Имало едно време едно момче, което се наричало Гняв. То изпитвало враждебност и агресия към своите съученици. Често крещял, обиждал и удрял децата. След това изпитвал срам и вина, дори се чувствал тъжен, но въпреки това продължавал. Заради поведението си често бил наказван. Учителката на Гняв се наричала Любов. Тя се притеснявала за детето и решила, че ще направи всичко възможно той да промени поведението си. Любов проявявала толерантност и разбиране към него, карала го да се чувства значим. С ясен и спокоен тон тя му обяснила кое поведение е приемливо и кое не. Любов моделирала поведение на спокойствие, при създаден конфликт разговаряла лично с Гняв и никога не наранявала достойнството му. Тя използвала огледало, защото знаела, че не трябва да спира гнева, а го оставяла да изрази емоциите си по подходящ начин. Винаги давала друга възможна алтернатива на поведение, изслушвала го и не го прекъсвала. Когато усещала, че се появява напрежение в групата, предлагала задача или подходяща игра. Впоследствие детето се научило да упражнява самоконтрол и започнало да формира у себе си позитивни личностни качества. Момчето изградило умения за общуване с връстниците си, вече играело с тях без да ги наранява и обижда и създало дълбоки приятелства с много от тях.
