Икономически политики на ес доцент д-р Христо Атанасов Момчилов



страница1/9
Дата25.01.2018
Размер1.79 Mb.
#51587
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


ИКОНОМИЧЕСКИ ПОЛИТИКИ НА ЕС

Доцент д-р Христо Атанасов Момчилов
Роден на 27 ноември 1971 година в град Раднево, област Стара Загора;

Гражданство – Българин;

E-mail: hrmomchilov1971@abv.bg

Образование: Висше;

Месторабота: Тракийски университет, Стопански факултет, катедра „Икономика”;

Научни интереси: Икономическа и аграрна политика на ЕС, механизми, използвани при провеждането на икономическата и аграрна политика на Общността, цени и ценови механизми;

Публикации:Самостоятелни и в съавторство 20 броя, от които 1 учебник и 1 монография;

Преподавателски опит: Преподавател в Тракийски университет от 14 години, извежда лекционни курсове по дисциплината „Аграрна политика” за ОКС „Бакалавър” и „Икономическа политика на ЕС” за ОКС „Магистър”;

Членство в научни организации: Съюз на аграрикономистите в България;

ПРЕДГОВОР

Курсът по „Икономическа политика на ЕС” има за цел да подготви студентите от ОКС „Магистър” в областта на политиката прилагана в Общността във връзка с икономическото й развитие, както и изясняване същността на инструментариума, който се използва за постигането на поставените пред тази политика цели.



Тема № 1 Създаване на Европейската общност и утвърждаване на нейната икономическа и валутна политика.
1. Създаване на Европейската общност и първи резултати
Катастрофалната за континента Първа световна война е последвана от Втора световна война, която оставя след себе си Европа в разруха. Твърдо решени завинаги да премахнат възможността за възникване на война на континента и в опит да възстановят Европа, редица европейски политици възприемат идеята за наднационален съюз. Идеята за формирането на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС) е на служителя във френското външно министерство Жан Моне. Министърът на външните работи на Франция Робер Шуман дава гласност на тази идея на 9 май 1950 година. Първоначалният замисъл на политиците, основали ЕОВС, е да гарантират контрол над военната промишленост в Европа, а въглищата и стоманата са главни суровини за военния отрасъл. ЕОВС включва Западна Германия, Франция, Италия и страните от Бенелюкс. Ръководна роля върху общия пазар за въглища и стомана има Върховния орган на ЕОВС, предшественик на Комисията на Европейския съюз. Състои се от 9 души, независими от националните правителства. Върховният орган има право да осъществява наблюдение над пазара, да предлага мерки за неговото по-добро функциониране, да налага данъци, от които да се издържа. Наред с това, той може да предоставя или блокира отдаване на заеми и да налага глоби при отказ на информация или при нелоялна конкуренция. Освен в поддържането на пазара в сектора, ЕОВС работи и в областта на социалната политика, научните и технологични изследвания и транспорта. В тези области Върховния орган се подпомага от Консултативен комитет, съставен от представители на различни социални групи, чиито интереси са засегнати от политиките на ЕОВС. От 1967 година, функциите на Върховен орган изпълнява единната Комисия на Европейските общности. Общността се създава с подписването на Договора от Париж през април 1951 година, а влиза в сила през юли 1952 година. Други институции на ЕОВС са Съвета на министрите, Парламентарната асамблея и Съдът. Съветът на министрите представлява националните правителства и има за задача приемането и прилагането на ниво национални правителства, политиките заложени в договора и предложенията на Върховния орган по тях. От 1967 г. той също става общ за Европейските общности (ЕОВС, Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия). Асамблеята на ЕОВС има чисто консултативни функции. Първоначално е съставена от представители на националните законодателства. Макар да е предвидено по-рано, едва през 1979 година са проведени първите преки избори за депутати в нея. С подписването на Римските договори през 1957 година , създаващи ЕИО и Евратом, е подписан и протокол за сливане на Асамблеите и Съдилищата на Общностите в едно. Организацията „Европейска общност за въглища и стомана“ престава да съществува от 2002 година с изтичане на договора, в който е заложен срок от 50 години. Не всички дейности обаче са прекратени. Фондът за изследвания на въглища и стомана продължава своето съществуване, тъй като средствата за него са дошли от индустрията и не могат да бъдат върнати на членуващите държави. Фондът се издържа от инвестирания капитал в размер на €1,6 милиарда, които са дадени от европейските компании от въглищната и стоманената индустрии за обучение, изследвания и преструктуриране. Инвестицията осигурява средства от около €55-60 милиона на година. Средствата се разпределят от дирекция G (Индустриални технологии) на главна дирекция Проучвания (Research), част от Европейската комисия. Разпределянето на средствата се ръководи от Комитет за въглища и стомана (COSCO), чиито членове са националните представители. По решение на съвета, годишните средства се разпределят по 27,2 % за изследвания на въглища и 72,8 % за изследвания на стомана.

Впоследствие се създават още две общности - Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия (Евратом). Създадени са с Договорите от Рим от 1957 година, влезли в сила на 1 януари 1958 година. В продължение на няколко десетилетия Европейската икономическа общност (наричана и Общ пазар) стимулира сътрудничеството между тези западно - европейски държави. Общият пазар има свое огледално подобие и в Източна Европа - Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ). Европейската общност е наричана Европейска икономическа общност (ЕИО) до влизането в сила на 1 ноември 1993 г. на Договора от Маастрихт. Тя е създадена с подписването на 25 март 1957 г. на т.нар. Римски договор от Белгия, Федерална Република Германия, Франция, Италия, Люксембург и Холандия. Тя е най-важната и широка по сфера на компетенции от трите Европейски общности. Римският договор предвижда премахването на търговските бариери между участващите страни. Заедно с това се предвиждат единни външни мита, както и обща търговска политика. Повечето от договорните условия са посветени именно на целта за създаване на митнически съюз и постепенното изграждане на един общ пазар. Клаузите за сближаване на стопанската политика и валутна политика на държавите - членки, както и другите сфери, като например аграрната, транспортна или определени аспекти на социалната политика, остават твърде общи. Договорите за създаване на Европейска икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом) поставят началото на процеса на многостранна (многонационална) интеграция, който променя напълно политическия, икономическия и социалния живот на целия континент. Европейската икономическа общност създава напълно нови по вид и съдържание институции, които са различни от тези на националните държави и непознати в международната политика. Европейските институции работят помежду си по уникален и неповторим начин. Наред с това те са подложени на постоянни промени в институционално, процесуално и съдържателно измерение. Всички международни и европейски организации, съществуващи дотогава, са базирани на чисто междудържавни форми на сътрудничество. От друга страна, по време на Конгреса в Хага през 1948 г., европейските „федералисти“ поставят много по-големи изисквания по отношение на Европейския съвет. Защитниците на идеята за европейска федерална държава търсят една много по-широка форма на обединение. Сблъсквайки се с нежеланието на политиците, защитаващи идеята за националната държава, поддръжниците на европейската идея се опитват да постигнат определена степен на интеграция поне в отделни области. Така те разчитат след успеха на конкретните форми на многостранна интеграция да се стигне до едно постепенно разширяване на сферите на сътрудничество. Успехът на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), поставя основата за развитие на многостранната интеграция. Съставената през 1955 година комисия от правителствени представители под председателството на белгийският външен министър Пол – Анри Спаак е упълномощена да изготви доклад за по-нататъшни стъпки в посока на интеграция в икономическата сфера. Великобритания, поканена на разговорите, се оттегля, защото не вижда шансове за реализиране на своите виждания за свободна търговска зона. „Комисията Спаак“ постига съгласие и договорите за създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕОАЕ).

Европейският съюз (ЕС) е създаден официално с договора от Маастрихт от 1992 г. При учредяването си той се основава на вече съществуващите две общности: Европейска икономическа общност, преименувана с Договора от Маастрихт на Европейска общност, и на Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Основни цели на Договора за Европейския съюз (в редакцията му до 31.11.2009 г.) са насърчаването на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, постигане на висока степен на заетост, в частност посредством създаване на територия без вътрешни граници, укрепване на социално-икономическото единство и посредством създаването на икономически и паричен съюз и впоследствие на единна валута еврото, осъществяване на обща външна политика и политика на сигурност, въвеждане на гражданство на Съюза, създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в рамките на което се осигурява свободното движение на лица, обвързано с прилагането на подходящи мерки за контрол на външните граници, предоставяне на убежище, имиграцията, както и превенция и борба с престъпността. Съществуващият до този момент Общ пазар е възприет като „първи стълб“ на новосъздадената храмова структура (по подобие на гръцки храм) с три стълба. Европейската общност окончателно отива в историята с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г. Той влиза в сила на 1.12.2009 г. и според него Европейският съюз става правоприемник на Европейската общност. Този договор бележи един нов етап в процеса на развитие на европейската интеграция.




  1. Цели на икономическата политика на ЕС

Цели на икономическата политика на ЕС са: стабилност и хармоничен растеж, повишаване на стандарта на живота, стимулиране на процесите на конвергенция и взаимообвързаност, високо ниво на заетостта, стабилни цени, здрави обществени финанси и монетарни рамкови условия, трайно финансируема разплащателна равносметка. 

Консултативна валутна комисия, комисия по икономическа политика, Европейски валутен институт, "Многостранен контрол"; трета фаза: Икономическа и финансова комисия, Европейска система на централните банки.
Решенията на държавните и правителствените ръководители по отношение на Икономическия и валутен съюз (ИВС) в рамките на влезлия на 1.11.1993 г. в сила Договор от Маастрихт оказа голямо влияние върху икономическата политика в рамките на Общността, тъй като съдържа в себе си значителни ограничения върху суверенитета на държавите членки. На Европейския съвет в Амстердам от юни 1997 г. държавните и правителствените глави на ЕС се споразумяха за една подлежаща на ратифициране от парламентите им ревизия на Договора от Маастрихт. Противно на преобладаващите очаквания ИВС също бе включен в текста. С вмъкването на отделен раздел за заетостта в Договора (Политика на заетостта) бе променена в решаваща степен рамката на ИВС и Европейската Централна банка (ЕЦБ). 

Разпоредбите в Договора за ЕИО от 1957 г. за ръководене на икономиката според общоикономическите цели отразяват един компромис между икономическите и интеграционно-политическите изисквания и националната съпротива срещу задачата за икономико-политически суверенитет. Самите икономико-политически цели не бяха оспорвани. В чл. 2 от ДЕО ("Задачи на Общността") като задачи се посочват постоянното и хармонично разширяване на икономиката, по-голяма стабилност, ускорено повишаване на стандарта на живот и подпомагане изграждането на по-тесни връзки между държавите членки. В специален раздел на ДЕО относно "икономическата политика" към тези цели бяха допълнени и следните: висока степен на трудова заетост, стабилно ниво на цените и равновесие в разплащателния баланс.


По отношение на икономическата и валутната политика Договорът за ЕИО остави в широка степен компетентността за вземане на решения в ръцете на националните правителства. Едновременно с това обаче правителствата бяха задължени да гледат на своята конюнктурна и валутнообменна политика като на "въпрос от общ интерес" и да координират икономическата и валутната си политика, т.е да я приведат в съответствие с цел. Към проблема с координирането Общността подходи със създаването на институционни рамкови условия под формата на комисии. Това решение имаше за цел да свърже в едно два ефекта: междуправителствените споразумения и усвояването как се прави координация в една политическа област, в която на национално ниво вече съществуват конфликти между икономическите и политическите оценки на целите и средствата. Паралелно с предвидената в Договора за ЕИО и съставена една годна след основаването на ЕИО Валутна комисия бяха образувани и други комисии, като тези за конюнктурна политика (1960), за средносрочна икономическа политика (1964) и за бюджетна политика (1964 г.), както и Комисията на президентите на централните банки (1964 г.) Специалните комисии за конюнктурна политика, средносрочна икономическа политика и бюджетна политика бяха обединени през 1974 г. в Комисия за икономическа политика.
Икономическото развитие през 60-те години бе, общо взето, положително и без напрежения; оттук и работата на комисиите бе облекчена. Институционализирано, но без правна задължителност, това кооперативно начало обаче не бе дорасло да преодолее истински изпитания. Увеличаващата се пазарна интеграция важна стъпка: предсрочното завършване на Митническия съюз към 1 юли 1968 г. при стабилни, макар и приспособими обменни курсове бе свързана със загубата на търговски суверенитет. С оглед на увеличаващите се различия в представите за стабилност на държавите членки, които в рамките на комисиите не бе възможно да бъдат отстранени, се стигна до некоординирани икономическо-политически реакции. Този процес на дезинтеграция на икономическата политика бе в разрез с изискванията в Договора за ЕИО, в който се говори за "поетапно приближаване на икономическата политика на държавите членки" наред със "създаването на общ пазар" като инструменти за осъществяването на тези цели.
Опитът за разрешаване на проблемите чрез интеграционен силов акт през 70-те години, както предвиждаше "стратегията Вернер" при създаването на ИВС до 1980 г., се провали. Прекалено големи бяха преди всичко различията в немските и френските виждания за пътя на интеграцията. При тези предпоставки преходът към даване на повече правомощия при вземане на решения на ниво ЕО бе осуетен. Двете решения на Съвета по отношение на ИВС от 1971 и 1972 г., както и решението за конвергентност и Директивата на Съвета за стабилност, растеж и пълна трудова заетост от 1974 г. останаха в крайна сметка само декларации с необвързващ характер, които предизвикаха слаби усилия за координиране на действията в областта на конюнктурната политика. Единствено така наречения DM-блок (Федерална република Германия, Белгия, Люксембург, Нидерландия, Дания и нечленуващата в ЕО Норвегия), здравото ядро на основаното през 1972 г. Европейско валутно обединение ("Валутната змия") като последствие от вътрешния и външния шок можа да се наложи сред икономическите вихрушки като зона на относителна стабилност.

Поставянето на ново начало към по-тясно сътрудничество в областта на икономическата и валутната политика бе възможно едва тогава, когато концепциите за стабилна икономическа политика се доближиха и по-силно бе застъпено схващането, че само политика, насочена към стабилност на цените, може да доведе до решаване на проблема с безработицата. Това сближаване на схващанията относно целите позволи през 1979 г. най-накрая да се създаде Европейската валутна система (ЕВС) като система на стабилни (макар и приспособими) обменни курсове с ясно очертани правила за интервенция.


Немската марка пое функцията на водеща валута, следователно тя се превърна в стабилизационната котва в системата. В ЕВС възникна тенденция към икономическа конвергенция, която оказваше влияние извън оста Берлин-Франкфурт-Париж и върху другите участващи страни в ЕВС. Някои държави членки на ЕВС, се сблъскаха с ограничаването на техния икономически обхват на действие най-напред поради изискването за запазването на ограниченията за движение на капитали. С въвеждането към 1 юли 1990 г. в пределите на Общността либерализация на движението на капитали загубата на икономическо-политическа автономия се почувства още по-осезаемо. В логиката на развитието на вътрешния пазар желанието за активно компенсиране на ерозията на националните икономически и валутно-политически компетенции се изрази в по-нататъшното развитие на Общността до Икономически и валутен съюз в Европейска система на централните банки. Най-новите процеси в развитието в ЕВС с временно напускане на някои членове показаха, че с това не бива да се прибързва.

В началото на 80-те години все още не съществуваше единност между държавите членки относно терапевтичния начин за преодоляване на спадането на икономическия растеж и борбата с безработицата. При все че от средата на 80-те години се стигна до конюнктурно движение напред, което се вля в един продължителен процес на растеж. Прогнозираният средносрочен растеж обаче съвсем не бе достатъчен за редуциране на високия показател за безработица. При реален растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) на Общността от 2,5% квотата на безработните възлизаше на почти 11%, финансовият дефицит на ЕО-държавите съставляваше 5,2% от БВП, а и средният показател за инфлацията сочеше въпреки ясно изразеното му намаляване от началото на 80-те години 6%. На този фон през 1985 г. Съветът взе решение за "Кооперативна стратегия на растежа за по-голяма трудова заетост" кооперативна, защото трябваше да се облегне на тясното сътрудничество между правителство, работодатели и работещи, а така също и между отделните държави. Подобряването на разположението на пазарите за стоки и услуги и с това и на условията за икономически растеж залегна и в съдържанието на Програмата за вътрешния пазар '93, която Комисията представи в своята Бяла книга за довършване на Вътрешния пазар от юни 1985 г.


Средният показател за ръста на БВП на ЕО от 2,5% в средата на 80-те години трябваше до 1990 г. да се покачи на 3,5%, а квотата на безработните да спадне до 8%. Едва в края на 80-те години бе достигнат заплануваният ръст, а квотата за безработните бе намалена от дотогава най-високата стойност 10,8% (1985 г.) на 8,1% (1990 г.). Разбира се, необходимият ръст за трайно намаляване на безработицата в Общността в началото на 90-те години не можеше да бъде запазен. През 1996 г. нарастването на БВП в Съюза на най-ниската точка на рецесията възлизаше само на 1,6%. Под тази средна стойност бяха ръстовите показатели на Германия (1,4%), Франция (1,3%), Италия (0,7%), Белгия (1,4%), Швеция (1,1%) и Дания (1,4%). Квотата на безработните се покачи до около 11%.
Показателят за инфлация намаля и през 1996 г. възлизаше на 2,5%. Общият бюджетен дефицит на страните от ЕС през втората половина на 80-те години бе намален от 5,2% от БВП (1985 г.) на 2,6% (1989 г.), но след 1990 г. се увеличи значително. През 1996 г. той възлизаше при само леко обратно нарастване от 1994 г. насам на 3% от БВП. Под натиска на критериите за квалификация за присъединяването към ИВС някои държави се опитват посредством счетоводни трикове и специални мерки да поразкрасят настоящата си бюджетна ситуация и задлъжнялост. Тези мерки крият рискове за стабилността на запланувания ИВС.

Решенията от Маастрихт за образуване на ИВС са от огромно значение за икономическата и валутната политика. В тристепенен процес, чиято първа фаза започна на 1.7.1990 г. и след приключване на влезлия в сила на 1.1.1994 г. втори етап, най-късно до 1.1.1999 г. трябва да бъде създаден ИВС. Забележително с оглед на бурните обществено-политически сблъсъци в най-близко минало е ясното открояване на насочената към развиването на конкуренцията пазарна икономика като икономическа система на Общността и на държавите членки чл. 4, 98, 105 от ДЕО). Остава да се изчака обаче как това ще се отрази на икономическата практика през следващите години. Някои държави членки успяха с аргумента за необходимост от засилване на икономическата и социалната сплотеност да наложат увеличаване на трансферните/разплащателните средства посредством допълващия досегашните структурни фондове Кохезионен фонд (чл. 161 от ДЕО) (регионална структурна политика). Така също и все още практикуваното субсидиране на вече неконкурентно способни стари промишлени отрасли е против залегналата в Договора цел за изграждане на свободно пазарно стопанство (политика в областта на промишлеността).


Държавите членки трябва да водят икономическата си политика като "политика от взаимен интерес" и да я координират в Съвета на Европейския съюз според един разширен списък от принципи и цели (чл. 99 от ДЕО). Като указващи посоката принципи за икономическа и валутна политика в ДЕО се посочват стабилни цени, здрави обществени финанси и монетарни рамкови условия, както и устойчиви платежни баланси чл. 4, ал. 3 от ДЕО). Съветът разработва "основни насоки" за икономическата политика на държавите членки и Общността, които след обсъждане в Европейския съвет се приемат от него като препоръки и са адресирани до държавите членки. За подпомагане и гарантиране на икономическата конвергенция бе доизградена съществуващата система за "многостранно наблюдение". При икономическа политика, която не се съвместява с основните принципи, Съветът има право да изпрати до съответната държава членка изискуеми препоръки и евентуално като средство за оказване на натиск да ги направи обществено достояние.
Координационната и контролната дейност като отправна точка е насочена към бюджетната политика на държавите членки. За разлика от паричната политика (на третия етап) тя не се прилага на ниво общност. Бюджетната политика на държавите членки се подлага обаче на един поетапно по-строг

Посредством записване в договорите на важни общи принципи на стабилизационна политика трябва да се даде гаранция, че политиката към стабилизиране не се обляга единствено върху паричната политика. Като валидни от началото на 1994 г. основни принципи следва да се посочат по-специално следните: забрана за кредитно финансиране на обществените държава членка по отношение на държавните дългове (чл. 103 от ДЕО); както и недопускане на свръхголеми бюджетни дефицити от страна на държавите членки (чл. 104 от ДЕО) също и чрез възможността за финансови санкции. За гарантиране на насочена към стабилност икономическа и валутна политика през третата фаза на Амстердамската среща на върха на ЕС през юни 1997 г. бе приет Пактът за стабилност и икономически растеж във вида, в който той бе дефиниран на срещата на върха на ЕС от декември 1996 г. в Дъблин. В основни линии той има за цел да конкретизира залегналите в ДЕО разпоредби за координиране и контрол над икономическата и финансова политика и да затегне протичането на процедурите. Една автоматичност на санкциите, предложена от Германия и независеща повече от решенията на Съвета, не можа да бъде осъществена. Постигнати бяха обаче важни процедурни предписания, които стимулират бюджетната дисциплина. С Пакта за стабилност бе обвързано едно решение на Европейския съвет за икономически растеж и трудова заетост с цел по-добро координиране на националните икономически процеси според чл. 98 и чл. 99 от ДЕО в полза на високо ниво на заетост. Включената в координационната и контролна дейност Валутна комисия ще бъде разпусната със започването на крайния етап, на който няма да има вече национална валутна политика и ще бъде заменена от една Икономическа и финансова комисия.


Договорните разпоредби в областта на валутната политика предвиждат на крайния етап изграждането на Европейска система на централните банки (ЕСЦБ) и фиксирането на обменните курсове с оглед на въвеждането на единна валутна единица в Общността (евро) най-късно до 1990 г. ЕСЦБ състояща се от Европейската централна банка и националните централни банки на държавите членки е компетентна по определянето и провеждането на паричната политика на държавите членки на ИВС. За страни, които първоначално не могат да вземат участие в ИВС, Европейският съюз на сесията си в Амстердам създаде с изграждането на ЕВС II - присъединяването към ЕВС е доброволно - нова валутно-политическа рамка, чиито елементи са в полза на вътрешната стабилност на еврото.
През преходния период до 1999 г. паричната политика остава в компетенциите на съответната държава. Поради това, създаденият в началото на 1994 г. във Франкфурт Европейски валутен институт (ЕВИ), няма монетарни ръководни функции, а действа само координиращо по отношение на монетарната политика. ЕСЦБ, която е независима при изпълнението на задачите си само подкрепя, доколкото това е възможно без накърняване на ценовата стабилност, общата икономическа политика. Разпоредбите в областта на валутната политика спрямо трети страни също така приоритетно служат на целите за стабилността на цените. Остава да изчакаме дали залегналият в Договора принцип е достатъчен да даде приоритет на стабилността на паричната стойност при конфликт между целта на обменния курс и стабилността на цените.
Наред с шансовете, които дават решенията от Маастрихт по отношение на ИВС с оглед на процеса към икономическо обединение, съществува и опасност от смекчаване на критериите за присъединяване под натиска на строгия план-график, като това би довело до вземане на решение за по-голям брой участници в ИВС. За съжаление предвидената в Договора проверка на конвергентността не бе използвана през 1996 г. като истински тест, при който да се проверят отделните критерии и да се оценят като цяло. Той целенасочено бе избягнат, за да останат открити всички опции.

Следващите години ще донесат на Общността значителни предизвикателства към икономическата политика. С излязлата непосредствено след влизането в сила на Договора за ЕС Бяла книга "Икономически растеж, конкурентоспособност, трудова заетост" от декември 1993 г. Комисията реагира на най-неотложния проблем на Съюза увеличаващата се с всеки изминал етап безработица в Общността. Макар че Бялата книга не предлага като цяло завършена стратегия и при някои интерпретации може да предизвиква обществено-политически недоумения, все пак тя представлява важна база за сравнение. Критичното развитие в областта на трудовата заетост след това бе постоянна тема на срещите на върха на Европейския съюз. На своята Амстердамска конференция от юни 1997 г. той смята, че е намерил подходящ отговор. Наред с по-солидната подкрепа на целта за по-високо ниво на трудова заетост (чл. 2 от ДЕС, чл. 2 и 3 от ДЕО), а именно допълващата Пакта за стабилност директива за икономически растеж и трудова заетост, в Договора за ЕС бе включена и отделна глава за заетостта. Много съмнително е дали този инструмент на общата европейска политика по въпросите на заетостта ще отговори правилно на поставена цел за постигане на по-високо ниво на трудова заетост. Вместо необходимото подобряване на функционалността на пазарите за работна ръка в Съюза тук съществува опасност от лекуване на симптомите. Освен това назрява възможен конфликт с Европейската централна банка. Най-общо казано, с въвеждането на главата за заетостта интервенционизмът спечели етапна победа в спора за обществено-политическата насоченост на ЕС.



В първоначалния си вид Римския договор не съдържа разпоредби относно обща валутна политика на държавите - членки защото целта е създаване на общ пазар, а не създаване на валутен съюз. По време на подписването на Римския договор функционират споразуменията от Бретън – Уудс, които управляват международната валутна система близо четвърт век.
След Втората световна война доларът започва да се приема като универсално средство за международно разплащане. В резултат на доларовата система в Европа се натрупва голяма маса долари и възниква евро-доларов пазар. През 1958 година държавите от Европейската общност постигат конвертируемост на националните си валути, но водят политика на ограничаване движението на капитали и са загрижени поради опасността от нестабилност на валутните курсове През 1969година комисията изработва първия план за съвместна дейност, известен като планът БАР, който предвижда съвместно дефиниране на средносрочна стратегия и взаимно финансово съдействие в случай на затруднения на дадена държава - членка. На срещата на правителствените и държавните ръководители на Шестте в Хага през декември 1969г. за първи път в речника на общността се появява терминът Икономически и валутен съюз /ИВС/.
През 1971година съветът и представителите на държавите членки приемат доклада “Вернер” за ИВС, който предвижда фиксиране и окончателни паритети между националните валути като стадий, на който може да се въведе единна парична единица.
С резолюция от 22 март 1971 година представителите на държавите -членки заявяват своята политическа воля да изградят поетапно в рамките на 10-годишен период Икономически и валутен съюз, започвайки от 1 януари 1971 година, чрез тясно координиране на икономическите и валутните си политики. Решението се взема като незадължителен акт на Съвета.
Икономичски и валутен съюз е изграден като сложна система от институции, норми и форми на регулиране, която се състои от две отделни, но взаимносвързани части – икономически съюз и валутен съюз. Икономическият съюз се реализира чрез действията на комисията и на държавите-членки. Валутният съюз предполага въвеждането на единна политика. Икономическият съюз търпи различия в известни граници, а валутният съюз изисква еднообразност. Икономическата политика си остава национална политика на държавите – членки, докато валутната политика е обща политика на съюза. Разделението между икономическия и валутния съюз, въпреки че е легално закрепено, е в известна степен изкуствено.
От институционален аспект Икономически и валутен съюз има две опорни точки –един силен център за координиране на икономическите политики в лицето на Съвета на Европейския съюз и една независима валутна институция – Европейска система на централните банки.
Икономическата политика на Европейския съюз се осъществява съгласно глава първа на дял шести на част ІІ, като съгласно чл.98 от Договора за създаване на Европейската общност “държавите –членки осъществяват своите икономически политики с оглед да подпомогнат постигането на целите на Общността, така, както са определени в член 2 и в контекста на основните насоки по член 99, §2. Държавите – членки и Общността действат съгласно принципа за отворена пазарна икономика със свободна конкуренция, като поощряват ефективното разпределение на ресурсите, съгласно принципите по член 4”. Тези принципни постановки са изложени и в член ІІІ-178 от раздел І Икономическа политика към глава ІІ Икономическа и валутна политика от Договор за приемане на Конституцията за Европа.
В съответствие с разпоредбите на чл.99 от Договора за създаване на Европейската общност всички държави-членки на Европейския съюз провеждат задължително националната си икономическа политика като интегрална част на общата икономическа политика на Европейския съюз и осъществяват координация в рамките на Съвета.
Съветът е оправомощен да прима проект за общите насоки на икономическата политика на държавите – членки, след което изпраща доклад с констатации до Европейския съюз, който обсъжда заключение относно общите насоки. В съответствие със заключението Съветът приема препоръка относно общите насоки.
В рамките на Европейския съюз се осъществява общо наблюдение и координация на всички процеси и подпроцеси на национално и съюзно ниво. Държавите – членки изпращат информация на Комисията, която подготвя доклади до съвета, който следи развитието на икономиките на държавите-членки и тяхната съвместимост с общите насоки и съставя цялостни оценки. В случай на несъвместимост на националните политики с общите насоки, Съветът може да приеме препоръки до съответната държава да промени политиката си. В правомощията на Съвета е да приема специални разпоредби, свързани с процедурата за осъществяване на многостранно наблюдение.
Независимо от разпоредбите на чл.99 постигнатата степен на съгласуване не е на необходимото ниво. В две области Европейската общност изпълнява значителна роля – отпускането на заеми и регулирането на колебанията на валутните курсове. По-тясна координация и размяна на мнения се извършва в областта на икономическата и финансовата област, като министрите на съответните ресори проведат срещи веднъж на два месеца на заседанията на съвета по икономическите и социалните въпроси, в Комитета по валутна и икономическа политика.
Съгласно разпоредбите на Маастрихтския договор държавите-членки на този етап запазват отговорността на икономическата политика в рамките на Икономичски и валутен съюз при спазване на принципите на отворената икономика и конкуренцията. По време на втория етап на изграждането на икономическия валутен съюз икономическите политики на държавите-членки ще бъдат координирани на ниво ЕС. През третия етап на изграждане на Икономически и валутен съюз бюджетните политики на държавите – членки ще се осъществяват в рамките на следните ограничителни правила:
забрана за предоставянето на кредити от ЕЦ или от националните централни банки на държавните власти;
забрана за предоставянето на привелигирован достъп на държавните власти до финансовите институции;
ЕО или държавите – членки няма да носят отговорност за ангажиментите, поети от държавните власти или държавните органи на държавите членки.

Тема № 2 Валутна парична политика на Европейския съюз


  1. Въведение

Валутната парична политика на Европейския съюз се осъществява в съответствие с разпоредбите на глава втора на дял шести (частІІІ) от Договора за създаване на Европейската Общност. Целта на провеждането на валутната политика е чрез пазарни механизми да внася ефективен принос в развитието на икономиката, като държавите – членки са длъжни да осъществяват националната си валутна политика като съставна част от общата валутна политика в рамките на Европейския съюз. На Европейската система на централните банки като основна цел се възлага да поддържа стабилността на цените, действайки съгласно принципа на отворената пазарна икономика, при свободна конкуренция и поощрявайки ефективното управление на ресурсите. Основните задачи на Европейската система на централните банки включват:
- да определя и осъществява валутната политика на Общността;
- да осъществява операциите на валутен обмен съгласно чл.111;
- да държи и управлява официалните резерви в чужда валута на държавите-членки;
- да поощрява доброто функциониране на платежните системи.
Европейската система на централните банки е оправомощена да допринася за плавното осъществяване на политиката, следвана от компетентните органи и отнасяща се до надзора върху кредитните институции и стабилността на финансовата система.
Съветът може да възложи на Европейската система на централните банки специални функции относно осъществяваната финансовата политика, свързани с финансовия надзор върху кредитните и други финансови институции с изключение на предприятията, осъществяващи застрахователна дейност. Европейската централна банка има изключителното право да разрешава емисията на банкноти в Европейския съюз.
Европейската валутна система не се основава на текст на първичното законодателство. Тя се създава с регламента на Съвета, приет след резолюция на Европейския съвет и споразумение на участващите централни банки. Създаването на Европейска валутна система е предвидено като средство за стабилизаране на валутните курсове. Системата за фиксирани валутни курсове се разпада през 70-те години, като след това се прави опит за регулиране на европейските валути, но едва през 1979 г. се въвежда механизъм на валутния курс подкрепен от механизми за финансова солидарност. Създаването на Европейската валутна система се съпровожда със създаването на нова европейска валутна единица “екю”, която се основава на валутна “кошница”, в която с различни тегла участват различните национални валути. През 1992г. механизмът на валутния курс е поставен на изпитание, но през 1993г. е взето решение за временно разширяване на границите, в които могат да се колебаят двустранните курсове.
През 1995 година на Мадридската среща е взето решение единната валутна единица на Европейския съюз да се нарича “евро” и въвеждането и да стане на три етапа до 2002 година.
През 1988 г. в Хановер на срещата на високо равнище на Комисия, състояща се от Комитета на управителите на европейските централни банки и на определени независими валутни експерти, под ръководството на председателя на Комисията Жак Делор, е възложено да състави доклад с предложения за постигане на Икономически и валутен съюз. На срещите в Мадрид /юни 1989г./ и в Страсбург / декември 1989г./ Европейският съвет разгледа плана “Делор”, който предвижда изграждането на Икономически и валутен съюз на три етапа.
Валутният съюз предвижда създаването на обща валута на държавите – членки на Европейския съюз, създаването на Европейска централна банка и провеждането на обща валутна политика. Създаването на Икономически и валутен съюз е утвърдено от Маастрихтския договор.

2. Етапи при изграждането на икономическият и валутен съюз

Според договора от Маастрихт изграждането на икономическият и валутен съюз се извършва на три етапа.



Първият започва на 1 юли 1990 година, като основните му цели са по – голямо сближаване на икономическата политика и по – тясно сътрудничество между централните банка на страните членки.

Вторият етап започва на 1 януари 1994 година, като през него държавите членки се стремят към намаляване на бюджетните дефицити и към нарастване независимостта на централните банки. В края на 1993 година започва активна дейност на Европейския валутен институт във Франкфурт. При подготовката за преминаването към третия етап се следи за напредъка в т.нар. конвергентни критерии определени в договора от Маастрихт. Тези критерии са свързани с темпът на инфлацията, бюджетната политика, състоянието на националната валута и лихвените проценти. За да бъде включена една държава в третия етап трябва да изпълни следните условия:
- Да постигне устойчивост на цените и средно годишен темп на инфлация, който да не надминава с повече от 1,5 % темпът на инфлация в трите държави членки с най- добри резултати в областта на стабилност на цените;
- Да няма прекомерен бюджетен дефицит т.е. той да бъде в рамките на до 3 % от БВП като съотношението между държавният дълг и БВП не трябва да надвишава 60 %;
- Да постигне среден размер на лихвения процент по дългосрочните кредити ненадминаващ с повече от 2% лихвените проценти на страните с най – добри показатели;
- Паричната единица на държавата трябва да се е вмествала без голямо напрежение във нормалните прагове на отклонение, предвидени в механизма на обменните курсове от европейската валутна система през последните две години
Третият етап на този съюз започва на 1 януари 1999 година. От тази дата ЕС има единна парична политика и единна валута – еврото. Решението за наименованието на новата парична единица е взето от ЕС в Мадрид през декември 1995 година. Създадена е нова институция Европейска централна банка. ЕЦБ заедно с централните банки на страните членки образуват европейската система на централните банки. Нито ЕЦБ нито централите банки могат да получават инструкции от правителствата или институциите на ЕС. Тяхната основна цел е да се поддържа стабилност на цените и на еврото, като на над национална парична единица. Въвеждането на еврото се осъществява чрез преминаването през три основни фази:
- Първата започва през 1998 г. като се взема предвид;
- Втората фаза започва от 1 януари 1999 г. когато въведена единната валута за 11-те държави членки. През този етап разплащанията в евро се извършват само чрез банкови трансфери, чекове, кредитни карти;
- Третата фаза започва от 1 януари 2002 г. когато в обръщение са пуснати банкноти и монети, които бяха в обръщение паралелно с националната валута до 1 юли 2002 г. държавите членки, които не влизат в еврозоната ежегодно представят конвергентни програми, съдържащи широк спектър от мерки за покриване на критериите от Масстрихт, които акцентират върху валутните курсове и инфлацията. Едновременно с това категорично се забранява всякакво финансиране на бюджетния дефицит.

На практика Икономически и валутен съюз означава:

- Координиране на разработването на икономически политики между държавите-членки

- Координиране на данъчните политики, особено чрез ограничаване на държавния дълг и дефицит

- Независима парична политика, водена от Европейската централна банка (ЕЦБ)

- Единна валута и еврозона



3. Икономическо управление при ИПС

В рамките на Икономически и валутен съюз не съществува една-единствена институция, която да отговаря за икономическата политика. Вместо това, отговорността се поделя между държавите-членки и институциите на ЕС. Основните участници в Икономически и валутен съюз са:



Европейският съвет – определя основните ориентации в политиката

Съветът на ЕС („Съветът“) – координира изготвянето на икономическите политики на ЕС и решава дали дадена държава-членка може да приеме еврото

Еврогрупата“ – координира политиките от общ интерес за страните от еврозоната.

Държавите-членки – определят своите национални бюджети в рамките на договорените лимити за дефицит и дълг и определят свои собствени структурни политики по отношение на работната ръка, пенсиите и капиталовите пазари.

Европейската комисия – наблюдава работата и спазването на правилата

Европейската централна банка (ЕЦБ) – определя паричната политика, като основната цел е стабилност на цените. Когато бе даден старт на еврото през 1999 г. Европейската централна банка пое пълна отговорност за монетарната политика за цялата зона на еврото. Това включва задаване на реперни лихвени проценти и управляване на резервите в чужда валута в зоната на еврото.

ЕЦБ се оглавява от президент, който се назначава от Съвета след консултации с Европейския парламент. Ако парламентът отхвърли кандидата, Съветът може пак да номинира същото лице (Комитет по икономическите и валутни въпроси ).

Главната цел на ЕЦБ е да опазва ценовата стабилност. Всичко се подчинява на тази задача. За тази цел президентът на ЕЦБ и Съветът внимателно наблюдават развитието на цените. Инфлацията не трябва да се покачва над 2%. За да опази благоразумието на икономическата си политика, ЕЦБ се стреми да поддържа независимост от политически влияния.

Втората цел на монетарната стратегия на ЕЦБ е развитието на сумата от пари в обръщение, която се нарича „парично предлагане М3”. Силният ръст е показател за риск от инфлация в дългосрочен план. Референтната стойност на ЕЦБ за средния годишен растеж на М3 е 4,5%. Обикновено тази стойност се надвишава.

Генералната политика на ЕЦБ – в рамките, заложени от Маастрихтския договор решава от управителния съвет, включително месечното разглеждане на ключовите обменни курсове. Съветът се събира на две седмици и се състои от шестчленен изпълнителен съвет и управителите на централните банки на страните от Еврозоната. Повечето заседания се провеждат в главното управление на ЕЦБ във Франкфурт. От време навреме Комисарят по икономическите и валутни въпроси също взима участие.

Взимането на ежедневни решения е в ръцете на изпълнителния съвет, съставен от председател, заместник-председател и четири други членове на съвета, назначавани от Съвета на ЕС. До момента, когато всички страни-членки приемат еврото, също така съществува Генерален съвет, състоящ се от председател, заместник-председател и управителите на всички национални банки на страните-членки на ЕС. Ролята на генералния съвет е да извършва подготовка за въвеждането на еврото от новите страни-членки.

Откъм икономическата политика ЕЦБ е по-сложна. Когато една страна има валута различна от евро, монетарната и икономическа политика все още могат да се координират. Това означава например, че една страна може да намали лихвените проценти, за да поощри потребителите и промишлеността да харчат, с което да даде тласък на икономическия растеж. Тяхното повишаване, от друга страна, поощрява процеса на спестяване и намалява харченето, което означава, че една икономика с нарастваща инфлация може да бъде контролирана чрез повишаване на лихвените проценти.

Икономическата и валутна политика обаче не е просто двуизмерен процес. Повишаването на лихвените проценти би могло да поощри и чуждестранните инвестиции, с което се подобрява балансът на плащания на тази страна. От друга страна, повишаването на лихвените проценти означава, че правителството трябва да плаща повече лихви върху парите, които самото то взима назаем. така че ЕЦБ трябва да съгласува и координира лихвените проценти с множество фактори. Това усилие се усложнява допълнително от различните инфлационни проценти и различните темпове на растеж между страните с въведено евро. Всъщност политиката на „един аршин за всички” върху лихвените проценти е решаваща, но неизбежна, тъй като за страни с евровалута има само един лихвен процент.

Голям въпрос през годините бе този за прозрачността. Членовете на Комитета по икономическите и валутни въпроси се оплакват, че ЕЦБ изработва решенията си зад закрити врата. Това обвинение редовно се опровергава от президента на ЕЦБ, който изтъква, че председателят на Еврогрупата обикновено присъства на заседанията и, че президентът на ЕЦБ обикновено присъства на събиранията на Еврогрупата.

Различни политици призовават за по-голямо влияние при определянето на лихвените проценти (поне това е перспектива за ЕЦБ ). В миналото президентът на ЕЦБ даваше ясно да се разбере, че ако ЕЦБ трябва „да се политизира”, институцията повече не би могла ефективно да поддържа ценовата стабилност. Покойният Wim Duisenberg, първи президент на ЕЦБ, отговаряше на такива искания: „Чуваме ги (политиците ), но не ги слушаме.”

Сегашният президент на ЕЦБ е Jean-Claude Trichet.

Европейският парламент извършва законодателна дейност съвместно със Съвета и подлага икономическото управление на демократичен контрол, по-специално чрез новия икономически диалог.

4. Какво се разбира под „икономическа интеграция“?

Като цяло Икономически и валутен съюз е стъпка напред в процеса на икономическа интеграция. Този процес може да се раздели на шест етапа:



- Зона на преференциална търговия (с намалени митнически тарифи между някои страни)

- Зона на свободна търговия (без вътрешни тарифи за някои или всички стоки между участващите страни)

- Митнически съюз (с едни и същи външни тарифи за трети страни и обща търговска политика)

- Единен пазар (с обща нормативна база за продуктите и свободно движение на стоки, капитали, работна ръка и услуги)

- Икономически и паричен съюз (единен пазар с обща валута и парична политика)

- Пълна икономическа интеграция (всичко по-горе плюс хармонизирани данъчна и други икономически политики)

Когато Европейският съюз е създаден през 1958 г. под формата на Европейска икономическа общност, целта е да се създаде митнически съюз и общ пазар за селското стопанство. Впоследствие ограниченият общ пазар е разширен; така че да включва и стоки и услуги на единния пазар, което е до голяма степен постигнато до 1993 г. Днес Европейският съюз е на петия етап от този процес. Постепенната икономическа интеграция не започва с решението за създаване на еврото: това е дълъг процес, част от историята на ЕС и едно от най-големите му постижения.




Каталог: tru -> uchebnici -> 12.SF Ikonomicheska%20Politika-HMomchilov -> 12.SF-HMomchilov-word
uchebnici -> Молекулярна биология и наследствени болести при домашните животни проф дсн Лилян Сотиров
uchebnici -> Презентация етапи на създаване на презентация Планиране и проектиране на презентацията
uchebnici -> Наследствени болести при конете хромозомни мутации (аберации)
uchebnici -> Полово предавани болести (ппб) сексуално предавани инфекции (спи) Дефиниция
uchebnici -> Acne vulgaris, Rosacea, Dermatitis perioralis
uchebnici -> Четвърта тема икономическо поведение
uchebnici -> 2. хипофизна жлеза


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница