата, че хан Крум е законотворецът на тези държавни наредби. Да си припомним епохата, в която Крум се явява на българския престол. Това е смутно време, в което хан Крум правилно води външната и вътрешната политика на българската държава –да внесе ред вътре в страната и да направи българия международно призната.

Крумовото законодателство, извикано от потребностите на народа, е отговаряло на неговата тогавашна правна съвест. Обичайно-правният кодекс на българския народ не е бил в разрез с тези жестоки наглед наказания, които се придвиждали за лъжливи доносници, крадци, пияници и просяци. Крумовите законодателни мерки са били такива, каквито трябвало да бъдат и каквито имало в другите страни. Свидас свидетелства, че хан Крум законодателствал и посочва законите му.

Въпреки, че сведението за Крумовото законодателство не присъства в други извори, неговото съществуване следва да бъде прието и то при условие, че в лексикона “Свидас” са отразени само част от нормите, съдържащи се в него.

“Ако някой наклевети някого... и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие” – наказателно-правна норма. Дава сведение за това каква санцкия следва при извършването на определено деяние – в случая ако се установи, че заподозреният е извършител на клеветнически донос. Предполага се, че тази най-тежка санкция се прилага в случай, че клеветникът се опитва да набеди друг в извършването на особено тежко престъпление.

“...да не се слуша, докато вързан не се разпита...” – тази процесуално-правна норма ни дава информация за характера на съдебния процес, а именно че чрез мъчения се изтръгва самопризнание.
“Който дава храна и подслон на крадеца, да се конфискува имуществото, а на крадеца да се пречупят пищялките”

“Който дава храна и подслон на крадеца...” – следва да се тълкува като защита и укриване на крадеца

“...да се конфискува имуществото...” – наказателно-правна санкция, която се налага над укривателите

“...а на крадеца да се пречупят пищялките.” – под пищялки се има предвид китките; членовредителните санкции като тази са характерни за средновековното право, целяло се е да се увреди този орган, който извършителят би използвал отново за да повтори престъплението си.

Тази правна норма не съдържа наказателна санкция, по своята същност е административна норма.

Най-вероятно тук става въпрос за отстъпването на земя на просещите, но не напълно безвъзмездно. Тази правна норма показва, че вероятно е имало голяма имуществена диференциация в българското общество, а при положение, че просяците се споменават изрично в закон, то по всичко личи, че те са били много на брой.

Крумовото законодателство по своя характер е назателно. То ни дава картина за най-разпространените по това време престъпления в българските земи, както и за съдебния процес, който се осъществява. В него не се дават сведения за развитието на феодалните отношения, ето защо следва да заключим, че те са в своя начален стадий на развитие. Освен да накаже престъпленията, със своето законодателство хан Крум цели и да премахне съществуващия дотогава административен дуализъм и да консолидира държава с единно законодателство за всички нейни поданици.

1. 
   Г. Петрова – История на българската държава и право / 680 – 1878 /, 2009
   
2. 
   Д.Токушев – История на българската средновековна държава и право, 2009
   
3. 
   П.Петров, В. Гюзелев - Христоматия по история на България, С. 1989
   
4. 
   С. Бобчев - Старобългарски правни паметници, 1903
   
5. 
   Ст. Бобчев – История на страобългарското право, 1998