Живея в град, изцяло заобиколен от вода. Живея на остров, далеч от цивилизацията

... Поех си последна глътка въздух и се потопих отново. Този път реших да запазя самообладание и да се измъкна невредима. Това момиче ме дръпна толкова бързо, така че паднах във водата. Вече от 10 минути се опитва да ме потопи и същевременно да ми нанесе големи телесни щети. Измъкнах се ловко от последната й атака и излязох на повърхността. Водата започна да ми липсва, но с тази акула вътре няма да влизам скоро. Отидох в ресторанта, който майка ми притежаваше.

- Какво стана, защо имаш синини?- попита майка ми.

- Дълга история, няма значение.- казах и излязох навън.

Скочих отново във водата и заплувах към другия край на пристанището. Това беше последното, което си спомням.

Събудих се от яркото следобедно слънце. Лежах върху цветна плажна кърпа, положена върху рогозка.

- Ти се събуди.- каза някой над главата ми.

- Къде съм?

- От другата страна на кея.

Над мен се надвеси бог. Прекрасно момче с малко странни израстъци по ръцете, врата и краката си. Приличаха на люспи и на хриле. Той изглеждаше замислен и като че ли не искаше да погледне в очите ми. Но все пак ме заговори:

- Не се безпокой, всичко е наред. Какво си спомняш последно?

- Плувах и това беше всичко. Ти кой си?

- Казвам се Пол, приятно ми е.- представи се той.

- Спаси ли ме?

- Нещо такова.

Посегнах към люспите на ръцете му и ги докоснах. Той потръпна.

- Хей, какви са тези люспи?

- Аз съм рибочовек. Наполовина риба, наполовина човек.

- Това е невъзможно, ако...

- Ако вярваш във всички други митологични същества, значи вярваш и в нас.

- Вас?

- Рибоподобните. Под митологични същества имам предвид вампири, върколаци, ангели, ехидни, великани, русалки и нас. Но вампири на слънчеви острови няма.

- Точно, а великани вече няма. Гените им съществуват в определени хора, но няма огромни великани като от миналото. Русалките от друга страна съществуват, но повечето от тях мразят хората. Точно такава си и ти сега.

- Шегуваш се, нали? Забеляза ли, че нямам опашка?

- Нямам предвид опашката. Душата ти е свързана с водата, затова те направих русалка.

- Можеш да правиш русалки?

- Да, само трябва да разменим малко кръв. Спокойно, вече е свършено. Искаш ли да поплуваме?

- Леле, не очаквах, че можеш да станеш, както ти каза, рибоподобно само чрез кръвта. И, да. Искам да плувам.

- Знаеш ли няма нищо лошо да си наполовина риба. Даже е страхотно.

- Ами тези люспи, не плашат ли хората наоколо?

- Те се срастват с кожата ми, когато изсъхна. Е, ще изпробваш ли и твоите?

- Хей, познат си ми от някъде. Къде живееш?

- Улица „Ийст Сън”. Къде си ме виждала?

- Не знам, това се опитвам да си спомня. В безсъзнание ли изпаднах?

- Нека да оставим това за после. Става, нали?

- Добре.

Двамата заедно скочихме във водата.

Обърнах се към него и погледнах ръцете му. Бяха изцяло покрити с люспи. Хрилете в предната част на врата му мърдаха. Останах на едно място и зачаках.

„Нищо още”- помислих си аз. Пол привлече вниманието ми, като показа с жест да почакам. Не го послушах и заплувах към него. Миг след това почувствах, че нещо ме тегли надолу. Спрях и погледнах краката си. „Леле!” - след това погледнах тайнственото момче и той гледаше опашката ми втренчено. После ми показа с жест да изляза на повърхността.

• 
  Това е най-красивата опашка, която някога съм виждал.
  
• 
  Сигурно го казваш на всяка русалка.
  
• 
  Не, ти си неповторима!
  
• 
  Ще продължим ли? О, имам въпрос.
  
• 
  Да?
  
• 
  Колко дълго издържаме там долу?
  
• 
  Колкото си пожелаеш. Мисли за себе си като ... за риба.
  

• 
  Хайде. – подканва ме той.
  

Е, този остров, далеч от цивилизацията, все пак не е много далеч - само на двеста метра от централния плаж на града.