Житейски разказ на хасан хюсеинов берберов, С. Ябланово, 10. 2010 Г



страница1/3
Дата08.12.2017
Размер400.46 Kb.
#36282
  1   2   3
ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА ХАСАН ХЮСЕИНОВ БЕРБЕРОВ,

С. ЯБЛАНОВО, 3.10.2010 Г.


Казвам се Хасан Хюсеинов Берберов, роден съм на 8 юни 1947 г. в с. Ябланово. Завършил съм икономически техникум в гр. Сливен. Започнах трудовата си дейност в АПК-Котел, клон тука, в Ябланово, всъщност ТКЗС-то. ТКЗС-то беше до 1958 г. след това стана ДЗС, АПК и през 1968 г. когато завършвам техникума, почвам там като отчетник-счетоводител. След това 1970 г. ме вземат в Районния комитет на Комсомола в Котел. Това става след казармата. Служих в Ямбол, в поделение 60920 в химически войски. Тогава моите набори отидоха в трудовите войски, единствено аз бях и още две момчета, единият беше от Айтос, а другият от Болярово ли, и те бяха в химически войски, и след нас доста години въобще не са взимали в редовните войски. Даже от Ябланово не познавам наборите си, защото служих там в редовните войски.



Баща ми, при `58-ма година при кооперирането става градинар тука в АПК-то и се пенсионира като такъв. Собствена земя баща ми има около 23 декара. Той сега е на 88 години, жив е още, роден е `23-та година, той е третият по старост от мъжете, които са останали живи.

И като почнах в Комсомола, просто не харесах тази работа в Районния комитет. Исках да бъда освободен. Бях в Районния комитет на ДКМС като инструктор и организатор след обединението на ДЗС – Котел и ДЗС – Градец. Тогава оглавихме със Станка, тя стана първи секретар и този, авторът на книгата „Щрихи към новата история на Ябланово” – Христо Ников, той беше преди мене секретар на районния на Комсомола и той като беше секретар, аз станах там инструктор. Той се водеше в Районния комитет на ДКМС-Котел и дълги години се водеше секретар, един от секретарите. И след това той отива в Районния комитет на партията, а ние останахме със Станка в Комсомола, но просто...И след това ме освободиха от там по мое настояване. Отново отидох в АПК-то като счетоводител. Но не след много отново ме вземаха от кметството през юли 1977 г. като секретар, тогава бяхме общински народен съвет – Ябланово, беше самостоятелна община, а от 1978 г. се водим като кметство Ябланово. Тука работих доста време и до края на 1984 г. Партиен член станах още докато бях в АПК-то някъде след 1974-5 г. От Котел дойдех да работя 1972-ра година, тогава ме освободиха от Районния комитет на Комсомола. Отивам в АПК-то, там стоях до юли месец 1976-та година. Тогава партията те изпращаше където реши и от юли месец 1976г. станах секретар на общинския народен съвет. Бях партиен член и след това ме направиха председател на ОФ, за да можем да се учим на организационна работа. Секретар и председател на общински комитет на ОФ, пак Ябланово, те са седем низови организации, а аз съм председател на общинския комитет на ОФ. И така доста време работихме и тогава вече един ден идват от Сливен, бях освободен вече от ОФ и представителят на окръжния комитет на партията Ислям Бейтулов, който беше главен редактор на вестник „Гюнюш” и той казва, че на събранието ще ме предложи за секретар на първичното партийна организация, така и така, и аз викам: „Не, не желая.” Той не е от Ябланово, а от село Бисерци и доста години беше учител в Соколарци, но не е казълбаш. И той казва: „Не те питат дали си съгласен, аз ще те предложа.” И така станах партиен секретар, макар че не исках. Това беше `78-9-та година. Тогава аз с кмета оглавявахме селото и водихме агитационно-разяснителна работа – да се възприеме новото, работихме по низовите организации, по партийните организации, по атеистичната дейност, даже са ни пращали на курсове по Бургас, Стара Загора от Общинския народен съвет. Атеистична дейност сме водили с младите хора, с жените - и тях ги пращахме на курсове. Фереджетата и шалварите тогава вече бяха забранени. Да ви кажа яблановци – мойта жена, баба ми – не са носили такива шалвари, както сега се виждат. Старата яблановска носия – тука на снимки виждате, че съвсем друга е нащта носия. И когато забраниха това, тогава се въведоха шалварите. А иначе майка ми носеше фередже, когато бях малък и тогава имаше училище за тяхното ограмотяване и аз като четири-пет годишен, под фереджето, ходех с майка ми и научавах и даже подсказвах там под фереджето. И затова аз съм 47-ми набор, но учех с по-големите, защото още с майка ми ходех на училище. А тука при нас абсолютно не се затваряше лицето, но това е било отдавна и аз не ги помня тези неща. От мъжете само ходжата ходеше с фес, а пък мъжете не помня. При нас имаме ходжа, имаме и деде. Дедето ръководи джема, а ходжата погребалните обичаи, молитвите.

През 60-те – 70-те години, след кооперирането, абсолютно тези хора активно участваха, тогава така се казваше, в строителството на социализма. Абсолютно не се говореше за безработица, както сега възникна тази безработица. Тогава аз когато бях почнал вече работа даже се забраняваше излизане на работната ръка оттука. Тогава бяха създадени към хиляда и сто декара хмел за хмелово масло. Но сега дойдоха някакви (след 1989 г.) и унищожиха всичко. Имахме стотици декари овощни години, ягодови насаждения, малини. Хората тогава абсолютно се чувстваха добре. Добре се чувстваха да ви кажа. Всеки работи и накрая на месеца получава нещо според заработката. Значи някъде 79-80-та година до това време всичко вървеше нормално. Какво значи нормално – работа има, но вече, когато аз бях партиен секретар, тогава нещата почнаха да се менят. От партията започна един натиск и ние започнахме да го чувстваме това нещо. Насила почнаха да диктуват някои неща. Примерно по-учените хора почнаха да... аз например осми клас, когато завърших, това беше 59-та година, даже тогава нямаше осми клас в селото и аз завърших в село Врани кон. Даже аз в мойта диплома...задължително се изучаваше турски език. Имам бележка в дипломата си там за осми клас. Обаче след това вече почнаха да забраняват. Почнаха да свиват обръча.

Даже помня през 1980 г. бяхме всички партийни секретари и този писателят на книгата – Христо Ников, той беше ръководител на групата, и отиваме в Тернопол, побратимен град на Сливен в Украйна. Тогава виждаме, че натискаш копчето и излиза на украински, на руски, тия са отделни все пак, на молдавски...а тука тогава вече натискът беше почнал – забрана на турския, забраняват някои работи, значи от там още тръгна натиска от 80-та година. Но забрана да се говори на турски на обществени места все още нямаше – забраната почна, когато смениха имената, тогава удариха балтията. Тогава (има се пак предвид 1980-та година) започнаха да забраняват религиозните книги. Аз помня мойта майка отнякъде намерила една брошурка за Хазрет Али. И аз вече виждам в селото, че издирват такива хора и вземах от майка ми и скрих това нещо. И й викам: „Мамо, ще те видят и...” Това беше вече, когато съм бил партиен секретар, някъде тия години – `77-8-ма. Майка ми ми се разсърди, но аз скрих това нещо и чак като излязох от затвора й дадох това нещо. Тя тогава ме гледаше със сълзи на очи и ми каза: „Аз тогава помислих, че си го унищожил.” Тогава такива религиозни книги абсолютно бяха забранени. Хората от Държавна сигурност издирваха такива работи. Даже писмата, които идваха от Турция, те ги отваряха или пък когато изпращаш писма не отиваха, значи някои са ги контролирали и е имало такова нещо. Джемовете – аз тогава съм бил малък и не съм ходил на такива места, но майка ми и баща ми ходеха. След това вече не помня да са ходили. Забраниха ги тези неща, както забраниха изучаването на турски език, така и бяха забранени и тези неща. Дедето пак съществуваше, имаше си го. Сега аз когато бях секретар на кметството и възрастните идваха и където трябва - им помагах. Но това вече ставаше много трудно. Аз им съдействах в някои отношения, но усетят ли, че аз имам работа с религиозните хора, тогава балтията играеше. Забранени бяха тези неща. Макар да нямаше катинар на джамията строго се наблюдаваше хората, които отиваха на петъчната молитва. Обръчът тогава се свиваше. И като видяхме това нещо там в Украйна и там споделяме по между си: „Ето виждате ли, в Съветският съюз няма такова нещо.” Щом не са забранени отделните езици, пък тука вече повече тормоз имахме. Чувстваше се оттогава, чувствахме го това нещо. Постепенно ние не можехме открито да се изразяваме.

Преди „възродителния процес” имаме един човек [репресиран]само и той по време на кооперирането е изпратен в Белене. Бай Туран Бейтулов и даже съм разговарял с него след като излезе от затвора. Други осъдени по политическа линия нямахме. Но преди 1985 г. абсолютно започнаха да се чувстват нещата. Даже аз така помня - трима души да се съберат, не можехме така да споделяме. Защото все единият от нас можеше да донесе. Защото те хората на ДС идваха и при тебе и при мене и всичко вече стигаше до ушите на тези хора. И вече ставаше много лошо. И с бай Федал през 85-та година на лов като бяхме... Федал Мустафов аз го помня, откакто съм бил на работа в АПК-то и по-късно се ожених за дъщеря му. Аз съм му зет. И за някои е лош, обаче за други е добър ръководител, но за мене е ръководител номер едно. Той е човек с четвърто и пето отделение, но природно надарен човек. Даже брат му, бай Садък, ми беше казал: „Той е учил в Омуртаг, завършил е седми клас.” Седми клас тогава да завършиш е голяма работа. И той, Садък Мустафов, дълги години беше директор на училището тук. И даже когато един ден той беше пенсионер, сядаме с него и той казва: „Татко сгреши, вместо мене, трябваше Федал да прати да учи. Защото той стана много умен, много голям човек”. Той наистина и минал...бил е председател на Селкоопа, председател на ОФ-то тях години, основател на ТКЗС – Ябланово. А преди 9 септември 1944 г. баща му е бил ятак. Даже аз помня молбата, която беше написал за да стане активен борец против фашизма и капитализма. Тука е действала група на Пенчо Кубадински. Дядо ми е имал воденица и там са идвали партизани, но по-добре моя баща да ви го разкаже. И бащата на Федал Мустафов е бил ятак и сина му, покрай него - и той ятак. Даже с генерал Ганев, който му беше голям приятел и той е бил от тази група на Пенчо Кубадински. И в казармата съм слушал, че той е участвал в някои акции преди Девети. И имаше чин капитан, ама как го е получил не знам. Той е роден 1920 г. И 85-та година влиза в затвора и го осъдиха на шест години, а лежа три години, три месеца и 19 дни – повече от нас лежа. И почина на 77 години.

И аз вече лично за мене си усетих тази работа. Никога не ми е минавало през ума, че може да стане така и те да дойдат с танкове и да ни сменят имената. Помня, когато в Бургас бяхме на курс, от едно село, дето живеят помаци, там имаше един секретар, ни разказваше как са дошли с танкове да им сменят имената тука в Бургаско. Обаче не ми е минавало през ума, че и тука някой ден може да видим танкове. Но вече бях чувал, че с помаците е станало така. Тука помаци преселени от Родопите няма, поне в нашата община. Тук в Омурташко има в някои села, ама тука в нашето село нямаме. И вече преди 1985 г. кога започнахме ние да усещаме това нещо? Сега в края на 84-та година да речем октомври-ноември месец нашите хора ходят в Хасковско, там има тюрбета - село Текето, и аз съм го посещавал. И връщат се хората оттам и аз тогава съм партиен секретар, и аз сега почвам вече да чувам от хората, че в Хасковско вече се говорило за такова нещо. Местните хора там са разказвали, обаче, тайно се чува, че в Хасковско са почнали това-онова. Обаче аз тогава с баща ми тайно имахме документи и трябваше да ходим на екскурзия в Турция. Но тъй като баща ми още не може да приключи зеленчуковата градина, закъсняхме много. Но независимо от това, ние през декември месец 84-та година тръгнахме ние, с баща ми и жена ми беше с мене, и аз имах една синя жигула, да пътуваме за Турция. Там съм объркал пътя и съм тръгнал към Димитровград. Питам един човек и той ми казва: „Ти си тръгнал обратно, бе. Какво ще правиш в Турция, тука хората излязоха в балкана.” Но ние говорим на български. Баща ми като слезе от колата, той по-бързо разбра, че сме в българска територия. Той взе да говори на турски, той беше българин, който говори турски. Те в Хасковско знаят турски. И той вика: „Ще те върнат, няма да те пуснат в Турция.” Аз имам паспорт и викам, ако ни върнат, те да ни върнат, ние защо ще се връщаме. Отиваме, влязохме в Турция. Още първият ден отиваме в град Муратлъ, по посока към Текир даг. И попадаме в един вестник и в него пише в Хасково и Кърджалийски окръг... 4 000 са били изпратени в затворите и в Белене и т. н.” И аз викам този вестник може ли да ми го дадете, на тях не им прави впечатление и викат: „Взимай го, може и други да ти дадем.” Аз вече търся такива и доста вестници събрах. Добре, ама сега... (разплаква се).

Седем-осем дена останахме в Турция и към 27 декември вече си бях тука – в България. И те [българските власти] се интересуват и аз също казвам истината. Така, така, върнах се, така стана...Те питат всички, които се върнат. И ми казаха да напиша и аз написах, ама без подробности и не всичко. Обаче това нещо е било запазено и след като бях арестуван, оттам тръгнаха. Връщам се и гледам, че нещата тук са станали по-сериозни. Тогава вече на Хюсеин Ашиков вече са му сменили името. А той е дългогодишен учител, даже преди това беше и кмет един мандат тука. С него сме работили един мандат. Женен е за българка. И те вече на хората със смесени бракове са им сменили имената. И какво виждам аз сега. Туй вече започва така и се създава много голямо напрежение. Опитвам се да помня дати – някъде имам записки, обаче не е нужно точно по дати да помним всичко какво е било. Тогава съм партиен секретар, обаче нищо не ни казват. На едно събрание точно тука в тази зала имахме един учител- пропагандист. Това е било вече някъде 13 януари. Тия дати е било и хората тука усетиха това нещо. И аз съм тука (в кметството)...и тука дойдоха не само партийните членове, но и други, както никога на са идвали. Много хора, стотина души тука в залата се събраха. И чак до тука (показва с ръка) коридорът беше пълен. И ми задават много въпроси: „Ще се сменят ли имената?”, аз казвам: „Не!”. Защото нямам никаква информация. И вече следващия ден в АПК-то се провежда годишното отчетно събрание на местното ръководство на БЗНС. И там, на това събрание, аз бях поканен като партиен секретар. БЗНС тука в селото имаха към 40-50 членове, бая голяма организация бяха, сега не знам как е. Обаче аз тогава вече съм преместен, а, в началото на 1984 г. аз съм преместен в РПК – клон Ябланово да оглавявам клона. Партията пак тогава каза и не можеш да мръднеш никъде, иначе ще има балтия. И...отивам аз на събранието, ама нещо станало с търговията, и те ме извикаха спешно, аз излязох и повече не можах да се върна и научих, че този Пехливанов, представителят на БЗНС-то от Сливен казал, че предстои смяна на имената. Значи БЗНС-то съобщава това за първи път, а партията - не. И някои оттам са си хвърлили членските книжки, станало е нещо това-онова, нали. Имало е недоволство: „Как може това нещо?”



Следващите дни – идва тука началникът на организационния отдел на Районния комитет на партията, но не си спомням името му. Даже този човек доскоро не ме поздравяваше и бягаше от мене, като влязох в затвора, защото той ми съобщава, че...аз го питам него, както хората ме питат: „Ще има ли смяна на имената?” Той казва: „Аз нямам такава информация.”. Сега...той пък какво е правил тука, той е изпратен от партията - ужким минавал. Значи той е началник на орготдела в Общинския комитет на партията в Котел, никога преди това не е идвал тука, пък сега случайно минавал и ние разговаряме, а те проучват вече настроението на хората. И аз го питам няколко въпроса и той не можа да отговори на нито един мой въпрос и „довиждане” и си отиде. Аз, обаче, щом вече съм разговарял с човека, той е началник на орготдела и е голяма работа, и аз вече казвам, на който дойде: „Не, няма да има смяна на имената.”. Аз съм вече убеден. Обаче какво става по нататък. Почва сега, на 16 януари идват в училището. Сега не помня, с каква задача бяха точно дошли тия, но там...нещо с имената на учениците, нещо дневниците ли да взимат...И там става някакъв скандал и усещат вече хората и...на 17 януари тука идват да вземат регистрите от кметството. И тогава вече щом като дойдоха, огради нямаше, и от другата страна през прозорците взимат регистрите и заминават. Обаче същия ден, на 17-ти, след като вземат регистрите от кметството, автобуси извозваха редовно работници за фабрика „Възраждане”- текстилния комбинат. Обаче 2/3 от работниците бяха от Ябланово и редовно автобуси докарват едната смяна и взимат нова смяна работници и т.н. И след като това се разчува, същия ден идват автобусите и хората вече не се връщат обратно. Ние сме вече в паника. Казвам го откровено. Кои сме в паника – аз, като партиен секретар, кметът на кметството, той се изсели и почина в Турция, този възрастния човек Федал Мустафов, нещатен председател на ОФ и някои други. Всички те, ръководителите на селото – ние сме разтревожени. А хората ни питат, ние вече го чухме от БЗНС-то, но аз си викам: „Сега аз на БЗНС-то ли да вярвам или на партията. БЗНС-то казва истината, пък партията лъже, така ли?” Така държа политиката, не може така, но усещам, че партията нас ни лъже. Те правят някаква лъжлива работа. Не се казва на хората, не се казва и на нас. Както и да е. Това така продължи. Същият ден, когато хората не се връщат обратно, вече на същия ден народът взе да се събира тука. Даже тогава единият, който е в нашия процес, Хасан Джамалов Молаасанов, той по религиозните въпроси, кметът му разреши, той...баща му беше деде и той е уважаван млад човек като син на деде. И тука кметът му разреши да говори пред 200-300 души, че ние сме така...че не могат да ни сменят имената. Но това нещо веднага стига до ушите на властта и той е един от първите задържани, даже тука го бяха пребили от бой после. И същият ден пристигат тука директорът на фабрика „Възраждане” Минчо Карагеоргиев и заместник-председателят на Общинския народен съвет Крайчо Илиев Краев. Пристигайки те в Ябланово вече народът е - който дойде тука на центърът, той не си отива. И ние вече не ги гоним, какво да правим. Обаче никога не сме викали на хората: „излизайте”. Не сме ги викали ние, обаче не сме ги и гонили. Значи трябваше, тогава имаше полски пазач и трябваше да кажем на полския пазач: „Абе, глобете тука двама души” и тогава нямаше да влезнем в затвора. Примерно сега – кметът да беше заповядал: „Дай карабината да видим, вие какво правите тука”. А имахме само един милиционер.

И като дойдоха Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев бяха обградени от хората и хората казват: „Кажете...!”, те също искат обяснение и отговор на този въпрос. Те казват: „Ние нищо не знаем.”. А те са дошли с цел да опипат почвата, обаче казват, че нищо не знаят. Как няма да знаят. И питаме: „Защо хората не се връщат?”, все пак той е директор на фабрика „Възраждане”. Обаче те идват да видят, как стоят нещата. Обаче влязоха в капан и не могат да излязат. А аз сутринта бях събрал партийното бюро, но после ще се върнем на тази тема. И не става сега – народът е около тях и по едно време този Крайчо вика: „Абе, Федале, ти тези хора не ги ли виждаш?” А Федал какво може да направи в този момент? Ние ако кажем на хората: „Махайте се оттука.”, ние оставаме под ударите на тълпата. И оттук те тръгнаха и са отишли в къщата на Хюсеин Ашиков, той вече е със сменено име и жена му е българка. А сега да се върна малко по-назад.

Аз сутринта като усетих какво става събирам партийното бюро и викам: „Елате да вземем решение. Какво става тука и какво правим ние?” И разпределихме си задачите. Аз да говоря с Георги Бончев - първият секретар на партията в Котел, Федал Мустафов да говори с председателя на ОФ и с ген. Ганев, нали му е приятел, и кметът да говори с Захари Жечев - тогавашният председател на Общински народен съвет. Ние ги търсихме по телефона. Телефони имахме още, защото по-късно се прекъсна връзката. Аз се свързах, обаче ми казаха, че Георги Бончев е бил болен на легло. Това още на 17-ти става. Болен на легло. И на другия ден с екипа идва. Значи те лъжат. Кметът говорил с..., всеки си изпълнил задачата, и ние отново се събрахме същия ден. Вижте сега, ние вече трябваше да ръководим този народ. Ако ние не застанем на правилна позиция, ние тука, вече ще се избият помежду си. Аз заповядах като партиен секретар и като председател на РПК-то магазините да бъдат отворени и хората да се запасят. Агрегата...нямаше ток, събрах момчета, които да направят ремонта на агрегата. Нямахме нафта, обаче, нафтата вече беше на свършване. И с една дума ние вече не знаем...вече ще дойдат отгоре, значи ще стане нещо, но аз поне гледам вече да не държа хората гладни, пък то точно обратното трябвало да се направи. Те мен сега ме обвиняват: „Защо произвеждаш хляб за тези бунтовници?”. А пък аз обратното – ще влязат, ще чупят, ще грабят. Но мисля, че се справихме със задачите си. Не допуснахме погром – всякакви покупки имаше и хляб имаше...

И на същия ден ние сме сред тълпата и сред народа и се събираме и обсъждаме нещата тук. Аз съм вече като ръководител на този народ. Трябва да ги ръководим, да не стане нещо. С кмета решихме: „Трябва да ги спасим тези хора.”. Става въпрос за Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев. Иначе искат да ги обрязват, нападат ги, може да стане нещо. И викам на кмета: „Трябва да ги изведем оттука.”. И се разбрахме: той, като кмет, да остане тука - сред народа. И аз като по-възрастен да ги ръководя. Кметът беше по-млад, той беше 54-ти набор. Той почина от сърдечна криза. И излизат тези хора от това и Крайчо Краев ми вика: „Хайде бе, къде остана, виж, тука ми хвърлят бомбето, нападат ни”. И аз вече се намесих, вземахме ги и ги изведох тука на края на селото в къщата на една жена. Тя, тази жена, беше прислужничка тука при нас. И мислим сега...аз имам кола, ама как да я изкарам тази кола. Тука центърът е пълен с народ, тука откъде ще мина. И тогава, иначе нашите хора са много гостоприемни, веднага каквото има - сложи тя софрата. И аз съм гладен, но аз не седнах. Кметът и той седна с гостите, цял ден нищо не е ял. И аз мисля сега как ще излезем от тази ситуация. И извикахме там един човек, той се казва Али Джаферов Имеров и аз го извиках да участва в спасяването на тези хора.



Вечерта качвам ги тия двамата в неговата кола и тръгваме за Котел. Малко пак да се върнем назад. През деня Федал Мустафов беше казал на кмета на Ябланово да се качи в колата си и да види тука в околните села какво става. Отива той тука в село Врани кон и там те му казали: „Абе, те само на казълбашите ще сменят имената.”. И те са спокойни. Те не са казълбаши, ама ние виждаме какво нещо е. Всичко е в постове - не можеш да минаваш. И ние тръгнахме с колата и с Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев и минахме Малко село, там ни видяха и не спряха колата. Обаче отиваме във Филаретово, там ме познават, ама викат: „Чакай сега.”. През деня кметът на Ябланово е минал там, обиколил е селата, разговарял е с техните кметове. И народът застана пред тях и не пускат колата. Обаче аз предварително им казах: „Снемете бомбетата, лягайте на задната седалка, за да не ви видят.” Усетих аз, че ще ни спрат. Обаче един светна в тъмното и ги видя и вика: „А, ей ги де са хората, дето ги търсим”. Те тях търсят. И сега слязохме от колата и мене ме хванаха. Аз викам: „Чакай бе, не ме ли познавате аз кой съм”. Те викат, че не ми вярват и само на кмета вярват тогава. И аз застанах там в едно кьоше, тях ги вземаха и мене ме вардят местните с тояги. Изпратиха човек в Ябланово да питата кмета дали знае, че аз съм с тези хора. Тези неща не са писани никъде и аз не знам как ще ги оформите, обаче това е самата истина.

През това време ония не ме пускат и аз съм там от едната страна, а те - от другата, аз съм в магазина, те са пред фурната. Те са по-нависоко и аз оттам наблюдавам. Те се разправят с Минчо и Крайчо и ги малтретират, не виждам да ги бият, но блъскане е достатъчно. Хората треперят от страх. И, смятайте, в един момент, ей този, Христо Ников, вече с българско име, и шофьорът на фабрика „Възраждане”, и той беше женен за българка, тях ги пращат да приберат Минчо и Крайчо Илиев Краев. И когато пристигна той, всичките се юрнаха при Христо Ников и аз автоматически се освободих и веднага отивам там при един от нашето село с лека кола и викам: „Хайде...” и той ме мрази, нали съм партиен секретар, тогава никой никого не познава. И той ми вика: „Махай се оттука.” Даже една жена какво видяла – яблановци с един пистолет стоят зад гърба ми и гледат сега какво правя аз. Дали съм с народа или против народа. Това е вечерта на 17-ти, аз не мога да се върна в Ябланово. Това тази жена ми го съобщава след като излязох от затвора. Тя ме познава преди това като комсомолски деятел и младите хора ме познават и вика: „Абе, ти жив ли си? Аз същата вечер, ти не виждаш, зад гърба ти в тъмното човек с пистолет”. Знам ги аз, ама имена не казвам. Някой ден ако прочете някъде нека знае, че аз съм знаел. И тогава тази вечер реших да тръгна пеша. Видях две момчета дето сме ги приемали в комсомола, млади момчета и викам: „Айде, момчета какво ще правите тука, айде да тръгваме...”, а те с тояги. И тръгваме пеша за Ябланово. Ония ги оставих там, бягам, защото не знам в оная тълпа какво ще стане. Аз вече трябва да си спасявам главата, иначе там всеки прави каквото си иска. Ние тука, колкото можахме да озаптим хората, озаптихме ги. И затуй кмета остана тука, за да не останат хората без ръководител. И тръгнах аз, минах през Малко село и един вика, щото те вече са чули през това време и вика: „Ето Агджата пристига”. Агджа ми вика, те тогава ако усетят, че правиш нещо против народа и ще ни ликвидират. Аз не възразявам, само и само да мина през постовете и да се прибера в Ябланово Както и да е, минахме, ама тези момчета вече те ми станаха охрана. Казвам на момчетата, че може да има опасност, но този народ вече не ни закача, щото видяха, че сме с тях. И идвайки в Ябланово, ние пеша вървим, през тъмното, пристига един автобус и ние дигнахме ръка и те спряха, щото ни познават. Това беше в началото на селото. И гледам аз в автобуса Ибрахим Байрамалиев Келов. Този човек е бил в София и отишъл при Сали Бакладжъ. Този човек преди това идваше няколко пъти и аз го познавам, идваше тука по Балканистика, там нещо ходеше...аз го познавам. И той е ходил при Сали Бакладжъ и там написали до Държавния съвет едни молби и той носи едни образци да напишем и ние и да не ни сменят имената. И слизайки от автобуса аз директно го водя при кмета. И веднага взимаме решение тези да се умножат на циклостил и да се напишат на машини. И нашите хора да ги попълнят, ама както се казва с всички данни и да напишат нашите хора, да не ни сменят имената. Ако било правилно попълнено, Сали Бакладжъ казал, че няма да се сменят [имената]. И цяла нощ циклостилът в АПК-то работи, обаче лично аз усетих, че тази работа няма да върви. И не съм попълнил откровено казано, но не можем да спрем народа вече. И по-късно и този, който написа на циклостил и той влезе в Белене. Ибраим Аршидов, заедно със Сали Бакладжъ, бяха осъдени на две години и половина. И вече ние се свързахме все в Софийския затвор. Даже принудително ни водеха на делото му.

А милицията какво прави? Те са изпратили от Котел един майор Байков. Байков е дошъл и ние тука имаме един местен милиционер, Хюсеин Вейсов и тука хора от тълпата, рязали гуми, какво е станало, и те тука не могат да спят и са се прибрали през Омуртаг по някакъв начин в Котел. Та милиция не остана. Ние сме с хората, те пък ни заплашват, а милицията трябва да избяга, щото те такова... И вечерта на 17 януари нямаше връзка никаква с Котел. Телефонните кабели бяха скъсани...


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница