Имануел Кант р е л и г и я т а



страница1/15
Дата25.01.2017
Размер3.18 Mb.
#13509
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Имануел Кант

Р Е Л И Г И Я Т А

С А М О В Р А М К И Т Е

Н А Р А З У М А

Превод от немски

Божидар Гумнеров

София, 2007


Immanuel Kant

Die Religion innerhalb der Grenzen der bloßen Vernunft
Имануел Кант

Религията само в рамките на разума


© Божидар Гумнеров – превод, 2007

Издателство Фараго

ISBN 978-954-8641-18-0


Имануел Кант

РЕЛИГИЯТА


САМО В РАМКИТЕ
НА РАЗУМА

Превод от немски

Божидар Гумнеров

София, 2007

О, мой Боже, правий Боже!
Не Ти, що си в небесата,
а Ти, що си в мене, Боже -
мен в сърцето и в душата...

не Ти, Боже, на лъжците,


на безчестните тирани,
не Ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А Ти, Боже, на разумът,


защитниче на робите,
на Когото щат празнуват
денят скоро народите!



Хр. Ботев, Моята молитва, 1873 г.



ОТ ПРЕВОДАЧА

Този превод съм направил от оригинал на немски език на Die Religion innerhalb der Grenzen der bloßen Vernunft по изданието на Пруската академия на науките, Берлин, на Събраните съчинения на Кант, от текста намиращ се в том VІ, (I. Kant, AA1 VI) 1907 г. Ползувал съм дигиталното издание (Immanuel Kant - Werke auf CD-ROM - Sonderausgabe zum Kantjahr 2004). Издателите на това специално издание са Karsten Worm и Susanne Boeck2. При превода съм сверявал и с превода на руски език (Религия в пределах только разума3) , както и с превод на английски език (Religion in the limits of reason alone)4.

Този труд на Кант е превеждан вече на български език от г-н Валентин Апостолов Канавров под заглавие „Религията в границите на самия разум” и е издаден от издателство „Отворено общество”, 1997 г. Г-н Канавров е авторитетен български философ и качеството на неговия превод ще да превъзхожда качеството на моя. За съжаление, не можах да намеря на пазара и да ползвам този превод; това е една от причините да се заема с настоящия.

Друг мотив да извърша превода е желанието ми да дам една възможно по-четивна версия на българския читател. Немалко са хората, които, имайки интерес в мисленето, са започвали да четат Кантовите критики, но са ги изоставяли, намирайки ги за трудни за четене. Стилът на Кантовата реч се характеризира с предълги сложни съставни изречения, носещи освен това и характера на немския писмен словесен израз от онова време. Постарах се да представя на български език текста на Die Religion innerhalb der Grenzen der bloßen Vernunft под заглавието „Религията само в рамките на разума”, в една по-лесна за възприемане форма, форма пригодна и четивна и за редовия читател. Това в нашето настояще е крайно необходимо, защото проблемите на религията се чувстват както в страната ни, така и в целия Свят, вече и осезаемо. Така е, защото религията е тясно свързана с нравствеността, а тя – най-вече нейната липса – е ясно забележима не само в ежедневния бит, а също така, и дори повече, и в политиката и в икономиката. Кант предлага на света с издаването на Die Religion innerhalb der Grenzen der bloßen Vernunft през 1793 г и 1794 г. ново виждане за религията и отношенията между Бога и човека, съвършено революционно за времето си. Не само революционно, но и считано за недопустимо от тогавашните власти в Прусия, поради което с персонално постановление на краля на Прусия от 1.Х.1794 г., като се констатира, че със споменатия труд неговата „философия изкривява и унижава главни и основни учения на Светото писание и на християнството” Кант бива предупреден, че трябва да преустанови „да се провинява по този начин”, иначе, ако „продължава да проявява инат, ще трябва да очаква неприятни разпоредби” от страна на властите. Кант съобщава за това постановление и своя отговор и защита на позицията си eдва през 1798 г. в Предговора към труда си „Спорът на факултетите”5 издаден същата година в Кьонигсберг6.

В превода съм посочил и номера на страницата на оригинала. Така текстът в превода под VІ 13 ще е преводът от оригиналния немски текст намиращ се на стр. 13 на том VІ, 1907 г. от Събраните съчинения на Кант, Академическото издание; в книгата на превода страниците си имат своята поредица. Забележките на автора под линия са дадени на края на съответния текст, като е посочена поредността им в текста и за коя страница се отнасят. Бележките на преводача са дадени като Footnotes, т. е. в края на съответната страница под линия.

Коректността изисква да благодаря на приятелите ми от фирмата „Скорпион шипинг” ООД, без чиито помощ и толерантност нямаше да извърша този превод. Благодаря също и на сестра ми за оказаното морално съдействие.

Надявам се, че предложеният от мен превод – „Религията само в рамките на разума” – ще бъде оптимално четивен за всеки читател.

София, 2007 г. Божидар Иванов Гумнеров


СЪДЪРЖАНИЕ

От преводача. …..……………..……………………………………... стр. 4

Предговор към първото издание 1793 г. …..……………..….(VІ 3) стр. 9

Предговор към второто издание 1794 г. ……………………(VІ 12) стр. 19



Първа книга…………………………………..……..……….(VІ 19) стр. 21

01. За съжителството на принципа на Злото заедно с


принципа на Доброто: или за Злото вкоренено в природата
на човека……………………...………………………………..…(VІ 19) стр 21

02. Забележка ……………..…………………………………..(VІ 22) стр 25

I. Относно първоначалната заложба за Доброто в
човешката природа …………………………………………..….(VІ 26) стр 30

II. За склонността към Злото в човешката природа ............(VІ 28) стр 33

III. Човекът е зъл по природа………………………………..(VІ 32) стр 38

IV. За произхода на Злото в човешката природа…………..(VІ 39) стр 49

V. Обща забележка. За възстановяването на първона
чалната заложба към доброто в нейната сила….......................(VІ 44) стр 55

Втора книга …………………………………………………(VІ 57) стр 67
За борбата на добрия принцип със злия за господство
над човека……………………………….……………………… (VІ 57) стр 67

Първи раздел. За претенцията на добрия принцип за
господство над човека…………………………………………..(VІ 60) стр 71

a) Персонифицираната идея на добрия принцип…………..(VІ 60) стр 71

б) Обективната реалност на тази идея……………...............(VІ 62) стр 74

в) Трудности при реализирането на тази идея и тяхно


то преодоляване …………………………………………………(VІ 66) стр 79

Втори раздел. За претенцията на злия принцип за
господство над хората и за борбата на двата принципа
един с друг .……………………………………………………... (VІ 78) стр 93

Обща забележка …………………………………………... (VІ 84) стр 100

Трета книга. …………………….……………………….… (VІ 93) стр 107
Победата на добрия принцип над злия и основаването на
Божието Царство на земята ……………………….................... (VІ 93) стр 107

Първи раздел. Философско представяне на победата
на добрия принцип при основаването на Божието Цар-
ство на Земята ……………………………………......................(VІ 95) стр 110

I. За природното състояние на нравствеността …………. (VІ 95) стр 110

II. Човекът трябва да излезе от естественото състояние
на нравствеността, за да стане член на нравствената
общност ………………………………………………..……… (VІ 96) стр 113

III. Понятието за етическа общност е понятието за Божи


народ под законите на нравствеността ………......................... (VІ 98) стр 115

IV. Идеята за един народ Божи (ако хората го органи-


зират) не може да се осъществи другояче, освен под
формата на църква …………………………………………….(VІ 100) стр 118

V. Конституцията на всяка църква води началото


си винаги от някаква историческа вяра (вяра в някакво
откровение), която може да се нарече църковна вяра
и която в най-добрия случай се основава на свещено
писание ………………………..……………………………….(VІ 102) стр 121

VI. Чистата религиозна вяра е висшият тълкува-


тел на църковната ………………………..……………….……(VІ 109) стр 129

VII. Постепенният преход на църковната вяра под су-


веренитета на чистата религия е приближението на
Божието царство ……………………………………………….(VІ 115) стр 136

Втори раздел. Историческо представяне на постепен
ното основаване на господството на добрия принцип
на земята ……………………………………………………….(VІ 124) стр 148

Обща забележка …………………………………..............(VІ 137) стр 165

Четвърта книга. За истинското и за лъжовното слу-
жение под суверенитета на добрия принцип или за Ре-
лигията и за Попщината ……………………….......................(VІ 151) стр. 177

Първа част. Въобще за служението Богу в една
религия ………………………………………….......................(VІ 153) стр 180

1. Първи подраздел. Християнската религия като


естествена религия ………………………………....................(VІ 157) стр 185

2. Втори подраздел. Християнската религия като пре-


подавана религия ……………………………………………...(VІ 163) стр 193

Втора част. За лъжеслужението на Бога в статутарна-
та религия ……………………………………………………...(VІ 167) стр 199

§ 1. За общата субективна причина на религиозната


илюзия ……………………………………………....................(VІ 168) стр 201

§ 2. Противоположният на религиозната илюзия мора-


лен принцип на религията ……………………........................(VІ 170) стр 204

§ 3. За попщината като ръководеща лъжеслужението


на добрия принцип ……………………………………………(VІ 175) стр 210

§ 4. За съвестта като ръководна нишка по въпросите


на вярата …………………………………..................................(VІ 185) стр 222

Обща забележка ……...........................................................(VІ 190) стр 229

Предговор към първото издание


1793 г.

VІ 37

Моралът е основан на понятието за човека като същество свободно, но пък и тъкмо затова подчиняващо се чрез своя разум на безусловни обвързващи го закони. Затова, за да знае дълга си, човек не се нуждае нито от идеята за някакво друго намиращо се над него същество, нито от някакъв друг мотив, освен от самия закон, за да го изпълни. А ако има такава необходимост, то човек сам си е виновен; тогава, обаче, нему по друг начин не може да се помогне срещу този недостатък. Защото нищо такова, което възниква не от самия човек и не от неговата свобода, не може да му замести липсващата моралност. Моралът, следователно, сам по себе си (както обективно, що се отнася до волевата проява, така и субективно – до способността) никак не се нуждае от религията; благодарение на чистия практически разум, той е достатъчен сам за себе си. Законите на морала ни задължават чрез самата форма на универсална законосъобразност на възприетите в съответствие с тях максими като висше условие (а самото то – безусловно) за всички цели. Затова моралът не се нуждае от никакви материални определящи основания на свободния8 избор*[1], т. е. от никаква цел, за да узнае,



VІ 4

кое е дълг, нито за да подтикне към изпълнението му. Напротив, моралът може, а и е длъжен, когато се касае до дълг, да се абстрахира от всякакви цели. Така например, за да знам, дали (а също и дали мога) пред съда да кажа истината, когато давам показания или да бъда точен, ако се поиска от мен да се отчета за едно поверено ми чуждо имущество, въобще не е необходимо да търся някаква цел, която предварително да си поставя като мотив за постигане с моето изявление. Все едно, що за цел тя би била; защото, ако този, от когото правомерно се търси неговото изявление, счита за нужно да се оглежда за някаква цел, той ще бъде така един недостоен човек.

Моралът, сам по себе си, не се нуждае от никаква представа за цел, която да предхожда определянето на волята. Все пак той може да има към една такава цел някакво необходимо отношение. Не, наистина, като към свое основание, а като към необходимо следствие на максимите, които са възприети съобразно с него. Защото без никакво отношение към цел не може да се получи определение на волята в човека, тъй като това определяне не може да бъде без някакъв резултат. Представата за този резултат трябва да бъде приета като цел finis in consequentiam veniens ), ако не като основание за определяне на избора и не като цел, която предхожда намерението, но все пак, като следствие на определянето на избора9 от закона. При свободния избор трябва да се мисли и един обективно или субективно определен предмет (който изборът има или е длъжен да има) за възнамеряваното действие, с оглед на това как, макар и не в каква посока, действието трябва да се насочи. Без отношение към такава цел свободният избор не може да удовлетвори самия себе си. Така, за правилната постъпка моралът не се нуждае от някаква цел, тъй като му е достатъчен

VІ 5

Законът, съдържащ въобще формалното условие за употребата на свободата. Невъзможно е, обаче, на разума да му е безразлично, какъв ще е отговорът на следния въпрос: „Какво ще последва от това наше правомерно действие?”. А също за него е от интерес и към каква цел – дори и постигането й да не е напълно в наша власт – да насочваме своите действия и бездействия, за да са поне съгласувани с нея. Затова и от морала, все пак, произтича някаква цел. Наистина, това е само идеята за един обект, обединяващ в себе си формалното условие (дълга) на всички наши цели, които сме длъжни да имаме, а същевременно и всичко съгласувано с него и обусловено от тези наши цели (щастието съразмерно на спазването на дълга), т. е., това е идеята за едно най-висше благо10. За възможността на последното пък трябва да приемем съществуването на едно висше, морално, светейшо и всемогъщо същество, което единствено може да обедини двата елемента на това благо. Тази идея, обаче, (разглеждана практически) съвсем не е празна: защото тя помага на нашето природно изискване да мислим за нашите действия и бездействия една крайна цел, която може да бъде оправдана от разума. Иначе, нейната липса би била препятствие за вземане на морално решение. Най-възвишеното тук, обаче, е, че тази идея следва от морала, а не е неговото основание; една цел, която, за да си я поставим, предполага наличието на нравствени принципи. Следователно, за морала не може да е безразлично, дали си създава или не понятието за една крайна цел на всички неща (съгласуването с която цел, наистина, не увеличава количеството на моралните задължения, но все пак им създава особен опорен пункт за обединението на всички цели). Защото само чрез тази цел може да се придаде за практиката обективна реалност на свързването на произлизащата от свободата целесъобразност с природната целесъобразност, която не можем да избегнем.

Нека вземем един човек, който почита моралния закон и комуто идва в главата мисълта (която трудно може да избегне), какъв свят би създал той, като се ръководи от практическия разум, ако това би било в неговите възможности, и то такъв, че и сам да остане в него като негова част. Ако би му бил предоставен изборът, той би предпочел такъв свят, какъвто носи със себе си моралната идея за най-висшето благо. Но, не само това, той въобще би искал светът да съществува, защото моралният закон изисква най-висшето възможно чрез нас благо да бъде осъществено, независимо от това, дали при осъществяването на тази идея този човек би бил в опасност лично да загуби доста по линия на щастието.

VІ 6

Това е така, тъй като е възможно да не е бил адекватен на моралното изискване за щастието каквото условие разумът поставя. И така този човек ще вземе това решение съвсем безпристрастно, като да го е взело трето лице; но ще се чувства принуден от разума да го признае за свое. По този начин човекът доказва, че в него съществува причинено от морала изискване да мисли една крайна цел, като успешно последствие на изпълнението на своите задължения.

Моралът, следователно, води неизбежно до религията, чрез която се развива*[2] до идеята за един могъщ морален Законодател извън човечеството, в Чиято воля крайната цел (на сътворението на света) е същата, която може и трябва да бъде крайна цел на човека.

* * *


Ако моралът признава в светостта на своя закон предмет на най-голямо уважение, то на равнището на религията той вижда във висшата причина, която осъществява тези закони

VІ 7

предмет на обожаване и така се явява в своето величие. Но всичко, дори и най възвишеното, се смалява в ръцете на човеците, когато те приложат идеята му за своя употреба.



VІ 8

Това, което може истински да бъде предмет на почит само доколкото уважението към него е свободно, бива принудено да се приспособи към такива форми, на които само чрез принуждаващи закони може да се придаде значение. И така, това, което по самата си същност подлежи на публичната критика на всеки човек, трябва да се подчини на притежаваща сила критика, т. е. на цензура.

Впрочем, заповедта: „Подчинявай се на властите!” също е морална и съблюдаването й, както и на всичките други задължения, може да бъде отнесено към религията. Затова на настоящето съчинение, което е посветено на понятието на последната, подобава самото то да дава пример на такова подчинение. То, обаче, може да бъде доказано не чрез уважението само към един издаден по определен повод отделен закон и пренебрежение към всички други, а чрез задружното уважение към всички правила вкупом. Богословът, който се е заел с оценката на Писанията, може да е назначен да се грижи изключително за спасението на душите. А може да е назначен и същевременно да се грижи за охраната на науките. Първият е съдия само като духовник, вторият същевременно и като учен. На последния, като на член на една публична институция (наименована университет), на която са поверени всички науки за култивиране и за предпазване от увреждания, е възложено да ограничи претенциите на първия под условието неговата цензура да не предизвиква увреждания в областта на науките. Тъй като и двамата са библейски теолози, то на последния от тях като на член на университета от този факултет, на който е възложено третирането на това богословие, ще принадлежи и върховната цензура. Защото, доколкото се отнася до първото (спасението на душите), и двамата имат една и съща задача; що се отнася, обаче, до второто (опазването на науките), богословът университетски учен трябва да се справя и с още тази отделна функция. Ако се допусне отклонение от това правило, то може в края на краищата да се стигне до това, което иначе вече принадлежи на миналото (например, по времето на Галилей). А именно, библейският теолог, за да унижи гордостта на науките и да си спести на самия себе си затруднението да ги изучи, може да се осмели да навлезе в територията на астрономията или на други науки,

VІ 9

напр. на археологията. И би забранил всички стремежи на човешкия ум – подобно на тези народи, които, като не намират в себе си нито сили, нито сериозно намерение да се защитят от опасни нападения, превръщат в пустиня всичко около себе си.

На библейското богословие съответства в областта на науките философското богословие, което е поверено на друг факултет. Ако последното остане в границите единствено на разума и използва за потвърждение и изяснение на своите положения11 историята, езиците, книгите на всички народи, дори и самата Библия, но само за себе си, без да привнася своите положения в теологията базираща се на Библията и да иска да измени тези официални учения, представляващи изключително право на духовника, философското богословие трябва да има пълна свобода да се разпростира, доколкото му стига учеността. Когато е сигурно, че философът наистина е преминал своите граници и е извършил набези в територията на библейската теология, не може да се оспори правото на цензура на богослова (разглеждан само като духовник). Но, ако това нарушение е съмнително, и се поставя въпрос, дали това е станало писмено или с друга публична проява на философа, на библейския теолог, само в качеството му на член на своя факултет, може да принадлежи върховната цензура. Защото нему е възложено да се грижи и за втория интерес на обществото, именно процъфтяването на науките, и е оправомощен толкова валидно за длъжността си, както и самият духовник.

И в такъв случай правото на първа цензура принадлежи на богословския, а не на философския факултет. Защото богословският факултет има специалната привилегия за определени учения, докато философският има общото право да представя своите учения открито и свободно. Затова и само богословският може да се оплаква, че е нарушено негово изключително право. Лесно може да се отстрани както съмнението за намеса, така и опасението за прекрачване на границата от страна на философската теология, независимо от близостта на ученията на двата факултета – богословския и философския. Само трябва се прецени, че тази неразбория12 става не за това, че философът заема нещо от библейското богословие, за го използува за своите си цели. (Та, последното няма да оспори, че съдържа много неща, които са общи с ученията само на разума13, както и с неща отнасящи се към историята или езикознанието и към цензурите на тези науки). Дори и да допуснем, че философът използува това, което заимства от библейската теология в неудобно за нея значение,



VІ 10

то безчинство ще има само в случай, че философът внася в това значение нещо различно и по този начин иска да го насочи за други цели, различни от тези които разрешава самата философия. Така, например, не може да се каже, че преподаващият естествено право, който – за нуждите на своето философско учение за правото – заема някои класически изрази и формули от кодекса на римското право, навлиза в областта на последното, макар и да ги използва не точно в този смисъл, който му придават тълкувателите на римското право. Така е, стига той да не иска практикуващите юристи14 и дори съдилищата да го използуват в неговия смисъл. Тъй като, ако той не би имал право на това, то би могло и обратното, библейският богослов или юристът на позитивното право да бъдат обвинени в безчислени посегателства върху собствеността на философията. Защото и двамата не могат да минат без разума, а там, където се касае за наука – и без философията. А от нея твърде често трябва да заемат, наистина, и с взаимна изгода. Ако библейският теолог, обаче, се стреми религиозните дела да нямат, по възможност, нищо общо с разума, лесно може да се предвиди, кой ще загуби от това. Защото религията, която безсмислено обявява война на разума, няма да издържи дълго срещу него.

Аз дори си позволявам да предложа: дали не би било добре след приключване на академичното образование в библейското богословие да се прибави накрая още и един специален курс – като необходим за пълното образование на абсолвента – за чистото философско религиозно учение (което ползва всичко, също и библията). И това да става по едно ръководство, нещо като тази книга (или някоя друга, ако може да се намери по-добра от този вид). Защото науките, доколкото всяка от тях съставлява вече едно цяло, само печелят, като се разграничават една от друга; и едва след това да се прави опит да бъдат разглеждани заедно. Та, възможно е библейският богослов да бъде единодушен с философа или да смята, че трябва да му се противопостави: ако въобще го слуша. Защото само по споменатия начин той може да бъде предварително въоръжен срещу всичките трудности, които философът може да му приготви. Но, да прикрива тези трудности или да ги обяви за безбожни: това би било едно жалко средство, което не издържа критика. Да се правят, обаче, и двете, като библейският богослов само от време на време да хвърля поглед върху съображенията на философа – това би представлявало липса на задълбоченост и тогава никой не би могъл да каже,


Каталог: wp-content -> uploads -> 2013
2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България
2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита
2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика
2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава
2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г
2013 -> Йордан колев ангел узунов
2013 -> 163 оу „ Ч. Храбър в топ 30 на столичните училища според резултатите от националното външно оценяване
2013 -> Гр. Казанлък Сугласувал: Утвърдил
2013 -> Подаване на справка-декларация по чл. 116 От закона за туризма за броя на реализираните нощувки в местата за настаняване


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница