Наскоро издателство „Жанет 45” издаде романа „Марципаненият чехъл” от Ася Кулева. Сюжетът следва житейската нишка на Василена, в която като възелчета се вплитат историите на другите герои, а нейната история се оглася от мъдростта на старата баба Злата. Мъчителното домогване на Василена – жена, прехвърлила четиридесетте – до смисъла на живота, както и при баба Злата, естествено се оказва обвързан с Мъжа и с мъжете, пресекли житейския им път или просто присъединили се към него.
В търсенето на Мъжа Василена преживява разочарования, но не се отказва да осмисли живота си чрез любовта, въпреки че всеки провал я наранява емоционално. Може би затова с известна доза цинизъм – като вид самозащитна реакция – тя определя мъжете като екземпляри, класифицира ги като природни видове, чрез безхаберието им за Любовта. Видимият непукизъм, „бодливостта” на Василена са разгадани от мъдрия поглед на баба Злата. Старицата я припознава като своето съкровено Аз. По този начин, изричайки себе си, ненатрапчиво й помага да се вглежда в живота не само за да постигне сърцевината му, а и да се научи да прощава – на себе си и на другите.
Така се разгръща историята на две жени, които обществото от някогашни или модерни еснафи най-лесно ще нарече грешници – без значение дали са сгрешили или съгрешили. Но те – дори в съгрешаването –са светици, тъй като за тях животът без любов е като ястие без вкус. Неслучайно готвенето в романа е превърнато в ритуал на интимно приобщаване към другия.
Какво търси в тази плетеница от човешки съдби марципаненият чехъл? От една страна, той е еротичното кулинарно изкушение, за да се вкуси любовта. От друга – става докосване до Естеството във въображаемия приказен свят на елфите, където Василена изживява най-необикновената си нощ в танца с хер Амадеус Гайстертурм. Там тя изгубва единия си елегантен домашен чехъл (лоша поличба!) и влиза в езерото, за да го намери. Усеща как водата и езерната тиня обгръщат нозете й, извайвайки нови чехли. Накрая старият рак поднася с церемониален поклон загубения земен чехъл, за да се съчетае – засега – „марципанът” на езерната глина с този на еротичната кухня. А не е ли това пантофката на Пепеляшка, по която Мъжът ще я познае?
Приказните светове кореспондират с битовите и надземните. Горчивите прозрения, пораждали себеукори, модулират просветления. Ето защо романът завършва с пресъздаването на мандала. Всъщност ние я градим и разрушаваме ежедневно, без да си даваме сметка за това, защото какво ако не мандала е приготвянето на храната и нейното „унищожаване”?
Финалната мандала е сътворена по идея на Велико – не къде да е, а край пресъхналия кладенец – така в пресъхналите души се възвръща изначалната вода – живот – жизненост. Четирима герои – четири душú – правят човешката мандала, за да я втъкат в мандалата на всемира... После облак поглъща слънцето и мракът поглъща земята – едно от предизвестията за Апокалипсис. Василена, Велико, Детелина и Спаско заедно разрушават мандалата, за да строшат страховете си. Слънцето, откопчило се от облака, заприличва на седемлистна детелина. В безгрижния смях на персонажите тържествува Естеството – хармония между Природата и Бога.
За да продължи животът, който е Любов.
Буктрейлър - http://vbox7.com/play:7ff16348
Сподели с приятели: |