Интервю на майя грекова с рударска, перник, 06. 06. 2011 Г



страница1/3
Дата11.04.2018
Размер439.55 Kb.
#66868
  1   2   3
ИНТЕРВЮ НА МАЙЯ ГРЕКОВА С РУДАРСКА,

ПЕРНИК, 06.06.2011 Г.


М: Какво си спомняте? Кои са най-важните събития за вас в града през тези последни 20 г.?
Ж: Преди 89-та?
М: 90-те години на 20-ти век.
Ж: Аха, на 20-ти век, последните години? Значи Перник, има така щастието да бъде изграден като град през 20-ти век. И той наистина, след І св.война, когато единствено там каменовъглената промишленост се е развила и събирала беднотата от всички краища на страната за да им даде хляб. След това във връзка с потребностите на мините се появяват още и още предприятия – машиностроене, след това Цимент, след това Стомана. 76-та г. започва строителството на завода за тежко машиностроене, което беше като идея, като проект за завод на заводите, който да храни не само България, а и Балканите. Който събираше специалисти от Полша, Чехия, Естония, Германия и т.н. Имаше институт от 1 600 инженера, от които, да кажем 95 % пътуваха от София. Така. Това бяха надеждите. Хората работеха с, имах така съдбата да съм от 78-ма година до 84-та в самия обект, да ги виждам.
М: На Червена могила?
Ж: Да, Червена могила. Да ги видя тези хорица от всички краища на страната, елитни бригади, които преди това, или по време доизграждаха НДК. Най-високите там, арматури сложни се правеха, Белешки?? на монтажни бригади, арматурист и така. Но аз просто съм от малкото хора, които съм се радвала на всяка крачка бетон, на всяко желязо, което е вложено, на всеки покрив. Щото знам, много са интересни това строителите и монтажниците. Те са хора на труда – по 12 часа без да мъркат, събота, неделя, пусков срок, трябва, защото пристига такава делегация от там, системата на СИВ, нали? Червена могила беше второто летище на София. Когато делегация кацне в 10,00 часа ние знаехме, че в два часа тя е отишла на Червена могила. И там се подготвяше, военни делегации и т.н. И понеже е изградено с много обич всичкото това и с много надежди, за съжаление когато вече настъпиха тези промени, този гигант, в който перничани и страната ни е имала, говоря за нацията, България като държава и като нация, е имала възможност да задели 2 млрд. и 500 млн. долара тогава, все пак конвертируема валута. Затова защото оборудването на този завод е изцяло японско, немско, последна дума на техниката. И всичкото това с големи надежди, с много обич. Значи имахме един пълномощник на Министерския съвет, Георги Белички, който беше педант. Някога е завършил за 2 години ВИАС, сега това е един труден институт. това му е коствало здравето. Но той говореше немски, говореше руски. И след всеки обект съботници. Имам чувството, че още там някъде в бараките имам такъв спортен екип и мокасинки за трудови акции. Защото трябва да се изчисти, да се измие, защото трябва цветята, знамената, всичкото да е подредено. И това го правеха хората с голямо желание и с радост. И с радост. Беше празник. И никой не е хленчил как е на работа в събота, как в неделя, как при пускови. Дори, ето тука самият площад на Перник е построен 82 г. Хората работеха до 2 часа през нощта за да стане до 100 годишнината на Георги Димитров. Същите тия строители, които там работеха и тука. И в тоя смисъл сега се чувствам както и аз, както и повечето хора много ограбена. Защото, когато настъпиха промените се намериха невежи, невежи, невежи икономисти и стопански. А в България имаше знатни хора на труда. Значи на Червена могила работеха 35 строителни и монтажни организации, 35 000 строители, над 30 строителни и монтажни организации от всички краища на Българя. Елитни бригади от Варна, Свищов, от Видин, от Кърджали, от Бургас, от Стара Загора и т.н. И когато всички мислят, че са изградили завода на бъдещето, защото той и сега приема поръчки, може да произведе оборудване за корабостроенето, за машиностроенето, за минната промишленост, за цели заводи. И изведнъж цялата наша, така духовна медийна общественост, да я наречем, заедно с президент, Жельо Желев, не знам какви още „Това е гробницата на България”.
М: Кога това?
Ж: Ами 89-та г., 92-ра, когато вече, гробницата на България. Аз тогава трябваше да отида на работа в училище. Значи сечта беше поголовна. Толкова много хора останаха без работа, нищо че са с научни степени, с научни титли и т.н. Аз отидох по заместване учителка в едно училище. Както и да е.
М: А кой провеждаше тази сеч?
Ж: СДС-то си провеждаше.
М: Тука?
Ж: Имаше един Николай Слатински, който за съжаление беше и съветник на президента по националните въпроси. Човек който не е бил в казармата изведнъж стана съветник по националните въпроси. Щото Георги Първанов пък трябва да е на цялата нация обединител. Така жестоко се изказа по адрес на президента, прави невъзможно грозни ПиАр акции. Но както и да е. Та този човек по списък направи кои да бъдат уволнени. 40 директори, елитни хора на Перник бяха уволнени без право да работят.
М: А той какъв е бил тука?
Ж: Шеф на СДС-то.
М: В Перник?
Ж: Надеждата на демокрацията. И така. И така, тия джуджета ограбиха на народа надеждата и труда им. Защото, пак повтарям, аз съм била примерно 74-та г., 48-ма година съм родена, 78-ма съм на обекта, от август месец, сравнително млада, нали? Но виждах хора улегнали, били на ТЕЦ „Бобов дол”, били на „Марица-изток”, били на Варна, на Девня, нали по големите национални. Хора със самочувствие, с гордост, с професионализъм. Имаше разряди тогава на заварчици, на 7-ми разряд, 8-ми разряд, това значи елитни хора. И така. И тогава отивам в училище и ме посрещат, така на Слатински, така шаферки, няма да ги коментирам. „И какво? Сега на гробницата на България какво я правим?”. Значи този завод е строен като мечта, като нещо, което ще, ще помага, в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ, но участваха и много други. Една Япония и сега има участие там. Тя си купи част от цеховете, които дават нещо. Германия си купи цех. Само за нас, българите е гробница. Дотам вървеше влак, който караше една голяма част от инженерите от София. Електричка, влак. Отделно коли. 1 600 инженери работеха в Института там, инженери. И изведнъж те всичките безработни, тази гробница, това престъпление на Тодор Живков. (разлива чаша). Не мога без вълнение.
М: Е така е. Когато човек си спомня тези неща не може да не се вълнува.
Ж: И всичките тия хора, и всичкото това трябваше да го преживея, трябва да кажа една голяма част от хората не го преживяха. Една голяма част скороспешно.
М: Добре, но значи 92-ра година просто се закрива Червена могила?
Ж: Просто това е престъпление на комунистите.
М: Закрива се?
Ж: Как, на кого са нужни тия гиганти? Започва масова приватизация съкращаване, махане на влакове, махане на рейсове, освобождаване на Института. Сеч, сеч. Започва една небивала сеч, каквато чужда армия да беше влезнала нямаше да направи.
М: Добре, приватизацията кога стана?
Ж: Приватизацията я проточиха. Значи най-напред започнаха селското стопанство да ограбват, да карат, да продават крави, телета за по 2 лева. Можете ли да си представите? ТКЗС-тата не са били най-оригиналната форма, примерно. Но все пак те си имаха, аграрно-промишлените комплекси, те си имаха механизация, те имаха база. И изведнъж в селата, понеже аз съм от Дрен и наблюдавала съм, и там, и в Долна диканя. И изведнъж всичко трябва да се продаде защото Жельо Желев каза „хората си искат земята”. Хора, които не бяха стъпили 50 г. в селата изведнъж решиха съдбата на българското село и виждаме до какво са довели – обезлюдяване, хората болни, страдащи. До болници въобще не могат да стигнат сега, по никакъв начин. Това реформи дето всеки министър се пери, са просто за журналистите да има кво да си пишат, обстановката е трагична. И една част от хорицата вече тръгнаха по Кремиковци, по София. Друга част тръгнаха по чужбина, други си умряха така от естествена смърт. Аз скоро, малко преди да се срещна с вас срещнах един специалист от Червена могила и какво си говорим – кои са починалите, примерно последния месец. Елитни хора, кадърни хора, квалифицирани. Илко Грозданов, напр. беше един от изпълнителните директори на обекта, който. Ами той, рационализатор, негово дело са тези бетоновози, които въртят бетона за да не втвърди, докато стигне до обекта. След като отиде директор на Институт за строителна техника към Аерогарата. И спомням си, ходила съм там да видя новото му поприще там. Но строителите, специалистите хванаха по чужбина, Главболгарстрой.
М: А работниците?
Ж: Но хорицата, миличките хорица, страшно. В Перник по това време се строяха по 2 000 апартамента на година. И се даваха на дошлите от други краища.Има цели квартали, които са заселени. Ама така е било в Перник и в началото на 20-ти век. Така е и през 50-те години, когато „Стомана” се строи, така е и сега, когато този гигант се изграждаше. Перник е давал хляб и жилище, и дом на много българи. Пак се смееше понякога Белички, като някой го ядосаше. Вика „Какво ще ми говорите, Перник е най-българският град”. Така. И така се получи. Оказа се после, че. Значи там има един корпус 7, в който, там всичко е електронно командване на таблата, произвеждат 100 тонови валци с точност до милимикрон. И това за развитите страни е нещо обаче за българската политическа елитна, в кавички класа това е гробницата на България.
М: Добре, а какво има сега там?
Ж: Значи сега работи една малка част от завода. Прави, тука скоро четох, че са направили някаква поръчка за износ. Но основно, които немски специалисти успяха да задържат. Икономиката не работи. Икономиката спря. Перник имаше 20, 50 предприятия общо, от които повечето на тежката промишленост, но 20 на машиностроенето. Сега диша с една малка част от своите възможности - „Стомана”, а до нея Феромагнити, който изнасяше магнитна продукция за световния пазар. „Пектин”, завод в съседство, който произвеждаше пектин и изнасяше. Токоизправители. Всичкото това са сложени кепенците и край. И по-нататък като вървим, другият завод, „Благой Попов” се казваше, името му комунистическо. Той съратник на Г.М.Димитров, Жельо Желев се нервира, журналистите се сбъркаха какво да говорят, да не говорят ли. То е опасно, защото почнаха и тех да ги уволняват и т.н. И този завод в съседство със „Стомана” произвеждаше висококачествена стомана. Примерно, произведената стомана в завод „Бъни”се казваше тогава се добавяха различни азотни и фосфорни добавки и тя ставаше високо легирана стомана. Специална, която за космонавтиката, за медицината и т.н. А имаше там един прекрасен директор, Борко Михайлов, Борис Михайлов, сърцат човек. Институт до него веднага, с около 120 души в началото, след това по-малко бяха, но около 80 души имаше. Ама около цеховете с цветя, с шадраванчетата. Та хората като седнат 15 мин. да почиват да им е приятно. Делегации, гости, посрещаш. След това получи инсулт, веднага след като затвориха. А боядисваха всеки ден или през седмица. Акциите, трудови бяха просто ежедневие, част от бита на хората. Ами сега да дойде еди-кой си та да изчистим София за 1 ден. Как ли пък ще изчистим тая България за 1 ден? Няма как.
М: Добре де.
Ж: И Борето получи инсулт. И както много други директори и така.
М: Това, все пак, не може да е станало за 1 ден. Как се случваха тия неща?
Ж: Как се случи? Как се случи самият преход? Вие сте свидетели. Аз не ви питах коя година сте, но...
М: 54-та.

Ж: Значи по-младичка сте. Аз съм 48-ма, но сте от поколението, което всичко това е видяло.


М: Да, да, да.
Ж: Само, може би, през призмата на научните институти не се е видяла тази жестокост.
М: Не, не аз това искам. Вашият спомен тука, как се е случвало това време?
Ж: Как се е случило? По списък бяха уволнени директорите му. Имах нещастието и моят съпруг да е директор, две години стоя без работа, замина в Русия. Там и почина, на 48 годишна възраст. От което от демократите бяха много щастливи. И половината от тия хора не са живи. Не са живи, защото те са били некакви първи редици не защото са били комунисти. Моят съпруг е от Плевен, примерно. Идва тука, аз съм на Червена могила, работим там, в Плевен на мен не ми предложиха работа, не можах да си намеря, трудно беше за жените, въпреки, че и т.н. На него тука се намери вариант и така. Но, но как се издигаха кадрите, искам да кажа. Защото това е много важно. Сега пред очите, нали всички предишни са комунисти, всичките са мръсни, всичките са мафиоти, всичките са еди как си и т.н. А това не е така. Примерно, аз съм родена в село Дрен, тука едно, попада във вилната зона на София сега, след Долна Диканя. Но моите родители, баща ми е сирак от 9 години, безпартиен, миньор. Майка ми е трудова женица в ТКЗС-то. Не са били комунисти, не са ме избирали на комунистически принцип, примерно да кандидатствам аспирантура в Москва, нали? Имаше един професор, Исак Самуилов, сигурно знаете?
М: Исак Паси?
Ж: Исак Паси е по философия, Самуилов, Нова и най-нова история. Горе в Академията. Провежда конкурс и казва „Мен не ме интересува чии сте. Аз просто ще чета какво ми пишете”. Аз му се прекланям, той вече не жив човек обаче такава справедливост. И в един момент той се, оказах, по принципите на тогавашния подбор на кадри Академията в Москва има такава катедра. Това не го казвам за някаква хвалба ли нещо. А го казвам защото това се оказа после ужасно. Аз отивам в училището и мириша отвсякъде на комунизъм. И как пък сега некаква си там, откъде-накъде тя ще, полага й се 15 % от заплатата? Абсолютно невъзможно. Всичките директори на училищата бяха уволнени. Скороспешно. Сложиха се, вижте, още са си там, работят на по 5-6 места. Измежду другото минават отвреме-навреме в училището да видят дали са уволнени и т.н. Това си стана целево, преднамерено, с един гняв на нереализирани политици. И озлобени. Или пък, казват че и комунистите, престроили се в тези редици, има и такива. Петко Симеоновци разни дето в активните борци първи, с влизането си и после пак първи. И все борци, все активни и т.н. Та така, че това си беше преднамерено подготвено, за което хората от моя ранг, които сме били 30. Фактически аз на 40 години, червена бабичка и опасна. Червена бабичка и опасна. Това доставяше удоволствие на всички демократи.
М: Добре, кои станаха тука изведнъж демократи в Перник?
Ж: Кои станаха демократи? Слатински е учил в Съветския съюз. Жени се за рускиня, довежда я тука. Предполагам, че не е бил нито без работа, нито рускинята, защото ние по природа си имаме специално отношение към Русия. Значи първите песни народни някога, които аз съм чула от моите пра-родители са били там „Жално жали жална България, жалба пише до жална Русия” и т.н. Нещо, което е свързано с историята. Така че те не са били онеправдани тези, които застанаха в първите редици. Това са хора, които, на мен ми у трудно да кажа дали са казали „Сбогом чиста съвест”, дали са им платили нещо, дали просто са жадували за власт, а не знаят, че тя, пустата власт иска да можеш да я водиш, па да я управляваш, а не да говориш глупости от сутрин до обед и пътувайки толкова да уволниш и на връщане толкова да уволниш и вечерта да откараш 15 000 кебапчета там, къде слушах вчера Бойко Борисов вчера, и той за кампанията почна. Ами че той, който щеше да се бори срещу тия продажби вече купува гласове. Това си е чиста търговия посред пладне. И т.н. И кои станаха първи в Перник? Станаха и деца на комунисти, които са ползвали предимства. Значи аз пък мога да говоря спокойно, щото в Софийския университет не съм влезнала по буква, „а, б, в”, 26 имаха предимства - ако е дете на, после ако родителите имат еди-какво си, знаете ги вие подробно. Имаше една категория, тия които са влезнали по буква, след това са разпределени на работа по буква, след това са ползвали, нали да се преместят на някакъв пост и еди кво си по буква. Те станаха демократи. Сега са гербери обаче. Те станаха демократи, после станаха тъмно сини, после светло сини. Сега са си сложили гербери. И се движат победоносно.
М: А остават ли тука в Перник? Или се пренасят към софийските?
Ж: Значи някои са си тука. Примерно познавам такива директори на училища, които минаха през всички политически партии. Сега са гербери и са спокойни.

М: А по-високите равнища? На местните, местните управления?


Ж: По-високите равнища бяха, първо снизани със земята, нали? Останаха първи безработни. Значи най-елитните хора, нямам предвид себе си де, най-елитните хора на Перник останаха първи безработни. Държавата няма нужда от тях. Има нужда от такива джуджета-политици, дето нещо ще говорят, пък след 3 дена друг ще ти обяснява какво са казали, пък след 1 седмица ще кажат друго нещо. Франкофони, франкомани, франко и всякакви маняци се приближиха. Тука, напр. няма да назовавам имена.
М: Без имена.
Ж: Но напр. завеждащ културата в Окръжния комитет и в Окръжния съвет дълги години развява синьото знаме с Жельо Желев в село Дивотино. Нещо което аз не можех да го приема за нормално. Считам, че някакво сбъркване стана. Но както и да е. Човекът си е жив и здрав де. Нека си е жив и здрав, нямам нищо против. Но ей такива изненади имаше много. Имаше много. Значи, случва се така, аз имах втора майка. И понеже моята майка рано почина, нейните сестри, така много обичаха татко, дадоха ни шанс да приемем този вариант. Нали, майко, майко, още от първия момент за да си запазим бащата. Въпреки че той по-късно почина. И тя, милата 2 дъщери, учили до 8-ми клас, недоучили. Но в София, едната живее в София, ходи в Дупнишко да взима на майка си аванса от тютюна да си живее в София. Тя е оттам родом жената. На 28 години дойдоха в нашия дом, нито учи, нито работи. Ама как така?А те, за които нашето семейство положихме грижи, нали да завършат вечерно образование, да започнат работа, там семейства, там и т.н. първи застанаха срещу комунистите. А майка ми е била ятачка в Дупнишкия партизански отряд. Носила е хляб. И беше една скромна, трудолюбива женица. И кой ще застане тука, едната, няма как да не я цитирам, тя е много такава. В Токоизправители работи. Това беше предприятие, което произвеждаше токоизправители, преди всичко женски колектив. Завършила вечерно гимназия, работи там. И аз, като има криза говоря с директора. Викам, Велко, разбираш ли, че на семейството ми ще е много тежко да й търсим работа и. Той я държи.
М: На работа?
Ж: На работа до последния момент. И кой пръв ще стане да говори реч срещу комунистите? Тя. И започва да хули. Да хули, да хули, да хули. Това, което чете по вестниците. Не че тя нещо напротив. Това е. Или пък друга дама прави вила. А в същото време строят вилата на Лилов. И тя разнася вестника и „Видяхте ли, видяхте ли Лилов? Викам, Кристинче да видя бе, викам добре Кристинче, ама виж, че тя е по-малка от твоята, бе. Абе как пък ти направи толкова голяма вила? Ама той, викам поне може да чете, пише книги, ама ти пък едно писмо на баща си не писала. Как така се получи, че да са равни? Разбирате ли? Ей такива отрепки има навсякъде и във всеки момент. Тука, сега като се махне, преместил се е, седи един кадър, който беше член на Съюза на българските журналисти. И това удостоверение му дава възможност да бъде зачитан като човек с висше образование. Срещаме се на Червена могила и аз приемам го, нали, там нов вестник, така, така и му казвам, виж сега, хубаво обаче в Благоевград откриха институт, иди, направи нещо да завършиш висшето си образование. Знам, ти си поет, имаш стихосбирки, но това е временно. Аз мисля, че това ще се премахне. В крайна сметка поезията не дава висше образование. Тя дава творческа биография. така. И той послуша, отиде, завърши, в смисъл задочно, така. И когато настъпи демокрацията те се радват. Тая без работа, и Рударска без работа, и мъжът и без работа, и колко щастливи. И го питат него. А той вече на служба в Окръжния съвет, защото, нали той демократ стана човекът. Нищо, че е бил комунист. Но демократ. И той казва, питат го А ти къде ще бъдеш? Ха-ха-ха-ха, не се смейте, мене, вика Рударска ме осигури та съм си завършил образованието. С ирония. Да се смееш ли, да плачеш ли?

М: Да, няма смисъл.


Ж: Така. Друг път. А, и 94-та година, значи купуват се жилищата тука. Аз живея на Бели брег, в дом, общежитие на строителите, 45 апартамента във вход. И 60 квадрата ми е жилището, но аз не мога да го купя, защото след 18 години работа не съм жителка на Перник. Мъжът ми е от Плевен, аз от Дрен, тука работим, но не сме пускали през тия години да сме жители на Перник, ползваме държавно жилище. И се оказа, че от целия блок аз не мога да го купувам жилището по тая причина. После Жельо Желев го махна. И сега отивам, съветват ме да си пусна молба да кандидатствам за жилище. И аз отивам една сутрин така, отивам и си пускам молба да бъда приета за жител на Перник, след, казвам 18 г. работа, не съм и кандидатствала. Това си у мой пропуск, ние живеехме със самочувствието, че, живот и здраве, ще се върнем в Плевен, родителите ни бяха живи там, ще имат нужда от нас. И така, никога не е стоял този въпрос. Даже когато, но след малко ще кажа. И отивам да си пускам молба. И демократите се веселят, нали. Тогава кмет беше един Бояджиев, който подписа заповедите, които Слатински подготви, омете всички директори и щастливи от това и се смеят, и се веселят, и се чудят, какво пък да я правят тая. Даже не е кандидатствала за жилище, за жителство. Обаче докато си стигнем аз при нас, те се повеселили и ми се обажда секретарката и казва, ами госпожо Рударска, елате да си вземете документа, вие сте вече жител на Перник. Сега как го направиха, на подпис ли, какво ли аз не мога да ви кажа защото не съм участвала в подобни неща. Но аз станах жител като всички в Перник та да кандидатствам като всичките в блока и аз да купувам това 60 квадратно жилище. Което беше по-страшно след 97-ма година почива съпругът ми. Но по сегашните закони нямам право да го погреба в Перник, той не е жител на Перник.
М: Вие била ли сте жител?
Ж: Аз станах жител заради апартамента. Но той не е жител и нямам право да го погреба в Перник. Разбирате ли какво значи демокрация в такава ситуация. Нали, помогнаха ми, хората, които решиха, ами как бе, ами той работи тука 20 г. вече, как така? Както и да е. Нали ви казвам, човек се сблъсква не с демокрация, а с некакво чудовищно човекоядство, тунеядство, което няма измерение, няма аналог в историята. Значи аз, като старателен студент на Илчо Димитров, на всички ония, Стойко, който беше декан, на всички преподаватели, боготворя Историческия факултет. Аз съм била дипломант на Кристина Минхова?? и много се четеше в тая сфера. Нямам претенции, че много знам. Но съм чела достатъчно. И като познавам света и донякъде, донякъде поне и съм, примерно била почти в цяла Европа, в т.ч. и Виетнам. 87-ма г. ходихме до там, защото на Червена могила работеха 1 500 виетнамци. И след като те си заминаха, изпратиха покани, аз се бях включила в някаква много висока делегация, да присъствам на награждаване, там с най-високата награда там, както и да е, това в скоби. Обаче нещо страшно, нещо страшно. Тука ми се наложи сега да се интересувам как се пенсионират хората. И какво мислят те. Откривам в архивата, че 92-ра г., когато господин Желев е президент, окъпан в демократична вода, за месия и доброто на хората. А тука отварям една скоба да кажа, че той отива тука в едно село, Станьовци, като става президент да им връчи на хората документи, че са стопани на земята. а там възрастни хора. На всеки по 2 метра им вече стига. А той връчва, и „вие ще почнете тази”, и произнася реч тука го цитирам, „вие ще почнете да продавате земята, тука ще дойдат чужденци, ще станете богати и т.н.” А миналата година ходих в това Станьовци, не е косена тревата от 92-ра година насам, там не е минал трактор, комбайн и т.н. Хорицата, кой как може бързо да се изнася, защото разбира, че това е края на социализма, на просперитета, на селото, на живота и т.н. И фактически това е. И ме питат, тогава като се срещнахме, викат, та ни дойде да пита колко сме богати, ни колко сме продали, ни как живеем. Та в този документ за пенсионирането, значи Постановление 83 от 22 май 1992 г., публикувано в Държавен вестник. Било е така, че преди това голяма част от живота на тези хора е минало с народните несгоди. Жалби, всеки трябваше да приема в седмицата един път, и да живее с тези жалби. Кой болен, кой лечение в чужбина, кой детенце, кой квартира, кой това. И аз като съм била там, примерно в мойто село и са още живи, и някой трябва да се пенсионира, тука документите, дай да видя, какво му, помагала съм. И сега става дума за една консултация. И какво, трябваше да го изчета този документ. И знаете ли какво пише? Аз, моля, извадете го, публикувайте го, целия го публикувайте.

Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница