Интервюирал: Димитър Божилов
Изтегляне 183 Kb.
|
| Корина Соломонова
София България Интервюирал: Димитър БожиловМ.ноември 2002 г. Касета 1 Страна А
Отговор: Моите деди и прадеди от страна на баща ми са дошли от Одрин. Те са знаели да говорят много хубаво турски език, баба ми и дядо ми също говореха перфектен турски език. Прадядо ми се е изселил от Одрин в Сливен, отворили са някакво бакалско магазинче – малко и с това са се препитавали. След тяхната смърт, дядо ми вече е имал известна сума, с която е отворил работилница с машини завълнени чорапи, фланелки, блузи – в Сливен. По-късно вече, баща ми, когато е станал някъде към 18-19 годишен – той също е работил при баща си в същото предприятие и са закупили по-нови машини също за чорапи и за това още повече е помогнала сватбата на баща ми с майка ми. Майка ми му е донесла зестра. С тая зестра са купили много модерни машини за чорапи и с това са основали една по-хубава, по-модерна фирма за чорапи и през целия си живот баща ми е работил в тази фирма, която беше първо от фашистите взета – това беше някъде 42-ра година. Така че от 42-ра до 44-та тя не беше собственост на баща ми, а беше собственост на държавата. След 44-та година фабриката беше върната – тя не беше много голяма – имаше всичко на всичко 60 души персонал, но с това се издържаше нашето семейство. След 1944-та година, той отново започна да работи във фабриката, а ние, децата, започнахме да следваме, тъй като до 9 септември ние нямахме това право – да следваме. Двете сестри, ни сме всичко две сестри – моята по-голяма сестра е завършила Английския колеж в Ловеч – владее пет езика, аз – втората, бях завършила вече гимназия, но нямах право да следвам; и започнахме да работим в същата фабрика. След 9 септември ни дадоха възможност да следваме и моята сестра започна … голямата, тя е само 13 месеца по-голяма ог мен, започна да следва зъболекарство, аз започнах да следвам медицина и се отделихме – от Сливен дойдохме в София. Имам и трета сестра – по-малка с пет години – тя завършваше гимназия в Сливен. При, сега не мога да си спомня точно коя година стана национализацията на всички предприятия – дали48-ма година беше – ще сбъркам… В: 47-ма г. се променя конституцията – сигурно е било 48-ма година О: Мисля, че 48-ма година национализираха фабриката – взеха всички авоари – така че ние нямахме с какво да се издържаме и аз започнах да слагам инжекции, въобще търсехме начини да можем да се издържаме като студентки в София. В: Да се върнем малко назад. Вие казахте за прадядо ви по бащина линия. По кое време е дошъл в Сливен и кое го е накарало да дойде? По какви причини се е преселил? О: Тогава не е имало граници в Отоманската империя между Турция и България. Нали България е била в рамките на Османската империя. Нещо търговията в Одрин на прадядо ми не е вървяла добре в Одрин и той идва с жена си в Сливен и тук си отваря малко магазинче. Просто това са били икономически… В: Той на какво е бил търговец – пак на такива неща – дрехи, или на нещо друго? О: Не, той е имал бакалия, имал е много малко магазинче. След това вече и дядо ми. Това е прадядо ми. В: Как е неговото име? О: Прадядо ми се е казвал Мишел. Ще кажа имената на всичките. Баща ми се казва Мишел Соломонов, дядо ми се казва Соломон Михайлов. Дядо ми го казват Михайлов, защото през фашизма не можеше да се казва Мишел и бяхме принудени да си сменим името. Това сигурно на вас не ви е известно. В: Напротив, известно ми е. О: Така че и аз неможех вече да се казвам Мишел. Аз се казвам Корина. Така ме е кръстила майка ми и то как – баба ми е имала е дна леля в румъния, която е много обичала и е искала на нейно име да има внучка. Така че Корина е малко румънско име. В България бяхме само две Корини. Аз знам, че моето име идва от там. В: Имате ли представа как са изглеждали дядо ви и прадядо ви? О: Снимка от прадядо ми нямам, но от дядо ми и от баба ми имам и ще ви покажа. В: Носили ли са бради? О: Брада носеше дядо ми от страна на майка ми. Те имат по-големи корени в България. Аз не знам точно от къде са дошли… пак от Турция, но са дошли от Цариград, не от Одрин и моят прадядо е бил равин, бил е свещеник. Даже за неговата дъщеря се знае, че се е оженила за българин. Това за един равин е било просто божие наказание и той се самоубива като се хвърля в един кладенец, защото не е могъл да понесе това, че неговата дъщеря е изменила на вярата си. Защото, за да се ожетни за българин, тя е трябвало да се прекръсти. По онова време това се е считало като предателство към вярата. В: Изпълнили ли са ритуал като например живо погребване на тази жена? О: Не, това не са го направили като ритуал, но цялата фамилия (тя се прекръства като Цветанка) в продължение на 20 години не са говорили с Цветанка. След това вече, след смъртта на прадядо ми, са почнали съвсем малки контакти да имат с нея. Но това говори за фанатизма на тези хора. Колкото сега е естествено да се оженят двама от различни народности, тогава се е считало за измяна към вярата. За да се самоубие този човек, толкова тежко е преживял това предателство в собственото му семейство. Той се е чувствал виновен, че недостатъчно е възпитал своите деца. А това е била една младежка любов и тази моя леля се е омъжила за българин. В: Вашите предци числят ли се към сефардските евреи? Дали са се преселили от Испания? О: Да, техният корен е от Испания и от Испания идват в Турция. За съжаление аз не мога да кажа имена на хора, които са се преселили тогава, но те говорят ладино – старият испански език, аз също го говоря и трябва да ви кажа, че той ми помага и сега, когато съм пътувала в Итталия например – бяхме в Рим, в 12 часа не можем да се приберем в хотела и аз на ладино говоря на един италианец и той ми каза “вие говорите езика на Сервантес”. Това е стар испански език, който е останал от нашите предци. Така че и от двете страни и майка ми и баща ми са сефарди. Не са ешкенази. В: С какво са се занимавали родителите на майка ви? Къде са родени? О: Те са родени в България. Техните родители са дошли от Цариград в София и дядо ми се занимаваше с търговия…прадядо ми не знам с какво се е занимавал, той е бил равин…, с търговия на платове и даже е предал своя магазин на синовете си, но после, когато е трябвало да предаде зестра на майка ми, този магазин е изпаднал във фалит и неговите синове започват да се занимават със самостоятелна работа. Баба ми умира млада – на 56 години от коремен тиф.Това е било през време на Балканската война. В: Къде са се срещнали вашите родители? Къде са се оженили? В кой град са живели? О: Мама е живяла в София, завършила е гимназия в София, а баща ми е завършил в Сливен, но е имал сестра в София и чрез сестра си се е запознал с майка ми. Мама е била много хубава жена, млада, хубава, но и баща ми… разликата им не беше много голяма. Все пак беше – 7-8 години беше разликата между майка ми и баща ми. Имали са нужда от пари, за да могат да обновят своето предприятие. Това е бил един от плюсовете на майка ми – че е имала зестра и с тази зестра са купили нови хубави машини, с които предприятието, фабриката е могла да просперира. Запознанството е станало така – чрез сестрата на баща ми, която беше женена в София. В: В коя махала е живеело семейството на майка ви? О: На “Опълченска” в къща. Дядо ми е имал много хубава триетажна къща на улица “Опълченска” – тя съществува и днес – там е живяло цялото семейство, там е отрасла и майка ми. След това, когато братята й са били значитлно по-големи от нея – тя е била 15 – годишна и на снимката личи, че е малко момиче, когато брат й – големият, се оженва. Той се оженва и в тази триетажна къща има място за всички. Там са живели дядо ми, който след смъртта на жена си се оженва за втори път, живял е големият брат на майка ми, който също има семейство – жена, деца. Майка ми е имала трима братя – и тримата са живели в същата къща. Само тя е отишла в Сливен, след като се е оженила. В: Колко братя и сестри е имала майка ви? О: Мама е имала три братя. Баба ми е раждала 9 пъти, но живи са останали само тези трима братя и тя. В: Вашият дядо по майчина линия зачиташе ли Шабат? Работеше ли на шабат и на празниците? О: Дядо ми по майчина линия беше много религиозен човек. Имаше дълга и хубава брада, беше висок и строен човек. Аз много добре си го спомням и много стриктно спазваше всички религиозни обичаи и цялото му семейство в събота не е работело. Нещо повече , когато е бил възрастен, той е отишъл в Израел и там е живял година или две. Той е от ортодоксалните евреи, които спазват всички обичаи. В: Носеше ли пейси? О: Нямаше пейси, но аз много добре помня как си слагаше талет и кипа и кожените върви, които се слагат на пръстите и на ръката. Всяка вечер сам си четеше молитвата, беше дълбоко религиозен човек. В: Баба ви правеше ли разделение на храната. В смисъл използваше ли отделни съдове за млякото например? О: Да. И двете семейства имаха отделни съдове за млякото и разделяха млякото от месо. На масата не можеха да се смесват ястия от месо и от млечни произведения. В: Храненето беше ли кашерно? О: Непременно. Имаше доста голяма общност в Сливен – еврейска. Имахме си равин, който колеше кокошките. В: Имаше ли синагога в Сливен? О: Да, имаше. Дядо ми и баба ми по бащина линия ходеха редовно на синагога. Сигурно знаете, че в еврейските синагоги има отделни помещения за мъже и жени – долу беше помещението за мъжете, а имаше балкон, на който отиваха да се молят жените. Там не се смесваха мъже и жени за разлика от … Сега аз съм била в Щатите, синът ми живее там, била съм там пет пъти и те там ходят на синагогата не защото вярват, а просто защото представляват една общност и там се срещат евреите – не сатолкова ортодоксални и – смесено – в един салон сядат всички – и мъже и жени. Докато в нашата синагога в Сливен не се смесваха мъжете и жените. Момчетата, когато ставаха на 13 години, когато еврейчетата на 13 години смятат вече, че са пълнолетни, могат да сядат в синагогата заедно с другите мъже – тоест стават мъже. Прави се бар мицва. В: Как се казва ритуалът при момичетата? О: Бат-мицва. В: На вас правили ли са ви бат-мицва? О: Да. В Сливен ми правиха бат мицва и ходихме и на синагогата, когато бяхме малки, особено по празниците. Имаме ден на опрощение на греховете – това е Йом Кипур. На Йом Кипур се гладува и обезателно ходихме на синагога. И по други празници… Рош Ашана е новата година, Песах – всички тези празници се празнуваха много хубаво. В нашето семейство баба ми пазеше традициите. Баба ми от Сливен. Аз не помня баба ми по майчина линия. Тя е починала, когато майка ми е била на 16-17 години. Мама е останала сираче. Аз не я помня. В: Значи майка ви и баща ви са се запознали в София и после са отишли да живеят в Сливен? О: Точно така. Отишли са да живеят в Сливен в семейството на баща ми. Баща ми е живял цял живот с майка си и баща си и ние, трите сестри, сме отраснали в Сливен. В: В Сливен имаше ли еврейска махала? О: Да, много голяма еврейска махала. Това, което ви говорех, че сме ходили на синагогата, че баба ми държеше винаги да има кашерна храна, че не сме смесвали сирене с месо, това всичко ви го разказвам за Сливен. За семейството в Сливен, където съм отрасла. Също така мога да ви кажа, че и дядо ми беше много религиозен. Ние сме им ходили на гости. В тяхното семейство също много се спазваха тия неща. Защото… Даже майка ми и баща ми не бяха толкова религиозни, колкото дядо ми. Той спазваше и после той предаде… В София останаха да живеят тримата му сина със семействата си, всъщност моите вуйчовци. Но това, което ви разказвах, е за Сливен.Имахме равин, който колеше кокошки, нали знаете, това е кашерлъка. В: Имахте ли магазин с кашерна храна? О: Не. Отделен магазин нямаше. Но знаете ли, намираха начин по който…Всъщност кашерна храна в тоя смисъл, който после видях в Америка, ние нямахме. Там имаше кашерно сирене, кашерен кашкавал. Ние в Сливен нямахме. В: По-скоро сте ходили в синагогата да закоят кокошка? О: Да, и телета колеха, телешкото месо се смяташе кашерно. Спазваше се например на Песах – имахме на долния етаж, в Сливен къщата ни беше на два етажа, на долния етаж не живеехме – там в един голям сандък се пазеха тези съдове, които се използваха само за Песах – пасхалните… Беше много интересен ритуалът, преди да дойде Песах баба ми ни караше да извадим всички съдове – това беше и лъжици, тенджери, абсолютно всичко от този голям сандък се изваждаше и на печката се слагаше един голям казан с вряла вода… Даже не си спомням защо се слагаше един голям камък в средата на тоя казан и така в тая вряща вода се слагаше всичката покуда да се стерилизира един вид. Баба ми го правеше не толкова със съзнанието за стерилизация, а това го изисква традицията. Сменяхме всички съдове, които ползвахме обикновено с тези съдове и на масата вече идваха новите чинии, лъжици, вилици, новите тенджери. Специално за тези десет пасхални дни. В: Какви бяха тези съдове. Имаше ли медни сред тях? О: Имаше много медни, но и маше и такива обикновени. В: Имаше ли керамични? О: Не. Нашето семейство не беше толкова богато и почти нямахме… Или медни, или емайлирани, не бяха керамични. Имахме гърнета вкъщи, но ги ползвахме като делви. Например в нашето семейство се правеше много мармалад от сливи. Баща ми ще купи цял… Може би защото бяхме седем души – баба и дядо, майка ми и баща ми и три деца. В нашата къща се правеше много петмез, мармалад. Те се пазеха в такива делви. В: Вкъщи имахте ли изба или мазе? О: Имахме много голямо мазе, даже две мазета имахме – едно по-дълбоко, едно обширно мазе – под етажа беше, в което пазехме всичката тая зимнина. В: Баща ви имаше ли братя и сестри? Къде са живели? О: Да. Когато аз съм се родила, бяха умрели двамата му братя. Единият брат е бил учител, другият е бил юрист. Те са участвали в Балканската война. Всъщност единият е бил в затвора в Цариград. Попаднал като пленник. На мен не ми е ясно защо е бил в затвора, но баба ми, която нямаше никакво образование, ноговореше добре турски и ладино, тя лично е отишла, издействала е освобождението на сина си, на учителя. Той обаче после заболява от туберкулоза, след затвора, и умира млад – на 28 или 30 години във Виена в една болница. Баба ми и там е ходила, във Виена. Той е починал в болницата и там е погребан. Той е учител. Юристът също е починал, и той е заболял не от туберкулоза, аз самата не знам от какво точно…Бил е много културен човек. В нашето мазе, когато съм бъркала, аз съм намирала литература, много голяма литература, оставена от тоя брат на баща ми. Баща ми е бил най-малкият син. По-големи от него са били двете му сестри. Те бяха живи, аз ги помня. Едната е женена в София, която е била причина да се оженят баща ми за майка ми. Другата живееше в Сливен и аз много добре си я спомням. Тя беше културна жена, беше завършила гимназия и така – начетена, обичаше много да чете. Занимаваше се с благотворителност, със своите деца. В: В какви училища са ходили вашите баби и дядовци? О: Дядо ми в Сливен е завършил трети прогимназиален клас. Това сега означава седми. Баща ми има непълна гимназия – в Сливен също е учил, а майка ми е завършила гимназия в София. Дядо ми по майчина линия не знам какво е завършил, но той свободно четеше на български, четеше иврит, знаеше го перфектно. Той също беше много културен, но за съжаление не мога да кажа какво е завършил. Не съм го питала никога в какво училище е ходил. В: В Сливен имаше ли еврейско училище? О: Имаше само първоначално еврейско училище- до четвърти клас. И аз и мъжът ми сме завършили това еврейско училище. Там освен обикновената програма се учеше и иврит. Там ни учеха да четем и да пишем иврит, но за съжаление в Сливен по-нататък ние не учехме вече този език и докато в другите градове имало и в прогимназия, имало е и дружества, с които са поддържали този език, ние в Сливен не го поддържахме. За съжаление аз самата не зная вече иврит, нито мъжът ми, който също е сливналия и там е завършил. И сестрите ми там учеха. В: Имахте ли организация “Ашумер Ацаир”? О: Да, имахме и Ашумер Ацаир и Макаби. В: Бяхте ли член на някоя организация? О: Ашумер Ацаир се занимаваше предимно не с политическа дейност, а със спортна. Занимавахме се със спорт, играехме волейбол. Въобще младежите се събирахме да играем повече, по-малко се занимавахме с политика. Просто ръководителите там ни бяха такива. Ходехме на екскурзии, повече се занимавахме с физическо възпитание, по-малко с политика. Но разбира се имаше и ционизъм, имаше беседи, в които ни говореха за Израел, събираха се помощи за Израел – парични. В: Как се разбираха вашите родители, баба и дядо със съседите си българи? Касета 1 Страна В
В: Колко души наброяваше общността в Сливен? О: Малко ми е трудно да кажа, но бяха не по-малко от няколко хиляди души. В: Имаше ли организация с председател? О: Да, имаше еврейска община, имаше общност. Имаше еврейско училище на два етажа в хубава сграда, имаше синагога, имаше в училището голям хубав двор, в който сме играли и за който нося снимки и ще ви покажа. И организации сме имали Шалом и Макаби и по разни празници имаше тържества, които провеждахме именно в училището. Имаше голям салон. Когато бяхме ученици имахме учителки, които се занимаваха с това на края на учебната година да правим различни пиески. Играхме тези пиески. Имахме сценка в училището и голям салон, в който канехме цялата еврейска общност да ни гледа. Така че имаше културен еврейски живот освен синагогата. В: Къде беше разположена синагогата? О: Тя беше отделно от училището. Беше много близко до нашата къща в т. нар. Еврейска махала. Имаше в Сливен еврейска махала. Сега, докато в София еврейска махала се е образувала под натиска на това, че евреи не са могли в центъра да си купуват къщи, в Сливен това не беше така. По-скоро е било по стечение на обстоятелствата да бъдат по-близо роднините един до друг, но не по принуда. По време на баща ми ина дядо ми не е имало забрана да купуват евреите имоти. Тази забрана дойде по-късно. Дойде през 1943 г., когато аз завършвах вече гимназия. Тогава вече носехме жълти звезди, значки, не можехме да вървим по всички улици, имахме еврейски час – трябваше да се приберем в точно определен час. В осем часа трябваше да бъдем вкъщи. Тогава имаше и погроми срещу евреите. Имаше групички от легионери и бранници, които ходеха и хвърляха камъни. Спалнята на момичетата от нашата къща гледаше към улицата. Въпреки че имаше железни решетки, през тия решетки една вечер в леглото ми падна един грамаден камък, хвърлен от легионери и едва не ме преби този камък. Много често ни чупеха стъклата. Чуваха се викове и противоеврейски приказки. Това стана през 1943 г., когата ние нямахме право да излизаме вън от рамките на Сливен. Всичко това съм го преживяла. Като завърших гимназия бях един от първенците на гимназията. Но аз нямах право да отида, понеже беше след 8 часа, на абитуриентския си бал. Аз не съм била на абитуриентския си бал, защото евреите не можехме да излизаме след 8 часа. Това бяха забраните, които през 43-та г. преживях. В: Много семейства са били изселени от домовете си. Вашето семейство беше ли изселено? О: Не. Сливенци не бяхме изселени. Напротив, сливенци трябваше да приемем в къщите си евреи, които идваха от София и от други градове, от които ги изселваха. Тази сестра на баща ми, която беше женена в София, тя беше изселена и дойде да живее в Сливен. Тя имаше две големи момчета и мъж и четиримата души ги приютихме в Сливен. И не само това семейство. Имаше и много други семейства. В: С какво се е занимавал съпруга на тази сестра на баща ви? О: Те плетяха кошници. Цялото семейство правеше това. Единият им син беше болен, беше куц, не можеше да се движи, ходеше много тежко с бастун, но беше способен в ръцете - и бащата и синовете се занимаваха с плетене на кошници, маси. В: Ставаше въпрос за това, че са заминали принудително. О: Да, те принудително ги изселиха. Те имаха апартамент в София на Христо Ботев – аз съм им била на гости. Всички софиянци бяха принудително изселени и бяха принудени да продадат и малкото имущество, което имат на безценица, за да могат да се препитават, защото нямаше с какво да с препитават. В Сливен например те нямаха абсолютно нищо, не можеха да работят, не им даваха работа нито на земеделие или каквото и да е. Около града имаше такива зеленчукови иовощни градини, но те нямаха право да работят вън от града. Не ги приемаха на работа. Въобще беше един труден период. В: Вие казахте, че по това време отнемат и на баща ви предприятието. По какъв начин сте изкарвали прехраната си тогава? О: Баща ми все пак имаше някакви пари – заделени. Така че не мога да кажа, че сме гладували. Но в същото време, ние, двете сестри, които бяхме вече завършили гимназия, работехме в същата фабрика, но като работнички – на машини. Просто се научихме да работим на машини и от там се издържахме. Баща ми не работеше, не идваше във фабриката, но ние, двете сестри работехме и това беше препитанието ни. В: По това време вашите родители и вие знаехте ли какво се случва в Полша и в концлагерите? Мислили ли сте тогава да напускате България, за да се спасявате? О: Да, знаехме. Възможностите за бягство от България не бяха големи. Така че много малко мислехме за това да излезем от България. Аз като завърших гимназия имах желане да уча. Проучих чрез близки дали мога да уча медицина – не ми се позволи. Баща ми каза, че е готов да ми даде пари да отида в Цариград да следвам медицина – не ми се разреши да отида в Цариград. След това се помолих – имаше акушерско училище в София – също ми се отказа да уча. Тогава аз отидох да работя във фабриката, но за излизане от България тогава нямаше никаква възможност. Тогава само нелегално са бягали някои хора – с тези гемии, за които сте чували, но ние, в Сливен нямахме такава възможност. Изглежда нямахме много добра организация, която да ни предложи такова нещо. Ние повече бяхме свързани не толкова с еврейските организации, колкото с РМС – а. И аз, и сестрите ми бяхме членове на РМС. Много рано станахме членове на РМС – оше от гимназията. Бях ученичка в четвърти клас, когато станах член на РМС. Повече от тия гонения мислехме за отиване в Балкана. Можехме да отидем в Балкана. Първо почнахме с други неща – почнахме да плетем чорапи, вълнени; ние имахме много хубава партизанска група. Имахме връзка с тая група. Аз станах отговорник на РМС-а в гимназията в последния клас. Тогава организирахме само писане на позиви против германците. Пишехме листовки и между нас имаше човек, който ги разпространяваше от къща на къща. Това беше много рисковано. Трябва да ви кажа, че в Сливен имаше убити партизани и простряни на показ на площада.Между тях имашеф и едно еврейско семейство – човек, който е дошъл от друг град. Даже аз не го познавах, но изглежда, че той е имал връзка с комунистите и с организацията, защото без съд и присъда го разстреляха, арестуваха го и го показаха на площада. Бяха така изложени телата им. Така че беше доста рисковано, но нашата ремсова група… Първо бях в гимназията отговорник. След като завърших гимназията – през 1944 г. завършихме малко по-рано. Завършихме март или април. След това заради войната ни взеха гимназията за болница така че ние не продължихме заниманията – образувах еврейска ремсова група. Продължихме да пишем и да събираме пари, носехме храна на политзатворниците. Имахме доста активна антифашистка дейност. Точно в началото на 1944 г. имахме връзка с партизанския отряд, в който бяха готови да приемат 4 - 5 души. И когато дойде заповедта да отидем в концентрационни лагери, ние в Сливен получихме писма. Писма получиха родителите ми – майка ми, баща ми и сестрите ми, и трите сестри, макар че сестричката ми беше по-малка. Аз бях на 18 години Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 183 Kb. Сподели с приятели:
|