Избор на време

Попитали Иван Вазов откъде намира време да пише в такова голямо количество. Той отговорил: „Хората губят толкова много време, че аз постоянно имам какво да намирам.”.

Това толкова Прустовско изказване на литературния ни патриарх поставя хората от писателското поприще в доброволно избраната позиция на наблюдатели спрямо случващото се. На принципа на контраста тази мисъл асоциативно отпраща към максима на една от съдбовните фигури в историята ни - Левски: „Ние сме във времето и времето е в нас.”.

Без да е съизмерим с великите, съвременният човек вижда себе си по-скоро зависим от обстоятелствата и прогреса, който е дело на същия този човек – бързащ, оглеждащ се или ”тъпчещ на място”. Би могъл само да завижда на писатели като Вазов и Пруст за възможността да улавят отлитащите мигове смисъл и да им е благодарен за изключителната дарба, с която могат да ги направят негови преживявания.

Могат, ако съвременният човек допусне писателите до своето време в опита си да го заблуди, че не бърза. Уловили осмислените мигове, създателите на втора реалност ни показват, че имаме шанса да разберем какво ни се случва в относително бавното, в монотонното и в забързаното време. Имаме шанса да усетим, че времето може да бъде и приятел, и непознат, и враг.

В началото на пътуването времето изглежда относително дълго и бавно приключение и ние се наслаждаваме или бързаме, защото предстоят толкова много мигове преживявяния, а ни гложди любопитството да разберем какво ще се случи по-нататък. Живот в бавното време на Изтока, в което капка по капка се събира вирът. И всяка капка отеква с ехото на своята емоция. Ако тогава човекът притежаваше инстинкта на търпеливия, на упорития, щеше да носи самочувствието на водоносеца, спасяващ жадните пътешественици /включително и себе си/ по пътищата на живота. В края на пътуването времето вече е станало относително бързо и човек се опитва да го забавя. Това е бързото време на Запада, където всяка секунда е пари, а всяка монета заблуждава пресметливия, че го приближава до прагматичната цел. Ако едни изпускат капки време докато си правят вира, други се успокояват, че го уловят в банковите сметки и портфейлите. Уви, и средината на пътуването е само миг, който отлита също така безметежно и неосмислено в момента на случването си, затворено между началното и крайното “трябва”, разпъващо човека в двете посоки на житието му. Струва му се, че тогава може би е бил за малко самия себе си – провинциален балканец с ориенталска маска и западни дрехи, запътен към другите по широкия свят. Кратък “сън в лятна нощ”, сънуван между пролетния ден на помъдряването и есенния ден на вдетиняването с надеждата, че “зимата на нашето недоволство” няма да го споходи никога.