Йеромонах Серафим (Роуз) Нашите живи връзки със светите отци

Макар това учение да е в основата си светоотеческо, то не е книжна наука, а извира от живота. Четирите откъса от неговите съчинения, приведени по-долу, ни разкриват основните събития от живота му, изпълнен с големи изпитания и страдания в условията на революция, анархия, арести, катакомбно служение, заточения, бомбардировки, евакуации. Ала човек не може да открие ключа на неговото учение единствено в тези страдания, колкото и те да съдействат за развитието на духовния живот. И други са страдали в подобни изпитания, ала безплодно. На всяко място, където историческите обстоятелства са го поставяли ― в Киев, Берлин, Wendlingen, щата Ню Йорк ― около него се оформяла сплотена православна общност и това ни доближава до разковничето за разбиране на учението му. Днес подобни общини са рядкост сред православните християни. Те не възникват спонтанно, а единствено при особено благоприятни обстоятелства, когато съществува съзнателна православна житейска философия. Тази съзнателна светоотеческа философия именно е онова, което можем да научим от архиепископ Андрей. Нека се опитаме тук да отбележим основните стожери на тази философия, която естествено не е „систематична“ философия, основана на абстрактно мислене, но е жива философия, извлечена от православния духовен опит.

Първо: Православието не е просто ритуал или вяра, или начин на поведение или нещо друго, което човек може да притежава и по силата на това да смята себе си за християнин, като в същото време обаче е духовно мъртъв. То е по-скоро една стремителна реалност или сила (стихия), която преобразява човека и му дава сили да живее при най-трудни и мъчителни обстоятелства, подготвяйки го да премине с мир във вечния живот.

Второ: естеството на истинския православен живот е богоугождението или благочестието, което според определението на стареца Нектарий, извлечено етимологически от тази дума, е „честно да пазиш онова, което Божие“. Това е нещо по-дълбоко от просто едно правилно вероучение; това е влизане на Бога във всяко кътче на живота ни, то е живот, прекарван в трепет и страх пред Бога.

Трето: такова отношение поражда православния начин на живот (битие), който не е просто външно спазване на обичаи или поведение, което е характерно за православни християни, а цялостна съзнателна духовна борба на човека, за когото Църквата и нейните закони са център на всичко, което той върши и мисли. Споделеният, съзнателен опит от този начин на живот, съсредоточен върху ежедневните богослужения, поражда истинската православна общност, изпълнена с чувство на светлост, радост и вътрешен покой. Неправославните хора и дори мнозина не напълно съзнателни православни християни, едва ли са в състояние да си представят какъв е този опит на общността, и може би ще бъдат склонни да го отхвърлят като нещо „субективно“. Ала никой, който е участвал с цялото си сърце в живота на една истинска православна общност, монашеска или немонашеска, никога не ще се усъмни в реалността на това православно усещане. Когато архиепископ Андрей ни разказва за своя успешен жизнен опит да намери и дори да създаде изгубената „тишина“ на своето православно детство, той изразява желанието на всички, които са се проникнали дълбоко от светото Православие, да намерят мястото, да създадат условията и да придобият душевното състояние, в които да изживеят един пълноценен и истински православен живот, в единомислие и единодушие с други подобни подвижници. Макар и този идеал да се достига рядко в действителността, той завинаги остава идеалът на Православието.

Четвърто, без непрестанна и съзнателна духовна борба дори най-добрият православен живот или общност могат да се превърнат в „парник“, в изкуствена православна атмосфера, в която външните прояви на православен живот са просто вид „отрада“ или се приемат като даденост, докато душите остават без промяна ― отпуснати и уютно настанени в себе си, наместо напрегнати в борбата за спасение. Колко често, когато една общност започне да процъфтява и се прочуе, тя изгубва драгоценната ревност и единодушие от ранните дни на своите трудни борби! Не съществува „формула“ за богоугоден православен живот; всичко външно може да се превърне във фалшификат, всичко зависи от състоянието на душата, която трябва да е в трепет пред Бога, да има пред очи Божия закон във всички житейски области, всеки миг в живота да благоговее на първо място пред онова, което е Божие.

Пето, най-голямата заплаха за православния начин на живот в днешните времена е онова, което архиепископ Андрей нарича „хуманизъм“ ― общо название, обхващащо цялото широко интелектуално (а днес вече и политическо) движение, което има за своя крайна цел разрушаването на истинското християнство и замяната му с една рационалистична философия „от мира сего“, според която човекът става по същество бог на самия себе си. Проявите на хуманизма са многолики, от Западния Ренесанс и ереста на юдействащите в Русия през 15 век и преди това, през безсрамния атеизъм и Революцията от 18 век до комунизма и всяка друга съвременна философия, която поставя върховната ценност върху този свят и отдалечава хората от Бога. Хуманизмът завладява хората по различни начини, не винаги чрез едно съзнателно умствено обръщане към него, а по-често чрез разслабеност и липса на съзнателен духовен живот. Православният отговор на тази опасност, чиято крайна цел е царството на антихриста, е съзнателна православна философия на живота.

Това учение е толкова дълбоко и навярно малцина са способни да го последват до крайната му точка. Архиепископ Андрей, тежко боледуващ телесно, е в залеза на дните си; тази жива връзка с едно време и традиция, далеч по-богати от нашето, няма да е с нас задълго. Ала учението му не трябва да си тръгне заедно с него. Божият промисъл отреди на прочутия писател Солженицин да посети Новодивеевската обител и архиепископ Андрей се възползва от тази възможност да предаде това учение, дори и в най-съкратен вид, на този писател ― един типичен пример за пробуждането, макар все още неоформено, на религиозното съзнание в съвременна Русия. Ала това учение не принадлежи единствено на руския народ, който е познавал Православието в пълнотата на неговото въплъщение в живота, или пък (подобно на Солженицин) е привлечен по силата на кръвното родство от копнението по нещо, притежавано от предците му. Учението на архиепископ Андрей принадлежи на всички съзнателни православни християни.