Използвани съкращения и символи

2. Характерни особености на международноправната система

Международното право е твърде специфична и различаваща се система от тази на националното право. Главните различия произтичат от факта, че международната система е децентрализирана система. В нея отсъства върховна власт. Следователно, не можем да открием законодателни, съдебни и изпълнителни органи каквито са присъщи за всяка национална правна система.

При все това между вътрешното и международното право има редица общи черти. Най-малкото, което може да се каже е, че и двете притежават основните белези на право.

Но международното право е система, която се основава на суверенитет. При това - главно на взаимодействието на субекти, носители на суверенитета. То е единственото възможно право, което може да съществува между суверенни субекти. Всяка идея, която завършва с призив да се увеличи влиянието на международната власт за налагане на международното право, може да има място в международното право само до определена граница. Защото ограничаването на държавния суверенитет не може да бъде произволно. Международното право постепенно би се превърнало в наднационално, конфедеративно или федерално право. Над суверенните държави няма висша власт и те сами създават норми, с които се обвързват. Ето защо, международното право се нарушава много по-рядко от вътрешнодържавното.

От многообразието и множеството на международните отношения като цяло е необходимо да отделим тези отношения, които се регулират от международното публично право. В тях участват държави и държавоподобни образувания; нации, борещи се за национално освобождение; международни организации. В по-ново време сме свидетели на навлизане в международното право и на нови субекти. Пример за такива са физическите лица (индивидът), ТНК и международните неправителствени организации.

• 
  Какви са основните особености на международната система, в чиято среда действа международното право?
  

Няколко са основните различия между вътрешнодържавното и международното право, чрез които се разкриват особеностите на последното. Сред тях следва да се посочат различията във връзка със:

• 
  субектите;
  
• 
  обекта на международното право;
  
• 
  източниците и
  
• 
  тяхното спазване.
  

2.1. Субекти

Субектите на международното право са различни от тези на вътрешното право. Относително утвърдени субекти в международноправната теория са:

• 
  суверенните държави;
  
• 
  международните организации;
  
• 
  нациите и народите, борещи се за национално освобождение;
  
• 
  някои държавоподобни образувания.
  

Безспорно държавите са основни субекти на международното право. Те са суверенни и независими образувания. Отношенията между тях са междувластни отношения.

Относително нови субекти са международните организации. Разбира се, те не могат да бъдат поставяни на една плоскост със суверенните държави. Основанията за тяхната правосубектност ще бъдат предмет на отделна тема.

Отчасти спорен е въпросът за нациите и народите, борещи се за национално освобождение.

Особено е положението на някои държавоподобни образувания, като най-известно сред тях е Светия престол (Ватикана).

Най-спорен, естествено, е въпросът за индивида.

Всички тези въпроси ще бъдат разгледани в съответните раздели на курса.

2.2. Обект на международното право

• 
  Обект на международноправно регулиране са международните отношения.
  

• 
  Обект на международното право може да бъде всичко, по повод на което субектите на международното право влизат в международни отношения.
  

• 
  Как се определя границата на запазената сфера на вътрешна компетенция?
  

Изискването за ненамеса във вътрешните работи намира нормативен израз в т. 7 на чл. 2 от Устава на ООН. Като не се дава определение за понятието "вътрешни работи", там се казва:

Единственият възможен начин да се излезе от резервираната област на вътрешната компетентност е държавата сама да реши това, като чрез явно или мълчаливо изразено съгласие тя предаде на международноправно регулиране определени обществени отношения. По този начин тя сама ги изважда от категорията на "работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност".

Във връзка с обекта на международното право е необходимо да се изясни и неговият предмет.

• 
  Предмет са международните правоотношения - т.е. тези международни отношения, регулирани от нормите на международното публично право.
  

2.3. Източници

Следваща особеност на международното право са неговите източници и самият начин на създаването им. Тъй като в международното право отсъства законодателна власт, субектите сами създават нормите и едновременно с това сами са техни адресати. Основни източници на международното право са международният договор; международният обичай и юридически задължителните резолюции на международните организации. Най-често като главни източници се споменават договорът и международният обичай.

В международното право не съществува нормативен документ, в който да се определя кръгът на източниците, както и някаква йерархия между тях. В чл. 38 на Статута на Международния съд на Организацията на обединените нации са изброени източници на международното право. Но този списък има в известен смисъл ограничено значение, тъй като е предназначен само за Международния съд. Освен това той не е изчерпателен. Накрая, там се изброяват наред с източници на правото и спомагателни средства за установяване съдържанието на правните норми.

• 
  Международният договор накратко можем да определим като споразумение между субекти на международното право, сключено в писмена форма, независимо от неговото наименование и независимо от това, дали се състои от един или от няколко свързани документа.
  

Международният обичай е особено важен източник на международното право.

• 
  Той се определя като мълчаливо споразумение между неговите субекти. Възниква на основата на взаимна, повтаряща се практика, съпроводена от убеждението, че тази практика с времето придобива задължителен характер.
  

Актовете на международните (междуправителствени) организации също имат правна сила. Наистина те имат ограничено по обхват действие, отнасят се до определени отрасли на международното право и се издават само от някои международни организации в съответствие с техните учредителни актове. Такива са например, правните норми от актове на Организацията на обединените нации, Международната организация за гражданска авиация (ИКАО), Световната здравна организация (СЗО), Международна агенция за атомна енергия (МААЕ) и др.

2.4. Спазване

Друга особеност на МПП е спазването на международноправните норми.

• 
  Защо съществуват и се спазват правни норми в децентрализирана система, каквато е международната?
  
• 
  Какви са юридическите основания за задължителната сила на нормите?
  

Нормите на международното право са взаимообвързващи и се създават на основата на взаимността. Взаимността е основен принцип при създаването и спазването на нормите. Първо следствие от принципа на взаимността е, че всяка държава или въобще субект на международното право ще изпълнява своите задължения - като общо правило - само при условие, че и останалите страни по споразумението правят същото. Принципът на взаимността лежи и в основата на спазването на международноправните норми. Тези норми действат между субектите на международното право. Нарушаването им води до настъпване на международна отговорност.

Освен доброволно спазване на международното право, съществува и принудително изпълнение на международните норми.

• 
  Какви особености са присъщи на принудата в международното право?
  

3. Съдържание и форма на международноправните норми

Особености притежава и самата международноправна норма.

• 
  Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение.
  

Това означава, че тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото.

Международноправната норма може да бъде също абстрактно правило за поведение. Такива са нормите от общото международно право. Именно общото международно право е това, което действа в отношенията между всички държави. Освен него съществува и не-общо международно право. Наричат го още локално, регионално, партикуларно. Смисълът на въвеждането на нов термин е да се разграничи от общото и да покаже, че се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на международното право.

Друга особеност на международното право е, че при една висока степен на нормативност то има различна, понякога ниска, степен на определеност.

В миналото цялото международно право притежава една ниска степен на определеност. Това се дължи на липсата на орган или институция, които да се занимават със систематизацията на договорите или обичаите. В случай на необходимост като доказателство нормите се извличат от научните съчинения на юристи, от курсове по международно право, от неофициални систематизации.

Друг фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите, е съществуването на международния обичай. Международният обичай е правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на международното право, но то е едно мълчаливо споразумение. Като такова, естествено, то не е явно изразено. Засега е достатъчно да се каже, че правилото за поведение се формулира в процеса на неговото доказване.

Още една особеност. По принцип правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това далеч не е така при всички международни договори. Става дума за т. нар. правообразуващи международни договори и за договорите - сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което прекратяват своето действие. Те са предназначени за еднократно изпълнение и не създават правило за поведение, предвиждащо многократна употреба.

Особености има и в логико-юридическата структура на нормите. При изграждането на тази структура се имат предвид нейните три елемента: хипотеза, диспозиция и санкция.

Хипотезата описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълнят правилото за поведение.

Диспозицията съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията на субектите.

Санкцията описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание.

• 
  Във връзка с тази общоприета структура на правната норма какви са особеностите в структурно отношение, които се откриват при нормите на международното право
  

Подобна структура не се среща в международното право. Трудно и невинаги точно ще бъде сравнението на международноправните норми с нормите на вътрешното право. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в отделен отрасъл на международното право - правото на международната отговорност.

4. Диспозитивни и императивни норми.

Съществуването на императивни норми в съвременното международно право е една от неговите най-важни особености.

Легалното определение за императивна норма се съдържа в чл. 53 на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право.

• 
  За целите на Конвенцията, императивна норма от общото международно право е такава норма, която се приема и признава като такава от международната общност като цяло; отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото международно право, имаща същия характер.
  

В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:

• 
  първо - когато договор се сключва в противоречие с вече съществуваща императивна норма и
  
• 
  второ - когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма, която не е съществувала при неговото сключване.
  

В първия случай държавите са длъжни да отстранят, доколкото това е възможно, всички последствия от договора, а във втория - напротив, запазват се всички вече възникнали права или задължения на страните по договора, доколкото това положение не противоречи само по себе си на новата императивна норма.

Въпреки изключително важното значение на императивните норми в съвременното международно право не съществува тяхно изчерпателно изброяване.

Както императивните, така и диспозитивните норми в международното право са задължителни за изпълнение. Те са правни норми. Различието между тях е в съдържанието на тази задължителност.

• 
  Диспозитивните норми на международното право допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредби, установени с предишни споразумения.
  

С императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредби, установени с императивни норми. Така, независимо от факта, че в правото - вътрешно или международно - са в сила правните принципи, че специалният закон отменя общия и че последващ закон изменя предишния, императивността на международноправната норма изключва действието на тези общи принципи.

Императивните норми в международното право са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от международното право. Тогава, когато се появяват отношения, които са от естество да засегнат интересите на всички държави, възниква и необходимостта да се осигури едно предимство на общия интерес над частния. Необходимо е отделни държави да се самоограничат, за да се гарантират правата и свободите на всички участници в международните отношения.

Огромният брой норми в съвременното международно право са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в международното право се разглежда като диспозитивна.

Същността на императивните норми в международното право е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието публичен ред, което достатъчно адекватно описва основната идея за съществуването на императивната норма. Резервата (или съображението) за публичен ред е широко разпространена и призната във всички национални правни системи. Освен това название се използват и сродни наименования като обществен ред, понякога добри нрави и т.н. Това понятие е трудно определимо.

• 
  Най-общо то може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, за да се гарантира общ интерес.
  

В международното право отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната или изпълнителната в една държава и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който то се използва във вътрешното право. Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и пак сами установяват кои норми са императивни. Достатъчно е по-голямата част от международната общност да признае една норма за императивна и тя ще има действие и за държавите, които изрично не са се обвързали с нея. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право. Но няма пречки да се установяват и партикуларни, локални императивни норми, които имат сходно действие за определен кръг държави. Очевидно е, че такива норми не могат да конкурират императивните норми от общото международно право.

Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивните норми има и друго значение. Съществуването им се налага и от необходимостта на правото да се осигурят непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власти, чиито решения имат общозадължително действие. В международното право, където всички норми се създават и осъществяват от субектите на международното право в средата на една децентрализирана система, императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.

5. Функции на международното право

• 
  Действието на международното право определяме като процес на реализация на неговите функции.
  
• 
  Самите функции на международното право представляват правно въздействие върху регулирането на международните отношения.
  

Тези функции можем да определим условно на няколко вида.

1.	осигуряване на нормално съществуване на международната система
2.	стабилизиране на обществените отношения
3.	съгласуване на модели на поведение и планиране на отношения

таблица: Функции на МПП
Първата и основна функция е да се осигури нормално съществуване на международната система. Това означава да се гарантира действието на международната система в рамките на международното право. Тази функция се осъществява, като се създават права и задължения за субектите на международното право и, в случай на необходимост, се прилагат санкции. Международното право представлява ограничителна рамка, в която действат държавите и останалите субекти. Освен рамка, международното право представлява едно съгласувано насочване на бъдещите действия на международната общност. Например могат да се създадат международни договори в области като космическото или морското право, които определят правилата за една бъдеща, но все още несъществуваща дейност. Международното право се явява юридическа основа на действията на държавата. То е една опора на нейната външна политика.

Освен това, функция на всяко право е да стабилизира обществените отношения. Същото важи и за международното право. Тази функция на международното право определяме като стабилизираща. Като стабилизира съществуващите отношения, международното право в същото време създава и нови обществени отношения. В известен смисъл тази функция на международното право е производна на първата. Стабилизирането на международните отношения не означава тяхното фиксиране в неизменен вид, а предполага и развитие на взаимните отношения на субектите на международното право в определена правна рамка като основа на съвместна дейност и сътрудничество. Безспорно, международното право е предпоставка за развитие на взаимните отношения. Това изпъква особено ясно при сключването на международни договори, отнасящи се до области, които за първи път стават предмет на международноправно регулиране. Като примери могат да се посочат договори в областта на космическото право, морското право, защита правата на индивида.

Освен стабилизиране и създаване на нови отношения, международното право отива и по-далеч. С негова помощ се съгласуват модели на поведение, които се отнасят до бъдещето. С нормите на международното право могат да се планират отношения, които не съществуват в момента и не се пораждат със създаването на правната норма, но се създават норми за задължително поведение при наличието на определени бъдещи обстоятелства. В този смисъл може да се говори за планираща функция на международното право.

• 
  Какви специфики се разкриват във връзка с функциите на международното право?
  

Важна особеност на функциите на международното право е, че неговите субекти не играят еднаква по значение роля при тяхното осъществяване. Това произтича от особеностите на самите субекти. Тъй като те ще бъдат предмет на обсъждане в следваща глава, тук ще се ограничим само с няколко предварителни думи. Държавите остават основни субекти на международното право и тяхната роля е несравнима по значение с тази на останалите субекти. Правосубектността и действителните възможности на държавата са качествено различни от тези на държавоподобните образувания или на международните организации.

6. Определение за международното публично право

Като имаме предвид изложеното по-горе, може да обобщим основните белези на международното право и да дефинираме понятието за МПП.

• 
  Международното право е система от правни норми - договорни, обичайни и други видове международноправни норми, които регулират международните отношения в сферата на междувластни отношения. Те се създават от самите субекти на международното право, преди всичко от държави и международни организации. Спазването на международното право се осъществява доброволно, а в случай на необходимост се гарантира с индивидуална или колективна принуда, осъществявана от държавите и международните организации.
  

Международното право е правна система, независима от вътрешнодържавното право, но двете правни системи взаимно си въздействат. Международното право регулира отношенията между държавите по повод тяхното сътрудничество, уреждането на спорове и поведението им по време на въоръжени конфликти.

7. Взаимодействие между вътрешно и международно право

7.1. Вътрешноправна и международноправна система

Международното право регулира като правило международните отношения, а вътрешното право - вътрешнодържавните отношения.

• 
  Първият вид отношения се определят като отношения между субекти, които по един или друг начин черпят своята правосубектност от суверенитета.
  
• 
  Вторите са тези, които се пораждат между субекти на вътрешното право.
  

В същото време се признава, че това общо правило не обхваща всички възможни отношения, възникващи между субектите на международното право. Проф. Вл. Кутиков, анализирайки международните отношения, стига до извода, че те не са еднородни. Той ги дели на три категории:

• 
  първо, между държавите като носители на суверенитет;
  
• 
  второ, между държавите в областта на гражданския обмен и
  
• 
  трето, между физическите и юридическите лица.
  

Първата категория отношения се регулират от международните договори и обичаи, или с други думи от международното публично право. В регулирането на втората категория международни отношения участвува и националното законодателство, а в третия случай отношенията се регулират от международен договор, обичай, национално законодателство и вътрешен обичай.

В правната литература се посочват и други деления на отношенията. Една първа категория са отношения между държавите, в това число и нациите, които се борят за национално освобождение, разглеждани като намиращи се в последен стадий от създаването на нова държава. Това са субекти, които черпят своята правосубектност непосредствено от суверенитета и затова се наричат още първични субекти. На второ място са отношенията, които са международни, но нямат междудържавен характер. Това са отношения между физически лица и между обществени организации.

Като правило първата категория се регулира пряко от международното право. Втората категория отношения, както и вътрешнодържавните отношения, се регулират от вътрешното право.

Обективна предпоставка за горните деления е двойнствената роля на държавата. В определени случаи тя се проявява като носител на суверенитет, а в други - в качеството на частно лице.

Вътрешното право е с първичен характер по отношение на международното. То е първично не само защото възниква преди международното право, но и защото е необходима предпоставка за неговото съществуване.

Международното право възниква като взаимодействие между самостоятелни общности - държави. Държавата като субект на международното право никога не действа в международните отношения самостоятелно. Тя осъществява всичките си функции посредством своите органи или длъжностни лица. Но предпоставка, за да съществува държава, да се създадат държавни органи, да действат определени лица в качеството на длъжностни лица, е наличието на вътрешно право. Всички държавни органи, подчинявайки се на предписанията на своето вътрешно право, действайки в рамките, очертани от националното право, изпълняват своите функции и представляват държавата в нейните международни отношения. При това международното право налага задължения на държавата като цялостен и единен субект. Вътрешното право е инструментът, чрез който държавните органи и в крайна сметка - физическите лица - изпълняват предписанията на международните норми. Това е още един довод в полза на твърдението, че вътрешното право е определящо и първично по отношение на международното.

Международното право регулира само тези области от обществените отношения, които са му били изрично предоставени. Възможно е обаче и често се случва определени видове отношения да се регулират не само от международното право, макар тези отношения да са международни по своя характер и да влизат в сферата на международното публично право. Пример за това е дипломатическото право. Поради факта, че дейността на дипломатическите представителства протича (и в това е техният смисъл) на територията на чужди държави, неизбежно е двойното регулиране - от вътрешното и от международното право. Международното право регулира само това, което изрично му е предадено, а за останалото се допуска вътрешноправно регулиране. Националните органи, които са длъжни да изпълняват задължения спрямо дипломатическите представители, във всички случаи действат въз основа на своето вътрешно законодателство.

Основен въпрос в теорията, а и в практиката, е възможността международното право да въздейства пряко върху вътрешнодържавни отношения. Тук съществуват два основни възгледа.

Първият отстоява позицията, че не съществуват отношения, попадащи под изключителната юрисдикция на държавата. Всеки въпрос може да се превърне в предмет на международно споразумение.

Вторият изхожда от постулата, че международното право и вътрешното право са разделени от обекта на правно регулиране. Международното право се занимава само с международни отношения, а вътрешното - само с вътрешнодържавни. Държавата може да поема международни задължения, които имат за цел да повлияят върху вътрешнодържавни отношения. Дори и в случаите, когато се предвижда пряко действие на международните договори, то е възможно и съществува единствено, защото се опира на изрично указание от норма на вътрешното право. Изправяме се пред въпроса за т. нар. запазена област на вътрешна юрисдикция.

Категорията "работи, които се отнасят към изключителната вътрешна компетенция на държавата", не е постоянна. С течение на времето и развитието на международните отношения тя се мени.

• 
  По какъв начин това изменение протича в правото?
  

Всяка държава доброволно предава за международно регулиране част от делата, в които по силата на суверенитета тя има изключителна компетенция.

• 
  По дефиниция суверенитетът представлява върховенство и неограничена власт.
  

Сключвайки международен договор, изработвайки международен обичай, държавата се самоограничава чрез поемането на определени задължения, за да постигне своя определена цел. По този начин, реализирайки своя суверенитет, тя се самоограничава доброволно. Ограничаване на суверенитета в такива важни проявления като външната политика, въпросите на отбраната, валутната политика, гражданството са реалности на съвременния свят и те се провеждат в рамките на международното публично право.

Международното и вътрешното право взаимодействат и при териториалното разграничаване на своето действие.

• 
  В какво се изразяват отликите на двете правни системи с оглед териториалния си обхват на действие?
  

Националното право действа в пределите на националната юрисдикция - и то определя допустимостта, начина и границите, в които ще се прилага международното право. Извън пределите на националната юрисдикция на една държава - а това са международните пространства и други територии, международното право определя границите на действие на националното право.

7.2. Теории за взаимоотношението между вътрешно и международно право

Когато става дума за теории, които обясняват взаимодействието на вътрешното и международното право, трябва да се има предвид, че тези теории са производни от възгледите на различните автори върху самото международно право или върху правото въобще. По-специално те разглеждат въпроси като субекти, обекти, източници или мястото на суверенитета на държавата в международното право. Съществуващите теории могат да се разделят на две групи: дуалистични и монистични.

Дуализмът изхожда от предпоставката, че вътрешнодържавното право и международното право са две различни самостоятелни правни системи. Като такива те не взаимодействат и се развиват по свои собствени закони. Съвременните привърженици на дуализма не се придържат към крайните възгледи на своите предшественици. Те допускат, че макар вътрешнодържавното и международното право да остават различни системи, те са свързани и си взаимодействат. Връзката се осъществява по повод еднаквите обекти на правно регулиране.

Второто направление - монизъм - обосновава приоритета на едната правна система над другата. Това става, като правото въобще се разглежда като единна правна система, като едно цяло, а международното и вътрешното право се определят като негови съставни части. В зависимост от това дали водещо място заема вътрешното право или международното право, различаваме две теории:

• 
  теория за примата на вътрешното право и
  
• 
  теория за примата на международното право.
  

Теорията за примата на вътрешното право изхожда от суверенитета на държавата като абсолютна категория. Държавата има висши и неотменими права и в нейните прерогативи е дори едностранно да разтрогва своите международноправни задължения, когато те вече не съответстват на нейния интерес.

Теорията за примата на международното право над вътрешнодържавното се защитава от значително по-голям брой автори. Според тази теория съществува една правна система, която обхваща и националното, и международното право. Според Х. Келзен, различието между вътрешнодържавното и международното право е единствено в начина на тяхното създаване. Вътрешното се твори от една държава, а международното - поне от две държави.

7.3. Въздействие на международното право върху вътрешното право

Същността на въпроса е по какъв начин международноправните норми навлизат, произвеждат правен ефект във вътрешното право. Преди всичко е необходима правна възможност, допусната от вътрешното право, за реда, по който се изпълняват международните задължения.

В правната литература се е наложил терминът трансформация на нормите на международното право. Той означава изпълнение нормите на международното право чрез издаване от държавата на вътрешноправни нормативни - законови и подзаконови - актове. Това е изпълнение на международни задължения чрез наличните механизми на вътрешното право. Вътрешноправните актове могат да отпращат към нормите на международното право като към готови за прилагане в страната норми или могат да приспособяват международноправни норми. Съществуват редица международни договори, които не се нуждаят от приспособяване, за да бъдат прилагани от националното право. Това са договори, които са предназначени за пряко изпълнение - така наречените самоизпълними договори.

Трансформацията е събирателно наименование на различни юридически техники, чрез които се постига крайната цел.

Една от тези техники е т. нар. отпратка. Отпращането се съдържа във вътрешното право и представлява указание, разрешение.

• 
  Това е правна норма или норми, които отпращат към международното право и разрешават да се използват неговите норми.
  

По този начин вътрешното право разпорежда в неговата област да се прилагат нормите на международен договор.

Друг известен юридически похват е рецепцията. В този случай държавата възпроизвежда в своето вътрешно право, минавайки през съответната законодателна процедура, разпоредбите на международния акт. По този начин международният договор остава задължение за държавата като цяло, а тя възпроизвежда или реципира неговите норми в своето вътрешно право. В процеса на реципиране е допустимо нормите да бъда изменени и конкретизирани.

7.4. Влияние на вътрешното право върху международното

Влиянието на вътрешното право върху международното може да се проследи на няколко нива.

Първото ниво това е нивото на конституционните норми. В конституциите на значителен брой държави се съдържа нормативна уредба на външната политика на страната.

На второ място вътрешното право съдържа предписания, които се отнасят до компетенциите на органите, които поемат отговорността и осъществяват външнополитически функции на държавата; до реда за сключване на международните договори, за тяхната ратификация, изпълнение и т. н. Безспорно по този начин вътрешното право оказва влияние върху международното право в процеса на създаване на международните норми. Например и одобрението (конфирмацията), и ратификацията са актове, които имат два аспекта - и международен, и вътрешен.

В исторически план много правни институти са възникнали във вътрешното право и оттам те са преминали впоследствие в международното право. Но докато в този случай става дума за норми на вътрешното право, които са взаимствани и са приети като нови норми от субектите на международното право, съществува една област на обща юридическа техника, която безспорно е от сферата на вътрешното право, но минава пряко и автоматически в сферата на международното право. Пример за това са общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации, споменати като източник на правото в чл. 38, буква "в" от Статута на Международния съд на ООН.

Вътрешното право играе много важна роля при създаване на обичайните норми на международното право. От една страна, нормите на вътрешното право - всички видове нормативни актове и съдебната практика представляват елементи от практиката, без която не може да има международен обичай. Второ, каквато и да е тази практика и независимо от това кой я създава, субектите на вътрешното право винаги действат въз основа на своето право и в неговите рамки.

Вътрешното право може да оказва влияние върху международното както пряко - в случаите, когато се запълват празноти в международното право, така и косвено - чрез държавната практика. Вътрешното право на държавите формира държавната практика, която пък има значение при създаване на международния обичай и се взема предвид при изработването на проектоконвенциите.

7.5. Съотношение на международното и националното право по Конституцията на Република България от 1991г.

Конституцията на България от 1991 г. представлява качествено различен етап в развитието на съотношението на националното и международното право. Като цяло Конституцията се ориентира от правен дуализъм, характерен за теорията и практиката на българското законодателство, към примат на международното право.

България е обвързана с правни задължения по силата на международни обичаи, международни договори и юридически задължителни актове на международни организации. Конституцията отделя сред тях международните договори. При това не всички международни договори, а само определена категория. Това е предвидено в чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Тези международни договори се определят като отговарящи на три условия, дадени кумулативно. Условията са:

• 
  ратификация по конституционен ред;
  
• 
  обнародване и
  
• 
  влизане в сила по отношение на България.
  

При изпълнение на тези условия международните договори имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Изключение от тази категория са договорите, които отговарят на условията, но които биха противоречали на самата Конституция. В този случай е предвиден отделен ред, който се състои в предварително изменение на Конституцията, но не и в нейното последващо отстраняване от международноправна норма.

Каталог: referats
referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009
referats -> Програмата Internet Explorer
referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация
referats -> Бройни системи основни бройни системи
referats -> Морфология и расология съдържание
referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа
referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право
referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво
referats -> Въведение в операционите системи
referats -> Тема първа

Изтегляне 1.12 Mb.

Сподели с приятели: