Историческо развитие на конфликтологията – философски, социологически, психологически и правни аспекти
Изтегляне 43.24 Kb.
|
|
Историческо развитие на конфликтологията – философски, социологически, психологически и правни аспекти. В световен мащаб се забелязва засилване на стресогенните фактори в съвременното общество. Засилва се миграцията, рязко се трансформират културата, икономиката , идеологията, разместват се социалните пластове. Това оказва влияние и поражда разнообразни по вид и структура конфликти между цивилизациите, религиите, културите, нравствените модели. Натрупват се конфликти и между нормативно-оценъчните системи на отделните класи, групи, прослойки, етноси, между половете, в семейството – между съпрузите, между тях и децата, между самите деца. Назад в историята изследванията, посветени на конфликтите са мъгляви, не открояват ясни причини за появата им, тяхната същност и структура. Едва през XIX се формират няколко водещи идеи в социалните науки относно същността и характера на конфликтните ситуации и конфликтите. Една от най-устойчивите идеи е тази за социалните конфликти: колкото по-неравномерно се разпределят благата в социума, толкова по-остри са конфликтите между доминиращата клас и останалите граждани. И колкото по-остри са конфликтите, толкова по-значими са промените в икономиката, културата и политиката, което показва, че структурата на обществото се променя чрез конфликтите при ескалиране на отношенията между отделните социални групи. Социалните конфликти стимулират социално-икономическите промени в обществото. Интерес към ефикасното разрешаване на конфликти и провеждане на преговори проявяват работещите в сферата на психологията, педагогиката, социологията, но и политици, социални работници, юристи, ръководители на различни организации – всички, които са свързани по някакъв начин с взаимодействието между хората. Гришина отбелязва: „За съжаление целият този нарастващ интерес в немалка степен е свързан с ръста на напрегнатостта в различните сфери на социално взаимодействие, с острата потребност, както на различните обществени структури, така и на отделните хора, от практическа помощ при разрешаването на конфликтите“ [64, c. 7]. Всичко това се явява сериозна предпоставка за възникването на ново научно направление в областта на психологията, наречено конфликтология. Заражда се във Великобритания, САЩ и ССССР през 50-те години на миналия век като елемент на психологията на личността и групата. След края на Втората световна война, вследствие на разразилите се жестоки и брутални конфликти изследванията са ориентирани към негативните емоционални преживявания у хората. Д. В. Димитров пише: „Историята на конфликтите е част от историята на света. Върху изследването на конфликтите, техния обществен характер, роля и значение в социологическата литература има определена традиция” [80, с. 93]. M. Follet [261] – британска специалистка по организационна психология първа прави опит за промяна на дотогавашното отношение към конфликтите от страна на изследователите. Тя твърди, че у конфликта, като психичен феномен и явление, трябва да се търсят и позитивни функции. На по-късен етап се създават много научно-изследователски институти, асоциации, лаборатории и екипи в много страни от Западна и Източна Европа, Канада, Япония, Австралия и др., които детайлно и пространно анализират същността на конфликтите и разработват методики за правилното им разрешаване. В търсене на тяхна алтернатива се натрупват теоретически и експериментално-практически данни за появата, развитието и начините за разрешаване на конфликтите, за търсене на тяхна алтернатива в лицето на взаимодействието и сътрудничеството между индивидите, социалните групи, етносите, религиите, обществата. Работи се върху създаването на специализирани методики за разрешаване на конфликтите, усъвършенства се технологията на преговорите, извежда се водещата роля на посредника-медиатор. Р. Фишер и У. Юри [217] разработват теорията за принудителните преговори. Според Р. Манчева [145, c. 15] „Съвременните изследователи се стремят да разкрият същността на конфликта и конфликтното поведение, на неговите характеристики, същност и форми на проява. Системите за разрешаване, които те създават, успешно се прилагат в много страни”. От средата на ХХ век до днес във всички съвременни изследвания на конфликтите и конфликтното поведение е налице ярко изразена амбивалентност, довеждана до абсурдна крайност - от конфликтофобия до конфликтофилия; от панически страх, водещ до тяхното задължително избягване, до сериозни увлечения, често пъти, придружени от самозабрава по тях: трилъри - бестселъри в литературния жанр изобилстват с множество брутални, неразрешими конфликти; военните и спортни игри, които се играят през детството, или се изучават във военните училища, са изградени върху основата на конфликтите с проявата на спортен хъс и спортна злоба за победа на всяка цена, често водят до сериозни конфликти между отбори, треньори, играчи, публика; много телевизионни реалити-шоу са изпълнени с драматизъм, предизвикан от конфликтни ситуации и конфликти между участниците. Р. Арон отбелязва спецификата на конфликтите в изминалото столетие: „Конфликтите, доминирали през ХХ век и с това белязали развитието му, бяха повече национални и имперски, отколкото социални. Като доктринери, Огюст Конт и Карл Маркс не отрекоха историческата промяна, която се извършваше пред очите им, но те подцениха традиционния аспект на историята, въздигането и падането на империите, съперничеството на режимите, пагубните или благодетелни подвизи на великите хора” [21, с. 283]. Т. М. Gottman и колегите му [263, c. 14-23] извеждат интересна позиция, наречена проблем на „скрития дневен ред” - прикрит основен проблем на близостта, който може да се прояви в два аспекта: Хората нямат достатъчна емоционална близост или се чувстват подтиснати от прекалената близост и имат потребност от повече свобода, свободен избор и личен живот. От тук произтичат трудности при комуникацията, които могат да бъдат по-скоро резултат от ескалация на конфликта между двамата, отколкото негова причина. Като основен извод се очертава следното: При снижен интензитет и честота на различните социални взаимодействия се намалява възможността за попадане в сериозни конфликтни ситуации и прерастването им в неразрешими конфликти. Конфликтологията е сравнително нова наука. Философията от древността до наши дни търси отговор на множеството въпроси, свързани с войните, стълкновенията, раздорите, агресията, кризите в междуличностното и вътрешно груповото общуване, а от друга страна, едва сега, в последните сто години, се появиха научно обосновани подходи за изучаване историята на конфликтологията и конфликтите. K. Boulding пише: „Общият диапазон, представен от учените, относно ролята и мястото на конфликта в динамиката на живота на обществото, представлява континиум на подходите: на единия полюс се намират тези, които разглеждат развитието на обществото в цялост, почти изключително, чрез борбата и конфликта (в особена степен това е валидно за класовите конфликти); на противоположния полюс се оказват онези учени- еволюционисти, считащи конфликта за значителен, но все пак второстепенен аспект на общата динамика в развитието на обществото; промеждутъчно положение заемат специалистите в областта на политическата и икономическа история” [247, c. 99]. Разглеждайки последиците от конфликтите върху личността при взаимоотношенията й с другите хора, както и със самата нея, съвременните изследователи-конфликтолози търсят причинната им обусловеност в процесите на социални интеракции на участниците в тях. По този начин се предоставят възможности за позиционно структуриране на участниците в конфликтите и формулиране на множество конфликтологически изводи и препоръки, както за науката, така и за човешката практика. Тоталната глобализация на съвременното общество и общуване през интернет и социални мрежи налагат нови структури и модели на поведение, нови отношения и взаимоотношения, както между държавите, цивилизациите, така и между колективите, групите и отделните личности. Традиционните, институции- държавни, обществени, частни, са в тотална криза, и от гледна точка на готовност, възможност и способност, не могат да отговорят на динамичните, нови, често пъти непредвидими предизвикателства. Социалните и политически науки в теоретичен, а образователната система в практико-приложен план търсят решение на най-сложния социален феномен - социалния конфликт. „Класическите социални и хуманитарни науки в своите рефлексии все по-трудно разкриват интелектуалния, когнитивния и педагогическия потенциал за решаване на проблемите на обществената практика и на отделно взетата личност” [84, с. 9]. Конфликтологията е млада междудисциплинарна научна област, която проучва аспектите на социалните противоречия и стълкновения в обществото. „Тя, по същество, е плуралистична: под това наименование съжителстват различни възгледи за социалния конфликт, за неговата същност и значение, за подходите и методите на неговото изучаване и управление. Съществуват, така също, различни възгледи за мястото на човека в социалния конфликт” [82,c. 5]. Началото на 80-те години на ХХ век е характерно със засилен научен и обществен интерес към анализа и разрешаването на конфликтите. Преди това психологията, социологията, педагогиката, икономиката и др. хуманитарни, социални, стопански науки, периодически се обръщат към този проблем, но никога не му придават тази важност, с която той се ползва сега. Според Дж. Търнър [210, c. 125-126], немските философи К. Маркс и Г. Зимел са основоположници на диалектическата теория на конфликта, а в съвременните теоретични постановки, изследващи конфликта, са очертани две направления. Първото е наречено „Диалектическа теория на конфликта” и негов най-ярък представител е Р. Дарендорф (Германия и Великобритания). Той признава решаващата роля на конфликта за функционирането на всяка обществена система и насочва изследванията си към обществото, чийто облик нарича „безобразен”. Второто направление носи името „Конфликтен функционализъм” и е представено от Л. Козер (САЩ). Негова методологическа основа е социологията на Г. Зимел, който също, както К. Маркс, счита, че конфликтите в обществото са неизбежни и непредотвратими. Авторът насочва своята критика към Р. Дарендорф, затова, че не отчита позитивната функция на конфликта за съхраняване на обществената социална система като цяло. Л. Козер [120] формулира специфичен образ на съвременното общество. Социумът, според него, е единна система от взаимосвързани елементи, в които равновесието понякога се нарушава. Пораждат се напрежение и конфликт на интересите. Разногласията и насилието, които възникват като тяхно следствие, обаче, заздравяват основите на социалната система и усъвършенстват нейната адаптивност към враждебните външни условия. Само чрез конфликта обществото може да опознае и вникне в своите интереси. През 90-те години на ХХ век възникват нови учебни и изследователски институти, консултантски центрове и групи за анализ и разрешаване на конфликти, посредничество и медиаторство в най-различните сфери на социалния живот на обществото. Поставено е началото на целенасочена подготовка на специалисти-конфликтолози в САЩ, Русия, Великобритания, Япония и др. страни. Издават се в огромни тиражи различни видове литература - статии, студии, монографии, университетски учебници, помагала и пособия за справяне с конфликтите, защитават се множество дисертации в тази област. Налице е сериозна периодика по проблемите на конфликтите и конфликтологията. Обучението на специалисти-конфликтолози е свързано с редица сериозни изисквания в процеса на преподаването на тази научна дисциплина. Според И. Цанов, „обучението по конфликтология е много сложно и трудно. То поставя високи изисквания и несрещани досега предизвикателства, както пред субектите на обучение (университетски преподаватели, научни работници, конфликтолози-практици), така и пред обектите на обучение (студенти, ръководители, специалисти, служители и административен персонал)” [232, c. 200-201]. Авторът обобщава следните, най-често срещани, трудности: 1. Самото естество (онтологичност) на науката конфликтология, като типична междудисциплинарна наука, създала вече своя ограничена зона и предмет, измежду сходни и не дотам сходни науки. 2. Начина (методиката) на преподаване. За конфликтологичното обучение е почти неприложим традиционният начин на обучение (лекции, възпроизвеждане на предварително чут, видян или преразказан материал, предимно самостоятелна подготовка и т. н.). Конфликтологията изисква друг- коренно различен начин на обучение, по принцип. Най-важните му атрибути включват следните елементи: - личностно (физическо) присъствие на обучавания - визуализация, схематизация и синтетичност на предлагания учебен материал; - широко използване на тестове, анкети, разработване на конфликтологични казуси, игри, тренинги и т. н.; - силна въвлеченост на участника в процеса на конфликтологичното обучение (Обучаемият е активна страна в процеса на обучение, а не пасивен реципиент на конфликтологична информация); - съчетаване и развитие на конфликтологични знания, умения и навици 3. Необходимостта за предварителна общохуманитарна подготовка на обучаемия. Конфликтологичното знание се надгражда над философското, социологично, психологично, икономическо, правно, управленско и т. н. знание. 4. Изискванията към качествата на преподавателя по конфликтология- не само като специфични конфликтологични познания и умения, но и като комуникативна култура, житейски, педагогически и управленски опит, личностна характеристика. Всичко това съдейства за появата и утвърждаването на конфликтологията като нова научна област, със свои собствени цели, предмет, обект, задачи. Теоретическият и методологически базис на конфликтологията е широко концептуален и се изгражда върху теоретичните постановки на К. Маркс, G. Simell, Е. Дюркем, Л. Козер, Р. Дарендорф, К. Boulding. Развитието на конфликтологията, според Д. Й. Димитров, е свързано с решаването на два проблема: „- Намесата в конфликтните процеси, които протичат в социалната дейност, поражда нови ситуации, които създават благоприятни или негативни условия за тяхното протичане. - Подобни нови ситуации изискват промяна в инструментариума на изследването и избор на адекватни въздействия върху конфликтните процеси. От своя страна, това води до промяна в динамиката и управлението на обектите, където възникват и се разрешават конфликтите” [82, c. 19]. Що се отнася до развитието на конфликтологията в България систематизирането на изследванията, посветени на конфликтната ситуация, конфликтите и конфликтологията, показва, че могат условно да се обособят следните периоди: - Първи период- от края на ХІХ век до 1948 година. Натрупват се знания по общотеоретични аспекти на конфликта. През 1929 година видният български философ Д. Михалчев (1880-1967 година) основава и редактира първото философско списание на Балканите, наречено „Философски преглед”. Когато набелязва тематиката и проблемите, с които ще се занимава списанието, той маркира и откроява следните съществуващи в социалната действителност в България, по онова време, противоречия: „Що е социална класа и какъв е смисълът на социалните противоречия, що е партия, маса, нация и национално съзнание, право, отговорност, нравственост, традиция, мода, авторитет, кои са социалнопсихологическите предпоставки на властването, каква е психологията на българския селянин, що е обществена дейност, има ли исторически закони, какво е мястото и каква е ролята на личността в историята?” [по 9, с. 324]. През този период публикации в тази област имат Д. Благоев, Г. Кирков, И. Хаджийски, Т. Павлов, С. Гановски. - Втори период- от 1948 година до 1989 година. В изследванията на конфликтологичната проблематика се включват голям брой частни науки (всяка от позициите на своята методология и предметна област - психология, политология, педагогика, право, социална педагогика, военни науки, социология). Изследват се въпроси, свързани с конфликтологичното взаимодействие и същността на конфликта. Особено актуални са разработките за същността на социалното и биологичното у човека и връзката между тях; релацията: наследственост-среда-възпитание; човекът и научно-техническата революция. Търси се истинското място на личността в съвременния свят, дискутират се въпросите, свързани с отчуждението и алиенацията, човекът и неговите личности, връзката: човек- моделиране, кибернетика, машина, информация. Прави се силно изразен класово-партиен, от позициите на комунистическата партия, критически анализ и оценка на буржоазните концепции и теории за същността на човека. В този период се извършва сериозна преоценка на философските категории, на частните науки и особено на онези, чийто предмет са социалните противоречия. Изгражда се конфликтологичен модел на обществото. Анализират се и се изпълват със съдържание много нови категории: противоречие; видове противоречия: антагонистични-неантагонистични, външни-вътрешни, главни-второстепенни. Тези категории навлизат и заемат своето място в цялостното обществознание. Публикуват се множество научни трудове- статии, студии, монографии, издават се списания, провеждат се много национални, регионални, университетски конференции, посветени на противоречията в обществото. Интересът към социалните конфликти се засилва, като в основата му стои провеждането у нас на два световни конгреса - по социология и философия. Създава се Институт по социология към БАН, усилено работи Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) към ЦК на БКП. Към нея функционира мощен Институт по социално управление, който осъществява множество изследвания, посветени на противоречията и конфликтите: организационно-управленски, идеологически, регионални, нравствено-етични, икономически, междукласови и др. Специално място се отделя на противоречията между експанзивната и интензивната форми на развитие на производството, ефективността и качеството на продукцията. Най-същественият недостатък на конфликтологичното знание през този период е, че за непоклатима се приема аксиомата: „В българското социалистическо общество, по принцип, не могат да съществуват неразрешими конфликти”. Теориите за конфликтологичните модели и концепции на учени от Западна Европа, САЩ и други капиталистически държави яростно се критикуват от позициите на т. н. класово-партиен подход. Сред имената на изследователите в тази област можем да посочим: Г. Пирьов, Ж. Ошавков, В. Проданов, В. Момов, Ст. Михайлов, Ж. Желев, К. Нешев, Г. Йолов, Л. Десев, Д. Градев и др. - Трети период- от 1989 година досега. Коренните политически, социално-икономически, културни промени у нас в този период изиграват ролята на могъщ фактор за развитието на конфликтологията. От 1989 година досега конфликтологичната ситуация в Република България е изключително сложна. Ориентацията на безконфликтно развитие на обществото в периода от 1944 година насам прави проблематиката на конфликтите безперспективна. Това, фактически, довежда до изключването на конфликтологията от областта на научното изследване и до отсъствие на механизми в социума за работа с конфликтите. Цялото общество преминава, през този кратък, но бурен период, през множество различни по сила, интензитет и продължителност сътресения, противоречия и конфликти. Това е период на тотална разруха на държавността, крушение на догмите, ценностите, нормативно-оценъчната система. Налице са корупция в държавата и обществото, организирана престъпност, стотици показни поръчкови убийства, стачки, демонстрации, паричен съвет. Членове сме на НАТО и Европейския съюз, имаме Евродепутати, сменят се няколко правителства, но проблемите си остават неразрешени- между работодатели и наемни работници, държава и пенсионери, заетост-безработица, бедност-крещяща показност и парвенющина при демонстрация на власт, богатство и безнаказаност и т. н. Независимо от множеството проблеми и трудности през този период се създават теоретически и практически условия и предпоставки за обособяване на конфликтологията като самостоятелна наука. Създава се Българска асоциация на конфликтолозите (председател е Д. Й. Димитров), налице са сериозни публикации на множество авторипсихолози, педагози, философи, социолози, политолози по проблемите на социалните и личностни конфликти. Сред водещите автори се открояват: Д. В. Димитров, Д. Й. Димитров, Р. Вълчев, Л. Георгиев, Сн. Илиева, Б. Георгиева, С. Хинкова, Ст. Николов, Л. Кръстева, Т. Дронзина, Р. Милкова, Л. Милков. Прегледът на публикациите от този период, посветени на конфликтните ситуации и конфликтите, ни позволява да направим следните изводи: - За съжаление, всички автори разглеждат конфликтите от позициите на своята научна област, но, все още, рядко се прилагат оригинални български методики и техники за проучване, управление и решаване на конфликтите. - Почти целият използван практико-приложен инструментариум е заимстван от европейски и североамерикански теоретици и практици-конфликтолози и не е актуализиран и адаптиран към специфичните особености на българския модел на преход към пазарна икономика и демократично управление. - Преходът от една социално-икономическа система (социализъм, развит социализъм и пр.) към друга (политически плурализъм, пазарно стопанство и икономика, представителна демокрация) поражда изключително силни и дълбоки конфликти, които в определени моменти граничат със социална катастрофа. Поради това, все още, са налице сериозни трудови, социални, политически, икономически и др. конфликти, които изчерпват съзидателната сила на народа и не му позволяват да се развива нормално и да се адаптира по посока на европейските и световни културно-исторически ценности, при запазване на националната идентичност, да живее в наистина демократично общество, гарантиращо му всеобщи права на труд, образование, здравеопазване, защита на частната собственост, свобода на словото и др. Конфликтологичната наука у нас днес е изправена пред избора на нова парадигма, която ще даде отговор на поставените по-горе проблеми и въпроси. Тя ще трябва да търси помощта на водещите в тази област страни, за да има ясна позиция по кардинални за съвремието ни въпроси- за същността на глобализацията и възникващите от нея конфликти; за екологичните катастрофи и възможностите за съхранение на живота на планетата Земя; за световния тероризъм и проучване на корените му; за причините за възникване и развитие на противопоставянето между цивилизации, религии, региони. Конфликтът е не само синоним на структурната и динамична асиметрия в отношенията между елементите на социалната система, изучавана от конфликтологията, а неговото отсъствие е синоним на структурната и динамична симетрия на отношенията между тези елементи; конфликтът е неразривно свързан със своята противоположност - безконфликтното състояние, и заедно, тези противоположности представляват два полюса, две състояния, между които е обречен да се колебае всеки природен и социален процес. От тук и трудностите, които стоят пред съвременната конфликтологична наука: да намери границата между конфликтното и безконфликтното състояние на социума и да пристъпи към разрешаване на съществуващите конфликти. ЛИТЕРАТУРА: 1. Арон, Р., История и политика, Multitrad, С., 1997. 2. Гришина, Н. В., Психология конфликта, Издательский дом „Питер”, С. Пб., 2005. 3. Димитров, Д. В., Социология на конфликта, Рацио-90, С., 1999. 4. Димитров, Д. Й., Конфликтология, УИ „Стопанство”, С., 2004 5. Козер, Л., Функции социального конфликта, М., 2000. 6. Манчева, Р., Конфликти и конфликтно поведение, УИ „Неофит Рилски”, Благоевград, 2005. 7. Михалчев, Д., Сп. „Философски преглед“, 1923г. 8. Тернер, Дж., Структура социологической теории, Прогресс, М., 1985. 9. Фишър, Р., У. Юри, Изкуството на преговорите да достигнем до Да, ИК “Весела Люцканова”, С., 1992. 10. Цанов, И., Специфични трудности при обучението по конфликтология, Управление на образованието, Том І, кн. 2, Бургас, 2005. 11. Boulding, K., Conflict and Defense: A General Theory, Harper, New York, 1962. 12. Follet, M., Dynamic Administration, London, 1942. 13. Gottman, T., H. Markman, C. Notarius, The topography of marital conflict, Journal of Marriage and the Family, 34, 1977. Изтегляне 43.24 Kb. Сподели с приятели:
|