Из „Спомени на Василий Иванович Немирович Данченко /в „Габрово и габровци в старата книжнина „ Д. Цонева, М. Цонев, том 1, стр



Дата01.02.2018
Размер283.38 Kb.
Из „Спомени на Василий Иванович Немирович – Данченко” /в „Габрово и габровци в старата книжнина „ Д.Цонева, М.Цонев , том 1 , стр.282 - 288

Какви са тия богаташи? Излезе, че в очакване на турско нашествие тук е избягало половината Габрово. Имали са време и да се стегнат за път, пък турците не са съсипвали толкова този изключително български град.

[...] Войниците така са изморени, че още преди Габрово са се разположили на почивка гладни; малцина са си похапнали сухари. Тържествено мълчание цареше тук в тази тежка за защитниците на Шипка нощ. Влажната долина, където преспаха полковете, без дори да опънат палатки, е притисната от всички страни с високи планини. Колкото повече се приближаваме до Шипка, толкова по-високи стават те. Пред нас са сурови и скалисти грамади, зад тях - горист хребет, а още по-нататък най-отдалечените само се набелязват с плътната си синевина. По целия път от Търново до Габрово и тук войскит срещаха българско население, бягащо насам от долините на Марица Тунджа. Старците на колене благославяха войниците, жените плачеха. Сутринта дадоха почивка до обяд и поради това едва не загубихме Шипка -трябваше да тръгнем в осем или по-рано.

На 11 август горещината стана още по-непоносима, отколкото през първите два дена, но войските се поободриха, отпочинаха и слънчеви удари имаше само шест.

Като насън се мярна край нас Габрово. По тесните улици с радост ни посрещаше населението: жените ни подаваха децата си, хвърляха ни цветя, старците отдалече прекръстваха войниците, момчетата пееха български химн, поднасяха вино и вода; зад здравите решетки на прозорците на сините къщи втренчено гледаха преминаващите край тях полкове едва сега свободно отдъхнали хора. В сянката на високите тухлени сгради на едно място изтича студен извор и пада върху каменните плочи. Тук войниците се трупат най-много. Всеки бърза да гребне вода и да се напие. Градът се мярна за половин час и отново изчезна с източната си пъстрота, с говора на шумния си живот и радостните тълпи.

-Ура! - гръмнаха войнишките редици.



  • Какво има? - питам най-близкия.

  • Ами че ето го!

Високо в синевата на небето, зад гористия хребет в смел полет нагоре се издига стръмният връх Св. Никола. Целият е в дим. Оттам се носи честият грохот на оръдията...

- Ура! - подхващат нови войнишки редици и това „ура" отеква по валози и урви, по всички страни в предпланините на Балкана.

Пламна и се разгоря песен. Войниците се зарадваха, нищо престорено нямаше. Едва тук се убеждаваш какво бойно другарство съществува между тях. От сутринта чувахме: „По-бързо, по-бързо! Там умират, мислят да отстъпят, ако не пристигнете навреме."

А дефилето, по което се придвижваме напред, става все по-тясно. Отляво громоли в скалите красивата Янтра... През нея току се прехвърлят каменни мостове. Високите планини, покрити с кестен и дъб, сякаш притискат пътя от двете страни. Един след друг се издигат зелените им върхове. По долината, пътят се втурва още по-тесен, извива се около всяка издатина като змия, която пропълзява между камъните. Така около пет версти. [...]

Една или две роти качиха на коне и потеглиха напред по стръмнините на Св. Никола. От клисурата пътят се издига нагоре. Надясно - цяло море от планински върхове. Сякаш цялата местност е закипяла, вкаменила се е така в момент на най-силното кипене. Нима кога да се мисли за умората.


Тридневният бой
Когато дойде до Балкана, Сюлейман с главните си сили потегли право към Шипка. Той имаше повече от 40 табора. Освен това му бяха придадени 10 табора араби и 10 табора египетски войски. Още в Габрово разказваха как турските пълчища бясно се нахвърлили върху нашите позиции, като предварително изпепелили голямото село Шипка. [...]

Дойде сутринта - никой не се появи. Положението ставаше критично, атаките на турците не преставаха. Те нямаха брой, по-скоро може да се каже, че целият този ден беше една непрекъсната атака от три страни. Южният склон на Св. Никола е почти отвесен и въпреки това неприятелят отчаяно се катереше по него. Виковете „аллах" не преставаха от сутринта. Шест пъти нашите отиваха в атака и изхвърляха турците от заетите от тях укрития […]

Сутринта, когато подкреплението не дойде, началниците съобщиха, че войските ни ще пристигнат в два часа. В страшни сеч премина половината ден, минаха час, два, три, а откъм Габрово не се виждаше нито един войник. Сред войската започна да се прокрадва отчаяние. [...]

В редките минути на почивка уморените бойци втренчено се вглеждаха в синевата на клисурите, по които извива пътят към Св. Никола, но той оставаше все така пуст и безлюден.

Орловци плачеха, предвиждайки, че тези позиции, останали без защитници, ще бъдат завзети от враговете. Войниците умоляваха офицерите да не предават Шипка.

- С кръв сме я завзели, всички до един тук ще умрем!

Сякаш сърцата им се бяха сраснали с тези голи скали и сиви скатове. Как да отстъпят, без да защитят този пункт! Офицерите също мислеха, че Шипченският проход е възел, пулс на войната, че повторното му завземане ще ни струва още няколко десетки хиляди живота.[...]

Край!... Още няколко минути, и Шипка ще е отново турска и лавината на варварите отново ще нахълта в долините на Янтра и Лом, та след като изпепели Габрово, Дряново, Трявна и Търново, да залее с кръв тази благословена от небето страна...

Далеч, далеч се чу някакво бучене. По-громко и по-определено. Спряха се и враговете, а нашите впериха уморени погледи към пътя за Св Никола.

Далеч по извивките му са легнали някакви сенки. Нещо блести под лъчите на залязващото слънце. Нима нашите идват?...

Бученето все расте. Превръща се в гръмко, неудържимо ура" […]

С радостен вик стремглаво долетяха на коне стрелците и изведнъж Св. Никола, настръхнал отново с хиляди щикове, хвърля огън и смърт в колоните на турците... [...]

Шипка беше спасена.
Руската жена

Милосърдните сестри

Освен нашия войник, чиста, изпълнена с обич и самопожертвувание на­влезе в тази кървава нива и руската жена. Такава тя си оставаше през цялото време, такава и умираше най-сетне от тиф и умора, жертвувайки живота си за своето велико дело. [...]

В Габрово, когато не стигна платно за бинтове и превръзки, милосърдните сестри дадоха бельото и роклите си. Много от тях даваха и своята заплата, чай, храна... [...]

В някои болници, където бе трудно да се наемат перачки за болничното бельо, милосърдните сестри сами го перяха и бог знае как намираха време. Обикновено с прането се занимаваха българки, те прислужваха и на болните в Габрово, но под зоркото наблюдение на сестрите. [...]

И наистина, без тези гълъбици по нравствена чистота и героини по труд­ния подвиг, с който се бяха нагърбили, лошо щеше да е за войника. В габровската болница на Ефремов, комуто куршум бе счупил ключицата, му ставаше по-добре. В това време грижещата се за него сестра трябваше за няколко де­на да замине за Търново. Ефремов затъгува и болестта взе да приема лош обрат.

- Не, няма аз да оздравея... Къде ти... Ще ме заровят... - повтаряше войникът, като оглеждаше с възпалени очи жалкото българско училище, където лежеше.

Идвам след някой и друг ден, Ефремов лежи весел. Сякаш се е съвзел през краткия промеждутък, когато не го виждах.

- Какво е това?... По-добре ти е навярно?...

- Сестрата пристигна, днес сама ми направи превръзка. Сега ще оздра­вея...

Когато Габрово бе в опасност, когато Сюлейман още можеше да нахълта тук и всички, дори официалните лица, бяха готови да изоставят града, само Маслов - началникът на окръга и милосърдните сестри решиха да останат в случай на турско нападение. Напразно им говореха за ужасите, които ги ча­кат, напразно ги убеждаваха да заминат някъде на по-безопасно място. Те питаха в отговор:



  • Ще успеят ли да превозят всички болни? - А те бяха повече от хиляда.

  • Не, няма да успеят.

- Е, тогава мястото ни е при тях. И няма какво повече да разговаряме! И те наистина останаха за мъка, за тежки страдания. Аз още веднъж повтарям, смелостта на тия девойки нямаше предел.

Картини от зимния поход

Зиме през Балкана

Чак на 1 декември в отряда на генерал Гурко бе получена радостната вест за падането на Плевен. Едновременно с това в главната квартира бе решено да се продължи зимната кампания и да се премине Балканът.

Движението през Балкана Гурко започна на 13 декември. С нечовешки усилия се придвижваха напред гвардията на армейските полкове, предприе­маха редица обходни движения по балканските височини, с които принужда­ваха турците да отстъпват позициите си и да се изтеглят, където им попадне. През това време на годината по върховете се вдигаха страшни виелици, кои­то засипваха със сняг цели отряди; при това замръзваха цели роти. Войските ни гинеха, но не отстъпваха позициите си на врага. След нечовешки усилия войските на генерал Гурко сполучиха да изтикат турците и след редица блес­тящи боеве да превземат София и Пловдив, преследвайки по петите отстъп­ващите отвсякъде турци.

Но най-блестящата сполука беше преминаването на Балкана от войските на Скобелев. Ето как протече този заключителен епизод от миналата война.

Още в самото начало Балканът напомни за себе си... Като се изкачихме на една неголяма височина, видяхме пред нас стръмно нагорнище. Вятърът бе­ше отвял от него наскоро падналия сняг - останала бе хлъзгава, заледена повърхност. Онези, които бяха успели да стигнат до горе, дишаха тежко и по­чиваха, облегнати на дърветата, или просто лягаха на снега напълно обезси­лени; ние падахме, сурвахме се надолу и напразно се мъчехме да се задър­жим с ръце - те се хлъзгаха по гладката повърхност. Отпред се чуваше звън на кирки и тракане на лопати - сапьорите прокарваха пътя нататък.. След на­горнището започваше пак стръмно надолнище, но вече цялото засипано със сняг. Така се наложи да вървим около един час; краката не се хлъзгаха, зато­ва пък рохкавият сняг стигаше до гърдите. Толкова убийствено тежък беше този път, че без преувеличение може да се каже - почивахме след всеки двадесет и пет, тридесет крачки. Войниците с усилие измъкваха крак от снежната глъбина, сетне стъпваха напред и отново потъваха в лепкавата ма­са. Снегът плъзваше в разни посоки, краката се раздалечаваха, падахме, скърцахме със зъби и отново се изправяхме. Така за пет часа не бяхме изми­нали и три версти.

С артилерията беше истинска мъка. Десетфунтовките оставихме надире. Тях не можехме да ги изкачим по тези стръмнини и скали. Планинските оръ­дия возехме на шейнички - телата отделно от лафетите [фр., лафет - колес-ник на артилерийско оръдие - б.н] теглехме с ремъци. Изгря луната. Звезди­те замъждукаха, наоколо се разкри безкрайна панорама на планински върхо­ве. Част от пътя със смел подем пресичаше върха на планината. Надясно той минаваше близо до стръмнината. Тук трябваше да се движим особено пред­пазливо. Но и предпазливостта често не спасяваше. Колко пъти се сриваше надолу някой нещастен войник, трополейки по издатините с пушката, лопата­та, котелката... А другите вървяха напред и оставяха нещастника на печална­та му участ. Нямаше време да се спира и да се задържа отрядът!

На 28 декември Скобелев разби Вейсел паша и освободи обсадената Шипка. На 1 януари авангардът на челния отряд вече бе потеглил от Казан­лък, прехвърлил Средна гора и оставил зад себе си стотици села.

Настъплението ни беше чудовищно бързо. [...]


В планинската буря
Нито планини, нито долини се виждат днес.

Снежна буря е навред - и горе, и долу. Св. Никола е в бял облак от снеж­на виелица; вихър гони също такива облаци и към клисурите, засипва доло­вете, скрива в преспи голите дървета до самите им върхове, прехвърля цели планини сняг от едно място на друго. По стръмнините все още шуми не; мръзналата Янтра, но тя вече не се вижда - над нея с яростен вой бесн халата. По небето се носят гъсти, плътни облаци. Те се носят бързо, сяка искат по-скоро да стигнат на юг към топлото слънце, сякаш тук, в това царст во на планинска зима, им е студено...

Снежната буря се разбягва по клисурите на хиляди бели призраци. Планинските вълци страхливо се крият в тъмни пещери, в гъсталаците на черни гори, където халата не смее да се настани, а само прелита над голите им върхове и в безсилна злоба кърши клоните на столетни великани.

Мирно спящата в бърлогата си мечка също не се помръдва. Какво я инте­ресуват зимните бури и виелици. Само за алчната врана няма покой. Със силно грачене тя се носи над тази пустиня и се скрива в дълбоките теснини и смълчаните като гробове клисури.

Внимателният взор днес не би различил ни врагове, ни приятели. Макар да са разровили Св. Никола и околните планини, макар да са изкопали там редути и да са изкачили на височината, по скалистите върхове стотици оръ­дия, днес и черните валове и стоманените топове са засипани със сняг, всич­ко е еднакво, забулено в бели облаци.

Виелицата е затрупала със снежни преспи планинските селца, така че на] местата им се виждат само бели хълмове. Всичко живо се крие под тях. Днес още не е време да се пробие път изпод тези преспи, днес още не може да се спори с виелицата. Когато тя до насита се навилнее и налудува, когато се ус­покои, тогава хората ще изпълзят навън... Днес като мечки в бърлога те спят в землянките и колибите си.

Спи и Габрово, само черната гора на планинския хребет, който пази града, изглежда днес още по-черна и по-мрачна... Днес печки не палят - вихърът връща назад дима в засипаните със сняг жилища. Събрано накуп, мъл­чаливото семейство на българина се грее на мангала с въглени и не говори -слуша бурята.

Планински орел, откъснат от вихъра от каменното си гнездо на връх Св. Никола, се носи над града. Където и да се спусне старият хищник, халата го прогонва. Опита се да кацне върху керемидите на църквата - тя се втурна и щеше да го разбие в земята, но орелът навреме разпери сивите си могъщи криле. Като с корабно платно се понесе той по-нататък. Опита се да се за­държи на старата кула сред градския площад, но бели криле, много по-могъщи, големи и силни, го отблъснаха и отнесоха пак назад. С изплашен крясък се понесе орелът заедно с бурята, но вихърът се втурна отдясно и го отби от пътя. Зърна гората, насочи се към върховете й, но сякаш там го деб­неха белите призраци на снежната виелица - те изскочиха насреща му, изви­ха се и така го завъртяха, че обезсиленият и измъчен планински ловец сви криле и като камък падна в бяла пряспа. Със злобен кикот се заизвиваха над него снежни струйки и все по-дълбоко и по-дълбоко започнаха да го заравят.

- Я да видим!... Кой ще излезе да се пребори с мене? Кой безстрашен ще надникне днес в моето царство?

Сякаш планинската буря изпраща по четирите страни на света своето предизвикателство. То се разнася далеч, далеч и гасне, без да срещне отго­вор.

Впрочем, не е съвсем без отговор...

По тясната долина, проточила се от Габрово до първите подстъпи към връх Св. Никола, разтеглил се в дълга линия, като сива змия се движи още от сутринта някакъв полк... Как хората успяват да устоят на могъщите удари на бурята, как вървят там, където гинат планинските орли, е съвсем неясно. Полкът ту се губи в бял облак сняг, ту отново изскача на светло, когато обла­кът, обвил го за миг, изчезва встрани...

Полкът изглежда като едно живо същество. Като че ли хората се придър­жат лакът до лакът. Движат се в гъста тълпа, съзнавайки, че сам човек тук ще загине безследно. Те сякаш са се вкопчили, сякаш в цялата тази маса от жи­ви същества е една воля, а бурята, като че желае живи да погребе дръзките, трупа върху тях високи преспи сняг.

За секунда главата на колоната пропада в тях, но ето че в бялата маса нещо се чернее, проличава някакво петно. Петното се очертава и расте; още миг, и сивата змия изцяло прониква през тази бяла маса. Няколко конни фи­гури вървят отпред, те съвсем потъват в снега. Бавно, много бавно се при­движват войниците. Понякога, сякаш останал без сили, целият полк като един човек се спира и започва да тъпче на място.

Ясно е - на полка хич не му е лесно. Трети час вече върви и още не е из­минал втора верста, а до позициите, към които са го изпратили от Габрово, има цели шестнадесет! В бялата мъгла на бурята се вижда, че силните водят под ръка слабите. Да изостанеш в тази буря - значи да загинеш. Ще те смаже вихърът, ще те затрупа снегът. Затова и няма за сега изостанали, но по-слабите с очи, пълни с ужас, се вглеждат напред. Те сякаш съзнават, че доб­рата воля на силните им другари да ги водят напред няма да стигне за дълго. Умората ще вземе своето и нещастните по неволя ще трябва да останат по тези скатове като неволни жертви на балканската фъртуна.

За да избегне планинските клисури, които бурята би могла за късо време да затрупа догоре със сняг, полкът се движи не по дъното им, а се придържа към склоновете. Още по-трудно е придвижването по тези стръмнини. Бурята тласка надолу, кракът се хлъзга по заледените скатове. Понякога главата та­ка се замайва, та ти се струва, че по-лесно е да захвърлиш пушката и добро­волно да се спуснеш надолу в долината. Тя притегля войниците, примамва ги. Кръвта бие в главата, краката отичат, струва ти се, че ей сега ще отмале­ят и ще се схванат като скъсала се пружина; сърцето болезнено и напрегнато бие в уморените гърди; да се диша дори става болезнено и трудно, защото вятърът отнася въздуха настрани, студът прониква в самите гърди и предиз­виква в тях хрипкава кашлица. Снегът се полепя по очите и ушите. Гласовете не се чуват от свистенето на виелицата, от могъщия грохот на лавините, кои­то се сриват надолу от двете страни. Полкът се движи като призрак, без да се чува. Заслепена от ударите на снега и бурята, черна птица се удря в лицето на някакъв войник и като черна кърпа се свлича надолу...

По пътя им се изпречват дървета. Войниците се хващат за тях с ръце и безсилно опрели глави на чепатите им дънери, почиват за малко. Бурята се мъчи да откъсне ръцете им от дърветата. На изморените дори им се струва, че наистина някой ги хваща за ръцете и ги дърпа - толкова силен е напорът на вятъра.

По пътя се срещат ями и ровове. Предните пропадат до глава в тях. Дру­гарите им ги измъкват на божия свят, стига някой да може да го види днес тоя божи свят.

И всичко това става мълком, без викове, без шеги. Само ще въздъхне и ей тъй, полугласно, ще рече: „Ех, ти, живот войнишки!..."

Главата на колоната вече е заобиколила издатината на Дервишбаир.

Пред нея - заледена площадка. Вихърът е отвял снега от нея. На кънки, ако щеш, можеш да се пързаляш.

- Стой! - чува се команда отпред.

- Стой, стой! - подхващат я отзад. Предават я по ония взводове, които са още отвъд Дервишбаир и се борят със стръмнината и ударите на вятъра. Войниците се поспират. Събират се по-близо около това черно, на което са се натъкнали по пътя си. Кръгът се стеснява. Сега това черно вече е в центъ­ра на кръга. Неподвижно.

Лежи войниче... Лежи, разперило ръце. Ресниците му са покрити със сняг, а очите - отворени, гледат втренчено облаците, които бързо пробягват по тъмното небе. Приятно му е на умореното да си почине - ръце е разперило... Стиснало ръка в юмрук, като че се заканва някому: „Чакай, ще те стигна аз тебе!..." Вятърът е отнесъл нанякъде фуражката. В косите му - сняг. И крака­та си е разперило като ръцете. Колко е слабо.

- Ах, господи! - шепнат наоколо войниците.

- Я го подигнете, момчета! - заповядва един от младите офицери и с ви­димо съжаление се вглежда в лицето на трупа.

Които са най-близко, се навеждат. Опитват се.

- Не може, ваше благородие — с усилие се изправят и отново с болка раз-кършват гърбовете си.

- Защо да не може?

- Земята не го пуща. Вихърът размърда ресниците на мъртвия, сякаш мълчаливо съгласил се,

че наистина земята не го пуска.

- Земята го държи!

Очевидно нещастникът се бе заледил към тази земя, бе се приковал към нея. Не можеш го откъсна. Вдигнах го за главата - без полза, като че ли с ти­ла си се опира о леда. Като че ли самият мъртвец не иска да вдигне глава.

- Може би все още човек може да го върне към живот?



  • Къде ще го върнеш! Не можеш го върна! Отдавна е замръзнал тук. Я виж, като камък е.

  • Земята винаги държи здраво! - философствува живият, като гледа право в очите на мъртвия.

- Да бяхме го заровили.

По пътя някои от войниците се навеждаха, требваха шепа сняг и го дъвче­ха, за да освежат пресъхналата от умора уста.



  • Турски квас! - рече някой да се пошегува. - Я го виж какъв е!... Съседът му само го погледна с недоумение.

  • С една дума, мръсна страна! - додаде той.

  • Сега у нас е чудесно!

  • Ами че какво пък му е хубавото и у нас?

  • Топло е... Сега палят печките, чудесно е!

  • Топло е, това е вярно. Я го виж Балкана какъв е!

- А ти си мислеше, че е от захар? - опита се пак да се пошегува войниче-то, което се беше нагълтало с „турски квас".

- От захар ли е, не е ли... А все пак... Ама и нанагорнището си го бива!

- Не може се изкачи! - погледна един към почти отвесната урва на пл ната.


  • Че как ще се изкачиш?!

  • Никак не може! Я виж, като стена е!

  • Ама като ти заповядат,ще се изкачиш.

- Заповядат ли, като нищо — веднага се съгласи първият, оглежд стръмнината на Дервишбаир.

Войничетата изглеждаха съвсем капнали, отслабнали, бледни, измо


със синини по бузите, с мътен поглед... По цели седмици без почивка в тру
ден поход, полугладни; много бе отпаднал този полк, едва наскоро промий ш
Дунав. Този, който го е видял неотдавна стегнат, издокаран, - не би познал
сега в тези окъсани и залинели дръгльовци вчерашните юнаци и франтове.

Купчинка войници се спряха плътно един до друг, рамо до рамо, дишаха тежко, издържайки напора на вятъра. Вихърът като че ли си беше постник за цел на всяка цена да ги срине долу. Ту ще налети отпред, ту ще i и у отляво. Войниците само по-близо се притискат един о друг, така чо око ръка не ще можеш провря между тях. Пораздърпа, пораздърпа ги вятърът, отмина нататък и тъкмо групата щеше да се разпръсне, той изведнъж налетя с пронизителен кикот, като събаряше и преобръщаше в снега излъганите хитростта му пешеходци. Ръцете потънаха в снега, намокриха се, намокриха се и лицата. Няма с какво да се избършат. Всичко е в сняг, а пронизващият студ вледенява капките вода по голото тяло. Лицата и ръцете посиняват, студът ги щипе, очите болят, когато гледат, трудно се диша. Струва ти се, че бурята иска да стигне до самото сърце, за да превърне неравно биещото, болно и измъчено сърце в неподвижна бучка лед.

- Спаси ни, господи! - изправя се едно войниче и се отърсва кат мокър пес, току-що излязъл от водата.


  • През дрехите минава... Ех, и тая тяхна Шипка...

  • С една дума - Балкан!

-Да имаше водка сега... Начаса щеше да ни сгрее!

  • Как да не ни сгрее! Скоро ли ще стигнем?

  • Привечер, казват.

  • Ох, силици нямам! - пада в снега по очи млад голобрад момък, синиш му

е страшно да гледа над себе си тези бързо бягащи сиви облаци по зим небе и тези още по-бързо бягащи бели облаци на зимната буря...

  • Е, Архине, не се разкисвай... Ставай, ставай!

  • Остави го да полежи. Ей сега ще тръгне!

- Знам аз... Ще полежи и веднага ще му се схванат краката. Ставай,ставай! Помогнете му, братлета! Под мишниците, ето така. Тук, 6paт, легнеш ли, като червей ще изгниеш. Знам аз!

- Лексей, Лексей! - дърпаше младия войник надвесилият се над него другар.



  • Махай се! Върви по дяволите!... - мърмореше през зъби лежащият

  • Ще умреш, ставай!

-Добре..., потрудихме се, стига..., спи ми се.

Насила го вдигаше другарят му, изправяше падналия на крака, но той не намираше сили дори да си отвори очите и щом другарят му го оставяше, като подкосен отново рухваше на снега. Тежко рухваше, без да усеща болк а от удрянето, без да съзнава какво става с него и къде е.

Ах, ти! Какво да се прави? - пляска с ръце първият и се отдръпва наст­рана. - Осипе, ей, Осипе! Помогни да вдигнем този.

Опитах се. Нищо не може да се направи. Само ще се измориш и ще лег­неш до него.

-Ама че поход!

-Мъка!


-Поне ротната каруца... Можеше да ги натоварим и да ги возим.

Ротните каруци загазиха долу по пътя. Съвсем загазиха.

Наоколо е тъмно като в рог. Когато вятърът утихваше и снежните облаци се разсейваха, в далечното пространство се откриваше - и то за една-две секунди - безкрайната панорама на планинските върхове, бели сред белия пейзаж. Войниците не успяваха да обхванат перспективата на очакващия ги път и вятърът отново се откъсваше от някакъв планински склон и ги засипва­ше с нови бели маси сняг. Край един от лежащите войници седеше и хлипаше друг, още съвсем млад момък. Като се облягаше на приклада на пушката си, край него мина стар подофицер. Погледна за миг.

-Чий си?


-Брат ми бере душа - отново заклати напред глава и захлипа.

-Ти под ръка го вземи.

-Нищо не може... Сили нямам. Бях го вече взел на гръб, ама паднах. Силите не ми стигат.

-Я дай на мене.

Приближи се, вдигна заспиващия. Направи няколко крачки, оказа се, че братът не може да върви. Съвсем му се бяха схванали краката.

- Ех че мъка, каква мъка!

Старият подофицер се помая, помая... Остави заспалия и тръгна нататък. Зад него се чу плач - не се обърна. Все едно, не можеше с нищо да помогне. Да даде бог сили самият той да не легне...

- Добър войник беше, свестен! - разсъждаваше си, като местеше с мъка крака в гъстата снежна каша, натрупана на цели планини по пътя му.

На десетата верста от Габрово полкът, който дотогава се придвижва като плътна стена, се разкъса на отделни групички.

- Така съвсем няма да заведем войниците! - спря се полковникът.

- Освен ако е рекъл бог!

Дервишбаир съвсем свършваше. Пътят опираше в стената на малка котовина. Вятърът и белите снежни облаци минаваха високо над нея. Тук бе тихо. И сняг имаше малко.

-Трябва да се даде почивка!

-Тук е най-подходящото кътче за това.

Я съберете тук полка! Тръбач, свири по-скоро! Тръбачът с почервенял нос допря тръбата до устните си, събра всичките си сили, изду докрай бузи, излезе, че се е старал съвсем напразно. тръбата му беше безсилна да надвика бурята. тези, които бяха най-близо, чуваха, но до останалите стига само грохотът на бурята и пронизителният писък на вятъра, който се втурваше в теснините между канарите и се ядосваше, че не мърдат под могъщия напор.

- Сам трябва да отида! И полковникът тежко се качи на уморения си кон и тръгна да пресрещне полка.

Скоро в котловината се събраха всички, в които бе останала поне още малко сила да се доберат до това сравнително безопасно пространство. Вой­ниците го изпълниха докрай. Безмълвие цареше между тях. Седяха оклюмали, без да вдигат глава, слушаха бурята, която се носеше отгоре. Тежко ди­шаха, измъчените гърди...

А сивите облаци още по-бързо бягаха на юг. Още по-бързо, сякаш им се искаше колкото може по-скоро да оставят зад гърба си това царство на ужа­са... Със завист ги гледаха онези, които все още имаха сила да вдигнат глава. На изток се смрачаваше. Ранната зимна нощ се приближаваше оттам срещу вихъра и виелицата...


Снежната буря утихна
Постепенно бурята затихваше. Изморени и измъчени, войниците вървяха преко сили. Ако сега вятърът отново се надигне, лесно би ги смел долу в кли­сурите, които се синееха под краката им. Нищо не напомняше поне малко на правилен строй. Тук-таме се движеха в сбити купчини, сякаш се подпираха един друг, другаде вьрвяха на върволица, спираха на завоите, като дишаха тежко. Задните се натъкваха тогава на предните, войниците се скупчваха в една мълчалива тълпа. Отгоре се сипеше сняг, мокър и пухкав, и веднага се топеше по лицата и ръцете им.

Странна изглеждаше тази несмутима тишина сред няколкото хиляди души, които с мъка се придвижваха напред.

Вятърът съвсем отслабна. Сега дори не въздъхваше в клисурите, сякаш бе се свил и заспал там върху меката пухкава постеля от новия сняг.

В далечината се чу някакъв тътен като от лавина, откъснала се надолу по стръмнината към дълбоката пропаст. Гърмеше и тътнеше, но така, че и най-чувствителното ухо нищо не би могло да разбере. Колкото и да бяха измъче­ни, войниците се сетиха какво става. Стегнаха се. [...] Ето пак прогърмя и се понесе. Сега вече е като далечен гръмотевичен удар, подхванат от клисурите и повторен от планинското ехо.

[...]

На премалелия му беше все едно кой стреля, в кого и защо. Ако пред него бе тупнала граната, ако бе избухнала в самите крака на нещастника, тя не би му направила по-голямо впечатление. Краката криво-ляво все още се движе­ха, а тялото все повече и повече се отпускаше върху тях... Ухото чуваше, но мозъкът съвсем отказваше да определи какви са тези звуци, откъде са и кого заплашват. Смърт! Та що - нима това състояние е по-добро от смъртта, кога­то всичко те боли, всичко те измъчва, когато и да вървиш боли, и да дишаш боли, и ръката, която държи пушката, е отекла, и гърбът под раницата е от­малял... А трябва!... И да вървиш трябва, и да дишаш трябва, и пушката, и раницата не бива да захвърлиш... Не, по-добре смърт. Да легнеш, да се от­пуснеш на воля върху този мек, пухкав сняг, добре да се отпуснеш, разперил изморени ръце и широко разтворил отекли крака. Така е спокойно, радостно! Затвориш очи, наболелите гърди престават да дишат - ще си отпочинат. Ху­баво е! Много е хубаво! Ето на Архипов, дето се срина в пропастта, сега му е най-добре. Лежи си, не знае умора, не знае глад и жажда. Нищо не вижда, нищо не чува. [...]


Из „Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393 -1878 г.”, Ц. Петров и колектив, стр.338-341

Същността на турския план се свежда до това, да се при­коват русите чрез едновременни атаки във всички пунктове па място, за да се даде възможност на Вейсел паша да взе­ме тилния участък на шосето. Това ще ги изправи пред ди­лемата предаване или гибел.

Генерал Столетов разбира от придвижванията на турс­ките части през деня, че се готви решителна атака. Той взе­ма мерки за отбрана до край, като се премине към кръгова отбрана. Наличните 7300 души са разположени по следния начин: на връх „Св. Никола" под командууването на полк. Толстой генералът съсредоточил 4 роти от 1-ви батальон на Брянския полк, 3-та стрелкова рота от Орловския полк, 1-ва и 4-та држини на Българското опълчение, 2-ра батарея от 9-та бригада и 7 турски пленени оръдия. Отзад на главна­та позиция под командуването на командира иа Брянския полк полк. Липински разположил 2-ри батальон на същия полк общо 5 роти: З-ти батальон на Брянския полк с две и половина роти заел страничната могила, а другите две и половина роти оставил като резерв на центалната могила. Вторият батальон на Орловския полк заел центъра на пози­цията между северната и централна могила общо с 5 роти. Трети батальон на Орловския полк заел гребена между връх „Св. Никола" и централната могила — с 5 роти. Опълчен­ците от 2-ра и 3-та дружина остават на същото място на ле­вия фланг на позицията.28

По такъв начин съотношенията на силите се очертават както следва: на изток Шакир паша се готви да атакува с 11 000 души, а русите могат да им противопоставят около 2200. Садих паша ще действа от юг с 4500 срещу 1800. На запад Расим паша ще противопостави на 1900 руси около 2200 души. В общия резерв на Сюлейман паша остават 7500 души, а на ген. Столетов — 1400. При това много от пуш­ките на опълченците вече са повредени, а патроните и снаря­дите са на привършване. До стоманените оръдия има око­ло 80 гранати, но липсва известна част. Оръжейните май­стори на Орловски и Брянски полкове работят през цялата нощ и я изготвят. От билото на подпоручик Киснемски и на някои други хора са направени зарядни торбички, които пъ­лнят с турски барут, понеже стоманените оръдия са остана­ли още от турците.

Въпреки съзнаниеито на неизгодното си разположение и за численото превъзходство на противника, защитниците на прохода решават да се държат до край. Те очакват да им пристигне помощ още сутринта. Призори на 23 август турците засилват пушечния огън, който не стихва нито за миг. Към 4 часа започва артилерийска стрелба. Към 6 часа на 250-300 крачки от ложиментите на българските дружини, на югоизточните разклонения на Шипка, се появяват таборите на Шакир паша. Към 8 часа се раздвижват таборите на Реджеб паша. По западните склонове на Малък Бедек и на Демиртепе пълзят стрелкови вериги. Към 9 часа се хвърлят в атака петте табора на Вейсел паша. Като се прикри­ват в гъстата растителност те се придвижват към шосето северно от Шипка. Атака след атака. Защитниците са обгра­дени отвсякъде. Към 14 часа на 23 август започва кризата и отбраната на прохода. Патроните се привършват, оръдейната стрелба става все по-рядка. Към 17 часа, отбраната на прохода започва да рухва. Оръдията спират, патроните се броят.

Вейсел паша настъпва бавно към тилната батарея. Ша­кир паша се готви за нова атака. Реджеб паша и Салих се задоволяват с престрелка. Расим паша се нуждае от малко подкрепа, за да нанесе съкрушителен удар на отбраната. Безкрайно изморени, защитниците с последни сили отбиват атаките. Във всеки участък на Шипченската позиция се ра­зиграва няма, изпълнена с героизъм и самопожертвувателност драма. Срещу турците се търкалят тежки камъни, ле­тят дървета.

В страшна сеч преминава повече от половината ден. Колоните на противника се подновяват всяка минута, от­рядът се топи. Войниците със стотици излизат от строя, още няколко часа и Шипка ще остане без защитници.

Големите загуби вследствие на продължителния бой и насочването на две роти от първа опълченска дружина към тилната батарея както и дългата върволица ранени, създа­ват впечатлението, че е започнало общо отстъпление. Прис­лугата на кръглата батарея изважда затворите на оръдията и напуска позицията. Създава се непосредствена опасност окопите на главната позиция да бъдат овладени от про­тивника. Началникът на главната позиция замолва полк. Толстой да открие от далечно разстояние огън по настъпва­щите турци, а сам той стремително се отправя към отстъп ващите войници, обяснява им, че не е заповядано отстъпле­ние, връща ги на позицията и възстановява положението. На полк. Бенеики е заповядано да възстанови стрелбата на кръглата батарея по атакуващите турци. Настъпващата ту­рска маса се стъписва пред равномерния огън на руските позиции.

В тежките боеве на 23 август българските опълченци съставляват 50 на сто от защитниците на вр. „Св. Никола" и 100 на сто от източната група, заемаща склона на югоиз­ток от вр. „Шийка". В най-критичния момент, когато Реджеб паша и от запад Вейсел паша се стремят да овладеят Габровското шосе, северно от шипченската позиция под командуването на полк. Квсяков в придвижването си — за по­мощ от вр. „Св. Никола" до новата позиция двете роти опълченци попадат под огъня на турците и загубват половината от състава си, но стигат на време на шосето между Шип­ка и Узункуш. С героизма и себеотрицанието си опълченци­те от първа и втора рота на първа дружина осуетяват пъл­ното обкръжение на шипченската позиция. В същия момент зад оръдията на кръглата батарея биват поставени 12 опъл­ченци от първа дружина, за да заместят загиналата прислу­га на батареята.

Броени минути и Шипка отново ще е в ръцете на варварите. Ще нахълтат на север от планината и ще опожарят Габрово, Севлиево, Трявна, Дряново, ще залеят с кръв зе­мята.

В най-критичния момент, към позициите на орловските роти пристигат при тилната батарея първите 150 войници от стрелковата бригада на ген. Радецки. Към 18.30 часа прстига и- 16-ти стрелкови батальон, който бива отправен от ген. Радецки към планинската батарея в тил на турците. Мощно „ура" оглася планинските върхове и цялата пози­ция. Турците започват да отстъпват в бягство към гората зад Волинската височина. Към 20,00 часа вечерта боят сти­хва. Шипка бива спасена. Загубите този ден са 30 офицери и 1000 войници.

Заради грамадния преход, направен от стрелците при непоносими горещини, за да помогнат на бранителите, в писмо до жена си Н. Игнатиев ги нарича истински легендар­ни герои. В дневника на Подолския полк е отбелязано, че войниците и офицерите пътували цяла нощ без почивка, а в Габрово целият град ги посрещнал и отправял напътствия, жените поднасяли вода, хвърляли цветя.

Габровци участвуват в изкачването на оръдията към застрашените позиции на Шипка, изложени на опасността от неприятелските куршуми. В резултат на проявения геро­изъм от опълченците и населението на Габровския край Млоховски до Белини заключва, че „българите са смели хо ра дори когато не са въоръжени".

Историографът Г. Димитров пише: „Слънчевият пек го­ри и задушава и лица, и гръб, и гърди, и всичкото тяло в пот обляно. Солдатските дрехи като във. вода потопени и на работата пречат. Жаждата смъртна, но вода няма. Освен убитите, ранените били толкова много, щото санитарите не можели да успеят с превързването им. Белите палатки съ­вършено се изпълнили. Едни от солдатите, които били пре­вързани, пак се връщали на позицията самоволно.

Генерал Радецки пише: „Удържането на Шипченския проход в първите три дни от двата пехотни полка и българ­ското опълчение против цялата армия на Сюлейман паша аз отдавам преди всичко на беззаветната храброст на нис­шите чинове, на забележителната самоотверженост на всич­ки офицери, които във всички трудни случаи показаха ли­чен пример, блестяща храброст и пълно презрение към смъ­ртта .За да се назоват отличниците, трябва да се споменат всички. А на френския кореспондент ген. Радецки заявил: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблеетното Българско опълчение, които нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни."

Ген. Столетов пише за българите: „...те не трепват да­же ако трябва да се жертвуват до последния човек."

В това време славата на бранителите на Шипка се раз­нася по всички страни. Кореспондент на руски вестник, опи­свайки тежките августовски боеве, пише, че на 23 август„вече не останали роти, а една нищожна шепа хора, които са били 12 часа непрекъснато, без минутен отдих против несравнимо по-многобройния противник. В 5 часа след обед това нищожно количество хора изстреляло почти всички патрони..." Много от офиицерите на Шипченския отряд, на­миращи се на бойната линия, са или ранени, или убити. До­статъчно е да се каже, че в редица роти местата на коман­дирите се поемат от ефрейтори, а даже и от обикновени войници. Такъв героизъм може да прояви само армия, чиито, командири и бойци знаят за какво се бият и са готови да умрат, но не да отстъпят.

На 24 авгусс ген. Радецки, макар че противникът има голямо превъзходство в жива сила, решава да мине в ак­тивна отбрана.

На предната позиция - Св. Никола — под командата на граф Толстой се разполагат 16 роти, от които 4 от 4-та българска дружина и 15 оръдия.

На главната позиция, начело с полк. Липинскн — 22 роти, от различни части и 16 от 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та бъл­гарски дружини.

Артилерия: 5-та батарея и 2 казашки оръдия, останали в централната и казашката батарея.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА - Иван Вазов
11 август 1877 г.

Нека носим йоще срама по челото,


синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!



Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!”
И ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Каталог: Documents
Documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите
Documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен”
Documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г
Documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия
Documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г
Documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица”
Documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги
Documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ”


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница