Източните разширявания на европейския съюз: особености на взаимодействието между Европейската комисия и страните кандидатки

(сравнителен анализ на случаите с България и Сърбия)

„Произведението е по-умно от неговия автор.“

Умберто Еко

Това проучване е част от изследователската програма на проект „Жан Моне“ Център за високи постижения към Катедра Европеистика на Софийски университет “Св. Климент Охридски“, който е фокусиран върху преподаването и научните изследвания в сферата на европеизацията на страните от Югоизточна Европа. Инициативата е с продължителност три години (септември 2016 г. – август 2019 г.) и се съфинансира от Програма „Еразъм +“ на Европейската комисия.

София

Съдържание: стр.:

1. 
   ОБОСНОВКА НА АКТУАЛНОСТТА НА ПРОУЧВАНЕТО 3
   

2. 
   ЦЕЛ, МЕТОДОЛОГИЯ И ЗАДАЧИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО 11
   
3. 
   КОНЦЕПТУАЛНИ ПРЕДПОСТАВКИ И ХИПОТЕЗИ 23
   
4. 
   ИЗВЪРШЕНИ ДЕЙНОСТИ 44
   
5. 
   МЕЖДИННИ РЕЗУЛТАТИ 53
   
   1. 
      Съдържателни резултати 53
      
   2. 
      Методологически резултати 68
      

1. 
   ОБОСНОВКА НА АКТУАЛНОСТТА НА ПРОУЧВАНЕТО
   

В началото на Петото разширяване, в хода на подготовката и реализацаията му, за него често се говореше като за „Източното разширяване на ЕС“ – в единсттвено число. Независимо от обстоятелствата, че

а) в началния момент не е съществувала яснота колко страни-кандидатки ще бъдат приети (Балаш 1997, Смит 2003);

б) към групата на Страните от Централна и Източна Европа се очаква да се вкючат Кипър, но също и Малта;

в) пост-комунистическите страни от Вишеградската група упорито настояват да се третират като централно, а не източно европейски,

тази словоупотреба се наложи като общоприета. В литературата и досега с „Източно разширяване на ЕС“ се обозначава историческият процес, чрез който ЕС се разрастна до 27, а после и до 28 страни-членки.

Обаче в хода на този процес започнаха да се очертават непредвидени странности – първо, началните 12 страни-кандидатки се оказаха разделени на Люксембургска и Хелзинкиска група. Второ, България и Румъния не просто изостанаха с три години, но и спрямо тях бе приложена безпрецедентна в историята на ЕС след-присъединителна условност, свидетелстваща за друго качество на тяхната евроинтеграция. Освен това през 2013г. към Съюза се присъедини и Хърватия, която се брои официално за Шесто разширяване на ЕС. Но условията за нейното включване към тогавашните 27 страни-членки е в рамките на условия и политически подход, които са еднакви за следващите кандидатки за членство от Западните Балкани и Турция, някои от които страни съществено напредват към покриване на критериите за членство в Съюза.

Всичко това означава, че в рамките на процеса на разширяванае на ЕС след четвъртата му фаза/вълна, присъединила Австрия, Финландия и Швеция, наблюдаваме едновременно и качествени трансформации и форми на приемственост, които не позволяват да останем при някаква самоочевидност на деленията. Още по-малко сме оправдани да говорим за „Източното разширяване“ в единствено число, което би ознавало да изберем като по-важно повтарящото се общо пред същественото различно. Основна цел на настоящето проучване е именно установяване на неочевидните съотношения между двете – еднаквото и различното. В частност целта е да се докаже кое преобладава в конкретните случаи - между присъединяването на България и Румъния, от една страна, и, от друга, на страните от Западните Балкани (в съответствие с рамковата изследователска ориентация на проекта Жан-Моне Център за високи постижения).

Може да изглежда парадоксално, че в момент, в който разширяването на ЕС значително се забавя, актуалността на проучванията върху процеса на това разширяване изключително нараства. Парадоксалността обаче е привидна, защото разширяването на ЕС слезе надолу в листа на политическите приоритети поради ясното осъзнаване на два особено важни факта.

Първо, смятано в началото на новия век за най-голям успех на външната политика на Съюза (Бьорзел; Вахудова, Седейлмайер, Димитрова 20004 и др.), днес Източното разширяване често получава доста по различни оценки (Епстайн и Джейкъби 2014; Томини 2015; Слепин 2015; Менделски 2015; Аг 2015; 2016; Иконому и др. 2017). Вярно е, че почти веднага след приключването на Петата вълна на разширяването (наричано метафорично „Големия взрив“ в пряка алюзия към създаването на вселената), се появиха отрезвяващи гласове в рязък дисонанс с преобладаващата еуфория от неговото осъществяване (Маниокас, Коченов, Галахър). Присъединяването на България и Румъния към Съюза само усили лагера на тревожните гласове (Андреев, Ганев, Танасою, Раковита). Но особено около навършването на десетилетието от членството на страните от ЦИЕ се появиха множество резултати от изследвания, които осмислят процеса на разширяване на ЕС на изток в откровено критична перспектива въз основа на най-новите тенденции в разгръщането на процесите вътре в Съюза (Епстайн и Джейкъби, Аг, Томини, Слепин, Менделски, Димитров и колектив, Иконому и др.). Развоят на събитията в СЦИЕ протече в посока, диаметрално противоположна на предполаганата по силата на изходните допускания за естеството на Източното разширяване.

Да припомним накратко. Изхождайки от предпоставките за а) „несъмнената властова асиметрия“ на ЕС над кандидатките за членство и б) „неоспоримите ползи от членството“, политическите елити в страните членки, а и съгласните с тях академични автори допускаха, че членството в Съюза - като основен гарант за мира, стабилността и просперитета на Европа, е с непреодолима притегателна сила. То е ясно осъзната в дълбочина и искрено преследвана цел на обществата от СЦИЕ, както в лицето на националните политически кръгове, така и на широката общественост.

Така видяна ситуацията, няма причина разширяването на ЕС, което се мисли като износ на европеизация¹ (Седелмайер; Шимелфениг; Грабе; Хюз и колектив), да се натъкне на съпротива, а още по-малко – на неуспех. Изглеждаше сякаш, че цялата задача се свежда до предлагане в СЦИЕ на пакет от норми ( Acquis Communautaire) и административен апарат за тяхното приложение, които страните кандидати приемат с максимална добронамереност и всеотдайност. Така на Европейската комисия (ЕК)² остава само задачата да регистрира успеха в постигнатите резултати от положените от страните усилия за реформи във всички области на обществения живот - в изпълнение на националните програми за европеизация, разписани в приоритетите на Партньорствата за присъединяване. Успех, който макар понякога и да е непълен и с уговорката, че ще бъде довършен след приемането на съответната страна за член на ЕС, бе несъмнен, гарантиран и, поради това, оправдаващ членството в Съюза. Защото е успешно европеизирана/„июнизирана“ и можеща пълноценно да се справя с отговорностите от членството в ЕС.

Развоят на събитията през последните години в Полша и Унгария³ (страни, смятани доскоро за флагмани на Източното разширяване и за неоспоримо изпреварващи всички останали пост-комунистически общества по степен на готовност за членство в ЕС) недвусмислено показа, че извървяният път към това членство далече не е само „напред и нагоре“, нито пък е гарантирано еднопосочен. Още по-малко постигнатото е равнозначно на европеизация на обществата в тези страни. Става неоспоримо ясно, че преносът на европейското право не гарантира и приложение на европейските добри практики в провеждането на интеграционните политики, не е гарант за устойчивост на либералната демокрация и още по-малко – за върховенството на правото. Особено в сферите на демокрацията и върховенството на правото, които са нормативно гарантирани като фундамент на евроинтеграционния процес и устои на ЕС, (но в които няма общоприети стандарти, а съответно няма и механизми за контрол над тяхно евентуално спазване), европеизацията - в хода на подготовката за членство - е била само повърхностна, повече декларативна, оставаща на хартия и, поради това, е обратима.

От тази перспектива България и Румъния, които бяха възприемани първоначално като разочароващо изключение от всеобщия успех на Източното разширяване, се оказват всъщност ранни предвестници на общия фундаментален проблем в присъединяването на пост-комунистическите страни към ЕС.

В този смисъл Таня Бьорзел и Томас Рисе са прави да твърдят, че „с преместването на границите на Европейския съюз на югоизток бяхме възнаградени с още един реален житейски експеримент за влиянието на ЕС върху вътрешното развитие на страните.“ Само че резултатът от този експеримент бе доста по-различен от очакваното. Вместо поредно доказателство за успеха на ЕС да европеизира, резултатите от експеримента се оказват - по неоспорим начин – свидетелства за твърде ограничената възможност на Съюза да провежда политика, способстваща за фундаментална промяна на пост-комунистическите общества (или, по-общо, на общества с твърде различен цивилизационен фундамент от този в западноевропейските страни). В пазарната интеграция успехът е несъмнен, но оттам нататък постиженията са повече разочароващи в една или друга степен, варираща в съответствие с особеностите на националните ситуации.

Разбира се, бихме могли, подобно на някои автори от мейнстрийм⁴ традицията в изследванията върху европеизацията (примерно, Шимелфениг; Бьорзел), за да се задоволим с констатацията/баналността, че този процес протича успешно, където обстоятелствата са благоприятни, и неособено резултатно - при неблагоприятни обстоятелства. Смятаме обаче, че подобен труизъм е само повод да си припомним рефрена от повестта на Валери Петров „Меко казано“⁵. Защото същинският проблем на разширяването на ЕС – от Петото нататък – е, че то трябва да протече тъкмо в общества, в които няма естествени предпоставки отвеждащи в тази посока и се налагат именно фундаментални социетални реформи в хода на подготовката за членство в ЕС. Това всъщност е основният проблем на Източните разширявания – те следва да намерят решение на противоречието, че трябва да протекат, а не могат да протекат по естествен път. Поради което и се налага провеждане на конкретна, целенасочена политика за постигането на тази стратегическа цел, към която наличните предпоставки в националите общества не отвеждат. А причината да се твърди, че разширяването „трябва да се реализира“, поради което то е дългосрочна стратегическа цел при създаването и развитието на ЕС (Велева 2018), е в ясното разбиране, че без него страните-членки ще са изложени на преки и много реални заплахи – пожарища от граждански войни⁶, масови миграционни потоци⁷, екологични бедствия⁸, разпространение на нелиберални политически режими с пряка връзка с интересите и влиянието на Русия⁹ (О’Бренън, Иконому и др.). И т.н.

Накратко, първата причина за изключителната актуалност на проучванията върху хода на Източното разширяване на ЕС е дълбоката криза, в която се намира той в настоящия момент¹⁰ – криза, чийто генезис не може да бъде разбран, ако забравим за твърде проблематичните резултати от последните разширявания на Съюза. А това налага да бъде преосмислена на първо място политиката за провеждане на разширяване – както по отношение на изходните допускания за „безусловната властова асиметрия“ и „несъмнената полза от присъединяването към ЕС“, така и по отношение на инструментариума за провеждане на тази политика – разширителната условност на ЕС, който е свързан пряко с тези изходни допускания, макар и да не произтича единствено от тях. Именно качествената промяна в подхода за провеждане на политиката за разширяване към страните от Югоизточна Европа (Гатева, Фейгън и Сиркар, Кмезич) е достатъчно свидетелство, че най-малкото ЕК си дава сметка за дълбочината на проблема за европеизацията на кандидатстващите страни като предварително условие за членство в Съюза.

На второ място, за всеки който познава историята, а също и актуалното социално-политическо състояние на обществата в страните от Югоизточна Европа, е ясно, че те са в цивилизационно отношение още по-различни от техните съседи, които вече са в ЕС. Тук можем да се позовем, както на историята на закъснялата и ексцентрична модернизация (Йелавич, Мишкова, Манчев, ), така и на емпиричните данни от ежегодните проучвания от Индекса на настигането (2012-2016)¹¹, сравняващи страните-членки и кандидат-членки в ЕС по 37 различни признаци от икономическо и политическо естество. Никой, включително в самите тези страни, не си прави илюзията, че техният път към членство в Съюза може да е по-лек, бърз или безпроблемен в сравнение със страните от ЦИЕ. Още повече, че същественото затрудняване, да не кажем загубата на перспектива за членство в ЕС на Турция към днешна дата¹², е ясно свидетелство, че липсата на напредък в този процес е изключително контрапродуктивна.

В този смисъл, фундаменталното изходно противоречие, определило характера и начина на протичане на Източното разширяване, (а именно, то не може да протече, а същевременно трябва да протече) всъщност е само възпроизведено в ситуацията в днешна Югоизточна Европа, само че с много по-висока степен на риск – поради допълнителните задачи на незавършено „държавно строителство“, много тежки междуетническите напрежения, официализирана повсеместна корупция (Трайковски, Бабич) и пр. С други думи, от една страна, дори при относително благоприятните обстоятелства на Петото разширяване политиката за неговото провеждане не е била особено резултатна, а сега очакванията към тази политика, от друга страна, са усложнени и завишени - като обстоятелствата за нейната реализация са крайно утежнени. При тези условия нито може да се следва предишния политически подход към разширяването, нито може да се разчита на „естественото саморазвитие“ на иновативната, по самата си същност, разширителна условност на ЕС (Гатева).

Ако положителният опит от присъединяването на пост-комунистическите страни е в поуката, че трябва да се провежда политика на разширяване, съобразена именно с неблагоприятните местни икономически, политически, институционални и културни условия, то това означава на първо място само едно: последното, на което може да се разчита, е, че политическият подход и неговият специфичен инструментариум може да се приема за даденост по подразбиране – сякаш е естествен, универсален и „абониран за успех“. Обратното, самият политически подход, на който инструментариумът е конкретизация и въплъщение, трябва да бъде опознат в дълбочина и осмислен. За да бъде след това преосмислен - за да е реалистично очакването, че подобреният, адаптиран към спецификата на проблемната ситуация, подход би дал по-продуктивни крайни резултати – не само членство в ЕС в обозримо бъдеще, но и пълноценност на това членство.

Големият проблем на досегашния подход, който постоянства в принципите си (Гатева), е, че той е повече продукт на метода „проба – грешка“, „учене чрез правене“ и намиране на „ад хок решения“, отколкото на промислена стратегия (каквато никога не е имало, според изследователите на процеса) и разбиране на специфичното естество на решаваните проблеми. Такъв подход, чиято неефективност е доказана, примерно още от членството на Гърция в ЕС и в еврозоната по-късно, е особено безперспективен по отношение на останалите страни от Югоизточна Европа. Шансовете за излизане на ЕС от сегашната дълбока и многоаспектна криза пряко зависят от рязко повишаване на ефективността на провежданите политики, една от които е и политиката за разширяване. Тя може да бъде временно забавена, но не и забравена; тя не може да бъде нито отложена, нито пренебрегната. По абсолютно същите причини, поради които изобщо и започнаха източните разширявания (Джон О‘Бренън, Карън Смит, Иконому и др.).

Осмисленото решение на проблема задължително минава през проучване в дълбочина на изминали път, особено по отношение на процеси, в които е доказано наличието на силна „зависимост от изминатия път“ (path-dependence), какъвто е случаят с политиката за разширяване на ЕС (Андреев).

Актуалността на настоящето проучване произтича от необходимостта да стигнем до по-задълбочено разбиране на механизмите за конструиране и реализация на политиката за разширяване на ЕС с оглед намиране на възможности за нейното оптимизиране.

Още в началото на обосновката за необходимостта от предстоящото изследване дължим една ясна ограничаваща уговорка. Процесът на подготовка за членство в ЕС протича на първо място между страните членки и страните кандидатки за членство – техните интереси и цели са определящи за характера, скоростта на протичане и времето за завършване на процеса (Велева 2018). В този смисъл проучване, което изначално ограничава полето на вниманието си върху взаимодействието между кандидатстващите страни и Европейската комисия като локомотив и оркестратор на процеса, може да постигне само частично разбиране за естеството и алтернативите на развитие на своя предмет, колкото и да е важна променящата се роля на ЕК в него. При все това, взаимодействието реализирано в хода на наблюдението над страните-кандидатки не е маргинален или второстепенен процес, а основен ресурс на ЕС да подпомага дължимото европеизиране на своите партньори, особено от стартирането на Партньорствата за присъединяване нататък.

Проблемът е, че досега дори този частичен предмет е изучаван основно чрез интервюта от участници в процеса на взаимодействие с Комисията, прочит на нормативни документи (Хюз и колектив, Грабе, Гатева), а текущата работа, в която се реализира взаимодействието между ЕК и страните кандидатки не са ставали предмет на изчерпателен количествен анализ. Резултатът от този анализ по никакъв начин няма да замени пълнотата на картината на многоравнищния, диверсифициран и оставащ в голямата си част „в сянка” политически процес, отвеждащ към разширяванията на ЕС. Но конкретността на познанието за този ключов фрагмент от процеса със сигурност ще разшири интелектуалните ни сетива за характера и рамковите условия на политиката за разширяване на ЕС.

2. 
   ЦЕЛ, МЕТОДОЛОГИЯ И ЗАДАЧИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
   

• 
  да установи устойчиви особености в начина на взаимодействие между страните кандидатки за членство в ЕС и Европейската комисия в качеството й на своеобразен „локомотив на Източното разширяване“ (Хюз и колектив), които особености могат да бъдат разбрани като отразяващи характерния модел за провеждане на политиката на разширяване на ЕС;
  
• 
  да се установи степен на (не)съответствие на тези особености, съобразно целите на подготовката за членство в Съюза, с оглед формулирането на препоръки към политическия подход на разширяването, целящи подобряване на неговата резултатност в европеизацията на страните кандидати за членство.
  

По тази причина обект на изследване ще бъдат ежегодните доклади, съдържащи резултатите от мониторинга и оценката на ЕК. Това е изключително голямо стесняване на обекта на изследване, който иначе включва огромен комплекс от дипломатически, политически, партийни, а в много случаи и междуличностни отношения, влияния на ситуативни обстоятелства, влияние на общественото мнение и пр. Такова тотално изследване на процеса на подготовката на една страна за членство в ЕС е извън обсега на постижимото с ресурсите на отделен колектив в рамките на тригодишно проучване, в което участниците са основно студенти, вариращи като брой от година на година, (какъвто е настоящият изследователски фрагмент в рамките на цялостния проек на Жан-Моне Центъра за високи постижения) .

Стесняването в обхвата на обекта на изследване само до текстовата реалност на мониторинговите доклади е оправдано от допускането, че тези доклади са основен публичен израз на протеклото взаимодействие между двете основни страни в процеса и съдържат/проявяват в себе си характера на това взаимодействие. Т.е. колкото и по-сложна, по-дълбока, по-диверсифицирана и нюансирана (а вероятно, също и по-жива и изпъстрена с житейски куриози и инциденти) да би била картината на протеклите процеси, ако включим и останалите гореспоменати отношения, то тази значително по-плътна (и по-очовечена) картина не би била принципно, качествено различна от онази, която може да се реконструира чрез анализ на съдържанието на докладите за прогреса на страните към покриване на критериите за членство.

В този смисъл, в рамките на направените по-горе ограничителни уговорки, ние разглеждаме докладите за прогреса на страните към членство в ЕС като представителни за политическия подход на разширяването на Съюза, доколкото в тях са отразени и изразени съществени особености и на наблюдаваните страни, и на наблюдаващата инстанция, и на начина на взаимодействия между тях.

В хода на експертното обсъждане на първия ръкопис на настоящия междинен доклад за работата по изследването редица колеги обърнаха внимание върху необходимостта да се обосноват ограничаващите рамки на проучването. Всъщност разширяването на ЕС винаги е било първостепенно въпрос на политика (Смит 2003). Това означава, че не може да бъде разбрано нито естеството, нито характерът, още по-малко начинът на протичане на този процес, ако се заскоби политическото равнище на преговорите и процеса на взимане на решения, където особено важни са националните и партийни принадлежности и противоречия. В рамките на настоящото проучване обаче ние преднамерено се фокусираме единствено върху официално заявяваните позиции на ЕК чрез нейните ежегодни мониторингови доклади за прогреса в подготовката за присъединяване към ЕС, адресирани към Съвета и Европейския парламент. Това е много малък фрагмент от цялостната картина на процеса на разширяване, а на това отгоре становищата, съдържащи се в докладите, нямат императивна сила за определяне на политическите решения в Съвета.

Същевременно обаче искаме изрично да подчертаем, че това не е просто един от многото дискурси, чрез които се реализира политическия процес – дипломатически, медиен, междуправителствен, граждански, експертен и пр. Разглеждането на докладите на ЕК само като една от многото дискурсивни практики е възможно, но би било неправомерно, защото тъкмо на докладите се възлагат задачи и очаквания, каквито биха били непомерни към другите дискурси. Докладите имат претенцията да са обективни наблюдения и оценки, които реализират предприсъединителната условност на ЕС като основен инструмент на политиката за разширяване (Смит, Грабе, Финемор, Папакостас, Гатева и др.).

Ключово важно е да се разбере, че инструментът не е абстрактен, неутрален към характера на процеса, който се реализира чрез него. В този смисъл дълбочинното, плътно разпознаване на особеностите на характера на инструмента е индикативно към характера на политическия процес, който се реализира чрез него. В литературата върху европеизацията и в частност върху Източното разширяване се повтаря непрекъснато, че ключова предпоставка за резултатност на предприсъединителната условност, чиято реализация е мониторинговият процес, (наред с другите съпровождащи инструменти (Грабе)), е обективното, последователно и безпристрастно нейно приложение. Нещо повече, националните правителства са призвани, макар да не са правно задължени, да приемат докладите като основен ориентир за местните политики на реформи и съобразяването с препоръките на Комсията в предходните доклади е основен индикатор за прогрес на съответното общество към постигане на стандартите за членство в ЕС.

С други думи, равнището на значимост на докладите е значително над-дискурсивно и разглеждането на структурите от обществени отношения през призмата на многообразието и динамиката на промяна в техните съдържания има пряко политическо измерение.

С тези уговорки смятаме, че сме направили дължимото маркиране на рамковите условия за провеждане на изследването – както срещу евентуалното хипер-стазиране на значението на изследвания предмет, така и срещу омаловажаването му като пренебрежим съпровождащ факт и ефект в общия поток на политическия процес. За нас е достатъчно интересен частния въпрос – разпознаваем ли е в текстовете на докладите политическия характер на разширителната политика на ЕС? С други думи, интересно е дали характерът на политиката се превръща в разпознаваем характер на инструмента (разширителната условност), на която докладите на ЕК са пряка публична и, предполагаемо, отговорна реализация – особено в перспективата на декларираното очакаване за обективност на мониторинговия процес, който (поради безпристрастност в наблюденията и оценките) служи за отправна точка за честно ранжиране на успеха на страните кандидатки, въз основа на което се взимат и справедливи, безпристрастни решения за диференцирано влизане в ЕС (Смит, Грабе, Гатева).

Основната идея на изследването е да се проследи евентуална прилика/разлика и динамиката на фазите в процесите, които са обект на проучването. Това се отнася както до „топографията“ по секторни политики и промяната в наблюдаваната ситуация в обществата, така и до съставните елементи - и промяната им - в начина на провеждане на мониторинга и оценката. Като на свой ред втората промяна може да бъде (и ще бъде) търсена, както по отношение на развитие на мониторинга в процеса на наблюдение над една страна, така също и по отношение на промяната в начина на провеждане на разширяването чрез условност на различни исторически етапи от реализацията на тази политика на ЕС (петото и седмото разширяване).

С оглед на така формулираната цел на проучването колективът избра да направи сравнително изследване на два характерни случая – България и Сърбия. Този избор е обусловен от две съображения.

Първо, тези страни са типични участници в два отчетливо различни етапа на Източното разширяване на ЕС. Със сигурност Сърбия принадлежи на хипотетичен седми кръг на разширяването¹⁴, а България е – при цялата същественост на различията на нейното и на румънското забавано присъединяване към ЕС (спрямо останалите страни от ЦЕИ) – страна участничка в петото разширяване.

Защо избираме България?

От една страна България и Румъния са типологически сходни в социално-политически план, отвъд различията по език, територия и брой на населението. Съответно, двете страни са сходни по процеси на подготовка и начин на участие в ЕС. В този смисъл нашата страна е типологически представителна за участвалите в последната фаза на петото разширяване, към което може (с много уговорки) да се отнесе и междинният случай на Хърватия.

Второ, ако трябва да избираме между България и Румъния, сравнението между Румъния и която и да е от страните, намиращи се в процес на преговори за членство в ЕС, е затруднено именно от съществените различия по територия, население и редица други важни социални фактори. Обратното - България е изключително близо по ключови структурни параметри именно със Сърбия, която за момента, заедно с Черна гора, има относително най-добри перспективи за присъединяване към ЕС:

Данни към 2016 г.	България	Сърбия
Население (млн.)	7.13	7.06
Територия (км² хил.)	111.0	88.4
Брутен продукт по паритет на покупателната способност на населението (в $)	20,327	15,321