Жанета Димова 11 в Лудост. Това е лудост
Изтегляне 403.57 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- МЕЧТАТЕЛЯТ ОТ ТАР
- ЗА „ОРЪЖИЯТА И ЧОВЕКА” ИЛИ КЪДЕ Е ГРАНИЦАТА НА ЕВРОПА
| ЛУДОСТ
Жанета Димова – 11 в Лудост. Това е лудост. Гумите на колата се въртяха бързо и някак си успяваха да следват сравнително бавния ритъм на песента по радиото. Шосето бе равно и асфалтът шумеше под гумите на старата кола, с която бе пропътувала всичкия път от себе си до тук. Струваше й се, че колата бавно се засмуква от невидим тунел, тъй като тя неусетно отпускаше крака си върху педала и превозното средство послушно започваше да се надбягва с вятъра. Защо го правеше? Нямаше смисъл. Това бе просто поредното място, през което й се случваше да премине. Да, остана малко повечко и се забавлява с този и онзи, но това не означаваше нищо. Хората ежедневно се срещат с много хора, с които си прекарват добре, и толкова. Това не означава, че трябва да станат част от живота ти. Няма смисъл да се губи времето в напразно кроене на планове за живота с този или онзи. Хората идват и си заминават също като облаците. Трябва да си глупак и невероятно наивен, за да вярваш, че някой облак е минал покрай теб специално, заради теб или че ще го видиш отново. Облаците идват и най-често са много красиви. Несъзнателно си мислиш, че са толкова хубави специално заради теб, защото, все пак, филмът, в който участваш е твой и именно ти играеш главната роля в него. Красиви и големи те идват и може би само теб виждат, сякаш ти казват неща, които само ти чуваш и разбираш. Това не трае много, макар да го чувстваш като цяла вечност. Идва моментът, когато облаците си тръгват също толкова бавно, колкото са дошли, но сега на теб ти се струва, че те бягат. Бягат толкова бързо, че не можеш да ги настигнеш. Но колкото и да ги следваш с поглед, те си заминават. Дори и да успееш да ги следваш, те вече никога няма да са същите. По пътя си те се променят, губят познатата ти форма и често се превръщат в просто небрежно разпилени нишки захарен памук. Тогава се спираш и, наблюдавайки остатъците от нещо красиво, в което си вярвал толкова силно и искрено досега, си казваш, че всичко е било напразно. Чувстваш се измамен и подлъган, може би дори използван. Тя си бе обещала да не гони повече облаците. Още като дете бе разбрала, че няма смисъл, защото те само идват, карат те да се влюбиш в тях, омайват те със захарните си приказки и реещи се усмивки, а после си отиват и ти, глупакът, бягаш след тях, без да гледаш накъде и какво оставяш след себе си. Влюбен в нещо така нежно, ти искаш да го притежаваш, да го държиш в дланите си и да го боготвориш с любовта си, но това никога не става. Още като дете бе разбрала, че облаците са нещо, което е също толкова недостижимо, колкото и божествено. Никой не може да ги притежава, докато те притежават множество деца, а и възрастни, чрез тяхната човешка любов. Когато порасна, несъзнателно започна да вижда облаци в хората. Искаше да ги дари с любовта си, да ги държи в обятията си и да ги обича просто защото бяха красиви. След известно време разбра, че хората не бяха така добри и възвишени като облаците. Може би, защото не се рееха из небето, не познаваха чистия и лек въздух – с удоволствие дишаха катранени изпарения, не познаваха слънцето – постоянно му се мръщеха и го проклинаха, когато ставаше прекалено горещо за техните човешки тела. Облаци. Големи пухкави облаци. Не спираше да ги вижда в очите на хората. Виждаше тяхната красота и им се любуваше, а често в замяна получаваше само лоши думи и враждебност. Ключовете за колата потракваха. Удряха се ту във волана, ту в радиото. Тя никога не е била луда. И сега не беше. Беше напълно сигурна в това. Водеше нормален човешки живот. Купуваше си кафе, кипваше вода и си го приготвяше. Най обичаше да го пие на някоя веранда. Смееше се на шегите, на които се смееха и останалите. Имаше храни, които обича, и такива, от които нещо в корема й започваше да се преобръща. Рядко четеше вестници, но пък обичаше да е сред приятели, да се разхожда с тях в парка и да слуша дългите им философски монолози. Обичаше да подарява подаръци и да получава цветя. Рядко гледаше телевизия, защото предпочиташе да чете или да си мисли за нещо, докато готви. Обичаше да слуша музика и често слушаше старите си дискове. Ани беше нормален човек. Според приятелите й тя бе обикновено симпатично момиче с голямо сърце и много хубав характер. Рядко се случваше да се скара с някого, понеже често живееше сама и рядко имаше приятели, но ето, че сега имаше. Нещо повече – започна да живее отново нормален човешки живот и това я плашеше до лудост. Отново се запита дали не е забравила да зареди достатъчно бензин, но се сети, че го стори още рано сутринта. Сега бе към два следобед и тя караше с бясна скорост към онова, от което бягаше цели две години. Лудост. Пълна лудост. Беше си обещала нещо, което бе придобило силата на природен закон за нея, и ето, че сега го нарушаваше с цялата пламенност, на която бе способна. Точно преди две години, някъде по същото време, реши да се откаже от хората, да сведе контакта си с тях до минимум, да започне нов живот, нейния живот. Искаше да пътува. Просто да пътува и нищо друго освен нея самата да няма значение. Нямаше да гони никого вече, нямаше да зависи от нечия любов. Нямаше да се влюбва. Бе разбрала, че тя не е просто поредното момиче, неусетно превърнало се в жена, а нещо друго. Нещо, което и тя не можеше да си обясни напълно. Нещо напълно човешко, но и някак напълно различно. Не, не беше луда, просто виждаше нещата различно, чувстваше ги много по-ясно и пълно. Цветовете за нея бяха наситени и ярки. Целият свят със своите цветове, аромати и звуци й действаше така опияняващо понякога, че не можеше да се откъсне от всичко това с часове. Водеше живота на наркоман. Винаги когато това й идваше на ум, се усмихваше и се чудеше дали и нейният живот ще завърши „по наркомански”. Бе изплашена и имаше усещането, че е бяла като платно. Гумите не спираха да се въртят. Все по-устремено… те като че ли пореха асфалта. За миг се почувства благодарна, че ги има, защото, ако зависеше от нея, краката й нямаше да я слушат толкова. Осъзнаваше какво иска. Градът, който бе напуснала, поредният град, от който си бе тръгнала като скитница, сега я бе уловил с невидими нишки. Те бяха едва забележими, но достатъчно здрави, за да я издърпат обратно – също като тези на паяка. Тя наистина се чувстваше някак заловена. Заловена от собствената си човешка природа. Не се чувстваше прегрешила или слаба. Изведнъж се бе случило нещо, подобно на катаклизъм в нейния свят. Две години тя живееше сама. Пътуваше почти постоянно от град в град и бягаше надалеч от онова в себе си, което я правеше тъжна. Сега изведнъж започна да чувства отново. Чувствата се бяга завърнали у нея по-силни от всякога и не търпяха никакви компромиси. Старата Ани се оказа безсилна под техния напор и ето, че не успя да ги овладее. Сега започна да разбира странните промени, които бяха настъпили у нея напоследък. Бе започнала да се вманиачава по отношение на личната си хигиена, изведнъж спря да харесва сладки храни, започна да слуша друга музика, дори сънищата й като че ли не бяха нейни собствени. На няколко пъти се бе уловила да търси с поглед отраженията на облаците по капака на колата си или в локвите край бензиностанцията. Странни неща се случваха в иначе сивия й, но спокоен живот. Лудост. Пълна лудост. В главата й се сипеше порой от несвързани една с друга мисли – ясен признак, че бе объркана. Come on now, who do you, who do you, who do you, who do you think you are? Ha ha ha, bless your soul! You really think you're in control… Заслуша се в Нарлс Баркли, който вървеше по радиото, и за миг мислите й утихнаха. Сякаш нещо в гласа му ги укроти. Засмя се. Помисли си, че песента напълно пасваше за ситуацията. Май бе допуснала да повярва на най-голямата си лъжа, също като хората, които познаваше. Бе решила да вярва, че контролира всичко в живота си – как да чувства, какво да чувства, кого да обича, кой да я обича, къде да принадлежи, какво да вижда и какво не… Подсъзнателно бе взела това решение без тя самата да знае, скришом от себе си. Избухна в смях – бе се самоизиграла. Тази мисъл бе достатъчно налудничава и абстрактна, но някак я вразуми и възвърна част от вярата й в самата себе си. Сега за първи път от две години тя бе обърнала колата и вървеше назад, а всъщност вървеше сега, не назад или напред, а за момента. Цели две години тя бе гонила едно ,,някога’’, едно ,,напред’’, което винаги изглеждаше по-безопасно и хубаво от онова, от което се страхуваше в себе си. Докато мислите отново се разбъркваха в главата й като топчетата в машините за тото и се осмели да се полюбува на големия облак, с когото колата се надпреварваше, тя не осъзнаваше все още, че бе казала ,,Стоп!’’ на своето лутане и се бе пренасочила към своето ,,сега. Всички промени у нея, които бяха съпроводили това решение, бяха просто предвестници на идването на един нов човек. Скоро тя щеше да се изправи пред собствените си страхове и да види в очите им, че тя е един нов човек, който не се страхува да гони облаците и не скърби за неспособността си да ги притежава. Превръщаше се в човек, който осъзнава, че любовта е красива, защото окрилява и дарява свобода. ХЛАПАЧКАТА Ива Иванова – 8 г Когато бях на седем, всички ме мислеха за странна, за едно объркано дете, което не осъзнава живота си и ценните неща в него. Но аз си бях едно обикновено седемгодишно момиче, за което забавлението беше най-важното нещо в цялата Галактика. Момиче, което не мислеше за нищо, за никого. Момиче, което правеше пакости, без да мисли за последствията. Момиче, което толкова отчаяно се бе вкопчило в своя свят, че не виждаше какво се случва навън, при големите. Скоро след като навърших седем, забелязах, че косата и очите ми не са в еднакъв цвят - очите ми бяха синьозелени, а косата ми – тъмнокестенява, почти черна. Беше странна комбинация, но според леля Дорис ми отиваше. Попитах родителите си какво ми има. Навярно бях някакво чудо на природата. Те ми казаха, че така съм по-красива, по-необикновена. Което всъщност си беше самата истина. Бях много по-необикновена, отколкото можеше да е едно седемгодишно момиче. Не говорех много. Не се разбирах с хората... като цяло и нямах много приятели. Само Ела, тя беше на седем и половина, според мисленето ми тогава, доста по-голяма от мен. Беше висока, за разлика от мен – вечното миньонче, и определено очите и косата й си бяха в един цвят – черни. Спомням си, че приличаше много на майка си, но баща й се бе намесил, като й бе подарил своите милиони лунички, които обсипваха носа й и които постепенно избледняха върху бледата й кожа. Ела обичаше да дърдори. Много. По всяко време. Никога не разбрах какво прави с мълчалив и необщителен човек като мен. Всъщност, общувах само с нея. Постоянно бяхме заедно. На площадката за игра никое дете не викаше толкова силно, колкото ние двете (там превъзмогвах нежеланието си да говоря). Игрите ни не бяха като на останалите. Нищо не беше. Другите момичета си играеха с кукли. Ние ненавиждахме куклите. Обожавахме игрите на духове и ченгета, в които един бял чаршаф и пистолет играчка, вършеха работа. Понякога, когато ходехме на пясъчника, си набелязвахме някое невинно петгодишно хлапе, хващахме го и го заравяхме до гушата в пясъка. Беше подло и невъзпитано, и опасно, разбира се, но беше забавно. Което бе по-важно от всичко друго. Петгодишните обикновено не оказваха голяма съпротива. Ела имаше куче. Най-огромният и най-лигавият Сан Бернар в целия квартал. Забавлявахме се истински, когато го къпехме. Целите ставахме в сапунка от шампоана и подгизвахме във вода, но както обикновено, не ни интересуваше. Двете го бяхме кръстили Косматият кафяв Сан Бернар на Ела, който има бяла козина на върха на опашката. За две седемгодишни деца – едно напълно нормално име. Но се оказа трудно да го назоваваме, защото никоя от двете нямаше особено желание да изговаря пълното му име. Само веднъж Ела бе изговорила истнското му име, после се отказахме и го наричахме Фред, но си дадохме дума, че когато умре ще напишем на надгробната плоча пълното му име. Един вид като уважение към кучешката му личност. След още няколко години аз навърших десет, а Ела - десет и половина.. После станах на единайсет, дванайсет, тринайсет и четиринайсет. Тя още беше до мен и винаги с половин година по-пораснала. Бяхме заедно, но много, много променени. Отдавна бяхме зарязали игрите на духове и ченгета и ги бяхме заменили с постоянно мотаене из квартала, а понякога и по-далеч. Светещите стъклени топчета, ролерите и федербалът бяха отдавна забравени. Сега имахме нови мобилни телефони, музикални плеъри и всякаква козметика. Всички обсъждания кое петгодишно хлапе да стане наша жертва на пясъчника, се бяха превърнали в оживени разговори за момчета. Бяхме пораснали. И точно тогава, когато си мислех, че всичко в живота ми е розово, дойде онзи проклет понеделник. Понеделникът, който отмъкна приятелката ми и не я върна никога повече. След училище Ела имаше среща с Том, новото си гадже, и реши да вземе такси до мястото, където щяха да се чакат. Аз щях да се прибера сама и да се заема с домашните. Такъв беше ефектът на бедния социален живот. Затръшнах вратата на стаята си, когато влязох, хвърлих училищната си чанта на пода до нощното шкафче и се тръшнах на леглото. Затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на примигването на нощната лампа. Навярно бе на път да изгори. Изпитах лека завист при мисълта, че в този момент Ела най-вероятно се разхождаше с Том на някое романтично място. Аз още си нямах никого. Сигурно защото още не бях достатъчно зряла, за което и да било момче в класа... или в училище... или по-скоро, за което и да било момче в света. Почти се бях унесла, когато рязкото отваряне на вратата ме стресна. Отворих очи. На прага стоеше татко, ръката му още държеше бравата, а на лицето му бе изписано съчувствие. Той беше хирург и това изражение се появяваше, когато трябваше да съобщи ужасните новини на близките на онзи, който не бе успял да издържи операцията.
Нещо в гърлото ми се взриви. От шока не успях дори да се разплача. Гледах татко сякаш ми казваше нещо напълно абсурдно, някаква огромна небивалица, която не заслужаваше дори да бъде чута. Не изпитах нищо. Нито ужас, нито страх, нито ярост... Нищо. Сигурен ли си, че е била тя? - Отчаяно се опитах да си внуша, че е станала грешка. Че Ела сега е на среща с Том, а не прикована за легло в болницата. - Може да е бил някой друг. Тя отиде... отиде на среща. Не може да е била тя. Не може! Не може!
Десет минути по-късно с татко влетяхме в спешното. Намерихме стаята й и той влезе вътре, но аз се закотвих на прага. Тя изглеждаше ужасно... с всички тези системи, бинтове и малки тръбички по нея. Лежеше кротко в леглото със затворени очи, дишаше изкуствено. Никога не я бях виждала по-безпомощна. Обикновено беше бойно момиче, може би малко повече отколкото трябваше, но сега беше смазана. Беше в кома. Татко беше дежурен и го повикаха от 18 стая, доколкото чух. Аз пристъпих към леглото й. Седнах на празния стол до нея и я загледах. Вече започнах да чувствам. Усетих влагата в очите си и скоро те преляха от сълзи. Само преди час й бях казала „до утре“, а сега я виждах как лежи, лишена от всякакъв здрав вид. Цялото й лице бе обсипано с малки драскотини, все още незараснали. Не беше естествено тя да е безпомощна, обикновено аз бях страхливата - самата гледка ме разплака. Исках веднага да отвори очи, да се изправи и да ми каже да не се преструвам на плачещо бебе. Защото тя си беше такава – не ме успокояваше, принуждаваше ме да не се предавам. Но сега тя не беше будна, не можех да и кажа нищо. Останах в стаята й много, много дълго. Изгубих представа за времето, но мисля, че бяха няколко дни. От време на време се появяваха сестрите, за да сменят бинтовете и да прегледат отново картона й. А тя още не се събуждаше. Когато след няколко дни за пръв път почувствах глад, се отбих до кафенето. Взех си кроасан и плодов сок и за малко да платя двойно повече – в училище имах навика да взимам двойна порция и за нея. От деня на катастрофата нямаше никакво слънце. Времето бе облачно, дъждовно, ветровито – сякаш и то скърбеше. Останах на масата в кафенето малко по-дълго, отколкото исках, загледана в сивото небе през прозореца. В главата ми като на видиолента се превъртаха всички спомени и моменти, прекарани с нея. Пясъчника, игрите, Фред, разходките. После изпитах гняв, исках да изтезавам убиеца й, докато сам не поиска да умре. Изплаших се от себе си, от мислите, които плуваха в съзнанието ми и побързах да се върна обратно в стаята й. Не успях да вляза – вътре имаше много лекари и медицински сестри. Тичаха около леглото, а ръцете им обикаляха главата й, ръцете й. Изпитах непреодолимото желание да им изкрещя да я оставя на мира. Но не помръднах и не казах нищо. Какво й правеха? Появи се татко и ме отведе в чакалнята при родителите й, а после се върна в стаята. Стоях там дълго. И мислех. Заради мен ли беше? Заради мен ли сега животът й висеше на косъм? Закуската не можеше ли да почака? Толкова ли бях гладна? Толкова ли бях нетърпелива да изляза? Ядосах се на себе си. Вбесих се. Дори за малко спрях да се гневя на таксиметровия шофьор. Изоставих я за десет минути. Само за десет минути... Татко дойде в чакалнята с папка в ръце. Онова изражение пак се появи върху лицето му. Изглеждаше много уморен. Дръпна родителите й настрана и след като им съобщи нещо, което не успях да чуя, майка й изкрещя с цяло гърло. Свлече се на пода, а съпругът й започна да я успокоява. Крясъци, крясъци, крясъци... После татко се приближи до мен и без да каже и дума, ме прегърна. Усетих най-смазващото чувство в целия си живот. Но не ми се говореше вече за живот... Два месеца след смъртта на Ела, родителите й решиха да се преместят в едно малко предградие в западната част на страната. Майка й ме повика да взема някои свои вещи от стята на Ела, които й бях заела. Когато пристигнах в къщата, ме посрещна кучето й, Фред. Побеснях. Не беше честно той да живее по-дълго от нея. Качих се в стаята й и си прибрах всичките CD-та, плакати на банди и няколко книги. Колко много имаше от мен в нея?! А аз имах само един стар албум със снимки. Родителите й заминаха същия ден, а аз останах в скучния град. Всичко ми напомняше за нея. Не отидох на погребението. Първо ме беше страх. После изпитвах злоба към всичко и всички около себе си. Ходех сама на училище, сядах сама на обяд и вече взимах само една порция. Така и не се сприятелих отново... с никого. Не исках да я заменя, не можех. Чувствах се виновна всеки път щом говорех с някое друго момиче за домашните или за контролни. Намразих понеделниците. Намразих Том. Намразих таксиметровите шофьори – всичките до един. А после просто... се отказах Вече съм на 32г. и живея в огромен град, далеч от града на Ела. Щастливо омъжена съм за най-ценния човек в целия свят – имаме две прекрасни деца, Ника и Бен. Те също са с различен цвят коса и очи. Но вече съм достатъчно пораснала, за да знам, че това е съвсем нормално. Твърде пораснала съм за игри в пясъчника или на двора. Вече не помня Ела. Не я помня, както преди. Но помня какво бе чувството. Онова безпощадно чувство, което сякаш преобръща душата ти, за да изпада всичко останало там, сякаш те изпразва отвътре. Когато за последен път отидох да посетя празната й къща, се припознах в една висока жена с черна права коса. Видях нея. И се усмихнах несъзнателно. Още се случва. И се питам дали някога ще спра да се вглеждам в миналото си. Дали някога ще спра да мисля за ужасните понеделници? Дали ще се променя? Навярно не. Още съм си същото седемгодишно момиче, което с радост би изкъпало Косматия кафяв Сан Бернар на Ела, който има бяла козина на върха на опашката. Не съм се променила въобще. РАЙ Мартина Неделчева – 10 б – Вярваш ли в Рая? Поглеждам лицето ти, учуден. Взирам се в огромните ти, питащи очи и за миг забравям въпроса, унесен в блясъка им... Мислите ми се завъртат като лента – откъслечни спомени. Парченца зеленикави стъкла; мирис на желязо. – „Това не е желязо, това е кръв, кръв, кръв” – шепти един мрачен глас в дъното на съзнанието ми, но не му обръщам внимание, свикнал съм да не го слушам – и писъци, ах, тези писъци, как ми се ще да заглъхнат завинаги... „Живееш в кошмар, приятелю” – обажда се зловещо гласът в главата ми. „И, колкото и да ти се ще, няма да се събудиш.” Изведнъж отново съзирам тези любопитни очи и осъзнавам, че не съм отговорил на въпроса. – Разбира се! – отвръщат устните ми с чужди и далечени думи, сякаш не са мои. Мои ли са наистина? Разпъвам лицевите си мускули в усмивка – очите ти срещу мен примигват изненадано – и усещам как лицето ми сияе от искреност. – Вярвам. Дано никога не разбереш, че тази искреност е фалшива. * * * – Раят наистина съществува! – казвам с широка усмивка. – Той е там. Толкова съм щастлив! Очите ти отново се втренчват в мен, този път без следа от любопитство. Дори блясъкът им е изчезнал. – Отиваш „там”, така ли? Гласът ти звучи... някак странно. Да, нехайно, сякаш си задала най-простичкия въпрос на света, но многозначително, сякаш от отговора зависи съдбата на вселената. – Отивам – отвръщам весело. Да, наистина отивам. Завинаги се откъсвам от кошмара и преминавам в онова вълшебно царство, което не съм и сънувал, че би могло да съществува. Какво оставям след себе си? Само зеленикави стъкла, кръв и писъци. – Радвам се за теб! Вдигам глава и виждам усмивката ти, а дъхът ми секва в гърлото. Но нима имам избор? Какво мога да ти дам аз? Само зелени стъкла, кръв и писъци. И въпреки това думите горчат на върха на езика ми, борейки се с устните ми като затворник пред портите на свободата. – И аз се радвам. Не това исках да изрека. А мрачният глас в мен ми се присмива, този път не мога да го заглуша. „Вечно ще останеш затворен, приеми го.” * * *
Зелени стъкла от бутилката на татко. Кръвта на малкия ми брат. Писъците на мама. Сънувам ги отново. Събуждам се, облян в пот, и първото нещо, което чувам, е капенето на старата, ръждива чешма. Днес ще е четвъртият ден, в който се опитвам да я поправя. Към обед ще дойде собственикът на квартирата и ще ми поиска пари. Приятелят, с когото делях жилището си, вече го няма седмица. А от купата с алени ябълки, които трябваше да ми стигнат за седмица, вече нищо не е останало. Затварям очи с въздишка. Не ми се става още. „Животът ти вече не е кошмар, приятелю” – казва злокобно гласът. „Превърна се в Ад.” Стисвам главата си с ръце. „Тях вече ги няма, точно както искаше. Изклаха се като животни.” Гласът се киска, а аз треперя. Защо треперя? Не мога да спра... „Съвсем сам в твоя Рай, а още го отричаш?” Умопомрачителен смях, в който съзнанието ми се изгубва – все едно съм яхнал въртележките в увеселителен парк. Унасям се, а виденията се завъртат вихрено изпод клепачите ми: стъкла, кръв, писъци, стъкла, кръв, писъци, стъкла, очи... Очи? О... това си ти. – Не знаех, че в Ада има ангели – прошепвам. Странно. За пръв път гласът в мен мълчи. За пръв път ми е толкова лесно да се усмихна.
Бъдещето се бе отплатило – дори сега непредвидимо, то бе готово да посипе величията на миналото с вулканичен прах. Архивите бяха забравени. Дъждът – по-чист от всякога, сега бавно прочистваше водите, стичащи се в черните дълбини на нощна Сена, от срама на отдавна забравен (или загубен?) свят: античен, горящ в пламъците на собствените си недра. Изоставените туристически корабчета, бяха тъй погребани, че сега само химерични привидения, дръзваха да се възползват от тяхното тъжно копринено гостоприемство. Беноа изпита носталгия. Но не каква да е носталгия, а такава примесена с безметежен гняв, тоска. Величественият Париж, в който допреди месец времето сякаш беше спряло, чиито улици той подминаваше, незабелязвайки нито детайли, нито хора, нито стечението на живота, бе заглъхнал. Ден след ден, Мечтателят си представяше, че живее в друг свят, на нереално място, завладяно от красиви илюзии и наивитет, а тази вечер неговата безбрежна утопия се разби на хиляди мъртви ледени късчета. Сега градът на опиума и абсента беше негов. Само и единствено негов. Нов свят. Свят на илюзорна реалност и реална илюзорност. А и все пак той не беше сам, роякът от бавно догарящи светлинки, беше там, за да му го напомни. А когато угаснеха... Негови щяха да бъдат Монмартр и Версай, Дефанс – някога неповторим затвор от витражи и бетон, Триумфалната арка. Беноа би изкачил всичките, без съмнение, корозирали 284 стъпала само, за да извика съвсем примитивно, но победоносно от терасата на върха и.
Събуди го анонсът за наближаването на спирката на Гар Дю Нор. Дробовете му се изпълниха с тежкия сутрешен въздух. Опияняващата нирвана на тишината се пропука, минорните тоналности на бръмчащите около него гласове, като че ли пропукваха цели бездни в съзнанието му... Съзнанието, което го изведе извън пределите на простосмъртния сън, показа му места, където никой не се бе осмелявал да странства до сега. Отвъд границите и възприятията на рутината, очите му притежаваха своя собствена тишина, като вакуум – празни, безбрежни, две адски оси; а когато ги отвори, те с мъка се опитаха да се приспособят към отровно-зеленкавата светлина. Погледът му се зарея, отново подмамен от съблазнителния свят на нешлифованите му кошмари. Беноа отрони дълбока въздишка, а от ръката му се изхлузи самотен лист хартия и падна леко като първата снежинка на дългоочакваната зима. Той заминаваше за Индия и нито блудкавата летаргия, нито всепоглъщащата параноя щяха да го спрат.
Каталог: 2011 2011 -> Щрихи към психодинамичната картина на тренинг групата 2011 -> Роля и значение на бизнес комуникациите 2011 -> The great controversy 2011 -> Тест по Математика – събиране и изваждане на естествените числа 2011 -> Програма април 2011 Габрово 1, петък 17. 30 ч., Дом на хумора и сатирата, Залата на жирафите 2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация 2011 -> Доклад за дейността на омбудсмана на 2011 -> Мотиви: по нох дело / 2011 година по описа на Е. районен съд Изтегляне 403.57 Kb. Сподели с приятели:
|