Извън църквата” Андрю Стром Защо десетки хиляди посветени християни напускат църквите? Това някакво „движение” ли е?



страница3/6
Дата17.09.2016
Размер1.11 Mb.
1   2   3   4   5   6

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПРИЗОВАНИ НАВЪН”?

Голяма част от хората, които ми писаха, са твърди относно главната причина, поради която са напуснали църквите си - защото са се почувствали „призовани” от Бога. Не защото са били „наранени” или обидени, или някаква подобна причина. Те настояват, че са получили призив от Бога да „отидат настрана” - това са и направили. В тази глава ще погледнем какво точно казват тези християни за техните причини за напускане:




Ан (Нова Зеландия):


Аз нямам минало на болка. Извън църковната структура съм от 3 години и половина, след като ясно чух Божия призив. Не съм сигурна, че преминавам през опитността на пустинята като такава, но по-скоро имам време на растеж в обучение и пълна зависимост от моя много верен и най-близък приятел. Аз съм отворена да се върна назад в „системата”, но само ако Бог ме призове така ясно, както го направи, когато ме изведе навън.
Сю (Австралия):

Аз също усетих, че Бог „ме призовава навън” – въпреки, че ми цитираха обичайните стихове от Словото и бях обвинена, че съм „бунтовна”, „не желаеща авторитети” и т.н. и т.н. Но чувството за Божия призив беше толкова силен, че аз просто трябваше да го последвам.

Аз не напуснах църквата си без да кажа на пасторите ми защо го правех. Тази църква беше толкова „приятелски настроена” към търсещите, че всичко, което се предлагаше, беше по-малко и от духовно мляко. Аз информирах пасторите ми, че имам нужда от духовно месо. Те изглеждаха доста спокойни от идеята, че една от тяхното паство напуска, защото има нужда от месо; сигурна съм, че те продължават със своите серии от събрания „Може да имате щастлив живот”, с по няколко споменавания на Бог тук и там.

Доста е странно, но аз израснах силна в Господа и научих през тези 2 години повече, отколкото бях научила за 8, докато бях в църквата...
Пийт (Нова Зеландия):

Почувствах се „призован навън” преди една година и преминах през много трудно и изпитателно време, както вътре в мен, така и в християнската общност. Прекарах дълги часове в молитва и търсене на Бог за отговори за нещо, което откровено ми разби сърцето. Докато гонението продължава, аз някак опознах Бог и моя Господ Исус Христос по един много по-дълбок и по-личен начин, отколкото е възможен в „църквата”.

Сега осъзнавам, че Бог е искал да уповавам на Него и само на Него за моя растеж и прехрана, и докато аз се чувствах добре във водаческа роля в деноминационната система, не беше това, което Бог искаше за мен. Започнахме домашно общение, наречено Християнско общение „Да достигнем” и сега доста хора посещават редовните ни неделни срещи и петъчни нощни молитвени групи. Ние служим в една общност с хора с по-малка сполука в живота и хора, които имат нужда от помощ. Ние достигаме хора, които като че ли църквите не са способни да достигнат. Ние чувстваме, че това е само началото и че Бог изгражда основа измежду народа си.


Дарси (САЩ):


Откакто Бог ме „призова навън” от църквата, на което моето семейство беше член, преминахме през голямо осъждение, неразбиране и критичност за решението ни да следваме Господ вместо човека. Беше трудно и имаше времена, когато аз просто исках да се отдалеча от „верните християни”, които продължаваха да ме питат: „Къде ходиш на църква сега?” Когато им казвам, че не ходя в никоя църква в момента, те бързат или да ме поканят в тяхната (вече всички съм посетил) или да ме осъдят и да ми кажат, че зарязвам събирането ни заедно. За един дълъг период аз бях в състояние на вцепененост от всичко това. След това Господ започна да води в живота ми хора, които са в същата лодка. Какъв подарък беше за мен да знам, че не съм сам.


Също така има хора извън църквите, които говорят за много по-голяма близост с Исус след като са напуснали всички дейности и суетня на църковния живот. Библията ни казва, че най-голямата заповед е: „Обичай Господа твоя Бог с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си душа, и с цялата си сила.” Подобна поразителна любов към Бога може да се развие само като „го търсим с цялото си сърце”. Забелязах, че има голям наблег върху тези близки взаимоотношения с Исус при напусналите църквите хора. Това наистина е доминираща тема на много имейли, които получих, както ще видите по-долу:


Робин (САЩ):

Аз вече не просто съм гладен за Исус, аз умирам от глад за Него, а Той не е в моите местни църкви! Аз послушах Неговия призив просто да си почивам в Него и правя това вече 4 години. Когато Господ ме призове обратно, аз ще се затичам, защото знам как звучи гласа му, след като ухото ми дълго беше на Неговите гърди. Не съм изпълнен с бунт към църквите, защото плача техните очи да бъдат отворени и те да се научат да бъдат по-дълбоки с Татко - една близост, която нищо на този свят не може да запълни!

Ние сме църквата, а не четирите стени, които са били построени! Тези стени трябва да паднат и да прегърнем загубените с Неговата любов, да се прегърнем заедно с глад за Него, с Неговия огън и ние никога няма да бъдем същите! Вярвам, че скоро ще дойде време, когато всички, които са били призовани и са почивали и чакали Господа, ще се върнат обратно, но с тях ще бъде Неговата факла, която ще запали сърцата!
Луиз (Австралия):

Аз съм извън главната „църква” вече 2 години, като Господ ме заведе в едно много по-дълбоко и интимно пътешествие през това време. Намерих нова свежа свобода в нашите взаимоотношения, като постепенно разбрах, че „църковната” система е създадена от хората и е центрирана към тях. Имаше време, когато се научих да ходя директно до трона за мъдрост, а Той беше верен. Стихът „Доближавайте се до Божия трон и Той ще се приближава до вас” беше ежедневна необходимост.
Синди (САЩ):

От известно време наблюдавам нещо като масово ИЗЛИЗАНЕ на Божии ученици, които истински гладуват и жадуват за Божия РЕАЛЕН живот и интимност, за РЕАЛНО ежедневно ходене с нашия Баща... Знаете ли, че Уебстър определя религията като „обратно в робството”? Болшинството от така наречените деноминации с всякакви ИМЕНА са толкова въвлечени в собствения си „дневен ред”и то толкова дълго, че дори са забравили или пък никога не са познавали пълната зависимост от Христос и Неговия Свят Дух... А много от нас, които напуснахме, открихме Бог лично по начин, който е неописуемо мощен и личен, и е радикално различен от начините, на които бяхме учени чрез църковните служби.


Дейвид (Канада):


Аз бях „старей” и съм участвал в повече от една деноминации. Най-накрая стигнах до място, където трябваше да спра всичко. Това беше едно много реално осъзнаване и резултатът беше „Горко на мен”- както каза Исая, тъй като съзрях колко всъщност е грешна природата ми и колко много от това, което бях направил, беше заради мен в Негово име. Бях се молил за съживление, за Неговото присъствие в църквата, за каквото се сетите. Отговорът беше да започна да виждам Него и да се отвратя от себе си. Не можех да продължавам. Нито стъпка даже. Никой не разбираше какво ми се случваше, най-малко пък аз.

Общението, на което се радвам, е по-свободно, по-дълбоко и по-чудно от когато и да било. Нищо не се случва в традиционните рамки. Нищо. Той ни заведе в пустинята, за да ни говори нежно. Това е място само на пустиня и Него. Нищо не те разсейва. След това Той прави от пустинята плодородна градина.


Лорейн (от неизвестно място):


Аз съм една от тези, които споменавате, че са чули от Господа призив да „излязат” от системата и да останат насаме с Него. Преживявам това от три и половина години и честно мога да кажа, че нищо не може да се сравни с това колко чудесно е да се приближаваш до Него всеки ден. Взаимоотношенията ми с Него се задълбочиха много. Невъзможно е да се опише колко реален стана Той в живота ми. Всичко, което правя и казвам е обмислено според това, което Той ми казва да правя или казвам. В това място на усамотеност с Него, Той доказа, че е достатъчен!

Мнозина считат, че „усамотяването” с Него означава да си извън Тялото. Те мислят, че тези извън системата, нямат общение с другите вярващи. Не знам за другите, но сега аз имам повече общение с вярващи, отколкото докато бях в системата. Общението, което произтича от близостта с Господа, е толкова по-искрено, отворено и задоволяващо, отколкото онова, което имах в системата. То е реално, сърдечно и взаимно. То е една духовна връзка, а не просто естествена връзка на приятелско поведение защото посещавате една църква. Сега се чувствам повече като част от Тялото, отколкото когато стоях в сграда, пълна с хора.

Едно нещо, което системата не може да предложи на вярващите, е близко взаимоотношение с техния Бог. Системата може да ни предложи многобройни плътски дейности, но няма сила да въздейства върху най-вътрешното на сърцето. Извън системата аз усетих Живия Бог, в процеса на моето обновяване към правилно общение с Него самия. Опознавам го по начин, по който не съм го познавала преди. В системата аз само знаех за Него... сега наистина го опознавам лично всеки ден.

Естественото мислене ни казва, че тези извън системата са откъснати от Тялото, но това не е истината. Тези, които се учат да го познават отблизо, стават Тялото, което Той ни е създал да бъдем. Това някой да е част от Тялото, не зависи от това къде се намира, но от това дали познава Онзи, който е Главата. Ако си свързан лично с Главата, тогава си свързан с Неговото Тяло, където и да се намираш в естествения свят.

Аз никога няма да се откажа от Него и няма да се върна в празнотата на религията. Това трудно се разбира от тези, които не са го опознали извън тяхната религия. Тези от нас, които изпитват реалността с Него в живота си извън религията, няма как да помогнат, освен да пожелаят на всички останали да го познават по този прекрасен начин.




ПЕТА ГЛАВА
КОНТРОЛ И ДУХОВНА ЗЛОУПОТРЕБА
Много хора предполагат, че основната причина хората да напускат, е че са имали спречкване с водачите. Те са били „наранени” по някакъв начин и затова са напуснали. Това е една от малкото причини, които хората могат да разберат – така че те предполагат (често погрешно), че ВСИЧКИ напускащи са огорчени или наранени.
Но случая ВЪОБЩЕ НЕ Е ТАКЪВ. Както видяхме, много повече и много по-дълбоки са причините, от просто „проблеми с ръководството”. При все това, за някои напускащи това е фактор, особено за тези, които идват от „по-контролиращи” среди. За съжаление, особено между петдесятните през последните години контролът и духовната злоупотреба са станали все по-разпространени. Става въпрос за злоупотреба с термини като покривало, подчинение и авторитет, която често довежда до тези проблеми.
Някои от напусналите, които ми писаха, подчертават факта, че водачеството в Библията често изглежда съвсем различно от това, което виждаме днес. Те също така отбелязват, че някои от ученията в днешните църкви правят проблема още по-лош. Ето няколко имейла по тази тема:
Алистър (Нова Зеландия):

Аз имам много искрени, ясно мислещи и дейни приятели, които просто не искат да бъдат част от системата, която наричаме църква, и в повечето случаи е поради ръководството. Когато „авторитарността”, която не е от Бог, стане очевидна, разпознаващите я виждат и напускат. Те не напускат Бог, те просто напускат системата. Човешкото налагане никога не е имало библейски авторитет...
Джеф (Нова Зеландия):

Мисля, че много пастори искат от събранието да ги „направи” първи, т.е. да ги сложи на пиедестал и ако не го направят, те са в „бунт” или „не се подчиняват на авторитети” или имат „духа на Езавел” и т.н. Аз говорих с водачи, че те трябва да са пастири на овцете, които Бог им е изпратил, като не господаруват над тях и не ги третират като роби. Много пастори са на мнението, че овцете трябва да служат на тях, а не да правят както Исус е казал: „Нахрани агънцата ми”.

В Откровение 2:6 Исус говори за николаитите и за това, че ги мрази. Разбирам защо само на това място Исус казва, че мрази някого и то е споменато два пъти в Откровение 2 глава – в 15 стих също. Там се говори за контрола на водачите над хората и злоупотребите, които те използват. Много интересна и изясняваща глава, както и голямо предупреждение за днешни дни. Тук и сега говорим точно за този николаитски дух.

През последните 6 месеца аз говорих с много християни, които са напуснали църквите си и ги попитах за причината. Ето някои от отговорите: 1) Имаше много духовна злоупотреба/контрол върху нас. Ако не се съобразявахме с желанията на пасторите и водачите (дори да противоречаха на Писанията), то бивахме пренебрегвани и отлъчвани. Не се осмелявахме да задаваме въпроси. 2) Ако не давахме десятък от нашите доходи според тяхното разбиране, то пак бивахме пренебрегвани и отлъчвани. Те се интересуваха единствено от нашите пари. 3) Всичко се въртеше около пасторите. Те се опитваха да бъдат „суперзвезди” и ако обикаляхте около тях, угаждайки им и съгласявайки се с тях, то тогава те повишаваха или те използваха в служението. Изглежда, че те използваха само онези, които пълзяха пред тях. Ние се отнасяхме с тях добре, но не се оставяхме да бъдем погълнати или контролирани от тях. А това означава, че просто си стояхме на скамейките, пазехме топло и никога не бяхме използвани в служение. След известно време напуснахме. Ние искахме да бъдем използвани от Бог – не просто да си седим така. Пасторите си играят на любимци (Цитат от близък приятел, който напусна църквата след 10 години във вярно служение.). 4) Църквите говорят за излизане навън и това да сме активни в обществото (да бъдем Исус за света), но всичко завършва с клуб „благослови ме”. Много приказки за това как да занесем евангелието в обществото по много практични начини, но никога нищо не се случва. 5) Нуждите ни никога не бяха покрити. От нас се очакваше да работим за църквата, когато това се изискваше. Но никога не почувствахме, че някой се грижи за нашите нужди. 6) Всяка седмица всичко беше като едно представление. Пасторът изнася представление, така че ние да се връщаме отново и да продължава да взима 10% от нашия доход, така че да запази работата си. Божият Дух го няма.

Тук ще свърша. Имам цяла книга с такива примери...
Джон (САЩ):

Бил съм в църкви, които наблягат на „Божия човек на този час” и очакват страхопочитание към този, който се предполага да е „помазания”. Чух проповед за един известен пророчески служител, който проповядвал, че ако някой служи и се грижи за „Божия човек”, то помазанието на този Божий човек ще дойде върху неговия слуга, както при Елисей и Илия. Имаше и много примери за този и онзи помазан служител, които са били в подобен изключителен статут. Не съм непочтителен, защото съм съгласен с Павел, който казва да отдаваме необходимата почит на тези, които се трудят в Господа. Но все пак някои неща трябва да са ясни... Аз виждах гордост, самохвалство и самовъзхвала, а не чувствах Божието почитание и присъствие.

Чувал съм как служители използват стиха „Не докосвай Божия помазаник”, като имат предвид „обикновения” християнин, както и света, по-добре да внимават как се държат със служителя. Бог със сигурност гледа върху своите си – лично съм го виждал. Но християнството не е „дръж се с мен правилно – или иначе...!” Това е манипулация.

Бог иска сила и чистота. Ако трябва да изберете само едно, изберете чистотата! Власт без любов и чистота произвежда тирани и деспоти, отровени от властта.
Майк (САЩ):

Наскоро четох няколко книги за ранната църква и за това какво Исус ни е оставил, в сравнение с това, което ние наричаме „църква” днес. Изглежда няма нито един стих в Новия Завет, който да подкрепя ръководената, движената, подкрепяната от пастора Църква. Павел предлага 5-кратно служение, като също така споменава за „снабдявайки всяка става...” Пасторът никога не е бил предназначен да е „всичко”!!
Други, които ми писаха, ми разказват за лоши преживявания, които са имали лично с църковните водачи. За съжаление, това е нещо често срещано измежду хората извън църквата. Никой не може да помогне, но колко ли са християните, които са били изведени от църквите поради подобни ужасни преживявания:
Тина (САЩ):

Като новоповярвала през 1979, без никакво църковно минало, бях заведена в харизматична църква с новозапочващ пастор (с Пастирско сърце) и бях част от това събрание в продължение на 15 години. Бяхме като семейство. Бях научена на Библията. Имаше любов... Бог беше помежду нас. През 1997 г. без да изпадам в детайли, този пастор се отказа от позицията си и се премести. Дойде един пастор от Слово на Вяра, завзе църквата и започна да гради „голямо служение”... Много измамни неща дойдоха на мястото на това, което имахме. Получихме много поучение за това как да почитаме „Божия човек”, да бъдем оръженосци и т.н. и т.н.

Със съпруга ми се оттеглихме от позицията, която имахме там и напуснахме без „да вземем някого със себе си”. Днес повечето от първоначалната група я няма и не ходи никъде „на църква”. Дълго е да се опише всичко, което се случи там през трите години, когато бяхме там, но с една дума, докато си карах надолу по улицата, опитвайки се да разбера какво става, Господ ми каза: „Вие бяхте насилени духовно”.

Потърсихме различни места, където да ходим, но като че ли не си пасвахме... просто не искахме и не можехме да „играем на игрички” повече. Понякога става доста самотно...както знаете Тялото се състои от много части. В сърцето си нямам непростителност, негодувание или горчивина...просто желание за чисто взаимоотношение в общност от вярващи без дневен ред и с Исус като единствен Цар.
Лари (САЩ):

Аз идвам от подобна на описаната във вашата статия църква: много авторитарна, почти диктаторска. Бях в нея в продължение на 15 години. Всичко свърши с това, че бях отлъчен от общение защото напуснах тази църква и получих нервен срив по време на този процес. Според гледната точка на църквата, аз не съм напуснал тях, но Бог, и те ми го показаха ясно. Да се справя се с това, а и всичките години на умствен тормоз, бяха много трудни за мен. Отне ми години да разбера защо хората допускат толкова силен църковен авторитет в живота си. Пък и колко са христоподобните църкви в крайна сметка? Аз виждам повече грях и светщина в църквата, отколкото Христос. Аз се чувствам по-спокоен като управлявам собствения си живот, отколкото да имам около себе си един куп интриганти, които са в силата си да се опитват да ми казват какво да правя и как да живея живота си. Надявам се да ме разбирате. Понякога си мисля, че само човек, който го е преживял, може да разбере какво е да си дълго под авторитета на пастор, който злоупотребява с това.
Ейприл (САЩ):

Аз съм християнка „извън църквата”; в продължение на 13 години бях част от харизматично общение, което беше надълбоко във „възстановителната теология”, включително поклонение към водачеството като „Божии помазани” и се изискваше „ученичество/подчинение на авторитета” (което стигаше до слугуване във всякакъв смисъл: неща като да искаш разрешение да посетиш родителите си или приятели извън църквата).

Напуснах тази църква през 1987 г. и вярвате или не, си взех някои добри неща: навици за научно индуктивно изучаване на Библията, умения за духовно воюване, ходатайствена молитва, служение на тялото и съзерцателно поклонение.

До 1990 г. не се присъединих към никоя друга група. Тогава със съпруга ми започнахме да посещаваме една епископална църква, чийто свещеник беше харизматичен... Най-накрая църковните политики (хората да бъдат мотивирани чрез алчност и егоистични амбиции, отколкото чрез Духа) ни накараха да напуснем през 1995 г. Вече не посещавам църква, въпреки че съпругът ми ходи в Vineyard Christian Fellowship.

През първите години „извън църквата” се чувствах сякаш върша нещо нередно, но всеки път, когато питах Бог дали да ходя някъде, Той ми казваше: не. Така че, през последните 8 години развивам взаимоотношения с моите съседи, обичайки ги и молейки се за тях. Имах много възможности да споделя любовта си към Исус с тях.

Когато се почувствам достатъчно сигурна, аз искам да възстановя взаимоотношенията си с местно тяло от вярващи.
Шерил (Южна Африка):

Аз обичам Тялото Христови, но съм толкова разочарована от лидерите. Моля се Бог да ме постави в Тяло, където водачите са единни.

Скорошните ми опитности са с хора, които не са заинтересовани от „овцете” изобщо. Те са оставени да се грижат сами за себе си. Пасторството е оставено на хора като мен. Трима пастори, които познавам, са били въвлечени в парични афери. Не мога да ви кажа колко ме стресира това. Тези хора са все още в служение и аз виждам все по-голямото съкрушаване и разпръсване на овцете. Дори си мислех да започна моя църква. Имам бакалавърска степен по теология и скоро ще започна работа по магистърска степен. Знам, че трябва да имам много ясно водителство от Святия Дух, но съм вече толкова отчаяна.
Дени (САЩ):

Аз работих в християнски магазин и това, което видях там, ми разби сърцето. Наистина се опитах да си напомням, че християните все още са в процес на развитие, но сърцето ми толкова се отеготи, че или трябваше да напусна, или да бъда погълната от съкрушеност. Църквата ми е прекрасна, но е пълна с фракции с различни виждания, които дърпат към себе си. От 5 месеца се оттеглих от контакт с църквата и християните и сърцето ме боли.
Нейт (Австралия):

С жена ми участвахме в хвалението и в ръководството на една петдесятна църква. И тогава, и сега мислите ми са, че пасторите там са много контролиращи. Бяхме насърчавани да свирим и да говорим по начин, угаждащ на емоциите на хората – това се интерпретираше като водено от Духа. Аз (лично) почувствах, че така манипулирах и бях манипулиран. Със съпругата ми бяхме разочаровани от факта, че фокусът на пасторите беше върху нарастващите цифри и намирането на „съвършената” сграда. И времето, и проповядването бяха центрирани върху тези теми. И други неща се проповядваха, но единствената цел на неделната служба (според мен) беше хората да се манипулират да станат „запалени” за „сградата” или каквото и там да беше следващото „движение”.

С жена ми се чувствахме толкова компрометирани и ограбени от време, че най-накрая отидохме при пасторите и им казахме, че искаме да си вземем почивка от групата и водачеството. Това не се прие така, както се надявахме и се започна една голяма битка, където ни се подхвърлиха думи като „измамени” и „разцепници”.

На този етап аз станах не толкова важен. Пасторите концентрираха усилията си върху съпругата ми, опитвайки се да я „спечелят” обратно. Те й казаха, че аз съм се бунтувал и други такива – че те са имали мечти и т.н. – което още повече ме ядоса, когато тя ми го каза. Аз бях твърд в решението си, което накара жена ми да се чувства дърпана в две посоки. (На този етап ние все още ходехме на църква, а всички се преструваха все едно нищо не се е случило). Най-накрая ние се преместихме от града – което отряза връзките ни с пасторите...
Г.Ф. (от неизвестно място):

Аз силно желая ученичество, отчетност, любяща корекция, да се срещаме повече от веднъж седмично в неделя... Но способността ми да се доверявам на моите водачи беше силно повредена от моята уязвимост относно някои неща от личния ми живот, съотвено резултиращи в отхвърляне, и то не веднъж... А след това и злоупотребата с този факт от друг високо бележит „Божий човек”. Така че аз напуснах системата... Искам да познавам Господ, но не знам дали ще рискувам с ГОЛЯМАТА църква пак. За щастие имам приятели като мен, с които се събираме, обичаме Бог и един друг.
Линда (САЩ):

Ето нашата история... Ние помогнахме да се построи и да се плати сградата на църквата. Отдадохме 20 години от живота си, служейки по всякакъв начин... Водихме и един екип за известно време (въпреки че не е на документи). След повече от 20 години доведохме един пастор със съпругата му от местна „деноминация” – те ни унищожиха – клевета – презрение – духовна злоупотреба... Почти всички, които бяха там, когато те дойдоха, бяха засегнати – един човек се опита да извърши самоубийство поради отвратителните им действия към всички нас... за да направим историята по-къса – отне ни 2 години – в пещерата – за да се изцелим. Мислехме си, че Господ е свършил за нас... аз лично се боях да видя някой „християнин” – толкова зле ме бяха очернили... И тогава – Господ започна отначало... и ние осъзнахме, че става въпрос за Него... Той ни изрита от религиозната система – ние умряхме и бяхме отново възкресени... СЕГА бяхме вече живи – наистина живи в СВОБОДАТА – без злоупотреба, без религиозни програми и контрол – без йерархия и политически боклуци... Да бъдеш Исус на земята... обичащи, почитащи хора... не градящи за човешка слава... Но за слава на Исус. На сигурно място сме!!

Нашето ново служение... Започнахме у дома – нараснахме и сега се срещаме в конферентен център за поклонение... Толкова сме благодарни, че Бог ни избави от тази система – хора, градящи царства за тяхното име и слава... И просто ако се чудите – ние сме простили и се радваме за нашите врагове, които Бог използва, за да ни донесе освобождение.

Една жена, която ми писа, е много убедителна, когато поставя серия въпроси, насочени право към сърцето на модерната църква:


От: Линет (САЩ):

Кога спряхме да сме болница за грешниците? Кога станахме светилище за светци? Кога духът на контрол стана глава на църквата? Къде отиде Божият Дух?

Колко време трябва да продължава това, Господи? Огън гори дълбоко в онези, които скитат извън църквата. Кога, Господи? Кога?

Скитам се в това място като изгнаник, но си спомням, о скъпи Господи, спомням си, когато се движеше. Моля се за деня, когато ще мога да те видя да се движиш отново в местата, които са Твои. Църквата както обикновено е станала много студено, мъртво и сухо място, независимо какво е името й. Кога ще спрем да си играем на църква и ще започнем да бъдем Тялото и Невястата?


ШЕСТА ГЛАВА
МАШИНАТА

Много от хората, които ми писаха, споменават колко са се уморили от всички програми, техники за църковен растеж, събиране на средства, и системи, които се срещат в днешните църкви. „Къде е Бог във всичко това?” е често срещан въпрос. За тях, като че ли църквата е станала като някаква „машина”, която се върти и върти, независимо дали Бог присъства или не. За мнозина това е бил основният фактор, който ги е довел до решението да се оттеглят от църквите.


Всъщност, доста от тези, които ми писаха, са били водачи, участващи изцяло в тази „машина”:
Д.О. (САЩ):

Вашата статия „Християните извън църквата”ме грабна. Прочетох и другите свидетелства на хора, които са изморени от църковната „игра”. Чудя се колко ли други свидетелства ще чуете от пастори като мен, които също така са изморени от тази игра и не знаят какво да правят. А преди, когато се помолих за това, имаше огромно мълчание в Небето (както и от моя страна на земята), така че аз напуснах!!

Бях пастор в църква Foursquare в продължение на 15 години и в Асамблея на Бога 8 години. Накрая се изморих да изливам сърцето си към хора, които като че ли не го приемаха. Е, имаше някои, които показваха някаква степен на ревност, но отидоха направо в Библейско училище и станаха служители на свой ред. Това не е лошо, но аз останах без никаква помощ. Имахме „славни хвалителни служби”, вълнуващи пророчества, послания на езици, свидетелства, специални певци и всичко останало – но като че ли това не оставаше траен ефект у никого. Ако имахме по-скучни служби вместо онези,”славните”, хората бяха готови да напуснат.

Изморих се! Изморих се да се опитвам да „запаля” хората за Исус. Изморих се да се опитвам да им помагам да се измъкнат от грешните и саморазрушителните им действия. Изморих се да плача, когато въпреки моите усилия хората отиваха в грях, прелюбодейство, наркотици и т.н. Изморих се дори от това молитвите ми за тези хора да остават без отговор.

Също така се изморих да се грижа за старите църковни сгради, нуждаещи се от ремонти. Климатикът се разваляше. Финансите намаляваха. Изморих се съпругата ми да прекарва часове в чистене. А също така и от това, че тя трябваше да разкарва из целия град всички „бедни” от църквата, за да си свършат задачите.

Изморих се от плащане на сметки и данъци, които всъщност „ощетяват” църквата. Изморих се от деноминацията, която задължава ръкоположените служители ежемесечно, за да запази техните акредитиви... Толкова се изморих, че напуснах и църквата, и деноминацията. Бях объркан, ядосан и наранен – а малко и разочарован от самия Бог, защото не правеше нищо за църквите да не са толкова немарливи духовно, както и толкова материалистични в мисленето си.

В продължение на една година не посещавах никоя църква. Най-накрая, в следствие на непрестанното увещание на съпругата ми, започнахме да „проверяваме” църквите в района. Няма нужда да изпадам в детайли какво точно се случваше там. Други са описали много добре нескончаемото пренатоварване с различни „дейности”, които да държат всички заети и/или щастливи.

Наскоро Господ подтикваше сърцето ми да се приготвя отново за служение. Аз не мисля, че Той иска да съм „пастор на църква”, в смисъла, който си знаем. Може би някакво домашно библейско изучаване – не знам...
Фил (Австралия):

Като бивш пастор на петдесятна църква в Нова Зеландия, от първа ръка видях вътрешните дела на едно широко движение и напуснах разочарован, отхвърлен, ужасèн, разклатен и др.под. Сега, много години след това, аз съм освободен и изцелен от всичко това, но що се отнася до самите църкви и тези, които ги ръководят, няма много промени.

Повечето църкви и пастори (не всички) основно са заинтересовани от техния „успех”. Този успех, естествено, се измерва с броя на хората и те имат нужда да потвърдят тяхното съществуване като „глава на екипа”. Синдромът на „Голяма църква = голям успех”.

Това само по себе си съдържа достатъчно проблеми, но още по-обезпокоително е повелението непрекъснато да се „развява знамето”, като се възхваляват качествата на тяхното движение. Много често те гледат на себе си като че имат нещо уникално, изключително или някакво специално призвание или откровение от Бог, които другите нямат – като това ги прави горди и понякога самохвални. „Ей, ние сме специални, ние правим нещо, което другите не правят или не могат” (при все, че всъщност те може да не правят нищо извън обикновеното).

Като тяло от вярващи в цялата страна, през последните десетилетия ние сме направили ужасно малко неща, освен да държим вратите отворени. Много църкви са предсказуеми, неуместни, а често и скучни. Става ми толкова лошо от проповедници и пастори, очаровани от прекрасното Божие присъствие на мястото, от голямото помазание, когато всъщност има малко повечко горещ въздух, идващ отпред...
Антъни (САЩ):

Оказах се в Петдесятна църква „Holiness” („Святост”). Там прекарахме много години, опитвайки се да правим правилните неща. Аз дори взех степен от един от Библейските колежи на организацията.

Мина известно време и ние напуснахме тази организация, за да работим с други църкви, някои независими, а други принадлежащи на разни организации (Асамблеи на Бога, Vineyard и т.н.). Във всяка виждахме по нещо добро и нещо лошо, но като цяло никога не бяхме доволни...дълбочината, която искахме от Бог, не беше там. Това, което откривахме в църквите, беше до голяма степен повърхностно. Много църкви прокламираха, че не вярват в „програмите”, но техните не-програми бяха сами по себе си истински програми – нещо, което не можеха да избегнат. Боли ме да го кажа, но това, което виждахме, беше Исус избутан от църквите, а човешките планове и програми поставени в центъра. Изглеждаше като че ли не ставаше въпрос въобще за Господ, а за „църквата” сама по себе си и за пастора и неговото служение...
Тереза (САЩ):

Ние бяхме силни християнски водачи. Със съпруга ми бяхме в тийнейджърско, в детско служение, в хвалението, в служение към бедните, в затвора, в съветване, в ходатайстване, в пророчески групи, в служение на малки групи, както и моето любимо женско служение.

Участвахме в тази църква от края на 1990 г. до края на 1999 г., така че определено не можем да бъдем определени като „обикалящи” църквите. Ние бяхме посветени на царството. Ще попитате защо напуснахме? Нараствайки, в църквата програмите станаха по-важни от хората. Започнаха да им се отказват позиции в служението, ако не са извървяли определен път, ако не говореха по определен начин, ако не бяха скочили през всички „обръчи”, през които им се определяше. Аз станах „трън”, защото започнах да се застъпвам да много хора, на които не беше „позволено” да служат. Нямаше причини от Писанието или от цялостността, които да не им позволяват да извършват задачи в църквата. Опитах се да уважа решението им и да бъда под авторитета, който Бог е сложил там, но с времето ставаше все по-трудно...

Преди няколко дена бях организирала специално парти и осъзнах, че всички 16 жени в стаята, освен една, бяха наранени от църквата и бяха напуснали. Те са добри жени, които вместо да продължават в търсенето си на Исус, са спряли, защото са им казали, че вече не са „достатъчно добри”, защото не приемат това, на което ги учат...
Марио (Канада):

Фактът, че има толкова много истински християни, които споделят една и съща дълбока неудовлетвореност от установената „църковна система”, може да се погледне като знак, че самият Бог е автор на тази неудовлетвореност.

Следващото е моята лична опитност... Беше 1993 г., когато бях помолен да участвам в църковно разрастване. След около 5 години почувствах нарастващо разочарование относно църковните неща. Докато броя на хората растеше бързо, нашите прогресивни водачи започнаха да прилагат все повече стратегии и програми, за да са сигурни в успеха на служението.

Като член на хвалението, трябваше да прекарвам часове по семинари и събирания. Целта беше да се развие по-ефикасно служение. Трябваше да научим всичко за мега църковната система и как да създадем приятна атмосфера в приятелско настроено обкръжение. И докато стратегически се фокусирахме върху нуждите на хората, ключът към църковен растеж и успех беше да бъдем „чувствителни към търсещите”.

Точно по това време аз започнах да се убеждавам, че да бъдеш „чувствителен към търсещите” всъщност означава да угаждаш на хората. Започнах да се боря с дух на вина и осъждение. Може би бях прекалено критичен и осъдителен в поведението си. Но независимо как се опитвах да успокоя чувствата си, объркването ми нарастваше. Като се опитвах да говоря за това нямаше ефект, а молитвата ми за църквата и водачеството също не изглеждаше да помага.

Най-накрая, след като Господ ми даде видение относно корена на проблема в църквата ни, аз реших че не мога повече да играя на тази игра. В това видение аз видях картина на една заседателна зала. Бог беше направил събрание, на което каза на пасторите на нашата църква, че им дава служение и затова те трябва редовно да се събират заедно. Той искаше да им помогне и да ги екипира с всичко, от което те имаха нужда. Така че те продължиха да се събират, докато един ден пасторите казаха на Бог, че няма да го затрудняват повече с тези събрания. Те се чувствали сигурни, че са научили всичко относно как успешно да водят църквата, и заедно с всички учебни материали, семинари и курсове те щели да се справят чудесно.

При все че църквата нарастваше на брой, много качествени хора бяха напуснали в търсенето си на по-славно Божие присъствие, а не на програми и традиции. В тяхната пустиня, те развиха непресъхваща жажда за Неговата жива вода.


Други изказват своето смущение, наблюдавайки как човешки методи и програми завладяват това, което би трябвало да е убежище на духовно освещаване – с фокус върху движението на Бога, а не на човека. Много от тях толкова се нагледали на подобни неща, че почти се отчаяли от възможността да намерят място, където Бог свободно да се движи:



Кони (САЩ):
Трудно е да си седиш в институция, която заявява, че служи на Отец, когато всичко наоколо, което гледаш и „виждаш”, са човешки неща, които все повече се появяват. Не можех да стоя повече на това място. Още преди да стигна до сградата, започвах да се чувствам непримирима в духа си, затова се молех и чаках отговори от Господ. Имаше толкова много въведени програми. Аз чувах молитви като тази: „Татко, моля се всеки тук да бъде в новите програми и да бъде част от екипа, а ако не стане така, махни ги от църквата”. Специално тази така ме съкруши, че нямам думи. Духът ми беше в тъга и болка. Аз изплаках: О, Боже, О, Боже.

Много е тъжно, когато видиш как „църквата” е станала нещо, „тя”. Има си банкова сметка, а хората се канят да станат членове и да се погрижат за всички банкови заеми. После искат да направят сградата по-голяма, така че да се поберат новите членове, които ще бъдат доведени. АКО това беше от Господ, би било чудесно. Но е трудно да видиш къде Бог участва във всичко това. Много сте прав в статията си, когато казвате: КЪДЕ Е БОГ В ДНЕШНАТА ЦЪРКВА?
Робин (САЩ):

Аз не намерих църква. Посетих църквите в радиус от 30 мили и не намерих нито една, която да има Божието сърце. В повечето случаи става въпрос за пари. Някои не ти дават да служат по никакъв начин, ако не докажеш че даваш десятък (не само да кажеш, но да ДОКАЖЕШ). Какво става с тези, които не могат да дадат десятък, защото семейството им би гладувало поради това?
Лиса (Нова Зеландия):

О, може да се говори безкрай за това защо толкова много истински новородени християни са напуснали и продължават да напускат физически църквата... Когато се погледне хладнокръвно на институцията на църквата на запад, то се вижда точно проблемът, че ТЯ Е ИНСТИТУЦИЯ. За мен проблемът е, че тя не е по-различна от стриктното италианско католическо образование, което получих като малка. Колко неудобно е да се осъзнае, че те са съвсем еднакви, протичат по еднакъв начин.
Тони (Южна Африка):

В ранните 90 години започна ерата на мега църквата тук в Южна Африка. Дори местните основни деноминационни църкви бяха пометени и много приеха клетъчната църковна система, заедно с много украси и обещания за успех, които системата предлагаше. Малко от харизматичните водачи в нацията приложиха всъщност системата с голям успех и изградиха мега църкви, за чиито църкви се говореше като за Божие благословение, като дори устата на светските хора падаше пред екстравагантността на сградите на тези църкви. Водачите им също водеха екстравагантен начин на живот, но това се възприемаше като „благословение от Бог” и шоуто продължаваше.

Превъзходство” беше ключовата дума и всеки се стремеше да постигне това с по-големи хвалебствени групи и по-лъскави брошури. Никога нищо не беше достатъчно, някои лидери имаха дори повече от една църква и така станаха самоопределени апостоли с титли като основател и президент на еди кое си служение. Тези апостоли пазеха новата си важност, която трябваше да се поддържа все повече. Назначаваха си охранители, които да пазят „Божия човек”, докато той арогантно се перчи като паун със съвсем малко или без никакво усещане за реалност, и без значение дали е във връзка с Бог.

Тези църкви бяха плодородна почва за водените представления и те процъфтяваха в това ново обкръжение. В края на 90-те ключовата дума беше ВИДЕНИЕ и СЪДБА, като тези църкви имаха огромни Видения как да завземат техните градове и нации за Бог. Но тези видения, пък били и големи, бяха просто човешките опити да достигнат небето със собствени средства и усилия. Тези видения, както и кулата във Вавилон, носят със себе си същия печат „елате да си построим” и за съжаление имат същия резултат – объркване и разпръсване на Божия народ.

Този проблем е стар колкото самата църква. Много често човек оставя пътешествието на вярата в благодат и дава началото на път, базиран на дела, а за съжаление краят е винаги един и същ. Оставаш с много прегорели и наранени християни, а водачът пада при всеки закон, който е практикувал и проповядвал всяка неделя. Виждали сме безброй водачи, които изпадат в грях главно в две категории: жени и пари. Виждате ли, едно нещо, което делата не могат да подтиснат, е плътта. Само Синът може да ни освободи, а благодатта е Неговата способност да оперира в нашия живот, не нашата собствена способност.

Нещото, което грабна вниманието ми във всички тези дейности, беше липсата на Бог. Хората не се изцеляваха, не се освобождаваха и нямаха промяна в живота си. Те ставаха съзнателни към греха и прекарваха живота си, ходейки във вина и осъждение. Опитваха последната стратегия, купуваха си последната книга или ходеха по семинари, за да се опитат да подсилят живота си. Разводът и други социални проблеми бяха срещани в църквата така, както и в света. Като някои от топ водачите спадаха в тази категория...

Мнозина не се съгласяват изцяло с постановката на днешната църква и начина, по който тя работи. Те просто не вярват, че е библейско и правилно:


Ричард (САЩ):

Църквата на Господ Исус Христос не е направена от човек, организация или институция. Тя никога не е била и няма да бъде такава. Това, че човек се опитва да организира и да дава своето одобрение на Бог е комично в най-добрия, и изключително трагично в най-лошия случай. В този процес най-накрая Бог просто е избутан от картинката.
Том (САЩ):

Днешният основен религиозен християнски поток е толкова често вързан във вършене на „християнски” неща, че са загубили поглед от това да БЪДЕШ християнин. Вършенето на задължения, наложени от религиозни системи, не те прави християнин – а просто религиозен и често изморен и обезкуражен – питайте много пастори, които влизат в това описание. Светът вижда това и постепенно не вижда никаква компенсираща ценност в църквата, която да ги привлече.

Църковните системи днес са толкова заети в търсене на формулата, която ще им донесе маси от загубени души. Те дори прибягват до забавления, дават кафе и капучино на службите, за да поддържат хората „щастливи” и желаещи да дойдат отново. Къде е призивът към покаяние и смирение, къде е призивът за ходене без компромис? Причината е, че ние сме много по-загрижени за това някой да се чувства добре, отколкото да направят някой „добър” (изкупен).

Аз съм от Америка, но имам приятел, който живее в Австралия. Той сподели с мен една брошура от местна църква, разпространяваща се в квартала за да привлече хора. Никъде в брошурата Исус дори не беше споменат, навсякъде имаше снимки на деца, клоуни и помагащи си хора. Много е хубаво децата да се забавляват, а хорага да си помагат, но стои въпросът: Къде е Исус? Никое от тези „добри” дела в обществото не може да спаси душата.

Каква е печалбата за църквата да спечели пълна църква с хора, но да загуби всяка душа?”


Робърта (САЩ):

На мен ми изглежда, че тези, които са „извън църквата”, не само са се изморили от програмите, но също и от църквата-като-наблюдаващ-спорт. Това, което се позволява на всички в църквата, е да гледат. По същия начин те могат да си стоят у дома и да гледат от разстояние. Ако дори на някой „се позволи да участва” в програмите, то все още си е програма и не е Бог.

Сърцето ми плаче и ридае с Бог понякога за този наблюдателски дух в църквата. Искам толкова силно да бъда на място, на което хората искат Бог толкова много, че те ще се посветят и ще се подготвят за истинско посещение от Бог, а не просто за едно добро шоу. Той няма да толерира идолослужението в църквата, което дава славата на изпълнителите.

Някои писаха с изцяло различно решение за „машината” – и това им дало старт да започнат нещо съвсем различно:


Боб и Джен (САЩ):

Господ ни заведе в един огромен парк в нашия район, в който се събират много хора и ни каза да започнем да присъстваме там. Е, за да направя историята по-кратка, в продължение на месеци вече се срещаме с една група от хора. Тъй като живеем във Флорида, за нас е лесно да се виждаме навън. Срещаме се под един навес, а съвсем наскоро ни предложиха да използваме безплатно една сграда, когато времето е лошо, но ние всички се радваме да бъдем навън, сред Неговото творение. Прекрасно е да хвалиш, гледайки небето! Ние не се считаме за църква. Ние сме „църквата”. Нямаме форма или надзор. Просто отиваме и чакаме Бог. Толкова е освежително. Той винаги идва. Ние все още растем и се учим, като се надяваме да не станем прекалено големи, или да започнем да планираме дневен ред и да свършим там, където бяхме. Ние се радваме на простотата на всичко това. А също така част от това да бъдем там, е за да достигнем другите. Надяваме се да привлечем хора, както и измежду тези, които живеят в къмпинга на територията на парка...
За мен е ясно, че тази „машина” е основен проблем за много от напусналите църквата. Докато те не видят Тялото, което е повече „организъм”, отколкото „организация”, те просто няма да се заинтересуват. Тези програми, дейности, събиране на средства и т.н. – всички те имат мириса на „ЧОВЕШКОТО”. Това, което те търсят, е „ПОВЕЧЕ ОТ БОГ”. И докато не го видят в църквата, те просто няма да се върнат.

ГЛАВА СЕДМА
ЗАЩО „ПУСТИНЯТА”?

„Пустинята” не е понятие, което е добре разбрано в християнския свят, въпреки че се намира в цялата Библия. От книгата Битие до Откровение има ясни препратки, че „пустинята” е нещо, което Бог често използва, когато се справя с хората. Моделът е неоспорим.


Но защо Бог го използва толкова често? За какво е необходима духовната пустиня? Каква е целта й и как тя ни променя?
Когато гледаме в Писанията, ние виждаме, че пустинята е място, където Бог ни праща, преди да започне „истинското действие” – преди да навлезем в пълните цели, които Бог има за нашия живот. Трябва да има „смърт” преди да има възкресение. Трябва да има пусто място преди „обещаната земя”.
Пустинята е място на изпити, на съкрушеност, на пълно предаване на Бог. Подпорките и дейностите, които са ни поддържали да се борим „нещата да се случват”, са отмахнати. Нашето себеупование е заместено с пълно упование само на Бог. Всеки „идол” в живота ни (често включително и нашето служение) е доведен под пронизващия прожектор на Бога. Нашите себични мотиви и амбиции са показани такива, каквито са. Този процес може да отнеме години. Накрая, ние изплуваме съкрушени, опомнили се и очистени. Процесът ни е очистил и направил по-зрели по толкова много начини. Сега сме готови за изпълнението на това, за което Бог отначало ни е призовал да правим. Но сърдечните мотиви са значително по-различни от това, което са били преди.
Ние виждаме този модел през цялата Библия. Много уроци могат да бъдат научени от това, което четем там. Нека погледнем няколко примера:
От това, което знаем, първият патриарх Авраам е минал през поне две големи „пустинни” преживявания по своя път с Бога. Първото е било, когато със семейството си са изпратени от своята земя „незнайно къде” – на дългото пътуване към Ханаан. Второто назначение е голямата духовна криза в живота на Авраам – когато бъдещето му и всичко, в което е вярвал, е било заложено на карта.
Бог обеща на Авраам син – и че той ще бъде „баща на много народи”. Но когато се появява Исаак, обещаният син, Бог заповядва на Авраам да отпътува към хълма Мория и да пожертва Исаак пред Него! Всички надежди и мечти на Авраам били в това момче, а сега Бог му заповядва да убие обещания син! Това е много подобно на това, което много хора намират по своя път в пустинята. Това е като да убиеш мечтите си и дори призива от Бога в живота си. Но все пак, в последната минута Бог задържа ръката на Авраам и му дава един овен, който да пожертва вместо Исаак. Вярата на Авраам и абсолютното му доверие в Бога бяха показани този ден. Готовността му да пожертва всички свои мечти и надежди за Бог беше точно това отношение на сърцето, което Бог изискваше.
Друг пример от Битие е Йосиф – история, върху която „пустинята” е изцяло отпечатана. Йосиф бил любимият син в семейството си и имал съновидения от Бог за неговата съдба като голям водач на неговия народ. Но той въобще не осъзнавал, че пътят до тази съдба бил предателство, болка, отхвърляне и затвор. Всъщност главен фактор в неговата история била ревността на братята му, които го продали в робство в Египет. Ако те не бяха направили това, то е съмнително, че сънищата от Бога щяха да се сбъднат. Дори след като Йосиф стигнал в Египет кошмарът продължил. Той е бил в затвора в продължение на години за престъпление, което не бил извършил. През цялото това време Бог го пречупвал и оформял в бъдещ велик водач. Защото само в пустинни места Бог е способен да извърши в дълбочина подготвителната работа.
И след това изведнъж, за един ден, Йосиф отишъл от затвора в двореца! Поради дадената му от Бога мъдрост в тълкуването на сънищата на Фараона, Йосиф бил издигнат в министър над цял Египет – втори след царя. Годините му на очакване в пустинята били свършили. Нов сезон започнал. Сезон, в който той щял да види всяко дадено от Бога обещание да се изпълва.
Вероятно най-добре познатата илюстрация на „опитност в пустинята” в Стария Завет е историята на Мойсей и израелтяните. Има няколко важни урока в нея. Всички знаем за какво става въпрос. Мойсей е бил отгледан и обучаван през целия си живот в палатите на Египет. Но след това се сблъсква с родството си с израелтяните, той „пораства в сила” и убива един египетски надзирател. След това той е принуден на избяга в пустинята, където е прекарал 40 ГОДИНИ като обикновен овчар в пустинята. Какъв огромен период от време! Представете си, ако всеки християнски водач трябва да преживее толкова дълго в пустинята, преди Бог да му позволи да води Неговия народ! Почти е невъзможно да си представим дълбочината на отчаянието и „смъртта” на всички негови мечти и надежди, които Мойсей е преживял през това време. Всъщност, след такива 40 години е трудно да си представим някой „по-мъртъв” към обикновените амбиции и изкушения за водачите от Мойсей. И какво ТЪРПЕНИЕ трябва да се е произвело в него през тези години на очакване!

Отново ние виждаме продължителността, която Бог допуска при фазата на „подготовка” на водача (при все, че 40 години са доста наобичайно дълъг период). Изолацията, раздразнението, викането към Бога за освобождение – всички те изиграват своята роля. Това преживяване е почти незаменяемо. Ето защо Бог го използва толкова често. Сърцата на водените са толкова подобни по толкова много начини, че Божието „изцеление” също така си прилича! Той дори може да ни вкара в нещо като „затвор” за известно време, така че да не можем да се измъкнем от този процес. Толкова е важен той. Той не иска „себеориентирани” водачи да пастируват над неговите скъпоценни овце.

След своите 40 години на подготовка, Мойсей се върнал от Египет по Божие повеление да изведе Неговия народ от робството. Това било началото на пустинното преживяване на цялата израелска нация, защото напускайки Египет единствения път към Обещаната земя бил през пустинята. Някои коментатори казват, че по права линия тяхното пътешествие би могло да трае само няколко седмици и дори по-малко. Но поради тяхното непокорство и страх, по-голямата част от тях били обречени да умрат в пустинята, никога недостигайки Обещаната земя. Всъщност, тяхното пътуване през пустинята траело 40 години!

Сега, трябва да вземем предвид факта, че не всеки, който влязъл в пустинята, успял да я надживее. Мнозина загинали там. Пустинята ги изпитала и ги накарала да желаят. Те отишли на място на изпитание и се провалили. Това е критична точка и в наши дни. Само защото сме „призовани навън” и сме влезли във време на пустиня, не означава, че ще прегърнем Божиите предизвикателства и че ще отговорим подходящо. Съвсем е възможно да загубим всичко там. Тези хора напълно се загубиха. Само техните деца успяха да наследят Божиите обещания.

Векове по-късно ние четем за един друг основен водач в историята на Израел, който също е преминал през един много дълъг и изпитателен „пустинен” период. Това е Давид – овчарът, призован да бъде цар.

Давид прекарал буквално години наред, бягайки от Саул, за да спаси живота си, тогавашния цар на Израел, който се почувствал заплашен от Давид. Младият мъж знаел, че е призован да бъде цар, но чрез голямо страдание той влязъл в царуване. Той прекарал години, криейки се в пещери и дори в села на филистимците, за да се спаси от завистта на цар Саул. Към него се присъединили 400 други изгнаници, така че той имал своя малка армия от „бунтовници”, които ръководел. Бог го обучавал да е добър водач. Но този период от живота му бил ужасно труден и обезсърчаващ.

Както виждате, Бог не е можел да си позволи друг „Саул” да води Израел. Ето затова той е трябвало да изпита Давид до такава степен. Той е искал да бъде сигурен, че той е бил човек „според Божието сърце”. Този процес отнел много години.

Едно от ключовите изпитания, които преживял Давид, било изпитанието на „бунта”. По едно време той имал възможността да отнеме живота на Саул много лесно и хората му го карали да го направи. Ако той беше убил Саул, царството щеше да е негово. Но Давид не повдигнал ръка срещу Саул. Той все още го уважавал като „Господния помазаник”, дори и да му е било ясно, че Саул е бил отхвърлен от Бога като цар. Давид не предвижил напред своята съдба, разбивайки нечие съществуващо водачество. Той изчакал Божията ръка и Божието съвършено време. Това бил жизнено важен изпит за Давид.

Накрая Саул бил убит в битка и Давид се възцарил на точно определеното време от Бог. Тогава започнала „златната епоха” в историята на Израел. А дългото време на подготовка в пустинята свършило огромна работа на Давид до края на живота му.

Старият Завет обаче ясно показва, че не само бъдещи царе или водачи се обучават от Бог в пустинята. Повечето от Божиите пророци обикновено били подготвяни за служение на тези места на изолация и самота. Всеки един Илия или Елисей трябвало да преминат през подобен период на интезивно духовно обучение. И това важи не само за Стария, но и за Новия Завет. Всъщност до ден днешен, ако има служение, което най-често се асоциира с понятието „пустиня”, то е пророческото служение. И аз мисля, че има голям „пророчески” аспект на това, което виждаме днес в движението „извън църквата”.

Бихме могли да дадем пример за преживявания в „пустинята” за много от старозаветните пророци, тъй като това изглежда като нещо почти универсално за всички тях. Но аз си мисля, че един от най-интересните пророци в това отношение е Йоан Кръстител, пророкът, „подготвил пътя” на Новозаветната ера. Исус заяви, че „няма по-велик от Йоан Кръстител измежду родените от жена”. Йоан е бил предназначен да бъде пророк – бил е изпълнен със Святия Дух още от утробата на майка си. При все това след 30 години на подготовка, продължителността на служението му била само 6 месеца! Но какви 6 месеца.

Йоан Кръстител е бил истински пророк на „пустинята” в най-радикалния смисъл. По време на неговата подготовка и обучение ние знаем, че той се е криел в пустинни места, докато дойде времето да се покаже. Изведнъж той се появява от нищото, но с пронизващо слово на покаяние. Неговите проповеди били измежду най-ревностните в историята на пророците. „И излизаше при него цялата юдейска страна и всичките ерусалимляни, и кръщаваха се от него в реката Йордан, като изповядваха греховете си.” (Марк 1:5)

При Йоан не само дните на подготовка били в пустинята, но и цялото му служение! По всякакъв начин той бил мъж на пустинята. И той имал честта да кръсти Исус – обещания Месия.

Важно е да помним, че Исус също мина през период в пустинята точно преди да започне своето служение. Както знаем, след като бил кръстен, Святият Дух слязъл на него като гълъб. „Тогава Исус беше отведен в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола.” (Мат. 4:1) Този пустинен период бил време на изпитание и изпробване, на пост в продължение на 40 дни и нощи, и на неспиращи атаки от врага. Когато Исус преминал всичко това, Той бил готов да започне служението си. Така че дори в живота на Спасителя на света, „пустинята” е била жизненоважен крайпътен камък.

Апостол Павел също преминал през подобно преживяване. Той пише, че веднага след като се обърнал и бил изпълнен със Святия Дух, той прекарал време в Арабия (пустинен район), общувайки си с Бог, като не посетил апостолите в Ерусалим за поне 3 години. (Гал. 1:17,18) Това отново илюстрира колко важно е за тези, които имат специално послание от Бог да прекарат време насаме с Него преди да се покажат на света. Те първо трябва да бъдат подготвени. И точно затова е пустинята.

Както виждаме из цялото Писание, много от Божиите бъдещи водачи и проповедници са били изпращани на места на самота и съкрушеност, преди да бъдат доведени до тяхната истинска съдба. Ние дори не сме и споменали Божии герои като Ной, Исус Навин, Яков, Йов и други, които са имали подобни преживявания. Част от процеса лежи в „чакането”. Както и във факта, че всички помощни „подпорки” са били взети. Така дори само очакването може да бъде мъчително.

Пустинята също така се справя с всеки страх от хора, както и с „систематичните” начини да гледаме на нещата. Бог често я използва, за да ни донесе една съвсем свежа перспектива, която е много важна за водачите, които ще представят „нов” подход или ще се сблъскат с опозиция поради конфронтационните думи, които може би ще носят. Самотните пустинни години им дават този гръбначен стълб, поставящ ги да застанат пред тълпите или властите и да изявят Божията истина без компромис. Те сега наистина се боят от Бог, а не от хората. И те мислят различно от другите. Пустинята е жизнено важна за всеки, който иска да донесе прясна манна на Божия народ.

По-долу са цитирани интересни имейли, които получих по тази тема:



Скот (САЩ):

Ние бързаме да приравним „пустинята” с нещо негативно. Аз не вярвам в това. Вярвам, че някои неща, които Бог се готви да направи, не могат да бъдат научени от амвона. Старият израз „което не може да бъде научено, трябва да бъде уловено”, играе голяма роля във всичко това.

А детенцето растеше и крепнеше по дух; и беше в пустинята до деня, когато се яви на Израил” (Лука 1:80). Една промяна в реда се готвеше да стане... Йоан, синът на Захарий, нямаше да научи тази ИСТИНА в дома на баща си, нито на служба в събота. Това беше откровение, което Йоан получи, докато беше в пустинята. Това, което Бог се готвеше да направи, действието, което се готвеше да се разкрие (Исус), трябваше да бъде научено извън влиянието и реда на деня.



Вярвам, че има промяна в реда, която идва днес в църквата, точно както в дните на Йоан. Аз нямам предвид нов ред за спасение или благодат. Имам предвид в църквата. Ние сме произвели много неща, с които Исус няма нищо общо. Вярвам, че промяната в реда ще доведе Божия ред отново при Неговия народ. И вярвам, че Бог води тези, които нарича свои синове, в „пустинни” места, защото се готви да вложи нещо в сърцата им, което със сигурност не може да бъде научено в църквите днес...

Аз не казвам, че всичко в църквата е оплескано. Аз обичам църквата. Ходя на църква всяка седмица. Вярвам, че и тези в пустинята обичат църквата също. Вярвам, че те са там по повеля на Святия Дух. Има неща и истини, които Бог им разкрива и които не могат да бъдат научени между 4-те стени на църквата в момента.

Във вашата статия вие споменавате, че „хиляди напускат сега. И много се чувстват сякаш, че „очакват” нещо”. Аз вярвам в това! Вярвам, че те са там с очакване. Постейки, молейки се, слушайки Божия глас. Съмнявам се, че много от тях осъзнават защо е така. Но просто поради вярата си, те знаят че Исус е казал: „Излез”.

Вие споменавате, че за тях не е възможно да стоят там завинаги. Съгласен съм. Вярвам, че те ще се върнат и ще проникнат в църквата. И ще донесат с тях послание и откровение, което ще ни смае.

Очевидно има такива, които ще използват „раните” като причина да напуснат и да не поемат отговорност. Други са просто мързеливи и плътски. Но има и такива, които са чули гласа на своя Господар, викащ ги да търсят лицето му и сърцето му извън 4-те стени на местната църква.
Дебора (от неизвестно място):

Много са напуснали „системата” и не знаят защо. В Египет евреите се търсеха за да „работят”. Това е символично относно изтощението, което идва от „делата”. Праведността, основана на действията, е изключително уморителна. Повечето са се съгласили на системата несъзнателно. Вярвам, че Бог призовава много извън тази „система на вяра”... Той ни призовава извън „Египет”.

Когато Той ни зове „извън лагера” е време за празнуване. Защо? Мисля така, защото Той казва така, че е време за по-дълбоко взаимоотношение с Него и време за подготовка. Подготовка за това, с което ще се сблъскаме в бъдеще. Призивът извън лагера, точно както беше за Исус, е призив да умреш. Това ще бъде най-доброто и най-лошото време. Най-доброто, защото ще имаме по-дълбоко от всякога взаимоотношение с Него и защото няма да е обременено с „дела”. Най-лошото, защото това, което не е от Него, ще трябва да умре. Ох.
Хари (Австралия):

Като много други, аз съм сигурен, че сме били предупредени за опасността да бъдем в такава ситуация да сме „сами” и по този начин да бъдем обект на вълците (въпреки че съм срещал повечето вълци в църквата) и да „забравим да се събираме заедно” с братята.

Пустинята е едно пусто място, лишено от забавления, пишност и фанфари, място където само Господ те чака. Вече 5 години минаха и се опитваме да „се върнем вътре”, но някак продължаваме да бъдем изблъсквани „обратно навън”... Ние не сме огорчени, не сме неподчинени, но сме разочаровани.

Понякога трябва да си отвън, за да видиш какво всъщност става вътре. За да помогнеш на някой, който е вътре в ямата, трябва да бъдеш отвън, за да го издърпаш. Разбира се, да бъдеш „навън”е болезнена тема за тези, които са „вътре”. То носи на яве много въпроси, които няма да се скрият, но с които не искат да се сблъскват.

В пустинята ние намерихме Него и само Той ни заведе там и ни храни и ни направи да растем по този начин, който хиляди животи на църковни събрания не би могъл да постигне. Може би като Йоан Кръстител ние очакваме призив да излезем и да идем в градовете (Лука 3:2) и също като него да бъдем хора подготвени да подготвят пътя на Неговото идване...

Може би светът ще види нещо различно, може би ние отново ще бъдем хора, които ще „обърнат света наопаки”.


Много от тези, които ми писаха, имат да кажат много интересни неща за техните преживявания в „пустинята”:
Кристофър (САЩ):

Бях наставляван от две големи служения и до 1996 г. станах втори по отговорност в едно служение тук, което стана известно в пророческите среди.

Към края на 1999 г. Господ започна да ми говори за идолопоклонничество към служението. Това беше много тежко за мен, защото аз просто следвах насоките на моите наставници, а и бях се отказал от успешна бизнес кариера, за да отговоря на „призванието” (както бях учен). Тогава, през ноември 2000 г. Господ сам дойде при мен и започна нашия разговор...

Седях си в моя син стол зад бюрото в офиса ми, когато изведнъж чух Божия глас да ми говори по много ясен начин. Той каза: „Крис, наред ли ще е ако ти кажа, че ще предприемем едно пътуване до дълбоката страна на пустинята и там всичко, което си мислел и взимал за нормално, ще се прекрати. Няма да има срещи, дейности, никаква явна активност. Като че ли всичко ще е спряло – но – това, което ще имаш, ще е моето явно присъствие”. Последва кратка тишина и когато Той се върна, каза: „Крис, ако всичко, което имаш, съм Аз и само Аз, това достатъчно ли ще ти е?”

Веднага след като Исус свърши с въпроса си, аз знаех, че правилният отговор е „Да”, но нещо в мен ме накара да спра и да помисля върху него, а не да отговарям прибързано. Като че ли това, което кажех, щеше да предрече онова, което имаше да се случи – и то щеше да стане веднага след като го изрека. За кратко аз обмислих какво би съдържал и отговорът „Не” („Не, Исусе, не би бил достатъчен. Ние искаме служението повече отколкото желаем Теб”), но това изглеждаше толкова нелепо, че аз бях готов да отговоря на въпроса му, въпреки че можеше да предполага неочакван обрат в себе си, за който не бях помислил. Знаех, че всяко служение, което би си заслужавало ТРЯБВА винаги да започва и да свършва с Исус. Така, че аз казах: „Да, Господи, Ти си достатъчен”. Тук последва още един момент на тишина и Той просто каза: „Добре”. Силата на Неговото присъствие отмина и аз не преживях нищо подобно до края на юни 2002 г.

Една сутрин към края на юни 2002, аз седях точно в същия стол в моя офис, работейки, и Господ отново дойде при мен, така както беше станало през онзи ноември. Въпреки, че беше минало време от нашата последна „среща”, Той ми говореше така, все едно продължавахме последния ни разговор. Той каза: „Крис, ако ти бях дал нещата, които ти мислеше, че искаш в служението, щеше да ги презреш дори повече от аспектите на работата ти, които отнемат твоето време и възпрепятстват Моя призив в твоя живот – правейки труден твоя вървеж и това, за което съм те призовал”.

... Той каза още: „В идващите дни най-голямото желание на моя народ, ще е да седнат в нозете ми и да се радват на общуването си с мен. Повече техните страсти няма да обхващат нещата, които те вършат за мен. Аз ще бъда тяхната най-голяма страст. И тогава, аз ще кажа на един: ще идеш ли да занесеш това послание на онази група; и на друг: ще идеш ли да помогнеш на онзи на улицата, който е в голяма нужда; а на трети: ще идеш ли да насърчиш онзи, който е от овцете ми. Заради тяхната страст към мен, те няма да имат желание да напуснат мястото си в нозете ми, но ще идат и ще направят това, което съм им казал, поради голямата си любов към мен. Те ще идат и ще извършат задачата си така, както съм ги научил, но когато свършат с всичко, ще бързат да се върнат на мястото си. Никога те няма да заменят своята страст към мен с нещата, които те вършат за мен. Само аз ще съм тяхна страст.”

Ние трябва да „излезем” и не виждам да се върнем. Аз очаквам с нетърпение да видя какво ще прави Господ сега, защото аз вярвам, че Той стои зад всичко това.
Нанси (САЩ):

Трябва да кажа, че аз не се чувствам като в пустинята. Може би да съм, а да не знам (ха!). За мен пустинята е някъде там, където не е Бог. А аз въобще не се чувствам така. Аз си говоря с Него всеки ден. Той ми говори всеки ден. Аз го следвам колкото мога. Доверявам му се, че ще ме заведе до по-голяма вярност към Него, по-голяма посветеност в молитва, по-голяма любов към Него. Да, аз обичам общението си с хората, но имах такова през всичките години, докато бях в църквата. Единственото, което ми липсваше, беше Бог!
Родни (САЩ):

Преди около 7 години започнах да осъзнавам, че съм прекарал целия си живот като така наречен християнин, живеейки в някакъв вид грях, мислейки през цялото време, че съм познавал Бог. Изведнъж разбрах моята огромна нужда от Него. В продължение на шест месеца се молих Той да направи нещо за мен. Един ден Той го направи. За един миг Той дойде и ме очисти и напълно пренасочи живота ми. Тогава се запитах защо за толкова много години в църквата, никога не бях виждал подобна сила. Обичайки Бог повече от всякога и растейки, все повече ме отделяше от организираната църква. Бях страдал от вина, от изключителна самота, от много безсънни нощи и много други емоции, като в продължение на години аз си мислех, че единствено аз се чувствах по този начин. Нека да подчертая, че любовта ми към Бог продължаваше да расте през цялото време. Той лично ме учеше на неща, които никога не бях научил в църквата. Бог запълни сърцето ми с толкова прекрасни неща, а аз толкова много исках да кажа на хората, но нямаше уши, които да чуят това.

Понякога пустинята беше мъчителна за мен и моето семейство. Беше много по-лесно в старите дни, когато живеехме в неведение, просто играейки играта. Много пъти ние си мислехме, че може би трябва да се върнем назад и отново да участваме във всичко онова. Когато ходим на „църковна служба” ние често биваме завладяни от скръб и голяма тъга. През последните години сме се срещали с хора като нас, а знаем и за много други. Понякога ходим на църкова служба просто защото изпитваме такава любов към хората, каквато никога преди не сме и искаме да сме с тях (дори с такива, които не познаваме), дори да ни трябва седмица и повече, за да се възстановим от травмата след това. Трябва да допълня, че църквата, към която се водим, доколкото може се справя добре.

Сега, като вече са минали 7 подобни години, аз не бих го заменил за нищо друго. Дори в огромната пустиня и в самотното време аз бях толкова сигурен, че Бог прави всичко това, че бих заложил живота си. Той беше толкова невероятно верен и сега като че ли сме извън пустинята и чувстваме, че нещо е време да се случи.
Ники (САЩ):

Понякога, когато си сам, знаейки за някои като теб – си мислиш, че си бунтовно настроен – но времето с Бог е толкова богато, дълбоко, а растящите корени толкова добри – че знаеш, че това е добро. Учим се да чуваме, да ходим и да следваме нашия Господ – по много реален и личен начин. Той има своите причини – и аз знам, че знам – няма да имаме проблем да го чуем, когато ни каже: „Идете”- но то сигурно няма да е в сграда – а в живия храм от Неговите деца – всеки покорявайки се на призива, който е чул...
Дона (САЩ):

Извън църквата съм от няколко години – понякога посещавам някоя – но винаги чувам гласа на Духа: „Не, това не е твоят дом”. От доста време знам, че моя Баща има цел за тази опитност в пустинята, която ще разбера на точното време. Напоследък разбрах, че в пустинята се подготвя магистралата...

Не знам точно какво е планирал моят Баща за мен, но то е далеч извън всичко, което мога да си представя. Знам, че има откровение на възстановена истина, което идва към мнозина в пустинята, и което скоро ще бъде разкрито. Всички трябва да направят покупките от Откровение 3:18, а най-вече колурия за очите. Не всичко идва по благодат – тези, които побеждават, трябва да платят цена.
Шерън (САЩ):

Ние сме много далеч от това, което трябва да представлява църквата.
Аз също преживях период в пустинята, така че знам какво е. Там не е лесно, при все това всички трябва да минем оттам. Пустинята има своята цел - аз благодаря на Бог за моята опитност, защото научих толкова много. Но сте прав, че идва време, когато трябва да се излезе оттам. Не може да стоиш вечно в пустинята (о да, аз исках това). Идва време, когато Бог ще те извади оттам, така както направи с Мойсей, както и със Своя Син. Тя може да продължи 40 дена, 6 месеца или 40 години, но трябва да излезеш най-накрая. Ако не го направиш, за какво ти е била?




Каталог: userfiles -> statii
userfiles -> Седмичен информационен бюлетин
userfiles -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004
userfiles -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска
userfiles -> Закон за бюджета на доо- 2012 г., Кодекс за социално осигуряване, 6 наредби,свързани със социалното осигуряване
userfiles -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси
userfiles -> Автоматични предпазители базови конструкции и основни характеристики на автоматичните предпазители
userfiles -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс
statii -> Живота на Новозаветната църква от Франк А. Виола


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница