ИЗКАЗВАНЕ НА ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
Драги приятели, Дами и господа,
Благодаря на организаторите и специално на Евгения Живкова за поканата да кажа няколко думи за Людмила Живкова – необикновеният човек, когото познавах и винаги ще помня с възхищение.
Искам да бъда кратък. Няма да говоря като човек, който е „работил" с нея (както е записано в програмата), за да не принизя нейното дело. Тя не работеше в баналния смисъл на тази дума. Своята мисия тя изпълняваше с творческо горене и даваше пример и възможност на хората около нея да правят същото. Девизът „Единство, творчество, красота" беше само начална парола, ключ към големия път, по който талантите се откриват, усъвършенстват и оползотворяват... И не мислете, че това са поетични излияния. Не. Аз подбирам по памет редове от документи, планове и програми, които се изпълняваха.
И какво твореше Людмила Живкова? Мисля, че мога да нарека това - посвещаване на бъдещето, на хората, бъдещето на културата, бъдещето на света. Затова споменът не може да потъне в миналото.
В своите слова и послания Людмила Живкова смело заместваше кода „революция" с думата „еволюция". Това не беше въпрос на термин, а на премислен смисъл, който я легитимира като модерен духовен реформатор. Людмила имаше и дързостта да загърби догматизиралата се вече политическа просвета и да разгърне програма за всенародно естетическо възпитание, което започваше с Леонардо Да Винчи. Вместо за класово-партийния критерий тя говореше за разширяване на съзнанието, за общонационално, наднационално и дори за планетарно мислене. Това изглеждаше утопия, но беше предсказание за глобализацията.
С такива виждания Людмила анулираше идеологическите ограничения, железните завеси и берлинските стени. Тя действаше непрекъснато и открито за творчески връзки и сближаване на културата ни както към забранения Запад, така и към непознатия Изток.
Предполагам, че тук – на тази конференция, ще се говори компетентно и задълбочено за уникалното световно движение „Знаме на мира", чиито камбани не са заглъхнали, за не по-малко невероятните шест световни писателски срещи, за международното триенале на ангажираната живопис, за най-авторитетния балетен конкурс във Варна и пр., и пр. И всичко това се случваше в най-тежкото време на Студената война като опит за летене в бурно време.
Людмила Живкова беше открито религиозна в епохата на държавния атеизъм. Така тя даваше алиби, че щом тя може, могат и другите.
Княз Никита Лобанов-Ростовски, който в момента пак е в София ме пита защо не се гордеем с тези факти, защо не ги популяризираме пред света. Какво да му отговоря?
Други ми задават въпроса: Може ли да се гледа на Людмила Живкова като на дисидент? Мисля, че не. Но няма да се доверявам на своите чувства, а ще използвам очите на Студената война. В своята книга „Победата" американският автор Питър Суайцър, добре запознат с документите на ЦРУ и други тайни служби, пише: „Има сведения за слабо организирано подмолно движение в България. То е сепаратистко, прозападно настроено и подкрепяно от хора, близо до висшите етажи на властта. Един от най-ранните организатори е не друг, а Людмила Живкова, дъщерята на българския лидер Тодор Живков, завършила в Оксфорд..."
Няма да коментирам този уникален документ.
Образът на Людмила Живкова не може да се побере в традиционните рамки на политически определения.
Тя нямаше организационен опит. Тя можеше да закъснее за някое заседание, но никога не закъсняваше за среща с историята.
Днес, когато отбелязваме 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова, след толкова превратности на световното битие, след толкова човешки метаморфози какво още да кажа?
Смъртта няма рожден ден. За безсмъртието всеки миг е ново начало.
Сподели с приятели: |