Историческо развитие на идеите за възпитанието

ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

Изготвил: Проверил:

Възпитанието възниква заедно със зараждането на човешкото общество и го съпътства постоянно в неговата еволюция. Подготовката на подрастващите поколения за живота е обществена потребност и вечна функция на обществото. Нейното предназначение е да осигури приемствеността между различните поколения и изобщо бъдещето на цивилизацията. Тази социална потребност се удовлетворява от възпитанието. Неговата същност като социален феномен е преди всичко в организираното предаване на постиженията на възпитателната практика.

Възпитанието води началото си от най-ранния етап от развитието на обществото в процеса на общата дейност и борба за оцеляване. То възниква, когато трудът става основен фактор в живота на човека. Като исторически обособено социално явление възпитанието има три главни цели: съхраняване на познанието и развитие на социокултурата, оцеляване на човешкия индивид и човечеството, усъвършенстване на надбиологичните функции на хората. Най-съществените фактори за появата на възпитанието са възникването на трудовата дейност, обществения живот и членоразделната реч. Възпитание се появява там, където възрастните започват да предават чрез целенасочена дейност - примери, поучения и опит. За да се подготви за трудова дейност, всяко дете трябва да овладее употребата на оръдия под ръководството и надзора на възрастните.

Началото на човешката цивилизация и култура се отнася към родово-общинната епоха. В нея се откриват корените и на учебно-възпитателната дейност. Подпериодите в развитието на първобитното общество са три: на възникване и формиране, на разцвет, на разпадане. Това е времето, когато се създава човекът като анатомичен тип. Заедно с това възниква и възпитанието. През този период хората живеят на стада. С появата на членоразделната реч възниква средството за обмяна на опит, а съответно - и за учене и обучение. Чрез членоразделната реч опитът на всяко същество от групата става достояние на други същества, с които то влиза в пряка или косвена езикова връзка. По този начин се използва не само личният, но и опитът на останалите същества. Това звуково общуване е съществена съставка на обучението и образованието. За възникването на възпитанието голяма роля играят забраните и особено тези за отношенията между мъжете и жените. Предаването на опита от възрастните на подрастващите в скитащото стадо става, без да има налице каквито и да е утвърдени институции. То се извършва чрез подражание и съучастие на малките индивиди в живота на големите. Възпитанието е единно за всички деца от родовата общност. Голяма роля за израстване на малките деца имат и игрите.

В периода на разцвет на родово - общинната епоха вече се наблюдава общество на оформени човешки същества. Упражняването на труд прави необходима трудовата подготовка на подрастващите, която се извършва във вид на игра и чрез съучастие в труда. Разделението на труда между мъжа и жената води до диференциране след известна възраст и на учебно-възпитателната работа. Момчетата не биват възпитавани и учени както момичетата. Различни са и игрите им. Момичетата израстват под ръководството на майката, а момчетата - до известна възраст при майката, след това под ръководството на възрастни мъже. Значителни грижи се полагат и за нравственото възпитание. Налице са строги норми за отношенията между хората и отношенията на хората. Неписаните норми регулират не само междуличностните отношения, но и трудовата дейност.

Учебно-възпитателната дейност в тази епоха се състои в трудовата, обществената и военната подготовка на подрастващите. Възпитанието на младите съдържа много фантазни елементи с религиозен характер. Не липсват и схващания за възпитанието. Налице е примитивна педагогическа мисъл, тясно свързана с практиката. Учебно-възпитателната дейност включва изхранването, отглеждането, несистемното учене, съучастието в труда и възпитанието. Тъй като все още няма писменост и не съществуват училища, системното обучение и образование липсват. Една от най-характерните черти на учебно-възпитателната дейност е колективният и характер. Подрастващите биват възпитавани от всички членове на рода. „Примитивното възпитание” се характеризира с две основни черти - то има обществен характер и заедно с това оставя твърде значително място за самостоятелност на децата. В тази епоха играта има голямо значение за възпитанието на децата. Тя обаче е слабо контролирана, непринудена проява на самите деца. Подражанието играе голяма роля за определяне характера и насоките на детските игри. Децата преминават много по-рано към сериозна трудова дейност.

Макар и несистемно, ученето в родовото общество е твърде богато по съдържание. Това общество има своята култура, без чието усвояване детето не може да живее в него. Важна съставка на тази култура е езикът и народното творчество. Подрастващият трябва много добре да усвои езика, преданията и сказанията, песните и приказките, поговорките и мъдростите, в които е концентриран опитът на предците му.

Първобитният човек има знания в областта на географията, метеорологията, ботаниката, зоологията, анатомията. Те обаче не са диференцирани, а образуват синкретично цяло. Съществена съставка на първобитната култура са колективните умения и навици (танците, съпроводени с пеене и музика). Срещат се и елементи на изобразителното изкуство. Важно място заема и военната подготовка, която се състои в овладяване на действията с лък и стрела, копие и щит. Подготовката на подрастващите се провежда под ръководството на възрастни, опитни хора в продължение на седмици, а понякога и на месеци. Откриват се първите специални домове за младежи - предшественици на учебно-възпитателните заведения.

Периодът на разпадане на родово – общинния строй започва с употребата на метални оръдия, а мъжът става централна фигура в рода. Обособяват се първите семейни двойки - зачатъци на семейството. Тогава се появяват различия в отглеждането и възпитанието на децата.

В епохата на робовладението започват дълбоки изменения и във възпитателната практика и педагогическата мисъл. В древните източни държави възникват първите градове, в които се упражняват търговия и занаяти, изграждат се административни учреждения и храмове. Възникват сложни държавни организации, чието ръководство изисква да се пише и чете. Появяват се хора, занимаващи се с богослужение, правораздаване, философия, поезия, наука. Изнамирането на писмеността също става в древните общества. Разделянето на умствения и физическия труд се отразява дълбоко върху учебно-възпитателната дейност и педагогическата мисъл. Благодарение на това се създават условия за възникването на систематизирана педагогическа теория. В древните източни страни се появяват първите събирачи на разпръснатото народно богатство сред населението, които съставят големи книги (индийските „Веди” и древноеврейската „Библия”), в които се намират в повече или по-малко подреден вид схващанията за възпитанието и ученето на децата.

Голяма стъпка в развитието на учебната дейност през тази епоха е появата на училищата като специализирани учреждения за обучение и възпитание, което води до развитието и на педагогическата мисъл. Съществените условия за появата на учебните институции са имущественото разслоение на обществото, държавната организация, възникването на писмеността и на науките. Училищата в собствения смисъл на думата се появяват в страните на Древния Изток. Възпитателният идеал в тези общества е „покорният син и добрият гражданин”. Чрез възпитанието у подрастващите трябва да се пробуди синовно чувство и почит към императора. В древен Китай се изисква не само от училището, но и от семейството, да служи на възпитатения идеал. Децата са задължени да почитат не само живите, но и мъртвите.

В древността елементарните училища се намират обикновено до храмовете. В тях децата постъпват след навършване на 6, 7 или 8 години. Изучават се главно езикът и свещената литература, написана на старинен език, който не се говори. Образование се дава само на момчетата, но не и на момичетата. Не се изучава аритметика. Задачата на учителя е да застави учениците да запомнят наизуст отделни текстове. Обикновено тези текстове се четат на глас. Всяко дете чете последователно, докато наизусти текста. Висшето образование продължава дълго и завършва с успешно полагане на изпити за получаване на съответната научна степен.

С помощта на натрупания опит от учебно-възпитателната дейност в древен Египет, Вавилон, Персия, Индия и Китай и извършените обобщения на този опит възниква систематизирана педагогическа теория в Древна Гърция. Тя е най-ярко представена чрез възпитателните системи в градовете републики Атина и Спарта.

Възпитанието в Спарта има обществен и държавен характер. Намесата на държавата започва още с раждането на детето, когато съветът на старейшините определя по-нататъшната съдба на детето в зависимост от неговите физически качества. До 7-годишна възраст децата се възпитават в семействата, като предимно майката се грижи за отглеждането и физическото закаляване на детето. Поради честите отсъствия на бащата войн, контактите му с детето са силно ограничени. На 7 години младите спартанци постъпват в държавни училища, където доминира предимно физическата и военната подготовка. Четенето, писането и смятането са ограничени, а философията и науките почти не присъстват. Образованието в Спарта продължава до 30-годишна възраст, след което младежите отиват в групата на мъжете и могат да заемат административни и военни постове. Девойките също се възпитават в строг военен дух и дисциплина. Като цяло образователната и възпитателната система в Спарта има обществен и строго организиран характер. Образованието е изцяло регламентирано от държавата и е насочено към добиване на военни знания, умения и навици, което определя и неговата едностранчивост.

Историческото развитие на Атина протича по-различно в сравнение със Спарта. Многобройното население на Атина, разнообразната дейност, която то извършва, високото икономическо равнище на част от гражданите, оживените връзки с източните страни, политическото устройство на града и страната, позволяващо свободната проява на мисълта, покровителството от страна на държавното управление на хората на науката и изкуството - всичко това обуславя високо културно развитие и образование.

Атинското възпитание се отличава от спартанското по цели, съдържание, организация и резултати. В Атина се държи много за развитието на личността и за нейната индивидуална изява. Освен физическо и нравствено-социално възпитание синът на атинския аристократ получава и научно, литературно, музикално, риторично и житейско-прагматично образование. Той не прекарва живота си като спартанския младеж в казармата, нито се подготвя да бъде единствено войник. Неговият баща е търговец, земевладелец, собственик или зает в държавното управление, за когото знанието и личният почин са ценни качества и затова той иска да възпитава синовете си в този дух.

Основателят на Атинската академия - първата институция за висше образование в Западния свят - Платон (427-347 г. пp. Хр.) счита, че държавата възниква не в резултат от потребностите на хората, а в резултат на вродените социални идеи. Значителна част от неговата „Република” е посветена на проблемите на възпитанието. Според него в идеалната държава образованието и възпитанието са подчинени на формирането у всички членове на обществото на една цел - служене на държавата. Задача на философите е да направят държавата идеална, а на възпитанието - да я съхрани, като формира у подрастващите съответни убеждения и качества. Интересите на държавата трябва да станат за човека негови единствени интереси, а успехът на общото дело трябва да съвпада с неговите задачи. Поради това децата трябва да се възпитават не в семейството (по-добре е изобщо да не знаят своите родители), а в държавни учреждения. Там детето трябва да се обучи „по образец” на определена социална роля - философ, воин или работник.

Ученик на Платон и негов основен критик е Аристотел (384-322 г. пр. Хр.). Той създава най-последователната система от идеи за социалната същност на образованието и възпитанието в древността, като издига принципно друга цел - формиране на самостоятелност у гражданите. За пръв път изказва идеята, че една от функциите на възпитанието е стабилизацията на съществуващия държавен строй. Основната цел на възпитанието според Аристотел е хармоничното развитие на личността („калокагахия”). Oсновната насока на възпитанието представлява единство на лични и обществени стремежи.

Образованието в Атина е частно и доброволно, като само младежите от първата социална група имат право да посещават отделните образователни степени. Като цяло образованието не е свързано с определена професионална реализация, а има за цел да формира и усъвършенства индивида физически, морално и духовно. При неговото организиране са застъпени частната и държавната инициатива. Възпитанието в Атина има многостранен характер и е насочено към хармоничното развитие на индивида.

В епохата на Средновековието се налага пълно господство над целия духовен живот в обществото от страна на църквата. Характерна черта на периода е дуализмът, олицетворен във властта от папата и краля, а в обществото - от духовенството и миряните. Негов израз е разграничаването на две култури - религиозна и светска. Дуализмът се проектира и върху възпитанието и образованието. Възпитателните системи на духовенството и миряните се различават както по целите, така и по съдържанието си. Религиозното възпитание е подчинено на задачата за подготовка на човека за задгробния живот, а светското подготвя за участие в бъдещата практическа дейност на мирянина. Като цяло религиозното обучение и възпитание господства над научното. Дуализмът се проявява и в разкъсване на единството между духа и тялото, намерило израз в древногръцката идея за хармонично развитие на човека. През Средновековието духът се противопоставя на плътта и това довежда до едностранчивост на възпитанието. Обучението се извършва на латински - езика, на който се общува с Бога. Църковните училища са елитарни. Масовото (народното) образование е пределно елементарно.

Съсловната структура на обществото се отразява и върху възпитанието, което също има съсловен характер. Всяко съсловие изгражда свои организации (монашески ордени, цехове, гилдии), чиито официално утвърдени норми задължително се спазват от членовете им. Индивидът се възприема само като част от общността и следва възприетите от нея правила, канони и образци. Възпитанието е насочено към подчиняване на индивида на тези норми и придобива дисциплиниращ характер. Безспорна заслуга на средновековното общество е създаването на университетите, които и днес запазват част от тогавашната традиция. Средните векове са време, в което се създават предпоставките за духовния преврат в Европа, наречен Ренесанс.

Важен етап в историята на педагогиката е развитието на учебно-възпитателната дейност и педагогическата теория през епохата на Новото време, прелюдия към което е Ренесансът. Той се характеризира с отрицание на средновековната култура и възраждане на жизнерадостния поглед върху живота, характерен за античността. За утвърждаването на това ново световъзприятие се търси опора в класическото гръко-римско наследство. Културата на ренесанса се освобождава от опеката на църквата и придобива светски характер.

Хуманистичният светоглед дава отражение и върху педагогическата мисъл и практика. Издигайки като възпитателна цел свободния човек, хуманистите се обявяват за освобождаване на детето от сковаващите рамки на средновековната дисциплина, за активност и самодейност. Умственото възпитание променя своята насоченост - не дисциплиниране, а развиване на ума. Без да изоставят религиозното възпитание, хуманистите прибавят към него художественото. Важни промени настъпват и по отношение на образованието – неговото съдържание се разширява. Педагозите от епохата на Ренесанса възприемат най-ценното от античността, като го обогатяват с нови идеи и подготвят основите за изграждане на педагогиката като наука.

С научната революция през XVII век се поставя основата на рационализма. В центъра на образователните тенденции през този период стои основната задача да се образова човекът съобразно актуалните и бъдещи перспективи на общественото развитие. Бързото екстензивно развитие на учебното дело през XVII век протича под влиянието на промените в икономиката, социално-политическия живот, науката и културата. Важно значение за масовизирането на образованието имат националноосвободителните и националнообединителните процеси, свързани с формирането на буржоазните нации и модерните държави. Основоположникът на съвременната педагогическа наука Ян Амос Коменски създава системата за организация на образованието, наречена „класно-урочна”. По този начин се осъществява първата революция в образованието - училището става достъпно и масово.

Джон Лок (1632-1704) е един от първите, които отбелязват влиянието на социалната микросреда на формирането на личността на детето. Според него това влияние е по-силно дори от влиянието на образованието и възпитанието. Детската душа е „tabula raѕa” (чиста дъска) – всичко, което ще бъде написано на нея зависи от обкръжаващите обстоятелства и образованието.

Просвещението изразява социално-политическите и нравствените идеи на буржоазнодемократическите революции: установяване на стоково-капиталистически обществени отношения и гарантиране свещените права на всеки човек - правото на свобода и правото на собственост. „Векът на светлината и разума” идва да замени „века на класическата култура”. Социалната основа на неговото възникване е така нареченото „трето съсловие”. Просвещението се характеризира с големия брой образовани хора, с широкото разпространение на знанията, с издаването на много книги. Това е време на засилен стремеж към полезни знания, на голямо развитие и утвърждаване на науката. То дава своя принос и в областта на педагогиката. От него идва голямото образователно значение на математическите и естествените науки. Благодарение на това се налага реалното образование, осъществявано чрез изучаване им. Въпреки това в края на XVIII в. броят на грамотните хора и на училищата в Европа и САЩ е ограничен. В мнозинството държави образованието е незадължително. Средните училища и университетите са достъпни само за децата от висшите съсловия.

Развитието на идеите за възпитанието през епохата на Просвещението са свързани с Жан-Жак Русо (1712-1778). Той е един от основните педагогически мислители, създател на концепцията за „свободно възпитание”. Главната му идея е извеждане на преден план на индивидуализма. Човек трябва да се възпитава за него самия, а не за другите или за обществото. Възпитанието е развитие на природата на детето, следване на неговото свободно развитие (принцип на природосъобразността). Естественото развитие няма нищо общо с общественото развитие. Предразсъдъците, авторитетите, нуждата, примерът, всички обществени учреждения, обкръжаващи детето, заглушават в него природата и не му дават нищо в замяна. Затова е най-добре детето да се отдели от обществото и да се възпитава така, че то да не изисква нищо от никого и да не се счита пред никого и за нищо задължено.

През XIX в. се формират буржоазните образователни системи. Нараства броят на съществуващите типове и видове училища, появяват се нови, променят се отношенията между елементите на образователните системи. Индустриалната революция и излизането на политическата сцена на средната класа променят коренно облика на учебното дело. Техническата революция създава необходимите икономически условия за осъществяването на идеала за образование на всички. Продължителността на обучението се увеличава. В резултат на това в края на века неграмотността в Европа е много по-ниска. Все повече мислители и философи обръщат внимание на целите и същността на възпитанието като елемент от развитието на обществото.

Георг Фридрих Вилхелм Хегел (1770-1831) дефинира възпитанието като едно органично живо цяло, което има две страни: овладяване на знания и формиране на възгледи за света. Хегел счита, че главното предназначение на възпитанието е съхранение на държавата, която „не е средство, а цел”. Главната задача на възпитанието е да научи детето да се отказва от собственото „аз”, приемайки като свои собствени всички закони, традиции и институции на държавата.

Йохан Хенрих Песталоци (1748-1827) счита, че всички злини идват от обществото, а възпитането трябва да се насочва от „природата на човека” (вътрешна божествена същност, заложби и сили), която отличава човек от всички други същества на Земята. Основната концепция за възпитанието е природосъобразното развитие и формиране на силите и заложбите на човешкото сърце, ум и умения.

Немският философ и педагог Йохан Фридрих Хербарт счита, че социалната среда може да оказва и оказва не само негативно, но и позитивно влияние на развитието на личността. Задача на педагога е не да изолира детето от обществото, а да използва влиянието на средата за целенасочено възпитание. Образованието и възпитанието имат две групи цели – професионални (свързани с жизнения път на всеки и плод на личен избор) и задължителни, нравствени, единни за всички. Хербарт свързва възпитанието с интелекта. Преподаването се свежда до управление в урока на интелектуалната дейност на учениците.

В края на XIX и началото XX в. във всички европейски страни и САЩ са осъществени в различна степен промените, които индустриалната революция поражда. В духовния живот кипи борба между идеологии, научни възгледи и ценности. Диференцират се нови науки и научни клонове, течения, школи. Училището в края на XIX в. се характеризира със строг ред и дисциплина, пасивност на учениците, едностранчиво интелектуално развитие, контрол и наказание при всяко отклонение от предписанията, индивидуалистичен дух, откъснат от проблемите на обществения живот. Всеобщо става неудовлетворението от една или друга страна на образователния процес, на училището или на образователната система като цяло. Появяват се нови педагогически теории, течения, движения, които предлагат и обособяват необходимостта от реформи.

В края на ХІХ и началото на ХХ век като реакция на прогресивни и търсещи учени и учители за „ново училище”, „ново възпитание” възниква реформаторската педагогика. В нея се концентрират различни направления, идеи и виждания за обучение и възпитание на децата и учениците, които да са по-близки до техните интереси и потребности и да дават възможности за разгръщане на техния творчески потенциал.
Жан-Овид Декроли непрекъснато изучава детето в процеса на обучението, за което според него е необходимо да се изграждат навсякъде училищни лаборатории по психопедагогика. Според Декроли училището трябва да даде на всеки индивид шанс за успех в бъдещото му съществуване като мъж или жена, като баща или майка, като гражданин или трудещ се. Детето е живо същество има нужда от движения и физически занимания. Ето защо той въвежда понятието „образователна игра”, чрез което се подпомага обучението, децата стават много по-активни, обучението е по-ефективно. Друг важен принос в реформаторската педагогика на Декроли е въвеждането на активните методи и т.нар. „работни проекти и планове”. Според него училището трябва да бъде поставено сред естествена обстановка, за да се наблюдават природните явления и проявите на човека. Класните стаи трябва да бъдат малки ателиета и лаборатории.

Според М. Монтесори свободата и дисциплината на детската личност трябва да се развиват в единство. Необходимо е също така установяване на нови и по-добри взаимоотношения между детето и възрастните. В развитието на детето съществуват периоди, през които то се развива с голяма бързина (сензитивни периоди) Монтесори отдава изключително голямо внимание на тренирането на сетивата и на използването на най-различни движения, като основа на цялото по-нататъшно развитие. Училищата по системата на Монтесори се отличават от масовите по това, че в тях са създадени възможности за самостоятелна работа на всяко дете, като в същото време не се изключва и груповата дейност, но само по желание на децата.

Като социален феномен възпитанието е важен елемент на всяка една социална система. Историческото развитие на идеите за възпитанието показва, че то се подчинява на закономерностите на общественото развитие. Първоначално се проявява като обща дейност при формирането на индивида в семейството, рода, племето, обществото. С натрупването на социален опит от човечеството тази дейност постепенно се усложнява и се достига до нейното обособяване като относително самостоятелна. Възникването на образованието може да бъде отнесено към по-късни етапи от развитието на човешкото общество, когато се появява необходимостта от по-комплексно взаимодействие на човешкия индивид с множество различни фактори с оглед на цялостното му развитие.
Библиография:
1. Андреев, М., Савова, Ж., Е. Василева. Педагогика. С., Просвета, 1992.

2. Бабалова, Р. Теория на възпитанието (част I). Лекционен курс. С., 1991.

3. Бижков, Г., Белова, М. Основи на педагогиката и методи на педагогическите изследвания. Бл. 1987.

4. Бижков, Г., В. Краевски, Методология и методи на педагогическите изследвания. С., М., УИ "Св. Кл. Охридски", 1999.