Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Ако под „душа" разбираме смелостта, възвишените чувства, великодушните пориви на индивидуалността, схващана от нравствена гледна точка, то да, животните имат душа.

Ако под „душа" разбираме нематериално жизнено начало, което същевременно е ефирно и субстанциално и се отделя от тялото в смъртния час; ако под „душа" разбираме двойник на съществото, подобен на живия, който е бил и който му дава възможността да продължи да живее в един друг свят, то да, животните имат душа.

Бих казал и нещо повече: животното е душа: animal est anima; по любопитен начин езикът им дава онова, което религията и обичайното здравомислие не им признават.

По повод на езика ще уточня, че с наименованието „животни" обхващам в тази книга само висшите гръбначни. Така давам предварителен отговор на подигравчиите, които непременно ще се разчувстват от дървениците, хлебарките, комарите и въшките.

Колкото до причудливия свят на насекомите, свят студен, утилитарен и лишен от любов, във връзка с него може да се говори само за групова душа, особено когато се касае за социални насекоми.

Следователно именно физиологията ще очертае границата между груповите души, от една страна: синьокръвни животни (главоноги), животни с безцветна или оцветена в жълто или зелено кръв (мекотели, бодлокожи, начленени) и индивидуалните души, от друга страна: животни с червена кръв или гръбначни, и по-конкретно, така близките до нас бозайници. Червената кръв наистина е проводник на душата. „Плът с душата й, сиреч с кръвта й", се казва в Битие (9:4), което познава само червената кръв.

Да, животните имат душа. Ако можех да направя подобно изявление пред хора от неолита, египтяни, гърци, персийци или индийци, то щях все едно да блъскам по отворена врата. Щяха да ми се присмеят, че съобщавам извечна истина, също както днес ми се присмиват за това, че говоря „такива смахнати неща".

И наистина, за всички древни хора съществуването на душа у животните било нещо очевидно. Питагор, който е имал прозрения за толкова много неща, учел, че душите на животните са безсмъртни също като тези на хората, тъй като и едните, и другите произлизат от Душата на света. Същата идея се открива у Анаксагор от Клазомена: „И човешката, и животинската душа произлизат от Душата на света и са от същото естество като нея, тоест, с божествен произход."

Древните наричали „Душа на света" силата, проникнала всички молекули на вселената, служеща като движещо и оформящо начало на материята. Но според Питагор, Платон и александрийците тази сила, придаваща движение и форма на всички същества, е междинна субстанция между космоса и върховния Бог, докато за стоиците този Разум, това Жизнено начало е самият Бог. Подобно на човека, животното е проекция на божественото.

Аристотел, за когото човешката душа била триединна: вегетативна (или хранителна), чувствителна и рационална (като последната е лъч от Божеството), признава съществуването на чувствителна душа у животните; всички философи го следват в това. Това разделение се запазва чак до Бейкън, който отрича съществуването на хранителна душа, като запазва от Аристотеловата схема само рационалната и чувствителната душа.

След него Декарт, който задълго парализира европейското мислене, отхвърля съществуването на чувствителната душа с твърдението, че животните са автомати и свежда до чисто механични онези техни способности, които са общи за тях и за хората. В неговата система се запазва само рационалната душа, чийто атрибут е мисълта.

Оттогава мостовете между западноевропейския човек и природата, която го подкрепя и заобикаля, са разрушени. Светът на животните става подозрителен и скоро всяка проява на разумност от негова страна се окачествява като дяволска. За пореден път сатанизмът се настанява на място, опразнено от християнството.

Ако се задълбочим малко, ще видим, че душата на животните създава проблеми едва от епохата на разпространението на тази религия, която, също като Декарт, винаги се е бояла да не би да застраши човешката съдба, като признае на животните и най-малкото духовно подобие с нас.

Като отхвърля двойната възбрана на църквата и на Декарт, някой си Пиер Масюе не се поколебава да напише в своята книга „Елементи на модерната философия" (1752 г.): „По повод на човешката душа вече казахме, че тя представлява нематериална субстанция, притежаваща способността да мисли. А животните със сигурност също притежават тази способност. Следователно те имат душа. Дали душата па животните е безсмъртна? Да, и то по самото си естество, тъй като тя е духовна."

Фактите от всекидневни наблюдения, приведени в тази книга, сочат, че емоционалните прояви на висшите животни, живеещи около нас, са напълно подобни на тези у хората. Очевидно се касае за различия в силата им, а не в естеството им.

Като се опира върху факти от научни наблюдения, агностикът Жан Ростан достига до същото заключение. Той добавя: „Ако отричаме съществуването на душа у животните, с какво основание хората ще я имат?"

Аргументът на човека, който беше едновременно учен и философ, може и да се обърне като дреха с две лица: ако признаваме съществуването на душа у хората, с какво основание животните ще са лишени от нея?

По парадоксален начин онези християни, които отричат съществуването на душа у животните, всъщност се присъединяват към материалистическата теория. Ако съществуването на такава душа им създава проблеми, какво ли ще бъде, когато им се наложи да приемат нравствената й стойност, психическите й способности и живота й след смъртта? Как ще ги накараме да признаят, че субчовешкият свят също е увлечен във възходящата спирала на неунищожимия живот?
II

ТЕХНИТЕ ЧУВСТВА

Животните са същества, изпитващи чувства във всички значения на този термин:

- Чувство в смисъла на ясно съзнание. А, както казва Бергсон: „Всяко съзнание е памет." Господ ни е свидетел каква памет имат те!

- Чувство в смисъла на емоционално преживяване: радост, страх, тъга, любов, приятелство, нежност, чувственост, възхищение, алтруизъм, състрадание, отмъстителност.

- Чувство в смисъла на интуитивно и гадателско познание... а те ни надминават в тази област; виж глава 13, наречена „Пророчески дарби, телепатия, виждане на разстояние."

Животните са изначално емоционални същества; те не могат да прикриват чувствата си, които са винаги много силни. Тъй като емоционалните им преживявания не са удържани от интелекта, те са много по-наситени.

Вече чувам класическия упрек в антропоморфизъм: „Вие им приписвате човешки поведения." Аз отговарям: Не им приписвам, а им връщам дължимото. Връщам на животните онова, което им принадлежи: всички пориви на любов, гняв, взаимопомощ, хитрост са били присъщи на тях много преди да станат присъщи нам. Всички тези противоречиви страсти не са чакали появата на човека, за да се проявят: те са съществували стотици векове преди него.

Нежност и приятелство

Животните познават нежността, която е съвсем различна от половата любов, чието предназначение е възпроизводството на вида. Съществуват множество примери за приятелство между животни от един вид, а дори и между такива от различни видове, известни като враждуващи.

Враждата между кучетата и котките не е наследствена предопределеност, не е записана в гените им. Те не прекарват времето си в свади, сбивания, открити или тайни войни. Можем да ги видим да се целуват, ближат, галят, да лудуват заедно и да се разбират чудесно, когато трябва да измамят хората... или да ги разнежат, както в случая в Отвил.

В списанието „Четиво за всички" от февруари 1969 г. може да се прочете следния разказ на г-жа Сел от Ница:

Ето и още един пример за разбирателство между куче и котка, разказан от д-р Мери. Една котка дращи отчаяно пръстта в края на една ливада. Тя иска да извади малките си, които фермерът е закопал живи. Но не успява, защото земята е корава; лапичките й са целите в кръв.

Тя се връща във фермата, търси навсякъде кучето-пазач, накрая го открива, застава пред него и успява да му съобщи какво иска от него. Какъв начин за общуване използва? Сигурно съществува език на котките, език на кучетата, но нима има и есперанто между двата вида?

Все пак крехката писана се връща заедно с големия пес. Той подушва мястото и започва да рови с мощните си лапи. Пръст и прах летят наоколо и скоро котетата са изкопани. Истинско чудо - те са живи! Котката и кучето ги захапват за вратлетата и ги пренасят едно по едно в сеното, където те постепенно се съвземат. Майката облизва новородените си и им дава да сучат.

Междувременно един млад овчар наблюдава братската сцена между двете животни. Отива и разказва на фермера какво е открил. Какво ще бъде решението на човека, своеволно и страховито божество? Нима наново ще осъди на смърт невинните оцелели?

Става второ чудо: трогнат, той ги пощадява.

Когато се запознах с Реглис, той беше черно котенце, което белият териер Сафир бе взел под свое покровителство. Присъствал съм на техните привидно яростни боричкания, безумните им препускания, игрите им на криеница из креслата и канапетата на семейство мои приятели. Представлението-родео завършваше с впечатляващ цирков номер: Реглис поставяше мъничката си главица в устата на Сафир, който нежно я похапваше, и през възхитената публика преминаваше тръпка на ужас. Сафир можеше да го обезглави с едно стисване на зъбите.

Днес Реглис, все така облечен в черно, подобно на съдия или свещеник, е дебел и кротък котарак, който се е отказал от игрова дейност (както е модерно да се казва днес); той отблъсква с отегчение и снизходителност поканите за игра, които му отправя закачливият Сафир, съхранил буйността от своята младост.

Погълнат от дълбоки метафизични размишления, Реглис се е превърнал в „космат, дебел, охранен калугер-котарак", който сякаш казва на бившия си другар в игрите: „Остави ме на мира! Тези глупости вече не подхождат на годините ни."

Животните и децата, които ги възприемат като хора, спонтанно се насочват едни към други. Децата завързват приятелства не само с така наречените домашни животни, но и с диви. Съвсем не е нужно да се ходи в Индия, за да се открият деца-Маугли.

Но западноевропейските деца трябва да знаят, че ако срещнат в гората сърне, временно изоставено от майка си, принудена да избяга от някаква опасност, те в никакъв случай не трябва да го галят, тъй като сърната, когато усети върху него човешка миризма, може да го изостави окончателно.

Ужасът от хората е така дълбоко вкоренен у дивите животни, че видяхме как през август 1975 г. по време на гигантските пожари, опустошили Долна Саксония, елени и сърни, притиснати между морето от пламъци и притичалите да ги спасят пожарникари, предпочетоха да се гмурнат в огъня.

Не мога да не припомня тук прекрасната история, разказана от Плиний. Едно момче живеело на брега на езерото Лукрино, което тогава било свързано с морето и прочуто със стридите си; то имало навика да споделя хляба си с един делфин, който идвал, когато то го повиквало. Скоро между тях възникнало истинско приятелство. Училището, в което ходело момчето, се намирало в Поцуоли, където богатите римляни ходели на курорт. Така, за да стигне до това разположено на запад от Неапол градче, момчето трябвало да обиколи пеш целия залив Байа.

Един ден му хрумнало да яхне делфина, който не се възпротивил, и да го насочи към отсрещния бряг, отстоящ на около една левга. Двамата бързо свикнали с тези отивания и връщания през морето. Всяка сутрин делфинът чакал момчето и го отвеждал в Поцуоли; всяка вечер го връщал обратно в Лукрино. Тъй като притежавал невероятното чувство за време, с което се отличават нашите домашни животни, той винаги бил много точен на двете срещи.

Момчето обаче починало. Делфинът продължил да чака в обичайния час идването на приятеля си... до деня, в който разбрал, че всичко е свършено... Тогава той се оставил да умре на брега.

Преди време в Съединените щати се завързала подобна връзка между дете и делфин, която обаче не завършила със смъртта на двамата приятели.

Павзаний, великият репортер на II век, разказва как едно дете лекувало ранен от рибари делфин; без съмнение ранен неволно, тъй като древните мореплаватели хранели огромно уважение към това животно. Излекуваният делфин проявил признателността си към момчето, като идвал, когато то го викало, и го отнасял на гърба си там, където то искало да иде. Но тези морски разходки не били така редовни, както пътуването между Лукрино и Поцуоли.

В своите „Откровения" Ламартин разказва за страстната привързаност, която децата и малките животни естествено изпитват едни към други.

„Имах агънце, което един селянин от Мили ми беше дал и което бях научил да ме следва навсякъде като куче, най-нежното и най-вярното същество. Един ден готвачката каза на майка ми в мое присъствие: Госпожо, агнето вече е тлъсто; касапинът дойде да го иска, да му го дадем ли?"

Малкият Алфонс се възпротивил, запитал какво е това касапин, бил ужасен от отговора и успял да извоюва помилването на своя питомец.

„След няколко дни майка ми сякаш случайно ме преведе през двора на една касапница, където мъже с разголени и окървавени ръце колеха телета и овце. Вадички кръв пушеха по камъните... Мисълта за тези ужасни и отвращаващи сцени, които задължително предшестваха всяко от месните ястия, които се поднасяха на масата, породи у мен отвращение към животинската храна и омраза към касапите. Въпреки че необходимостта да се съобразяваме с условията в обществото, в което живеем, ме принуди оттогава да ям онова, което ядат всички, аз запазих осъзнато отвращение към сготвеното месо и винаги съм виждал в професията на касапина нещо от професията на палача. Затова до дванадесетгодишна възраст се храних само с хляб, млечни продукти, зеленчуци и плодове.

Майка ми беше убедена, а и аз като нея имам същите убеждения, че да убиваш животни, за да се храниш с плътта и кръвта им, е един от недъзите на човешкото съществуване... Тя вярваше, а и аз вярвам, че тези навици да се проявява коравосърдечие спрямо най-кротките животни, наши спътници, помощници, наши братя в труда и дори в привързаността на този свят, че тези заколения, жаждата за кръв, видът на пулсиращата плът са създадени, за да огрубяват и закоравяват поривите на сърцето... Тя никога не ми даде да ям месо, преди да стана на възрастта, на която бях запратен в объркания живот на колежите."

Взаимопомощ и подпомагане

Дали животните проявяват взаимопомощ едни към други? Дали познават благотворителността? Както винаги, фактите ще послужат за отговор. Като се прибирал вкъщи, един миньор от Кардиф с изумление забелязал два плъха, които бавно ситнели един до друг, захапали една и съща сламка.

Той убил единия с тоягата си; другият обаче, вместо да избяга, останал объркан на място. Миньорът го разгледал по-отблизо и установил, че бедната животинка била сляпа.

Неговият прочут сънародник, физиологът Чарлз Дарвин, бил свидетел на подобно явление: стари врани, ослепели и неспособни да си търсят препитание, били хранени от своите дружки. А предшественикът на Дарвин, еволюционистът Ламарк, наблюдавал как врабчета долитат на помощ на съседна двойка с малки, за да построят отново гнездото им, разрушено от палави деца.

Друг френски натуралист, Луи-Пиер Гратиоле (1815-1865), който водел в Сорбоната лекциите по сравнителна анатомия и физиология, разказва в труда си под название „Сравнителна анатомия на нервната система" за една прекрасна проява на животински алтруизъм: „Един военен кон, вече застарял, но някога прекрасен и буен, чиито зъби били толкова изтрити, че не можел да дъвче сено и ечемик, месеци наред бил хранен от двата коня, които били вързани от лявата и от дясната му страна. Тези два коня издърпвали сеното от яслата, сдъвквали го и го пускали пред стареца."

Американката Даян Фосей (наскоро убита от бракониери), която бе посветила живота си на опазването на големите маймуни, бе установила, че здравите горили хранели своите ослепели или сакати съплеменници.

Френската преса от октомври 1975 г. разказва следната любопитна случка: прекосявайки улицата в голям град, едно малко кученце било блъснато от кола. То лежало полумъртво на шосето и всеки момент можело да бъде премазано от следващите автомобилисти, никой от които не спрял. Никой измежду минувачите не се досетил да го вземе и пренесе на сигурно място. Внезапно изникнала една немска овчарка; изтичала към малкото кученце, захапала го за кожата на врата и го пренесла на тротоара. Там голямото куче облизало раните на малкото и останало до него да чака помощ.

Колкото до телевизията, тя ни направи преки свидетели на драмата, разтърсила едно елзаско село, в което всяка година идвала една и съща двойка щъркели. Дошло времето за отлитане на юг; но женският щъркел бил болен или ранен и не бил способен да предприеме дългото пътуване. Той лежал в гнездото, а мъжкият стоял до него неспокоен и нетърпелив и гледал как над главата му отминават първите прелетни птици. Кое ще победи - инстинктът или любовта? За миг изглеждало, че е надделял инстинктът. След като хвърлил последен поглед към спътницата си, здравият щъркел се примирил, че ще трябва да лети сам; излетял, издигнал се и се присъединил към другите. В продължение на няколко минути кръжил в небето. Ала отчаяният зов на спътницата му го накарал да завие и да се спусне обратно. Под аплодисментите на тълпата той легнал до нея. Любовта, алтруизмът и свободният избор надделели над биологичния порив.

Този забележителен пример за преодоляване на инстинкта срива цялата грижливо изградена постройка на Декарт, Малбранш и техните следовници.

Духът на взаимопомощ и алтруизъм се проявява и спрямо хората. Този път на преден план са делфините-морски свини. В брой № 7638 „Ла Депеш дю Миди" разказва как един рибарски капитан на име Е. Ж. Льомер бил спасен от морски свини. Той бил паднал в морето в Мексиканския залив, на осем километра от брега, без някой от екипажа да забележи. Заплувал, но не знаел накъде да се насочи, тъй като не виждал брега. За щастие, скоро го наобиколило стадо симпатични и сърдечни делфини-морски свини, които го ориентирали в правилната посока; като го побутвали с нос, повдигали го и си го подавали като ватерполисти, те буквално го отнесли до брега.

Когато се озовал на сигурно място, капитан Льомер научил от рибарите в Порт Лавак, че имал невероятен късмет, тъй като водите на залива гъмжали от акули. Делфините му спасили живота два пъти, като го отвели към пристанището и като го предпазили от акулите.

Нервна депресия

Тъй като животните са много сантиментални, тъгата може да проникне дълбоко в душите им и да предизвика у тях онези състояния, които някога се наричаха „неврастения", а днес - .депресия".

Селестен бе котарак с хермелиново бяла козина и истинска мания за чистота. Той прекарваше спокойни дни в малка къща в Менил льо Роа, което по времето на моето юношество още беше село.

Настъпиха мрачните месеци на 1940 г. Стопанинът му Жак Льофор, един от моите приятели, взе участие във френската кампания и бе пленен. Селестен не можа да понесе продължителното му отсъствие; започна да страда от функционални смущения и скоро изгуби охота за живот. Вече нищо не го интересуваше: нито птичките, които преди дебнеше, свит под някой храст в градината, нито мишките, които носеше на ужасената от това майка на Жак, нито вкусната храна, която тя му приготвяше въпреки трудностите в снабдяването с припаси, нито дори тоалетът му, на който преди той посвещаваше почти една трета от времето си. Също като повечето хора, страдащи от нервна депресия, той се запусна и козината му придоби неприятен сивкав цвят.

Селестен потъваше в дълбока хипохондрия. Той, който беше голям любовчия, сега пренебрегваше дори околните писанки с възхитителна козина. Той поемаше рискове, защото, без да е чел Аристотел, знаеше, че „женските котки са много по-темпераментни от мъжките. Те изобщо не притежават добродетелта да им устояват, а безспир ги предизвикват, безжалостно и безсрамно, дотолкова, че понякога дори стигат до насилие".

Не зная дали на Селестен му се е наложило да се прави на Йосиф и да отблъсква напора на дръзките Путифар¹; зная само, че г-жа Льофор се боеше, че синът й няма да го завари.

Но чудото стана: един хубав ден през 1942 или 1943 г. Жак се завърна от плен за голяма радост на майка си и сестра си, но не и на Селестен, който за всеобщо изумление избяга още щом го зърна и се скри в дъното на градината.

- Какво му става? - изненада се Жак. - Очаквах по-друго посрещане. Знам, че е малко странен, но все пак!

- Той ще се върне след пет минути - отвърна майка му, която добре познаваше котешката душевност. - Не смее да застане пред теб такъв мръсен. Отиде да се почисти.

Отсъствието на Селестен продължи не пет минути, а близо пет часа. Толкова време му е трябвало, за да почисти почти тригодишната наслоена мръсотия.

Вечерта Селестен с блестящо бяла козина, вирната опашка и бодра походка влезе като истински крал в трапезарията, където празнуваха завръщането на Жак.

Ето още един пример за нервна депресия у животно: от няколко години Жилбер К., мой читател и приятел, изживява тежък и обезсърчителен период на завръщане към земята. Той напусна Париж и професията си на архитект на интериори, установи се в едно село в Сарт и се зае с обработването на малък личен земеделски участък. Върши сам убийствено тежка работа: занимава се с отглеждането на екологично чисти зеленчуци и плодове, но също така гледа традиционните животни - овце, кози, прасета и свине-майки. Никога не ходи на почивка, дори и за края на седмицата, и може да отсъства само за един ден, след като е нахранил с биберон козлетата и агнетата. Той става рано и си ляга късно; няма нито време, нито желание да си готви; с две думи, той е изтощен и преуморен.

Срещу загубилия търпение Жилбер се изправя прасето Ернест - твърдоглаво, непокорно и вбесяващо. Цяла епопея е да го извади от кочината му, а после и да го върне обратно. Към това трябва да се добави, че Ернест, който обожава Жилбер, непрекъснато се плете в краката му с риск да го спъне.

Въпросната сутрин прасето се инати по своя си начин, невъзможно е да бъде изведено... и вбесеният му господар го удря силно с тояга по гърба. Ернест изпуска дълъг стон, сяда и не помръдва повече: като няма статуя на болката. Обезпокоен, Жилбер се пита дали не му е счупил гръбнака. Измъчван от угризения, той се погрижва за раната, която е повърхностна. Тъй като е и малко лечител, възлага ръце върху жертвата си.

Въпреки грижите му обаче Ернест остава вцепенен, изгубил охота за живот. Той е засегнат не толкова от телесната болка, колкото от гнева на господаря си. Преживеният от него шок не е физически, а метафизичен. Светогледът на прасето е рухнал, то е открило, че човекът, негов идол, негов бог, не е добър. Колкото до Жилбер, който продължава да упражнява лечителските си умения върху него, той изцяло греши. Прасето смътно долавя това и тази двусмисленост се добавя към екзистенциалната му тревога: в крайна сметка добър или лош е богът? Да го обича ли, или да се бои от него? О, тази манихейска дилема е непоносима! Прасето Ернест губи апетит от нея. То е изпаднало в депресия.

Бети

Също като прасето Ернест, кравата Бети постоянно се мотаела в краката на господарката си, американска гражданка, преобразена във фермерка. Докато Бети била грациозна юница, не по-едра от голямо куче, тя била глезена и получила всякакви права, дори и правото да се разхожда из къщата. Тя обграждала непредпазливата си господарка с ежеминутно обожание, което ласкаело суетността на добрата жена.

Ала Бети растяла, натежавала и наедрявала; масивното животно се превръщало в заплаха за мебелите и дребните украшения в хола. Натрапчивата й и несръчна нежност дразнела все повече нейната mistress , чиято ярост избухнала един ден подобно на библейските слова: „Get thee behind me Satan! Thou art an offence unto me!” (Назад, Сатана!.....).

Втрещена, кравата не вярвала на косматите си уши; тя не могла да понесе шока: получила сърдечна криза и се строполила в припадък.