И1 – Кристина Бобева И2 – Теодора Костадинова р – Али Орманлъ



страница1/2
Дата11.03.2018
Размер0.62 Mb.
#61806
  1   2
ИНТЕРВЮ НА КРИСТИНА БОБЕВА И ТЕОДОРА КОСТАДИНОВА С АЛИ ОРМАНЛЪ1, ЯБЛАНОВО, 10. 2010 Г.
И1 Кристина Бобева

И2 Теодора Костадинова

Р Али Орманлъ
(Уточняващи бележки на А. Кальонски)
И1: А Вие, да ми кажете цялото ви име, в смисъл...
Р: Али Осман Орманли се казвам. Ако ме попитате за другото име, няма да отговарям, понеже чувствам срам.
И1: То не е Ваше, това име, другото, тъй че...
Р: Понеже оттук, от Съвета взимам удостоверение, официално удостоверение за личността си и ми дават удостоверение, в което пише: “Настоящето удостоверение се издава на Али Осман Орманли и удостоверява, че Али Осман Орманли и Ангел ... са едно и също лице”. Изпитвам срам и позор.
И2: А на колко сте години?
Р: На 70. Много бързо минаха.
И1: Те не Ви личат.
Р: Вече паметта ми може да изневери от някои загуби...
И2: Не Ви личат, наистина, изглеждате доста по-млад.

Р: Благодаря.


И1: Чакай, да се сетя... Вие преди малко, като се видяхме, говорехте за накакви три етапа, на които можете да разделите „възродителния процес”.

Р: Сега, тези дати, 17-ти, 18-ти, 19-ти (януари 1985 г.), под ръководството на Трета сливенска армия, беше последният етап на запланувания геноцид, ако... силно изразено. Дотогава... как да изразя... хитро, така уж, партийно, за благото на турското население в България, са проведени доста мероприятия. Под тия мероприятия се криеше бъдещето на тия събития...Та, това се криеше... идеално се виждаше в областта на науката, образованието, социалния живот. Това се очакваше, един вид, понеже... сега не мога да си спомня... точна дата не мога да ви кажа, вероятно беше към 1972 година или някъде там. От тогавашни представители на МВР и на образованието... дойдоха хора, които проведоха събрание тука. В събранието казаха, че турският език пречи на развитието на турчетата в България, понеже неовладяването достатъчно на българския език е причина за тяхното (недобро) бъдеще. Действително, ние трябва да уважим и да се отнесем с разбиране за официалния език на дадена страна. Всеки човек, жител на тази страна, според мен трябва да знае, да владее езика. Това е... Но това не трябва да е причина, да пречи на овладяването на майчиния език. Така че ние, няколко учители... една (учителка) си спомням...изсели се 1978 г.... възразихме на това, като се допирахме на това... на изказванията на Ленин, на Маркс, на Енгелс, че човек, който не умее достатъчно майчиния си език, не може да овладее точно както трябва други, чужди езици. Всъщност, българският не е чужд език, обаче... не е матерен език. Това е държавен език. В процес на което, ние бяхме записани в черния списък.

И1: А Вие по какво сте бил учител?
Р: Моля?
И1: По какво сте били учител?
Р: Аз съм начален учител и съм завършил най-напред турско педагогическо училище. Това беше по времето на Вълко Червенков.
И1: Къде това?
Р: В София. И на 9-ти септември, нали, официалният празник на България тогава, минахме пред мавзолея на Георги Димитров, където беше Червенков и на турски го поздравявахме: „Яшасън Червенков!”, Червенков да живее. И пред очите ми един черен, един грамаден човек ни поздравяваше така. Тогава още изглеждаше... тия планове не бяха записани.
И1: Коя година горе-долу е това?

Р: Това беше 1955-1956 г.

И1: Тогава Тодор Живков не го е имало на власт още.
Р: Моля?

И1: Тогава не е бил Тодор Живков на власт още.


Р: Да, Червенков беше тогава.

И2: И какво стана след събранието? Влязохте в черния списък?

Р: Черния списък... Аз на 10 февруари 1985 г. бях подложен на кръстосан разпит и тия работи, когато съм забравил аз, тогава си спомних. Моето досие е било дълго...Например, ще ви дам един такъв пример: когато минавахме пред мавзолея на Георги Димитров, трябваше да се изчаква ред. И аз бях закупил едни обувки, които ми стесняваха. И когато чакахме, казах на един приятел: “Хайде да си ходим в общежитието”. И ние, без да мислим много, върнахме се. После ми намалиха поведението. Това го взеха политически. Аз... за политика тогава и през ум не ми е минавало нищо. И на този разпит ми споменаха за това. Значи, толкова сериозно сме били следени. На този кръстосан разпит беше... на вратата пишеше: “следовател Кринчев”. Имаше един човек, също беше комендант на тези събития в Ябланово. После може да ми дойде на акъла...

И1: Добре. Не се притеснявайте.

Р. Той беше един човек млад, който не можах да... приличаше на някого. Като че ли, ми е познато лице, обаче не мога да си спомня. После ми казаха, че това бил син на Величко Петров... в Котел, тогавашния държавен... МВР, който отговаряше за района... и затова викам, паметта ми вече изневерява. Изминали години... И още един непознат човек.
И1: Двама са били, нали?
Р: Да. Аз през 1978 година можах да взема изселнически паспорт... Аз обичам тази красива страна. По желание никой път не бих я напуснал. Обаче, като че ли виждах какво ще ме сполети.

И2: Усещали сте сигурно.

Р: Имах затова изселнически паспорт.
И1: Кое ви накара да... в смисъл... откъде виждахте, че нещо такова може да се случи?
Р: Вижте какво, тия събрания, които проведоха тук, инспекторите, които дойдоха...По вестниците, турските вестници тогава, печата, най-напред статиите са... чисто на турски език. После, увеличиха тези статии на български език.

И1: Коя година, горе-долу? Или кой период, горе-долу?


Р: Горе-долу от 1960-та година нататък. После, наполовина станаха. После останаха постепенно турските статии по-малко и напоследък...
И2: 70-те години вече са изчезнали.

Р: Вече не съществуват.


И2: Други такива знаци да сте виждали?
Р: А, сега... бях условно осъден. Имах покоен един братовчед. Али Орманли се казваше и той. Тука имахме кмет. Беше бригадир на кмета. Беше му се родило дете. Забравих, мъжко ли е, женско ли е... момче ли е, момиче ли е. Сега, ние играехме на тенис. Бях млад учител още тогава... на тенис на маса. (...) дойде, че ще се проведе събрание. И какво видях. Моят братовчед с новороденото си дете, застанал пред тогавашния кмет и той сигурно... някой му дал това, което писано... и си спомням, казва, чете, да стане силен като Ботев, Левски, Стефан Караджата. Тия хора, наистина, ние уважаваме, които трябва да бъдат уважавани. Обаче, такова пожелание е малко неудобно, нали?

И2: Да.


Р: Това е един вид пак... Сега, предполагам, трябва да бъдат уважени, провеждаме събрание, учителско събрание. Учителско събрание... след събранието се провежда ядене, пиене, нещо. Някои пеят песни на турски език и директора, техния човек полудява: “Забранявам да се пее на турски език”. Добре, песните, турските песни да се пеят... българските, каквито да са песни, какво пречи?
И2: А кога е побеснял... кой е директора? Оттук ли е бил директора?
Р: Оттук е бил. Да му дам ли името?

И1: Ами, както решите. Дайте го, ние предпочитаме...

Р: Джемал Мурадов се казваше.

И: Жив ли е?


Р: Жив е.
И2: А той хем е от вашите, хем забранява да се пее на турски.

Р: Вижте какво, от средата на всеки народ излизат поп кръстьовци. И от това село имаше подмазвачи. Аз ги наричам... как се наричаше тази птичка, която пее хубаво... кукувица. Значи, приятно, хубаво птиче. Пее, развеселява хората, обаче яйцето си снася в друго гнездо и използва невинните... невинния, честния труд. И сред хората има такива.


И1: Кога е бил директор този Джемал Мурадов?

Р: Моля?
И1: Кога е бил директор?
Р: Джемал Мурадов... ще ви излъжа точно годините.

И2: Приблизително... горе-долу.


Р: Моля?
И2: Приблизително. 70-те? 80-те?

Р: От 74-та нататък.


И1: А по време на възродителния процес той беше ли още директор?

Р: Да, и за изненада, сега, след като дойде демокрацията, е активен член на ДПС.

И2: На ДПС? Или на БСП? На коя партия?

Р: На ДПС. На този... Ахмед Доган.

И2: Да, да, аз просто не чух добре, затова.

Р: Понеже, вече и зъбите... така...


И2: Аз не винаги чувам добре, затова.
Р: Сега, аз когато бях учител, първите години, обучението се водеше почти на турски. Обаче, заедно с това в учебната програма имаше задължително български език. Постепенно, така стана, че другите предмети... значи, аз нямам нищо против да се учи... да се води на български език, понеже самите термини, не знам, за бъдещето на това дете...хубаво нещо.

И1: Хубаво е да знае.

Р: Обаче, така се стигна до забрана на турския език в училищата.

И2: Кога забраниха турския да се учи в училище?


Р: Мисля, че 76-та година, аз напуснах учителството.
И1, И2: Тогава сте напуснали? Вие до коя година бяхте учител?
Р: Аз до 76-та година бях учител.

И2: А защо напуснахте?

Р: Понеже видях това положение. Срамно ми беше да се обръщам към моите деца: “Забранявам ви да говорите помежду си на български (на турски). Ще отрежа езика...”. Понеже имаше и такива учители. И за да не попадна в неудобно полужение, рекох да напусна. 78-ма година станах треньор по борба и от 79-та година насам работих като общ работник, като овчар, най-различни работи, за да мога да се препитавам.

И1: А откъде научавахте, всъщност, сам ли предположихте, че така ще станат нещата, или знаехте за такива решения на БКП?

Р: Това са тайни... решения бяха. Не достигаха самите факти, дето ги цитираха.

И1: Аха, и сте се досетили...


Р: И се стига до това положение... Сега, за съществуването на дадена нация са неговите обичаи... ако са лишени от такива възможности, тази нация е осъдена на смърт, тази нация умира. Сега, ние... аз обичам българския народ. Три години... две години и десет месеца бяхме при българи. От турците не съм виждал тази човещина, която съм виждал от тях. Дори, ме е срам, че нямах възможност да посетя... сигурно не са живи тия хора. Имах комшия, който, бог да го прости, ако е умрял, който тайно ми беше давал окуражение, даже ме беше питал: “А бе, имаш ли пари?” Имаше Иван (...), който бил натоварен със задача да ме следи. Той призна. Аз не съм го питал. Призна. Дадоха му такава задача. После ще говоря за...
И2: Да, вървите логично.

Р: Исках да кажа, за хубав, красив...(народ). Аз мразя и отричам... комунистите, които са извършили престъпления, кражби и излезли като партизани в България, не за своята идея, ами... С тези хора не можах да се разбера аз. Та, имах... затова исках да напусна България. Иначе, за сметка на нищо не можах. И не съм напуснал аз, а бях придружен с човек на Министерството на вътрешните работи, с кола на Държавна сигурност от Котел, с... представител на Държавна сигурност. Сега е същият на работа. Дори не знаех къде ме карат, къде отивам, без семейство, без деца. И аз... сега ме третират като турист, отишъл съм като турист. И с оглед на това, че и те искаха, някои други, че съм им неудобен, да напусна България, дадоха ми изселнически паспорт. Но не можах да взема виза от турска страна. Очаквах... отидох до турското посолство. Казаха ми, че са писали до Анкара. Ще пристигне. Туй-онуй. Затова с наличните си пари купих багаж. Имах по-рано... брат ми се изсели и ми пише: “Купи това, купи онова”. И аз купих, дори си направих борч, с намерение, че ще продам къщата и ще им върна. Но стана така че... дори имах един камион, нали с това, което имах възможно, купих багаж. ИЖ (мотоциклет) със кош имах...И за пръв път дойдох в България през 1996 г. Аз дори с едно транзисторче напуснах, след това... багажа. След мен по същия начин биват изгонени и децата. Предложени им са... “Баща ви е враг на държавата. Откажете го. Ще ви дадем апартамент. Ще следвате. Ще ви дадем възможност.” Тъй като не се съгласили, хайде по пътя на баща си. Това е друг въпрос. По нататък може да се спрем. Та така, 96та година, когато се върнах за първи път – гола къща, четири стени. Ние в Турция за възглавници си слагахме палтата. Нямахме одеало, да сложим. Добре, някой не е ли станал причина за това? И защо тези хора не са издирени? Защо не се търси отговорност от тях, защо не са написани в историята... българската? Да се чете... Една държава трябва да се гордее с човешките си закони, обаче трябва и да се срамува... както Турция с кюрдите. Преди е било дори забранено да се говори на кюрдски език. Обаче ние, като кюрдите не се борихме с тероризъм, (а) със законното положение, с човешките закони. Разликата е там. Тук беше кмет един покоен мой баджанак, истински баджанак, бог да го прости. Аз с него се разбирах като със собствения си брат. Бай Косьо беше един милиционер, разбираш ли, той имаше работа с крадци. Един, Монка му викат... Сюлейман... бях овчар. Съседи бяхме с него. Откраднаха ми много овце. Хората правеха овчарство със сюрии. Аз... тогавашният бригадир му помогна така, в една сюрия излезли повече овце, писал на моето име и плюс това, аз пак платих 11 овце. Разбрах, че там не бих могъл да се препитавам. И реших да се откажа от овчарството. Бях свободен. Тогавашният кмет, моят баджанак, ме предложи, домакинът бил напуснал тук в кметството: “Ела да станеш един домакин там”. Помислих, с малко... споделих с мои хора. Дойдох като домакин тук. И през време на тия събития случайно се намерих в кметството. Та, по-точно...
И2: Разкажете ни, какво стана тогава, всъщност. Кога разбрахте, че ще идват, кога дойдоха, какво направиха, вие какво направихте?
Р: Сега, преди един-два месеца, тия хора са продължили в кърджалийските (села)... започнали асимилаторската си дейност в Кърджалийска област. Оттам избягаха доста хора, идват тука при кмета да ги запише като яблановци. И те бяха майстори на тютюнопроизводството, на тютюна. И той, под предлог, че ще ги използва за тютюносеенето тука, ги пишеше в туй. От тях чувахме как става.
И: Какво чувахте от тях?
Р: Сега, един такъв случай, ще ви кажа, не знам до колко е вярно. Забравих името на този човек, разказа ми един такъв случай: мъжете, като помислили, че при липса на главата на семейството, не могат да бъдат сменени имената, излизали в гората. Оставили децата и семействата. Като се върнали, видяли, че с жените и децата им се били гаврили, позорници с позорници. Не знам до колко е вярно, това ни разказа. И ний затуй решихме всичко да стане на мегдана, да не оставяме семейства, деца, всички да излизат пред очите ни. Та, помаците, българо-мохамеданите им викахме тогава...аз имам приятели, много чести хора са, много хубави хора са, бяха изпатили повече от турците. Вината на турците...не им даваха гръб, не им даваха...Тия хора...до 89-та, до 90-та година също по това. И една сутрин, понеже аз трябва да идвам рано, дойдох мисля, че в другата стая, деловодството. Беше Мирям Хамзова, тогава деловодителка, тя беше там, други хора не бяха дошли май. Тука до прозореца видях, че се опря задницата на една кола. Вътре влязоха едни хора, аз не ги познавам, тя ги познава, понеже не съм имал работа с тях. И взеха всичките деловодни книги. Даже аз не знаех какво вземат. Тя каза аз да си отивам, нямам работа тука. После, понеже ний очаквахме, оттам идват вече, и съобщих на кмета, че взеха деловодствата. По-късно дойде и той. И той каза: „Съобщете на населението да се съберат около кметството.” И аз без да ставам, първо казах на тогавашния шофьор, Шакир Ислямов се казваше: „Кажете това на хората, когото виждате, да се съберат около кметството.”. И не мина много време, тука видях тълпа от хора. Значи, хората са очаквали, били са нащрек. И вече тука събиране, тия работи сигурно са разказани от много хора. Дойдоха двама човека от Котел, които казаха, че не е вярно това, върнаха се това...автобусите, които превозваха работничките в Котел и тъй нататък. И те не отидоха на работа. Тия дойдоха и казват... аз не съм бил в разговорите много, видях тогава, че имаше един партиен деец, мисля, че активен борец беше, бай Федал Мустафов, и той е тука. Дори каза по едно време вече, откровено казвам тия работи, не ме е страх, че издавам някой: „На тия години ще грабна пушката” – беше ловец, най-големия приятел на окръжното управление на МВР – „ще изляза в гората”. Каза, че: „Аз не мога да опетня името си, името на майка си, на баща си.”. Че... „със всичко мога да се съглася, с това не мога да се съглася”.
И2: Той тогава колко възрастен е бил?
Р: Той беше пенсионер. Аз със него за последен път се видях в Сливен. Бях подложен на кръстосан разпит.. Един, сигурно от биячите...отварят, силно затварят вратата: „Говори ли, говори ли”, така заплашително таковат. Това, което казах аз, преди това, че исках да се изселя (през 1976 г.) , тогава хората чуваха, че се издават изселнически паспорти. Аз бяха на работа тогава, като треньор. Че се издавали изселническите паспорти в Сливен. И аз отидох. Обаче това било...беше близко до Окръжния съвет на БСФС, не знам сега как се казва. Така или иначе, някой ме доносничел, или са ме видяли. На следващия ден бях извикан, отидох на работа, имах служебен мотор. Казаха ми, че ме вика партийният секретар. Разбрах, гузен негонен бяга – нали има една поговорка – разбрах за какво ме вика. И чукнах на вратата, влязох, почна да ме разпитва: „Вчера къде беше?” Нямаше смисъл да крия, понеже имат вече достатъчно сведения, точни сведения. Казах: „Бях там”. „Ами за какво беше?” Казах: „За изселнически паспорт”. „Ами вий спортистите сте най-галени синчета в България. Защо искаш да напуснеш страната?”. „Ами всички там , ако се изселят и аз ще се изселя...” – исках такова, да се оправдавам. „Защо, защо?” – тоя въпрос ме докара в паниково положение. И без да искам, му казах: „Другарю Чалъков, представете си, че двамата сме осъдени на смърт. Ако намерите малко пролука и вие няма ли да избягате?”. „Да”, каза, „смъртта е нещо студено, ще избягам, разбира се, обаче какво имаш предвид?”. Аз разбрах грешката си. Обаче я казах. И той вече: „Защо, защо, какво имаш предвид...”. И вече нямах възможност и му казах тия думи: „Другарю Чалъков, нация, която е лишена от своята писменост, от своите обичаи, от своята сигурност за съществуване в бъдещето, тази нация е осъдена на смърт, тази нация умира.”. И той ми каза: „От утре си треньор в Анадола”. Нямах избор. Напуснах, и в този кръстосан разговор (през 1985 г.), натиснаха това, микрофон не, ами магнетофон – мойте думи (от 1976 г.).
И1: Това коя година е ?
Р: Това е 76-та година. Мойте думи, същите изрази. Нямах друг изход. Казах: „Правилно съм предвидил, за туй съм задържан.”. И без да усетя един ме удари в гърба, не знам, паднал съм на стола, ритници от тука, там, аз само се свивам, където чувствам болки.
И2: Всъщност на разпита от 85-та година ви пускат на Вас този запис от 76-та ли, аз не разбрах много? Този разпит, за който разказвате се с е случил след събитията тук или преди тях?
Р: Кое по-точно?
И1: Този разпит, за който току що разказахте, дето някой Ви ударил...
Р: Това става на кръстосания разпит, когато бях задържан в Сливен.
И1: И там ви пускат записа от 76-та, или как?
Р: Да, и моя глас, който съм казал в Котел.
И1: А тогава, 76-та, Вие всъщност не се изселвате?
Р: Моля?
И1: 76-та не се изселвате?
Р: Сега, тогава имаше изселване, обаче други закони и ний търсихме пътища, някой, нещо да...и хората пуснаха слухове, че един ден в Разград, друг ден в Сливен, в банките се издават изселнически паспорти. И който чуе, веднага отива там. Та, по едно време се събуждам, никой няма вътре. Взема ме един милиционер, изкарва ме на по-горния етаж. Със заповеди ме такова: „Наляво, надясно, стой, спри” – по тоя начин – „съблечи се!”. Аз се съблякох. „Обърни чорапите!” Аз мислех, че откъм пръстите, обърнах ги, той ми каза отвътре да ги обърна. И при това положение, аз с дрехи под мишниците, влязох в една стая, чудя се на какво положение съм, защо така. Една крушка изглежда, че...не изглежда, ами сигурно, че нощна крушка. После очите свикват, виждаш вътре, обаче първоначално като влизаш, не забелязваш това. Когато мисля, чух един глас, на тихо, на турски език: „Облечи се, брат”. Погледнах към гласа, най-напред видях очите му само. После като свикнах, видях и целия човек. Аз дори помислих, че е един човек от Малко село, после разбрах, че е бай Федал. Та една вечер прекарахме с него заедно, дори покойният ми каза, че той мислел, че ще бъда освободен, да отида да намеря жена му и семейството му, да им дам кураж и тъй нататък, обаче съдбата...
И2: Това е последния път, в който сте го видели?
Р: Да. Съдбата не ни разреши вече повече да се видим. Та, хората се събраха с вили, брадви, сопи, не знам дали имаха ножове, тука кой беше, каза: „С това не можем да се съпротивляваме на...срещу армията”. Тогава покойният Нухов (кметът) каза: „Целта е не да спечелим срещу армията, целта е да докажем на света, че не сме съгласни с това” . От кого беше едно хубаво българско стихотворение... „шопи със сопи и търнокопи”...за Семптемврийското въстание ли беше, не знам, вече забравих.
И1: Кой ден се случва, кой ден се събират хората с оръжията? Първия ден ли се събират? Това е на 17-ти нали?
Р: Не, на 17-ти хората...беше точно така. Вече нали ви казвам, изневерява ми паметта, на 18-ти беше май.
И1: А на 17-ти какво се случи?
Р: Хората бяха се събрали тука и ден, и нощ очакваха, че ще дойдат...
И1: А някой говорил ли им е нещо, някой да е държал реч, нещо такова, като са се събрали хората?
Р: За реч, спомням си тука, сега (той) е в Турция. Деде (религиозен водач на джема –събрание на общността на алианите) казваме ний, неговият син говореше нещо.
И1: Ама не помните какво?
Р: Не помня нищо. Тогавашния кмет обикаляше по селата, Малко село, Могилица, по-възрастни хора. Интересуваше дали сме имали кръвни връзки с българите, дето твърдяха те, интересуваше за това, да не би да стъпваме на прогнила дъска, да бъдат сигурни. Та, на 18-ти вече, сигурно знаете, дойдоха от Котел с рейс милиционери, не знам какво...хората не им дадоха възможност да влизат тука.
И2: Как ги спряха?
Р: Ами в обръч.
И1: Жива верига.
Р: Да, и накрая Георги Иванов каза, че никой да не избягва до сила, връщаме се. И заднешката с автомати, това...качиха се на рейса, върнаха се. Обаче всеки знаеше, че както в Кърджали имат вече...чуваме, разбираш ли, ще дойде по-голяма сила. Затуй хората не се разпръснаха. Очакваха...
И1: А вие там ли бяхте?
Р: Да, аз напуснах след като войниците от края на селото вече...хората започнаха да бягат...бият, викове, крясъци и тъй нататък. Семейството ми беше в Могилица. Жена ми имаше сестра там. И синът ми беше със него. Дъщеря ми беше в Сливен, учеше.
И1: Защо са били в Могилица семейството Ви?
Р: Сега, в такива положения човек се паникьосва. Уж да спечели време, какво да предприеме. Може да предприеме. И аз тръгнах да бягам в Могилица към тях. Дори един танк мина пред мен и аз като заек зад него продължих да бягам. По едно време, почувствах малко болки тука в гърба. Нали ви казвам, паниково положение, помислих, че бях стрелян. Обаче, не падам, така опитах, нямам кръв. После подразбрах, че са ме стреляли с фалшиви патрони. Оттам разбрахме, че няма изход, трябва да се върнем. Намерявах да бягам към Дулова, където живеят по контактни (компактно) турско население, там може да намерим някой изход. Обаче видях, че няма и се върнах.
И1: Кой ден се случва това?
Р: Това се случи на 19-ти. Та, върнах се на 19-ти, казаха ми, че съм бил потърсен от войници.
И2: Поименно?
Р: Дошли са в нас да ме търсят.
И1: А то у вас кой е бил, щом жена ви я е нямало?
Р: Това мисля, че беше неделен ден, ако не се лъжа, понеделник понеже съм на работа, тук дойдох, едни милиционери, червени барета. Ходят, разкарват, не знам какво...Като влязах, един офицер, не му знам чина и името, дори нямал като че ли спокойно да седне на масата, седна тука и разговаря по телефона. После разбрах, че е разговарял с Търговишки окръг и докладва, че сливенската Трета армия с чест и гордост изпълни си задачата, ако имате нужда от помощ, сме готови. Такъв му беше разговора. После, едни отиват, други се връщат, а този човек е Казаков, комендант, дето е в Сливен. Този човек после научих, че отговарял за интелигенцията на турското малцинство в България. Водел всички досиета, като казвам досиета, защо не мога още сега да си взема досието?

Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница