Изгубени в прехода През ленинградската блокада Борис Айхенбаум излиза на предните линии и от радиокола се обръща към немските войници. „Един народ се унищожава само с култура, никога с оръжие.”



Дата11.01.2018
Размер161.01 Kb.
#43038
Изгубени в прехода...
През ленинградската блокада Борис Айхенбаум излиза на предните линии и от радиокола се обръща към немските войници. „Един народ се унищожава само с култура, никога с оръжие.” – казва той.

Контекстът, който стана причина кинематографистите да протестират бе, че без възможност за създаване на българско изкуство и култура се самоунищожаваме като народ. Необходими са финанси за духовно съхранение, а не джобни пари за физическо оцеляване. Такива се намират. Проблемът не е в парите като самоцел, а във финансите като стратегическа инвестиция в бъдещето. След промените у нас механично бе възприет монетарния модел, който по типично балкански маниер бе свит до възможността всичко да бъде продадено.1 Къде е дефицитът в такова мислене? Преди половин век Андре Малро – първият министър на културата в Европа обявява, че портретът „Мона Лиза” не се продава защото няма цена. С това пръв постави разликата между цена и стойност в изкуството. Цената е търговски израз на много преходни величини като общо културно ниво на обществото, неговите финансови възможности, пазарна ситуация, финансова /не/стабилност. Стойността не се променя. Картината е една и съща през вековете, променя се публичното и експертно отношение към нея. Подозирам, че монетаристите и техните адепти у нас рядко са се замисляли за стойноста в нейното духовно измерение. За тях всичко се продава в буквалния и преносен смисъл, като съм повече от убеден,че никога не са гледали едноименния филм на Анджей Вайда. А и да са го видяли, съмнявам се да могат да го преразкажат или формурилат като послание и извод. Така се стигна с варварска лекота до поставянето на киноизкуството и културата изцяло на пазарна основа, което доведе до свиване на производството до един – два филма през 1996 година. Всичко това се случи въпреки европейската практика, която е най – разнообразна. За нашата страна опитът на Дания е далеч по-близък от този на Англия, Франция или Германия. Защото населението на тези три страни формира солиден по размери социокултурен „пазар”, докато в малки страни, без протекцията на държавата, културата би загинала и поради това политиката на насърчаване е по-гъвкава. Но, когато ставаха промените в Дания управляват социалдемократи, а техните възгледи не съвпадаха с намеренията на т.н.”реформатори”2. Дали заради това, дали заради друго, но тогава се възприе френския модел за подпомагане на киното, а не датския. Правя това дълго въведение, за да подчертая, че в управлението на културата инструментариумът от тривиални политически и финансови мерки не винаги дава позитивни резултати. По-скоро обратното. Акцент на реформата тогава трябваше да бъде поставен върху смяна на взаимоотношенията в обществото и държавата; поставянето на личността и нейните проблеми в центъра на общественото внимание; връщане към ценностите на християнската цивилизация, които са играли важна роля през Възраждането у нас; освобождаване на образованието, науката и културата от идеологически догми; политика основана на християнския морал. Икономиката с малко регулация3 имаше възможност да се оправи. С две думи в управлението на културата водещи трябва да бъдат аргументи от областта на културологията, и утвърдени практики от българската и европейска цивилизация. За съжаление и досега културата се ръководи от неработещи политически стереотипи.

Проблемът с протеста срещу рестрикцията на финансите за културата като цяло и за киното в частност е цивилизационен, а не ограничен в тясно професионални интереси. Това според мен не се разбира от медиите, политиците и обществото. Защо? Общият аудиовизуален контекст предполага внимателно вглеждане. То би показало, че дневно шестдесетте кабелни телевизии излъчват около 200 филма и епизоди от телевизионни сериали. Част от тях поставят на вниманието на публиката важни проблеми от живота на различни герои в Испания, САЩ, Турция, Япония, Франция, Италия, Русия и т.н. Други просто разсмиват /не/сръчно, трети „убиват” времето и т.н. Зрителите страдат заедно с Фикрет, Инджи, Зейнеб, Анхела, Изаура, Мария, Игнасио и т.н.. Бели лястовици в този аудиовзуален пейзаж са единствено българските филми излъчвани по БНТ и сериалът „Стъклен дом” по бТВ. Турските сериали са семейни саги, в които конфликтите между поколенията са изведени като най-важни. Телевизиите всеки ден приобщават аудиторията към проблеми на хора от цял свят и това е процес, който е много важен за декапсулирането ни след дълги години затворена държава. В същото време обществото ни е раздирано от непреодолими противоречия, нямаме споделени ценности, боя се, че сме много разединени. Законите не решават ефективно отношенията между държавата и обществото, личността и институциите сред самите хора. Църквата не предлага ефективен модел на поведение, съдът не е символ на справедливост, границите между добро и зло са заличени сякаш безвъзвратно. Единствен критерий за успех станаха парите. Огромна част от тях, на внезапно забогатели персони, са инвестирани в крещящ, обиден за живота на обикновените хора лукс, а за по–голямата част от народа са дефицит. В семейството не се говори за култура, за образование, за духовност. То оцелява на физическо ниво. Интелигентни хора се борят с превратностите на живота и нямат време за децата си. Осъзнават ли цената, която ще платим всички за това? Училището вече не е фактор за формиране на знания и ценностна система в задоволителна степен. Улицата и телевизията се пръвърнаха във фактори за формиране на норми, които детерминират най-меко казано спорен социокултурен модел на поведение. Според правилата установени от държавата печели не умният, способният и образованият, а грубият примитив с бухалка и огромен черен джип. Български политици доведоха държавата до ниво на взаиомоотношения характерни за първобитните племена от амазонската джунгла. /Не, че няма традиция в тази посока./ Според д-р Клод Леви Строс в племенната йерархия там челни места заемат най-здравите, яки и силни представители на грубата физическа сила, които с тояга налагат ред. У нас на практика стана същото. Борческите групировки и мутрите не са нещо по-различно. Повечето от тези местни бандити са момчета от необразовани семейства, израсли в недоимък и без системно образование. Те са намирали убежище в спорта, толериран специално от бившата власт. Материалните белези на лукса, постигнат с лесно спечелени пари бе крайната им цел. Агресивното им,безцеремонно поведение демонстрира убеденост, че светът е техен, а не за мухльовците, които работят за принадената стойност, която те безнаказано ще откраднат.4 Без възпитание, образование и култура, без ценностна система и нагласа за духовни стойности, те се превърнаха в модел за поведение на много деца от маргинални семейства, изгубени в прехода, безвремието, сиромашията и липсата на ценности. В тяхното неоформено съзнание именно тези мускулести персонажи са знак за успех. Докато тези мутанти замаяни от дрога и анаболи манифестират арогантно символите на гангстерския лукс няма земна сила, която да убеди децата, че ключ за успех е образованието и системния труд, а изкуството и културата са възможност за духовно извисяване. /Училището вече е обект на подигравка дори в реклама за мобилни апарати./ Децата са жертва на безогледна алчност, депресираща корупция, политическо и културно късогледство през последните десетилетия. Цената, която младите трябва да платят е непосилна и застрашава бъдещето на нацията. В публичното пространство този кардинален за всички ни проблем е интепретиран и художествено обобщен в много български филми като „Светото семейство” на Красимир Крумов, „Раци” на Иван Черкелов, „Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков, „Източни пиеси” на Камен Калев и т.н. Всичките тези филми са на много високо ниво. И не само те. „Светото семейство. Нина и Мариян” е тъжен разказ за цената, която плащат децата на прехода. Драматургията е по чеховски деликатна и безпощадна. Извършена е престъпна приватизация на завод в някакъв град. Уволнени са всички и това преобръща живота на две семейства. Това на Нина /Стефани Дойчинова/ е в социален срив. Бащата е на гурбет, обажда се от време на време, за да каже, че работи и ще донесе пари. Някой ден. Неговата съпруга Наска /в прекрасното изпълнение на Йорданка Стефанова/ е жена без образование, изхвърлена от приватизаторите. Тя е без надежда за сносен живот, за бъдеще на дъщеря си. Няма житейски избор и не мисли за това. Следва инстинктите си за оцеляване, а те я водят надолу към дъното. Лъже дъщеря си,че ще я настани в училище, за да я склони да заминат за селска мандра, където е намерила работа. Лъже работодателя си и се опитва да го краде. Той от своя страна я експлоатира като животно, не й плаща, обещанията му се оказват празни приказки. Нина е самотно дете. Бащата го няма, майка й все едно има ли я или я няма, от роднините си изпитва страх и не иска да отиде дори временно при тях. На 12 години е на никъде. Не го осъзнава, просто го чувства. Дете на едно пропаднало в прехода семейство...

В сравнение с нея съученикът й Мариян / Богдан Плъков/ е в по-добра житейска позиция. На пръв поглед. Той е нервно дете, харесва Нина по типичния за възрастта си начин. Дразни, обижда, но гледа все да е край нея. Майка му /великолепна роля на Светлана Янчева/ е свръх амбициозна репортерка в провинциална кабеларка. Непрекъснато повтаря, че е професионалист. Разговаря агресивно, обсебена от репортажите си. В общуването с колеги е рязка, груба, безцеремонна. На детето и съпруга си главно крещи. Хоризонтът й е работа в столична медия, без значение каква. Мъжът й е добър оператор в същата телевизия, но е конформист без мнение и позиция, който трепери за мястото си. Таванът на неговите амбиции е да пие уиски вечер. Прави рисков запис при разследване на приватизацията на завода със скрита камера, но после го изтрива от страх пред собственика. Светлана Янчева изгражда сложен, нееднозначен образ. Героинята й е раздирана между

желанието си да блесне професионално и необходимостта да се съобразява с тегобите на битието. Напуска кабеларката защото е принудена от директора да лъже аудиторията, предадена е от съпруга си, който изтрива записа. Тя кипи от желание да оправя световната несправедливост, но не забелязва страданията на хората до себе си. Съдбата на другите е само казус, по който тя работи. Емоциите й не са за хората, а за аудиторията. Контакт със сина си няма и не полага усилия да осъществи. Мариян прави това, което му забраняват, за да му обърнат внимание. Получава крясъци от нея и безразличие от баща си. Като Нина е самотен, въпреки, че има храна, дрехи, стая, дори джобни пари. Формално има семейство, реално няма. Неговото убежище е интернет-клуба. Дори спи там. Чувства Нина като сродна душа и иска да й помогне. Не знае как, но чувства, че в този труден момент трябва да е до нея. Само той проявява съчувствие, състрадание и любов към малкото момиче. Единственият мъж в града, малък дон Кихот на 12 години, на фона на възрастните, които са оцеляващи мухльовци, безогледни кариеристи, непригодни за новите условия хора, бездушни чиновници, мутри или криминални приватизатори. Човеци обаче не са. Това не е констатация, а диагноза. Най-точната и безпощадна, която е поставяна от български кенматографист. Наска едва не убива някакъв тип в някакви дикенсови взаиомотношения. Това я довършва като личност и слага край на всички надежди на Нина да учи. А малката иска да постигне нещо в живота, за да не повтори този на родителката си. Много важно е да се каже, че във филма много дискретно е поставен този нюанс – това са родители, биологично размножили се, но в бащи и майки не са успяли да се превърнат. За безогледната журналистка - майка на Мариян това е пореден сюжет за материал без грам съчувствие към Нина и сина си. Те са пропаднали хора - крещи му тя. Безогледно описва в жълт вестник историята на искрената, емоционална привързаност между Мариян и Нина. Това е нейната амбиция, която води към квазипрофесионална реализация и нравствено дъно. Никой не иска да помогне на Нина, дори в елементарното - да се приюти в дом за сираци. На финала режисьорът я оставя сам, самичка на пътя между мандрата в гората,

селото и града. Между дивите животни и озверелите хора. Върху малките й рамена е стоварена цялата несправедливост на прехода. Каква житейска възможност има това изящн, чувствително, интелигентно дете? Красимир Крумов е изградил изящен, чувствен, пастелен филм за причинно-следствени връзки, с който бие тревога. Убивайки най-висшата ценност - децата си, се самоубиваме като хора, личности, народ. Семействата са разбити, обществото е болно, училището безпомощно, институциите некадърни, деца на 12 години плащат алчността, глупостта, нерешителността, конформизма, безскрупулните амбиции и неспособността на днешните възрастни да запазят човешкия си облик. Защо?

Зрителите обаче страдат за Фикрет, Инджи, Зейнеб, Анхела, Ана Мария, Игнасио и т.н.

В „Раци” на Иван Черкелов героите физически вече не са деца, но психологичеси и социално не са зрели хора. Борейки се за нормалното си човешко право на живот те попадат в мрежите на обезумяли от алчност в поредна приватизационна сделка финансови босове, които ги превръщат в жертви на своята параноя. Тези „герои на новото време” , „строители на най-нова България”, шумно представяни от продажни медии като елит, подменят ценности, класически морални норми, дори десетте божи заповеди. За тях няма авторитети, власт, институции, обществено мнение, порядъчност, грях или престъпление. И отново младите плащат най-високата цена заради варварските правила на живот у нас написани за удобство на новоизпечени величия. В тези правила за млади, чувствителни хора място няма е тъжното деликатно послание на Черкелов.



А зрителите продължават да страдат за кой ли не...

И отново млади хора в „Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков се подлъгват, че могат да изкарат малко лесни пари, за да отидат на море. Истината е, че такава възможност не е валидна за всеки, а само за определени от някого хора. И в този филм режисьорът поставя въпроса за карнавализацията на българската публичност, в която определени от /не/известни кукловоди надянали по една, две или три политически, финансови и бизнес маски ръководят престъпни марионетки. Младите още нямат изградени сетива за самосъхранение, не могат да различат достатъчно ясно кой кой е в тази асфалтена джунгла и безкрайна валпургиева нощ на преход, и наивно се надяват да успеят по някакъв начин. За тях обаче правилата са други, ценоразписа също...

Зрителите няма как да разберат за Нина и Мариян, за Доката и Дебелия, за Хани, Спейса, Бети, Лимката, Ицо и Георги и т.н. български деца - клетни герои в миманса на античовешки отношения, наложени от духовни кастрати в грозната имитация на демокрация наречена преход. Никой на най-висше управленско ниво не създава условия българските зрители да осъществят среща с героите на българските филми. Защо?

Българските филми са огледало на нашата уродлива, отблъскваща действителност и поставят знак за тревога. Кинорежисьорите в съответствие със своя морал и съвест представят много тревожни проблеми за бъдещето ни. В началото на 30-те години на миналия век Фриц Ланг предуреди за настъпващия фашизъм, преди 15 години Милчо Манчевски в „Преди дъжда” предупреди за ожесточеното разделение на Македония. Днес българските режисьори предупреждават, че се самоунищожаваме като нация и народ, убивайки децата си за шепа долари. Ако зрителите не установят контакт с техните филми, които да ги провокират към съчувствие и солидарност ние няма да се развиваме като народ с общи ценности, морал и интереси.



Дали „реформата” бе предвидила и това? Съзнателно или не освен филмопроизводствените бази бяха приватизирани и киносалоните. Всички те бяха харизани на чужди инвеститори, спешно и успешно препродадени и превърнати в бинго зали. Няколко безскрупулни персони сигурно са излезли материално обогатени и морално още по-обедняли от тази сделка. Обществото губи, но то е заето да страда с...няма да изброявам повече.

Налице излиза огромен дефицит в управлението на българската култура. Изкуство има, то е с високо качество, с гражданска ангажираност и позиция на

авторите си, но процесът му на среща с обществеността е невъзможна. Тя чисто физически няма къде да се осъществи. Процесът е прекъснат. Дали от алчност, некомпетентност или от двете не е ясно. /Поне докато прокуратурата или OLAF не разследват двете одиозни агенции – за приватизация и за след приватизационен контрол./

Друга възможност за социокултурна реализация е по телевизиите. По същите екрани, по които дневно се показват двеста чужди филма. Поне за някаква срамежлива симетрия. Но законът за радиото и телевизията не предвижда такава възможност като норма, така както е във Франция например...

Понятието култура съдържа в себе си социалната реализация на изкуството и естетическите оценки на критиката. Първата част на това условие за съществуване на култура е формулирана прекрасно от Леон Гомон в началото на миналия век. ”Печалбата от филма не са парите, а самият филм и това, което правим с него.” – казва той. Засега ние произвеждаме филми, но те рядко или инцидентно намират своята публика. Така, че първото условие за успешен културен процес не е изпълнено. При липсата на социална реализация чрез показ в киносалони или по екраните на националните телевизии държавата подценява и маргинализира киноизкуството, и бавно, но сигурно лумпенизира хората. Това състояние на нещата трябва незабавно да се промени в духа на опита на по-малките европейски държави.

Втората част от условието за култура е дефинирана от Атанас Далчев преди повече от петдесет години: „Културата на една нация се измерва по нивото на нейната критика. Голямо изкуство имат и примитивните народи”. И на тези територия нещата не са добре. Място за кинокритика у нас предлагат само вестник „Култура” и списание „Кино”. И двете издания се издържат от неправителствени организации. Като пазарна реализация те не могат да се конкурират с изданието „Силикон” например...

Изкуството на управление на културата е талант да се създадат условия, в които произведенията на изкуството да срещнат своята публика. Мисията на всеки министър на културата е да убеди своето правителство в това.

В Барселона през 1929 година, /а Каталуня е крайно беден край по това време/ в разгара на световната финансова криза, общинският съвет заделя средства, за да построи музей на изкуствата. В него се пазят уникални стенописи, фрески, икони, които са застрашени от изчезване или унищожение. Портретите на тези общинари, които са гласували това решение и са се доверили на Гауди да построи катедралата „Светото семейство” трябва да бъдат пред погледа и вниманието на българските представители на местната и централната власт, особено когато се почувстват разколебани и объркани.

Критерий за мисията на всяка телевизия е дали тя осигурява достъп на своята аудитория до произведения на изкуството, науката и културата в оценъчно-интерпретативн план. Поне според европейските директиви. Когато няма такива условия няма култура. Няма ли култура няма народ, а лумпенизирано население. В условията на финансова стагнация в Европа и у нас, телевизията става основна територия, на която широката публика да срещне филми, театрални и музикални спектакли. Без съдействието на телевизиите няма да бъде осъществена ефективна културна реформа.

Точен пример в тази посока е, че през 1993 година музикалният продуцент на Канал 1 Кети Вангелова предложи и осъществи амбициозна програма. Всяка неделя от 10.00 часа тя реализираше матине с концерт на различни филхармонии. Кети Вангелова намираше спонсори, за да плаща на музикантите, а БНТ поемаше разходите по телевизионната реализация. Рейтингът на тези матинета бе между 27% и 33%. Музикантите бяха прилично възнаградени, а Канал 1 удовлетвори духовни потребности на своята аудитория. В средата на 1995 година бе сменено ръководството на БНТ,а в края на годината бе освободена и Кети Вангелова по незнайно какви съображения. Предполагам от професионална завист...От тогава матинета няма и една възможност за професионална реализация на талантливи музиканти бе отнета. Прекъсната бе сполучлива практика на път да се превърне в културна традиция от най-висш тип.

В същото време свободният пазар /понятие, което кейнсианците повтарят като мантра/ разви до невиждана степен продукцията на една музикална субкултура. Разликата между симфоничните концерти на Кети Вангелова и чалгата е, че първата предизвиква размисъл, извисява духа и носи естетическа наслада, а втората възбужда първични инстинкти. Това е естественият резултат на нерегулирания пазар на територията на културата. Всеки ден 6 телевизии излъчват по 24 часа тази музикална субкулутура. 52 730 часа годишно. 44% от младите харесват тази музика, дори ВВС й посвети специално предаване. Героините на клиповете са извадени като в матрица – русокоси, с вулгарно излъчване, огромен бюст, натъпкани със силикон устни и задни части, и стенат полуголи за ласки и лукс – с ударение на второто. Героят от клипа е с тъпо, мрачно изражение на лицето, огромни бицепси, изградени с помощта на анаболи, които вредят. Той стои в интериор, чийто лукс крещи и съзерцава своя мерцедес кабриолет паркиран в двора на помпозна и кичозна вила. Това е визуализираната мечта на мъжете с нисък социален статус от предградията, но и на внезапно забогатялите – техният бит и душевност, надлежно визуализирани. Модел за успех на героите на нашето време. Внушението на тази продукция е, че жената е луксозен реквизит, която трябва да бъде красива и мълчаливо да изпълнява сексуалните фантазии на мачото. Схващане, което носи носталгия по ориенталщината, патриархалността и прочие взаимоотношения на семейно-племенно ниво от преди век. Необходими илюзии за масите, но и модели на поведение, които тези телевизии предлагат и налагат. В Интернет се пускат дори порноклипове, които разкриват реални сексуални подвизи на тези певици. За повече рейтинг.

Какъв тип гражданин възпитава държавата чрез различни управленски инструменти в областта на културата е цивилизационен, а не само политически въпрос, на който отговор все още не е даден. А залогът е прекалено голям, за да бъде оставен на визиите само на една, независимо коя политическа сила. А той се изразява в хипотезата – граждани с позиция и отношение към безпрецедентните процеси на трансформация в държавата, и обществото или безмозъчна популация, за която основният предмет на интерес е само на територията на битово-телесната проблематика.

За качеството на живот и нивото на развитие се съди по паметниците на изкуството и културата. Това министър Вежди Рашидов е повтарял много пъти. Човечеството помни и се развива под въздействиета на Рембранд, Моцарт, Шекспир, Сервантес, Кант, Нютън и т.н., а не поради политическите и икономически възгледи на финансови министри и местни бизнесмени. За България поколенията ще научат повече от документалните и игрални филми, малкото сериозни вестници и списания, отколкото от пропуканите от времето палати на мутрите и огромните им септични ями, защото те в полите на Витоша дори канализация нямат.

Очакванията и претенциите към министерството на културата са ясни и спешни. След като държавата лекомислено продаде за жълти стотинки производствената база на киното и киносалоните като място за превръщането на фактите на кинозкуството в културен процес, след като нямало пари за нищо5, нека сега се тя се коригира, като създаде условия за показ на българските филми поне по екраните на всички телевизии, които претендират да бъдат с национален обхват. Неморално е държава, която не е в състояние да печели от промишленост, енергетика, търговия, износ да настоява да печели от култура, като дори не създава елементарни условия за социокултурна и ergo пазарна реализация на своите филми.6

Сателитният канал на БНТ трябва да се превърне в най-мощният продуцент на българска аудиовизулна култура. Това е въпрос на стратегическо мислене и политическа воля на управляващите, и професионална рефлексия, и отговорност от страна на колегите от БНТ.



Правителствата на Франция и Германия създадоха двуезичният канал ARTE за да преодолеят чрез съпоставка на култура и изкуствата вековните си противоречия. Не съм чул да намаляват субсидиите си за него въпреки кризата. Дали не е време за такъв телевизионен канал на Балканите ?
Иво Драганов

Послепис. Днес е пълно с млади хора, които не четат, трудно пишат, рядко се замислят. След двадесет години те ще бъдат на ключови позиции в държавата. Личностите със стремеж към качество и самоусъвършенстване у нас не са много. Останали в град без театър, кино, опера и концертни зали те ще вегетират. Именно обаче тези хора са двигатели на гражданските процеси, те взимат отношение и позиция в публичния дебат и са гръбнак на всяка демокрация. Днес стратегическата битка е за духовното и интелектуално израстване на всеки отделен човек, а не на епични маси хора. Както бе казал Никита Михалков – групово прозрение няма. В градове без театрални, концертни зали и киносалони телевизиите остават единствен културен прозорец. Те се превръщат в населени места, създаващи условия за лумпенизиране на хората. Особено когато на телевизионната аудитория й се предлага само субкултура. От това ли се нуждаят българските политици? Естествено, че здравеопазването е важно, но стратегически по-важно е да се възпитават хората в дух на солидарност, съчувствие и съпричастие към сънародниците си, към традиционни, но забравени ценности, отколкото в егоизъм, алчност, безсърдечие и капсулираност в рамките на дребнави интереси.

Лумпен е всеки, който не успява да постави обществения интерес над личния си. Когато лумпените станат критично висока маса обикновено от обществено-политическата сцена си отиват класическите демократични партии и идва Шикългрубер...За да не стане това всеки политик у нас, всеки ден трябва да си припомня опита на скромните общинари на Барселона през 1929 година.

И.Д.


1 Така разбират пазара кейнсианците, които доведоха света до невероятна по размер финансова криза.

2 Реформа – подобряване на някаква система.

3 Разглеждам регулацията като задължителен инструмент в области, където отсъства етика във взаимоотношения, а субектите не блестят с особен морал.

4 На жаргон „приватизират”.

5 На всички е омръзнала вечно празната хазна на българската държава.

6 Франция увеличи субсидията за култура с 2.1%.

Каталог: 1111
1111 -> В сила oт 11. 05. 2009 Писмо нои документи при Работа по 2 Договора при Един Работодател ксо
1111 -> Отчет страна по договора Име на организацията, която внася отчета: Асоциация на парковете в България
1111 -> Отчет на дейността Име на проекта на български език
1111 -> Зад. 2 В състава на ос не влизат
1111 -> Програма с 4 нощувки в Санкт Петербург и 3 нощувки в Москва Цената включва пътнически и летищни такси! Програма
1111 -> Списание „Прозорец”1/11
1111 -> Ибрагьим Утарбиев гьавуралдаса 100 сон т1убай
1111 -> 11. клас-Класна работа №1 на клас №
1111 -> Доклад на Сметната палата (одит на изпълнението) Error: Reference source not found


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница