Извън църквата” Андрю Стром Защо десетки хиляди посветени християни напускат църквите? Това някакво „движение” ли е?



страница4/6
Дата17.09.2016
Размер1.11 Mb.
1   2   3   4   5   6

ОСМА ГЛАВА


ОПАСНОСТИТЕ

Както видяхме в тази книга, хората имат много добри причини да напуснат църквите. При все това, има и друга страна. Аз лично съм срещал хора извън църквите, които повече от десетилетие стоят настрана от абсолютно всичко. Докато не разбера някаква особено добра причина за това, аз не мога да го приема за правилно. Понякога една вярна тенденция се превръща в отнасяне, година след година. Вярвам, че има много опасности в това. Сърцето ми е с тези, които са на път, но понякога си спомням за тези израелтяни, които обикнаха пустинята повече от Обещаната земя – и изживяха живота си в нея. Те никога не наследиха Обещаната земя. Техният дом стана пустинята и те никога не достигнаха призванието си.


(Тук не се обръщам към тези, които са в домашни църкви, а по-скоро към тези, които са в „самотните” крайности.)
Не мога да повярвам, че Бог ни изпраща в пустинята, за да изживеем живота си там. Няма смисъл – и е напълно небиблейско. Пустинята винаги е била място за подготовка. Ако стоим там твърде дълго, само защото ни е станало „удобно”, тогава сме в голяма опасност да изпуснем Божието призвание и всичко, което Той има за нас. Пустинята е място за обучение, а не Обещаната земя.
Познавам много християни извън църквите, които са развили манталитет на „пустинята”. Станало им е „удобно” там и за тях би било голямо сътресение дори и да се замислят да се преместят. Цялото им мислене прави ужасно трудно за тях присъединяването към нещо отново – дори да е истинско движение на Бог. Те са станали хронични „неприсъединяващи се”. Точно като израелтяните, рисковете им се струват прекалено големи. Пустинята е тяхното удобно местенце.
Мисля си, че особено важно за израелтяните, е че тяхната голяма криза дойде, когато трябваше да напуснат пустинята и действително да влязат в Обещаната земя. Не можаха да се накарат да го направят. Рисковете им изглеждаха твърде големи. Смятам, че това представлява момент от голяма опасност и за днешните „пустинници”. След като са прекарали няколко години навън, за тях е рисковано дори да помислят да се присъединят към някого отново – дори да е „нов мех”. Забелязал съм, че дори размишленията за обстановка в „Тялото” заплашват техния комфорт и те се отдръпват от каквото и да било въвличане в нещо. Това е ужасен срам. Това е моментът, когато израелтяните загубиха всичко – цялото си бъдеще.
Пустиня, която продължава постоянно – година след година – без „Обещаната земя”, е просто кошмар. Тя е доказателство, че нещо не е наред. Хора, на които им е удобно в подобна среда, трябва да се справят със себе си. Нещо определено не е както трябва.
Вижте, Новият Завет познава само един вид християнство – Тялото. Въобще НЯМА ТАКОВА НЕЩО като индивидуалистично „остави ме на мира” християнство в Библията. Може да има пустинни периоди, но те не траят вечно. Те са временни. Те са времена на обучение и подготовка. Те не са „нормата”. Всъщност те не са нормалната църква въобще.
Изучавал съм история на Съживленията и мога да ви кажа, че никога не е имало съживление, което да е включвало „излизане и осамотяване”. Може да е имало подобен период преди съживлението, но то никога не идва при заклетите индивидуалисти. В Новия Завет всичко е „ЕДНО ТЯЛО” – свързано заедно, обединено в съгласие.
Осъзнавам много добре, че църквите, които виждаме около нас днес, са далеч от „новозаветните” църкви. Така че мога да разбера защо хората се въздържат от присъединяване към тях. Но това не е извинение да приемеш поведение „анти тялото”. А се страхувам, че това се случва с много хора извън църквите. Те стават хронични „неприсъединяващи се”. Циници и стоящи настрана. Пълната противоположност на хората от „Тялото”. Всъщност много от тях са от този тип, които няма да се присъединят към нищо никога. Това правилно ли ви изглежда? Това прилича ли на общество на „Съживлението”? Със сигурност не. Ако сте анти-тялото, тогава сте и анти-Исус. По друг начин не мога да го видя.
Както подхвърлих по-рано, съм се срещал с няколко човека (някои от тях бивши водачи), които са били извън църквите в продължение на близо двайсет години. Някои от тях са противници на цялата идея за общи „събрания” (Твърде е „религиозно”, казват те). Така че те не се събират с никаква група изобщо. И са сами по себе си щастливи – „само те и Бог”. Трябва да кажа, че това е ужасна загуба. Не мога да подкрепя мисленето на „безполезния слуга”, който скри таланта си в земята, вместо да го използва за Божието царство. Не мога да повярвам, че Бог иска хората със силни дарби и призвания да прекарат в самота двайсет години в някакво духовно блато, просто защото не приемат положително идеята за „Тялото”. Смехотворно е. Много от тези хора имат възгледи, които църквата отчаяно има нужда да чуе. Но никога няма да ги чуем, просто защото те говорят само помежду си.
Има един вид „елитарност” (или духовна гордост) във всичко това, която е много отблъскваща. Знам това, защото аз самият бях такъв, когато бях извън църквата. Тя носи едно самодоволно поведение, което казва: „Църковните хора са ‘религиозни’. Те са хванати от ‘системата’. Ние сме свободни от всичко това. Ние сме тези, които наистина знаем какво става.” С подобно поведение е много лесно да станем податливи на духовна гордост. Няма разлика от фарисея, който се молеше по подобен начин: „Благодаря ти, Боже, че не съм като другите...”
Казвам ви, когато дойде моя „кризисен период” през 1993 г. – времето, когато излязох от пустинята – Бог ме изобличи за много подобни неща. Всъщност аз видях, че може да има толкова много гордост, елитарност и „сектантство” измежду напусналите, колкото и в най-религиозните църкви! Когато се отделите и гледате отгоре на другите християни, тогава сте фарисеи. Няма значение дали сте в църква, извън църква или каквото и да било. Себеправедността е ужасно зло. И доколкото аз съм видял, тя е широко разпостранена в много части на това движение.
Много е възможно да си „религиозно” нерелигиозен . Възможно е да си толкова уплашен от всичко, което изглежда като „църква”, че да бягаш на километри в противоположната посока и да възприемеш глупави крайности. Някои от нещата, които съм виждал измежду напусналите църквите, са почти смехотворни, ако не бяха толкова трагични. Бил съм на събрания, където всеки се страхуваше да не бъде погледнат като „водач”, така че трудно се случваше нещо. Бил съм с хора, които мислеха, че пеенето е твърде „религиозно”. Бил съм с други, които мислеха, че всяко „организирано” нещо не е от Бога. И се сблъсках с други, които мислеха за „религиозно” благодарението за храната!
Тези хора четат ли някога Библиите си? Не са ли чели Деяния на апостолите?
Както виждате, „извън църквата” може да стане също толкова „секта”, колкото всичко останало. Ако не внимаваме, то може да стане един смехотворен „анти всичко” клуб. Той може да стане дори нашият личен малък „култ” – държащ ни в окови, които да ни разделят от другите и да не ни позволяват да изпълняваме Божията воля за живота ни.
Аз говоря за „крайната” страна на това движение. Но вярвайте ми, има много хора, хванати в това нещо. Пазете се!
Преди 1993 г. самият аз бях прихванал много от тези неща. А какво ми отвори очите и ме изведе от 7 годишната пустиня? Много е просто. Бог ми показа как да се справя с много от „крепостите” и оковите надълбоко вътре в мен, и след като това стана, много неща изведнъж ми станаха много ясни. Като че ли капаци ми паднаха от очите.
Преломният момент дойде, когато получих ново откровение за властта, която Бог дава на всяко от Неговите деца да „събаря крепости” – дори в техния собствен живот. Започнах да виждам, че вътре в мен има една „земя”, която не е превзета все още от Бог и е все още в ръцете на врага. Имаше крепости на гордост, бунт, отхвърляне и всякакви видове окови от миналото, които бяха дълбоко в мен. Те не бяха „демони” сами по себе си, но те позволяваха на врага да има положения в моя живот, които да използва срещу мен. Въпреки, че се бях „покаял” за много неща в живота ми, това изглежда не се справяше с тези по-големи крепости. Някак те трябваше да бъдат изкоренени.
Бог ми показа, че имам нужда да го помоля да освети тези крепости, така че да стане по-ясно с какво точно се боря. След това трябваше да се отрека с устата си, но ОТ ДЪНОТО НА ЦЯЛОТО СИ СЪЩЕСТВО, от всяка една крепост – бидейки много конкретен. Трябваше да ги изгоня от мен като „нечисти неща” в името на Исус – отказвайки се от тях с цялата сила на моето същество. Това беше една безпощадна мисия „открий и разруши”.
И проработи! За период от три дена аз преминах през целия си живот по този начин, молейки Бог да ми покаже всичко, с което трябва да се справя. И едно по едно тези неща бяха отречени и изгонени от моя живот в името на Исус. Какво преобразяване! Как се промени живота ми за три дена!
И след като преминах през този процес, открих, че очите ми са отворени към неща, които си мислех, че са „наред”. Някои от „извънцърковните” ми разбирания - за водачеството например, сега разпознах просто като бунт. И много други неща бяха по-скоро произтичащи от отхвърляне и гордост, отколкото богоугодни. Разбрах, че съм също толкова религиозен и самодоволен относно принадележността ми към движението „извън църквата”, колкото и когато бях по-рано в моя живот, когато принадлежах на една много „изключителна” петдесятна деноминация. Поведението ми беше едно и също. Възможно е да си много легалистичен, праволинеен и осъдителен в това да си „извън църквата”.
Сега, когато тези крепости са си отишли, се чувствам по-свободен от всякога. Изпитах истинска свобода в Христос – може би за първи път. Вече не съдех хората по външната проява на тяхното християнство, или „кутиите” в които бяха, но по-скоро по тяхното сърце спрямо Бог и искреното им търсене.
Започнах да забелязвам, че в книгата на Деянията има СИЛНИ ВОДАЧИ (апостоли и стареи), както и ясна степен на ОРГАНИЗАЦИЯ И СТРУКТУРА. Забелязах, че има ДИСЦИПЛИНА И АВТОРИТЕТ (лоши думи за много хора „извън църквата”). И разбрах, че някои от моите отношения „извън църквата” са били по-скоро „реакция” на сегашната система, отколкото точни библейски гледни точки.
С осъзнаването на всички тези неща, които нахлуваха в сърцето ми, целият ми мироглед се промени и почти за една нощ аз напуснах „пустинята”. Беше време да вляза на топло от студа.
Така че, как виждам сега движението „извън църквата”? Всъщност аз все още съм убеден, че Бог подготвя много хора в пустинята, така че тя е много важна. Също така мисля, че навлизаме в едно велико време на „промяна” в църквата. А „оттучването” на старите начини и да грабнем новото, е нещо което Бог определено желае да направи. Много от домашните църкви и клетъчните мрежи, които възникват, са свидетелство за тези ветрове на промяна. Но има дълъг път докато стигнем до християнството на Новия Завет. Сега е само началото.
Убеден съм, че много от призованите извън църквите, имат водачески призив в живота си. Всъщност си мисля, че те ще бъдат лидери в идващото движение на Бог. Както вече отбелязахме, изследването на Алън Джеймисън разкрива, че 94 % от християните извън църквата, които той е интервюирал, са били накакъв вид водачи в църквата. Това е зашеметяваща статистика. Не мога да не мисля, че Бог се готви да прави нещо ново и че подготвя водачите си в пустинята, както винаги е правил. Това има огромен смисъл и е напълно издържано библейски, както вече видяхме.
Остава факта, че някои хора са в голяма опасност от това да останат в пустинята завинаги. Това е една от най-големите ми грижи. Защото лично съм го видял и е ужасно.
Убеден съм, че в пустинята има неща, с които ТРЯБВА да се справим, за да минем от другата страна. Това е със сигурност една от основните причини, поради които Бог ние изпратил там – да се справим с тези проблеми в живота си.
Както казах преди, точно както при израелтяните, „изпитът” идва когато дойде време да излезем от пустинята. Остават ли бунтът и непростителността? Съществуват ли още проблеми с водачеството и авторитета? Изцерени ли са всички „рани”? Гордостта и страхът от отхвърляне имат ли още власт в сърцето ни? Това са критични въпроси за всеки един от нас. И това са нещата, които ще имат значение.
Няма спор, че излизането от пустинята е „риск”. Никой не иска да бъде наранен отново. Никой не иска да бъде отхвърлен отново. Никой не желае да му се налага да вика „покайте се” в лицето на тълпата.
Но Бог трябва да има водачи. И те трябва да са водачи, на които Той да може да се довери. Те не трябва да се страхуват да говорят в лицето на общественото мнение. Те трябва да са водачи, които виждат нещата „различно” и които наистина се страхуват от Бог, а не от хора. Те трябва да са добри пастùри и проповедници на Истината. Бог трябва да има такива водачи. И Той трябва да ги изпрати в „училището на пустинята” и да чака, и да чака, докато са готови. Това винаги е било цена, която Той е бил готов да плати.
По-долу са цитирани имейли, които получих по тази тема:
Мерилин (САЩ):

Току-що прочетох за вашата опитност в пустинята... Помогна ми да разбера, че трябва да разреша на Бог да изцели болката, която преживях от ръцете на „църковни” хора, така че да мога да се събирам отново с тях. Пустинята беше започнала да ми харесва – бидейки там насаме със себе си.

Съвсем наскоро Бог ме изпрати на една конференция с радикално хваление. Аз му казах, че трябва да ми каже за какво бях там или си отивах вкъщи, защото преди това Той ми беше казал, че имам нужда да прекарвам време с Него, а това можех да правя и у дома. Когато отидох на конференцията, говорителят отбеляза колко важно е общото хваление. Бог ми каза: „Когато беше болна и умираше, ти прекара време с мен насаме и аз те изцелих. Но сега моето Тяло е болно и умиращо и ти трябва да прекараш време с другите членове на Тялото ми, хвалейки ме, така че то да бъде изцелено”. Бог ми каза, че Неговото Тяло ще бъде изцелено по същия начин, по който моето е било изцелено – просто прекарвайки време с Него, радвайки се на Неговото присъствие.

Бог направи значително изцеление на сърцето ми, докато бях на конференцията и изчисти целия стар боклук. Той отново освободи Духа си в мен.

Аз си мислех, че съм приключила с цялата тази работа по изцелението до този момент, когато Бог ми даде слово, в което казва, че трябва да Му позволя да изцели всички болки, от които съм страдала. Когато го попитах кои са те, всичко което получих, бяха различни водачи и хора от църквата. Аз ги бях забравила и нямах в себе си горчивина. Не ми беше трудно да помоля Бог да ги благослови или да се моля за тях. Но когато се появеше идеята да се присъединя към тях отново, това не можех да понеса. Бог ми показа, че съм сложила голяма стена и съм се отделила поради болката. Аз даже се питах цял ден дали всичко това е от Бог, защото не можех да разбера защо Бог ще иска да се събирам отново със същите хора, които преди са ме отхвърлили. Вчера един човек ми каза, че трябва да се свържа с някои хора в района. Аз нямах абсолютно никакво желание. Най-накрая му казах, че ако Бог ми каже, ще го направя, но иначе няма да ида при тях. Е, днес Бог започна процеса на казването.
Марк (САЩ):

Помнете, че всички библейски личности, които бяха изпратени в пустинята (Павел, Исус, Давид и т.н.), излязоха оттам и се присъединиха към тялото с тяхното обновление. Ние всички ще се присъединим също към тялото. Но в този процес Сауловците на старите мехове ще се опитат да се съпротивят и да ни отхвърлят. Винаги става така.

Бог ми говори преди 3 години (чрез друг християнин) и Той много ясно ми показа, че докато не се предам на Неговата невяста, няма да ми бъде разрешено да знам Неговите тайни. В пустинята аз научих много неща за Него, но през последната година Той ме върна в църквата. Определено ми беше трудно да се подчиня на авторитетите (бидейки самотен вълк в продължение на толкова много време и имайки толкова различни ценности). Нещата, които Бог ми показва в духовната реалност, съществуващите църкви не могат да ги разберат или поне няма да ги приемат.

Тази година Той поиска от мен да посещавам нещо като „училище” за изграждане на църкви – може да си представите колко интересно е това, сравнявайки техните ценности с тези, на които вярвам Бог ме научи.

И все пак трябва винаги да помним как Давид не предприе нищо срещу Саул. Бог изведе Давид обратно в царството за да стане новия цар. Но през цялото време Давид имаше респект към избрания от Бог авторитет. Вярвам, че трябва да сме достатъчно силни, за да вървим напред, прокламирайки това, че Бог прави нещо ново, но трябва да сме и достатъчно смирени, за да помним, че трябва да се подчиняваме на избрания от Бог авторитет. И при все че се различаваме от тях по някои неща, Той ги е сложил там.
Джеф (САЩ):

Бог ни изпраща в пустинята за точно определено време и за точно определена цел, а после ни връща обратно в тялото Христово, за да извършим работата, която ни е дал. Аз също бях пратен за известно време в пустинята, но това време свърши вече. Той ме призова в нова църква, която вярва по начина, по който аз вярвам и Той започна да възстановява служението, което имах преди, както и да изцелява сърцето ми от минали болки. Чудесно е да си част от такава любяща група, която прави всичко възможно да живее по начина, който изповядва. Една част от служението, което имам, е да споделям нещата, които Бог ми е открил по време на опитността в пустинята. Едно от нещата, които се чувствам воден да споделям, е как Бог ме промени през този труден период.

Това се случи и на Илия, следвайки Божията победа на Кармил (3 Царе 18). Спомнете си, че когато той избяга от заплахите на Езавел, той също отиде в пустинята за известно време и Бог дори го благослови. Но след това, когато му показа славата Си, той го попита: „Какво правиш тук?”... Докато Илия си стоеше в пустинята, Бог не можеше да го използва. Затова и му каза: „Какво правиш тук?” А след това: „Върни се по пътя, по който дойде”. С други думи след като Бог му показа каквото трябваше, Той го изпрати обратно при неговия народ и обратно в служението.

Също така помнете, че пустинята е място на изпитания и откровения. И като такова, то никога не е било предназначено за постоянно обиталище на Божия народ... Той ви изпраща обратно, за да споделите с другите онези неща, които Той ви е показал по време на вашатао опитност в пустинята (точно както направи и с мен). И точно затова Илия трябваше да помаже Елисей като пророк и Йеху като цар. Само си представете какво щеше да се случи, ако той никога не беше изпълнил своята задача.
Алисън (Южна Африка):

Знам какво е да си в църква, където моето (и на моя съпруг) видение е било дълго време смачквано от водачеството. И знам какво е да обикаляш пустинята без никакво общение. Това място не е Църквата.

Знам какво е да си на събрание, където хората са водени и манипулирани от човешки емоции – това също не е Църквата.

Така че къде е Църквата? Това е въпросът. Християните „извън църквата” всъщност търсят ли Църквата – или са доволни в своята изолация? Ако искрено търсим, то ние сме готови да видим преродената истина. Но докато сме доволни в нашата изолация, адаптирайки се приятно към пустинята, молейки се за „ние четиримата и не повече”, то тогава Бог да ни помага, но със собствените си действия ние забавяме идването на нашия Господ... Нека не си „играем” повече на критичност, така както някои си „играят” на църква.



Каталог: userfiles -> statii
userfiles -> Седмичен информационен бюлетин
userfiles -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004
userfiles -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска
userfiles -> Закон за бюджета на доо- 2012 г., Кодекс за социално осигуряване, 6 наредби,свързани със социалното осигуряване
userfiles -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси
userfiles -> Автоматични предпазители базови конструкции и основни характеристики на автоматичните предпазители
userfiles -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс
statii -> Живота на Новозаветната църква от Франк А. Виола


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница