История на Европейската война



Дата12.10.2017
Размер135.13 Kb.
#32238
ГРАДИНАТА С РАЗКЛОНЯВАЩИТЕ СЕ ПЪТЕКИ
автор - Хорхе Луис Борхес /На Виктория Окампо/

На страница 242 от "История на Европейската война" от Лидъл Харт(1) четем, че било предвидено тринадесет британски дивизии (подкрепени от хиляда и четиристотин артилерийски оръжия) да атакуват на двадесет и четвърти юли 1916 година участъка Сер-Монтобан, но се наложило нападението да бъде отсрочено за сутринта на двадесет и девеи същия месец. Поройните дъждове (отбелязва капитан Лидъл Харт) били причина за това всъщност незначително отлагане. Следното изявление, продиктувано, проверено и подписано от доктор Ю Дзун, бивш професор по английски в Hochshule (висше училище - нем. - бел.) в Циндао, хвърля неподозирана светлина върху този случай. Липсват първите две сртаници.




"...и окачих слушалката. Веднега след това се сетих чий е гласът, който бе отговорил на немски. Беше на капитан Ричард Мадън. Мадън в апартамента на Виктор Рунеберг - това означаваше край на нашите стремежи; и колкото и да изглеждаше второстепенно, или поне така трябваше да ми се струва - край на нашия живот. Това означаавше, че Рунеберг е арестуван или убит (Отблъскващо и странно предположение. Всъщност прусашкият шпионин Ханс Рабенер, известен като Виктор Рунеберг, заплашил с пистолет приносителя на заповедта за аерст капитан Ричард Мадън, който при самозащита му нанесъл рани, причинили смъртта му - белешка на издателя). Същия този ден, още преди да залезе слънцето, аз щях да последвам съдбата му. Мадън беше неумолим. По-скоро принуден да е неумолим. Ирландец на английска служба, човек, обвиняван в безразличие и може би в предателство, нима можеше да не използва този прекрасен случай и да не бъде благодарен на съдбата, че му се удава възможност да открие, плени и може би да убие двама агенти на германската империя! Качих се в стаята си; безсмислено заключих вратата и се хвърлих по гръб върху тясното желязно легло. От прозореца се виждаха все същите керемидени покриви и заоблаченото слънце, типично за шест часа следобед. Стори ми се невъзможно този ден да се превърне - без предзнаменования и символи - в ден на неумолимата ми смърт. Значи - въпреки мъртвия ми баща, въпреки че бях израстнал в една симетрична градина в Хай Фън - аз щях да умра сега? След това си помислих,че всъщност всички неща се случват сега, точно сега. Минават век след век, а нещата се случват единствено в настоящето; има безброй хора във въздуха, на земята и в морето, но всичко, което наистина става, става именно с мен... Почти непоносимият спомен за конското лице на Мадън прекъсна тези мисли. Сред омразата и ужаса, които изпитвам (сега вече мога да говоря за ужас, сега, когато надиграх Ричард Мадън, сега, когато шията ми вече очаква с нетърпение примката), помислих си, че този буен и несъмнено щастлив вои не подозираше, че зная Тайната - името на мястото, където се намира новият британски артилерийски парк при Анкър. Една птица се стрелна в сивото небе; въображението ми я превърна в самолет, а този самолет - в много други (във френското небе), които унищожаваха артилерийския парк с отвесно падащи бомби. Ех, ако устата ми, преди да я разкъса куршумът, можеше да изкрещи това име така, че да се чуе в Германя!... Но човешкият ми глас беше много слаб. Как да направя така, че името да стигне до ушите на Шефа? До ушите на онзи болен и отвратителн човек, който знаеше единствено това, че Рунеберг и аз се намираме с Стафордшир, и напразно чакаше новини от нас в голия си кабинет в Берлин, преглеждайки непрестанно вестниците... Произнесох гласно: Трябва да избягам. Изправих се безшумно, като безсмислено пазех тишина, сякаш Мадън вече ме дебнеше. Нищо - може би ненужното желание за констатирам, че нямам никакви средства - ме накара да пребъркам джобовете си. Намерих онова, което очаквах: американския часовник, никеловата верижка и четириъгълната монета, ключодържателя с безполезните и компроментиращи ме ключове от апартамента на Рунеберг, бележника и едно писно, което реших незабавно да унищожа (и което не унищожих), фалшивия паспорт, една крона (английска монета от пет шилинга- бел.), два шилинга и няколко пенита, червено-синия молив, носната кърпа, револвера с един куршум в него. Съвсем безсмислено го зграбчих и претеглих в ръката си; исках да си вдъхна кураж. Смъртно си помислих, че един револверен изстрел се чува много далеч. За десет минути скроих плана си. Намерих в телефонния указател името на единствения човек, който можеше да предаде новината - той живееше в едно предградие на Фентън, на по-малко от половин час път с влак.

Да, аз съм страхлив човек. Твърдя го сега, именно сега, когато вече съм изпълнил един план, който всеки би окачествил като рискован. Зная, че изпълнението му беше страшно. Не го сторих за Германия, не. Никак не ме е грижа за една варварска страна, която при това ме принуди да падна толкова ниско, че да стана шпионин. Освен това познавам един човек от Англия, скромен човек, който за мен не е по-малк от Гьоте. Разговарях с него повече от час, но през този час той беше Гьоте... Изпълних своя план, защото чувствах, че Шефът презира хората от моята раса - тоест безбройните прадеди, които са събрани в мен. Исках да му докажа, че един жълтокож може да спаси войските му. Освен това трябваше да избягам от капитана. Гласът и юмруците му можеха да прогърмят всеки миг на вратата ми. Облякох се тихо, казах "сбогом" на собствения си образ в огледалото, слязох, огледах безлюдната улица и излязох. Гарата не беше далеч ото дома ми, но предпочетох да си взема файтон. Прецених, че така има по-малко опасност да ме познаят, всъщност насред пустата улица се чувствах съвсем на открито и много уязвим. Спомням си, че казах на файтонджията да спре малко преди централния вход. Наложих си да вляза с една почти мъчутелна бавност; отивах в село Ашгроув, но взех билет за по-далечна гара. Влакът тръгваше само след няколко минути - в осем и петдесет. Побързах; следващият тръгваше с девет и половина. На перона нямаше почти никой. Обиколих вагоните, спомням си няколко фермери, една жена в траур, младеж, потънал в "Аналите" на Тацит, един ранен и щастлив войник. Най-после вагоните бавно потеглиха. Появи се един мъж, когото познах; той напразно тича след влака до края на перона. Беше капитан Ричард Мадън. Почти изчерпан, разтреперан, аз се свих на другия край на седалката, по-далеч от вдъхващия ми страх прозорец.


Неусетно от състоянието на поркуса преминах към почти отвратително щастие. Казах си, че моята битка вече е започнала и че съм спечелил първия кръг, като бях избягнал - може би за четиридесет минути, може би поради блакосклонната съдба - нападението на моя противник. Реших, че не е малка, тъй като ако не беше тази безценна разлика в расписанието на влаковете, сега щях да съм в затвора или вече мъртъв. Реших (не по-малко софистично), че моето подло щастие доказва, че съм способен да доведа до добър край делото. Извлякох от тази своя слабост много сили, които не ме напуснаха. Предвиждам, че в бъдеще човек ще се примирява всеки ден с все по-чудовищни неща; скоро на света ще има само воини и разбойници; давам им следния съвет:


Изпълнителят на едно чудовищно начинание трябва да си представи, че вече го е извършил, той трябва да си наложи едно бъдеще, което да е така необратимо, както и миналото.

Именно така постъпих аз, докато очите ми на вече мъртъв човек следяха как изтича този ден, който може би беше последният, и как настъпва нощта. Влакът се движеше леко сред ясеновата гора. Той спря почти насред полето. Никой не извика името на гарата. Ашгроув ли е? - попитах някакви деца на перона. Ашгроув - отговориха те. Слязох.


Лампата осветяваше перона, но лицата на децата оставаха в сянка. Едно от тях запита: При доктор Стивън Албърт ли отивате? Без да изчака отговора, друго дете прибави: Къщата е далеч оттук, но вие няма да се загубите, ако тръгнете по този път вляво и на всеки кръстопът пак завивате наляво. Хвърлих им една монета (последната), слязох няколко каменни стъпала и поех по пустия път, който леко се спускаше. Беше обикновен черен път, над него се преплитаха клоните на дърветата, ниската и кръгла луна сякаш ме съпровождаше.


За миг си помислих, че Ричард Мадън вече е предугадил по някакъв начин моето отчаяно намерение. Съвсем скоро разбрах, че това е невъзможно. Съветът да завивам все наляво ми напомни, че такъв е обичайният начаин да се открие централният вътрешен двор на някои лабиринти. Аз разбирам нещо от лабиринти; ненапразно съм внук на онзи Цуй Бън, който е бил управител на Юннан и се отказал от светската власт, за да напише един роман,в който трябвало да има повече герои, отколкото в "Блян сред алени чертози"(2), и да построи лабиринт, където да се загубват всички хора. Той посветил тринадесет години на тези две различни и уморителни дела, но бил убит от ръка на чужденец; романът му бил безсмислен и никой не успял да открие лабиринта. Вървейки под английските дървета, размишлявах за този изгубен лабиринт; представях си го девствен и съвършен, изграден на тайния връх на една планина, представях си го поглнат от оризови полета или потънал под водата, представях си го безкраен, не вече съставен от осмостенни павилиони и ходове, които водят към своето начало, а от реки и провинции, от царства... Мислех си за един лабиринт от лабиринти, за огромен и растящ лабиринт, който да обхваща миналото и бъдещето в едно, като включва по някакъв начин и звездите. Погълнат от тези въображаеми картини, забравих своята съдба на беглец. За неопределено време се почувствах като абстрактен възприемник на света. Неясното и живо поле, луната и вечерният час ми подействаха; подейства ми и наклонът на пътя, който не позволяваше ни най-малко да се уморя. Вечерта беше задушевна и бекрайна. Пътят се спускаше и се разклоняваше сред вече тъмеещите ливади. Някаква музика - пронизителна и сякаш силабична, се приближаваше и отдалечаваше заедно с повеите на вятъра, обвита с листа и разстояния. Помислих си, че човек може да бъде враг на други хора, на отделни прояви на дурги хора, но не и на една страна; не и на светулки, думи, потоци, залези. Така стигнах до висока ръждясала порта. Пред решетките съзрях горичкаи нещо като павилион. Изведнъж осъзнах две неща - пръвото обикновено, второто почти невероятно - музката идваше от павилиона, музиката беше китайска. Затова я бях възприел толкова късно, без да й обръщам внимание. Не помня дали имаше камбанка или звънец, може би повиках с пляскане. Музиката продължаваше да пращи.


Обаче от дъното на близката къща се приближаваше някакъв фенер - стъблата на дърветатаго закриваха отчасти, а на моменти изцяло: един хартиен фенер, който имаше формата на барабан и цвета на луната. Носеше го висок мъж. Не видях лицето му, защото светлината ме заслепяваше. Той отвори вратата и каза бавно на моя език:


- Виждам, че милостивият Си Пън е пожелал да облекчи самотата ми. Навярно искате да видите градината.
Сетих се, че това е името на един от нашите консули, и объркано повторих:
- Градината ли?
- Градината с разклоняващите се пътеки.
Нещо се раздвижи в паметта ми и произнесох с необяснима сигурност:
- Градината на моя праотец Цуй Бън.
- Вашият праотец? Вашият прочут праотец? Заповядайте.
Влажната пътека криволичеше също като пътеките в детството ми. Стигнахме до една библиотека с източни и западни книги. Познах някои ръкописни томове на Изгубената енциклопедия, подвързани в жълта коприна; Енциклопедията е била изготвена под ръководството на третия император на Светлата династия и никога не е била отпечатвана. Грамофонната плоча се въртеше до бронзов феникс. Спомням си също така за някаква амфора от розов порцелан и за друга, с много векове по-стара с онзи син цвят, който нашите занаятчии са копирали от персийските грънари.

Стивън Албърт ме наблюдаваше усмихнат. Той беше много висок (вече го казах), с остри черти, сиви чои и сива брада. Имаше в него нещо свещеническо, а също и нещо моряшко; после той ми разказа, че бил мисионер в Тиендзин, "преди да се реши да стане китаист". Седнахме - аз на един дълъг и нисък диван, той с гръб към прозореца и един висок кръгък часовник. Изчислих, че Ричард Мадън, моят преследвач, не ще пристигне, преди да е изминал час, Неотменимото ми решение можеше да почака малко.


- Странна е съдбата на Цуй Бън - каза Стивън Албърт. - Управител на родната си провинция, вещ астроном, астролог и неуморим тълкувател на свещените писания, шахматист, прочут поет и калиграф, той изоставил всичко, за да създаде една книга и един лабиринт. Отказал се от удоволствията, които предлагат властта, правораздаването, разнообразието в леглото, банкетите и дори познанието, и се затворил в течение на тринадесет години в Павилиона на Прозрачната Самота. След смъртта му налседниците намерили само объркани ръкописи. Както навярно ви е известно, роднините поискали да ги изгорят, обаче изпълнителят на неговото завещание - някакъв даоистки или будустки монах - настоял да бъдат публикувани.

- Ние, кръвните роднини на Цуй Бън - прекъснах го, - все още проклинаме този монах. Отпеатването е било безсмилено. Книгата представлява куп противоречиви чернови. Преглеждал съм я няколко пъти - в третата глава героят умира, а в четвъртата е жив. Колкото до другото творение на Цуй Бън, неговия Лабиринт...
- Лабиринтът е тук - каза той, като посочи едно високо лакирано писалище.
- Лабиринт от слонова кост! - възкликнах аз. - Някакъв мъничък лабиринт...
- Един лабиринт от символи - поправи ме той. - Един невидим лабиринт от време. На мене, варварина англичанин, ми бе отредено да разкрия тази прозрачна тайна. След сто години подробностите за безвъзвратно загубени и все пак не е трудно да се предположи какво се е случило. Навярно Цуй Бън е казал: Оттеглям се, за да напиша една книга. А дург път може би е казал: Оттеглям се, за да построя един лабиринт. Тогава всички са си представили, че става дума за две творения; никой не можел да си представи, че книга и лабиринт са едно и също нещо. Павилионът на Прозрачната Самота се издигал в средата на една може би трудно проходима градина; може би този факт внушавал на хората идеята за истински лабиринт. Цуй Бън умрял; в неговите обширни земи никой не открил лабиринта; объркаността на самия роман ми подсказва, че именно той е лабиринтът. Две са обстоятелствата, които ми разкриха правилното решение на задачата. Първо, любопитната легенда, че Цуй Бън възнамерявал да построи лабиринт, който да бъде именно бекраен. Второ, откъс от едно писно, което открих.

Албърт стана. За няколко мига той ми обърна гръб; отвори едно чекмедже на златисто и почерняло писалище. Върна се с някакъв лист хартия - някога карминеничервен, а сега розов и избледнял, кариран. Цъй Бън с право се бе славил като изкусен калиграф. Без да разбирам, но с вълнение прочетох думите, които беше изписал с тънка четка един човек от моята кръв: Оставям на някои бъднини (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Мълчаливо върнах листа. Албърт продължи:


- Преди да открия това писмо, бях се запитал по какъв начин една книга може да бъде безкрайна. Не можех да си представя друго освен един цикличен том, кръгообразен. Книга, чиято последна страница е тъждествена с първата, с възможност да продължава така безкрайно. Спомних си за оная нощ, която е сърцевината на "Виляда и една нощ". В нея царица Шехерезада (поради някаква странна разсеяност на преписвача) започва да разправя текстуално историята на холяда и едната нощ с опасността отново да стигне до нощта, в кочто я разказва и така до безкрайност. Представих си също една платонична наследствена творба, предавана от баща на син, в която всеки нов индивид прибавя по някоя глава или пък с благочестиво внимание коригира страниците на своите предшественици. Тези предположения ме разсеяха, но никое от тях не съответстваше дори и най-малко на противоречивите глави от творбата на Цуй Бън. Намирах се в пълна безпътица, когато получих от Оксфорд ръкописа, който сега прегледахте. Естествено спрях се на фразата: Оставям на някои бъднити (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Почти незабавно прозрях - градината с разклоняващите се пътеки е обърканият роман, фразата за някои бъднини (не за всички) ми подсказа идеята за разклоняване във времето, а не в пространството. Повторното прочитане на цялата творба потвърди това предположение. Въвъ всички творби всеки път, когато човек се сблъска с различни алтернативи, избира една от тях и отстранява останалите; в романа на почти неразгадаемия Цуй Бън той избира едновременно всички възможности. Така той създава различни бъдещи времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и разклоняват. Оттам и противоречията в романа. Фан примерно знае някаква тайна; непознат чука на вратата му. Фанрешава да го убие. Естествено съществуват няколко възможни развръзки: Фан може да убие неканения гост, неканеният гост може да убие Фан, двамата могат да се спасят, двамата могат да умрат и така нататък. В тробата на Цуй Бън се случва всичко; всяка развръзка става изходна точка за други разклонения. Понякога пътеките на този лабиринт се събират; например вие идвате от тази къща, но в едно от възможните минали времена сте мой враг, в друго - мой приятел. Ако се примирите с моето непоправимо произношение, ще прочетем заедно няколко страници.

В Яркия кръг на лампата лицето му беше несъмнено лице на старец, но в него имаше нещо непреклонно и даже безсмъртно. Бавно и точно той прочете две версии на една и съща епическа глава от романа. В първата една войска се придвижва напред към някаква битка, като прекосява пуста планина; ужасът от мрака и камъните кара войниците да презират живота и те успяват лесно да победят; във втората версия същата войска прекосява дворец, в който се чества някакъв празник; блестящата битка им се струва продължение на празника и те постигат победа. Слушах с истински преклонение тези странни измислици; може би се възхищавах не толкова на тях, колкото на обстоятелството, че бяха творение на моята кръв и че един човек от една далечна империя ги възпроизвеждаше за мен - по време на едно отчаяно приключение - на един западен остров. Спомням си последните думи, които се повтаряха като тайна заповед във всяка версия:


Така се сражаваха героите - прекрасното им сърце бе спокойно, мечът им унищожаваше, - принирени да убиват и да умрат.


От този миг нататък почувствах както наоколо, така и в собственото си бедно тяло някакво неизразимо и неосъзнаваемо гъмжене. Не движението на войските, раздалечаващи се, вървящи успоредно и накрая обединяващи се, а едно по-недостъпно, но близко вълнение, което по някакъв нчаин предвещаваха. Стивън Албърт продължи:
- Не вярвам вашият прочут праотец да си е играл ненужно, създавайки различни варианти. Не мисля, че въобще е вероятно да е пожертвал тринадесет години за безкрайното изпълнение на този реторичен експеримент. Във вашата страна романът е второстепенен жанр, а по онова време дори презрян. Цуй Бън е бил гениален романист, но също така и литератор, и мислите, който несъмнено не се е смятал за обикновен романист. Свидетелствата на негови съвременици доказват - и животът го потвърждава, - че той е имал метафизични и мистични влечения, философските противоречия заемат значителна част от ромата. Зная, че от всички проблеми нито един не го е измъчвал и вълнувал толкова много, колкото необхватният проблем за времето. А сега забележете: това е единственият проблем, който отсъства от страниците на Градината. Той не използва думата, която означава време, Вие как си обяснявате този съзнателен пропуск?
Изразих няколко предположения, но всички бяха неубедителни. Осъдихме ги; накрая Стивън Албърт запита:
- В една гатанка, на която отговорът е шахмат, коя е динствената забранена дума?
Помислих и за миг и отговорих:
- Думата шахмат.
- Точно така - каза Албърт. - Градината с разклоняващите се пътеки е огромна притча или гатанка, чийто отговор е думата "време"; ето тайната причина, поради която тази дума не се споменава в нея. Да се пропуска винаги една дума, да се прибягва до неподходящи метафори и оевидни перифрази, е може би най-превзетият начин да се посочи тази дума. Именно обиколния начин е избрал потайният Цуй Бън във всяка криволица на безкрайния си роман. Сравних стотици ръкописи, поправих грешките, допуснати поради небрежността на преписвачите, предположих, че в този хаос има някакъв план. Възстанових или поне така смятам, че съм възстановил първоначалния ред, преведох цялата творба - установих, че думата време не е употребена нито веднъж. Обяснението е очевидно. Градината с разклоняващите се пътеки е непълно, но не невярно изображение на вселената, така, както я е схващал Цуй Бън. За разлика от Нютон и Шопенхауер (3) вашият праотец не е вярвал в едно време - еднородно и абсолютно; той е вярвал в безкрайни поредици от времена, в нарастваща и главозамайваща мрежа от раздалечаващи се, сливащи се и протичащи успоредно времена. Тази мрежа от времена, които се приближават, разклоняват, пресичат или просто в продължение на векове се пренебрегват, тази мрежа обхваща всички възможности. В повечето от тези времена ние не съществуваме, в някои от тях съществувате вие, аз - не; в други съществувам аз, а вие - не; в трети съществуваме и двамата. В сегашното време, което благоприятна случайност ми е отредила, вие дойдохте у дома ми; в друго време, преминавайки градината, вие сте ме намерили мъртъв; в трето аз изричам същите тези думи, но всъщност съм някакво недоразумение, някакъв призрак.

- Във всички времена - произнесох ясно, но без трепет - аз благодаря и се прекланям за това, че пресъздадохте Градината на Цуй Бън.


- Не във всички - прошепна той с усмивка. - Времето разклонява вечно в безброй бъдещи пътеки времена. В едно от тях аз съм ваш враг.

Тогава отново усетих онова гъмжене, онова движение, за което вече споменах. Стори ми е, че влажната градина, която заобикаля къщата, е претъпкана с невидими хора. Тези хора бяха Албърт и аз, тайни, отрудени и проявяващи се под различни форми в други измерения на времето. Вдигнах поглед и изведнъж кошмарът не разпръсна. В жълтата и черна градина имаше само един-единствен човек; но този човек бе огромен като статуя, но този човек се приближаваше по пътеката и беше самият капитан Ричард Мадън.


- Бъдещето настъпи - отговорих, - но аз съм ваш приятел. Мога ли отново да прегледам писмото?
Албърт стана. Висок, той отвори чекмеджето на високото писалище, като за миг ми обърна гръб. Вече бях приготвил револвера. Стрелях с голямо внимание; Албърт се свлече на пода без стон, Кълна се, че той умря на място; все едно, че гръм го бе ударил.
Останалото е нереално и без значение. Мадън нахълта и ме задържа. Бях осъден на обесване. Беше отвращаващо, но аз победих; бях успял да съобщя в Берлин тайното име на града, който трябваше да нападнат. Вчера го бомбадираха; прочетох това в същите вестници, които съобщаваха на Англия загадката, че ученият китаист Стивън Албърт е загинал от ръката на един непоснат на име Ю Дзун. Шефът бе успял да разшифрова загадката. Той знае, че моята задача беше да посоча (въпреки грохота на войната) града, който се нарича Албърт, и че не съм намерил друг начин, освен да убия човек с това име. Шефът не знае (никой не може да знае) за моето дълбоко разкаяние и умора."
Каталог: Malko%20izkustvo -> beletristika
beletristika -> Отмъщението на йеб
beletristika -> Алберт Камю :: Митът за Сизиф откъс
beletristika -> And if he left of f dreaming about you
beletristika -> Фунес паметливият
beletristika -> Относно начина да се пътува от Атина до нос Сунион
beletristika -> Заир хорхе Луис Борхес Превод от испански: Анна Златкова в буенос Айрес Заир е обикновена монета от двадесет сентаво; по буквите Н
beletristika -> Йордан Радичков
beletristika -> Емилиян станев крадецът на праскови
beletristika -> Линиите на ръката
beletristika -> Йордан Радичков


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница