Идеите на критика

Целият професионален път на Ив. Мешеков е белязан от драмата на неприемането, на съзнателната маргинализация. От първите му стъпки на млад критик с марксически убеждения, насърчаван от левите културни идеолози Д. Благоев и Г. Бакалов, но след това прогонен от тяснопартийните издания, през краткотрайното сътрудничество в модерната естетическа цитадела „Златорог” и последвалите разпри с редактора и Вл. Василев до последователната дискриминация в десетилетията след 1944 г., критикът остава неразбран. В средите, прокламиращи единствено пролетарско-революционния патос в литературата, Мешеков е етикиран като високомерен буржоазен естет, несъобразяващ се с прогресистката политика на лявата идеология; като индивидуалист и формалист, незачитащ фундаменталните принципи на социално-класовия мироглед. Там го недолюбват заради високия естетически критерий; заради това, че поставя на пиедестал не представителите на пролетарската творческа интелигенция (като Георги Кирков и Димитър Полянов напр.), а истински стойностните национални творци – от Ал. Константинов, П. П. Славейков и П. К. Яворов, през Н. Лилиев и Й. Йовков до Ел. Багряна. Онези представители на родната класика, в чиито визии прозира индивидуалистично-метафизическото, религиозно-философското, културно-героическото начало. От друга страна, в златорожката общност Мешеков е приеман подозрително тъкмо заради левите му социални убеждения и заради идеала му на критик, а именно – постигането на органически синтез между естетико-художествения и социологическия метод в литературната интерпретация. Да се живее непрестанно сред враждебно настроена среда, в атмосфера на методично остракиране и постоянен контрол спрямо творчески-философските откровения на критика – е въпрос не само на професионален, но и на личен житейски стоицизъм.

В периода между двете световни войни Иван Мешеков е от най-ярките представители на националната литературнокритическа мисъл, притежаващ впечатляваща интерпретаторска дарба. Всичките му усилия на тълкувател в полето на художественото са подчинени на разбирането, че творчеството е особена вселена, разкриваща реално възможни и въобразени светове, смъртоносни помрачения и боговдъхновени видения. За Иван Мешеков литературата е свят на другото живеене, другото говорене, другото мислене. Всяка ценна художествена творба въвлича в други, отвъдемпирични ритми на съществуването, разкрива други, трансценденти хоризонти на опита, прониква в неподозираните дълбини на човешкото. Именно интерпретацията е тази, която удовлетворява потребността от дешифриране на заровените между редовете тайни. Високата хуманитарна мисия на тълкувателя е да съгражда мостове между явеното и спотаеното слово, между писмените означения и екзистенциалните заключения. „Херменевтичен залог” на интерпретацията е да попълни „белите полета” между думите и нещата, да преодолее празнините между „текста и неговото схващане”, да пренесе творбата през вододела между неразбираемото и достъпното, отминалото и актуалното, умопостижимото и неизречимото.

Нещо присъщо за интерпретатора Мешеков е да конструира критически „формули”, превръщащи се впоследствие в тълкувателен шифър за цялостното наследство на изследвания автор. Те сякаш изчерпват света на даден автор. Те са едновременно назоваващи и интерпретиращи, описващи и коментиращи художествените явления. Нещо повече, тези заглавия носят ярък светогледно-персоналистичен, категориално-типологичен, художествено-характерологичен, почерков заряд. В тях наистина се оглежда индивидуалността, аурата, уникалното духовно присъствие на съответния творец в националната ни литература.

Ще припомним, че през 20-те години на XX в., когато се изявява предимно като оперативен критик, Мешеков не пропуска от полезрението си нито една от талантливите творчески фигури, нито една от представителните книги на съвремието си – от поетическите опити на Хр. Смирненски и Никола Фурнаджиев, през лиризираната проза на Ангел Каралийчев и „Вечери в Антимовския хан” на Йордан Йовков до „Земен път” на Дора Габе и „Вечната и святата” на Елисавета Багряна. Рецензентската практика на критика се откроява с невероятната интуиция за етапните, върховите естетически явления, с умението да йерархизира художествените стойности в актуалното културно пространство. И най-вече – с изключителните интерпретаторски находки, с проницателните аналитични метафори и поетологични наблюдения, при което рецензиите му надхвърлят чисто оперативните си функции и прерастват в литературнокритически портрети.

Ив. Мешеков се налага в българската художествено-критическа проза преди всичко като майстор портретист. Монографичните му студии за етапни имена в родната класическа библиотека (Хр. Ботев, Ал. Константинов, П. П. Славейков, Г. П. Стаматов, Ант. Страшимиров, Ел. Пелин, П. К. Яворов, Н. Лилиев, Й. Йовков, Ел. Багряна) се превръщат в образци на модерното интерпретаторско изкуство, съчетаващо различни методологически подходи и категориални полета.

Студиите на Мешеков представляват своеобразни критико-интерпретативни, а не литературноисторически портрети, които конструират профила на съответния автор, очертават спецификите на поетиката му, дори когато критикът има предвид само една (първата) книга, какъвто е случаят със студийно-рецензентския текст за Елисавета Багряна. Емблематичният жанр на Мешеков, както прецизно ще го определи Св. Игов, е портретно-монографичната, критико-интерпретаторска студия, която изгражда комплексния, синтетичен образ на твореца. В повечето случаи предложените от критика художествено-етически, нравствено-психологически „интерпретативни амплитуди”, присъщи за стила му, трудно могат да бъдат оборени дори когато предизвикват несъгласия. За разлика от свои съвременници (В. Пундев напр.), чиято литературнокритическа проза, макар и синхронно оценяваща автори и творби, може да се определи като процесуална, като литературноисторически контекстуална, Ив. Мешеков приема таланта като завършено явление. Той не го проследява в неговото развитие и трансформации, а иска литературоведски да го закодира веднъж завинаги.

Портретните студии на Ив. Мешеков са съсредоточени върху художествено-физиономичното, върху почерково-уникалното, а не толкова върху житейски-биографичното и историко-контекстуалното. Мешеков още с първия си отзив, който не е непременно за първата книга на съответния писател, интерпретативно го изчерпва, очертава, портретира, с всичките условности на употребеното понятие „портрет”. Неслучайно усилията на ценителя са насочени към най-ярките творчески присъствия в съвременната художественост. Така че Мешековата критическа „портретистика” можем да определим като синхронно-типологическа. Той е литератор, който притежава както невероятен усет за значимото явление, така и тълкувателски талант, за да изгради смислотворчески и наложи с най-адекватния инструментариум образа на съответното индивидуално творческо дело в контекста на своето време.

Це­ни­те­лят на ху­до­жес­т­ве­но­то изла­га сво­и­те убеж­де­ния за фун­к­ци­и­те и спе­ци­фи­ка­та на ли­те­ра­тур­на­та кри­тика още през 30-те го­ди­ни на 20 в., ко­га­то мо­ног­ра­фич­ни­те му сту­дии „Яво­ров, по­ет бо­го­бо­рец“ (1934), „Хрис­то Бо­тев, по­ет и ге­ний“ (1936), „Г. П. Ста­ма­тов, изоб­ли­чи­тел ре­алист“ (1936), „Ни­ко­лай Ли­ли­ев. Ромнатик символист” (1937), както и „рецензентската студия” „Греховната и свята песен на Багряна” (1928) са ве­че достоя­ние на че­тя­ща­та ау­ди­то­рия, а дру­ги­те са в ръ­ко­пис или са пред­мет на творчес­ки за­ми­съл. По съ­щес­т­во ли­те­ра­турнок­ри­ти­чес­ки­те му наб­лю­де­ния за­ла­гат на ав­то­но­мията на твор­чес­ка­та лич­ност, на ху­до­жес­т­ве­но-ес­те­ти­чес­ка­та пъл­но­цен­ност сре­щу иде­о­ло­ги­чес­ка­та тен­ден­ци­оз­ност, на при­ем­с­т­ве­ност­та в из­кус­т­во­то ка­то вът­реш­но са­мо­ре­гу­ла­ти­вен ме­ха­ни­зъм на кул­ту­ра­та, на таланта като „прометеев дар” и т.н. Все прин­ци­пи и кри­те­рии в кри­ти­ка­та, пре­диз­ви­кали об­ви­не­ни­я­та във фрой­до­мар­к­си­зъм, фор­ма­ли­зъм, ес­те­ти­зъм. Етикети, които за времето означават ни повече, ни по-малко враг на социалистическата монологична и дисциплинирана култура.

В текстовете му съжителстват литературнотипологическите с психоаналитичните наблюдения, културнофилософските със социологическите разрези, художественосветогледните с народохарактерологичните обобщения. Откроявайки мястото на критика в българската култура, Св. Игов настоява, че Мешековите блестящи проницания за българските класици са резултат на: „...една критическа емпатия, която се доближава до анализационната техника, известна в англосаксонската „нова критика” като close reading, която сам Мешеков изложи в ред есета и статии, събрани в книгата му „Към реалистична критика” (1936), представляваща своеобразна негова „поетика на критиката”. На ред места в неговите трудове ще срещнем сложносъставни критически понятия, наподобяващи неологизмите на Хайдегер. И не защото Мешеков е чел немския философ, а защото самата същност на интерпретираните от него обекти го е подтиквала към създаването на сходни категориални инструменти...” ¹.

Според оригиналния български критик, съчетаващ екзистенциално-философските концепции на западноевропейската мисъл със самобитен критически апарат, актът на интерпретация е невъзможен без творческото вживяване в коментираната творба, без създаването на онази магическа спойка между текст и метатекст, способна да произведе особен по рода си алтернативен език. В периода на повсеместна криза на ценностите, която преживява българското общество между двете световни войни, Ив. Мешеков превръща тълкуването на художествените светове в откровение на нови смисли със средствата на литературната херменевтика. Неговите „иманентистки” прочити на култови за нацията книги и авторски почерци оставят в аналите на литературно-интерпретативната ни мисъл „класически критически формули”. Прозата на Ив. Мешеков не само обединява модерната рефлексия с националната традиция, но самата тя задава нови „посоки и цели”, излъчва собствени послания и енергии. Така наследството на критика се обособява като автономно, често пъти полемично, културно пространство, генериращо идеи, конструиращо модели, утвърждаващо ценности. Защото той успява да превърне прозренията си в областта на хуманитаристиката в неповторим критически език.

Св. Игов размишлява над драмата на Ив. Мешеков, неуспял трайно да се установи нито в комунистическите литературни издания поради задушаващия им идеологически ригоризъм, нито в естетическата крепост „Златорог” поради авторитарното поведение на главния редактор. Но според съвременния литературен историк тъкмо неприемането му еднакво „отдясно” и „отляво” е творческият шанс на Мешеков да открие своя голям принос в националната литературнокритическа проза, „своя” жанр – портретната критическа студия за българските класици. Игов неслучайно ще посочи световни примери в тази посока: „Големите критици в европейската литература през XIX и XX век – от д-р Джонсън и Сент Бьов през Белински и Георг Брандес до Франтишек Шалда и до Сюзан Зонтаг и Джордж Стайнър или са имали свои издания, или са получавали задълго приют в определени издания”². Знаем, че и на българска територия примерите съвсем не са малко. От д-р К. Кръстев със сп. „Мисъл” и Вл. Василев със „Златорог” през Гео Милев с „Везни” и „Пламък”, Ив. Радославов с „Хиперион”, Г. Бакалов с „Нов път” до Г. Цанев с „Изкуство и критика”. „Чрез постоянната изява в едно издание – продължава литературноисторическите си наблюдения Св. Игов – критикът се изгражда като престижна фигура, също както и чрез своя критик и критици изданието създава своя облик и престиж. Именно критиката е, която създава облика и насоката на едно издание, списание без критика е просто литературен сборник или алманах. Но голяма част от българските критици не успяват да създадат или да се установят трайно в едно издание или пък сътрудничат на краткотрайни издания, което ги прави гастролиращи критици и затруднява пълноценното им функциониране като критици... Иван Мешеков много добре разбира това”³. И тъй като критическият порив е неустоим, литературният интерпретатор се „преборва” с обстоятелствата, насочвайки се към своите „малки” конспект-монографии, както ги определя Ив. Радев. И така остава верен на неповторимите си герои – родните класици.

Около проблема за творческата личност на критика се разгръщат много от размислите на Ив. Мешеков. Той прави три безуспешни опита да създаде самостоятелна литературна трибуна, в която да аргументира и илюстрира художественокритическата си утопия за „трудовоспътническа литература”. И макар издателско-организаторската му дейност да претърпява фиаско, критикът излага и отстоява схващанията си в книгата „Трудовоспътническа литература” от 1933 г. Заедно с „Ляво поколение” от 1934 г. и „Към реалистична критика” от 1936 г. се оформя една своеобразна трилогия, в която се изявява критикът полемист, естетът хуманист, прогресивно мислещият гражданин, тревожен за упадъка на духовните ценностни фундаменти на нацията, за грубо разрушената автономия на литературното поле. Есетата и етюдите, поместени в тези книги, излагат професионално-критическите, теоретико-методологическите, но и социално-гражданските позиции на литератора. Неслучайно Ив. Радев ги определя като своеобразна: „... сплав от социология, естетика и идеология, от строго и точно доловени същини и утопични очаквания от съвременната му българска литература”⁴.

В скром­ната ка­то обем кни­га „Към ре­а­лис­тич­на критика“ ни въ­веж­да кра­тък пред­го­вор, в осно­ва­та на кой­то е по­ка­за­тел­ни­ят из­вод: „Пред­ло­же­ните кри­ти­чес­ки есе­та са осъз­нат ли­чен опит при кон­к­рет­на­та ни кри­ти­чес­ка рабо­та в сту­ди­и­те, из­лез­ли в от­дел­ни кни­ги... В кри­ти­чес­ки­те сту­дии мо­же и тряб­ва да се про­ве­ри пра­во­та­та на схва­ща­не­то, или пло­до­ви­тост­та на ме­то­да на есе­ис­та-кри­тик, кой­то те­о­ре­ти­зи­ра в есе­та­та си, въз ос­но­ва на опи­та си“.

Безспорно заглавието „Към реалистична критика” смущава. То стои някак неадекватно, несинхронизирано с поместените в книгата есета, с другомислието им както спрямо партийно-идеологическото опростителство в тълкуването на художествените текстове, така и спрямо детерминистично ориентираната реалистична естетика, прокламирана от лявата културна политика. Д. Михайлов определя заглавието като защитно и самосъхранително, мислено в канона на пролетарската стилистика.⁶ Св. Игов също подсказва, че словосъчетанието „реалистична критика” е идеологическо алиби, параван, при който зад натоварената с позитивни конотации, както за „лявата”, така и за „традиционалистката” критика дума „реализъм” са скрити възгледите на Мешеков за една творческа артистична критика.⁷ Критика, която в духа на д-р Кръстевите завети разбира и тълкува реализма като „илюзивна действителност”.

В „Към реалистична критика” се откроява с различността си последното есе „Хамлетизмът като психология на бореца”. Само по себе си то не е постулативен литературнокритически тезис или реторично формулиран критически принцип, не е и щрих към авторовата „поетика на критиката”, а е на пръв поглед анализ-интерпретация на най-широко популярния и противоречиво тълкуван Шекспиров образ – Хамлет. Както го е правил в редица други свои текстове, и тук, по един модерен начин, говорейки за Хамлет, Мешеков всъщност говори за себе си. Самоидентификациите не са натрапени, не са декларативно афиширани, но са лесно разпознаваеми. Началото е ударно: „Хамлет не е на компромисите. Хамлет е максималист”. И по-нататък – Шекспировият герой е „въстаналият човек срещу тъмните сили в обществото”, той е „обществен и световен пророк”, „безумец” на съвестта и съзнанието”. Притежаващ „мощна аналитична изобличителна мисъл и нравствена воля”, той се бори срещу системата, срещу световната подлост и порочност... Авторепрезентативността на повечето от предложените характеристики и интерпретативни асоциации е очевидна. Затова Д. Михайлов ще разчете есето като алюзивен автопортрет, а според Св. Игов Мешековият Хамлет се е превърнал в емблематична фигура на критика.

Хамлет-Мешеков е истински тип на индивидуален светоборец, тоя с „най-възвишено сърце” борец на духа и меча. Тълкувайки знаменития Шекспиров персонаж, критикът психографира самия себе си, собствените си раздвоения и съмнения, но също така борческия си дух, културни утопии, обществено-хуманистични алтернативи.

В крайна сметка, макар да изповядва левите общественополитически идеи, макар да ратува за „един трудов писателски морал, усет за живата поезия в съвременността и една социална съвест – духа на епохата”, за Ив. Мешеков най-важните „критерии в критиката” са „верният художествен усет и несъмнен творчески дар”. Съчетани, те: „...ще доведат младата социално колективистична поезия (от Христо Смирненски насетне), свързала отново изкуството със съвременния живот, до пълния и разцвет...”⁸. И друго – макар да се идентифицира политически и идеологически като комунист марксист⁹, естетико-теоретическите и критико-методологическите му възгледи нямат нищо общо с партийното доктринерство. Още по-малко общо имат със строго идеологическите стратегии аналитично-интерпретаторските му студии, посветени на Й. Йовков и Ел. Багряна, на Ал. Константинов и Н. Лилиев.

***

Ив. Мешеков е убеден, че в културата, като отвъдпрагматична, свободна зона на духа, е възможна срещата между надвременните стойности на националната класика и левите социални идеи. Критикът се въодушевява от т. нар. „спътничество” в съветската литература: „Спътници („попутчики”) били наричани в Съветския съюз писателите некомунисти, лоялни към режима. Към 1930 година обаче укрепилият своята политическа власт Сталин решава да сложи край както на авангардисткия кипеж в съветското изкуство през 20-те години, така и на всякакъв художествен и идеен плурализъм в литературата и литературознанието, в изкуството и науката... Всички писатели са обединени в казионен Съюз на съветските писатели, всички художествени търсения са забранени и е канонизиран единствен правилен „метод”, наречен социалистически реализъм. Мешековата теория за трудовоспътническата литература е изложена във време, когато в Съветския съюз тя е вече деактуализирана и българските проводници на сталинизма начело с Тодор Павлов не пропускат да припомнят това на Иван Мешеков и да му припишат още един грях”¹⁰.

Подобни откровено нематериалистични, духовно персоналистки идеи няма как да не предизвикат отпора на представителите на ортодоксалната лява политика.¹¹ Нормално е срещу Ив.-Мешековата несъвсем теоретически стройно аргументирана и на места противоречива идейно-естетическа симбиоза да реагират и не-левите интелигентски кръгове. Което съвсем не означава, че книгите „Трудовоспътническа литература” и „Към реалистична критика”¹² не съдържат великолепни есета върху проблемите на националната литература и критика. Сред тях са „Недоразумения в критиката”, „Битоописател и творец”, „Прицелът на избраниците”, „Талантът като прометеев дар”, „Ботев като мащаб”, „Талант и идейност” и др. Те ни съприкосновяват с вдъхновени, идеологически необременени критико-методологически размисли за изкуството като „един по-съвършен, одухотворен израз на развитието на живота”, за борбата с „обездарничените”, за таланта като „изключителна личност” и т. н

***

И така, в основата на Ив.-Мешековите разбирания за същността, задачите и мисията на литературната критика стои идеята за „критика като артист”. Есето със същото заглавие, поместено в книгата “Към реалистична критика”, можем да четем като програмно, като своеобразен манифест в контекста на неговите критически принципи и професионален опит. Началото на текста е истинска апология на фигурата на критика като творец, на неограничения артистизъм на творческото превъплъщаване и вживяване в обекта на изследване: „Литературният критик е като артиста на сцената. Когато артистът играе, той се превъплътява в героя, като забравя всичко друго – себе си, света. И според това, голям артист ли е, той има и широко амплоа – играе и се превъплъщава в най-разнообразни типове и лица”¹³.

„Вживяването”, „проникването в едно поетическо творчество или в един творец” е асоциативно-екстатичен акт, потрес и преображение едновременно. То е забравяне на себе си и заобикалящото, устременост към по-висша действителност. Критикът-артист притежава интуитивната способност да улови неповторимия профил на твореца, с който се занимава, да усети неординерното му мислене, да дочуе специфичния тембър на гласа му, изобщо: „... най-отличителното и физиономичното на лицето или в характера на човека, чрез което ние възприемаме една-единствена неповторима личност”¹⁵.

Абстрахирайки се от всякакви рационалистично-идеологически догмати, Ив. Мешеков залага на първо място на критическата интуиция. Разбира се, тя е компетентна интуиция, култивирана заложба, но така или иначе тя е интелектуално-емоционален акт, пробив, прозрение. Интуицията се оказва възлово понятие, основополагащо качество за критическия речник на Мешеков: „И тъй само с интуицията, синтетичния критически поглед се пристъпва сигурно към художественото творчество и към автора и се отстранява една безполезна, абсурдна работа – да се прави естетически и др. разбор на онова, което в извора си е неестетично, без творчески център, бездарно”¹⁶. Според него призваният критик с еднаква вещина си служи както с анализа, така и със синтеза. Разбираме го от малката статия „Синтетичният и аналитичният момент” в сб. „Към реалистична критика”. Първият като подход заема най-важно място в критическата оценка. Чрез него се отговаря на главния въпрос има ли авторът творческа индивидуалност или няма: „Трябва да сме почувствали вече по интуитивно-синтетичен път образа на твореца, за да можем да узнаем отделните му черти, разкрити сетне по аналитичен път”¹⁷.