Институции и административна уредба на османската империя / ХІV хvі в./ В българските земи

(История на българите (От древността до края на XVI век), т.1, 2003 г., стр. 460-464, 507-508, 516-519)

В рано завладените български земи поне до края на XIV в. няма следи от прочутата по-късно тимарска система. Ако са съществували истински тимари, то броят им е незначителен. Основната военна сила все още не са спахиите тимариоти, а племенните опълчения яя или пияде (пехотна войска) и мюселем (конна войска). Те са подпомагани от нередовните отряди на акънджиите, а от 70-те години на XIV в. - и от васални християнски отряди. Бойците от корпусите яя и мюселем по време на война получават заплата от по 1 акче на ден, а в мирно време се издържат от т. нар. свободни чифлици. Тези свободни чифлици поразително наподобяват свободните бащини и наследствените пронии, разпространени в християнските държави на Балканския полуостров. Всъщност тъкмо освободените от данъци свободни чифлици на яя и мюселем са първата наложена от завоевателите форма на военно земевладение в Тракия, която всъщност не представлява нищо качествено ново и непознато за християнското население в областта. В българските земи най-голяма концентрация на мюселемски свободни чифлици се наблюдава по поречието на р. Марица, в Новозагорско, Ямболско и Карнобатско.

Значителна роля в ранната османска военна организация играят акънджийските отряди, за които единствената движеща сила е желанието за плячка. С понятието „акън" османската традиция определя поход в чужда територия, командван от бей, чиято основна задача е не да я превземе, а да я дезорганизира чрез ограбване и терор над местното население. В акънджийските отряди участват мюсюлмани, прехвърлени от Мала Азия, но и немалък брой декласирани от разрухата християни, привлечени от възможността да ограбят ближните си. Акънджиите, както твърдят съвременниците, били лошо въоръжени и организирани, но за сметка на това непредсказуеми и упорити в стремежа си към грабеж и плячка. В този ранен период османските владетели, изглежда, вече организират отряди от помюсюлманчени пленници или роби, но тези военни формирования още не са се превърнали в истинска еничарска гвардия, набирана чрез системата на кръвния данък (девширме).

Завладяването на обширни територии в Тракия дава възможност на османците да приложат за пръв път на европейска земя шериатската класификация на отделните части на поземления фонд. Нейните параметри намират най-общи паралели с познатото ни от практиката и теорията на развития ислям. Пряко завладените земи са обявени за мирие (или мемлекет) и са собственост на фиска, т. е. на владетеля. От тях той раздава огромни мюлкови владения на своите удж-бейове. Действително в периода, за който става дума, българските земи в Тракия и по Родопското крайбрежие са изпъстрени с огромни мюлкове (т. нар. гази-мюлкове), чиито владетели са все известни военачалници и които обхващат десетки села и приходоносни обекти. Гази-мюлковете са пълна собственост и нямат нищо общо с разпространеното в по-късния период служебно военно земевладение. Огромни мюлкове в земите на своите уджове получават Евренос бей, Тимурташ паша, Миха-логлу бей, Карлъзаде Лапа Али бей и др. Притежателите на гази-мюлкове бързо разбират, че най-сигурният начин да съхранят земите си от конфискация е да ги вакъфират, т. е. да завещаят приходите им за богоугодни и благотворителни цели, като запазят за себе си и за наследниците си правото да се разпореждат с управлението на вакъфа. Така в южните български земи възникват първите вакъфски комплекси, чрез които се издържат първите построени джамии, имарети, медресета и др. мюсюлмански институции. Вакъфските комплекси играят немалка роля в привличането на мюсюлманско население от Мала Азия в Тракия и в ислямизацията (все още твърде слаба) на местното българско население. В този ранен период и мюлковете, и вакъфите впечатляват с огромните си размери. Така например един от сановниците на Мурад I - Чандарлъ Халил Хайредин паша, вакъфира за издръжката на построената от него джамия в Сяр приходите от 19 села, които възлизат на огромната за XIV в. сума от 200 000 акчета годишно. Евренос бей получава от емира разрешение да вакъфира в Румелия толкова села, колкото си пожелае. Така в първите десетилетия на османската власт в българските земи се наблюдава процес на аристократизация на османския военен елит, който през следващите десетилетия и векове ще бъде забавен, а понякога и напълно преустановяван от централизаторската политика на султаните от класическия период.

От оскъдните данни за османския аграрен режим в Тракия през XIV в. става ясно че в земите на фиска и в гази-мюлковете, разположени в обезлюдените територии на Източна Тракия, широко се използвал трудът на т. нар. ортакчии. Според по-късното османско законодателство ортакчиите са роби, които са закрепени към земята и не могат да я напускат, не могат да встъпват в брак с хора с раетски статут, не плащат поголовен данък и не са подсъдни на кадийския съд. Те обработват земята на своя господар с негов инвентар, засяват негови семена и му дават една втора от добива. Тези аграрни работници, както евфемистично ги наричат някои турски изследователи, обикновено са пленени християни, попаднали във владение на емира или удж-бея при традиционната подялба на плячката. Те заселват полагащата им се една пета от заробените пленници в обезлюдените си земи с цел да ги съживят и да получават от тях приходи. В Източна Тракия ортакчиите преобладават над обикновената рая. При приемане на исляма ортакчиите се освобождават от робство и в тази практика се натъкваме на един от първите механизми за разпространението на исляма в българските земи.

Поради липса на достатъчно данни ранната османска данъчна система в южните български земи остава неясна. Впрочем редица основания навеждат на мисълта, че завоевателите поне на първо време не въвеждат драстични промени в завареното положение. Това все още е време, в което повече се разчита на плячката и на приходите от васалните държави, отколкото на регулярните данъчни постъпления. Очевидно първите български поданици на емира се продължавали да плащат до болка известните им десятъчни и поголовни данъци. В някои случаи те продължавали да се събират от християнски чиновници, преминали на османска служба. В този период за обикновената българска рая разликата в данъчното облагане все още е само терминологична. Османската администрация ще нарече поголовния данък джизие, а не с широко разпространените термини димнина или капникон. Десятъкът вече ще нарича юшур. За различните изисквани инцидентно царски и господарски работи ще се въведе изразът баду хава. Ясно е прочее, че в ранния период българите под османска власт страдат не толкова от репресията на все още иеизградената сложна данъчна машина, която педантично отчита и регистрира всеки дори и минимален приход, а от общата несигурност, от грабителския инстинкт на новите пришълци, от слабата регламентираност на отношенията между коренното население и новата власт.

И тъй, през 70-те години на XIV в. в българските земи доминира политическата пъстрота, която в границите на цялата българска етническа територия граничи с политически хаос. Тази констатация важи с пълна сила както за вече завладените от османците български земи, така и за все още независимите територии, поделени на множество държавни формирования. И ако политическата пъстрота доминира и в свободните, и в завладените земи, то в тях все пак са в ход различни тенденции в общественото и политическото развитие. В османските области протича процес на централизация, който бързо ще превърне емира (от средата на 90-те години на XIV в. — султана) в основна фигура на управление. Удж-бейовете ще отстъпят ведущите си позиции на представителите на изграждащата се османска провинциална администрация. В повечето от все още свободните области тече процес на вътрешна консолидация на териториалните държави, който ще превърне голяма част от тях в добре уредени административни структури. Това обаче води до допълнителното им обособяване една от друга.

Още преди тези тенденции да са отчетливо оформени, става ясно, че двубоят между държавите в българските земи и османците ще протича при очертаващо се преимущество за нашествениците. Това обстоятелство ще трябва да се обясни освен с блокирането на съпротивителните възможности на българите от политическата децентрализация още и с фактори от демографски и социален характер. Българските земи, както и цяла Европа, страдат жестоко от демографския срив, дошъл като последица от чумната пандемия Черната смърт. В мащабите на Европа, а и на Балканите, както показват данните от поземлените описи, броят на населението се връща на нивото на XI в. Османските удж-бейове, а и османската държава като цяло, едва ли изпитват същите проблеми поради постоянния приток на свежи човешки ресурси от Мала Азия. При това не трябва да се забравя, че за удж-бейовете и емирите не представлява проблем да мобилизират до възможния предел човешкия потенциал на все още полуномадското османско общество за военни нужди. Същото едва ли може да се каже за българските държави, в които военното дело е силно аристократизирано. В технологично отношение то стои по-високо от все още зле организираните османски отряди, но им отстъпва по един показател, които в условията на тогавашното военно дело има може би решаващо значение: числеността и възможността за възстановяване на загубите. Във военно отношение българските държави се оказват в ситуацията, в която се оказва примерно Римската империя в сблъсъка й с варварския свят. Поради тези причини османските уджове поотделно, а и османската държава като пяло, изкарват на бойните полета войски, които превъзхождат числено военния потенциал на отделните български държави, а и на спорадично формиращите се християнски коалиции. Въпреки това изходът на двубоя през 70-те години на XIV в. съвсем не изглеждал предопределен в полза на азиатските пришълци.

Завладяването на Балканския полуостров дава на османските султани и на пълководците им стратегически простор за настъпление към Централна и Източна Европа и Средиземноморието. В държавно-идеологически аспект завземането на вековния имперски град на Босфора и превръщането му в столица на султаните, огромните завоевания и перспективата за присъединяване на нови земи дават имперско самочувствие на османските владетели. В хода на експанзията се ражда Османската империя, която освен имперската идеология изгражда и имперски структури в новата столица и в провинциите, в това число и в българските земи. Основната роля на тези институции е да осигурят стабилност на властта и да извличат приходи за финансирането на скъпо струващите военни кампании в Европа, Средиземноморието и в Азия.

Същността на османските административни и аграрно-военни институции в българските земи съдържа в себе си цялата сложност на османския имперски феномен и отразява доста точно механизмите на неговото възникване. По своята терминология те са подчертано шериатски и създават впечатлението за преобладаващото влияние на ислямската традиция. По своята същност обаче те не са толкова принципно чужди на българската действителност и обикновено намират паралели с до-османски институции или дадености. Тази двойственост отразява сложния синтез между завареното и привнесеното при изграждането на структурата на Османската империя. Обединяващи фактори са принципът на строга централизация на властта и военният или паравоенният характер на повечето съществуващи институции.

Ислямското право различава няколко категории земи. Мирие, или мирийски земи са териториите, завладени в хода на експанзията. Те се наричали още мемлекет и се смятали за собственост на фиска, т. е. на султана. Редом с тях съществуват т. нар. харачки или десятъчни земи. За такива се смятали териториите, населени в момента на завоеванието с немюсюлмани. За правото си да живеят в пределите на ислямската империя те плащали особен данък, наречен харач или джизие. Третата категория земи са т. нар. мюлкове. Според шериата, мюлкове са частновладелските земи в пределите на населените места.

Османците възприемат терминологията на шериата, но практически влагат ново съдържание в аграрните категории. Българските земи като цяло получили статута иа мирийски земи (мемлекет). Съобразяването със заварената действителност обаче води до налагане на данъчна система, характерна за харачките земи. Следва се ислямската традиция мирийската земя да се смята за собственост на фиска, т. е. на султана. В българските земи през XV в. поземлената категория мюлк има съдържание по-широко от това, фиксирано в шериата. Освен собственост в чертите на населените места мюлк се наричат и поземлените владения в пълна собственост на османски пълководци, членове на династията и други висши длъжностни лица. Чрез даряване на мирийска земя от султана на заслужили пълководци възникват т. нар. неистински мюлкове. Съществуват оскъдни данни и за една друга практика, при която земи от личните домени на доосмански владетели се раздават като мюлкове на членове на османската династия. За разлика от широко разпространените условни владения мюлковите земи са обект на покупко-продажба. По-голяма част от мюлковете са вакъфирани от своите собственици и така се обособява специфичен поземлен фонд, приходите от който отиват за издържане на ислямски религиозни или благотворителни институции. Философията на ползването на земята в османската държава произлиза от собствеността на султана върху нея и от желанието приходите от земята да се разпределят между султана и неговото обкръжение, висшата военна и цивилна администрация, представителите на средната и нисшата военна класа и цивилната администрация, религиозните институции. На тази основа се създават различни категории земеползване и земевладеене, военната и цивилната йерархия и данъчната система.

Изкристализирането на тези категории обаче не става бързо и лесно. До времето на султан Мехмед II (1451-1481) паралелно съществуват условни и безусловни форми на земевладеене с определено надмощие на безусловността при владеенето на земята. При управлението на този султан рязък превес придобиват условните форми на земеползване, което означава засилена намеса на държавата в аграрните отношения и особен акцент върху условното военно земеползване. Тогава голяма част от мюлковете и вакъфите са конфискувани и предоставени на военната класа във вид на тимари. След края на XV в. се достига до някакъв баланс между формите на земеползване, при което съотношението между тях се доближава до „идеалните" за класическия имперски период пропорции: по една трета от поземления фонд се падат на тимарите, на вакъфите и на султанските хасове…..

През втората половина на XV в. санджакът се налага като основна военноадминистративна единица в българските земи. С понятието санджак (букв. „знаме") османската терминология обозначава както определена територия, управлявана от военен и административен началник (санджак-бей), така и военния контингент от спахии, набиран от тази територия. Санджаците в българските земи били обединени в т. нар. Румилийско бейлербейство (Румилийски еялет), чийто център от средата на XV в. става София.

Към края на XV в. в общи линии завършва процесът на учредяване на нови санджаци и на преструктуриране на вече съществуващите. Санджакската структура се стабилизира и остава почти неизменна за векове наред. Българските земи били поделени на следните санджаци:

Между Стара планина и Средна гора, източно от р. Стряма, до левия бряг на Долна Арда и Манастирските възвишения бил разположен санджакът Чирмен. Неговите земи на запад, юг и югоизток били обградени от териториите на санджака Паша. А те обхващали Ординско, Елховско, Пловдивско, Хасковско, земите до Ихтиманските възвишения, Родопите и Родопското крайбрежие, долните течения на Места и Струма, земите по десния бряг на Вардар, Скопско и Тетовско. Санджакът Охрид обхващал Охридско, Дебърско и части от албанските земи. Кюстендилски санджак се простирал на север до течението на р. Южна (Българска Морава), на юг до областта на Дойранското езеро, на изток до полите на Рила и течението на Струма, на запад до течението на Вардар. Софийски санджак обхващал освен Софийско още Самоковско, Ихтиманско, Пиротско, Берковско и Брезнишко. Северно от Стара планина били разположени санджаците Видин, Никопол и Силистра. Видински санджак обхващал долината на р. Тимок до вливането й в Дунав, земите на изток до Врачанските и Белоградчишките възвишения, а на запад до планините Кучай и Свърлиг. Никополският санджак се простирал върху почти цяла днешна Северна България: от Дунав до Стара планина и от Врачанските и Белоградчишките възвишения на запад до линията Силистра-Шумен на изток. Силистренски санджак обхващал земите от Дунавската делта на север до течението на р. Велека, Дервентджийските възвишения и Сакар планина на юг. Той включвал цяла Добруджа, източното Лудогорие, Източна Стара планина и Северноизточна Тракия. Някои от периферините български земи, като например Знеполието, били включени като вилаети или нахии в санджаците, оформени на сръбска територия.

Санджаците били поделяни на вилаети или нахии, чийто териториален обхват обновено следвал географските особености на терена. Някои изследователи смятат че през XV в. с понятието вилает се обозначават военните единици, а с нахия -административните единици, съставляващи санджака. Други са на мнение, че става въпрос за една и съща военноадминистративна област. В много случаи вилает означава просто област. Към края на XV в. повсеместно се налага понятието нахия, което съчетава в себе си военните и административните аспекти на низовото административно деление. Дори и тогава службата по събирането на данъка джизие продължава да дели териториите на вилаети. Въобще османската администрация от XV в. показва типичната за повечето средновековни общества на Балканите неустановеност и многозначност на административните понятия. В някои случаи делението на вилаети и нахии отразява предосманското административно деление на българските държави или княжества. Ако конфигурацията на санджаците е относително трайна, то възникването на нови вилаети или нахии, както и закриването на вече съществуващите, е доста динамичен процес. Той зависи от мерките на османската власт за вътрешна сигурност, издигането на дадени райони или селища, динамиката в състоянието на тимарската система и спахилъка. Така например икономическото издигане на с. Конче, Радовишко, и на Петрич ги превръща в центрове на нахии в Кюстендилски санджак. Същото става и с Дупница, която се превръща в център на нахия благодарение на разположението си на важна пътна артерия. Във Видински санджак издигането на крепостта Фетх-ул ислам (дн. Кладово) води до създаване на нова едноименна нахия. От средата на XV до средата на XVI в. нахиите в санджака намаляват от 11 на 9, без това да изменя външните му граници. В Никополски санджак в края на XV и началото на XVI в. протича интензивен процес на окрупняване на нахиите, в резултат на който те намаляват от двайсет на девет. Интересна специфика по отношение на вътрешното си деление показва санджакът Силистра. Нахиите тук са малко на брой, но обширни и практически трудно управляеми от административните си центрове. Това налага извода, че в подобни случаи тежестта на провинциалното управление е падала не върху административния апарат, а върху спахиите и селските старейшини.

Османските описи споменават за още един тип съдебноадминистративни единици, съществуващи паралелно с вилаетите и нахиите, но обикновено по-обширни от тях, т. нар. кадилъци или кази. Съществуването им в българските земи е свързано с налагането и разпространението на службата на кадиите. Съдебните правомощия на кадията се простирали в границите на кадилъка, които много често не следвали вътрешните граници на санджака: един и същи кадилък можел да се намира в границите на два санджака. Така например нахията Сирищник в границите на Кюстендилски санджак спадала към кадилъка Шехиркьой (Пирот), който пък бил в границите на Софийски санджак. Това обстоятелство се обяснява с неравномерното разпределение на мюсюлманското население: нахиите, в които то практически липсвало, се придавали към съседни кадилъци, макар и принадлежащи на друг санджак.

През втората половина на XV и началото на XVI в. в българските земи кадии има във Видин, Берковица, Никопол, Оряхово, Търново, Ловеч, Червен, Ямбол, Айтос, Стара Загора, Пловдив, София, Казанлък, Хасково, Карнобат, Чирмен, Драма, Костур, Щип, Охрид, Битоля, Скопие, Велес, Струмица, Прилеп, Пирот и др. Първоначално кадиите изпълнявали военни и военносъдебни функции. Към края на XV в. те стават представители предимно на съдебноцивилната администрация. В кадийските съдилища се раздавало правосъдие според шериата, извършвали се дележи на наследства, регистрации, оформяне на договори, споразумения, сделки, разводи и др. Към услугите на кадията прибягвали и българите християни по дела, които ги изправяли срещу спахии и други мюсюлмани, или в случаите, в които религиозната принадлежност на ищеца или ответника нямала значение. Според една идеализирана представа за кадиите и за кадийския институт те създавали „баланс на властите" в османските провинции, тъй като били независими от волята и решенията на санджак-бея. Фактите обаче говорят за преобладаващи правомощия на военноадминистративните представители на властта. Те можели да посочват кандидати за кадия, да издават заповеди за гледане на дела, да се намесват в съдопроизводството, да изпълняват или не кадийски съдебни решения и т. н. И в този смисъл Османската империя от ранния период не показва нищо принципно ново в сравнение с балканските или европейските средновековни общества.

През втората половина на XV в. и особено в края на столетието османските аграрни, военни и съдебни институции в българските земи достигат определен етап на зрелост. През следващия век те започват да функционират в оптималните си параметри, което съответства на периода на най-голям разцвет на османската имперска държавност.