Изключителността в наказателното право: доживотният затвор без право на замяна и правото на помилване

Доживотният затвор без право на замяна днес е типичен за азиатските и близкоизточните правни системи². Той намира известно разпространение в Африка и почти никакво в Европа, където приложението му е стеснено от характера му на изключително наказание (Естония, Нидерландия, Дания)³.

Както в почти всички правни системи, които го познават, доживотният затвор без право на замяна и у нас е уреден като изключително наказание⁴.

Временният характер означава, че наказанието е предназначено да решава преходни проблеми, породени от временни процеси в престъпността, обществото или правната система. Доживотният затвор без право на замяна се въвежда, за да потисне евентуално радикализиране на тежката престъпност след отмяната на смъртното наказание и да улесни преминаването към система от по-леки наказания. След стабилизирането на наказателноправната система законодателят го предвижда като ненужно и подлежащо на отпадане. Временността очертава прогноза, че броят на престъпленията, за които наказанието е приложимо, постоянно ще намалява, а няма да се увеличава.

Критериите за изключителност могат да бъдат изведени частично от самия закон и частично от анализ на съдебната практика и някои изводи на правната теория.

Анализът показва, че двете групи престъпления са насочени към обществени отношения, които установеният правен ред защитава в качеството им на фундаментални за съществуването на държавата и обществото. На първо място това са отношения, свързани с всеобхватната защита на живота и телесната неприкосновеност на човешката личност, независимо че могат да са част от комплексен обект на престъпления с различно систематично място в кодекса. След това са отношенията, осигуряващи неприкосновеността на ,,основите на държавата“, разбирани като онези основни характеристики, състояния и практики, без които държавата не може да съществува или да функционира и които се отнасят до нейния суверенитет, политическа независимост и мирните й международни и вътрешнополитически отношения. На трето място са отношенията, гарантиращи съществуването на човечеството в познатия му вид и стабилността на мирните международни отношения, които осигуряват нормална среда за функционирането на държава, годна да защитава човека.

Формулите ,,най-тежки престъпления, които заплашват основите на републиката“ и ,,особено опасни умишлени престъпления“ са критерии за диференциация на отговорността. Те са законови указания, че наказанието доживотен затвор без право на замяна може да бъде предвиждано само за престъпления, които по принцип имат такава обществена значимост. В този смисъл те са наложени от самия законодател самоограничения, предназначени да го въздържат да не разширява необмислено приложното поле на това наказание при провеждане на наказателната политика на държавата.

1.3.3 На трето място, преценката за изключителност се ръководи от критерии, които по същността си са самостоятелни критерии за индивидуализация, въздигнати в дефинитивни белези на наказанието по чл. 38, ал. 1 от НК и обвързващи преценката на съда наред с критериите по чл. 54 и сл. Те трябва да бъдат налице едновременно, за да може наказанието да бъде наложено от съда.

1.3.3.1 Първият критерий изисква изключително висока конкретна обществена опасност на извършеното. Това означава многобройност или изключителност, а не просто превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което случаят радикално се отклонява от обичайния с тази квалификация⁸. Съдебната практика набляга на конкретността на преценката и системния подход при анализа на фактите⁹. Анализът й ясно очертава отказ на съдилищата да извеждат обстоятелства, които априори правят случая изключително тежък, а вместо това формулират ориентиращи критерии: многобройност и степен на осъщественост на квалифициращите признаци, обем на засегнатите правнозащитени блага като резултат от деянието, обществен отзвук от престъплението, начин на извършване, посткриминални действия за избягване на отговорност, личност на пострадалия, отношения на дееца с жертвата, наличие на ескалация в престъпната дейност и др.

Съдебната практика ясно свързва изключителността и с отегчаващи обстоятелства, които характеризират отрицателно личността на дееца не само във връзка с конкретното деяние, а по принцип¹⁰. Пропускът да се изследва подробно личността на дееца се оценява като осъждане при непълнота на доказателствата.

Описаните критерии съвпадат с обичайните обстоятелства за индивидуализация на отговорността и могат да обусловят изключителна конкретна обществена опасност на извършеното, само когато са проявени в степени и количества отвъд обичайното.

1.3.3.2 Вторият критерий е отрицателен и изисква целите на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Теорията отдавна е защитила тезата, че различните наказания поради самото си естество преследват целите по чл. 36 от НК в различно съотношение и не задължително всичките едновременно. Единствено лишаването от свобода и пробацията са годни да удовлетворят и четирите цели, поради което и са основни за наказателната политика наказания, предвидени най-масово в Особената част и налагани най-масово от съдилищата.

Всички наказания, включващи изолация в място за лишаване от свобода, са годни да удовлетворят целите на индивидуалната и генералната превенция, в това число и доживотният затвор без право на замяна, но само частично. Постижимостта на индивидуалната превенция зависи както от режима на изтърпяване на наказанието и неговата продължителност, така и от мотивацията на осъдения да се въздържа от рецидив, която очертава зависимост между тази цел, целта за поправяне и предупредителната цел.

При двете по-леки наказания предупредителната цел е изпълнима, тъй като те могат да внушат на осъдения убеждение, че при рецидив може да бъде наказан по-тежко. Доживотният затвор без право на замяна не може да формира такова убеждение, тъй като правното положение на осъдения не може да бъде влошено независимо от последващо престъпно поведение. От житейска гледна точка всяко следващо посегателство за него би останало ненаказано¹¹. Следователно, това наказание е в по-слаба степен годно да постигне индивидуалната превенция, отколкото наказанията, които могат да постигат предупредителната цел.

При налагане и на смъртно наказание, и на доживотен затвор без право на замяна в съдебната практика се забелязва устойчива връзка между разбирането за изключителност и вътрешното убеждение на съда за непоправимост на подсъдимия. Ето защо формулата ,,целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание“ практически означава, че деецът не може да бъде поправен в рамките на оставаща продължителност на неговия живот, като се търси извод именно за невъзможност за постигане на целите¹² и необратимост на проявените с деянието криминални нагласи¹³. Сред най-категоричните изрази на това убеждение, срещани в съдебната практика, е, че ,,подсъдимият не е нужен на обществото”¹⁴.

Презумпцията за непоправимост на осъдения на доживотен затвор без право на замяна личи и в режима за изпълнение на наказанието. Той е ориентиран изключително към превенция и удивително безразличен към управлението на потенциала за поправяне на осъдените. Просто генерално препращане към корекционната дейност при лишаване от свобода е създало у законодателя илюзията, че е създал адекватна уредба, макар тази дейност да е съобразена с презумпция за поправимост на затворника.

Прегледът на съдебната практика очертава отсъствие на ясен и единен стандарт за прогнозиране на поправимостта на подсъдимия, какъвто е безусловно необходим при налагане на изключително наказание. Още от действието на НЗ’1896 съдът неспирно търси онази граница между положителните и отрицателните черти на един човек, отвъд която той е изключителен престъпник. Преценката се формира на основата на разнородни фактически критерии. Най-тежките наказания са налагани на хора, описвани като егоцентрични, злопаметни, безчовечни, безчувствени, отмъстителни, враждебни, избухливи, груби, саможиви, затворени, мрачни, нискокултурни, вкл. примитивни, с множество престъпни прояви, вкл. с утвърден криминален модел на поведение, демонстративно незачитащи човешкия живот, напълно некритични към извършеното, непредсказуеми. Отчитани са още произходът, образованието, кариерата и професията им, ценностната система и мотивите, довели до престъплението, ефектите от предходно налагани наказания, процесуалното им поведение, очакваното отражение на наказанието върху близките им¹⁵.

Описаните обстоятелства обаче не са оценявани еднозначно както сами по себе си, така и в съвкупност. От мораториума върху смъртното наказание от 1992 г. насам профилът на изключителния престъпник започва все повече да се доближава до този на обикновения извършител на тежко насилствено престъпление. За някои съдилища, особено преди 90-те години, достатъчни основания за избягване на най-тежкото наказание са чистото съдебно минало, младата възраст, добрите характеристични данни, вкл. трудолюбие, грижовност към семейството, доброволно предаване на органите на правосъдието и признаване на извършеното, наличието на близки семейни, съседски и други отношения с лица, които несъмнено ще страдат от загубата на осъдения, неблагоприятните условия, при които осъденият е формиран, вкл. криминално възпитание в семейството, и др.¹⁶. В решенията, постановявани след отмяната на смъртното наказание, съдът все по-често отказва да преценява като смекчаващи тези обстоятелства, като отдава предимство на тежестта на извършеното¹⁷. По редица дела съдът дори не е установил за какви точно престъпления подсъдимият е осъждан в миналото¹⁸. Трябва непременно да се подчертае, че обществената опасност на деянието не може да бъде нито единствен, нито водещ критерий при прогнозиране на поправимост на дееца и не може самостоятелно да обоснове изключителност.

Така излиза, че двата по-леки конкурента на доживотния затвор без право на замяна -- доживотният затвор и лишаването от свобода – са по принцип годни да удовлетворят повече цели по чл. 36 и то в по-голяма степен.

По отношение на индивидуалната превенция от значение за практиката се оказва очакваната продължителност на изолацията. По сходни случаи двата доживотни затвора се налагат на относително по-млади извършители, а лишаването от свобода – на относително по-възрастни, въпреки че както ранната, така и напредналата възраст се ценят като смекчаващи обстоятелства, а изводът за непоправимост е по-труден при по-младите осъдени²⁰. Тази тенденция е тревожна, тъй като, наред с другите рискове, създава неравнопоставеност пред закона между извършителите на тежки престъпления по признака възраст²¹.

По-старата съдебна практика акцентира както на връзката, така и на необходимостта тази връзка да бъде мотивирана и оценява пропуските по този въпрос като съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на присъдата относно наложеното наказание²². В по-новата практика се забелязва тенденция налагането на най-тежкото наказание да се мотивира все по-повърхностно и все по-сходно с налагането на доживотния затвор и лишаването от свобода²³. Мотивационният подход е аналогичен на този при редовните наказания, като отсъства специфичният анализ на изключителността²⁴. По някои случаи мотивите са твърде оскъдни дори за редовно и значително по-леко наказание²⁵. Важно е да се подчертае, че изключителността не е самоочевидна и не следва по подразбиране от излагането на фактите, а се нуждае от самостоятелен анализ, чиято именно липса по-старата практика оценява като съществено процесуално нарушение.

През последните години доживотният затвор без право на замяна се налага за престъпления, сравними с тези, за които е постановено по-леко наказание, до степен, която не очертава значима разлика в обществената опасност на деянието и дееца. Най-тежкото наказание се налага и в обичайни случаи, а по-леките алтернативи са били преценени като достатъчни в случаи, обективно отговарящи на признаците за изключителност. Нарушаването на границата между приложното поле на изключителното наказание и по-леките редовни наказания е както лоша съдебна практика, така и основание за съмнение в необходимостта от съществуването на доживотния затвор без право на замяна.

Принципът за изключителност означава рязко отклонение на случая от други случаи със същата правна квалификация. Критериите, управляващи преценката на съда, са количествени и следователно зависими от субективни представи. Това задължава съда винаги и задълбочено да съобразява съдебната практика по налагане и на най-тежкото наказание, и на по-леките му алтернативи за съответното престъпление, за да прецени колко съществено е отклонението, което разглежданият от него случай представлява спрямо обичайния. Тази сложна и отговорна дейност по изследване на фактическа аналогия и критичен анализ на подходите в съдебната практика изисква съпричастност и на върховната инстанция за осигуряване на непротиворечива практика²⁶.

Помилването у нас е изключителен способ за безусловно пълно или частично освобождаване на конкретен осъден от изтърпяване на наложено му наказание, вкл. чрез замяна с по-леко по вид на основание чл. 74 от НК. При доживотния затвор без право на замяна то може да се изрази в замяната му с доживотен затвор или срочно лишаване от свобода или в окончателно прекратяване на изтърпяването на наказанието. Възможността да бъде заменено с друго от по-леките наказания е само теоретична, тъй като те не са предвидени като алтернативи на най-тежкото наказание в Особената част на НК.

Така помилването като изключителен способ е единственото приложимо облекчение на отговорност, наложена с изключително наказание.

Сравнителните изследвания показват, че помилването намира специфично приложение именно при видовете доживотен затвор. Анализът на правната концепция за доживотния затвор без право на замяна у нас също дава основания за извод, че условията за упражняване на правото на помилване спрямо това наказание съдържат някои особености в сравнение с помилването при други наказания.

На фона на сравнителния анализ българското наказателноправно решение за това наказание е сред най-суровите. След произнасянето си съдебната власт губи всякаква компетентност по случая, което води и до неприложимост на обичайните редовни наказателноправни средства за последващо облекчаване на отговорността. Тези осъдени не са равнопоставени с всички останали осъдени пред държавния глава по отношението на правото на помилване, тъй като за тях то е единствената възможност за подобряване на положението им. Само при това наказание помилването не се конкурира с никакво друго средство за редукция на репресията, приложимостта на което може да представлява достатъчно самостоятелно основание държавният глава да се въздържи от помилване.

Така изключителността като комплексно основание за помилване може да настъпи при обстоятелства, които не се разглеждат като изключителни при налагане на друго наказание, тъй като ще бъдат преценени или като обичайно развитие на процеса на изтърпяване на наказанието, или като предпоставки за прилагане на алтернативен институт за облекчаване на репресията.

При анализа на изключителността две обстоятелства изискват особено внимание.

Първо, настъпването на положителни промени в личността на осъдения. Поправянето и превъзпитанието са основна цел на всяко друго наказание. Настъпването им за осъдения е нормално и очаквано явление, което е основание случаят да бъде третиран като обичаен, дори когато процесът е по-бърз, по-траен или по-облагородяващ личността на осъдения от типичния случай. При доживотния затвор без право на замяна такъв процес не е очакван. Наказанието е наложено поради убеждението на съда, че той не просто не е вероятен, а че няма да се развие изобщо, след като личността на осъдения е била внимателно анализирана.

Промяната в осъдения не е предвидена, но житейски не може да бъде изключена. Появата й, особено когато е убедителен резултат от целенасочените усилия на самия осъден, може да превърне случая в изключителен, и защото за извършители, преценени като непоправими, тя е несравнимо по-трудна и мъчителна, отколкото за всеки друг осъден, и изисква много по-дълбока и трайна мотивация. Поправянето ще представлява обстоятелство, възникнало след осъждането, което би довело до различен извод на съда относно вида на наказанието, ако съдът можеше да го преценява, тъй като ще обуслови приложимост на по-леки наказания. Фактът на поправянето, дори само да е започнало, опровергава прогнозата за непоправимост, върху която се крепи съдебният извод за изключителност по смисъла на чл. 38 от НК. Упражняването на правото на помилване юридически ще изравни положението на осъдения с това на всички други осъдени, за които липсва основание да бъдат считани за непоправими и поради това имат правен достъп до повече възможности за облекчаване на репресията. Трябва непременно да се подчертае, че продължителността на наказанието позволява поправянето да бъде установено относително по-лесно, тъй като ,,едва ли някой е в състояние да се престува на порядъчен толкова дълго”²⁷.

Следователно, подкрепени от доказателства твърдения на молител, осъден на най-тежкото наказание, свързани с добро поведение, осъзнаване на тежестта на извършеното, разкаяние, желание за законосъобразен начин на живот, усилия за обезщетяване на жертвите и други подобни, следва да бъдат значително по-внимателно и задълбочено изследвани при преценяване на основанията за помилване. В българската практика твърденията на осъдените за поправяне са масови независимо от вида наказание, но рядко убедителни.

Практиката по помилването при приключилите към 2012 г. президентски мандати показва, че аргументът за настъпили положителни промени в личността на осъдения след осъждането му се конкурира с аргументи за тежестта на извършеното. Тежестта на извършеното е обстоятелство, преценявано от съда, което не подлежи на промяна независимо от последващите усилия на осъдения. Това е допълнителен критерий, когато се преценява наличието, трайността и мащабите на позитивните промени, евентуално настъпили у осъдения, които запазват значението си на основен аргумент за или против помилване в качеството им на нововъзникнало след осъждането обстоятелство, което може да направи случая изключителен.

Българската правна литература неизменно акцентира на мотивиращия ефект на помилването върху осъдените на доживотен затвор без право на замяна. Възможността за помилване ,,е единственото, което може да поддържа човешкото начало в осъдения и да го заставя да съобразява поведението си със закона”²⁸. ,,Надеждата, която питае затворникът, че от неговото разкайване, от доброто му поведение зависи да получи смекчение или отмяна на наказанието, много повече може да повлияе на неговото поправяне, околкото най-тежкото наказание”²⁹. Колкото по-реално е помилването, толкова по-сериозна е мотивацията за промяна. Парадоксално, целта на наказанието при осъдените на доживотен затвор без право на замяна се постига не от наказанието, а от института на помилването³⁰.

Второ, влошаване на здравето на осъдения до степен, която изисква лечение извън системата на пенитенциарните заведения. Напредването на възрастта, психическите и физическите отражения на изолацията върху осъдения създават реални рискове за здравето му, на които правната система трябва да отговори, за да избегне упрек, че наказанието е нечовешко, жестоко или изтезаващо в нарушение например на чл. 3 от ЕКПЧ. Поради законодателен пропуск в ЗИНС институтът на прекъсване на изпълнението на наказанието за целите на лечение на осъдения извън болничните заведения в затворната система не е приложим. Осъденият може да се лекува само в рамките на пенитенциарната система, но няма достъп до специализирана помощ при по-сериозно заболяване. Положението е класически случай на дискриминация по признака социално положение. Поради екстремния характер на репресията при това наказание неравнопоставеността може да породи изключителност, ако осъден на такова наказание се разболее тежко, например до степен, застрашаваща живота му. Тогава единственият хуманитарен изход, дори при пълно отсъствие на поправяне и съхранена изключителна опасност на осъдения, е замяна на наказанието в по-леко по вид, режимът на което позволява прекъсване на изтърпяването и провеждане на необходимото лечение. При възстановяване на здравето на осъдения, той ще продължи да изтърпява по-лекото по вид наказание поради безусловния характер на помилването. Това обективно може да се окаже нецелесъобразно облекчаване на репресията в неговия случай, което да компрометира превантивните цели на наказанието и да бъде обществено възприето като омаловажаване на тежестта на извършеното или на страданията на жертвите.

Поради това е необходимо законодателят да предприеме мерки за отстраняване на празнотата, която в момента съществува по отношение на достъпа на осъдените на доживотен затвор без право на замяна до специализирана лекарска помощ, тъй като помилването не е подходящ правен способ за преодоляването й.

Наказанието доживотен затвор без право на замяна в българската правна система е в някаква степен парадоксално. То съхранява изключителната опасност на осъдения, като не го насърчава по никакъв начин към положително развитие, демотивира го да обезщети пострадалите, когато срещу него е уважен граждански иск, и очертава рискове пред сигурността на обществото и системата на затворите. В същото време неговите ефекти са напълно постижими с доживотния затвор с право на замяна. При доживотния затвор законът не гарантира на осъдения замяна. Той може да я получи след поне 20 години, само ако я заслужи и това бъде несъмнено установено от съд в публична състезателна процедура.