История на исляма

• 
  Камениста Арабия (Arabia Petrix), която обхваща северните части на Арабския п-ов и п-ов Синай
  
• 
  Щастлива Арабия (Arabia Felix), която обхваща земите на Оман, Йемен и бреговата ивица на Червено море, известна като Хиджаз.
  
• 
  Пустинна Арабия (Arabia Deserta), която обхваща по-голямата част от земите на Арабския полуостров и се простира между Камениста Арабия на север, Щастлива Арабия на запад и юг и Персийския залив на изток.
  

1. 
   Източници за изучаване на арабската история
   

1. 
   Древни надписи. Основният им недостатък е оскъдното количество и специфичният характер.
   
2. 
   Библията и библейските коментари. В някои от книгите на Библията могат да бъдат открити сведения за арабите.
   
3. 
   Книги на гръцки и латински историци. Арабите са споменати у Херодот. За Арабия говори и Страбон, който участва в похода на Юлий Гал срещу Йемен през 24г. пр. н. е.
   
4. 
   Арабо-мюсюлмански извори
   

• 
  Коранът
  
• 
  Хадисите на пророка
  
• 
  Коментарите на Корана
  
• 
  Историческите хроники
  
• 
  Произведенията по география
  
• 
  Предислямската поезия
  

2. Арабия през епохата на Джахилията

История на Южна Арабия – Йемен

Йеменски държави:

1. 
   Маинска държава. Съществува от около 1120 г. пр. н. е. До около 1000 г. Не са известни много факти за нея, освен че я управляват пет поредни царски династии. Относно броя на царете има противоречия. Според Мюлер те са 36, според Филби – 22.
   

2. 
   Катабанска държава. Съществува от средата на първото хилядолетие преди н.е. до началото на новата ера.
   
3. 
   Савско царство. Най-известното от южноарабските царства. Първите сведения за Савското царство се отнасят към 9 в. пр. н.е., но имат по-скоро митичен характер. Няма обективни исторически доказателства за съществуването на савската царица Балкис, нито за нейното легендарно пътуване в Йерусалим и срещата и там с цар Соломон.
   

Що се отнася до произхода на савските племена, смята се че те първоначално са обитавали земите на северна Арабия, след което са се преселили на юг.

Историята на Савското царство се подразделя на два основни етапа: 800 – 650 г. пр. н.е. и 650 – 115 г. пр. н.е.

През първия етап царете се наричат “макраб”, което на южноарабски диалект означава “приближен до бога”. От това име може да се съди, че през дадената епоха царската и жреческата функции са тясно препелетени.

През втория етап царете започват да се наричат “Цар Савски”, което показва постепенен преход от представата за свещения цар към предимно политическа и административна роля на управника.

Сред най-големите постижения на свещените царе е изграждането на бента Мариб окол 650 г. пр. н.е. Бентът се намира близо да Сана и представлява грандиозно за времето си съоръжение с дължина 400 лакти (ок. 300 м.) и височина, която достига на места 150 лакти (112, 5 м.)

През 115 г. Савското Царство е покорено от Химяридската държава.

4. 
   Химяридско царство. Историята на Химяридското царство се подразделя на два основни етапа: 115 пр. н. е. – 300 г. н. е., 300 – 525 г.
   

По време на второто Химяридско царство Йемен става обект на военните и политическите амбиции на Абисинското царство в земите на днешна Етиопия. През 340 г. абисинските войски навлизат в Йемен. Причината за това е предшестващ опит на един от химяридските царе да нахлуе в Абисиния. Йемен е подчинен на абисинския цар от 340 до 378 г.

Второто абисинско нахлуване в Йемен настъпва около 525 г. и слага край на Химяридското царство.

Причини: Икономически и политически. Конкретен повод: гоненията на Зу Нуас срещу християните в гр. Неджран.

Арйат, Абраха. Походът на слона през 570 г.

През 575 г. Сайф ибн зи Йазин от бившата химяридска династия се обръща за помощ към хосрой Анушруан (531 – 578). В Йемен е изпратена персийска войска от бивши затворници. Персите разбиват абисинците и начело на Йемен застават Сайф ибн зи Йазин и персийският пълководец Вахраз. Скоро Сайф ибн зи Йазин става жертва на дворцов заговор, а Вахраз е назначен от хосроя за управител на Йемен. След смъртта му властта е поета от сина му Мирзабан. Властта на персите продължава до 628 г., когато в страната прониква ислямът, проповядван от пророка Мухаммад.

4. 
   Северноарабски княжества
   

1. 
   Набатейско княжество. Възниква в земите на камениста Арабия около средата на ІІ в. пр. н.е. Най-известният от набатейските царе е Харис ІІІ (87 – 62 пр. н.е.). През 86 г. пр. н.е. Харис ІІІ нанася тежко поражение на войските на Селевкидите близо до гр. Яфа. В сражението загива самият цар на Селевкидите Антиох VІІ. През 85 г. завладява гр. Дамаск, а малко след това разбива войската на Макавеите. В средата на 60-те години на Ів. Пр. н.е. Харис ІІІ постепенно губи своето влияние след успешните походи на Помпей срещу Макавеите и засилването на римското влияние в Северна Арабия.
   

2. 
   Палмира
   

През епохата на Селевкидите Палмира се превръща в оживен търговски център. След падането на държавата на Селевкидите в средата на І в. пр. н.е. Палмира е засегната от политическите безредици в района. Периодът на упадък не продължава бързо и приключва с укрепването на римското влияние в Близкия Изток и Северна Арабия.

През 106г. градът е завладян от римския император Траян, през 130 г. Адриан му дава името Адрианопол.

След създаването на Сасанидското царство в Иран през 227г. редица местни аристократични родове в Палмира се възползват от враждата между сасанидите и Рим и повеждат борба за самостоятелност на Палмира. Така през 250 г. Септимий Оденат създава независимо от Imperium Romanum княжество Палмира. Скоро Оденат е убит в резултат на инспириран от Рим дворцов заговор и на мястото му се възкачва брат му Оденат ІІ.

Оденат ІІ се намесва на страната на Рим в борбата му със Сасанидската Империя и успява да спечели благоразположението на император Галиен (253 – 268), който през 264 г. му дава титлата Imperator Totius Orientis. Самият Оденат ІІ се нарича Цар на царете и Август, подражавайки както на сасанидския хосрой, така и на римския император.

През 267 г. заговорници убиват Оденат ІІ. За цар е обявен малолетният му син Уахб ал-Лат, който е поставен под попечителството на майка си Зенобия. Зенобия води антиримска политика. Успява да завладее Египет и по-голямата част от източните владения на Рим. През 272 г. император Аврелиан успява да превземе Палмира и окончателно да я подчини на Рим. През 634 г. Палмира е превзета от арабите.

Културата на Палмира представлява конгломерат от персийски, римски и източни елементи. Понастоящем в града са останали руини от храма на божеството Баал, храма на Баал Шамим (ІІв.), улицата на колоните – 375 17-метрови колони, 175 от които са се съхранили до днес, триумфална арка, агора и театър.

Религията на Палмира е езическа. Сред имената на местните божества срещаме Баал, ал-Лат, Иштар, Азизо, Баал Шамим и др.

3. 
   Гасанидско княжество
   

Най-известният от гасанидските князе е Харис ибн Джабала (529 – 569 г.). Той е съвременник на византийския император Юстиниян Велики (527 - 565) и най-големия от сасанидските хосрои Аноширван (531 – 579). По време на управлението на Харис ибн Джабала гасанидското княжество се намира в съюзнически отношения с Византия. Харис ибн Джабала води продължителна война с лахмидския княз на Хира Мунзир ибн ма ас-Сама, който е съюзник на сасанидите. След поредица от сражения Мунзир е убит през 554, а гасанидите укрепват своята позиция в Сирия.

След смъртта на Харис ибн Джабала отношенията на гасанидите с Византия се влошават поради верски противоречия. Византия се противопоставя на разпространението на монофизитското учение на яковитите в земите на гасанидското княжество. Към това се прибавят и обвиненията в тайно сътрудничество със сасанидите, отправени срещу гасанидския княз Ал-Мунзир ибн Харис. През 580 г. Ал-Мунзир е хванат и изпратен на заточение на о-в Сицилия. След пленяването му гасанидското княжество постепенно се разпада.

4. 
   Лахмидско княжество в Хира.
   

Сред най-известните им царе е Номан І (390 – 418). Номан се намира в близки отношения със Сасанидската Империя и осъществява поредица от опустошителни походи срещу римските владения в Сирия. По негова заповед в центъра на княжеството гр. Хира са построени два огромни двореца Хауарнак и Садир. Номан проявява религиозна търпимост по отношение на християните, които основават свои колонии в земите на Хира в края на ІV, началото на V в.

В края на управлението си Номан се отказва от трона и заживява като отшелник в арабската пустиня.

Наследниците на Номан продължават политиката на съюз със Сасанидскита Империя. През управлението на Мунзир ибн ма ас-Сама (? – 554) между лахмидския княз и сасанизския император Кубаз възникват религиозни противоречия. Кубаз се опитва да наложи на Лахмидите учението на маздакизма, което лансира на мястото на традиционния зороастризъм. След като получава отказ, Кубаз отстранява Мунзир от властта и поставя на негово място княза на племето Кинда Ал Харис ибн Амр (490 – 528). След смъртта на Кубаз хосрой Аноширван се връща към зороастризма и възстановява Мунзир като княз на Хира. Останалата част от живота си Мунзир прекарва в несекващи войни с проримски ориентирания княз на гасанидите Харис ибн Джабала. През 554г. в едно от сраженията Ал-Мунзир загива.

След смъртта на Ал-Мунзир ибн ма ас-Сама княз на Хира става синът му Амр ибн ал-Мунзир, известен още като Амр ибн Хинд (554 – 574). Амр ибн Хинд се възползва от слабостта на княжеството Кинда в Южен Ирак и успява да го завладее. Влиза в конфликт и с гасанида Харис ибн Джабал. В крайна сметка през 574 г. загива от ръката на известния арабски предислямски поет Амр ибн Кулсум от племето Таглиб.

Последният лахмидски княд е Номан ІІ ибн Мунзир (583 – 605). В края на управлението на Номан ІІ се влошават отношенията между лахмидите и Сасанидската империя. Номан е извикан в Сасанидската столица Ктесефон, където е убит. След смъртта му земите на княжеството са превзети от сасанидите.

е) Мека В историята на Мека е трудно да се отличи митът от действителността. Доколкото градът се превръща в основна светиня на исляма, арабските хронисти се стремят да докажат неговата богоизбраност още от сътворяването на света. Ал-Азраки споменава, че мястото било избрано още преди акта на творението. По-късно там се случват важни събития от сакралната исттория, свързани с построяването на храма, живота на Ибрахим и Исмаил и пророчеството на Мухаммад.

Всичко това отрежда не Мека основна роля в историята на исляма и я превръща в средоточие на сакралните представи на арабите.

Климат. Мека е разположена в засушлива местност с континентален климат. Горещините през лятотото се редуват с относително студена зима. Впрочем сухият въздух на Мека и спестява проблемите свързани с разпространените по онова време заразни болести и епидемии. Дъждовете в района на Мека са рядкост. Понякога се случва да минат години без значителни валежи. Валежите са най-чести в края на зимата и началото на пролетта. Понякога градът става жертва на унищожителни порои. Водите им се стичат на буйни потоци по склоновете на съседните планини и често причиняват значителни поражения. Хрониките споменават за такъв опустошителен порой през 1629 г. в управлението на султан Мурад. Според тях дъждът бил толкова пороен, че наводнил храма Ка‘ба на два метра височина. Когато на следния ден водите се оттеглили броят на удавилите се достигал над хиляда души. Освен всичко пороят причинил сериозни щети на самата Ка‘ба и се наложило тя да бъде постороена наново¹.

Меканците се опитват да компенсират липсата на вода с изкопаване на кладенци. Преди исляма в Мека съществуват няколко десетки кладенци, повечето от които дават горчива солена вода негодна за пиене. Сред тях е и прочутият кладенец Замзам в двора на Ка‘бата, който има повече ритуална роля, отколкото дава забележими количества питейна вода.

Специфичните географски условия на Мека предопределят и основния поминък на нейните жители. Сухият климат и песъчливата почва не позволяват на местното население да се занимава със селско стопанство, а животновъдството се практикува в ограничен мащаб. Главният поминък в Мека е търговията. Тя спомага за снабдяването на града с хранителни продукти и осигурява на населението значителни доходи. Мека е разположена на един от основните търговски пътища, които свързват йеменските пристанища в южна Арабия със северните части на аАрабския п-ов, а оттам с Персия, Византия, Сирия и басейна на Средиземно море.

Търговската значимост на Мека нараства особено след рухването на Химяридската държава в Йемен през пети век. Скоро меканските търговци установяват връзки с всички съседни райони. Те предприемат търговски пътувания два пъти годишно. През зимата керваните им се отправят към Йемен, а през лятото пътуват към земите на Плодородния полумесец, включващ Сирия, Ирак и Палестина.

Освен търговията в предислямска Мека се развиват банкерството и лихварството. Меканците се възползват от позицията на града си като търговски кръстопът между изтока и запада и бързо натрупват пари чрез финансови операции. В града процъфтява лихварството. Местните лихвари изискват високи лихви върху отпусканите кредити. Може би това е една от причините ислямът да забрани вземането на лихва.
Население. Когато става дума за населението на Мека през историческите епохи, отново е трудно да се определи къде преминава границата между легендата и действителността. Според хронистите едни от първите жители на града са амаликитяните. По-късно те са изтласкани от арабското племе Джурхум. Неговото присъствие в района приключва с появата на друго арабско племе Хуза‘а. Най-сетне през ІV – V в. в района се появява племето Курайш. Под предводителството на своя старейшина Кусай ибн Килаб курайшитите успяват постепенно да изтръгнат властта над Мека от ръцете на Хуза‘а. Този процес не винаги протича мирно и безболезнено. Ал-Азраки свидетелства за стълкновения между Курайш и Хуза‘а след смъртта на старейшината на Хуза‘а Халил. Според автора на Меканската хроника Халил завещал ключа от Ка‘бата на Кусай, но представителите на Хуза‘а отказали да го предадат. Спорът завършил с въоръжено стълкновение между двете противостоящи си страни и съюзените с тях племена. В крайна сметка Курайш и Хуза‘а се споразумели за подялба на ритуалните функции в Мека, но от тук нататък властта постепенно преминава към Курайш². Според автора на Свода на поговорките Ал-Майдани Кусай успял да изтръгне ключа по един твърде куриозен начин. Той поканил наследника на Халил Абу Габшан в една кръчма в град Ат-Та’иф и след като го напил успял да го склони да продаде ключа от храма за един мях вино. Така се родила поговорката “По-голям глупец и от Абу Габшан”³.

Още в управлението на Кусай ибн Килаб Курайш се разделя на две основни групи – долинни курайшити (курайш ал-битах) и курайшити на покрайнините (курайш аз-зауахир). Долинните курайшити представляват населението на самата Мека. Те изпълняват всички ритуални функции в града и заемат важните административни постове. Долинните курайшити се делят на множество родове, всеки от които населява определен квартал в Мека. За курайшитите на покрайнините е показателно самото им наименование. Те живеят в покрайнините на Мека извън границите на свещената територия (харам).

Меканското обществена организация през Джахилията не прави изключение от общоарабската традиция и се основава върху племенната единица. Начело на племето стои шейхът, който управлява по силата на своя авторитет признат с консенсус на общността. Най-често шейх става влиятелна личност, която може да допринесе за добруването на племето и да опазва неговите интереси в постоянните конфликти със съседните племена. Доколкото се гради единствено на личните качества и способности, авторитетът на шейха не може да се предава по наследство. Сред най известните шейхове на Курайш е Кусай ибн Килаб. При появата на исляма най-авторитетната личност в Мека е Абу Суфян, който предвожда племенната войска в конфликта на Курайш с Мухаммад и неговите последователи.

Шейхът и знатните представители на Курайш образуват племенния елит – ал-мал’а. Периодично те се събират в дома на племенното събрание (дар ан-нидуа), за да обсъждат важни въпроси касаещи съдбата на племето. Тук протича обсъждането на търговските начинания, подготвят се военни походи и се провежда инициацията на навършилите пълнолетие девойки.

Важна роля в живота на племето играе племенният поет. През Джахилията поезията има не толкова естетическа, колкото ритуална и историческа функция. В стиховете се съхранява родовата памет на племето, те отразяват неговата история, настояще и копнежи за бъдещето. Ето защо фигурата на поета винаги присъства в племенната история на Джахилията. Благодарение на него съвременните изследователи разполагат със сведения за живота на арабите преди ислямската епоха.

б. РЕЛИГИЯ

Според сведенията на ислямските извори най-големият храм на арабите преди исляма е меканската Ка‘ба. Датата на построяването на храма не е известна достоверно, но ислямските автори полагат усилия да я отнесат към дните на Творението и даже преди него. С иснад на Уахб ибн Мунаббих Ал-Азраки съобщава, че скоро след като го прогонил от рая, Аллах разкрил на Адам, че меканският храм е съществувал в неговите домостроителни намерения още преди акта на Творението⁵. В деня, когато сътворява земята и небесата, Аллах избира и мястото на своя храм⁶. После Аллах уведомява Адам, че този храм ще бъде най-важният от всички земни храмове, защото ще бъде наречен на божието име: وأوثره على بيوت الأرض كلها باسمي، فأسميه بيتي – Ще го избера пред всички храмове на земята чрез името си и ще го нарека “моя храм”⁷. Според иснад на Муджахид ибн Сулайман Аллах е създал Ка‘бата две хиляди години преди да сътвори земята⁸.

Богоизбраността на меканския храм се подчертава от подобието му на небесната Ка‘ба, която е храм на ангелите. Ал-Азраки посочва с иснад на Али ибн Хусайн, че Творецът е заповядал на ангелите да слязат на земята и да построят за хората храм, подобен на небесния храм, пред който се покланят обитателите на рая⁹.

В други случаи Ал-Азраки представя Адам като строител на храма. Първият човек трябвало да построи Ка‘бата, за да може хората да и се покланят, така както ангелите се покланят на небесния трон¹⁰. Самите ритуали на поклонението също издават извечната връзка между храма в Мека и Аллах. Според някои сведения, когато извършвал поклонение в Мека, Адам изричал следната сакрална формула: لبيك اللهم لبيك، لبيك عبدا خلقته بيديك، كرُمت فأعطيت، قرّبت فأدنيت، تباركت وتعاليت، أنت رب البيت – Пред Теб съм Господи, пред Теб съм. Пред Теб съм, роб, създаден от Твоите ръце. Ти си милостив и даваш. Приближаваш ни до себе си. Благословен си и вишен. Ти си господарят на храма¹¹. По този начин Адам се превръща в първия човек, изповядвал вяра в Аллах, докато Мека става център на творението.

Ал-Азраки не се удовлетворява само с това доказателство за вселенската значимост на меканската история. Когато след Потопа Аврам решава да построи храм на Аллах на земята, ангелите го вдигат в небесата, откъдето той може да види по-добре най-подходящото място за новото светилище. Аврам бързо се спира на отколешното място на храма, въпреки че то е заличено от водите. Тогава ангелите го поздравяват с думите: يا خليل الله اخترت حرم الله على الأرض – Приятелю на Аллах, ти избра свещеното място на Аллах на земята¹². В следващите столетия Ка‘бата продължава да бъде храм на Аллах. В едно от сведенията на Ал-Азраки се споменава, че Аврам дошъл при сина си Исмаил, за да му съобщи, че Аллах му е заповядал да построи негов храм в Мека.

Тези сведения за древната история на Ка‘бата едва ли могат да бъдат верифицирани. Те представляват по-скоро митове, които целят да докажат универсалната значимост на исляма още от сътворяването на света.

Първите достоверни исторически данни за храма могат да бъдат отнесени към пета година преди хиджрата на Мухаммад, сир. 606 – 607 г. Тогава меканците извършват основна реконструкция на храма. Дотогава Ка‘бата представлява невисока постройка от четири стени, които се покриват със специално покривало – кусуа. Храмът е лишен от покрив, което го прави твърде уязвим от суровите метеорологични условия на Мека. В самия храм има специален отвор (джубб), в който се оставят подаръците за светилището.

В началото на седми век меканците установяват, че дъждовете са подронили устоите на храма в значителна степен и решават да го построят отново. За материал вземат гредите от ромейски кораб, потънал близо до бреговете на Червено море. Твърди се, че понеже средствата за строежа не стигнали, той не обхванал ал-хиджр – полукръгла каменна площадка в задната част на храма.

Целта на повечето предания за Ка‘бата преди исляма е да докажат, че древните араби свързват храма в Мека с поклонението на едно висше божество- Аллах. Всъщност култът към това божество през Джахилията твърде силно наподобява на ислямската концепция за висшия Бог. За да не възниква все пак въпросът каква тогава е промяната, която ислямът внася в представите на арабите за бога, хронистите сочат, че единственият грях на джахилийците е, че те вярват в други божества, които асоциират с Аллах. Тези божества, разбира се, са по низши от Аллах, но самият факт на вярата в тях е достатъчно греховен, за да предостави на ислямските автори повод да осъдят традициите на Джахилията.

• 
  Ислямската концепция за историята
  

Когато навършил дванадесет години, Мухаммад започнал да се обучава на основния поминък на родното си племе Корейш – керванната търговия. Чичо му го взел с един от големите мекански кервани, пътуващи за Сирия. Прочута е легендата, че когато керванът приближил гр. Босра (днешна Акаба на брега на Червено море в Йордания), търговците минали близо до убежището на един пустинник на име Бахира. Бахира по принцип странял от срещи с хора, но сега с готовност встъпил в разговор с меканците и не след дълго им разкрил, че Мухаммад е бъдещ пророк. За доказателство им показал един белег на плещите на момчето, който според него бил “печатът на пророчеството”¹³.

Въпреки че преданието за срещата с пустинника е от голямо значение за ислямските историци, езичниците от Корейш едва ли са били впечатлени от историята, ако тя въобще се е случила. За това красноречиво говори фактът, че Мухаммад бил назначен за пастир. Той извеждал на паша стадата на роднините си, които поради едни или други причини сметнали за невъзможно да го направят търговец.

Следващите години от живота на пророка отново тънат в мъглата на неизвестното. Според хронистите той водел праведен живот, но освен това не твърде подробно обяснение, не съществуват достоверни сведения за поминъка му и отношенията му с останалите корейшити. Изглежда през този период младежът не се е радвал на особено високо обществено положение и пашата на чичовите му овни си е оставала главен източник за прехрана. Нещата за Мухаммад започват да се променят, едва когато той е на 25 години и е забелязан от богатата вдовица Хадиджа бинт Хуайлид. Ненадейно Мухаммад проявил търговски усет и успял да извърши доходно пътуване до Сирия с керван на Хадиджа. Не след дълго тя му предложила брак и неговото осъществяване издигнало бъдещия пророк до положението на един от заможните меканци, по време, когато богатството било един от главните критерии за оценка на личния успех или провал.

Богатството на Мухаммад, съчетано с личните му качества като честност и добросъвестност, скоро го направило един от най-уважаваните хора в града. За това свидетелства фактът, че когато около 610 г. корейшитите решили да ремонтират Каабата, тъкмо на Мухаммад се паднала честта да постави черния камък на мястото му в източния ъгъл на храма.

Участието в религиозния живот на меканците, както и честите му пътувания до Сирия, където той със сигурност се срещал и беседвал с представители на християнството, все повече подвеждали Мухаммад към мисълта за необходимост от сериозна верска и обществена реформа. Езическата религия вече не отговаряла на духовните търсения на арабите и мнозина от тях (т. нар. ханифи) се насочвали към други религии, като християнството и юдаизма, а някой изповядвали смътен монотеизъм, който бил различен от познатите дотогава вери.

Под влияние на местната култова традиция Мухаммад започнал да се уединява в пещерата Хира близо до Мека, където всяка година прекарвал свещения месец Рамадан. Задоволявал се с оскъдна храна и малко вода и отправял всичките си мисли към въпросите на вярата, Бога и отвъдното. Не е известно кого започнало религиозното усамотяване на Мухаммад, но когато навършил 40 г. през 610 г., тъкмо в пещерата Хира за пръв път получил откровение от Бога. Хронистите съобщават, че както спял в пещерата, Мухаммад изведнъж бил събуден от външен глас. Оказало се, че среднощният посетител е самият архангел Гавриил. Архангелът се обърнал към Мухаммад с думите “Чети!”, ала пророкът му отвърнал, че не е научен на четмо. Тогава архангелът го разтърсил така, че на пророка се сторило, че е дошъл сетният му миг. Когато се отърсил, дошла нова заповед: “Чети!”. Мухаммад пак отвърнал, че е неграмотен. Гавриил отново го разтърсил и потретил заповедта си. Уплашен от ставащото Мухаммад само попитал “Какво да чета?” И ето че ненадейно в съзнанието му изплували думи, които станали първото знамение от свещената книга на мюсюлманите – Корана: “Икра бисми раббика ллази халак, халака л-инсана мина л-алак” – “Чети [о, Мухаммад] в името на твоя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек”¹⁴. Малко по-късно пророкът осъзнал, че в сърцето му е запечатана цяла книга. Заповедта на Гавриил да чете била всъщност заповед да рецитира, понеже арабският корен к-р-а означава “чета нещо, което съм запомнил”, т. е. “рецитирам”¹⁵.

Въпреки че Гавриил съобщил на Мухаммад, че е избраният от Господ арабски пророк, той не бил убеден дали не е изгубил разсъдъка си и даже решил да се хвърли от една висока скала. Архангелът отново се намесил и предпазил Мухаммад от греха на самоубийството. Тогава пророкът побързал към Мека, където съобщил за случилото се на жена си Хадиджа. Тя и за миг не се усъмнила, че мъж и е избран за божествена мисия и според преданията станала първата мюсюлманка.

След първото откровение Мухаммад започва редовно да получава божествени послания и се заема да разпространява новата религия сред съгражданите си. Първоначално проповедите са тайни, а приелите новата вяра – малцина. Около 614 г. Мухаммад се решава открито да призове меканците да се отрекат от езичеството и да последват новото учение. Тук обаче той удря на камък – богатите мекански търговци не само отказват да слушат проповедите за изоставяне на богатството и праведен живот, но и жлъчно осмиват твърденията на Мухаммад, че след смъртта има живот в отвъдното, а Бог един ден ще въздаде справедливост в часа на Страшния Съд. В течение на цели десет години ислямът си остава религия на плебса - малцина са неговите последователи сред свободните граждани на Мека; още по малко – сред заможните. Не сполучва и опитът на пророка да намери компромис между исляма и езичеството, като провъзгласи, че езическите идоли могат да се застъпват за своите поклонници пред висшето божество Аллах. Този опит води до недоволство сред самите мюсюлмани, а по-късно възниква и преданието за сатанинските стихове, които били вдъхнати на Мухаммад от дявола, но впоследствие били отменени от господ.

Малко след скандала със сатанинските стихове, Мухаммад осъзнава, че опитите му да разпространи исляма в Мека са обречени и започва да се замисля как пренесе центъра на своето учение в някой от големите градски центрове в Хиджаз или североизточна Африка. Първият опит е извършен още през 614 или 615 г., когато група мюсюлмани се преселват в Абисиния. Изглежда обаче Мухаммад не храни особени надежди за успеха на тази мисия, доколкото по онова време Абисиния е вече от няколко века християнска. Самият пророк не участва в това преселение (хиджра), а продължава своята дейност в Мека. Тук бедите го сполитат една след друга. Положението му става особено тежко, когато за кратък период от време през 619 г. умират настойникът му Абу Талиб и жена му Хадиджа. Смъртта на Абу Талиб е особено болезнена на пророка, защото с нея той се лишава от закрилата (джиуар) на своя род. Доколкото родовата принадлежност представлява единствената гаранция за сигурност в предислямското общество, отсега нататък пророкът е изложен на постоянна опасност от посегателство срещу живота му, без евентуалният извършител да се страхува от бъдеща кръвна мъст.

След като връзките с меканските му закрилници са до голяма степен скъсани, Мухаммад започва с удвоени усилия да търси поддръжници извън града, които да му гарантират лична безопасност, а също да приемат новата религия. Първоначално пътува до крайбрежния град Ат-Таиф, но е позорно прогонен оттам. После започва да проповядва сред пристигащите за ежегодно поклонничество в Мека племена, ала и тук се натъква преди всичко на присмехи и унижения. Най-сетне през 620 г. той влиза във връзка с шестима представители на племената Аус и Хазрадж от оазиса Ясриб, разположен на североизток от Мека. Те припознават в проповедите му елементи от познатата им от ясрибските юдеи религия и полагат пред него клетва да се придържат към принципите на исляма. Следващата година петима от шестимата се връщат заедно с още седем представители на Ясриб. Групата се заклева пред Мухаммад на хълма Акаба и след края на поклонничеството се завръща в родния си град, където нейните представители се заемат да проповядват исляма. Същевременно пророкът се е уговорил с тях през поклонническия сезон на следващата година да се срещне с делегация от ясрибски първенци. През пролетта на 622 г. срещата се осъществява и Мухаммад получава обещание за закрила от гражданите на Ясриб. Още по-радващ за него е фактът, че мнозина ясрибци са приели исляма и така се е оформила една голяма група мюсюлмани от Ясриб, които получават името ансари (поддръжници).

През лятото на същата година заплахите на корейшитите срещу Мухаммад се засилват и през юли 622 г. той е принуден да емигрира в Ясриб, който получава името Мадинату расули л-лахи (Градът на пророка на Аллах) или за краткост - Медина. Преселението е известно като “хиджра” и впоследствие е прието за начало на мюсюлманското летоброене. Меканските мюсюлмани, които участват в хиджрата са известни като “мухаджири” и оформят втората голяма група ранни мюсюлмани редом с ансарите.

Основни сражения:

1 – Бадр – 624 г.

2 – Ухуд – 625 г.

3 – Битката при рова – 627 г.

4 – Худайбия – 628 г.

5 – Завоюване на Хайбар и Фадак – 628 г.

6 – Битката при Мута – август – септември 629 г.

7 – Превземането на Мека – 8 януари 630 г.