Има ли Бог? Светът и човека като противоположност. Митологията – очовечаване на света. Уютният свият – религията. Богът – творец на космоса. Философският бог е абсолют. Богочовекът Исус – учител и чудотворец



Дата02.09.2017
Размер99.92 Kb.
Има ли Бог?
Светът и човека като противоположност. Митологията – очовечаване на света. Уютният свият – религията. Богът – творец на космоса. Философският бог е абсолют. Богочовекът Исус – учител и чудотворец. Бог е любов. Доказателства за съществуването на бога – чудото и разума.

«Проклинай, моли се. Няма да уплашиш Господа. Говори, крещи, вопий. Бог може още по-високо да говори – подвластни са му всички гръмотевици. И гръмотевицата е отговор, тя е обяснение: вярно, твърдо, исконно. Отговорът на Бога, даже когато разпокъсва човека, е по-прекрасен от всички пустословия на човешката мъдрост и на людския страх за божествената справедливост.»

Дори само в цитираното изказване на Киркегор лесно се забелязват странните взаимоотношения между света и Всевишния. Единият е видим и осезаем, другият – незрим, предполагаем. Как тогава взаимодействат помежду си? Кой кого е създал и защо го е сторил? Ако човекът е образцовото боженствено творение, защо създателят е прахосал усилия и за стъкмяване на света? Колко всъщност са самите божества? Какво ги прави привлекателни за хората? Страхът ли принуждава човека да издига храмове, да пише балади, да съчинява музика? Или всичко това е резултат от опияняваща самоизмама? Тогава що е бог и що е свят? Възможно ли е те да са едно и също нещо? Или бог остава скрит, защото ни дарява всичко?

Съществуват няколко теории за произхода на религията, но философският им смисъл става разбираем след като се опишат различните версии за сътворяването на света. Най-стара в това отношение е митологичната представа. В началото съществувал само вечният, безграничен и тъмен Хаос. В него се криел живецът на света. Всичко възникнало от безграничния Хаос – целият свят и безсмъртните богове. От Хаоса произлязла и богинята Гея. Могъщата благодатна Земя родила безкрайното синьо Небе – Уран, и Небето се изпънало над Земята. Гордо се издигнали към него високите Планини, родени от Земята, и широко се разляло вечно шумящото Море. От майката Земя са родени Небето, Планините и Морето. Баща те нямат.

Гея и Уран дали живот на шестима синове и шест дъщери – могъщите и страшни титани. От титанът Океан и богиня Тетида произлезни всички реки и морските богини – океанидите. Титанът Хиперион и богинята Тея дали на света деца: Слънце – Хелиос, Месечина – Селена и румената Зора – розовопъстрата Еос. От Астрей и Еос произлезли всички звезди и всички ветрове.

Но освен титаните могъщата Земя родила трима великани – циклопите, и три грамадни като планини петдесетоглави сторъки чудовища – хекатонхейри. Уплашен от силата им, Уран ги затворил в недрата на земята и по този начин оскърбил съпругата си. Гея повикала титаните и те се опълчили срещу Уран. Настъпила епохата на титанични битки. Първата война завършила с победата на Кронос, който на свой ред бил окован от гръмовержеца Зевс. Оттогава боговете заселили планината Олимп и започнали да спохождат простосмъртни красавици. Народили се герои, които положили началото на всички царски родове в Древна Елада.

Тази митологична представа за самозараждането на боговете, тъждествени с отделните природни стихии и небесните светила, пленява въображението и днес. В нея обаче не всички перипети са разбираеми и убедителни. Защо например самозараждането изведнъж се заменя с полово размножение, както е при хората? Нужно ли е за всяка стихия и за всяко явление да съществува отделно божество или всемогъщият бог трябва да бъде един? Защо тъкмо след третото поколение божествената генеалогия се прекъсва и започва ерата на митичните герои?

Особеностите в митологичното очовечаване на света предизвиквали интелектуалната мощ на първите философи. Ето как Платон се опитал да усъвършенства праисторичните предания, използвайки за тази цел оригиналната идея за единството на красота, добро и истина. Според древният философ светът е свършен и поради това единствен. Неговото изящество демонстрирала даже формата му. Той трябвало да бъде сферичен, защото сферата е единственото геометрично тяло, което може да се движи и в същото време да остава постоянно. В центъра на съвършеният Космос Платон поставил Земята и нейните обитатели, съчетавайки по този начин една философска представа (антропожентризма) с една астрономическа (геоцентризма).

Платоновият модел на Космоса обеснявал най-напред наблюдаваното равномерно движение на звездите, тъй като те били закрепени неподвижно върху еднообразно въртящата се земна форма. На второ място моделът оправдавал интуитивната убеденост на древните в неподвижността на земята, доколкото центъра на въртящото се кълбо оставал в покой. Най-накрая в Платоновия Космос се съдържали както единството, така и противоположността между земното и небесното, смъртното и безсмъртното.

Аристотел е вече онзи, който откъснал бога от света, превръщайки го в първодвигател на Вселената, в негова първопричина. «От най-дълбока древност – пише той в една от книгите на «Метафизика» – до потомците е стигнало предание, според което звездите са богове, а боженствеността обгръща жялата природа. Всичко останало в преданието е прибавено под формата на мит за въздействие върху тълпата, за съблюдаване на законите и за изгода, тъй като там се твърди, че боговете са човекоподобни и приличат на някои други живи същества; твърди се и друго, произтичащо от казаното и сходно с него. Ако ние, отделяйки добавките, приемем само главното – че първите същности те смятали за богове, можем да признаем това за божествено изречение.» Премахвайки излишното в становището на своите предшественици, Аристотел прибавил още следното: «Бог е дейност; и дейността му, такава каквато е сама по себе си, е най-съвършения и вечен живот.»

След казаното става осезаема развиващата се тенденция във взаимоотношенията между боговете и света. За да направят разбираеми бушуващите стихии, първобитните хора прикрепили към тях индивидуални особености, превръщайки ги по този начин във всемогъщи индивиди. Осъзнавайки постепенно качествената разлика между собствения си дух и човешко тяло, примитивните племена потърсили уловената разлика във външната действителност и така разграничили пиродата от света на боговете. Но тънката отлика между «природно» и «божествено» лесно се губела. Що се отнася до земните работи въпросната противопоставка изглеждала ясна, но щом мисълта се насочвала към неразгадания космос, бог и природа неразличимо се преплитали.

Тази митологична представа атакували философите. Според Платон демиургът оформил видимия свят от съществуващата праматерия, съобразявайки се само с идеята за съвършенство. Бог не е творец на впечатляващия космос, той само му предал форма и порядък. Аристотел на свой ред превърна божеството в едно вечно активно начало, натурализирайки всемогъществото му до възможния предел. Така за Аристотел богът се оказал първодвигател на света. Общото и в двата случая може да се изрече по следния начин – философският бог е абсолютното.

За разлика от философията, която се опитвала да превърне бога в природа, религията, обратно, измислила начин да извлече света от от божието всемогъщество. Ето какво е записано в свещената книга на християните: «В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста: тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божи се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един. И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. (Тъй и стана.)...». Изговаряйки желанията си всевишният създал видимия свят от нищо, демонстрирайки по този начин абсолютното си всемогъщество не само да подрежда, но и да произвежда вещество, когато поиска и както поиска. За шест дни по волята му се появили земята и небето, деня и нощта, звездите и слънцето, морето и сушата, човекът и живите твари.

Що за същност е бога? Откъде се взема всемогъществото му и защо такава се оказала волята му? Имаме ли основания да вярваме, че човекът е най-съвършеното му творение и как да обясним неразборите в света? В състояние ли е всевишният да създаде друг космос с други закони или вече ни е предложил най-доброто, на което можем да се надяваме?

За да отговорят на подобни въпроси, много умни мъже се опитали преди всичко да изяснят характеристиките на бога. В съгласие със свещените правила атрибутите на всевишния се оказали точно десет: безграничен, единен, неразложим, невеществен, неизменяем, несетивен, вечен, добър, всезнаещ, всемогъщ. Всеки може да установи, че половината от тях са негативни, а останалите – позитивни определения. Но тъй като за мнозинството вярващи било трудно, въпреки солидния брой на характеристиките, да си изградят убедителна представа за бога, положени били всички усилия да се очертае релефно личността на мистичното същество.

Трябва да прочетем внимателно четирите евангелия на Новия завет, за да узнаем от първоизточника биографията на човека-бог. За Христос са писани романи, снимани са филми, извършвани са скрупульозни проучвания. Исус промени хода на историята. Дори датите в нашето летоброене са свързани с него. За посветените Христос е най-видната личност на всички времена, най-великият водач, най-добрия учител. За вярващите бог е любов. Какво по-точно значи това става ясно от красивия пасаж в посланието на апостол Павел до коринтяните: «Да говоря всички езици и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да прмествам, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, на всичко се надява, всичко претърпява.»

Бог е любов! Но все пак от къде знаем, че го има?Способна ли е логиката да докаже наличието на такава свръхсетивна същност? Първият опит в това отношение принадлежи на св.Анселм от Кентърбъри, който разсъждавал по следния начин. Всеки човек е способен да разбере смисъла на твърдението «Бог е същество, по-съвършено от което не можем да си представим». Повечето хора обаче съвсем не са наясно, как от въпросното изказване произтича съществуването на бога. Защото едно нещо е да схванеш онова, за което ти говорят и то да е в съзнанието ти, а съвсем друг въпрос е мисленият обект да съществува. Ако някой художник осъзнае сюжета, който след това ще нарисува, той вече го има в главата си, но самата картина предстои тепърва да се появи. Тъкмо готовото платно показва, че неговото съществуване е различно от присъствието на мисловния проект в главата на художника.

Св.Анселм обаче смята, че по отношение на всевишния нещата не стоят така. Ако схванем ясно същността на бога, непременно ще разберем и необходимостта от неговото присъствие в обективния свят. Да допуснем, че най-съвършеното същество, което можем да си представим, се намира само в нашия разум. Да допуснем още, че точно такова същество присъства и в обективния свят. Кое от двете е по-съвършено? Не ще и дума, че обективно съществуващото съвършенство е по-съвършено от онова, за което само си мислим. Следователно, щом бог е мислимият идеал в това отношение, той по необходимост трябва да съществува.

Познати са множество модификации на онтологическото доказателство, най-популярната от които принадлежи на Декарт. Тук обаче ще скицираме останалите възможности да се удостовери с логически средства присъствието на божествена същност наречени съответно космологическо и телеологическо доказателство. Смисъла на първото се свежда до констатацията, че поне пет сфери на човешкия опит удостоверяват наличието на свръхсетивна реалност. Според автора на доказателството, св.Тома Аквински, въпросните пет групи явления са следните: 1)движението в природата изисква наличието на първодвигател; 2) причинно-следствената връзка, на която се подчиняват нещата, налага в края на краищата да стигнем до първопричината на всичко съществуващо; 3) разликата между възможност и действителност подсказва, че трябва да е на лице една безкрайна действителност, за да не пркъснат съществуването си отделните конкретни вещи; 4) градацията в съвършенството на природните обекти ни подтиква да приемем необходимостта от едно пределно съвършенство, обуславящо възможността за съществуващата градация; 5) разликата между познаващите и лишените от познание същества изисква наличието на всезнаещ индивид, способен да управлява хармонично действащия свят.

Според телеологическото доказателство няма нужда да се опираме върху множество различни явления. Достатъчно е присъствието на един единствен обект, за да се убедим в съществуването на бога. Така както часовникът е създаден с цел да измерва времето, точно по същия начин и моето съществуване реализира някаква божия цел. Независимо кой конкретен предмет ще вземем за предпоставка, присъствието му в света неминуемо се обезмисля, ако не усетим зад него божията воля.

Преди повече от два века Кант категорично отхвърлил правомерността на приведените доказателства. Неговата атака, разбира се, не повлияла върху самочуствието на теолозите, тъй като за тях винаги по-важно е било свръхразумното познание за бога. Позицията на богослова много ясно е изразена в прочутото изказване на Августин Блажени: «Повярвай, за да разбереш!» В рамките на теологията пълномощията на разума се оказват подчинени на свръхразумната вяра. Вярващ е не онзи, който разбира, а който се уповава. Разумът е ограничен и самото прозрение настъпва едва когато повярваш.

Религиозният човек поддържа връзката си с бога посредством библейските откровения и прякото познание за всевишния. Достъпни за всеки са религиозните ситуации по време на църковните празници, посветени на най-важните моменти от живота на божеството. За много от простосмъртните емоционалното преживяване на свещенодействието е сигурна гаранция за съприкосновение с бога. Още по-силно укрепват вярата изключителните прояви на обикновените човешки заложби. Кой от нас не е бил хипнотизиран от божествените постижения на композитори, художници, драматурзи? Не по-малко смайващи са резултатите в науката. И нобелови лауреатиса признавали, че са дълбоко религиозни хора. «Повърхностните размишления – пише Бейкън – предразполагат човека към атеизъм, но дълбоката философия води човешките умове към религията.» Най-после, винаги са съществували оракули, гадатели, ясновидци, които не само вещаели бъдещето, но и допринасяли реална полза на онези, които вярвали в свръхестествените им способности.

В основата на описания религиозен опит е заложено чудото. «Чудото е дело на въображението – пише Фойербах – и затова е така душевно, тъй като фантазията е дейност, която отговаря на душата, защото премахва всички граници, всички закони, които й причиняват болка и така обективира за човека непосредственото, просто неограниченото задоволяване на неговите субективни желания. Душевността е съществено впечатление, тъй като изразява сила, пред която нищо не устоява – силата на фантазията.»

Науката е онази, която, започвайки с чудото, го превръща в причинно-следствена връзка. Учените са онези, които признавайки ограничеността на човешкия разум, все пак се опират на него в борбата си с невежеството. «Религиите са като светулките – отбелязва Шопенхауер, - за да светят, нужна им е тъмнина.»



ЛИТЕРАТУРА





  1. Л. Шестов, «Киркегард и экзистенциалльная философия», Париж, 1939, с.112.

  2. Н. А. Кун, «Старогръцки легенди и митове», С., 1979, с.13.

  3. Платон, «Диалози», Т.4, С., 1990, с. 479-496.

  4. Аристотель, «Сочинения», Т.1, М., 1976, с. 315.

  5. Пак там, с. 310

  6. Библия, Битие, 1:1-6.

  7. Пак там, Иоан, 3:16.

  8. Пак там, 1 Павел, 13:1-7.

  9. J. A. Gould (ed). Classic Philosophical Questions. Bell & Howell Company, Ohio, 1978, pp. 412-413.

  10. Р. Декарт, «Избрани философски произведения», С., 1978, с. 481-482

  11. J. A. Gould (ed). Classic philosophical Questions, pp. 416-418.

  12. Op. Cit., pp. 420-423.

  13. И. Кант, «Критика на чистия разум», С., 1967, с. 561-610.

  14. Д. Карнеги, «Може ли религията да допринесе за успех в живота», С., 1990, с. 12-13.

  15. Л. Фойербах, «Избрани произведения», Т. 2, С., 1966, с. 170.

  16. М. Григоров, К Кацаров (съст.), «Блясъци на устроумието», С., 1969, с. 718.


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница