Живот в скалите

Павел

Аз съм най-щастливият сирак на света.

Мама умря на трийсет и шест, само няколко месе­ца след като навърших осем години, а баща ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се актьор, един турчин – мъдрец и гадател, една арменка – истинска безбожница, и една мистериозна ма­кедонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен. Едва ли някога ще разбера как ги поз­на. Отнесе тази тайна в скалите. Като дете вярвах, че душите на хората отиват там след смъртта. Баба Настасия ми разказваше за тайни тунели и скрити храмове, обясняваше ми, че скалите са вратата към другите све­тове. Демир твърдеше, че там дишат боговете. Миха­ил пък вярваше, че на скалите тъгуват мъжете. А Луиза непрекъснато ми повтаряше да не се вслушвам в брът­вежите на изкуфели старци. При това – пияници. Безпощадността на думите и характера на жена, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнена само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да  пре­глътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш от­говора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да проща­ва. И навярно затова имаше усмивка, която боли от чест­ност. От онези, големите усмивки. Страшните.

Обичам ги. И четиримата. Те са единственото се­мейство, което някога съм имал. Днес с Луиза ще изпра­тим Михаил. В скалите. При мама, татко, Демир, баба Настасия... Нуждата ми да ги разкажа е като буца в гър­лото, която ми пречи да дишам. Но не ми позволява да заплача. Нещо като любов е. Имам думи, но нямам дефи­ниции. И тишини имам. Но ги пазя за скалите. Един ден, някога, те ще ме чуват и разбират. И аз тях. Михаил чес­то ми разказваше с напевен глас за мама и скалите:

— Тя беше по-мъдра от сто старици, по-страшна от сто смърти и по-сама от сто луни – затова те остави при нас. Защото искаше да живееш в скалите. В тази грапава, сурова и красива, непоколебима и относи­телна граница между живота и смъртта. Майка ти не вярваше в смъртта, синко, само в любовта вярваше. И в скалите. Имаше дарбата да ги чува.

Скалите, момче, са като уморен мъж. Уморен от себе си мъж... Стърчат достойно в самотата си, обичат си тишината и говорят единствено с този, когото те из­берат. Плачат само пред птиците и се усмихват само на Бог и на децата. Но ако знаеш колко живот и любов има в тях...

— А на мен ще проговорят ли?

— Много си млад, за да разбереш какво ти казват. И не си уморен мъж все още.

Не помня някога Михаил да е изглеждал уморен. Стар – да, но уморен не си го спомням. Бях дете, а децата не познават символите, но вярват в приказки. Това проти­воречие и до днес ми е странно и неразрешимо. Михаил беше по-трудният за разбиране от двамата ми старци. Раните и въпросите му не се превръщаха в приказка за деца и затова говореше с мен като с възрастен. Дали съм разбрал, си беше мой проблем. А сега е мъртъв. Няма го. Рибарите го намерили подпрян до лодката на Демир, долу, на пристана, с отворени очи, вгледани завинаги в пролет­ното море и скалите. Точно както мечтаеше да умре... Ставрос затворил очите му. Заедно с другите рибари теглили чоп кой да съобщи на Луиза за смъртта му. Раз­бирам страха им. Да видиш очите на Луиза, когато осъз­нае тази вест, е тежък за носене спомен. На стария грък се паднал фаталният жребий. Тежък, но справедлив. Само близък може да каже истината с любов. А любовта е за­дължителна, когато идва краят. На живот, на любов, на илюзия – без значение...

Дали най-после позна умората моят старец? Или не можа да понесе вината, че Демир умря вместо него? За­ради него... В този ден Михаил спря да пие. И се роди на­шата страшна неизречена тайна. Тя стоеше между нас като черно мъжко съзаклятие. И двамата вярвахме, че Демир сключи сделка със съдбата и умря вместо Михаил. И го спаси. Едва ли има нормален човек, който да произ­несе на глас подобно признание. Но ние с Михаил знаех­ме, че това е истината. И Демир знаеше, че ние знаем. Че приехме тази жертва, без да проумяваме причините.

Когато си живял с Демир и с баба Настасия достатъчно дълго, се научаваш да не задаваш въпроси, чиито отгово­ри не ти е дадено да разбираш. Хора като тях те учат да се примиряваш и да обичаш човешките си ограничения. И точно поради това да се стремиш да си най-доброто в границите на своето обикновено човешко съществуване. Не знам на кого беше по-трудно – на тях, които виждаха отвъд времето и привидното, или на нас, които си носим затвора по рождение. Да си познаваш затвора, понякога е достатъчно, за да го разрушиш.

— Как ще позная кога съм уморен? – попитах веднъж Михаил.

— По ръцете, дете. И по сърцето. Когато те се успо­коят и се смирят, вече ще чуваш скалите.

— Това не е ли мъдростта?

— Крачката между умората и мъдростта е любовта, която искаш да дадеш.

— И те ще ми помогнат?

— Не, те ще те спасят. Точно както спасиха мен.

Често гледаше ръцете си. С тревога, която умееше да крие. По-късно Луиза ми каза, че се е страхувал от абстиненцията повече, отколкото от смъртта. „Абстиненцията е наказанието за слабостта да позволиш да си зависим. Да не ми става, е въпрос на възраст и не личи, мама му стара, но треперещите за алкохол ръце крещят: „Слабак!“. Егото ми ще понесе да не съм вече мъж, но няма да понесе тремора на ръцете“.

Имаше абстиненция, тежка. И знаеше, че ние я виж­даме. Навярно е бил благодарен, че се правим на слепи, но Михаил не беше човек, научен да благодари или да се из­винява. Живееше с убеждението, че всички са длъжни да виждат само добрите му качества. Дори той самият.

„Не ми беше много шумът, малко ми беше тишина­та в големия град“, повтаряше непрекъснато. Големият град, който го бе обожествил и после линчувал със забра­ва. Изискват се мъдрост и сила да понесеш залеза. Той не ги притежаваше в цялост. Но беше цял и завършен, в прекрасно равновесие със себе си. Необяснимо как беше надскочил ужасната тегоба да се самоосъжда и самосъжалява. Алкохолът му даваше амнезия, а морето – дом. Беше му нужно точно морето – най-шумното нещо под слън­цето с най-ярката тишина в шума. Бяха еднакво проти­воречиви. Харесваха се. Михаил имаше нужда от ритъма на морето. От смяната на ритъма. От промяната в цве­товете. Морето си има настроения и Михаил се бе научил да ги вижда. Разпознаваше ги по цвета и по шума. „Повече от проклета уморена жена си днес, да знаеш!“, говореше му често. Така си общуваха почти всеки ден – понякога по мъжки, на ръба на псувнята, понякога свадливо, посемейному, понякога лудо-влюбено. Но никога не мълчаха заедно – нито Демир, приседнал сам с мрежите си в лодката до морето, нито Михаил, с цигара и чаша в ръка, пияно загле­дан във вълните. Тези двамата никога не изглеждаха са­мотни около морето.

Сега ще се уча да имам морето и скалите без тях.

„В скалите“ – така наричахме всичко, което бяхме ние: този стар град, морето, скалите, самотата си, обичта помежду си, нашето странно семейство. Не оно­ва – по кръв и по задължение, а другото, в което душата ти е у дома. Мама е знаела, че няма как да порасна на ска­лите при Михаил и Демир и да не науча, че самотата е илюзията на нецелите хора. Целите човеци едва ли имат всички отговори, но някак свише знаят тайната на ис­тинските въпроси. И още по-добре знаят, че въпросите невинаги се задават с думи или с въпросително изрече­ние. Толкова въпроси наследих от моите старци, че чак съм им ядосан. Аз ще си отговарям ли, или ще го живея тоя живот, по дяволите! „Зависи как си избрал да го жи­вееш. Ако ще спираш за отговори, по-добре не тръгвай“, би рекъл Михаил. Би рекъл... Не искам да си представям, че лежи там някъде, в някаква ледена камера, и му е тясно. Ние, живите, по-трудно пускаме живота от телата на умрелите си близки, отколкото те самите. Тях тялото вече не ги занимава. „И защо, по всички дяволи на света, се мъчиш да приписваш чувства на един труп? Толкова ли си наясно с твоите собствени чувства?“, би рекъл Миха­ил. Би рекъл... Ще го видя утре. Тялото. Обзалагам се, че на лицето му ще го има нахалния, леко ехиден намек за усмивка. В края на устните, вдясно, в една хитра сгънка между снежнобелия мустак и брадата. Само се моля да не е вдигнал в последния момент веждата си към режисьора. Онзи, неговия режисьор, вътре в главата му. Като дете бях убеден, че рано или късно този мистериозен чичко ще изникне зад някой ъгъл или просто бавно ще се материа­лизира насред улицата с вдигнат среден пръст в отговор на Михаиловия: „Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво? Смърт? Ми, добре!“.

В нашите скали Михаил беше шутът. Трогателно и комично пъчеше гърди, когато осъзнаеше, че е казал нещо относително мъдро: „Липсата на шут е превърнала дос­та крале в палячовци“. Е, за мен, значи, няма опасност. Най-много да се превърна в клоун. Утешителна и забавна ми се струва в момента идеята, че някой ще ми плаща, за да го разсмивам. В случай че се проваля като крал, раз­бира се! Ако кралят се познава по шута, мисля, че от мен ще излезе един нелош крал на скалите. И съвсем не така скромен. Понякога кралят трябва да отиде при шута. Ако е достатъчно умен. „Много карнавали минаха без нас, Демире – въздишаше Михаил, – но пък не пропуснах нито един цирк, в който да не съм играл главен клоун. Толкова е лесно да разсмиваш другите... Изиграваш им всичко, за което нямат сили да се изсмеят над себе си, и готово. Виж, шутът е съвсем друг сценарий. Невинаги намирах подходящия крал, ако ме разбираш.“

Всички го разбирахме. Дори когато трудно произ­насяше думите. Михаил беше миролюбив пияница. Не се сбиваше, не плачеше, не повръщаше и не предлагаше брак на сервитьорките, което в моите очи го въздигаше в най-високия клас пияници.

Михаил беше баснята в моите скали, но Демир беше приказката. Когато той разказваше, светът с всичките му страхотии и проблеми изглеждаше прекрасен. Точно какъвто Дядо Боже го беше създал. И съвършено логичен – по най-нелогичния начин. Светът беше изумителен в ду­мите на Демир. Аз по-цял човек от него не бях срещал. Не съм срещнал и досега. Човек разказва света точно такъв, какъвто е и той самият. Нецелият не може да ти разкаже света красиво.

„Нецелия човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цяла­та картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодар­ността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да  раз­бере колко много трябва да е благодарен. И за колко мно­го неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябва­нето, в нямането на нещо, в липсата на някого... А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

— Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?

— Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.

— А ти всичко ли виждаш?

— Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.

— Това ли е щастието?

— Не, синко, това е знанието.

Демир мълчеше страшно след такива думи. Мисля, че мъдрите изразходват огромна енергия, за да изрекат каквото е нужно. И Вселената с благодарност им зарежда сърцето, за да имат сили за следващите думи. Тези хора не говорят с ума, а със сърцето си. И тогава се мълчи. „Немой да пречиш на Дедо Боже да си нахрани ангелите“, би рекла баба Настасия. Би рекла... Тази стара македонка, обвита в тайни като в пашкул, беше магията в скалите ми. Мъдростта и мистерията на моето детство. Два­мата с Демир ми разкриваха един вълшебен и мистичен свят, който можех да позная само със сърцето и с въоб­ражението си. Така говорят мъдрите – с думи, които зна­еш сякаш още преди да си чул. „Он, ангело, ке ти спомни кой си и що знаеш. Они затова са тука, да ти спомнят кой си, не да те учат. Душата иде на тая земя научена, човеко забравя“, ми обясни баба Настасия един ден, докато ѝ по­магах да полива цветята в двора на черквата. Оттогава изпитвам огромно състрадание към човеците. Толкова тъжно ми стана, че хората имаме такива мъдри души и толкова къса памет.

Демир и баба Настасия бяха ангелите в скалите. Ми­хаил обаче не вярваше в ангели, философията му беше дълбока, но практична и земна, много често саркастична, самоиронична. Абсурдно беше някакви си ангели да имат нещо общо с него и с мислите му, той не допус­каше и щрих от мистерия или божия намеса в земното си съвършенство. Ако някога се почувствам толкова съ­вършен, колкото Михаил вярваше, че е, вероятно ще съм умрял. Той неохотно се примиряваше все пак, че същест­вуват някакви си Вселена и Мироздание, но държеше ав­торските права върху него самия да бъдат изцяло негови. Той въведе в тайния ни език „Дядо Боже“ – умилителното събирателно на всичките ни религии и богове, вярвания и суеверия в скалите. „Сърцето религия нема, умо има“, рече един ден кротко баба Настасия и изчерпа всички евентуални теологични спорове в скалите. Така поех по пътя на вярващ безбожник, за когото Дядо Боже и до днес е нещо средно между всемогъща мъдрост, смисъл и лю­бов и свадлив старец, чиито капризи и причини трудно разбирам понякога. На Михаил му беше една идея по-лесно, отколкото на мен. Той беше убеден, че Дядо Боже е съвършен и мъдър почти колкото него самия. Но Михаил, за разлика от Бог, имаше преимуществото да обясня­ва, сравнява и интерпретира всяка тема и проблем през призмата на жени и алкохол. Дядо Боже нямаше шанса да бъде така остроумен и препатил. „Пък и не пие. За какво съвършенство говорим?“, повдигаше артистично вежда Михаил. „Свали я, за бога! Свали обратно тази вежда!“, кре­щях наум всеки път, щом я застопореше малко по-дълго по средата на челото си.

— Само заклет пияница и стар развратник като мен може да ти го каже, Демире. Жената и ракията биват точно три вида – неотпита, изпита и недопита. Тая, последната, ме превърна в мъдрец...

— Последната недопита жена или последната недо­пита ракия, Михаиле? Бъркаш мъдреца с дървения фило­соф, ма нейсе. А само светец като мен може да ти отго­вори, че жената бива точно два вида – силна и слаба ракия. Останалото е въпрос на пияч, Михаиле!

Времето щеше да свърши, но те нямаше да спрат да се надприказват. Съвсем по детски. Ей така, заради ти­хата радост да изречеш глупостите си на глас и някой да им се засмее, без да те съди. Знаеха, че приятелството се ражда там, където чуваш думите на другия. Чак после разбираш мълчанието му.

Не съм виждал човек, влюбен така искрено в пороци­те си, както Михаил. Вероятно затова всички му проща­ваха. Всичко.

— Ние, мъжете, синко, сме лигльовците на Дядо Боже. Особена грижа сме му – голяма и ласкава. Дава ни един ан­гел за майка и ни изпраща винаги още един – да ни изправи, да ни събере, да ни върне на света. И пак в женски образ.

— Голямата любов?... (На тези години ми беше разре­шено да задавам тъпи въпроси. И сега ми е разрешено, все пак и аз съм лигльото на Дядо Боже, но знам, че не можеш да минеш по всички разрешени за движение улици. Човек трябва да си уважава маршрутите.)

— Не, момчето ми. Голямата жена! Голямата жена невинаги е голямата любов. А и голяма любов няма. Всяка голяма любов е предпоследна, като заповедите в казар­мата.

— А голямата жена?

— Тя е вторият ангел. Идва в най-тъмната част от живота ти и те спасява. След което ти я изоставяш, дори да я обичаш... Или поне аз така направих.

— Но защо, Михаил, защо? – го попитах с недоумение. Бях малък и все още не знаех, че възрастните успяват да правят избори с аргументи, по-слаби от любовта. Тогава големите ми изглеждаха нелогични. И несправедливо жес­токи към сърцата си. Сега ми се струват просто тъжни от подобни избори.

— Заради младата, заради русата, заради множестве­ното число. Заради дълга, заради брачната халка, заради детето, заради навиците... Все заради нещо, сине – из­брои Михаил всички неща, по-малки от любовта. С въз­дишка и примирение.

— И пак не разбирам. Защо си изоставил ангела? – упо­рито настоявах. Исках да знам защо нормален човек ще изостави ангела, когото обича.

— Защото, момче, с ангел се живее трудно. Иска се много кураж, а пък аз съм лигльото на Дядо Боже. И като истински лигльо си позволих лукса да се страхувам и да се глезя повече от необходимото.

— И къде е сега ангелът ти?

— Като всеки ангел – пази ме от разстояние от мен самия. Но е достатъчно близо, за да ме спаси бързо, ако се наложи. На едни скали разстояние, дето се вика.

Михаил, столичанинът, бе дошъл тук последен, но бързо се бе превърнал в повече местен от местните. Много отдавна, когато е бил на върха на славата си, купил тази къща с някакъв хонорар от филм и забравил за нея.

Луиза ми каза, че пристигнал един ден с някаква огромна компания и обявил, че продава къщата. След три дни на непрекъснат запой Михаил изгонил всички, дошъл при Луиза да потърси чук и пирони и ѝ казал: „Аз съм новият Ви съсед. Ако не Ви се пие сама, черният ми дроб е на Ваше разположение“. И останал в скалите завинаги. Говореше за морето и скалите така, сякаш лично той ги е измис­лил. Даже походката му беше моряшка, леко разкрачено стъпваше по неравните плочки, сякаш вечно бе живял по корабите. Аз лично предполагам, че тази странна походка се дължеше на алкохола в комбинация с неизкоренимото желание на Михаил да играе театър на самия себе си. Ос­тавих го да вярва, че изпълнението на ролята му на коре­няк от морето е гениално. Когато една илюзия няма пагубно влияние върху живота на когото и да било, спокойно можеш да я оставиш на мира и да не я развенчаваш. Дали заради вродената си артистична чувствителност, или поради придобитата гъвкавост да се вписва в сюжет и да влиза в образ, Михаил излъчваше море с всяка клетка от тялото си. Години наред бе живял по високите етажи на славата, венчана със суета и неискреност, със забързаност и графици. Бавният провинциален делник на обикно­вения никой в приземията беше за Михаил истинска бла­гословия. Беше играл прекалено дълго чужди роли, чужди очаквания, чужди амбиции, чужди мечти. Сега искаше себе си. Имаше право на себе си. Жадуваше да изпита докрай немислимата за актьора свобода – да изиграе собствения си избор. Единствено пред себе си.

— Свободата е да нямаш нужда от публика – размиш­ляваше Михаил. – Това е много самотна роля, синко. Са­мотата е изборът или на много страхливия, или на много силния човек. Тези по средата живеем на групи. Върховете са за самотници, чедо! Там няма на кого да си длъжен, с кого да търгуваш, от какво да се страхуваш и на кого другиго да прощаваш, освен на себе си. Точно тази само­та ражда приказки. Онези приказки, в които децата ни вярват, преди да извървят лъжите ни. Вече разбираш ли какво е самота? А свобода? И колко тежи честността до върха?...

Тази представа за свобода ме плашеше ужасно. Изоб­що не си представях свободата толкова самотна. Бях най-обикновен пубер, който искаше да порасне, да прави секс, да се ожени. Кимах с разбиране, за да не нараня егото му, но категорично бях решил, че ще си изживея несвободата и несамотата напук на цялата мъдрост, която свободата и самотата биха ми донесли. Толкова съм му благодарен, че разговаряше с мен като с възрастен! И се караше с мен като с възрастен. Но играеше с мен като с дете. Със себе си също. Артистично вдигаше среден пръст към въображаемия режисьор, нагласяваше гласните си струни в долния регистър, повдигаше вежда и с размазващо удоволствие произнасяше: „Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво играем?...“. От малък се ужасявам, че някога няма да успее да свали тази вежда обратно на мястото ѝ и челото му завинаги ще остане вкаменено – с гъста побеляла вежда почти в средата, докато другата послушно си стои над окото му. Години наред се мъчех да го имитирам тайно, сврян в банята, докато не разбрах, че по-скоро ще се изкриви огледалото, отколкото лицето ми. Предполагам, че той знаеше за моите тайни репети­ции, защото на няколко пъти ми разясни:

— Лицето е инструмент, който се учиш да владееш и управляваш. Него не можеш да скриеш. Когато не си на­ясно каква команда му подаваш, то няма как да я изпълни.

Мен ме притесняват каменните лица. За да вкамениш ли­цето, първо си вкаменил сърцето. Не всеки носи собстве­ното си лице, момче. Само един актьор може да ти каже колко е трудно да си сложиш чуждо лице, продължавайки да помниш своето. Повечето го забравят. Тъжно нещо е човек с лице назаем.

Лицето му беше познато на всеки минувач – местен или турист, който беше гледал българско кино през пос­ледните трийсет години. Носеше го с умора и досада от хорското внимание. Бившата слава обикновено е пове­че бивша, отколкото слава. Алкохолът бе рисувал върху това красиво мъжко лице старателно, но не докрай без­милостно. „Съжалението им поне да ме правеше мъченик, ми то? Обикновен, съвсем неанонимен алкохолик...“. Беше приел като последно и заслужено удоволствие да се раз­твори в спирт, море и спомени. И в дълги, ту заядливи, ту прочувствени диалози с Демир – турчин, бивш имам и настоящ рибар, негов верен, мек и търпелив слушател. Такова топло снизхождение към пороците на другия може да прояви само приятел. А Демир беше успял да изтъче у себе си тънка като тензух пелена от обич и разбиране към света и противоречията на другите. И Михаил много често полягаше в тази пелена тежко и по детски неблагодарно.

— Ако знаеш как ми иде отвътре да те погаля по бяла­та глава – обичаше да го предизвиква Демир.

— Хайде, не прекалявай с нежността! Ако някой въоб­ще ще ме гали утешително и снизходително, барем да е жена!

— Лъжеш, Михаиле! Кой истински мъж ще положи па­дението си в женски скут, за да бъде погалено? Та ти ли? Вай-вай!...

— За три жени не бих те сменил – фъфлеше Михаил с широка пиянска усмивка.

— Но за една – да!

— Мъдър пияница беше моят баща, да знаеш, Демире! Все ми повтаряше: „Никога не се изповядвай пред кръчмар, не пий с поп и преценявай мъжа винаги по любов­ницата. Никога по жената! На млади години може и да е погодил, ама може и да е сгрешил. Но ако на четирийсет го видиш загубил ум по руса двайсетгодишна мет­ла, отпиши го. Ни за маса става вече, ни за рибар, ни за приятел“. А аз какво правя? Пия, изповядвам се на Демир имама и другарувам с кръчмаря рибар Ставрос. Само с русите метли се бавя, ама сигурно защото подраних с тях. Ей такъв ставаш, когато не слушаш тате... Алко­холик в скалите.

Михаил имаше във вените си повече алкохол, откол­кото кръв. И беше моят баща. Единственият, когото мо­жех и мога до днес да нарека така. В живота ми в скалите. На онази граница между живота и смъртта, която мама ми завеща. Вярвала е в мен. Вярвала е, че ще се постарая да разбера. Че ще разбера. Достатъчно е, за да ги обичам – мама и границата.

Дори жълтата преса беше спряла да се занимава вече с Михаил. След поредица от снимки на мизерства­щия алкохолизиран мъж кръвожадното хорско любопит­ство загуби интерес към съдбата на един от големите актьори в киното и в театъра. „Така е. Не си ли на хоро­то, няма значение в коя част от тълпата гледаш тан­цуващите“, твърдеше Михаил. Самоиронията винаги е белег на интелект. А тънкият цинизъм много често е просто убежище от раната. Развлечен пуловер с дупка, стар провиснал панталон и износени обувки, характер­на  подпухналост под очите, обесени в краищата уст­ни, неподстригани брада и коса – това беше останало от мъжа, по когото две поколения жени въздишаха. „И защо ли не ми е тъжно? – се попитала наум мама, когато се запознали с Михаил. – Заради решителното, макар и олюляващо се от алкохол, достойнство, с което носеше избора си – продължаваше с усмивка да разказва мама за първата им среща. – Излъчваше спокойствието на чо­век, взел възможно най-правилното решение в живота си. Нищо в осанката и в поведението му не крещеше: „Аз съм жертва, пия от мъка, всички ме забравиха, пия, за да се самоубия!“. Напротив, с неприкрито удоволствие от поредната роля, която играеше за себе си и пред себе си, преглътнал всяка суета, сякаш казваше: „Така ми се живее сега... И по дяволите вашите оценки, клишета и етикети, харесвам се!“. Това прочетох в очите му, ко­гато погледите ни се срещнаха. Тези очи бяха все още живи и издаваха мислещия, самоироничен човек, удобно настанен в ролята на впиянчен пройдоха“.

Като всяко дете, подслушвах. Мама разказваше на Луиза как са се запознали с Михаил, а аз се правех, че спя. Лежеше болна до мен, а аз опирах гръб в нея и попивах ду­мите, гласа ѝ, топлината на тялото. Знаех, че то ско­ро ще изчезне. Знаех, че умира, но не познавах смъртта. Не успявах да си я представя. Понякога едно сбогуване е по-трудно и по-дълго от самата смърт.

Имах късмета да ме роди умна жена и проклятието да я загубя твърде рано. Преди да успеем да се превър­нем в приятели. Ако душата сама избира кога да умре и да отиде в скалите, както твърди Демир, не разбирам защо нейната избра да си отиде, без да ме изчака да порасна. Не ѝ се сърдя. Дори като малък не ѝ се сърдех. Усещах, че душата си има свои причини и моят детски егоизъм ня­маше силата да ѝ попречи да си извърви пътя.

— Мамо, ти тази нощ ли ще умреш?

— Да, но ти не се страхувай от смъртта, синко. Не е страшно да останеш без мен – Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите. Няма нито една причина да не вярваме, че смъртта е точно толкова красива, колкото и животът. Само защото не познаваме нещо, не означава, че то не е красиво и добро.

— В скалите ли отиваш?

— В скалите, любов моя, при Дядо Боже. Ще идвам ви­наги когато ме повикаш. Ще ме чуваш в някоя песен, с гларусите ще ти казвам „добро утро“ и ако заплачеш, когато се удариш и боли, ще дойда с вятъра, за да те погаля. Слу­шай внимателно света. Той е един за всички. Аз няма да умра. Просто ще стана прозрачна, невидима и тиха.

Бяха едни от последните ѝ думи. Лежах до нея. Гле­дах я. Трябваше да я запомня. Да я помня. Знаехме, че се разделяме. Бях твърде малък, за да не приемам смъртта ѝ като края на света. Плачех. И тя плачеше. Галеше ме по косата и не отместваше очи от мен. Явно искаше аз да съм последното, което ще види от този свят. Беше мно­го болна. И много силна. Още ме раздира въпросът видяла ли си е мъглата. Онази, нейната...

— Момчето ми – прошепна мама, – родих те, отгле­дах те, докъдето Дядо Боже ми даде време, но всъщност аз пораснах с теб. Търся думи, с които да ти се извиня затова, че си отивам. Без да съм виновна. Знаеш ли, никой, който си отива, не е виновен. От живот, от човек, от дом... Всеки има право да си отиде. Животът – най-вече. Светът така е устроен, че мъдростта остава у  изоставения. И извън всяка логика, запомни – изоставеният е избрал да бъде изоставен. Пътят до тази истина е най-трудният път за него. И най-тежкият избор за теб. Същото е и с любовта. Същото е и със смъртта. Раздя­лата понякога е най-краткият път до най-важната сре­ща в живота ти – тази с теб самия.

Не знам как е успяла да ме пренесе до моята стая, преди да умре. Когато се събудих на сутринта в моето легло, а не до нея, знаех. Не е искала да се събудя и да я видя мъртва. Демир ме намерил на скалите. Преплувал съм залива, но не помня. Помня само превързаните си с бинт ръце. И кръвта по бинта, смесена с риванол. Уд­рял съм скалите с голи ръце, крещял съм: „Мамо, отвори ми!...“. Това беше денят, в който се наложи да повярвам в безсмъртието на душата, и бе денят, в който Демир за първи път не прости на своя Аллах. Няма смърт, която да не ми напомня за мама. Може би затова съм убеден, че смъртта е красива.

— Мамо, „обичам“ ли е най-красивият глагол?

— За всеки човек любимият глагол е различен. Зависи какъв точно самият човек е избрал да бъде.

— А кой е твоят любим глагол?

— „Споделям“. В него се съдържат три глагола – „оби­чам“, „доверявам се“ и „давам“. Това е един щедър и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва „страхувам се“.

— Няма човек, който да не се страхува, мамо!

— Разбира се. Говорим ли за страх, въпросът е „колко“. Колко голям ще му позволиш да бъде.

— Толкова много въпроси?...

— Толкова много отговори ще е хубаво да откриеш. А правилно зададеният въпрос ти дава винаги повече от един отговор.

 

* * *

Прибирам се от кръчмата. С всичките въпроси и отговори след поредната смърт в живота ми. Залитам. Нощ и мъгла – съвършеното безсмъртие. Опасявам се, че говоря на глас. Лъжа, всъщност изобщо не се опасявам. И не се срамувам. Напихме се със Ставрос и всички дежурни местни пияници. Рибарите пият зловещо, когато изпра­щат приятел. Ставрос повтаряше като навита пружина цяла вечер: „Наздраве, Михаиле! Осте сес зивота да зивея, не мога да изпия една твоя година“. Никой не може. Винаги съм се чудел защо алкохолът убива някого за няколко годи­ни, а към Михаил беше ласкав. Вървя пиян към последната му нощ на тази земя. Ще заплача може би утре. Сега съм твърде зает да го обичам. Мъглата винаги ме е карала да се чувствам безсмъртен. Ако не познаваш усещането да плуваш в нощната декемврийска мъгла покрай морето, ще ти е трудно да повярваш в безсмъртието. Или пък да по­тънеш с рибарската лодка в сутрешната мъгла над въл­ните. Обвила е всичко – скалите, вълните, сушата, теб. Първично и извечно. Толкова глупаво и надменно ти се струва в такива мигове времето... Като някаква лична чо­вешка прищявка. Задявката между мъглата и реалността е като страстта. Вдигне ли се мъглата, вече има кате­горични очертания. А категоричните неща са временни.

— Марино, като дойда при теб в скалите, първо такъв скандал ще ти развъртя, че целият рай ще ти се стори тесен, малката! Не ми стигат шарките, спуканият апен­дикс и вечно подутите сливици на тоя лигльо, дето ми го завеща, ами и всичките старци ми остави да погребвам сама.

Сред пудра захар, канела, орехи, настъргана лимо­нена кора, галета, свещ от църквата, закрити огледала, купи, тенджери и лъжици Луиза бъркаше гневно житото с изправен като струна гръб, от глава до пети в черно, с черен дантелен шал върху косите. А скандалът ѝ с мама клонеше към вечност. Съвършената картина на тъгата.

— А ти, нали? – продължаваше да нарежда. – Прекрас­на, млада, крехка, отлетя си поживо-поздраво. – Напра­ви пауза, за да поеме абсурдността на изречението си, и инатливо продължи да говори с интонация, която изключ­ва извинението и покаянието като човешки състояния. – И понеже не остаря, не успя да се сбръчкаш и да станеш свадлива и уморена дъртофелница като мен. Нито ще имаш честта да понесеш тънката ирония и перфидна­та снизходителност на синчето си към изкуфялата ми старческа досадност.

Не е препоръчително да се смееш, когато Луиза е гневна едновременно и на този, и на отвъдния свят, особено часове преди погребението на Михаил. Но не се сдържах. Човекът е странно създание – готов е да поне­се всички последствия, когато е решил да изживее нещо. Като семейната изневяра е – знаеш какво те очаква, ако тайната се разкрие, но за нищо на света не се отказваш. Светотатствено ревях от смях, пушейки на терасата. Надявах се случайните минувачи да отдадат неадекват­ното ми поведение на дълбоката ми скръб. Но Луиза е арменската ми майка и заблудите на минувачите са пос­ледното нещо, което я засяга, ако е преценила, че е нало­жително да ми отпори ушите.

Не дойде до терасата. Ушите ми останаха непокът­нати. Възцари се тежко познато мълчание. Властните жени притежават таланта да вменяват вина с мълчание­то си. Докато номерът им минава. След това им се налага да бъдат по-изобретателни. Аз бях от умните лигльовци на Дядо Боже и твърде рано прозрях, че чувството за вина е възможно най-самоубийственото човешко състояние. От това мое прозрение Михаил беше безмерно доволен. Той, естествено, си мислеше, че носи цялата заслуга за тази победа на мъжкото ми его и на разума ми над жен­ските хитрости. Децата трябва да щадят възрастните. Големите наистина изпитват силна потребност да вяр­ват, че без тях ние никога не бихме стигнали до правил­ните отговори.

Все още съм добро дете в това отношение. Затова отидох да се напия при рибарите. Луиза щеше да мълчи дълго и красноречиво. Ако някога се преродя в жена, ще съм богинята на погледа, забит в гърба на мъж, упътил се към кръчмата. Искрено съм озадачен как Михаил оцеля толкова години с този поглед в гърба си. Но жените си бяха неговата територия, аз бях дете и се учех да плувам и да ловя риба.

— Не ме плашеха жените с фактури вместо лица – твърдеше Михаил. – Висока или ниска, цената беше изпи­сана ясно. Не ме плашеха и красивите лесни лигли, научили се да търгуват успешно с мъжкото ми либидо. На тях е обречен почти всеки мъж. Не ме плашеха и камериерки­те, които неуспешно се опитваха да играят кралици. Не можеш да изиграеш класа, трябва да си се родил с нея.

Плашеха ме въпросителните в очите на жените, които носеха белега от това, че по пътя са си взели мъжете, ра­ните, кръчмите, илюзиите и пак, и отново пак, по всички дяволи на света, имаха смелост да обичат. Мен! Пияни­цата, лигльото на Дядо Боже, принца на думите, просяка на действията... И като ме погледнеха с ония очи, дето знаят отговора преди мен... Идеше ми или да ги убия, или да избягам с тях накрай света дори. Но всъщност точ­но с тях изкарвах най-хубавите си пиянски нощи. На ръба между страхливеца и палача.

Михаил определено имаше слабост към умни жени. И беше убеден, че тази му страст го е превърнала в мъченик.

— Таралеж в гащите е красивата и умна жена, прия­телю... Цял живот съм бягал от такива.

Никой не можеше да лъже по-очарователно от него. Не само че не е бягал, ами настървено ги е търсил. Такова его има нужда от предизвикателства и война.

— Грешиш! Таралеж в сърцето са – апострофира го Демир с усмивка. – Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си. На това, Михаиле, му се вика тъжна ирония.

— Тъжна ирония или необозрима глупост е да прие­меш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Мно­го достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбина­ция с моите образуваха такъв ад, че можехме да разпла­чем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянът. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.

— А къде е раят ти, Михаиле?

— Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.

— Колко разстояние ви е нужно?

— Живот-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Хрис­тос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна лю­бов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката ѝ зад гърба си, усе­тих самота, каквато не бях изпитвал. А какво е истинска пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.

— Потърси ли я?

— Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение.

Тези двамата никога не се съобразяваха, че съм око­ло тях, когато разговарят. Приеха ме като равен, само че по-нисък, на когото се налага да купуват от време на време сладолед. И ако Луиза е разрешила, да го нахранят навън, „но не при оная никаквица Милена, дето блъска ни­шесте в супата.“ Ужасно е да си Милена с „тези отврати­телни нейни готварски грехове“ в град, в който живее и готви Луиза. Животоспасяващо е да забравиш нишесте­то. Още по-ужасно е да ме прибереш с температура, за­щото си ме забравил да кисна няколко часа в морето в на­чалото на май. Най-страшното обаче е да ти повтарям цял следобед, че ме боли корем, а ти кротко да продължа­ваш да пиеш при Ставрос. После да ми дадеш една голяма мастика, защото „анасонът успокоява стомаха“. А кога­то повърна и се свлека почти в безсъзнание от болки, да си изчакаш смъртната присъда, която ще влети заедно с Луиза в коридора на болницата, докато безчувствен  санитар ме вкарва на носилка в операционната зала със спукан апендикс. „Какво ще кажа сега на майка му? А?!... Мизерни, долни пияници такива! Пропихте детето, спукахте му апандисита и сега като умре, вие се разправяйте с Мари­на!“ Тогава наистина видях върху лицата на Демир и Ми­хаил изрисувано значението на израза “да ти се прииска никога да не си се раждал“. Дори аз повярвах, че мама наис­тина ще дойде след малко и ще им потърси сметка. Луиза беше единствената, която абсолютно убедено очакваше мама да се появи на вратата. Раят, скалите или където там беше отишла, за нея си остана едно точно опреде­лено реално място, от което тя преспокойно щеше да се завърне някой ден. Психолозите вероятно дълго биха анализирали нейния начин за справяне със загубата, но ня­маше наука на света, която да убеди Луиза, че смъртта е нещо, за което простосмъртният не може да намери решение. „Просто не иска или го мързи!“, беше категорич­ното ѝ мнение.

Трагикомедията на моята операция завърши по най-неочакван начин. Михаил и Луиза се ожениха. Но това е един доста безинтересен на пръв поглед юридически казус. Той възникна в деня, в който Луиза дошла при лека­рите за сведение за пациент. Отказали ѝ с аргумента, че дават информация само на членове на семейството. Това, което се случило в резултат на отказа им, можех само да гадая по отношението на лекарите и сестрите на визитацията на другия ден. Михаил дойде по обяд на свиждане и за първи път го видях гневен и безпомощен. Седна на леглото ми и каза с искрено отчаяние в гласа:

— И на мен не говори, синко! Но пък пише писмо след писмо до всички възможни институции и мисля, че ско­ро трябва да те изпишем, иначе персоналът ще те убие.

Тези клети хора не знаят, че ги чакат проверки от ХЕИ, от Агенцията за закрила на детето, от здравната каса. Дотам беше стигнала, когато тръгнах насам. Положе­нието е сериозно. Говори с адвокат Комитова, която ѝ обясни, че по закон лекарите са имали основание да отка­жат информация и не са извършили нарушение. И Трета­та световна война започна.

— Как може да стане член на семейството според за­кона?

Михаил ме погледна така, че благодарих на Вселената затова, че съм в болница в този момент. Само тук биха ми оказали спешна помощ, ако случайно се случи всичко, което прочетох в очите му. Изчаках да се поуспокои. Все пак някой трябваше да вземе мъжко решение в този тру­ден момент.

— Михаил, трябва да се оженим за нея! Нямаме друг избор.

Знаех, че и аз, и мама, докато беше жива, го вбеся­вахме с обръщението си към него без задължителното окончание „е“ за звателен падеж, но дори и днес съм ка­тегоричен, че има имена, които не бива да се произнасят съгласно правилата. Или поне за мен е немислимо. „Михаи­ле“ дразни слуха ми, нарушава мелодията на името, ритъ­ма и красотата му. Звучи ми някак махленско и принизява онзи голям смисъл, който това име носи. Щом погледнех Михаил, се сещах как мама ми разказваше за Архангел Ми­хаил – главния пазител на небесното царство, чието име означава „който е равен на Бог“. Това изпълваше детско­то ми съзнание с усещането за грандиозност и величие, с уважение и страхопочитание.

Мислех, че пак ще ми се скара и ще ме поправи, но Михаил седеше на леглото до мен и мълчеше. Дълбоко замислен и много далече от правилата на граматиката. После внезапно се разсмя до сълзи, задавяне и задушаваща кашлица. „Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво играем?...“, навярно си е помислил в този миг.

— Синко, един формален брак с майка ти вече ми стига.

— Но е бил нужен, за да ме осиновиш, нали? А сега просто трябва да направим така, че Луиза да се чувства добре и да може да ми е майка и според законите.

— Искаш да ми кажеш, че с първия си брак съм ти осигурил баща, а с втория трябва да ти осигуря и майка, така ли?

— Ако това ще предотврати подобни проблеми, какъв е твоят проблем, не разбирам.

Говорехме като двама големи мъже. За първи път усетих Михаил много близък, много нужен и много нере­шителен. Толкова истински объркан ми се стори, че се изправих леко в леглото и го прегърнах. И големите имат нужда някой да ги приласкае и окуражи.

— Вие, възрастните, сте много смешни – прошепнах в ухото на Михаил. – Преструвате се, че не виждате не­щата. И си мислите, че те не съществуват, щом не ги изричате. Луиза те обича. По оня начин. Както мама – Бо­гомил. По женския начин. Но няма да ти го каже още сто живота, защото се страхува. Не от това, че ще я изос­тавиш. Толкова мъже са я изоставяли... Свикнала е да ги изпраща. Страхува се, че не можеш да я харесваш. Като жена. Ти, с твоите хиляди жени в миналото, известният актьор, който е имал всички красавици на света... Ти също я обичаш. Но се страхуваш от това. И се страхуваш да не я нараниш с твоя алкохол и с характера си. Но аз, Михаил, по-женени хора от вас не съм виждал. И по-истинско се­мейство. Нищо че не знаем кой на кой етаж живее.

Михаил бавно ме отдръпна от себе си. Гледа ме дълго право в очите, без да се усмихва. Нещо в погледа му се про­ясни, после затъгува, накрая се зарадва. Притихнаха тези очи като море през май привечер.

— Ще започна да вярвам и аз в ангели, синко. Да знаеш!

От този ден започна да ме нарича „синът ми“ пред всички. Луиза разказваше, че се прибрал от болницата много късно, с подути от плач очи, трезвен, с бутилка шампанско и малка кутия в ръце. Оставил бутилката на масата, отворил кутията, извадил златна верижка с мор­ско конче и я закачил на врата ѝ, без да обели дума. „Ще съжалявам до края на дните си, че нямаше свидетели на тези минути, защото той ще отрича, докато е жив“, оби­чаше да повтаря Луиза, когато разиграваше с голямо удо­волствие за пореден път сцената с предложението:

— Аз съм пълен идиот, Луиза. Извинявай! Ще се оже­ниш ли за нас с Павел?

Луиза се вбесила, защото решила, че това е поредна­та му гнусна шега. Грабнала бутилката и за да не я счупи в главата му, я засилила с такъв гняв, че шампанското пре­летяло през отворената врата на балкона над улицата и се разбило на паркинга отсреща, на метри от краката на Демир, който тъкмо вървял към нашата къща. Знаел е предварително, участвал в подготовката и идвал за подкрепление на Михаил. В мига, в който шампанското се разбило върху асфалта, извикал силно:

— Горчиво!

В този момент Михаил и Луиза били изскочили на бал­кона да видят пораженията. Когато чул „Горчиво!“, Ми­хаил награбил Луиза и я целунал. Тя му ударила шамар, след което се разплакала и се хвърлила да го целува на свой ред. Минувачите започнали да ръкопляскат одобрително и да подсвиркват. На мен по това време са ми сваляли конци­те в болницата. Когато разбрах какво представление съм пропуснал, изпитах искрена и вечна ненавист към всички лекари. Към апендикса си също.

Сватбата беше истинска – с гости, ресторант, тор­та и Михаил в костюм и с оформена коса и брада. Той на­истина е един от най-красивите мъже, които съм виждал. Имаше и драма, разбира се, която за щастие не се превър­на в трагедия. На церемонията в една ужасна зала една още по-ужасна жена с метален глас говори дълго и отегчител­но някакви глупости и най-накрая попита Михаил:

— Вие, Михаил К., съгласен ли сте да встъпите в зако­нен брак с Луиза Гарабед Манашян-Петрова?

Михаил отговори:

— Налага ми се, госпожо. Заради този младеж ей там за пет години два пъти вече се женя. А преди това цели петдесет години успях да се опазя. Да, съгласен съм! Оби­чам те, бе, момиче!

Последните му думи бяха към Луиза, но вече беше твърде късно за любовни излияния. Добре, че си бяхме само наши хора в залата. Все пак накрая се ожениха. След около два часа.

Луиза си говореше с мама толкова естествено, че усещането ми за присъствието ѝ около нас беше почти физическо. Без да знае тя бе направила истинска магия – беше победила смъртта. Вече като пъпчив тийнейджър, успял да оцелее след още доста опити на Михаил и Демир да ме убият чрез „престъпната си безотговорност“, за­варих Луиза в кухнята да меси кайма в спокоен „разговор“ с мама:

— Ох, малко капризен ти го направих, извинявай, мо­миче... Не, не че е злояд, но малко по-деликатно го храня.

Повече гьозум трябва да му слагаш в кюфтенцата, и маг­даноз също повечко. Със солта не прекалявай, аз така, за идея, щипка пръсвам само. И да не е като тая, Милена – да тикаш галета и мокър хляб в каймата. Това е толкова плебейско... Чиста кайма, добре омесена, на конци. Яйчице слагай, разбира се. Ма какво сега те занимавам аз с ман­джи... Чакай да ти кажа – влюбен е. Може да си е наш, ма нали е мъж, прост си е и това е. Откъде я намери тая Кристина... Ниско едно такова, клъощаво. Верно, хубави топли очи има, той затова е налапал въдицата, щото като тебе – като кошута гледа. Ма дотам ѝ е хубостта. С една халка на пъпа, едни железа наредила по зъбите... Ма как се целуват, бе, Марина, не разбирам! Той с железа, тя с железа...

Млъкна гузно, щом ме видя на вратата. Убеден съм, че мама ще се завърне задължително само и само за да спаси живота на всичките ми момичета и жени от Луиза. Когато разказах на Демир и на Михаил за това, Демир абсолютно спокойно каза:

— Ти и радиовълните не виждаш, но чуваш музиката, която пренасят до теб, нали? Мога да те уверя, че те двете наистина разговарят. И ти говориш на майка си.

— Но това е друго. На майка ми, не с майка ми – на­търтих. – Различно е.

— Не, точно същото е. Просто Луиза вярва, че я чува, а ти говориш на себе си. Но Марина те чува и ти говори, ти не я чуваш.

— Само не ми казвай, че Луиза чува мама!

— Чува я, но не по начина, по който ти си предста­вяш. Те двете наистина разговарят. Повярвай ми! Мърт­вите разговарят с всички.

— И с мен ли?

— И с теб.

В такива моменти ми се искаше да съм най-обикновено момче на петнайсет, да се изсмея над думите му, да си кажа, че това е просто един изкуфял старец, и да отида да играя волейбол на плажа. Странно беше обаче, че Михаил ни слушаше, без да се разсмее. Усещах как гне­вът пъпли бавно към корема и гърлото ми. Гневях се на Демир затова, че му вярвам. Гневях се на себе си, че мама ми говори, а аз не я чувам. Гневен бях затова, че ми беше обещала да намира начин да ми се обажда всеки ден. Чрез стих от песен, чрез гларус, чрез дума в книга. Оказа се, че ми е говорила, а аз не съм ѝ отговарял. Беше ми обещала, че ще идва винаги когато я повикам. И е идвала, а аз не съм ѝ казвал „здравей“. Разказваше ми, че смъртта на тялото не е краят на душата. И че мъртвите не са мъртви, а само прозрачни и тихи. Аз съм бил шумен, а не тя – тиха. Убеждаваше ме, че мъртвите ни пазят, предупреждават, пеят, че ни виждат, галят. За последното мога да се за­кълна, че е вярно. Когато излизах от упойка след спукания апендикс, знам, че мама седеше до мен на леглото и ме га­леше. И да, това е истина, не чувах нито дума, но знаех какво ми казва. Смисълът се появяваше в съзнанието ми, разбирах значението, без да съм чул звук или ясна мисъл.

После влязоха сестрата и Луиза и мама изчезна. Не, не е изчезнала, нали? Аз съм излязъл от честотата ѝ. Не биваше да плача, докато разказвам на старците. Защото не биваше да разплаквам Демир. Михаил не плачеше. Прос­то лицето му посивяваше, когато тъгува. Кокалестите пръсти на Демир въртяха броеницата, а сълзите му се спускаха в бръчките под очите като в каналчета. Подсмърчаше по детски. Демир дори плачеше честно. Оби­чаше я. Ангелите са такива – обичат безпричинно и  не­логично. И вечно. Обичат това, което носиш, а не това, което показваш. Сигурно ни виждат толкова прекрасни, колкото ние даже не бихме посмели да вярваме, че сме. А може би наистина сме.

Докато Демир и Михаил бяха живи, ми беше по-удобно – можех да питам на воля и получавах премъдри отго­вори на мига. Имам всички причини да се чувствам излъган от моите старци, защото отговорите им от вчера се превръщат в най-безсънните ми въпроси днес. И крайно шизофренично живея с размити граници между любовта, смъртта, живота и морето. Това, че ги приемам за сино­ними, е съждение, което няма да изрека на глас от чув­ство за самосъхранение. Помня, че на абитуриентския си бал казах на Луиза и Михаил, че единственото спасение за себе си виждам в брака си с някоя млада обещаваща жена психиатър. Луиза ми се разсърди едва на другия ден. Но Михаил лукаво вече беше започнал да кандърдисва внучка­та на Ставрос и Милена да стане психиатър само зара­ди удоволствието да докара Милена и Луиза до критична горна точка на кулинарната им война. Понякога бях твър­до убеден, че Михаил живее само за да дразни Луиза и че за него това беше единственият начин да ѝ се обяснява в любов всекидневно. И че тя беше безкрайно доволна от този факт, макар че за нищо на света не би го признала. Знам, че в момента не спи и предполага как бродя пиян в мъглата, нареждайки: „Ми, то все някой трябва да замес­ти Михаил. Не може да оставим семейството без пияни­ца, естествено!“

Сприхава и сърдита в добротата си, Луиза може да разплаче и разсмее едновременно всеки с думите и искре­ността си. Помня как разпалено се караше на Демир и Ми­хаил в случаите, когато ѝ приютяваше от нас тримата:

— Не разбирам защо трябваше да подлудите и дете­то! Не ми ли стигате вие като пациенти в психиатрията в скалите! Щом се спусне мъгла, хуква навън. И ми обясня­ва, че може да плува в нея...

Бях на около дванайсет. Луиза режеше с хирургическа точност телешко месо на фини жулиени и ги подреждаше в тенджерата под налягане, докато хокаше двамата стар­ци. Готвеше силкме с патладжан и печени червени чушки по рецепта на баба ѝ Арсине. Най-вкусното и най-трудоемко ястие, което някога съм опитвал. Белех чушки под зоркия ѝ поглед и не смеех да оставя дори една черна точка върху тях. Дали си на десет, или си на сто години, е без значение, ако проявиш престъпна небрежност в беленето на чушки в кухнята на Луиза. Обречен си на вечен позор пред паметта на цялата арменска общност по света. Не можех да поне­са товара на такова престъпление, затова и до днес беля чушки с дълбоката убеденост, че от резултата зависи бъ­дещето на човечеството. Демир беше спечелил доверие­то ѝ да реже правилно магданоз, като следваше стриктно указанията ѝ: „Ситно, но не да го направиш на каша, два-три милиметра – нито повече, нито по-малко“. И не мо­жеше патладжанът просто ей така набързо да се обели: „На ивици, на зебра, внимателно, трябва да е красиво, как­ви са тези слугински движения... Осакатяване на продук­тите!“. Редеше галерията в къщата си – наследство от отдавна починалия ѝ съпруг, популярен местен художник – и силкмето с еднакво усърдие и в педантично съблюдава­не на пропорциите, пространството и съчетаването на цветове. Поръсеният магданоз върху димящите телешки жулиени с домати, патладжан и настърган домат с чесън винаги ще ме връщат и от оня свят – в събота, към един по обяд, в трапезарията на втория етаж. Ще виждам  морето и скалите от моето място на масата, някой гларус ще кацне на дървения перваз на терасата и ще завърти глава да огледа (пък може и да е мама), а Михаил ще ми е сипал ракия в една от кристалните чаши от Венеция, които дъщерята на Луиза ѝ изпратила преди много години. И до ден днешен не съм я виждал. Глупаво момиче! Да забравиш такава майка, е като да откажеш на Дядо Боже най-скъпия подарък, да се откажеш от първия си ангел!... Но Луиза я чакаше, без да я споменава. И нея, и мама. Хората с красиви души умеят да чакат.

— Не можахте ли да му спестите всичките тези брътвежи за мъгли, храмове в скалите, пещери, други све­тове, подземни тунели и реки! – натъртваше всяка дума в монолога си Луиза, с което се надяваше да впечатли раз­веселените Михаил и Демир. – И Дядо ви Боже най-вече! С неговите отвлечени закони и безумия... Демире, защо се смееш сега? Кое му е смешното на една размътена детска психика, питам? Кое! Само да я срещна аз тая, вашата – гевгелийската пророчица, хубаво ще я наредя.

Излишно е да казвам, че баба Настасия беше покой­ница по това време. Сега, като се замисля, от всички нас най-малко в смъртта е вярвала Луиза. Безбожницата, коя­то ме закле, че ако извикам поп на погребението ѝ, ще ми отпори ушите в същия момент: „Само арменският поп ще ми липсва в целия тоя цирк, че кой знае и какво жито ще ми сварите, като туткал. Чуваш ли, никакъв поп, че рипвам и ти откъсвам главата на мига!“

Вярвам ѝ. Ще внимавам с житото. И с попа.

* * *

Почти не помня погребението на мама. То е едно от малкото неща, които са изтрити от съзнанието ми. Въпреки красивия топъл септември, този ден беше мрачен. Вятър. Студ. Имаше поп. Опяха мама в църква­та, в която рисуваше Богомил. Скелето му беше там, рисунките по стените бяха само наполовина възста­новени. Той беше там. В черква Богомил винаги изглежда като у дома си, но в този ден приличаше на приютен от дъжда просяк. Това, че мама му беше простила, го беше разбило много повече, отколкото това, че беше умряла. Докато някой не ти е простил, можеш да живееш напук на него. Можеш да стъпиш на инат, стабилно и утеши­телно, върху грешката си и да те крепи онова смътно чувство на самоуспокоение, че не само ти си слаб, дето си сгрешил, но и другият е слаб, щом не ти е простил. Тази игра на мерене на слабостите превръща хората в бездни, които ничия чужда прошка не може да запълни впоследствие. Такива бездни човек пълни сам. Със самоопрощение.

Богомил беше огромна бездна.

И баба Настасия беше на погребението. Не зная как заставаше тази жена в черква или в стая, но винаги ня­какъв лъч светлина я следваше и огряваше. Противно на всички закони на физиката. На маминото погребение баба Настасия жалеше за Богомил повече, отколкото за мама. Той се чувстваше прокълнат и наказан от съдбата. И из­глеждаше така, докато тя нареждаше:

— Нема проклятие, нема възмездие, нема наказание от съдбата. Тея глупотевини човеко си ги измисля. Гос­под знае кога да ти прати ангел. Потънеш ли у черното до уста, и он веднага ти го праща. Оти душата ти ока, ма ти я не чуеш, а Господ я чуе. И иде ангело и целийо е у любов. И нищо не сака, само ти спомня кой си и на тебе ти стане едно леко, свободно ти е, светло ти е, усещаш се голем и почнеш да летиш и ти. И ти кога немаш акъл, фанеш и се отречеш от ангело. И го нагрубиш, и го на­раниш. И душата ти почне да вие на умрело. Ма ти я не чуеш, а Господ я чуе. И душата ти ока на Господо: „Дай му що си посака сам“. И он даде на човеко да изживее раните на ангело му. Ти ке си забравил, ма Господ види и помни ра­ните на ангело ти. И ти ги праща у живото. Човеко вика на това проклятие, а оно е молба на душата, дека Господ я е чул. Чуеш ли ме, бре, глухийо!

„Чуеше“ я, но не знам дали му стана по-леко. Не съм сигурен, че бих му казал точно тези думи точно в този ден, но баба Настасия си беше извоювала от небето пра­вото да говори, когато тя прецени, че е дошло времето нещо да бъде изречено: „Они, думите, сами идат у точното време. Щом Господ ги е пратил сега, кой е човеко да ги пази за после? Ти по-умен ли си от Господ, питам, та ке му отлагаш думите?“

Тази старица ме плашеше понякога. Детските ми очи я възприемаха като нещо древно, като истинска връстница на скалите. Израснах сред толкова много старци, че и до днес нямам точна преценка за възраст. Можеше да е на осемдесет, можеше и да е на сто и осем­десет. След една определена възраст просто си стар и вече няма значение колко. Никога няма да имам логичен отговор на въпроса защо Дядо Боже е създал човека така, че да помъдрее едва когато остарее. Няколко дози мъд­рост в тази нощ биха ми дошли добре. В живота ми има­ше прекалено много погребения за недотам мъдрите ми двайсет и няколко години. За баба Настасия съм убеден, че беше се родила мъдра. Но тя говореше с Бог, с мъртви­те, със скалите... С всичко, с целия свят. Не можеше да е иначе – такива разговори не са за обикновените смъртни.

Ако не са родени мъдри, едва ли ще понесат този товар. Макар да я наричаха благословена, аз знаех, че това е то­вар за човека, който го носи. Дар е за другите. Не разбрах как от Гевгели баба Настасия бе стигнала до морето. И защо бе изживяла живота си тук, в пълна самота. Попи­тах я веднъж. Пък тя се разсмя и докато късаше изсъх­налите листенца на цветята в черковния двор, ми рече: „Пат има за човеко, оти Бог му е дал време, та сичко у него да мери, сиромашкийо. За любовта, сине, пат и време нема“. Не говореше, а сякаш припяваше в ритъм, познат само на душата ѝ. Баба Настасия беше най-категоричният и назидателен ангел, който Вселената можеше да ми изпрати:

— И лошото, и убавото са благословия, Боже! – уче­ше ме тя. – Ке срещнеш страхливец. И ке го мразиш. А не бива. Оти страхливецо ти е даден от Бог като сичко, дека ке те среща у тоя живот. От страхливецо ке се учиш да мълчиш. Зер мълчи он, оти ако продума, ке се омеша и ке рече повеке, отколку може да носи. На себе си не верва и затова трае. За думите требе дупе. От страхливецо ке гледаш как се мрази. Как он мрази свирепо, и зверо не е толку свиреп. Ама зверо от страх не убива. Само от глад. Човеко от страх убива. Първо душата си убива. После другийо човек убива. Нема да се учиш да мразиш, ма ке се учиш да я видиш омразата човешка. Оти омразата и она е от страх. А страхо е от човеко, не от Бог. От Бог е само любовта. От страхливийо ке се учиш да окаш. А най-силно ока слабийо. Ке притрепери, ке крещи, дорде се сдере, и ке се напие, па ке омекне. Без вино он не може да омекне, оти се пази. Без вино омеква само юнако. Оти знае да жали. А страхливецо не жали. Он сам си е най-големийо душманин. Затова, Боже, срещнеш ли го, ръка му целувай! Оти требе да имаш мъдрост и да знаеш, дека Бог иде при тебе и с палачо, и с детето.

Някой ден, когато доведа на Луиза снаха психиатър, се надявам съпругата ми да ме убеди с научни доказател­ства, че съм един психически здрав мъж, независимо че патологично помня всичко. С подробности и ярко – ду­мите, паузите, интонацията, ръцете, лицата, движе­нията, жестовете. Места и обстановки не помня така добре. Всъщност тях ги чувам и усещам повече, откол­кото виждам. Има места, които сякаш те викат, защото те познават още преди ти самият да си ги познал. Така беше, когато стъпих за първи път на скалите – в деня, в който се запознахме с Михаил и Демир. Пристъпих и раз­брах, че обичам това място някак нелогично, безпричин­но, като че ли отпреди, извън времето, напук и въпреки подредения правилен свят. Наистина има такива места – приютяват те и ти дават усещането за дом, без да са били домът, който познаваш. Места, които ти дават свободата да избереш да бъдеш дете, но ти избираш да останеш точно там и да пораснеш. Има такива места. И има точно такива хора. Срещата с тях за мен е любов­та. „И защо като ги срещна тези места и тези хора, ще предпочета да порасна, вместо да си остана дете?“ – се пита малкият Павел в мен. Едва ли някога ще спре да зада­ва въпроси. „Защото само тези места и хора могат да ти припомнят как обича едно дете, когато вече не си дете“, би рекъл Демир. Би рекъл... Бракът ми отсега изглежда провален дори само заради навика да си задавам въпроси и да си отговарям ту като Демир, ту като мама, ту като Михаил, ту като баба Настасия. „Епа они ти отговарат, кой друг? Ма ти не верваш!“ би рекла баба Настасия. Би рекла... Не вярвам в смъртта.

Баба Настасия си отиде три години след мама.

Докато беше жива, Демир ме водеше често на гости при нея. На улицата пред къщата и вътре в двора ѝ ви­наги имаше много хора, които тихо чакаха да ги приеме. Говореха помежду си, шепнейки като в храм. И бяха добри един към друг. Усещах ги с кожата си, когато минавах по­край тях. Търпеливи, измъчени, объркани, седяха в очак­ване да ги повика. Баба Настасия излизаше да ни види и присядахме за малко на големите каменни стъпала пред къщата. Казваха си по няколко думи с Демир, после тя неизменно мушваше в ръката ми или бонбон, или някак­ви твърди тумбести сладки с много захар отгоре, които бяха странно напукани от печенето. Най-много обичах, когато в голяма салфетка ми даваше мекици, поръсени с пудра захар като сняг. Или баница с много спанак, яйца и сирене. Не знам кога успяваше да готви, но ако не беше тя, Богомил щеше да умре от глад в черквата. „Айде, ке се видим после у черквата. Немой да ги караме да чекат ората. Болката чекане не тръпи“, приканваше тя и влизаше в стаята си. Пътьом поглеждаше хората и посочваше ня­кого: „Ай, ти ела, Боже. Не се събувай, немой, я ке помета после.“ И внасяше със себе си част от слънцето в стаята. Спал съм много пъти в тази стая. Баба Настасия просто казваше: „Тая нощ ке спие при мене тоя, маленкийо“ И аз оставах. Винаги беше прохладно на голямото твърдо лег­ло. Завиваше ме с някаква шарена памучна завивка, която миришеше на баба. Или поне така си мислех, че миришат бабите – на обикновен домашен сапун и на съхнал на вя­търа чаршаф. Става някак твърд, без да е груб на допир. Щом го помиришех, веднага ми се доспиваше. Баба Наста­сия лягаше на миндера срещу голямото легло. Приличаше на огромен бял прилеп в дългата си бархетна нощница.

Ма ногу има да се врътат земята и ората, докат по­раснем да немаме граници. Времето, смъртта, раждане­то, разстоянието се са граници, дека сме си ги турнали сами. Оти сме още далече от Дедо Боже у сърцето. Това е адо. Да не си с Бог, да го не познаваш, да го не чуеш. А ногу любов имаме и ни чуят, и ни видат, и ни се радват онея сичките, другите, ма ни чекат да пораснем на сърце. То­гава и умо ке порасне.

Никога не я видях да спи. Заспивах преди нея и кога­то се събуждах, тя вече беше станала и потропваше с тенджери и тави в кухнята. Не бих се учудил, ако ми ка­жат, че тя никога не е заспивала през живота си. Чувст­вах се много важен и специален да спя в къщата на баба Настасия. И най-вече в тази стая. Не знам как ставаше, но тя светеше вечер. Някак отдолу. В синьо и златисто. Когато го казах на Луиза, тя се разкрещя и извика Демир в кухнята. Чувах тежкото ѝ кресчендо поне час. Накрая чух Демир да ѝ говори тихо, не повече от десетина ми­нути. В отговор Луиза започна да плаче с глас и произ­несе една съвсем нетипична за нея дума. Няколко пъти. Отвори вратата, обляна в сълзи, прегърна ме почти до счупване и ми каза: „Извинявай! Извинявай!...“. Михаил чак се задави от изненада. Не че той владееше изкуството да се извинява, но те двамата си бяха такива – толкова си приличаха, че единият трудно понасяше собствени­те си недостатъци у другия. Но се обичаха. След време попитах Демир какво е казал на Луиза, че такова чудо се случи с нея.

— Има причина тайните да останат тайни – отвърна ми той тогава. – Хубавата новина е, че всяка тайна си има срок. Тайната е като фокуса, синко. Когато ти се разкрие, разбираш, че винаги си я знаел. И че тайни няма. Просто ги научаваш, когато си готов да ги осъзнаеш. И тогава се сещаш, че истината винаги е била пред очите ти.

Детето в мен още му се сърди. Аз тази тайна му простих. Не можеш дълго да се сърдиш на Демир. Хората, които Дядо Боже е целунал, светят и те правят по-добър не защото ти показват колко си малък, а защото те ка­рат да вярваш, че си голям. А големите прощават. Демир носеше една тъга, която личеше от време на време. Зна­ех, че те с баба Настасия са различни от другите хора, но докато тя бе смирено тиха, влачейки товара на божия си дар, той по-трудно живееше с очите на ясновидец, кои­то неговият Аллах му бе дал.

— Не мога да променя очите ти, дете – топло добави Демир. – Те си имат път. И имат правото на детство. И на честност. Пожали ме и не ме питай повече, откол­кото си давам смелостта да ти отговоря. Нека истина­та дойде при теб, когато очите ти са готови да я видят сами. Остави ме да се порадвам на това, което виждаш ти сега... Разбираш ли ме?

— Не! – И наистина не разбирах. – Но си тъжен. А тъжните хора ме карат да се чувствам виновен, когато съм усмихнат.

— За бога и по всички дяволи на света! Усмихвай се на тъгата ми! Непрекъснато! Нарочно! Напук дори! Уве­рявам те, че моята тъга винаги ще бъде по-глупава от усмивката ти. Тя е по-тежкият товар за носене.

— Кое ѝ е толкова тежко на усмивката, дядо?

— Изборът, момчето ми... Изборът! Усмивката е из­бор. И за разлика от вас, ние, възрастните, сме го забра­вили...

Демир ме накара да се влюбя в детството. Чувствах се привилегирован, награден и благословен да бъда дете.

Интуитивно усещах, че с годините тази привилегия се отнема и Дядо Боже си взима благословията обратно. То­гава не разбирах, че добрият Господ няма пръст в това. Не той, ние сами си я отнемаме. Не е до честност, до очи е. Когато започнем да мерим с тях повече, отколкото да се радваме, спираме да сме благословени.

Дядо Боже беше енигмата на моето детство. Не мо­жех да говоря с него така, както го правеха Демир и баба Настасия. Но исках да знам кой е той и да го питам защо ми отне мама. Баща ми за мен беше неосезаем, нямал съм го още преди да го имам. Не изпитвах потребност да го­воря за него. Дори с Бог. Невъзможно е да ти липсва нещо, което не познаваш.

Мислех, че Дядо Боже живее в черквата, и често хо­дех там с Демир. Баба Настасия човъркаше из двора и винаги грейваше, когато ни види. Там беше интересно. Особено когато Богомил рисуваше стените и тавана. След погребението на мама той живя в черквата мно­го дълго. Имаше да довършва рисунки от предишното лято, но отказа да живее при баба Настасия, както пре­ди. Само понякога отиваше там да се къпе. Отец Васил му докара легло. Наместиха го в малката стая до входа и пренесоха големия шкаф със свещите вътре в залата. Богомил се шегуваше, че главата му е точно под копие­то на Архангел Михаил, изографисан от другата страна на стената. „Може пък аз да съм змеят! Не че не съм за убиване. Но щом досега не ме е пробол, явно съм спасен“, смееше се той. Сядаше да си почива на сянка отвън, оп­рял гръб в стената на черквата, или разменяше по някоя дума с отец Васил на пейката пред храма. Харесвах из­цапаните му ръце и начина, по който ги бършеше пръст по пръст с някакъв омазан във всички цветове на дъгата парцал. Понякога събличаше тениската, която носеше под гащеризона, и оставаше гол под презрамките. Ха­ресвах омазаната му с бои шапка, която ми разрешаваше да понося от време на време. Гледах го как привечер на външната чешма облива с вода главата, ръцете и гър­дите си, гол до кръста. После сядаше да яде от храната, която баба Настасия му носеше всеки ден. В детската ми глава се въртяха хиляди мисли. Представях си какво ли щеше да е, ако се бяха оженили с мама. Дали щях да приема да ми бъде татко? Аз не знаех какво е да имаш татко. Някой трябваше да ме научи. Мисля, че той мо­жеше. Но такъв, какъвто е сега. Преди, когато бяха заед­но с мама, между него и света имаше стена. Пак говоре­ше, усмихваше се, учеше ме да рисувам къщи и цветя, но винаги сякаш се удрях в нещо твърдо, когато общувах с него. Караше ме да се свивам обратно и да не пристъп­вам пак. Не усещах да ме обича. Това беше. А сега обичаше. Не само мен. Просто обичаше. Беше се научил.

Един ден Демир беше дошъл да види мама, която вече беше много болна и почти не излизаше. Тогава той ѝ каза:

— Прости му, момиче! Можеш само да му помогнеш да понесе болестта, но не можеш да го спасиш от нея. Прости му! Научил се е да ходи, да говори, да рисува, но не се е научил да обича... Прости му! Не познаваш тази тежест. Тежестта на човек, който напълно осъзнато е избрал да се върти в кръг. И някак си да успява да се само­залъгва, че това му харесва. А в същото време да знае, че се самозалъгва.

— Какво печели, като се върти в кръг? – тихо попита мама.

— В един кръг няма печелещи и губещи. Има само та­кива, дето се въртят.

— Имат ли изход?

— Като в музиката. Зависи дали паузата е дошла на­време и дали си успял да я уцелиш.

И мама му прости. Михаил го доведе в скалите най-неочаквано. Появи се като гръм от ясно небе. Спом­ням си как влезе през вратата в двора на Луиза. Вървеше след Михаил с изправена глава, но не знам защо аз тога­ва го виждах прегърбен. Луиза изпусна ножицата, с която подрязваше чемшира. Аз му се хвърлих на раменете, за да ме поноси на конче. Свали ме внимателно и тихо се качи при мама. Демир и Михаил ме заведоха при Ставрос и така пиха, че не забелязаха колко сладолед изядох.

Когато се върнахме вечерта, Богомил вече си беше тръгнал за София. Мама каза, че го е изпратила да си вземе нещата и че ще се върне при нас след ден, за да рисува за изложбата.

Тази нощ мама умря.

Смъртта на мама беше паузата на Богомил за бяг­ство от кръга. Скелето в черквата стана неговото мяс­то за изповед, за осъзнаване, за самоопрощение. Искаше да е сам. Цялата му тъга и вината му преляха в четката и в рисунките. Рисуваше стените, но рисуваше и картини. Отец Васил му разреши да си постави статива в залата. Така Богомил сякаш имаше свещено ателие. Художник и Бог рисуваха в черквата. Сами. Изглеждаше като човек на кръстопът, който не помни как е стигнал дотам. И най-вече защо.

Демир и Михаил от време на време му носеха ракия, тримата сядаха под скелето по турски и дълго си говоре­ха. Богомил още не знаеше, че Демир лекува с думи. Изпит­ваше някакво необяснимо притеснение от Михаил. Но Михаил беше успял да му прости. Знаех защо. Беше видял себе си в него – в безпътния, безотговорен, алчен да има всичко млад мъж. Сякаш Михаил се извини и получи опро­щение за раните, които беше причинил на толкова много жени, чрез Богомил. Мама отлетя в скалите и остави на кръстопътя на прошката всички свои мъже. Умна жена.

— Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опо­ра по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същ кръстопът различен.

— А ако има и други забити тояги?

— Ти гледай своята. За себе си си я оставил ти там. Пътищата и кръстопътищата са едни и същи за всички, синко, ние минаваме различни по тях.

— Не мога да ѝ нарисувам очите. Не мога... – промълви Богомил, потънал в своите мисли и рани.

— Много съм пиян, за да го премълча! – решително се включи в разговора Михаил. – Досаден съм в нравоученията си, знам, но бъди снизходителен. И ти ще остарееш. Те, мелодрамите, са за артистите, пияниците и старци­те. Млади момко, за да нарисуваш очите на жена, трябва поне за една от всичките жени по пътя си да си бил готов да се биеш до смърт. И после да си я изоставил. И после да си я забравил... И в някаква си незнайна тежка нощ да си я спомниш. Това е мигът, в който се рисуват очите на жена. Иначе всичките техники, целия талант на света да ти е насипал Дядо Боже, няма да докараш онова усещане за любов и загуба. А жените са това, младежо – любов и загуба.

Михаил беше толкова искрен, че чак на мен ми се доплака. Вярвам, че Богомил все някога е нарисувал очите на мама. Но в онова лято още не си беше простил.

Когато рисуваше, Богомил сякаш отсъстваше от този свят. Ако внезапно го запитах нещо, докато раз­глеждах картините му, наредени до стената на черква­та, или пък шумно се катерех по скелето, той обръща­ше глава и ме гледаше няколко мига, сякаш не ме познава. После виждах как реалността се връща бавно в очите му. Отговаряше ми, но много често с някакъв яд в гласа. Не с лошо, просто с яд.

— Ядосах ли те?

— Не, бе, малкият! – тупваше ме по рамото приятел­ски. – Не си! Извинявай. Когато рисувам, всичко се съсре­доточава на върха на четката, разбираш ли?... Няма друго. Това става всичко. Всеки звук ме вади от равновесие. Все едно да караш колело по инерция по нанадолнище, здраво да си набрал и някой леко да те побутне в гръб. Или странично да те перне. Катастрофираш. Ето така и аз. После ми трябва време пак да започна, да се настроя, четката да ме слуша или аз нея. Не исках да те обидя!

— И аз! Добре, извинявай, няма да те катастрофирам повече, докато рисуваш. Искаш ли привечер да поплуваме?

— Луиза ще те пусне ли с мен?

— Няма да ѝ казваме. Михаил ще ни прикрие и ще дой­де с нас за оправдание.

— Караш ме да лъжа, така ли?

— Нещо такова. Но, да... Не е добра идея.

Понечих да сляза от скелето, примирен и малко тъ­жен. Свирна ми. Беше се ухилил хитро.

— Няма да лъжем. Ще ѝ поискам официално разреше­ние. Зная как.

— И аз зная. Ще ѝ кажеш, че ако мама беше жива, щеше всяка вечер да ме пуска с теб да плувам.

Смехът му кънтеше под купола на черквата и се уд­ряше в гърба ми. Ако се бях обърнал, щях да видя, че плаче и се смее едновременно. Той е от хората, които вярват в смъртта. Харесвах го. Щом приключеше с рисуването, излизаше навън и започваше да се върти наляво-надясно от кръста нагоре, после си раздвижваше врата. Сядаше на един огромен сив грапав камък в тревата отстрани на входа. Често ме викаше да ядем заедно. Сядах по турски на каменната маса срещу него и двамата си похапвахме по мъжки в мълчание. Беше красив мъж. Разбирам я мама. Жалко, че не видя как с времето стана още по-красив.

След като изрисува черквата, Богомил си замина. Но идваше след това при нас в скалите през лятото или през есента за по няколко часа. С възрастта у него се появи една кадифена мекота, но старата стена между него и света, която помнех от дете, пак бе издигната. Просто ударите в нея вече не бяха така болезнени. Мисля, че от­ново бе забравил как се обича. Може би смъртта на мама е била цената за временното му спасение от тъмнината, която ме заливаше почти непрекъснато, когато се вглеж­дах в очите му през годините. Но аз не разбирам много от търговия със съдбата. Нещата такива, каквито са, ми се струват точно подредени и имат смисъл.

Прекарвах с Богомил дълги часове в черквата. Рисун­ките по стените ме плашеха. Накъдето и да погледнех, се чувствах виновен, без да разбирам защо. Разказите за светите хора, които Богомил рисуваше със странни кръгове около главите, ми се струваха някак неясни, а те самите имаха ужасно болнав вид. Мислех, че вината е у Богомил и че той не е кой знае колко добър худож­ник, както твърдяха, след като не може да изрисува на стената един здрав човек. Мисля, че точно тогава се отказах да ставам светец. Непоносима ми се стори ми­сълта, че трябва да премина през такива мъчения, през всякакви предателства и гонения. Никой от тях не беше умрял нормално и всички ужасно ги бяха измъчвали пре­ди смъртта им. Най-много ме беше страх от рисунката с отрязаната глава на Йоан Кръстител. Уж беше умрял, пък очите му така ме гледаха, че дори веднъж предложих на Богомил да замаже главата от подноса и да я закачи обратно на тялото му някъде измежду всички рисун­ки. Просто да си е цял, нищо че и той ще е болен. Имах усещането, че смехът на Богомил ще разлюлее камбана­та горе и след това отец Васил ще се кара на мен. С две думи, завинаги бях загубен за праведния живот на светец след това детайлно вглеждане в изографисаните черков­ни стени.

Попитах и отец Васил веднъж защо всички светци изглеждат болни. Той много дълго и с огромно желание ми говори, но от всичко, което ми каза, разбрах, че трябва да се страхувам от Бог и че мама, ако беше жива, нямаше да може да влезе зад олтара.

— А Бог обича ли ме? – питах плахо отец Васил.

— Обича те, синко! Безмерна е любовта му към всяко живо същество.

— А тогава защо ти ми казваш да живея в страх от него? Защо Бог ще иска да се страхувам от него, ако ме обича?

— За да живееш праведно и по неговите закони, за да не се отклониш от пътя на Христа.

— Ако се отклоня, ще спре ли да ме обича?

— Безкрайна е божията милост, дете, и ще ти бъде простено, ако се покаеш.

— А ако не се покая? Ще спре ли да ме обича?

— Бог е дал свободна воля на всяко човешко същество. Човек сам избира дали ще остави душата си на дявола и ще я хвърли за вечни времена в мъките на ада, или ще я отдаде на Господ.

— Отче Васил, ти изобщо не знаеш нищо за Дядо Боже. Или моят Дядо Боже не е твоят. Моят никога нямаше да забрани на мама да влезе зад олтара. Или поне щеше ясно да ми обясни защо. Нали твърдиш, че обичал всички еднак­во и безкрайно?...

След тези думи побягнах разплакан при Демир и баба Настасия и оставих отец Васил да тъне в недоумение с какво е предизвикал гнева и сълзите ми. Демир ме прегър­на, а баба Настасия ми забърса носа направо с ръкава си. Мълчеше.

Отец Васил дойде и приседна до нас. Беше разстроен и притеснен. Той беше добър човек и дълбоко отдаден на службата си свещеник. Опита се да каже нещо, но Де­мир само вдигна ръка да го спре и започна да говори мно­го тихо. Но се чуваше така, сякаш от небето се сипят и трещят думите му:

— Кръстът е само посока, синко. Не е решение. Нито изцеление. Нито спасение.

— Не е ли символ? Символ на вярата?

— Вярата е свобода, синко. Дори и щрих догма я пре­връща в затвор.

— А какво е догма?

— Догма, сине, е да обичаш кръста, но да не смееш да се откажеш от него от страх да не бъдеш наказан заради това. Това е голямото противоречие – хем добрият Дядо Боже ти е дал правото на свободна воля, хем те наказ­ва заради нея. Правото да не си своето вчера е най-човешкото право под това небе. А вяра е да знаеш, че ти е простено, преди да си сгрешил. Това е кръстът, чедо, любов е. Любовта ти е простила предварително, защото ти е дала свободата да избереш каквото си решил, без да те накаже за избора ти.

— Като мама ли?

— Като мама, чедо, като мама...

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти!

— Какво направихте на добрия дядо поп? Павка, хайде да се качваме на камбанарията. Слънцето скоро ще залезе, да го погледаме. После ще поплуваме.

— Ама ти говори ли с Луиза?

Вече катерехме стълбите.

— Говорих. Казах ти, отиваме да плуваме. Трябва да те прибера до 9 вечерта.

— Там да се зазидаш и с кървави сълзи да я оплакваш, дорде си жив!

— Луиза, недей да кълнеш като циганка вретенарка!

— Три вретенарки ще му дам аз на него! Само да го срещна аз прехваления ви Дядо Боже, ще му обясня, че изобщо не знае какви ги върши на тая земя. По другите земи не знам как се справя, но тук тотално се издъни. Вездесъщ бил. Трънки! Ех, Богомиле, ех, момченце, само да те пипна някой ден насаме аз, страхлив недорасляко... Как пък Бог не е комплектовал пишката с характер, бе, Михаиле! Даваш пишка, Шефе, ама даваш и характера на мъж заедно с атрибута! Ако не, си я взимаш обратно!

— Спри да подслушваш и си изсуши добре косата!

— Елайте с маленкийо при мене тая нощ. Ке тръгвам, Боже. Прощавай! Време ми е.

— Само маленкийо и Демир да останат. Ке влезете по-късно, кога требе.

— От тебе са, Боже, и любовта, и смъртта, и сре­щата, и разлъката, и времето, дека ни требе да ги изжи­веем – занарежда тя. – Толку ногу си дал за едно маленко човешко сърце... Толку па ногу да верваш у нас, човеци­те?...

— Боже, ке ти е трудно да чуеш, ама ке е важно да го запомниш – почти унесено продължи баба Настасия, – преди един пат да речеш на глас на другио „обичам те“, наум требе три пъти да си му рекъл „прощавам ти“. Така е, Боже, у тоя живот на тая, наш’та земя, черната. Разпе­риш ли сърце, Боже – как тихо повдигна ръцете си като криле тая умираща жена, – требе да си силен да понесеш куршумо. И да го простиш още у пушката.

— Нема да я сваляш. Никогаш! Докато не склопиш очи. Дотогава ке знаеш на кого да я предадеш и що ке правиш с нея. Ти ке погребеш земнийо, жената ке погребе небеснийо и тогава баш, кога се срещнете, скалата ке запее за новите.

— Ти така си си избрал, Боже. И други има, дека мо­жеха да дойдат, ама само ти дойде от сите, що ги чекахме. Душата ти тука те доведе, при менека. Чеках те, познах те още първийо пат, кога с майка ти стъпихте у дворо. И нея познах, кога дойде с червената рокля при Богомил у черквата. Она веке знае и затова не страда. Голема цена плати ти, Боже, за тоя избор. Ма така тре­беше да стане. Секи я плаща тая цена, кога се врече да пази скалите. Нема да имаш мойта дарба, она е женска, Ама ке имаш очи да видиш и уши да чуеш, що требе да видиш и чуеш. Ти ке си стълбо, ке я пазиш, ке я крепиш, ке я носиш. Жената. Кога дойде дено, ке разбереш коя е. Ке я познаеш веднага. У скалите има черква, храм зази­дан и таен. Там ке ви чека учителъо. Там само двамата можете да влизате. По сам нема да ви пусне. Требе мажка и женска енергия, требе кръсто и полумесецо да се свръжат у едно, да станат цело. Она ке знае как се влиза. Сега не знаеш, мъгла ти е, ама сичко ке ти се прояс­ни у един миг. Имай търпение. Голема душа диша у теб, Боже. Голема. Айде, оди буди отец Васил и му речи, че съм заръчала ти да ми биеш камбаната. Ти ке познаеш кога точно. Бегай на камбанарията горе и чекай. Сам. Нема страшно! Айде! Бог с теб! И ти с него! Благодаря ти, Боже! Върви! Върви!

— Немой се обръщаш. Ни сега, ни никогаш. Напреде оди! Само напреде! Благодаря ти, Боже! Демире, елай на­сам, братко!

— Баба Настасия ще умре след един час. Каза аз да бия камбаната. Трябва да ме пуснеш горе! – изрекох на един дъх.

— Отивай, момчето ми, аз ще дойда след малко.

— Първо иди при нея. Трябва да ти каже нещо за ореха. И после ела в черквата.

Не ударих камбаната. Гледах като хипнотизиран.

— Да се прибираме, синко. И да ти кажа, отец Васил дойде неканен и тя като го видя, изрече: „Чуе маленкийо, чуееее, благодаря ти, Боже, благодаря ти! Отче, да ми за­ровите пепелта под орехо у дворо на черквата. Отдоле, баш под орехо, е храмо на водата на ората от долната Земя. Ама ногу надоле, под сите скали, най-отдоле. Там ме турете, у корените на орехо“. И си отиде. Отиде си ус­михната, синко. Хайде, да се прибираме.

— Настасийо, да не ме забравиш! – пророни тихо ста­рият турчин, застанал осиротял и тъжен до ореха.

— Напълни му главата с щуротии, нарича разни гларуси „мамо“, накупихме всички книги за някаква вътрешна Земя, ама ето, и аз, по-луда от вас, цветя ти садя да ти цъфтят, да ти е шарено. И изобщо всичките ти гевгелийски бълнуваници подлудиха детето, ама ти там се оправяй с майка му. Аз клетва ѝ дадох човек да стане, не лунатик като тебе и Демир. По-нататък и рози ще ти засадя. Не че заслужаваш, ама да ти е красиво.

— Несправедлива си към отец Васил. Той е добър чо­век!

— Че аз лоша ли съм? И без поп ще ми никнат цветя­та, Павле! Притрябвала ми е богопомазаната му лейка!

Михаил беше убеден, че ако Луиза някога повярва в Бог, ще стане или светица, или шеф на инквизицията. А Демир искрено се радваше на войнстващия ѝ атеизъм. Той отдавна бе разбрал, че огромното сърце на Луиза може да бъде опазено от рани само с протест срещу нещата, които, ако бъдат допуснати вътре, биха го взривили при разочарование.

— Луиза – рече ѝ меко един ден Демир, – всичките ти скандали с мъртвите показват само едно – ти си по-вярваща от отец Васил и по-голяма врачка от баба Настасия. Време е да се замислиш, момиче!

— Обичам мълчанието ти, отсъствието ти, обидни­те ти думи, раните си от теб... Необичането ти даже обичам, Михаиле! – прошепна му една вечер Луиза, докато се опитваше да го изправи от стола в градината.

— Вие, жените, умеете да обичате демоните на един мъж повече от самия него. Повече от гордостта си. По­вече от егото си. Това винаги ме е карало да ви се възхи­щавам. Без да ви разбирам.

Не можех да ѝ отнема надеждата.

— Почакай! – каза кратко. – Ще разбереш.

— Свали си гривната и опри кръста в скалата по съ­щия начин.

Големите човеци знаят как да те научат да обичаш.

— Ще го върна, синко – прошепна Демир като обеща­ние пред Вселената, не само пред мен. – Но след това ти ще трябва да му помогнеш да си прости.

Тогава бях убеден, че разбирам думите му, но едва по-късно ми стана ясно, че изобщо не съм знаел за как­во говори. Мъдро е решил Дядо Боже, като ни е лишил от очи за бъдещето. Спасил ни е от тегобата да правим из­бори, които само съдбата има познанието и правото да направи. Поне повечето от нас е лишил. Хора като Демир и баба Настасия носеха кръста на познанието и затова техните избори бяха тежки като камъка на Сизиф. Точно това сънувах в нощта преди инцидента... Как Демир вър­ви тежко нагоре по хълма и носи в ръцете си един огро­мен камък, а баба Настасия ходи до него и му помага, под­пирайки от време на време камъка с длан отдолу: „Оди, Боже, дръж здраво, йоще малко остана, немой да спираш, немой се обръща! Горе ке е леко“, чувах гласа ѝ в съня си.

Горчивият вкус остана до вечерта. Има такива съ­нища, чиито емоции ни държат през целия следващ ден. Вселената ни предупреждава по хиляди начини и за добро, и за зло, но ние упорито отказваме да приемем света на духа. Може би защото ще се почувстваме ужасно изгубени там. Или още по-ужасяващо невежи. Или пък пазим ревни­во света си такъв, защото ни е удобен. И много често – удобно виновен. Влюбени сме в границите на материята и на времето, вкопчваме се в логиката на реалността, в навиците си, в суеверията си, в страховете си. А когато се ударим в стените на затвора си или ни се случи нещо, което човешките причинно-следствени мисловни вериги не могат да обяснят, тихо казваме: „Божа работа!“, или: „Просто се случи“. Нищо не се случва просто ей така, от нищото. Ако го приемаш като случайност или като сте­чение на обстоятелствата, задължително ще ти се слу­чи пак, за да ти се покаже, че „божата работа“ сам си я повикал. И няма как да те подмине. И това, че не разбираш и не виждаш себе си в причините, не те лишава от неиз­бежността да понесеш последствията.

Вече съм убеден, че всеки фанатизъм започва с неве­жество. И с непознаване на любовта.

 

Седмица след като бяхме ходили до скалите, Демир отново замина, без да ни каже къде и защо отива. Върна се след десетина дни умиротворен и спокоен. В погледа му имаше ведра непоколебимост и скрита доволна усмивка. След няколко дни пристигнаха внуците му – децата на Джелал, да погостуват на дядо си. Демир беше много щастлив, че ще постоят при него до края на лятото. Кръстената на него Демира беше енергично и приказливо хлапе на около десетина години, с гъста черна къдрава коса, слабовата и жилава, а по-малкият ѝ брат беше истинско природно бед­ствие, за което се налагаше да се грижим всички. Тъпчехме го със сладолед и внимавахме да не се удави, което считах за достатъчно усилие по отглеждането на един петгоди­шен нетърпимо палав хлапак.

— Не виждам да е смърт, не е времето. Защо, Аллах, защо? Това си говорех, докато тичахме онзи ден. Да не се чудиш повече.

 

Тичах с всички сили към пристана, а имах усещане­то, че не помръдвам. Имах неестествено възприятие за пространство и време. Сякаш не аз се приближавах към за­лива с лодките, а той идваше към мен. Някакъв вътрешен глас ми нашепваше, че ще пристигна късно, колкото и да бързам. И че нещо фатално и неизбежно ще се случи само след няколко мига. Споменът за съня ми с хълма, по който Демир едва носеше огромен камък, нахлу в съзнанието ми. Усетих вятър да преминава като бърза вихрушка покрай тялото ми и цялата ми кожа настръхна. Познавах този вятър от нощта, когато умря баба Настасия. Тичах все по-бързо и се опитвах да проумея какво се случва там, долу. Видях, че лодката на Демир се е откъснала, явно предпазителят е поддал и тя свободно се спускаше бързо надолу по релсите към водата, точно към спящия в края им Михаил, който продължаваше да лежи проснат по ко­рем върху купчината мрежи. Никога преди не бях виждал лодка да се движи така по улеите към водата. Чувах ви­ковете на Демир, който не тичаше, а сякаш летеше поне педя над земята надолу по склона. Имаше още двама ри­бари в другия край на залива, които също викаха и тичаха към Михаил, полуприпаднал от жегата и алкохола.

— Разбрах, дядо. Разбрах. Нали не боли?

— Щерко! – през кръв и вода се опита да се усмихне Демир.

По всички дяволи на света, кой се усмихва, когато умира? Кой! „Ангелите, Боже, ангелите“, сякаш чух гласа на баба Настасия. Духаше онзи вятър, нейният, безпричинно въртящият се в кръг вятър. Баба Настасия беше дошла да си вземе Демир – нейния приятел, нейния стълб, ангел и спътник в тайната на скалите. Най-верния им страж.

Ръката му беше схваната. Лицето му беше изкривено като след инсулт. Едва произнасяше думите. Тресящата се ръка успя с нечовешко усилие да стигне до джоба и да извади броеницата с полумесеца. С последни сили я уви около ръката на Демира като гривна и прошепна:

— Докато си жива, няма да я сваляш. Сама ще разбе­реш на кого да я предадеш. Ще знаеш. Ще знаеш и какво да правиш с нея. Благодаря ти, Аллах, благодаря ти...

 

Вой на сирени се чу в далечината. Пристигна поли­цейска кола. После още една. Дойде и линейка. Пристанът почерня от хора. Полицаите опъваха ленти и ограждаха мястото около мрежите, върху които лежеше мъртвият Демир. Лекарите стояха с носилка встрани и чакаха.

— Гледаааааай!...

— Гледаааааай!... Гледай! И се виж! В него се виж!... Ще си го простиш ли?... Ще можеш ли да си го простиш ня­кога?...

* * *

— Синко, не знам дали има ангели, но ако има, Михаил е един от тях. Тази нощ прозрях защо Демир го замести там, в скалите. Няма никаква мистерия. Няма магия. Той беше цял и готов, но Михаил не беше. А трябваше да си отиде пречистен. И тази чистота можеше да му върнеш само ти. Прекалено много беше раздавал чистотата си на света и някой трябваше да му я върне под формата на любов. За да си отиде в мир, в равновесие. Аз трябва­ше да се науча да обичам, без да се страхувам, че ще ме изоставят. А на теб съдбата ти дължеше баща. Има ня­каква висша справедливост в смъртта на Демир. Всичко е съвършено, когато е честно, сине. Дори Дядо ти Боже. Дори смъртта.

Михаил

— Като казан ти врие акъло, Боже! Я ти се не плашим, оти коги клокочи акъло на човеко, и грее, и ражда он. Ама ти как живееш у тоя казан, единийо Господ знае. А она как те обича и те носи, само душата ѝ знае. Ама не знае дека ти си ѝ наградата, а она ти е Видовийо ден.

— Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на побе­дители и жертви – тежко подхващах аз. – И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали? Но не! Три пъти не! Огледай се. Пред­почитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината за нещастието му да бъде извън него. Победителят да е виновен. Щото за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние, човеците? Венец на творението сме били... Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.

— Пак венец, Михаиле. Но малко по-небрежно изпле­тен – кротко се включваше Демир. – Бог, Аллах или както искаш там, го наречи, не ни дължи отговори. Всъщност истината е, че никой на никого не дължи отговори. И въп­росите, и отговорите са избор.

— Да си длъжник на отговори, е лесно, Демире. И удобно. И относително непочтено. Поносимо непочтено... Наричат ме чепат, луд, лош, защото всъщност на никого не си позволих да дължа въпроси.

— Гордееш ли се?

— Не. Просто е. Нали баба Настасия така казва? Кога­то приключа с въпросите към света и другите, започвам да питам себе си.

— Объркал си реда, приятелю.

— Това прави ли ме грешен?

— Не, Михаиле! Прави те честен и несъвършен. Най-очарователната комбинация за човешко същество.

Демир не можеше да се смее, без да кашля. Тютюнът е като алкохола – винаги оставя у човека издайнически бе­лег. Как обичах този смях през кашлица! И как глупаво, без­паметно, безотговорно го убих... Лесно е да обвиня алко­хола. Трудно е да се скрия от истината, че аз му позволих да бъде по-силен от мен. Алкохолът прилича на човека, когото е победил. Там нямам колебание да определя побе­дителя и победения. Толкова много рани влачим, толкова загуби и вини, че е обяснимо човешкото ни пълзене. Може би затова Демир все сравняваше хората с охлюви:

— Пълзим като охлюви, скрили в черупката на гърба си самите себе си. Истинските нас. И тъпчем там всич­ко, което искаме да скрием. От страх, от срам, от невяра. И крилете ни там, и думите, дето сме изревали в мълчание, и децата – неродените, и псувните, заместени с усмивка, и закъснелите ни любови, и неизречените изви­нения, и закъснелите ни бягства... Все са там. От глупост ли, по навик ли, или от интерес – има ли значение? Все е страх. И кой ни обича? Този, който застава срещу нас и вижда вътре в черупката. А казват, че любовта носела розови очила. Не е вярно! Тя е рентген. Защото е прозряла и прегърнала скритата ти истина и твоята черупка само я разсмива. Или дразни. И когато такава любов ти се случи, имаш избора или да се сгърчиш целият в черупката и да се скриеш, или да я пръснеш и да се покажеш с всичко, което вътре си крил.

— Или да я споделиш... – опитах се да допълня.

— Споделянето е обща крачка. Но и обща черупка. Ос­тавиш ли черупка – дали за един, или за двама, още си далеч от любовта. Любовта не е предпазлива.

 

Беше един от красивите слънчеви дни на април. От онези пролетни дни, които съдбата изпраща за любов или за смърт. Нямаше как да знам, че точно в този ден ми праща знак и за двете.

Познах жената измежду другите на мига. „Ех, Миха­иле, ех, развратнико!“, чух Демир. Беше проследил погледа ми. Позагледа се в нея. И разбра. Не беше до развратник или до страст. Просто до мъж.

— Само не започвай филм! – почти се помоли Демир.

— Е, как? Е, кааааак!... Погледни ѝ стойката! Аз вече завърших сценария! – самоуверено и в неособено успешен опит да изглеждам трезвен, прогърмях в отговор.

— В края на историята да не се окажеш бащата...

Той наистина беше ясновидец.

— Демире, братко, сега разбирам защо турските се­риали са толкова популярни. Този драматизъм и вкусът към неочакваната сълзлива развръзка комай са с генетично-регионален характер. Не залитай в кича!

Никой не можеше да се смее като Демир – в звънката октава на дете, но с хрипа на заклет пушач. Никой.

— Гледай, гледай! – продължавах да се възхищавам на глас. – Твоят Аллах или моят Бог, не знам, ама е знаел как­во прави с тази жена. Ако ме убие ракията, от мен да за­помниш – класата на една жена е в стойката, в глезена, в носа и скулата. С класа, не с красота те оковава една жена. Виж само – шията, като на лебед изправена, за да носи главата с достойнство короната. Ех, тъгувам си аз по аксесоарите на монархията... Само заради мечтата да оставя една кралица по корсет и корона. И после да ѝ по­кажа, че е жена. Ни повече, ни по-малко от камериерката. Но най-вече за да ѝ покажа, че между тях двете винаги ще има разлика. Винаги! До смъртта. И че аз знам това.

— Монархист развратник си ти!

— На квалификации ли ще си играем? Точно днес? Ка­къв следобед, Боже! Само е за умиране. Ей така – да те блъсне тая окъпана красота в душата, да ти избучи мо­рето нещо си негово, да ти извряска гларусът остро, та чак да те ядоса, и хайде – и ти по него нагоре.

— Ако искаш, първо да пийнем по едно-две, пък нощес да мреш.

— Не, не! През деня ми умира. Да го гледам тоя свят до последно. Нощта е за вампирите. И за страхливците... А и как да умирам, когато точно тя върви към нас. Иисусе, милост! Много жена в тая жена, бе, Демире!

— На теб Всевишният ти е дал очи само за жени и за чаша!

— Ти по-красиво творение от жена виждал ли си?... Но си прав за едно, без дори да подозираш. Жените и чаши­те наистина си приличат, приятелю. Крехки са, чупли­ви и каквото си сипеш сам в тях, това ще пиеш. Божия и мъжка работа е жената, Демире. Дяволът няма пръст тук. И той мъж, завалията. Може само да я обича. Или да я изостави.

— Дяволът не танцува в центъра, така ли?

— Никога! Но го е измислил за глупаци като нас.

— Пораснала е. Не ти завира хубостта си в лицето с негласното: „Виж ме, харесай ме!“. Тя не изпитва нужда мъжете да я харесват и да ѝ го казват. Как обичам такива жени – красотата им да е по-голяма от егото.

— Защото не е на деветнайсет! – опита се да прекъс­не монолога ми Демир.

— Тази и на деветнайсет е била такава! Родена крали­ца. Кокетката си е курва по душа. Камериерка по душа. Тя крещи в красотата си, отъждествява се с нея, счита я за собствена заслуга, демонстрира я, парадира с нея чак до степен да спреш да я уважаваш, защото си спрял да забе­лязваш такава красота. Радост за кочияши. Нищо повече. Толкова лолити са се отъркали в мен, че накрая дори не виж­дах чертите им, телата им, бедрата им... Нищо. Просто красива плът, от която можеш да се лишиш, без да съжа­ляваш. Без усещането, че нещо си пропуснал. Затова ти обяснявам, че и на петнайсет, и на петдесет между крали­цата и камериерката винаги ще има разлика. Тази си носи красотата като белег по рождение, за който не е виновна. Нито го крие, нито го показва. И рокля, Демире! В рокля е облечена! Не в джинси или спортни панталони, с които обезобразяват женствеността си почти всички жени, тръгнали на разходка през почивните дни. Тя се облича само за себе си. Може би са прави мъдрите да казват, че човек е това, което яде, но жената е това, което облича.

— Дааааа – проточи Демир, – стигнахме до съблича­нето, щом заговорихме за обличане.

— Събличането е изкуство, тънко изкуство. Изя­щество на гейша с привкус от страстта на самодива. Харесвам жените, които знаят как да се събличат. На светло и вперили поглед в очите ти, докато остават по бельо. Без бельо... Хипнотизират те, канят те с поглед, но не като хищник. Канят те като крепост, която бавно и доброволно ще се предаде на победителя. Толкова сме безпомощни понякога ние, мъжете, правейки се на завое­ватели... А дълбоко в себе си знаем, че жената ни е оста­вила да изиграем тази роля. Заради нас, заради мъжката ни глупава убеденост във въображаемото ни превъзходство.

— Михаиле, поетът в теб се събуди. А и за поет, да ти кажа честно, прекалено много разсъждаваш. Жената извървя само двеста метра по улицата, а ти цял психопортрет ѝ направи.

— Когато извърви и оставащите сто до нас, вече ще я обичам.

— Само Всевишният знае накъде ще задуха този вя­тър, Михаиле! Аз мога единствено да се моля да е за добро.

— Мамоооооо! – проехтя звънлив детски глас и нару­ши мига. Или му придаде цвят.

Улисани да гледаме красивата жена, бяхме изпуснали малчугана. Незабелязано беше минал покрай нас, за да се шмугне през близкия паркинг към носа на залива. Потен, зачервен и превъзбуден, малкият тичаше откъм скалите с рапани в ръце и викаше с цяло гърло:

— Мамоооо, скалите природа ли са?

— Да! – извика майката.

— А Бог ли е създал природата? Защото ако скалите са природа, а Бог е създал природата, значи Бог е създал скалите! – все още отдалече, огласяйки цялата улица, ви­каше хлапето задъхано, без да спира да тича.

— Много правилно! – бях вкарал в действие дълбо­кия си театрален тембър. Толкова авторитетно проз­вучах и в такава непозната за малкия октава от ниския регистър, че той се вцепени и замръзна на място. Не ме засягаше хлапето. Трябваше да привлека вниманието на майката. Стар принцип: „Чуеш ли топуркащи крачета, се огледай за мама. Може да е хубава. И сама.“

— Природа е всичко, което ни заобикаля и което виж­даш – морето, пясъкът, скалите, дърветата, мидите... А как Бог ги е създал, ще ти разкаже ето този господин – каза жената спокойно.

— Вие потвърдихте намесата на Бог в тази история. Аз имам подчертан конфликт с религиите. Ужасява ме идеята, че трябва да живея в страх от нещо, за което всички твърдят, че ме обича безгранично и безусловно. Ето Ви тази питаща машина за малко. Връзката между Бог и скалите ще е непосилна задача за мен.

„Хайде да те видя сега какво играеш, Михаил К!“...

Присви ме в слънчевия сплит. Да не знае човек дали иска да я осинови, или да я обладае, мамка му! Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори халка няма. Идеята за брачна халка, присъствието ѝ... Това винаги ме е отвращавало. Този атавизъм, крещящ от безимен­ния пръст, ми прилича на дамгосване на животно. Чове­чеството си тачи веригите открай време. И обича да им приписва романтика, за да оправдае поне малко циниз­ма на затвора. Изпитвам невъобразимо удоволствие да вбесявам всички с абсолютната си непримиримост към брачната институция и да я наричам „затвор“. Никой не може да ме убеди, че когато любовта си отиде, бракът не се превръща в затвор. С по-лек или по-тежък режим на излежаване на присъдата, няма значение. Всичко, кое­то ограничава свободата под една или друга форма или с какъвто и да е богоугоден мотив, си е затвор, с всич­ките му характерни атрибути – надзиратели, часове за разходка, часове за свиждане с любовниците, задължения, поощрения за добро поведение, отпуски, карцер за про­винения... И ако случайно успееш да избягаш от затвора, те обявяват за престъпник. Добре, че бракът не се удос­товерява с каторжническа топка, макар резултатът да е същият. Куцаме в илюзията за вечна любов и насилст­вена вярност. Верността е качество на любовта, не на личността. Човек не се ражда верен или неверен. Любов­та го учи на вярност. Дали към човек, към занаят, към изкуство – няма значение. Тя е един от нелеките избо­ри на любовта. И си отива заедно с нея. Никога не успях да нарека дори веднъж Луиза „жена ми“, въпреки че сме женени вече почти петнайсет години. Чувството за принадлежност унищожава близостта. И халки нямаме. Никога не сме имали. Просто бяхме пораснали, когато се наложи да се оженим, и беше твърдо късно за илюзии и клишета. И твърде рано да се откажем да обичаме.

Отплеснах се, но в следобед като този ако не се от­клониш от темата, трябва да си мъртъв. Пролетта е прекалено млада, за да е праволинейна. И изключително заразна за хаотична душа като моята. В онази далеч­на пролет гледах как тези тънки китки и изящни голи пръсти с къс прозрачен маникюр докосват детето като свещенодействие... И мълчах хипнотизиран. Попивах я, оглеждах я, приемах я, исках да я разбера, да я усетя. Затворени ниски обувки. Класа. Обичам голите женски стъпала, влюбвал съм се в жена само заради изящните пръсти на краката ѝ, но ненавиждам сандали. Освен на плажа. Дали Луиза нарочно не ме вбесява с почти всеки­дневните си покупки на сандали? Стъпалата са нещо интимно. Максимумът, който естетиката ми може да понесе, са обувки без пета. Тази си я представих как ходи боса вкъщи с дълга роба и с бебето в ръце. Ужасно е, че на тези години можех да хлътна до такава степен само за три минути.

— Предчувствието за майка в жена, която харесваш, ти заробва душата, Демире! – прошепнах много тихо. Тя приближаваше.

— Не, въздига я, стари пияницо! Дълъг път имаш да вървиш, Михаиле, дорде започнеш да различаваш оковите на ума от крилете на душата. Но и двете присядат на мъжките ни колене в женски поли. Та затуй се объркваме.

Ако Демир беше станал актьор, бих му поверил роля­та на Зорбас. И Ставрос, неговата кожа рибарска, е грък, но му трябват още няколко живота, за да си играе с ду­мите така, както сега умее да се справя с мрежите. Но е приятел. Приятелите не са длъжни да са съвършени.

 

Жената обърна нежно детето с лице към нас. Деле­ше ни метър разстояние и гъсто предчувствие за съдба. Дали пък Демир не ме беше заразил с ясновидството си? Самият той твърдеше, че всички хора го носят.

— Хайде сега да поздравиш възпитано, да се запознае­те и да си поговорите за скалите, природата и Бог, дока­то аз погледна една обява ето там, отсреща.

Малкият се окопити. Мама беше наблизо, а пред него седяха ухилени просто двама безобидни старци. Протег­на ръка първо към Демир и каза важно:

— Приятно ми е, Павел.

— Аз съм дядо ти Демир, синко. И на мен ми е приятно.

Две почти черни огромни очи бяха вторачени в мен.

„Нейните са, сигурен съм, ама пусти слънчеви очила... И през нощта ги носят вече.“

— А аз съм Михаил. И да се разберем отсега – „дядо“ ще викаш само на него!

 

Оказа се, че Павел никак не обича увертюрите. Такъв си и остана. Ще има проблем с жените този младеж. Те се влюбват с ушите. Очите са мъжка територия.

— А Бог нарисувал ли ги е първо, преди да ги направи всички тези неща от природата? Така – с моливи и боички, за да му е по-лесно после. Да има откъде да гледа.

Паузата след въпроса беше за нас с Демир. Старият турчин се беше размазал в удоволствието си да ме види притиснат.

— А ти как точно си представяш Бог? – опитах се да се измъкна.

— Ами, не зная точно, колебая се, но прилича на теб, само дето е по-висок и е облечен в дълга бяла нощница.

— Бог не е човек, нито добър дядо, който живее на небето. Той е сила, енергия, която създава и живее чрез това, което е създала, и вътре в него.

-И в скалите, и в морето, и в хората, и в котката на Лили, така ли? – прекъсна ме Павел.

Не обичам котки, бе, детенце, помислих си. А коя е Лили? Хубава ли е? Млада ли е?... Щеше да е скандално да го питам това. И все пак и до днес съжалявам, че го пожа­лих. Умен и костелив е от малък, би понесъл такъв развой на диалога. И би ме спасил от мъчението да си измислям Бога, вместо да се любувам в мълчание на красивата му майка.

— Да, във всичко – отговорих с интонацията на все­знаещ. – И не го е нарисувал, преди да го създаде. Просто си го е представил и чрез силата си е създал целия свят, с природата и човека, в един миг. И ни е подарил времето, за да развием и да изживеем създадения от него свят.

Демир бавно обърна глава към мен. „Брях!“, изкрещя погледът му с възхищение. Не на мен тия, Демире! Знаеш ли колко са ме гледали като теб? Талантлив съм, знам, благодаря! Изиграх му отговора си само с леко кимване на главата и красноречив поглед. Като ще се възхищава на таланта и ума ми, поне да е докрай. Все пак аз съм из­вестният актьор Михаил К. Ай, сиктир, не цял живот съм викал „наздраве“ по зидове и морски скали!

Павел беше завъртял очи встрани, бърчеше чело и носле досущ като истински мислител, като приемаше казаното с голямо доверие, но в същото време търсеше своя логика в думите ми.

— Добре, де, ако живее във всичко и у всеки, то Бог умира ли, когато някой умре?

— Не, Бог не може да умре. Умират хората, живот­ните, растенията, дори скалите и моретата, защо­то той не ни е създал вечни като себе си. Но аз ще ти кажа една голяма тайна – точно защото всичко е част от Бога, нищо и никой не умира никога. Просто променя формата си. Изчезват телата, но това, което е Бог в тях, се връща при Бог и е винаги живо. На нас, човеците, не ни е съдено да виждаме тази промяна. Затова я нари­чаме смърт.

— Значи моят татко просто е променил формата си и се е върнал при Бог? И сега живее в скалите, морето и навсякъде, така ли?

— Да, синко! Татко ти живее навсякъде заедно с Бог. И в скалите също. В скалите дишат боговете. И минават от този в другия свят и обратно. Като през врата – реа­гира Демир, защото аз все още търсех причините за цве­товете, които виждах.

— Само сте за снимка на този зид. Като от филма „Двама мъже и половина“.

— Ааа, напротив. Няма филми тук. Съвсем ни е бо­жествено – един архангел, един апостол и един Демир баба, демек – Железния баща.

— Само арменският поп ви липсва! – прихна Марина.

— Арменски поп си нямаме, но си имаме арменката Луиза. Тази галерия – ето там, е нейна. Точно до къщата, която е обявена за продан. Луиза е нашето Радио Ереван. В града е по-известна като „майката на старците“, демек на нас с Демир. Отговаря за коняка и сърмичките. Обик­новено по това време се навърта наоколо, кой знае къде се е запиляла днес... А по-надолу започват гръцките къщи. Зад завоя по уличката надолу към центъра ще видите една къща с кръчма в двора и много въдици, наредени пред входа. Там живее приятелят ни Ставрос. Негова задача са узото, маслините и прясната риба. Хапнете по една супа в кръч­мата на Милена, жена му. Но не казвайте на Луиза.

— Един нелош напоително-хранителен етнически модел сте си създали...

— От който черен дроб не ни остава. Докато изпразнуваме празниците на всеки, дошъл следващият сезон. Тук така мерим времето – от миналия сезон до следва­щия сезон.

— Нямате евреин! – не се предаде жената.

— Ще умре от глад – нито може да ни излъже, нито може да спечели от нас.

— За завиждане сте. Живеете си в скалите с гларусите и Бог за компания и цялата философия и религии на света са ви изсипани накуп.

— Добър философ става само от вярващ човек – вметнах авторитетно. – А от такъв неверник като мен може да се пръкне само обикновен дървен философ. Ако има Бог наистина, мъдър ще да е, щом ни е събрал на едно място. Пък и милостив – красиво място ни е дал за сре­ща. А вие как така по никое време в Созопол? Още е доста хладно и пусто.

— Ааа, тя, Лили, казва, че мама е болна на две теми – Созопол и книги. Ние непрекъснато пътуваме дотук и обратно до София – реши да внесе яснота, че съвсем не са обикновени туристи, малкият.

— Мда... Вече бях в абстиненция за море, едва изчаках да се съберат няколко почивни дни. Обикновено през април откриваме сезона на пътуванията дотук. Нещо като полуместни сме. Даже ни посрещат напролет с думите: „Ааа, дойдохте ли си?“. Затова се загледах в обявата за продажба.

— А пък Лили викаше, когато тръгвахме: „Умори го това дете от пътуване, остани си поне тези празни­ци вкъщи“, а мама: „Вкъщи нямам море!“ И Лили накрая се ядоса: „Заминавай, прекоси пак цяла България за две нощи заради този пусти Созопол! Ох, бе, ужасна си, уж добра, пък трудна, трудна“... – включи се отново мал­кият.

Изобщо не искаше да се разделя Павел с интересните дядовци. Чудеше се как да завърти разговора така, че да продължи още. Изигра диалога като истински малък ар­тист на кастинг за роля. Ей ги къде щъкат талантите – по паветата на Стария град. Възнаградих хлапето със звучни аплодисменти. А майката вече мачкаше сърцето ми като глина.

— Значи сте трудна – вкарах в тембъра си позабра­вените нотки на Дон Жуан. Развратникът в мен ще умре четиридесет дни след смъртта ми.

— А Вие – натърти на главното „в“ – нима помните лесните си роли?

Усетила трептенията в гласните ми струни, тя по­бърза да пренесе диалога в друга плоскост, но все пак се включи в играта.

— А нима искате да Ви помня?

— Опасявам се, че нямате друг избор!

— Ние ще тръгваме, приятели ни чакат за по питие и вечеря. Мисля да ви отнема Павел, беше ви достатъчен като за първи път. В малки дози не е опасен. Благодаря и на двама ви и хубава вечер.

— Момиче... Госпожо! Само за момент, моля!

— Имам една молба. Всъщност, две молби. Ще ми ка­жете ли името си и... И Ви моля за миг само да си свалите слънчевите очила.

— Марина. Наистина не се запознахме. Нека си гово­рим на „ти“. Вече сме наясно, че владеем добре уважител­ните форми на обръщение.

— Марина... – повторих като ехо. – Донякъде името ти е предначертало любовта ти към морето. Подходящ финал на срещата ни в скалите е да науча, че носиш тол­кова морско име.

— Невинаги е хубаво нещата да са подходящи. Но със сигурност е удобно. От опит знам. А гривните са точно седемнайсет, между другото. Подарък са от баба ми. Се­демнайсет сребърни гривни.

— Хубаво число. Събираме едно и седем и се получава осем – числото на безкрайността. Отива ти. Защо ми го казваш?

— Защото знам, че се опита да ги преброиш. Виждаш ли, и гривните ми са подходящи – отново се усмихна Ма­рина и си сложи очилата. – Защо поиска да ги сваля, заради очите на Павел ли?

— Бях убеден, че са твоите. Съжалявам за загубата ти. Обяснява донякъде самотата, която излъчваш.

— Той загина малко след като Павел се роди. Беше от­давна. Мина много време.

— Достатъчно, за да не бъдеш вече сама, Марина...

— Няма достатъчно време в такива случаи. А хора­та все ми повтаряха: „Времето лекува. Дай си време“. Глу­пости! Глупости на облаци, както казва Павел. Човек е смъртен и тленен, затова се уморява. Разбираш ли, умо­рява се да бъде уморен от болката си... И тогава я прежалва. Не времето лекува, човек сам се лекува от болката си.

— Защо тогава усещам гняв? Гневът понякога е прос­то добре прикрит и агресивен страх.

— Не се страхувам от самотата – отсече Марина.

— И не бива! Обичай я. Няма друго човешко състояние, което да те поведе по път, в който отговорите се дават още преди да си измислил въпроса.

— А защо тогава повечето хора плачат от самотата и бягат от нея?

— Защото не вярват, че са си достатъчни, че са цели и завършени. Не вярват, че носят всеки отговор в себе си. Търсят някого, на когото да зададат въпросите си, защото нямат смелостта да видят собствените си от­говори.

— Е, нима според теб животът е игра на въпроси и отговори?

— Горе-долу... Прибави към това меню щипка любов и страст, малко звезди и хубаво вино, украси с хубав морски залез и с усмивка на новородено дете и ето – вече имаш вкусен за консумиране живот.

Не че умея да готвя, но съм установил, че жените се впечатляват от мъже с усет към кулинарията.

— От споделената самота май се раждат красиви приятелства – каза Марина сякаш на себе си.

— Луиза, умна жена си, а едно не си разбрала – мъжете лъжат най-много, когато се разделят. Какво толкова има да обсъждате и да си губите времето за неща, които не са верни!

— А защо мъжът лъже? – вече поуспокоена, попита Луиза.

— Ами, лъже другата жена, защото го е срам и се чув­ства кофти, че я зарязва. А жена си лъже, за да я успокои по-бързо и да спрат големите скандали вкъщи. Мъжете страшно мразим драмите. И крясъците.

Реших да атакувам и го попитах:

— Как избира един мъж в такава ситуация? Нали има две жени в задачата: едната, за която е женен и с която живее, и другата, с която не живее, но също има отноше­ния.

— Много е просто! Сега ще ти обясня. Избира тази жена, от която се страхува по-малко. А човек се страхува по-малко от нещата, които познава.

Малкият с мутиращия глас ни размаза с няколко из­речения. Демир се заливаше от смях, а Луиза си сипа голя­ма водка.

— Ама не говорехме ли за любов, бе, момче? Не за страх и скандали – намеси се Демир.

— Абе, дядо, какво общо има любовта със спокойстви­ето вкъщи! Мъжът иска винаги като у дома при мама – да му е познато, да му е пълна стаята с играчки, да има какво да яде, да му прощават всичко, ако се разплаче... Ще се из­вини и готово – важно е, че се е прибрал жив и здрав, нали все така казваш ти, Луиза? – погледна я право в очите хем с усмивка, хем сериозно. – А любовта, какво... Любовта си е любов.

 

* * *

— Споделената самота вече не е самота, Марина!

— Това им е хубавото на уж случайните срещи, Ми­хаил. – Не обичаше звателен падеж тази жена, синът ѝ също. – Не тежат с усещането, че ще има утре. И затова не отлагаш да покажеш нищо от себе си. Вероятността да си честен, е огромна.

— Но ние ще се видим и утре, няма ли да наминете с малкия?

— Едва ли. Но със сигурност ще се видим пак. Все ня­кога. Приеми, че ти дължа бутилка бърбън за голямата тайна, която разкри днес на Павел. Не подозираш дори колко много ми помогна.

— Обещаваш ли?

— Аз съм човек, който спазва обещанията си. Обеща­вам!

— И какво, Казанова? Завеса, а?

— Луиза, ах, лисицо подла! Подслуша ли?

— Да! Всичко! И то с огромно удоволствие. Нямаш никакъв шанс! Точно ти – ветеранът сваляч! Загубила е мъжа си съвсем млада. Опитала се е да има връзка отново и съдейки по думите ѝ, очевидно е налетяла на някое же­нено прасе, дето си е овкусявало семейното меню с нея. И когато е станало напечено, разбира се, е избрало да си ос­тане вкъщи и да я зареже. Щото на един мъж където са му гащите, детето и навиците, там му е удобната кочина. – Стъпихме на бързата писта на Луиза. – Та, за новата ти красива приятелка тази раздяла е била още един камшик по представата ѝ за любов и връзка. Пълна е с недоверие. Отказва да я употребяват повече. Класическа ситуация.

Грозна и банална като всеки любовен триъгълник, в кой­то накрая тържествува свинята майка. „От много годи­ни сме заедно, много неща ни свързват“... Малоумник, ми какво тогава правиш в чуждото сърце, в чуждия живот и чуждия креват, бе, лигльо, като толкова неща ви свърз­ват и в кочината щастливо си грухтите в мир и любов? Да го срещна аз тоя, па да му обясня, че щом се е появила втора жена в сърцето, значи първа вече е нямало. Аксио­ма. Аксиоми. А оня недорасляк, нейният, сега играе палячо, щото по-голям палячо от виновен мъж няма. И по-сладка за търговия ситуация за набучената с рога съпруга също няма. Жална му майка. И майната му! Завеса, ти казах, друже! Красива е. Наистина е много красива. Поне да беше тъпа, щеше да е по-поносимо съвършена.

Ще трябва да я наема за сценарист някой ден. Роде­на е да рисува завършени образи, особено на изневерява­щи женени прасета. Слабост са ѝ поради дългия ѝ стаж в триъгълници, в които неизменно е играла любовницата. Млада е останала вдовица. Женската ѝ съпричастност към съдбата на априлската ми кралица се изливаше върху главата ми и заплашително набираше скорост. Трябваше да пресека водопада от ярост, който предстоеше да ме удави с втората приливна вълна на Луизиния гняв към же­неното прасе на Марина.

— Я слез, че ни чуха и на пристанището!

— Ей сега слизам! Като Ромео и Жулиета сме, както съм кацнала върху този балкон. А нямам никакво намере­ние да се самоубивам от любов по теб.

— Обичам те, бе, слизай!

След минути, приятелски прегърнати, се понесохме към Демир, който кротко и търпеливо седеше на зида и отпиваше ракия от пластмасова чаша. Луиза повдиг­на едната си вежда, позалюля стройното си женствено тяло и рече на турчина:

— Минаха и финалните надписи, ефенди! Финито! Дон Жуан ще се задоволи да обича платонично и по необходи­мост единствено и само мен.

— Никой и нищо не може да надвика човек, който кре­щи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение.

— Не си простих това, че дадох надежда на наране­на от друг жена. И си взех обратно надеждата, когато я изоставих и избрах да остана при жената, с която живеех от няколко години. След мен в тези очи вече нямаше рана, имаше ад. Тя беше живото ходещо и дишащо доказател­ство за моя провал. Такава жена не можеш да забравиш, но можеш да намразиш. Да я превърнеш в демон в ума си, да я унизиш. Не само можеш, налага ти се, искаш! Повече от всичко! Задължително е! Мачках я в ума си, на живо, насаме, пред други хора. Винаги, навсякъде. Мразех я. А тя се усмихваше и питаше: „Как си? Добре ли е при теб?“. И я намразвах още повече. Или ми се искаше да е така.

— Защо се отказа да обичаш? – замислено ме попита учителката на Павел.

По интонацията на въпроса разбрах, че Павел и ние като негови осиновители бяхме спасени.

— Защото ме караше да се чувствам малък.

— Ти си бил малък. Големите не се отказват от лю­бовта.

— Ако я помоля за прошка сега, на глас, ще попие ли мо­ето извинение във въздуха, ще стигне ли до нея? Ще ѝ се разкрие ли тайната на прошката? Вече вярвам, че душата на другия ти се е извинила още преди да те обиди. Човек е устроен странно и загадъчно. Дори до края на дните си да не чуеш с ушите си простата думичка „извинявай“, в един миг, извън всяка логика и доказателства, усещаш с кожата и с душата си, че някой някъде ти се е извинил. В този момент трябва да простиш на себе си. Защото си забравил голямата истина, че и обидата, и прошката започват и свършват с теб.

— Казано с усмивка, с доста крива усмивка обаче, е имала странния късмет от старата болка да я спаси нов палач. Къде е тя сега, Михаиле, твоята голяма жена вина? – попита Луиза.

Луиза се правеше на съпричастна, но всъщност като всяка истинска жена обожава миговете, в които мъжете се разкайваме и самобичуваме. Мисля, че ако някоя жена неистово иска да те види след раздяла, дори само за миг, е само за да прочете разкаянието в очите ти. После може да умре.

— Където и да е, знам, че ми е простила. Аз съм осъде­ният да помни.

— Голямата сила на излекувания е свободата да гле­да белега си без спомен за болката. Знаеш ли , палачът се ужасява само от едно – от прошката ти. Все още е глуха от болка Марина. Но ще се върне – изрече тихо Демир, чиито мисли продължаваха да следват младата жена в онзи ден. – Обеща, защото вече знаеше, че ще се върне. Във второ действие на пиесата. Наздраве в антракта.

— На жените, които обичах, подарявах залез.

— Защо не изгрев? Символично е, начало... Начало на нов ден.

— Защото да подариш залез, е обещание. Обещание­то, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ми се да подаря залез на жена, не се питам повече дали я обичам.

 

Не я видях до зимата. Всяка година лятото ми беше безпаметно. И безкрайно. Черпеха ме непрекъснато. Поз­нати и непознати. Как да им откажа удоволствието да възнаградят собствената си незначителност с това, че са почерпили Михаил К? „Да, да, този същият Михаил К! Ако знаеш на какво прилича... Пълен алкохолик! Трагедия! Падение!“... След това се снимаха с мен. Прегръщаха ме, някои ми даваха пари. Взимах ги. Цинично е, да, но е вярно – бедността ни превръща или в просяци, или в крадци, или в проститутки. Аз избрах да бъда просяк. Проститу­цията, дали буквална, или духовна, е имитация на любов, неравностойна сделка по дефиниция. Търгуваш с тялото си, със съвестта си, с приятелствата, с чувствата. Ко­гато проституираш от глад, това е начин да оцелееш. Но най-много се страхувам от проституиращи, които ме убеждават, че го правят в името на мисия, кауза, изкуст­во. Това вече е форма на алчност. Затова предпочитам да изпия една изпросена ракия с човек, почерпил ме от със­традание, дори от съжаление, отколкото да ми приседне скъпата хапка на продалия се евтино. И изобщо, лятото е сезонът, в който ставам още по-отвратителен и до­саден дървен философ. Още отсега съм започнал, а е само април. Демир ми липсва в такива мързеливи дни за умиране. Той наистина умееше да разговаря с другите. Чуваше ги.

 

* * *

 

Онова лято не беше по-различно. Ярко и с охота де­монстрирах клошарския си живот, бедността и провали­те си. При такъв огромен брой зрители е немислимо да не играеш. Често се оглеждах за Марина и Павел в тълпите от хора по улицата. Не се появиха. Тя не се върна това лято. Демир ми каза, че я е видял в старата черква при ху­дожника, който реставрира стенописите. Имали любов, информирала го баба Настасия. Щом тя е казала...

— Знам го, идва няколко пъти да пие с рибарите при Милена. Пийва си, да не са му уроки на момчето. Богомил се казва – казах на Демир троснато и си спомних красивия млад мъж от масата на рибарите в дъното на кръчмата.

— Хубав е, да – потвърди Демир, сякаш беше чул мис­лите ми. – И е много талантлив. Носи си искрата отгоре.

— Ами млади са... Като толкова им се играе „Железният светилник“, да си го играят. Тя, историята, не свърш­ва добре ни за Рафе Клинче, ни за влюбената девойка – понеже ми вгорчи душата тази вест, взех да ставам зъл.

— Тя и историята на Отело не свършва добре за него самия – не се забави Демир с отговора.

— Ела при мен тая нощ, имам пресен зарган, Ставрос ще донесе узо – ме покани Демир в опит да утеши разоча­рованото ми от новината сърце.

— Някак порочна си днес...

— Имаш ли лед?

Баммм, започна се! Никакви увертюри! И какво играем сега, господин режисьор? Какво играем?

— Да. Заповядай!

— Искаш ли турско кафе?

— Да, но не слагай захар.

Съблече якето, свали ръкавиците и очилата. Поогледа стаята, запъти се към леглото и опъна завивки­те и възглавницата по войнишки, без гънка. След това взе препълнения пепелник от масата, изхвърли го, забърса го старателно и го сложи обратно на масата. Вършеше всичко това машинално, като робот. Познавам това усе­щане на истерична потребност да вършиш каквото и да било, само и само да не се изправиш срещу мислите си.

— Ужасно съм гладна – промърмори Марина и седна на масата.

— Кажи ми, че са созополски. От Ставрос са, нали?

— Позна. Запомнила си.

— Аз помня всичко.

„Патологично е, момиченце, това, че помниш всичко“, си помислих загрижено. Наблюдавах я с крайчеца на окото си, докато правех кафето. Вдишваше аромата на сладко­то със затворени очи. Изяде двете бисквити. Прибра обратно в шкафа бурканчето. Изхвърли опаковката. Намери кърпа, избърса масата.

— Само недей да миеш прозорците! – опитах се да се пошегувам.

— Искаш ли да пием кафето навън? Още е студено, но след малко ще съмне и ще се позатопли.

— Нямаш ли шал? – попита ме глухо.

— Забравих го при Демир.

Смъкна шала от себе си и го уви грижливо около вра­та ми. Прииска ми се да ѝ предложа брак на мига. Едва се удържах.

— Мъжки е. Обичам да си купувам мъжки шалове. По­дарявам ти го. Аз имам друг в колата.

— Хулиганка! Намали цигарите! – не се сдържах и се разсмях.

— Добре, мамо!

Усмихна ми се. И се разплака. Нямаше как да я прегър­на. A и тя едва ли би позволила. Непоисканата нежност понякога натоварва, вместо да утешава. Прекосихме пар­кинга един до друг и тръгнахме надолу към скалите. Съл­зите се стичаха по носа и капеха върху шала ѝ. Мълчахме.

— Мокро е, не сядай!

— Ще изсъхнем. Здрасти, море!

Седна направо върху влажната жълта трева. Само дете може да помаха така искрено на морето. И да го гле­да с такива очи. Морето усеща кой го обича с душата си.

— Погледни го, Михаил, погледни го! Стои си на едно място, не помръдва, чака те. Знае, че не можеш да не се върнеш. Морето не изневерява. Защото вярва в любовта ти към него.

— Дай една цигара, моите останаха в къщата.

— Бръкни в джоба ми – тромаво се завъртях и се дозалях. – Нямам свободна ръка.

Пребърка ме, запали с оня познат до болка мъжки жест и дръпна жадно. Имах усещането, че съм с нея от векове. Сякаш години наред всяка сутрин бяхме прекося­вали калния паркинг заедно, за да си пием кафето на скали­те. Не помня колко дълго стояхме един до друг, приседна­ли срещу морето. Това беше най-горчивото и хубаво кафе, което някога съм пил на скалите. Изпихме го в пълно мъл­чание, накрая доливахме в чашите само гол бърбън.

Започна да се развиделява едва-едва. Небето предве­щаваше топъл зимен ден, вятърът не хапеше носа и бу­зите ми. Марина беше спряла да плаче. Усетих, че морето обича тази жена. Пееше ѝ някаква зимна песен, флирту­ваше с нея, но аз не виждах вече смисъл да го правя. Тя се появи и в душата си знаех, че нищо друго не можеше да се случи. Вълните припяваха думи, които само Марина мо­жеше да долови. И тя, в страшната си тишина, му разказ­ваше с очи нещо, за което имат уши само Бог и морето. А аз, Михаил К, големият актьор, се учех да бъда зрител покрай тях.

Духаше от сушата към водата. В гърбовете ни.

— Да се прибираме вътре. Ще настинеш.

 

Луиза влезе с гръм и трясък, както почти всяка сут­рин. Носеше чиния с мекици, грижливо завита с вълнена тъкана кърпа. Закова се на прага от изненада. Остави чи­нията на масата и ми направи нетърпелив знак с глава да излезем отвън. Лицето ѝ крещеше от любопитство.

— Я, какво ти е донесъл Дядо Коледа! Пустият му Де­мир, пак позна. Помниш ли как ни каза, че ще се върне?

— Пристигна преди час-два. Дума не продумва. Карала е пияна дотук.

— Глупости! Много пияна ли?

— Много.

— Мъж?

— Не знам, Луиза.

— Защо тук? Защо при теб?

— Не знам, ти казах. Ти ако знаеш, ми кажи!

— Да я оставим да спи. Идвай да пием кафе у нас. Ще хвърляме по един поглед от терасата.

— Звънни на Демир да дойде направо у вас.

— Не се е удряла, нито е убила някого на път за насам.

— Някой е свършил тази работа с нея, преди да тръгне.

— Богородице, карала е цяла нощ, ако пристига от Со­фия!

— Не знам, още не беше съмнало, когато се появи. И бърбънът беше на седалката до нея. Пила е направо от бутилката, докато е шофирала. Погледни само как е пар­кирала!

Луиза се разсмя високо. Долових нотки на искрена възхита в смеха ѝ.

— Я, нежната ни кошута ще се окаже една истинска пантера. Само мъж може да докара жена до такова със­тояние, Михаиле! Да знаеш! Пак на някое женено прасе е налетяла. Това ще да е! Ох, съдбата на вдовиците... Майна­та им на тези, женените! Да си седят при жените, бе, Ми­хаиле! Турваш си халката и катинар на дюкяна в комплект с халката и си кютиш у дома. За разнообразие си има прос­титутки, хотели, мотели. Ще си плащаш за семейния мир и извънбрачните игрички. Какво ще ми играеш влюбен Ро­мео с халка за единия секс. Да ни се пребие тука хубавата жена навръх Нова година... Женено прасе е, точка!

— Луиза, колкото знаеш ти, толкова и аз. Появи се, почисти пепелника, изяде ми бисквитите, разплака се, каза „здрасти“ на морето и заспа в кревата ми.

— Горкото ми джудже! Кой ми е ял от паничката, кой ми е пил от чашката – разсмя се гръмко Луиза. После ме хвана под ръка и ме поведе през паркинга към къщата си, точно срещу моята.

— Тази твоя Снежанка все повече ми харесва, Михаиле!

 

Демир дойде след половин час. Тримата бяхме при­седнали в топлата дневна на Луиза и предъвквахме едно и също вече часове. Тази различна Марина се появи така внезапно и обсебващо, че не можехме да говорим и да мислим за друго. Тъчахме като паяци мрежа от спомени и догадки. Разплитахме и пак заплитахме. Наблюдавахме непрекъснато вратата на къщата ми и колата на пар­кинга. Никакво движение не се забелязваше. Луиза скочи и разпореди:

— Стига сме чоплили. Ще се събуди, ще разберем.

Отиде до кухнята и донесе в един панер зеленчуци,

магданоз и ножове.

— Поне да сготвим. Почвайте да режете!

— Аз се връщам. Ще я изчакам да се събуди у нас.

— Хей, доведи я тук веднага щом стане. Няма в твоя­та баня да се къпе. Ужас! Ще хапне, ще ѝ дадем хапче. Чу ли! Тук я доведи! – викаше Луиза откъм кухнята.

Демир продължи да реже на ситно лука. Педантично. По лицето му се четеше напрежение. Спомням си, че то­гава дори се обърнах от вратата към него, за да погледна още веднъж дали случайно не съм се объркал. Не грешах, Демир беше не само напрегнат, но на лицето му беше изписана и някаква тъга, която не знаех нито откъде се беше появила, нито защо.

Влязох у дома на пръсти. Беше легнала по корем, подпъхнала ръце под възглавницата, с лице, обърнато към стената. Косата ѝ се стелеше копринена и лъскава. Беше покрила едната ѝ ръка и рамото. В стаята беше много топло. Явно в просъница бе успяла да се съблече и сега спеше непробудно само по бельо. Беше изритала одеяло­то и то лежеше свлечено на пода. Присвих очи. Домиля ми. „Абе, ти имаш ли трийсет?“. Крачетата ѝ бяха като на малко момиче. „Розова петичка ще ѝ е индианското име“, си помислих. Завих я отново. Докоснах на няколко пъти кожата ѝ неволно. А последния път – съвсем нарочно. Просто не издържах. Прокарах външната част на показалеца си вляво по лопатката на гърба към рамото нагоре. Чу се едно доволно, почти еротично сънено примъркване като реакция. Леко потръпване. И отново само равномерното ѝ дишане. Не се засрамих. На шейсет и две мъжът в мен кипеше. До безсрамност.

Вдигнах роклята ѝ от пода. Помирисах я. Този пар­фюм можеше да съживи и мъртвец. Зарових лице в дре­хите ѝ. Постоях така, докато цялото ми същество се изпълни с този аромат. Преметнах чорапите върху рок­лята на стола и приседнах с книга на дивана. Беше ми ос­танало кафе. Имах и ракия. От четири часа не бях спирал да пия. Чувствах се достатъчно пиян, но продължих. Ис­ках да съм пиян и около нея. Исках я.

Не биваше да пуша, докато тя спи в стаята. Взех си чашата и цигарите и отидох отвън. Беше слънчев зимен ден, мек и тихо-ветровит. Предпразнично време. Обичах да вися в студа с цигара и кафе. И да се вслушвам в стъп­ките на хората. Освен някой съсед, с когото да се поз­дравим, нямаше други минувачи. Голямата къща на Георги Бакалина все още се продаваше. Стърчеше пуста, тъжна и красива. Виждах как от терасата Луиза с жестове ме пита какво става. Показах ѝ с ръце, че Марина все още спи. В този миг вратата се отвори.

— Хъркам ли?

— Да. С което достигна пълно съвършенство в очите ми.

— Това е арменката, нали? Радио Ереван?

— Да! Нашият генерал.

— Ами, да вървим.

— Марина, облечи се! Ще те изчакам тук.

— Не, за петдесет метра няма да умра от студ. Взе­ми ключовете от колата. В багажника има сак. Донеси ми го, моля те. Аз отивам у Радио Ереван.

— Влизай! Добре дошла! Аз съм Луиза.

— Марина, много ми е приятно!

Изтощена усмивка. С благодарност.

— Това е банята. А това е моята спалня. Оправи се спокойно. Докато се изкъпеш, обядът ще е готов. Специ­ална супа съм ти сготвила.

— Само да поздравя Демир.

Луиза ѝ посочи накъде да отиде. Любопитният ѝ ар­менски нос беше подушил любовна драма. „Мъж, естест­вено... Разбил ѝ е пак някой сърцето. Ееех, прасета, брей...“, промърмори под носа си и се шмугна се в кухнята.

Марина стоеше в рамката на широкия портал и се усмихваше мило на Демир.

— Здравей, Демире! Много ме глезите.

— Не че заслужаваш – отговори ѝ Демир. – Всички ли са здрави? Детето?

Почистваше масата от остатъците от зеленчуци и я гледаше с лек бащински укор, но приветливо.

— Добре е. Лили остана при него. Идвам след малко.

— Остави ги в моята стая – разпореди ми Луиза, ми­навайки покрай мен, натоварена с чинии и прибори.

 

Сервирането при Луиза е тежък и отговорен ритуал. Тя не просто реди масата, а създава шедьоври. Ленени кърпи, сребърни прибори, кристални чаши, гарафа с чер­вено вино, супник от бял порцелан. Естетиката е нейна вътрешна потребност, не поза. Дори когато се хранеше сама, което често се случваше, ритуалът по сервиране на масата беше същият. „Няма сто години да живея, я! Ис­кам да ми е красиво“, обичаше да казва тя. В сивата скука на зимата неочакваната мълчалива поява на Марина внесе оживление. Празниците сякаш започнаха. След дълъг пе­риод на мъгли и дъжд днес изгря слънцето.

— Ти други дрехи освен рокли нямаш ли? – я попитах усмихнат.

— Мъжът ми – казваше се Симеон, обичаше да ме виж­да облечена в рокля. Казваше, че съм родена да нося само рокли. След като загина, си купувам само рокли. Това е моят траур. Все отнякъде ме вижда и ми хвърля по едно око. Искам да го радвам. А и предпочитам роклите. Чувст­вам се жена в тях.

— В тази си прекрасна. Само дето трябва малко да те поохраним, че съвсем ще се строшиш – каза Луиза с генералския си тон.

 

Луиза внесе в трапезарията димящия супник, сва­ли престилката и седна на масата. Отворих бутилката с вино. На нашата маса виното беше мъжка работа. Ря­зането на месо – също. Всеки в малкия ни свят за три­ма знаеше мястото си. Марина все още беше гостенка в него. Само тази нощ, както се оказа.

— Е, наздраве и добре дошла! – вдигна чаша домакиня­та. – Сготвих ти арменска пилешка супа. Чихиртма. Приготвя се с шафран и кориандър. Ще те върне към живот. Свих и постни сармички. Има и печено пиле, салата от цвекло, моркови и целина с чесън. Добре ще ти дойде.

— Аз май повече ще ям, не мога да пия много днес.

— Толкова глупости наприказвах и направих тези дни, че единственото, което остава, е да се изруся. За оправ­дание и обяснение. Аз... Аз просто трябваше да дойда. Трябваше да...

— Как се казва? Хубостникът – прекъсна я Луиза на­право.

Марина се поколеба за миг. После се отпусна. Бяхме ѝ непознати, но неусетно се бяхме превърнали в приятели. В живота се случват такива бързи срещи, които избухват във внезапна и на пръв поглед нелогична близост, в чиста обич. Дали Дядо Боже ги е редил там, горе, или душата ги е извикала, е без значение. Това са онези задължителни и неизбежни срещи, по които познаваш, че вървиш по своя път. Само на него срещаш своите хора. Отворихме ду­шите и къщите си за непознатата жена и разбрахме, че за нея ние бяхме единствените, пред които тя искаше да плаче. Току-що бе проумяла, че когато Бог е решил да спаси някого, му праща тези, пред които може да плаче. И които го обичат такъв, какъвто е. Без да искат да го про­менят. Тези, които ще му помогнат да прости на себе си. Явно много трябваше да бъде спасявана нашата Марина. И още повече – да си прощава.

— Богомил.

— Знаем – рече Демир като сянка.

— От баба Настасия знаем. Вещицата на скалите, но ти я познаваш – добави Луиза.

— Тя не е вещица, тя е ангел – прошепна Марина.

— На колко години си?

— На трийсет и шест.

— А той? – продължи разпита Луиза.

— На четирийсет и две.

Марина събра историята в няколко изречения. Ха­ресвах елегантното ѝ чувство за хумор. С оня щрих на самоирония и намигване на ситуацията, които превръщат разказа в усмивка. В горчивата усмивка на човек, способен да се погледне отстрани. Обичаше го все още. Сияеше, ко­гато споменеше името му. Разплака се сдържано, почти ядосана на себе си, когато разказваше за края на връзката им. Остави и у нас чувство на недоумение и неразбиране за нелогичния внезапен край на тази любов – същото, кое­то мъчеше и нея.

— Боли ме още. Показа ми великана в себе си, видях го. Невъзможно ми е да приема избора му да бъде джудже. Ис­кам да му простя, а не успявам.

— Мила приятелко – взе думата Луиза, искрено вбе­сена на непознатия Богомил, – прости ми, но езикът ме сърби да ти кажа. Аз не съм светица, а просто една очарователно остаряваща сексуалноактивна пияница. Заради тези двамата нямам друг избор, освен да си попийвам всеки ден. Приеми ме с острите ми думи. Розо­вите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влю­бена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най-много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за след­ващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с един и същи въпрос към Всевишния: „Защо, бе, мили Боже, обърках отново лице­то със задника?“ Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по-дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най-отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една лю­бов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън-дрън! Да не съжа­ляваш, е едно, а да се срамуваш – съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш – това е най-важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила. Михаиле, налей!

— Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, лю­бовта и децата не ни принадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбира­ме. Можем да направим само едно – да ги приемем с бла­годарност, когато дойдат, да им дадем всичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива... На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната ѝ. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова проста, че не я виж­даме. Казах проста, но това не я прави лесна.

— Не го слушай! – намесих се аз, за да разведря тежка­та философска атмосфера след думите на Демир. – Той е идеалистът в групата. Стар, изкуфял турчин, който бае. Обичай го, но не го слушай! Само бабичките му вярват и идват да им врачува. А, и баба Настасия му вярва, но с нея те двамата са нещо като Ин и Ян. Жрецът и жрицата на скалите.

Обичам да се заяждам с Демир. Аз по принцип обожа­вам да се заяждам с хората, които обичам. Това сигурно е някаква жестока душевна перверзия, но в снахата ми е на­деждата, в психиатърката. Хайде вече Павел да ни я води, че ще взема да умра, без да съм научил диагнозите.

Марина погледна към турчина с много обич. Какво си казаха очите им, разбраха само те двамата. Завидях. Изревнувах. „Какво им прави този Демир на жените, че узнава всичките им тайни?“, се чудех наум, но вече знаех отговора.

— Тя много добре знае кой кой е – каза Демир. – Наз­драве!

 

Казваше се Яна. Обичах я. Като никоя друга. „Ех, Богомиле, ех, егоистче непораснало! Ама какво ли ти се за­канвам, като и аз бях точно същият като теб... И сега, като ми я пращаш тази Марина с разбитото ѝ от теб сърце, разбиваш и моето, момченце! Наясно ли си? Виж­дам какво съм оставял след себе си. Ще ти разкажа. Тя се появи след жената, с която вече живеех. След първата. И не искаше нищо. Не искаше мястото ѝ, не искаше нощите ми, не искаше празниците ми. Каза просто: „Достатъчно ми е да ни има. Красиво е, че се срещнахме. Уважа­вам пътя ти до тази среща. Не аз ще те поставя пред избор, ти сам ще го направиш. И аз знам какъв ще бъде той“. Яна... Тази жена беше вселена. С нея се чувствах голям, зрял, свободен, ценен. Вдъхновяваше ме, караше ме да мечтая. Бях великан. И в деня на избора постъпих като джудже. Оставих я. Прегръщах първата, купувах ѝ цветя, водех я на екскурзии и не ме интересуваше как понася всичко това Яна. Не исках да знам... Страхливец! Беше ме срам от себе си. Идеше ми да си разбия физио­номията, но не, не го направих. Вместо това прегръщах първата, усмихвах се, самозалъгвах се, че я обичам както преди, даже повече от преди. Казвах ѝ го. Трябваше да я обичам, разбираш ли?... Иначе защо беше раздялата ми с Яна? Защо я пожертвах? Показвахме се заедно с жена­та до мен, демонстрирахме чувства и щастие, не исках дори да помисля как се е чувствала Яна, когато е виж­дала всичко това. Не исках! А приятелите, които знае­ха всичко, ни ръкопляскаха лицемерно, че сме преодоле­ли проблема и пак сме безмерно щастливи. Не можеш да си щастлив след това. Разбираш ли, не можеш! Нито аз, нито жената до мен успяхме отново да бъдем щастли­ви. Можеш да излъжеш себе си, но не и нея. Не можеш да я излъжеш, че не си обичал другата. И да се кълнеш, че е било само флирт, че е било в момент на слабост, че онази нищо не е означавала за теб, че си обичал само нея... Напразно е – жените винаги знаят истината. Не знам как, но знаят. Затова и ми прости всички други забежки, но никога не ми прости Яна. Макар че играеше простила. В душата си знаеше, че съм обичал, че съм желал, че съм се чувствал добре и щастлив с другата. По всички дяволи на света, тя дори усещаше кога мисля за нея след раздя­лата ни! Жените прощават такова нещо само на думи, но не и в душата си. И след това стават палачи.

— Всъщност, причината да съм тук е, че ще купя къ­щата в съседство – изстреля Марина в една от паузите между песните.

— Момиче, притежаваш отвратителния навик да ме караш рязко да изтрезнявам. От първия път, в който те срещнах, така постъпваш – казах в опит да осмисля ду­мите ѝ.

— Престъпно скъпа е, Марина. И няма да помръднат в цената. Познавам дъщерята на собственика. А и е пре­калено голяма. Освен ако не искаш да я купиш, за да я пре­върнеш в хотел – вметна Луиза.

— Може и да намеря по-малка. Няма да хотелиерствам. Ще живеем с Павел тук. За постоянно.

— Добре ли си премислила? Дете, училище... Тук след октомври е мъртвило. – Луиза беше честна.

— Да, отдавна го замислям. Преценила съм всичко.

— Това са много пари, Марина!

— Мама ме е родила на деветнайсет. Баща ми си тръгна, когато бях на пет. Виждахме се рядко, а сега – съвсем не. Живее в Америка от години. Голям строителен предприемач е. Има ново семейство, има и син, болен от аутизъм. Баща ми е бизнесмен и съвсем истински амери­канец. За него не съществува нещо, което да не може да бъде купено с пари. Дори и детство. Да речем, че осребри щедро отсъствието си от живота ми. И още по-щедро – остатъците от съвест и чувство за вина. Всъщност аз съм една млада и много богата вдовица.

— А къде е майка ти?

— В Холандия. Ожени се, когато бях на осем. Живях там една година. Лятото си дойдох в България и никога пове­че не се върнах. Тя отгледа трите деца на мъжа си, добър човек. Децата му я приеха и обикнаха, а мен ме отгледа баба. Не че мама не ме обича, непрекъснато настояваше да отида при тях, но аз не можех да дишам там. Отидех ли, почвах да боледувам. Затова с баба и брат ѝ си направихме чудесно семейство. И съм много щастлива от това.

— Ако толкова ти се трошат пари, купи моята. Един­ствен собственик съм. Нямам наследници. Дворът отзад е голям и опира в ръба на скалите. Знаеш ли на колко хора отказах? Даже на оня дебил, бандитчето, дето хотелът му е залепен за моята къща. Мило и драго плюс един вагон пари дава за нея. Имам най-хубавата гледка на света. Пък синът на Демир има голяма строителна фирма в Бургас. Захване ли се той, до лятото ще си се нанесла. Нали няма да вдигаш палат или хотел? Ще ти я докара досущ като стара созополска къща.

— A ти защо не си я продал досега?

— Защото не мога да продам това място на всеки. Не може някой случаен да притежава тази земя, скалите трябва да го обичат и да го допуснат да живее върху тях. Дотук нито един купувач не харесах. Не обичат мястото – обичат парите, които то ще им донесе. А и защото аз съм част от сделката – съществена част, която никой не приема. Искам си ателие с баня на първия етаж. И са­мостоятелен вход към ателието откъм двора. Няма да помръдна оттук, от моето си парче суша срещу море­то и скалите, докато съм жив. Адвокат Комитова, хубава жена, умна и проклета, каза някакъв засукан термин, зву­чеше като „пожизнено право на ползване“. И всички бягат. Сега сума ти народ стои и с нетърпение ме чака да умра. Особено съседът престъпник. Ама аз ще я завещая, напук. Не съм решил на кого. Деца и жена нямам.

— Колко голямо ателие?

— Не ме плаши, моля те! Тъкмо свикнах с кротката ти лудост. Не минавай границата, рискуваш да станеш опасна и за околните.

— Отговори ѝ!

— Не мога да преценя точно... Толкова голямо, че да мога да си сложа истинска камина, с кожено кресло и  биб­лиотека на едната стена. Никакви други стени, освен външните. Огромно, разградено, с колони тук-там. Голя­мо легло с вграден гардероб. Малък кухненски бокс с мивка под прозореца. Когато си мия чашите, искам да виждам морето. Маса, столове и диван. Не знам колко голямо зна­чи това.

Всички мълчахме. Марина се обърна към Демир. Гледа­ше я сериозен. Не можеше да вземе това решение вместо нея. Нито да ѝ помогне да направи такъв избор. Тя и не искаше. Очите му бяха необходимата ѝ глътка пауза и спокойствие. Марина ми подаде чашата си:

— Сипи ми вино, моля!

— Утре ще говорим за пари и ще огледам къщата и парцела. Наздраве, съседи! – каза решително и гордо Ма­рина.

— Ало, Джелал, да не спиш, синко?... Извинявай, че тол­кова късно. Чуй ме внимателно. За нищо не съм те молил, но сега те моля от цялата си душа.

— Не, не! Нищо не е станало, не тръгвай. Добре съм. Искам да ме чуеш. Имам огромна молба. Искам да вложиш всичко от себе си, все едно за баща си го правиш, сине. Искам да вдигнеш една къща тук, в Созопол. Неособено го­ляма. До лятото да е готова. За моя приятелка е. Близка, много близка.

— Няма време, Джелал. Чуй ме! Спри! Нямаме време до другото лято. Просто го направи. Заради мен, синко! Утре ми се обади и прескочи до Созопол. Тя е тук. Да по­говорите. Ще купи къщата на Михаил.

— Добре, утре по обяд ще те чакаме.

 

Защо не ми казахте веднага, защо, Демире? Защо, Марина? Но сега ги разбирам. Нямаше смисъл да умираме предварително всички с нея. Човек си носи смъртта ви­наги сам. Другите можем само да обещаем, че тази смърт ще ни направи по-мъдри и по-добри. Дори в смъртта трябва да има смисъл. Особено когато Дядо Боже си взима без време такава изключителна жена. И оставя едно мал­ко дете съвсем само.

— Бе, я стига! Ти ще ми обзавеждаш ателието! Аз да не съм бил цял живот просяк? В какви къщи съм живял... Тя щяла да ми избира цветовете на стените и банята. Бе, я!... Ей затова не се ожених. Щото това, жените, сте сатрапи, не човеци.

— Ще тръгваме, момичета.

— Не те разбирам, Аллах, понякога наистина не те разбирам. Но кой съм аз да ти разбирам причините?...

 

Чувствах се жив и потребен през следващите дни. Беше зимата на моята надежда. Всичко се сля в поредица от събития, които помня като откъслечни сцени. Джелал пристигна на следващия ден и се запозна с Марина. Гледаше я особено, но ведро. Така и не ги изучих тези тур­ци докрай. Кое им беше различното, че винаги го улавях? И точно това, неразбираемото, ми харесваше. Баба Наста­сия не правеше разлика между хората по националност, нито по религия. За нея имаше само три вида хора: „Боже“, „дяволо“ и „тея, дека Бого и дяволо се тепат у них, па кой надвие“. Както винаги, беше права. Беше ми интересно как Джелал ще приеме Марина. Не от ревност, а от любопит­ство. Тя беше жена, която не може да остави човека без­различен. Каквото и да е мислел обаче, към нея се отнесе спокойно и почтително. Гледах от терасата на Луиза как обикалят с „врабчето“ и Демир около къщурката ми. Нарочно не отидохме с Луиза. Седяхме на терасата, навле­чени в студа, и дишахме новия ден. Гледахме ги и знаехме, че животът ни повече няма да бъде същият. Харесвахме промяната, която нахлуваше.

— След празниците направете сделката по най-бързия начин. Щом имате подписа на нотариуса, на другия ден съм тук с багерите. Ще се опитам да задвижа разре­шителните и проекта още в първия работен ден.

— Смъртта те прави просто по-отговорен, Михаил – ми обясни Марина спокойно. – Към себе си, към другите, към думите, към времето. Стремиш се да обичаш пове­че и раздаваш, раздаваш, раздаваш всичко добро и светло, което можеш да изцедиш от себе си. Само това правиш. Не можеш да си представиш колко е красиво.

— Мразя го тоя скапан живот. Знаеш ли какво е да имаш толкова много мечти, а толкова малко време?

— Не, но познавам добре обратната комбинация. Тол­кова си млада, Лили, имаш цялото време на света.

Гледаше ме с болка, подсмърчайки гневно. Не успява­ше да прикрие яда си, че някой я беше видял да плаче.

— Ти не знаеш, нали? – ме попита със зачервени очи, стиснала ръце в юмруци, за да овладее нервите си.

— Какво да знам, Лили?

Махна с ръка вместо отговор и тръгна обратно към къщата. Проследих я с поглед и забелязах на терасата Марина, която ни наблюдаваше много внимателно и нап­регнато. Следобед, след като изпратихме Лили, Марина прекрои проекта на новата къща и раздели огромното таванско ателие на две. На едната част написа напряко „Лили“, на другата – „Богомил“.

— Ти да не правиш приют в тази къща?

— Да, морски приют за приятели.

— Богомил? – почти извиках.

— Мечта ни беше да си направим морско ателие в Со­зопол. Нека се сбъдне. Мечтите понякога живеят по-дълго от една любов.

Тогава не знаех, че къщата е завещанието ѝ. Любов­та ѝ я надживя.

Оставих я да чертае и отидох при Ставрос и Демир в кръчмата. На другия ден трябваше да изповядаме сделка­та. В тази нощ на връщане към вкъщи ме пребиха с желез­ни прътове. Като псе. Биеха ме, за да ме убият. Има разли­ка между бой от гняв и бой до смърт. Не сме помръднали кой знае колко в еволюцията си като разумни същества, щом все още се убиваме за пари. Парите и „дяволо“ са така свързани, че ако изчезне едното, ще умре и другото.

Парите... Толкова много съм ги имал и съм ги нямал, че вече гледам на тях като на аршин за човеци. По-скоро като на мерило за издръжливостта на човечността ни. Сигурно затова Дядо Боже е разрешил да съществуват. Не виждам друга логична причина да ни подлага на това изпитание. Просто не е измислил по-добър начин да мери и изпитва човешкото в нас. Кой пък е казал, че Господ е длъжен да е съвършен? Най-странното обаче в цялото това изпитание на парите е, че и прекаленото им нямане, и прекаленото им имане водят до едно и също – до себеизгубване. Още по-странното е, че когато нямащият се сдобие с пари, а на имащия му се отнемат, не им се връ­ща загубената човечност. А когато загубиш човешкото, ставаш хищник. И със сигурност си много далеч от до­брия Дядо Боже. Ти от него, не той от теб. Благодарение на Демир и на баба Настасия започнах да разбирам разли­ката. Павел от дете ги приема като ангели тези старци. И това е чудесно. Човек живее по-спокойно, когато вярва, че е обграден от мъдри и любящи, пърхащи с крила, създа­ния в човешки образ. Аз нямам този късмет, моят ангел сигурно се е запилял нанякъде или е припаднал от пиене. Каквито му ангелите, такъв и човекът. Или е обратното. Ще питам Демир и баба Настасия, когато отида при тях в скалите. Те със сигурност знаят. Обяснявах на Луиза в болницата, когато излязох от кома, че не можеш да спо­риш с хищник. Той има инстинкти, лишени от разум. И аргументи, недорасли до чувства. А ти воюваш с чувства, надраснали разума. В такава битка съмнението в собст­вената ти победа е истинската ти победа. Хищникът не се съмнява – убива или умира. Но не расте.

Луиза беше бясна, искаше възмездие, всички знаехме каква е причината за нападението.

— Не можем да го оставим да му се размине! Трябва да има някаква справедливост. Ако го оставим безнаказан, той ще победи, Михаиле!

— Остави го да победи, Луиза! Той има много повече нужда от победата си, отколкото ти – от битката. На­края ти ще си научила границите си на загуба, а той ще е победен от нуждите си. Такива „победители“ заслужават прошката ти. Предварително.

Невежият хищник с пари е по-страшен от варвари­на, защото вярва, че е съзидател. Варваринът поне няма тези амбиции и претенции. Той само руши в невежество­то си. Но размерът на разрушенията, които ще нанесе богатият невеж хищник, не могат да се изчислят само в пари. Той е най-опасен, когато с парите си започне да твори реалност, съответстваща на неговата същност и на манталитета му. В моя случай хищникът беше про­заичен. Искаше къщата ми с двора. За да си разшири хо­тела. Проза в пари. Беше оценил живота ми в застроена площ, местоположение и брой хотелски стаи, които не успяваше да получи от мен срещу всичките пари, които щедро ми предлагаше. Стоеше пред мен с дебелия си врат и обръснатата си глава еманципиралият се престъпник и ми обясняваше, че не мога да достигна с малкия си ум висотата на мечтите му.

— Цинизмът да имитираш „мечта“, за да имаш пе­чалба, няма нито морално определение, нито словесно изражение, моето момче – му рекох кротко. – Ако разби­раш какво ти казвам... Печалбата е въпрос на търговия, а мечтата – на ниво на съзряване. На любов. На споделяне. На тъждественост. На честност, най-вече. Мечтата е храмът на човешката душа. Цял живот съм се занимавал с изкуство. А за изкуството първо трябва сърце, душа трябва. Мога само да те съжалявам и да ти простя за това, че не правиш разлика между пазар и храм.

— Известен си бил! С изкуство си се занимавал, кино, театър... Успял си бил! – Новобогаташът бе открил иро­нията като изразно средство. – И какво от това? Как­во означава успехът, знаеш ли? Погледни твоята банкова сметка, погледни моята! Тогава ще говорим. И тогава ще мерим какво правиш ти за другите и какво правя аз. Аз създавам работни места, плащам данъци, едни семейства живеят и работят тук, няма да емигрират, с данъците ми се прави изкуство. Ще направя огромен летен театър, та да го съживя тоя град, да покажем, че и тук може да създава култура, топката ще им скрием на столичните парвенюта. А ти?... Ще пиеш, докато умреш в тази съборетина, и накрая ще я вземе държавата, щото нямаш ни дете, ни коте. И пак ще я купя. Аз! Какво печелиш, като ми отказваш?... Кучешки живот.

— Добре поне, че не ми го заби в задника!

— Михаил, а защо ми разказваш всичко за себе си?

— Защото да разкажеш себе си на някого, е нужно по­вече на теб самия, отколкото на другия, дете. То не е из­повед. Подарък е.

— Като на рожден ден?

— Точно като на рожден ден. И да знаеш, такъв пода­рък някак странно има повече стойност за подаряващия.

— А ако не ми харесва подаръкът?

— Моли се да не ти харесва! Човек е устроен така, че точно тогава започва да задава въпроси на себе си.

— А отговорите?

— Те винаги са по-лесната част. Няма въпрос, сине, който да не съдържа в себе си отговора.

Може би защото бях пропуснал бебешките му години или просто поради незнание как да се държа и да отглеж­дам дете, приех Павел като голям човек. Беше по-лесно и за двама ни да общуваме като възрастни. А и за годините си той проявяваше изумителна способност да следи ми­сълта, да анализира и да задава смислени въпроси – все ка­чества, които доста от възрастните, с които общувах, не притежаваха. Като малък Павел бе трогателно серио­зен в нашите безкрайни „мъжки“ разговори. После с годи­ните явно го заредих с големи дози ирония и постепенно се превърна в един истински саркастичен Михаил с такова тънко чувство за хумор, че често се случваше Луиза да не ни проговори и на двамата със седмици. В това дете има­ше нещо различно. Понякога така ме поглеждаше, че ос­тавах с убеждението, че той играе бащата, а аз – сина, в пиесата ни. Да се влюбиш в дете, е по-страшно от това да се влюбиш в жена. Едва ли ще можеш да си простиш пре­дателство или изневяра спрямо него. И всичко, по-малко от истината помежду ви, е немислимо. И невъзможно.

Дотогава не бях имал семейство и мое дете, затова хиляди пъти си задавах въпроса: „Ами ако беше наисти­на твое и разлюбиш майката, какво ще правиш ти, дър­вен философ такъв? Нали все псуваш брака и невъзмож­ния живот след любовта? Хайде, да те видя, ако обикнеш друга, но имаш дете!“ Вече разбирах „женените прасета“ на Луиза. Казах „разбирах“, не казах „оправдавах“. Толкова просто и с безкрайна доброта един ден ми го обясни Ма­рина, че още помня думите ѝ:

— Изборът е предизвестен, Михаил. Ако избираш дали да разплачеш дете, или да разплачеш любовницата, разплакваш нея. Ако избираш дали да разбиеш сърцето на дете, или сърцето на любовницата, избираш да разбиеш нейното сърце. Дори ако я обичаш. И се надяваш да си простиш. Везните винаги натежават в полза на невин­ността. Моделът е прекалено силен. И отдавна е превър­нат в непоклатим житейски закон. А и в мъжката глава тази, която гледа детето, е светицата, там майката и детето са свързани неразривно. Може да си спрял да оби­чаш жената в нея, но да продължаваш да цениш майката. И това понякога да е достатъчно, за да останеш и да се объркваш, че е любов. В много случаи семействата се пре­връщат в дружества с ограничена отговорност с пред­мет на дейност “отглеждане на деца“, без да го осъзна­ват. В такива ситуации най-трудно е да решиш кого ще предадеш. Ако срещнеш любов извън тези граници, обик­новено предаваш нея. И себе си. Но невинаги го разбираш. Да предадеш себе си, за да не предадеш някой друг, дори дете или жената, която го е родила, пак е предателство. Може би най-страшното. Зависи какъв механизъм на себеубеждаване прилагаш след това, за да успокоиш съвест­та и сърцето си. Някои се справят прекрасно и дори се гордеят с избора си. Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко насто­яване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, прия­телски компании, професии, амбиции, слава, секс. С кое­то превръщаме себе си в зависими, несвободни и доста често тъжно-смешни клоуни, живеещи в имитация на любов. Плуваме в любов, а се давим в лъжи. Бог ни е изпра­тил любовта, за да не забравяме какви големи души носим. Но не ни е отнел избора да сме малки. Този избор е изцяло наш. Лошото е, че учим и децата си на малки избори. Няма как да научиш някого на нещо, което ти самият не знаеш. Дано ни простят.

— А ти кога разбра, че си станал голям, Михаил? – ме попита Павел малко преди Марина да си отиде в скалите.

— Когато реших, че не бива да допускам нищо, по-мал­ко от любов, в живота си. Нито да давам нещо, по-малко от любов.

— Това трудно ли е?

— Първите стотина живота – да! И после в един миг се сещаш, че винаги си го знаел.

— И тогава вече си голям?

— И сам.

Мисля, че Павел знаеше за Марина – беше наясно, че умира, много преди тя да реши да му каже и да го под­готви за края си. Той вярваше, че да не споделиш нещо, което знаеш, е лъжа. Имаше право. Този осемгодишен хла­пак прояви търпението и мъдростта на старец – доча­ка майка си да бъде готова със страшното признание на онова, което той отдавна знаеше със сърцето си. Спом­ням си как вечеряхме всички в голямата трапезария на Луиза, когато Павел внезапно и съвсем спокойно попита Демир:

— Дядо, колко голяма може да бъде една лъжа?

— Човек лъже от страх, от срам и от нужда. Колкото по-големи са страхът и срамът, толкова е по-голяма лъ­жата. Виж, нуждата, сине, е дълга тема...

— Ти каза веднъж, че човек като лъже себе си, лъже Бог. Пак ли така – от срам, страх и нужда?

— Пак така! Но Бог е шегаджия, сине, все оставя чове­ка да вярва, че го е надхитрил.

— Колко тъжно... За човека.

— Ей това е любовта. Да дадеш на обичания човек сво­бодата да изживее лъжите си.

— А когато ги изживее, готов ли е вече за истината?

— Човек може да е готов за истината и без да е изжи­вял докрай една лъжа, синко. Но да чака мига, когато дру­гите ще са готови да я чуят.

 

* * *

— Михаил, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче... Май че още го обича! – стресна ме Павел със звън­кия си като камбана глас.

— И аз я чувам, синко, но не мисля, че плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за лю­бовта. Хубаво е човек да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с теб ще се правим на глухи. Честна капитанска?

— Честна капитанска! А какво е това „илюзия“?

— Нещо нереално, несъществуващо, измислена твоя представа за нещо си. А много често и за някого. Но е едно от нещата, за които най-силно вярваш, че са истина. Раз­бираш ли?

— Да, нещо като еднорог.

— ... или Бог.

— Мама ще умре, Михаил! Скоро.

— Знам, синко.

— Не искам да я боли.

— Няма да я боли. Добрите хора просто заспиват. Тихо и без болка.

— Смъртта илюзия ли е, Михаил?

— Да, детето ми. Най-голямата илюзия. Ако не вяр­ваш в смъртта, ще я победиш.

— А любовта може ли да спаси мама?

— Срещата със смъртта и срещата с любовта, синко, са едно и също нещо. Животът, който познаваш, свършва там, в този миг. И започва друг, нов живот.

— А след това не си ли вече ти?

— Не знам, сине, не знам! Не съм ги преживял и двете, ако ме разбираш...

— Не те разбирам, но да се прибираме, Михаил. Скоро ще видят, че ме няма. Избягах, за да те върна у дома.

„У дома“, разбира се, детето ми! У дома ми беше мяс­тото! Там, където едно дете имаше нужда от моите ръце и думи, където една прекрасна млада жена броеше минутите си и въпреки това имаше цялата смелост на света да се усмихва, да обича, да строи къща, да си сбъдва мечтите. А аз се криех като страхливец на плажа и моята болка разкъсваше душата ѝ още по-страшно.

Докато се връщахме към къщата на Луиза, мълчахме. Павел ме държеше за ръка. Най-свещеният миг – малка­та детска ръка в моята. „Майната ти, Дядо Боже! Какво ти е направило това чудно дете, че му взе родителите?“ без глас крещях на Господ. Все пак понякога скандалите превръщат връзката между Бога и човека в истинско, реално общуване. Човек съм, имам право да не го разби­рам от време на време. Но нямах право да нямам отговор за Павел. Неговото детство се превърна в моето усилие за мъдрост. Ако не бях го осиновил и отгледал, щях да си отида като завършен глупак.

— Михаил, а защо хората се разделят?

— Защото единият от двамата няма какво повече да даде във връзката, дори и да има какво още да вземе.

— И със смъртта ли е така?

— Ако е дошла спокойно и по естествен път – да. Просто човек няма какво да даде повече на живота. Но от живота все има още нещо, което може да се вземе, дете.

— Е, не е ли важно и това, което взимаш?

— Важно е, чедо, ако знаеш какво да го правиш. Пър­вият ти въпрос към теб самия при срещата ти с друг човек нека да бъде: „Какво имам да дам на този човек в нашите отношения?“

— И как да разбера какво имам да дам?

— Задай си един-единствен въпрос: „Как би постъпи­ла любовта?“ Нищо повече.

Беше нощта на моя най-важен въпрос и моя най-важен отговор. Прибирахме се, хванати за ръка. Къщата ми вече я нямаше в края на улицата. Беше равно, красиво и голо. Лампата осветяваше купчините тухли, останали за последно товарене. Нямаше го и любимия ни зид с Демир. Новият живот вече беше започнал. Един багер беше спрян точно под лампата. Утре започвахме да копаем основите на новата ни къща. След въпросите на Павел и след тол­кова знаци от съдбата тази вечер дори слепец като мен не можеше да не види посланието на съдбата.

Качихме се на етажа на Луиза. Двете с Марина седя­ха на голямата трапезна маса и преглеждаха някакви до­кументи. Редяха ги на купчини. Марина пишеше нещо на малки бележки и ги лепеше върху тях. Луиза изглеждаше непоклатима като скала. „Това е, стари глупако – казах си гневно, – това е силен човек! Не като теб! Мислиш ли, че по-малко страда за Марина и за детето от теб? Че не ѝ кърви сърцето? Но е там, до нея и ѝ помага да постави ред в живота след нея, в живота без нея".

Чух последните думи на Марина, когато влязохме.

— Тази банкова сметка е в евро. Тя е с падеж, когато Павел навърши осемнайсет. За образованието му – уни­верситет или каквото си избере да учи.

— Иди ми донеси бира от моя хладилник долу!

— Марина, искам да осиновя Павел. Искам да му бъда баща! Заклевам се да направя добър човек от него!

— Спокойно, спокойно! Всичко ще бъде наред. Това е само една илюзия!

— Михаиле, аз работя със законите, но не ги измис­лям – обясняваше тя с онзи спокоен равен тон, който адвокатите изработват с годините практика. – Твърдя само, че съдът ще бъде много по-благосклонен, ако май­ката и кандидатът за осиновител имат сключен граж­дански брак. А и за мен ще бъде много по-лесно да ускоря процедурата и да задействам всичките си контакти, за да имаме бърз резултат. Доколкото разбрах, бързаме, нали?

— Да – отговори Марина.

— Мога ли да попитам защо, може би ще успея да бъда полезна.

— Едва ли... Имам рак, адвокат Комитова. Цялото ми тяло е в разсейки, не ми остава много. Вдовица съм. Съп­ругът ми загина малко след раждането на сина ни. С Миха­ил искаме детето да остане тук и той да го отгледа. Не зная точно колко време ми остава, но не е много. Затова ще направим всичко необходимо, за да стане осиновява­нето по възможно най-бързия начин.

Каза го стегнато, без драма. Адвокат Комитова пре­глътна мъчително тази новина. След кратка пауза рязко прибра емоциите зад сключените си вежди и върна про­фесионалния си тон:

— Много съжалявам да чуя това. Кой друг знае за за­боляването ви? Детето? Роднините? Приятели? Общо­известен факт ли е? Питам, защото е много важно. За процедурата по осиновяването е задължително да за­пазим заболяването в тайна. Още нещо... – Пак направи пауза, въздъхна и продължи. – Длъжна съм да предупредя, че е възможно някои роднини да предявят претенции за попечителство над детето, дори след осиновяването, когато...

— ...няма да съм между живите – помогна ѝ Марина.

— Да, съжалявам, но трябва да изговорим и предвидим всякакви хипотези. Ще загърбя деликатността, на коя­то обичайно много държа. Родителите на починалия ви съпруг, братя, сестри, вашите родители могат да пре­дявят подобни претенции. Случаят никак не е безобиден, нито заплахата от такова действие – хипотетична. Биологичният баща на детето има живи родители, нали?

— Да. Има и брат. С голямо семейство.

— Длъжна съм да предвидя най-лошия вариант, Мари­на. Ще бъда директна. Михаил пие. Това е общоизвестен и достатъчно обсъждан дори в пресата факт. Детето остава при осиновител без доходи на този етап, с репу­тация на злоупотребяващ с алкохола и без кръвна връзка с момчето. Независимо че с осиновяването те се превръ­щат в кръвни роднини – баща и син, по закон съществува вероятност тази репутация да даде основание на съда да лиши Михаил от упражняване на родителски права при жалба на някого от останалите кръвни роднини. Освен това вие двамата имате голяма разлика във възрастта. Детето е малко. Ще имат достатъчно основания да по­искат попечителство и да лишат Михаил от упражнява­не на родителски права, дори и да не предизвикат дело за разсиновяване. Загубили са сина си. Вашият син е послед­ното, което им е останало след него. Те имат своите права по закон като баба и дядо на момчето. Въпросът е дали след вашата... смърт – буквално издиша струя въз­дух, докато го произнесе – няма да поискат повече от тези права върху детето. Как се казва малкият?

— Павел.

— Павел – повтори Комитова и продължи малко по-емоционално. – Аз познавам Михаил много добре, но съм длъжна да ви попитам като майка. Сигурна ли сте в това, което предстои да направим?

— Напълно. Повярвайте ми, нямам никакво колеба­ние, нито съмнения, че детето ми ще расте обичано и обградено с много внимание и смях, че душата му ще си е у дома при Михаил, Луиза и Демир, че те ще създадат за него точно този свят, който аз бих му осигурила. Свят на обич и красиви думи, много мъдрост и в същото време хумор и лекота. Михаил и Павел се обичат. Тях двамата съдбата ги събра, не аз.

— Добре. Тогава да започваме. Като начало сключете граждански брак още тази седмица. Трябва да се събере­те да живеете в едно жилище. Ще дойдат на проверки и наистина трябва да изглеждате като младоженци, до­колкото е възможно. А когато наближи... Ох, трудно ми е, съжалявам – дори заекна желязната адвокатка. – Когато наближи краят, е добре да поговорите с родителите – и вашите, и на бащата на Павел, както и с брат му, за да сме сигурни, че всички те ще приемат вашата воля Михаил да бъде бащата на Павел.

— Ще ги предупредя. Моите родители са разведени и не живеят в България. Едва ли ще създадат проблем. Ко­гато се влоша много, ще разговарям и с родителите на Симеон – така се казваше бащата на сина ми. Ще им кажа, че това е последната ми воля – Михаил да отгледа Павел тук, в този град. Не допускам някой да прояви такава жес­токост, че да пожелае да откъсне детето от това мяс­то и от тези хора.

Но проявиха. Криехме от Павел, докато беше въз­можно, но нямаше как да не разбере. Наложи се да го  разпитват психолози, служебни лица от разни комисии, екс­перти, трябваше да преминем и през още много други безумни процедури. Ядосвах се, че го причиняват на дете­то. Макар че той самият бе съвсем наясно с мъката на баба си и дядо си, както и с тяхното неразбиране на си­туацията. Съдебната битка с родителите на баща му се проточи почти година. Бяха тъжни хора и им съчувствах. Разбирах ги. Не бяха длъжни да ме харесват, още по-малко – да ми вярват, че мога да обичам детето и да се грижа за него. Все пак аз съм Михаил К. – голямата пияна звезда от близкото минало, която избра да живее като клошар и почти просяк. Да, вече имахме прекрасна къща, от която аз притежавах цял етаж, имах доходи от наеми, но не бях истинският баща на детето. А и бях почти на тяхната възраст. В очите им аз бях крадецът, който е отнел плът от плътта им.

Настъпи пауза. Гробната тишина в залата наруши бащата на Симеон, красив и достолепен мъж с характер и осанка на потомствен благородник. Изправи се от мяс­тото си с насълзени очи. До днес ясно помня как бавно се надигна от стола, упъти се към банката на съдиите, по­клони се леко с глава на тях и на адвокат Комитова и каза:

— Извинявайте!

След това с изправен гръб, но някак превит и тъжен, напусна залата. Много партии шах изиграхме с този мъж след това. Като приятели. С жена му ни гостуваха вся­ко лято. Павел ходеше при тях в столицата, водеха го на екскурзии, имаха красива вила в Троянския балкан. Дядо му успя да разбере избора на Марина, но за бабата на Павел до края на дните ѝ аз си останах долнопробният пиян крадец, похитил внучето ѝ. И все пак никога не го показа агресивно и явно след загубата в съда. Лицемерието и търпимостта ѝ спрямо мен бяха вид извинение за съдеб­ния цирк, който разигра за сметка на малкия. Страдание­то прави някои хора меки и мислещи, отприщва доброто и състраданието в тях. А други изгаря до черно. Стават зли и егоистични и дори съм убеден, че вече трудно биха могли да изпитват съчувствие и обич. Много тъжно се живее с човек, който вярва, че е жертва на съдбата и че раните му са достатъчно основание да изисква компен­сации от света и от другите хора. Уважавах болката на майката, но един ден не издържах и ѝ казах, че раната ѝ не може да бъде нито основание, нито оправдание да при­чинява болка на другиго. И страданието е като парите – божията мярка за човешкото у всеки. След загубата или ще си по-добър, или „дяволо ке изгони човеко от тебе“. Тя беше от най-страшната категория почернени от съдба­та хора, защото спекулираше с болката си и я развяваше като революционен лозунг, задължаващ всеки наоколо да я възприеме като героиня и боец. Мисля, че и преди загубата на сина си не е умеела да бъде щастлива. Тя не бе щастлива със себе си. Такива хора винаги намират начин да засмук­ват заобикалящия ги свят в малкия кръг на голямото си его. Поне бях наясно защо Марина категорично е отхвър­ляла възможността Павел да бъде отгледан от баба си.

Но дядото беше истински благородник. Той понесе със смирение всички последствия, които смъртта на сина му причини на семейството им. Павел наследи от него точно това тихо вътрешно равновесие и познание­то за смирена мъдрост. Те двамата се научиха да бъдат приятели.

Днес обаче не ми се връщаше към цялата тази ис­тория. Защо изплува сега? С времето се научих, че има неща и хора, които е добре да се помнят и да се разказ­ват само с едно изречение. С едно просто изречение. Точно сега, облегнат на лодката на Демир, съм готов и да се родя, и да умра едновременно. Началото и краят в едно. Кристални чувствам и паметта, и сетивата си, в някаква нелогична и странна готовност за действие, за начало. Същото усещане за нещо ново, непознато и красиво имах в онази пролет, когато Джелал започна да строи къщата ни, а Марина бавно си отиваше. С нея официално вече бяхме женени, всички проверки и самото дело за осиновяване на Павел бяха отминали и аз отново се пренесох на първия етаж в къщата на Луиза. Демир и баба Настасия се грижеха за Марина всеотдайно. И без­надеждно. Признавам си, надявах се на чудо. Като мал­ко дете все си мечтаех, че в някой прекрасен ден Демир ще се появи и съзаклятнически ще ми махне с ръка да се отдалечим, а после ще ми каже: „Спасихме я!“. Но той неизменно се появяваше с шишета, пълни с отвари от билки, и с разни треви в големи хартиени пликове, които даваше на Луиза. Не питах. А и нямаше смисъл. Беше ми казал: „Поне можем да облекчим всички тези страдания и да си отиде без големи болки. И без болници и системи. Марина иска да умре у дома“.

Когато лятото дойде, няколко пъти отидох до ста­рата черква с надеждата Богомил да се появи, за да довър­ши реставрацията ѝ, започната миналото лято. Скелето му беше разглобено и струпано пред бараката в края на двора, но не беше докоснато от миналата есен. Баба Нас­тасия плевеше спокойно в градината на черквата и само скришом ме поглеждаше с крайчеца на окото си. Изобщо не си направих труда да я питам. Тя знаеше защо наминавам и ако имаше да ми казва нещо, щеше да го направи. Та­кива са ангелите – казват ти нещо само ако те преценят, че е нужно и че вече е време. Иначе се усмихват и стоят наблизо. Повъртях се, поогледах и си тръгнах. Чух гласа ѝ зад гърба си:

— Нема да е това лето, Боже! Не може дяволо да ри­сува храмо. Кога дяволо избега от него, ке рисува пак. Дру­гото лето ке е. Не чекай човек, дека не знае, че требе да дойде! Кога се върти у кръго, он не види извън него. Върви, Боже, върви, бегай си сега дома, я ке ти кажа кога ти да одиш при него. Па ти кажувам, он не знае дека требе да дойде. И немой да си лош. И он е от Бога дошел, ама се е загубил. Ти се ли си си бил на пато?

Толкова гол се чувствах пред тази жена, че поняко­га инстинктивно се загръщах, като че ли глупавият ми жест можеше да скрие нещо от нея. Сега ми е по-лесно да си представя великанското ѝ спокойствие и топлото ѝ снизхождение към нашата слепота от позицията на нечовешките ѝ очи и на възрастта ѝ. С годините човек някак развива усещането за мислите на другите, без да е ясновидец. Понякога е нужен само поглед. Старостта ме направи проницателен. Просто ми даде време, за да се вглеждам. Като млади сме слепи от бързане и от алчност да опитваме, да имаме. А днес ми е достатъчна лодката на Демир зад гърба ми и морето пред мен. Лигльото на Дядо Боже съм наистина. Имам винаги един ангел зад гър­ба си. И едно море за хоризонт.

Или полудявам, или току-що чух смеха на Демир.

 

* * *

Марина доживя да види Павел на първия му учебен ден в новото училище. Беше въодушевена, че от стаите на втория етаж се вижда морето. Защото вярваше, че вода­та прави хората по-умни. Сигурно затова и аз сякаш помъдрях на стари години, като се позадържах на скалите. Не знам дали Павел бе наследил от майка си дарбата да се отличава и да блести в тълпата, или просто моите очи виждаха само него в центъра на огромното множество. Плачеше ми се. От гордост, от болка, от алкохол... Гле­дах Марина и Павел. Никой друг. Тя го попиваше с очи и дори не помисляше да тъгува. Марина много хитро лъже­ше смъртта – просто не ѝ обръщаше никакво внимание. Луиза плака цяла вечер – тайно от всички, в моята стая, свита на леглото ми с лице към стената. Но на тържест­вото тя и Марина бяха две сияещи майки, застанали гор­до една до друга. Арменката бе толкова великодушна, че дори благоволи да пристъпи в кръчмата на Милена и всич­ки обядвахме там. Ставрос се разля като зехтин върху маслини от удоволствие и отрупа масата с какво ли не. Дори Милена приседна при нас, но тактически правилно, малко по-далече от Луиза.

В този ден си избра Марина. Той не знаеше за болест­та ѝ. Просто видя красива като икона жена, облечена в най-красивата тъмносиня рокля на земята, с елегантен нисък кок, полегнал върху изящната ѝ шия. И нищо не мо­жеше да го откаже от нея.

— Тва, мъзете, сме си истински паляцовци, моето момице, да си знаес! Номерата и цирковете ни край нямат!

— Моята баба навремето ми каза да запомня само едно: развратник – до време, пияница – до гроб. И друго не ми трябвало.

„Я, пък Марина как бързо го пусна по пързалката“, се възхитих наум.

— Ааа, то това е за други времена. Сега първо се молис и се надявас да слуцис да е мъс и по паспорт, и по ме­рак. Ако е така – паляцо е, гарантирам ти! Но да ти каза сега аз – мезду ерген паляцо, зенен паляцо, разведен паляцо и паляцо вдовец без колебание избери разведения. Ако до цетиресет не е минал поне веднъс под ноза – несто не му е кацествен циркът на тоз мъз, да си знаес! На зенения паляцо дазе зена му веце не му се смее на номерата. Нали, Миленце? – обърна се към жена си и мигом продължи. – Разведеният паляцо мозе и да те разсмее – проявил е сме­лост и капка разум да се куртулиса цовека, демек мозес да разцитас да те изненада приятно. Паляцото вдовец е салто мортале, девойце мило! Ако е зива зена конкурен­цията – бивса или настояста, мозес и да я преборис, но пред канонизираната светица си без-сил-на! – натърти Ставрос. – На такъв паляцо циркът и да му е с безплатен вход, бягай далеце!

— Ама, аз мъж вече си имам, Ставрос! Не съм на зор за избор! Нали, Михаил? – Марина се заливаше от смях.

— Бе, имас ти, ама сега имас! Аз ти говоря като занямас, це умна ми изглездас. А умна зена едни и състи номе­ра дълго не търпи.

По дяволите, човек трябва да има право на поне още един дубъл на определени сцени от живота си. Чуваш ли, Дядо Боже? Смяхме се до припадък, кръчмата беше пълна с местни хора, все наши, празникът кипеше в смях и закач­ки... И тогава на вратата тихо като сянка се появи баба Настасия. Както винаги, бе облечена от глава до пети в черно, с дебела плитка, пусната на гърба, и лице, което из­глеждаше вечно. За нея времето сякаш беше спряло там, в Гевгели, преди много години. Имаше силни изправени рамене, суха и стегната фигура, кокалести и много

изразителни ръце. Тя се спря, огледа всички маси и пристъпи към нашата. Не знам защо, но сърцето ми спря. Старата жена вървеше ведро и поздравяваше усмихнато, но всички замлъкнаха в страхопочитание. Ужасно и страшно пред­чувствие ме връхлетя, чак коленете ми се разтрепераха. Погледнах към Демир, но той изглеждаше спокоен.

Баба Настасия носеше увит в празнична хартия па­кет, завързан с панделка, и малко букетче здравец. Оти­де до Павел, който се беше изправил и веднага се гушна в нея. Тя го приласка като истинска баба, притискайки го до гърдите и корема си. Подаде му пакета, наведе се и го целуна по челото.

— Айде, Боже, да ти е арно и светло, кога учиш, че Гос­под каквото ти дал – дал, ма другото ти ке си го дадеш сам. Заповедай, ей с тия раце за теб съм я правила.

Отдъхнах си, беше дошла да пожелае успех на дете­то и да му донесе подарък. Прегърна Марина, целуна и нея по челото, подаде ѝ здравеца и седна до мен. Гледаше с мили очи как малкият варварски разкъсва хартията. Из­вади кожена чанта, подобна на плик с капак, ръчно шита от дебела хубава кожа и с извезан на ръка върху капака странен знак. Демир се подсмихна доволен, а Павел взе да тъпче каквото му попадне вътре и започна важно да се разхожда около масата.

Никога не разбрах какъв е този знак, нито видях нещо подобно на него през живота си. Павел и до ден днешен не се разделя с тази чанта, а и тя оцеля през годините. Той също търсеше подобен знак в интернет, в книгите, къде ли не, но каза, че не може да е категоричен какво означава. Никой в този ден не се сети да пита баба Настасия. А и ако трябваше да каже, тя не би пропуснала да го стори. Със сядането ме подбутна с лакът и каза:

— Де, сипи ми, бе, Боже! За маленкийо една ракия баба Настасия ке пийне.

Това вече беше истински празник. Пихме и се смяхме, после запяхме. Всеки пя своята песен. Гръцката балада на Ставрос ни просълзи, Луиза изпя една много красива ар­менска песен, която ми преведе след години. Припевът ѝ завършваше така: „само мама да не разбере колко ме боли“. След това често я карах да ми я пее вечер. И баба Настасия дори пя накрая. Чувствах детето си толкова специално и богопомазано заради празника, който всички му устроих­ме с такава любов и красиви песни! Марина се сливаше с всеки от нас, попиваше живота, жестовете, думите, песните, детето си, приятелите. Боже, така трябва да го живеем тоя живот, точно като нея в последните ѝ дни, за да можем да го разбираме и да му се радваме.

Когато баба Настасия спря да пее, Ставрос плачеше. Пък тя го погледна и каза:

— Оти, Боже, плачеш, знаеш ли?

— Оти е хубаво, бабо Настасийо! И песните ни са ху­бави, и зивотът ни е хубав, и земята ни, и морето.

— Сека земя, Боже, ражда нейните си хора и нейните си песни. И чужд да дойде и да се кълне, че си е дома, и по нея да шета, и да ѝ пие виното, се ке е чужд за душата на тая земя. И песните ѝ пиян да пее, па ке е чужд. Оти едно чуждийо не може – да изплаче тая същата песен. Не му е у кръвта, у душата му не е. Не може ли да я изплаче, нема любов ни към земята, ни към песента. Но сека земя е търпелива, оти е мъдра. Търпи она минувачи, ама докога – само она си знае. И кога им дойде времето, ке найде как да ги изгони. И у душата човешка е баш същото, Боже, кога пристъпваш. У живото му. Ако си за малко дошел, ако си гостенин, ке застанеш на праго на душата на човеко и ке си признаеш: „За малко съм дошел“. Ако те пуснат, седни с уважение, пий ена кана вино, пий две, пий три, послушай ѝ песните, благодари, па си оди и се не вращай. И лоша дума не кажувай, оти гостенин си бил, а на праго не си оставен и жаден не си си тръгнал. Ке пееш само ако си дошел ко­рен да пуснеш на това место, на чуждата земя, у чуждийо живот, у душата на другийо човек. Пуснеш ли корен, и зе­мята, и душата сами ке те научат да им плачеш песните, и дом ке ти сторат при нея. Мъдра е земята, Ставро, и душата на човеко – и она е мъдра... Само човеко още не е.

След баба Настасия е трудно да говориш. И ненужно. Изправи се в тишината, която се възцари след думите ѝ, и каза:

— Я ке бегам, живи и здрави остайте и Бог с вас! Бла­годарим!

Изправих се, за да ѝ направя място да се измъкне между моя и нейния стол. Докато се промушваше в тясното пространство, останахме за секунда почти при­лепени един до друг. Тя впери бърз поглед в мен, после се обърна и чух как прошепна:

— Имаш само два дена, Боже. Земи адресо от отец Ва­сил.

На следващата вечер пътувах за София с колата на Джелал. Трезвен и съсредоточен. Не бях шофирал мно­го отдавна, а и от години не ми се беше налагало да съм трезвен. Имах отвратителна, грозна, отблъскваща абстиненция. Ненавиждах я. Ръцете и лицето си не можех да скрия. Всички я виждаха, но никой не реагираше откри­то. Много по-страшно беше, че аз я виждах. Алкохолът е „дяволо“, не може да не си покаже рогата. Завладява ръце­те ти, изписва се на лицето ти, танцува в походката ти, криви се в стойката ти. Негов си. Изцяло. Дядо ми беше  алкохолик, баща ми – също. Помня ясно и до болка онова със­тояние на отсъствие от света, онази липса на характер, изписана върху лицата им, тъпото безизразно изражение, което ме отвращаваше и вбесяваше едновременно. Зна­ех какво ме чака. Нищо, което да ми харесва. Страхувах се и се срамувах, че Павел щеше да ме види такъв. Спом­ням си отношенията с баща ми. Или по-скоро липсата им след един определен момент. Той просто спря да ми бъде баща, когато пиенето изведнъж го проби, повали, унищо­жи. Рязко. Умът му, интелектът му, ведрият му топъл характер изчезнаха. Този добър човек сякаш бе изтрит Завинаги. Виждах, че вече е луд. Има една точка на необра­тимост в разсъдъка, която ако преминеш с алкохола, връ­щане назад няма. Стигаш до онази алкохолна дебилност, след която си всичко друго, но не и разумен човек. Това ли ме чакаше?... Това ли щях да покажа на Павел?... Карах към София и си говорех на глас с надеждата да намеря в себе си сили и начин да спра, преди да съм се превърнал в баща си. Не можех да си представя, че ще го причиня на детето и ще съсипя доверието на Марина. Признах пред себе си, че вече не мога да контролирам алкохола. Но това, че осъз­навах проблема, не ми помагаше да се справя с него. Нужни ми бяха и тази пълна самота, и гъстото напрежение, за да поговоря със себе си. Толкова дълго отлагах този раз­говор... Заклех се да отгледам Павел. Ами ако не успея? Как ще се изправя пред майка му там, горе? Чуждото доверие е толкова задължаващо... Имах четири дълги часа до Со­фия, за да си отговоря, карайки в истерия и изпотен от алкохолен глад. Четири дълги часа, в които гледах с погну­са подскачащите си, треперещи пръсти върху волана и скоростния лост и се насилвах да не се самопрезирам.

До първата кръчма. И до първата бира.

Изпих я в клуба на артистите. Пристигнах в полу­нощ. Появяването ми първоначално предизвика фурор, после – недотам добре прикрито любопитство, и завър­ши с лицемерно хвърляне на врата, прегръдки, черпене, потупване по рамото, закъснели признания, спомени. Дойдох на себе си след няколко бири. Извадих листчето с адреса на Богомил. Беше наблизо. Не ми беше трудно да си тръгна, те вече не бяха моят свят. Миналото може и да се опитва да решава настоящето понякога, но всъщ­ност ражда само сенки. А сянката на миналото винаги е гърбава. Изниква внезапно пред теб, разкривена и не­реална, колкото да ти напомни, че невинаги плащаш сам личните си избори и че те обича този, който с любов ги приема като част от живота си. Което пък е твоята отговорност към правото ти на свобода. Да си благода­рен, е малко, но е достатъчно, за да пораснеш, когато го осъзнаеш.

Демир винаги спореше с мен за миналото. Идеализ­мът му надхвърляше суровата логика и неоспоримата реалност. А може би точно такива са ангелите – предиз­викват съмнения в най-непоколебимите ти убеждения. Веднъж обясни на Павел:

— И да знаеш, детето ми, че и „назад“ е посока. Но само за тези, които вярват в промяната. Никога не мо­жеш да бъдеш сигурен дали едно променено „вчера“ не е новото ти „утре“. Затова поглеждай с едно око назад. Като въжеиграч – с любов, с прошка, внимателно и без да губиш равновесие.

Вървях по софийските улици към сянката от мина­лото на Марина и не знаех дали ще е гърбава, или красиво променена, за да бъде нечие бъдеще. Наслаждавах се на нощта и дишах с пълни гърди уханията на ранната есен в столицата. Бях забравил как прахта полепва по ноздри­те и чак нагарча на небцето, как въздухът става по-топъл и по-тежък от мириса на изгорелите газове. Беше красиво, носталгично, познато и мое. И в същото време далечно и чуждо. Трябваше да се върна тук, за да разбера, че всичко това не ми липсва. Беше като среща със стара любов – имате спомени, но нямате настояще. Само Бог знае кой и с кого има бъдеще. Аз в бъдещето никога не съм имал смелостта да се меся, нито да проявявам на­халството да го предвиждам, уповавайки се на логиката или на опит. Не съм проявявал и безразсъдството да си правя планове. Струва ми се ужасяващо самонадеяно и смятам, че е присъщо на глупака. Дотук бъдещето успя­ваше да ме изненада повече и от най-смелия сценарист. Баба Настасия все повтаряше: „Чувай ме, Боже! Чувай старата македонка! Миналото е дявол! Се ке намери некой да ти прати назаде да те придърпа! Ке ти се пожалва, ке ти писка – вера да му фанеш. И па да те обримчи у неговите си вериги. Оно нека писка, ама ти си оди, Боже, по пато, оти ангелите са на човеко отпреде. Да го водат. Вода назад оди ли?... Видиш ли колко е просто!“. За нея всичко беше просто, защото беше ясно. Невежото усложняване на живота е право на нас, обикновените простосмъртни.

Бях пристигнал пред кооперацията, улисан в мисли и в спомени. И задушен от огромни съмнения. Имах те­лефона му, но не исках да го предупреждавам. Ателие 3 и името му бяха четливо изписани на таблото на вхо­да. Качих се на последния етаж. Стоях пред вратата на ателието и изведнъж се разколебах. Какво правех в ми­налото на Марина? Какво исках от Богомил? Да се извини за нещо, за което навярно не изпитва чувство за вина?

Да му кажа, че е завършен задник, защото е изоставил Марина? Та нима ще е първата и последната, която ще зареже? Или пък тя е първата или последната зарязана под това небе? Да му кажа, че е безотговорна отрепка затова, че е нахлул в живота ѝ с красиви любовни думи и след малко е щракнал с пръсти с клишето: „Извинявай, грешка!“? Да му обясня какво е причинил с това на едно прекрасно същество? Та него едва ли го интересува! А и това как някой приема раздялата, е въпрос на личен из­бор. Какво вина носи Богомил за това, че Марина я прежи­вява по-трудно? Да му обяснявам неща, които, ако има късмет и мисъл, ще проумее след трийсет години? Да му кажа, че една жена го обича все още? Та дори аз самият вече не бях сигурен в това. Обичаше по-вероятно спо­мена за любовта им. Кой си ти, Михаиле, че да искаш да заведеш този объркан млад и кипящ от живот мъж при една умираща жена! И какво ще си кажат, твоя работа ли е? И дали трябва да си го кажат? И искат ли да си го ка­жат? Какво правиш ти тук, Михаил К., по всички дяволи на този свят, че и на другия? Това просто е една банална раздяла и една смърт като милиони раздели и смърти на тази земя.

Е, какво играем сега, господин режисьор? Какво иг­раем?...

Дори не се поколебах какво играя, просто натиснах дръжката на вратата и бях убеден, че е отключено. Усе­щането, че вече съм играл тази сцена, ме връхлетя с първата крачка в тъмния коридор. Михаил К. го нямаше, беше се превърнал в хищник, който преследва нищо неподозираща жертва. Спомних си думите на баба Настасия да не го съдя и да не съм лош. Но не можех. Исках на­казание за раната, която беше нанесъл на Марина, исках възмездие за обидните му думи към нея, исках да страда, защото се беше изплюл върху ангела си. Исках кръв и я надушвах.

Ориентирах се в пространството, като че ли аз го бях проектирал, знаех накъде да завия, за да открия ниша­та със спалнята. Знаех какво ще заваря там. Ясно, подробно, до последния детайл. Но все още не знаех какво ще направя. Едно шумно издишване беше последният ми жалък опит да се укротя. Наведох се над леглото, изблъс­ках голата почти малолетна пикла, която спеше върху него, хванах мръсника за гърлото и го стиснах. Вдигнах го почти във въздуха и изкрещях:

— Кажи на курвата да спре да пищи, защото ще я убия с един удар! Не пипай телефона, пачавро!

Не знам кой се беше вселил в мен в този момент, но наистина щях да я убия, ако беше докоснала телефона. Стисках Богомил за гърлото, бях го залепил с гръб за сте­ната. Очите му ме гледаха трескаво. Не реагира. Беше ме познал и търсеше причините за поведението ми.

— Обличай се, заминаваме!

— Боги! – пак изпищя пиклата.

— Облечи се и седни на леглото, така че да те виждам! – казах с тон, който я удари като електрошок.

Облече се мълчаливо, докато аз продължавах да дър­жа голия Богомил залепен за стената. Седна и затрепери на леглото, но не направи нищо, с което да ме предизви­ка. Беше млада, безименна и видимо глуповата. И, разбира се, красива. За миг ми стана мъчно, че я нагрубих. Това, че някой е глупав, не те задължава да го обиждаш. Но не можех да я пусна да си тръгне преди нас. Щеше да ми съз­даде проблеми. Силите ми бяха утроени, адреналинът ме блъскаше в челото и мощно пулсираше в носа и ушите ми.

Богомил чувстваше силата ми и изчакваше гневът ми да се уталожи, без да се съпротивлява.

— Къде заминаваме? – попита глухо.

— В Созопол.

— Сега?

— Сега!

В този миг си дадох сметка, че той не знаеше нищо за Марина. Не знаеше също, че с Павел са се преместили да живеят на друго място, че е болна, че умира. Той просто я беше изтрил от живота си. Беше ѝ казал: „Извинявай, грешка!“, и я беше заличил от съзнанието си. Това ме вбеси докрай, до дъното на душата ми. Пред никого не бих при­знал, но за първи път имах желание да убия човек и идея­та ми харесваше. Ужасно е, наистина, но в този момент предварително изпитвах удоволствие при мисълта как ще убия този лигльо.

— Знаеш ли, тъпанар такъв, тя може да умре и без да ти е казала, че ти е простила, но ти няма да можеш да продължиш да живееш, без да си го чул!

Богомил беше всичко друго, но не и глупак. Гледахме се само на педя разстояние един от друг. През очите му последователно преминаха сянка от тъга, осъзнаване, някакво смътно откритие, спомен, топлина, гняв, страх, нежелание да повярва, усещане за загуба. Беше направил връзката между Созопол, Марина и мен. Продължавах да го държа за гърлото. Гледахме се. Потвърждавах с очи всич­ко, което той също ме питаше само с очи. Хвана ръката ми, спокойно и леко я отмести, прекоси гол разстояние­то до гардероба, облече се, нахлузи мокасините си на бос крак и попита:

— Къде ти е колата?

— На паркинга на Народния театър. Ти ще караш.

 

* * *

Сякаш пътувахме цяла вечност, а аз го откривах стъпка по стъпка. Нямахме време за лъжи и нямахме при­чини да сме чужди. Само аз можех да го разбера, когато ми каза:

— Изплаши ли се?

— Не знам. Нямах сили да търся отговора в себе си, защото трябваше да ровя твърде дълбоко. А нито ис­ках, нито можех. Просто стоях на изхода на един брак и изведнъж се оказах едва ли не на прага на следващия. Тя ми даваше всичко от себе си и не можех да отговоря с по-малко, дори и да не го е поискала. А тя не го искаше, ако трябва да бъда честен, но заслужаваше да го получи. Аз обаче не бях в състояние да ѝ го дам.

— Доста търговски анализ на чувства, мен ако пи­таш, млади човече. Какво искаше, свободата си?

— Да! – кресна. – Исках си кръчмите, жените, пътува­нията, компаниите, алкохола, приятелите. Всичко! Всич­ко, което  не можех да имам в затвора, от който излизах. И пак нямаше да имам, ако бях останал с нея. Разбираш ли ме? Исках си свободата, да! На всяка цена!

— Ако свободата има цена, Богомиле, е време да се за­мислиш свобода ли е. И стой нащрек, когато някой убеде­но ти каже, че плаща висока цена за свободата си. Такива хора обикновено плащат прескъпо страховете си. Но те разбирам. И аз ги имах – лолитите, кръчмите, безпамет­ните пиянства, свободата, както казваш. Имах всич­ко това дълги години в количества, които другите дори нямат въображението да си представят. Но сега живея там, в скалите, и те водя посред нощ при нея. И ти тръг­на, без да се колебаеш. Погледни ме. Обичаше ли я?

— Не знам...

— Но ѝ казваше, че я обичаш, нали?

— Да, непрекъснато.

Уважавам честните хора, макар и да са безотговор­ни копелета като него. Трябваше да му разбия физионо­мията още горе, в ателието. След това, което ми каза, дори нямаше да се чуди защо. Мисля, че в този миг и той самият искаше да си забие един юмрук в лицето. Осъз­наването на параметрите на собствената ти свинщина винаги е болезнен процес.

— Защо тръгна, те питам! – повиших тон нетърпе­ливо.

— Защото ѝ дължа истината. Истина, казана по на­чин, който ще разбере. И защото се държах като свиня няколко пъти след раздялата, когато случайно сме се за­сичали. Особено при последната ни среща преди Нова го­дина. Наказвах нея, защото не можех да се изправя срещу себе си. Беше ми по-лесно тя да е виновната. По-удобно ми беше да мисля, че ме преследва, че не се отказва, че е луда. Не искам да си отиде обидена. Основателно обидена. И не искам да вярва, че аз мисля по този начин за нея.

Нищо не можеше да ме спре да му кажа това, което според мен Марина щеше да му спести, за да не му тежи. Тя имаше своите причини да го щади, но аз не бях пътувал до София и обратно до Созопол, за да дундуркам съвест­та и егото му.

— Срещата в кръчмата, когато пред всичките ви приятели си я нарекъл луда, докато си лежал в пищното деколте на девойка, която може да ти бъде дъщеря?

Мълчеше и караше, само мускулчето под скулата му подскачаше нервно. Продължих:

— Търсила те е, защото си бил единственият близък човек, с когото е искала да поговори и да потърси съвет и помощ. Вече е знаела, че е неспасяемо болна. Месец след като сте се разделили, е разбрала, че е бременна. Отишла на лекар и там освен бременността открили разсейките в стомаха ѝ и... навсякъде, където е фатално. Опери­рали я, за да отстранят основното огнище на тумора, но разсейките останали почти в цялото ѝ тяло. Търсила те по телефона, но ти не си вдигнал. Писала ти, но не си отговорил. Накрая решила да те намери лично, за да ти каже, че умира. И че заминава завинаги. Купи моята къща, в момента се строи новата. По проект има огромно ате­лие, на което пише „Богомил“. Каза ми: „Дори никога да не стъпи в него и да не рисува, ще съм сбъднала една мечта. Мечтите трябва да се сбъдват, дори ако вече никой не им се радва или не ги обича. Все някой ще обича това място след време и ще рисува с любов, защото с любов съм го направила“. Искала е в онази нощ да ти каже, че обмисля да остави Павел при едни на пръв поглед чужди хора. Искала е просто да се сбогува с теб, Богомиле. С добро, с обич.  За­винаги. Това, което си направил и казал ти, ще ти оставя честта да си го спомниш сам. След твоите думи се приб­рала в къщи, метнала няколко дрехи в сака, изпила две-три големи питиета сама, качила се на колата си, купила си бутилка бърбън на първата бензиностанция, карала пияна и продължила да пие до Созопол. Паркира призори пред къ­щата ми. На паркинга на скалите.

Богомил натисна спирачки и спря рязко колата в ава­рийната лента. Добре, че беше рано и нямаше още мно­го коли по магистралата. Изскочи и зарита като луд по калника. Седях на седалката, без да помръдна, и го гледах отвътре. Знам, че имаше нужда да изляза и да му ударя един шамар. Да го спра, да го нагрубя дори, но да пресека изблика му. Не го направих. Има гняв, който е най-добре да изплюеш сам.

Когато се поукроти, се облегна на капака с гръб към мен. Изпуши две цигари една след друга. После влезе в ко­лата, затръшна вратата и ме погледна. Беше плакал.

— А ако не бях дошъл, Богомиле?

— Нямаше да си го простя. Никога. Благодаря ти.

Бях постъпил като приятел. И на двамата. Това ми беше достатъчно. Знаех, че понякога една грозна раздяла може да е по-болезнена от края на една любов. Тези два­мата бяха длъжни да се разделят красиво. Защото мири­шеше на любов около тях, а те се самозалъгваха, че не я усещат. Единият беше алчен за измамната си свобода, а другият – вкопчен в неразбирането защо е нагрубен и от­хвърлен. След години Богомил ми каза, че точно по време на нашето пътуване е осъзнал колко малко приятели има. Приятелството прилича на изповед, в която изповядва­щият не съди. Нито от свое име, нито от името на Бога. И има вкус на силно кафе без захар. Горчи и събужда.

Карахме на изток по магистралата, развиделяваше се и слънцето ни удари в очите. Един млад и един стар Михаил пътуваха заедно срещу слънцето и си разказва­ха жените. Изоставените жени са най-трудният мъжки разговор между приятели.

— Чуй ме, момче... За да си тръгнеш от някого, невинаги са нужни огромна сила и желязна воля. Достатъчен е просто един истински и голям страх. Страх от промяна­та. Дори да е за добро. Този страх дава на някои хора та­кава скорост на бягство и такава самодисциплина, как­вато дори най-красивата мечта не би могла да им даде. Ако живееш толкова дълго, колкото мен, момче, ще се на­учиш да различаваш страхливия беглец от развиващия се, вървящ нагоре човек.

— Противоречиш си, Михаиле! Та нали току-що ми обясни, че и двамата са силни и с воля? Как ще ги разпоз­наеш?

— По това как си тръгват, Богомиле. Страхливият ще избяга прегърбен и ще побърза да се шмугне в някоя хралупа от миналото, в някой навик, в някое клише, което е приел за свое, за себе си. Другият ще си тръгне изпра­вен и спокоен, ще търси, ще копае нови хралупи, ще съз­дава нова реалност. И по думите ще ги познаеш. Истин­ски смелият никога няма да ти каже, че това или онова е по-силно от него. Не че той също не се страхува и не се колебае, но страхът е по-малък от вярата му в себе си.

— Гадняр ли ме нарече току-що?

— По-скоро обобщих и двама ни. Ако ти, егоистично самовлюбено копеленце, не ми напомняше толкова много глупака от младите ми години, нямаше да си направя труда да те държа за гърлото с такова дълбоко вътрешно удов­летворение тази нощ. Не знам кого спасявам в случая – бъдещата ти болна съвест, сърцето на Марина или лиг­льото Михаил отпреди тридесет години. Но се чувствам прекрасно.

Много заразителен смях имаше това момче. И леко глух, гърлен глас, който придаваше на думите му кадифе­на честност. Как да не му вярваш? Ако бях жена, а те оби­чат с ушите, и аз не бих се отказал така лесно от него. Той не знаеше какво му предстои след няколко часа. Аз също. Затова беше хубаво, че се посмяхме, преди да прис­тигнем. Бяха чудесните мигове на нашето благословено невежество в последните часове на Марина.

Паркирахме на улицата близо до пристана. Градът започваше да опустява през септември, но все още беше топло. Пусто и много красиво. Запътихме се към Демир. Той седеше пред къщурката си и се занимаваше с мрежите. Видя ни и помаха, след което се провикна:

Преди да влезем в двора, усетих как Богомил забави крачка зад мен. Спрях се и се обърнах към него. Израже­нието му говореше за огромно притеснение.

— Страх ли те е?

— Срам ме е. Не знам какво да кажа, когато се появя пред нея. Когато се връщаш при една жена, се налага да говориш добре и убедително.

— Грешиш, приятелю! Мъжът трябва да говори, кога­то си тръгва от жена, и да мълчи, когато се връща. А не обратното. Една жена има нужда да чуе защо си я изос­тавил, но няма нужда от думи, ако се появиш отново на вратата ѝ. Достатъчно е, че си там.

— Поне да ѝ бях взел нещо...

Каза го с искрено съжаление.

— Знаеш ли, подари ѝ залез днес. Ще ти кажа къде да я заведеш, за да го видите най-добре. Много е красиво.

— Знам – прошепна Богомил. – На камбанарията на черквата.

— Глупости, на залива след военното поделение. В жи­вота си не съм се качвал на камбанария на черква. Или тя ще се срути, когато грешник като мен се качи горе, или аз ще умра в пристъп на клаустрофобия, докато се изкатеря по тесния ѝ коридор. Всъщност я заведи, където поже­лаеш. И един приятелски съвет. Изключи си ума. Само ще те обърка. Безразсъдните думи са най-искрени. Колкото по-малко е логиката, толкова повече истина звучи в уши­те на една жена.

Отворих портата и влязох пръв в двора на къщата. Луиза и Павел бяха в градината. Погледнах към терасата. Още докато вървяхме по улицата, проверявах с поглед, но Марина я нямаше нито тогава, нито сега. Павел се хвърли върху Богомил в мига, в който го зърна. Между тях два­мата течеше някаква хубава мъжка енергия и топлота, видима дори с невъоръжено око. Усетих странен полъх. Ревност ли беше? Почувствах се твърде стар, за да бъда баща на това малко дете, в сравнение с младия силен Бо­гомил. Той се наведе, прегърна Павел и му прошепна:

— Тихо, тихо, дребен! Да не развалим изненадата!

Но Павел не миряса, докато не направиха две кръг­чета в тръс „на конче“. През лятото след смъртта на Марина Богомил дойде, за да довърши реставрацията на старата черква. Рисуваше и живееше там. Малкият сто­еше по цели дни при него, говореха си с часове, ходеха да плуват вечер. И станаха приятели. Без да го осъзнава, детето помогна на Богомил да преодолее кризата. Лятото след смъртта на Марина беше лятото на Богомил за малкия. Имаха нужда един от друг. След това Богомил си тръгна от скалите. Завинаги.

Когато Луиза видя Богомил да влиза след мен в двора на къщата ѝ, се вцепени от изненада. Кимна му с ледено­то изражение на кралица, която е задължена по прото­кол да поздрави червей. Но независимо от всичко, нещо в погледа ѝ загатваше и за елемент на благосклонност. Той все пак се бе върнал. Беше тук. Жените имат слабост към мелодрамите и са влюбени в мъжкото разкаяние. Това ги кара да вярват, че са по-романтични от мъжете. Мисля, че за да прости на Богомил, на Луиза ще са ѝ нужни още няколко дълги живота.

— Хайде, Луиза, Павел, да вървим при Ставрос! Демир ни чака там.

— Няма да мръдна от тук. Качвам се горе, ще готвя.

Беше излишно да настоявам и да се караме. Нямаше да им пречи или да се меси, но и нямаше да помръдне от там, за да бъде в готовност да помогне, ако се наложи. Беше настръхнала като лъвица, която е оставила малко­то си беззащитно сред стадо подивели слонове. Казах ѝ тихо:

— Луиза, имай малко вяра в любовта!

Не можеше да избухне в отговор моят генерал пора­ди присъствието на Павел, иначе бих чул думи, от които небето би се отворило и би изпепелило Богомил на мига. Очите на Луиза изрекоха всичко това по такъв красноре­чив начин, че въпреки напрежението се разсмях. Хванах Павел за ръка и тръгнахме. Зад гърба си оставих Марина, Богомил и съдбата. И една арменка да ги наглежда. На съд­бата ѝ се налагаше да е доста справедлива и безпогрешна в следващите часове. На Богомил също.

Очите на Демир в този следобед бяха кадифено топ­ли, приласкаваха и обгръщаха Павел като копринен воал. Прегръщаше го сякаш с криле, не с ръце. Имах усещането, че чувам как говори със своя Аллах. Пиех. И пиех... И чувах: „Аллах, дай ми сили да приема волята ти и да помогна на това дете да я приеме. И приюти душата ѝ на топло и красиво място. И нека живите да бъдем мъдри в загубата си и силни по пътя след нея“.

Тя щеше да умре след дванайсет часа.

Най-неочаквано в кръчмата влезе Луиза. По лицето ѝ бяха изписани такова смирение и непривична мекота, че аз изтрезнях на мига. Метаморфозите у праволинеен чо­век като нея само в рамките на някакви си два часа винаги са притеснителни. Дойде и приседна леко странично на стола до нас. Имаше някаква очарователна невинност и вглъбеност в тази поза. Гледаше някъде над главите ни, когато заговори:

— Тръгнаха нанякъде преди малко. Не ме гледай така, Михаиле! Не съм подслушвала, просто стоях на терасата. Виждах ги от терасата. Гледах ги... Дълго. И не разбирах божия план за тях. Вървяха един до друг, но бяха разделе­ни от хиляди неща. От материя, от илюзии, от услов­ности и страхове, от гордост и непомъдрял инат. Без да имат шанса да бъдат заедно отново. И без да искат да си го дадат. Свързани в душите си до гроб по начин, който само Бог познава. И разделени така ужасяващо, че за първи път чуждата самота ме разплака повече от моята. Тяхната беше толкова доброволна и толкова непоколебимо осъзната, лична и предпочетена, че я носеха като крал­ска корона. Точно тези двамата, които бяха родени, за да вървят заедно. В този миг повярвах в прераждането. И прозрях, че да не разбираш чуждата самота, някак помага да приемеш собствената.

Винаги съм бил влюбен в тази жена по някакъв тих и странен начин, но в този миг ясно осъзнах, че я обичам. Ако тогава не бях един стар алкохолик, щях да я ухажвам и да я превзема. Едва след няколко години Павел ме принуди да събера смелост, иначе никога нямаше да сме заедно с Луиза. Аз съм от щастливците, които са имали последна любов. Или които осъзнават, че я имат. Огромна е при­ликата между първата и последната любов. И в двата случая вярваш, че няма да има следваща. Тази илюзия ми е една от най-любимите. Илюзията за голямата любов. Когато Павел поотрасна, това беше голямата тема на мъжките ни разговори. Сърце не ми даваше да му кажа, че голяма любов няма. Или май вече му го бях казвал? Не помня. Остарявам... Но вярвам в последната любов. Еле­ментарно е, просто Дядо Боже не ти дава достатъчно време за следваща. Но това наистина няма да го кажа на малкия. Нали все нещо ще трябва да си мисли и да открие и на стари години...

— Голямата любов, синко, не я срещаш. Спомняш си я в мига, в който се появи пред очите ти – му обясних един ден.

Скалите имат лошия навик да те разнежват и да те превръщат в сълзлив романтик. Но пък точно това те прави любимец на жените.

— Това ли е любов от пръв поглед?

Тогава беше на четиринайсет. Все някоя девойка му беше напълнила главата с женски термини.

— Не. Отпреди първия поглед е...

— И после, Михаил?

— После е тишина. Онази, мъжката тишина. Или ще е вечна, ако не повярваш, или ще я нарушиш, за да изречеш онова, което мъжът трудно изрича. Но кажеш ли го, сто­рил си го.

— А ако съм се объркал?

— Ще ти трябва смелост да рушиш заблудите си. И още по-страшно – да се извиниш за тях. И на другите, и на себе си. Но иначе няма как да пораснеш. До ей тая точ­но, мъжката тишина.

— А какво прави мъжът в тишината? Пита ли се, или си отговаря?

— По-просто е, дете. Знае отговорите, без да има нужда от въпроси.

— А жените какво правят в тишината ти? Чакат отговорите? Или питат?

— Отиват си, момче. Жените си отиват в тишина­та ти, ако се забавиш. Те някак свише знаят има ли сми­съл да чакат и колко.

И сега все още вярвам, че е жива мъдрост да усетиш точното време да си тръгнеш. Жените наистина знаят кога да си тръгнат. Умните жени. Големите. Те не оста­ват и минута след като разберат, че вече не са обичани. Глупавите жени притежават няколко дози повече инат и още по-големи дози его от умните и затова остават след любовта. Остават упорито, свадливо, назидателно и шумно, за да те накажат жестоко заради това, че си спрял да ги обичаш. Много е тъжно... Това е причината да предпочитам умните жени. И любовта, и раздялата с тях са като красива пиеса. С красив текст. И това няма да го кажа на Павел. Редно е сам да мине през няколко слаби пие­си, за да оцени Шекспир.

Когато си говорехме с него за мъжката тишина, аз и Луиза вече бяхме мъж и жена. Но в онзи есенен следобед, последния на Марина, седяхме четиримата в кръчмата на Ставрос и никой от нас не знаеше колко изненадващо раз­личен ще бъде животът на всички ни само след няколко години. А това, че аз и Луиза щяхме да се оженим, пък би ми прозвучало като най-нелепата шега.

Вечерта бавно се спусна над нас. Мразех я. Не исках да се стъмва, исках времето да спре. Завинаги. Демир ме погледна настойчиво. Кимнах в отговор. Трябваше да тръгваме.

В тази нощ познах смирението.

Когато се прибрахме вкъщи, вечерта бе настъпила. „Дали ѝ е подарил залез?“, питах се. Марина седеше на ма­сата в двора, притихнала в тъмното, без да пали лампа­та, и ни чакаше.

— Богомил замина с моята кола – каза в мрака. – Ще си събере нещата и ще се върне след няколко дни. Убедих го, че тук е точното място да нарисува най-хубавите си картини за изложбата.

Само аз знаех, че лъже. Тя се усмихна топло на сина си и двамата се качиха по стълбите, както всяка вечер. Пре­ди това целунаха Луиза за лека нощ. Казаха си „до утре“. С обич. Обърна се към мен малката прекрасна льжкиня и ми каза:

— Благодаря ти! Утре ще ти разказвам. Имам подарък.

„Знам, момичето ми, знам!“, ридаех наум. А на глас само отговорих:

— Лека нощ! И да си измиете зъбите вие двамата.

Душата ми кървеше, а те се смееха, докато се качва­ха нагоре по стъпалата. Това беше последното, което чух от нея. Смях.

Будувах цяла нощ, докато съмне. Изтръпнал, в очак­ване нещото да се случи. Щях ли да я чуя тая гадна смърт, когато се качи нагоре по стълбите към нея? Щях ли да я усетя? Призори излезе вятър и заблъска външната врата. По-късно разбрах, че не е бил вятърът. Павел е избягал от вкъщи, преплувал е залива до скалата и е стоял там почти цялата сутрин.

Това беше най-безкрайната нощ в живота ми. Излязох в градината. Краката ми бяха тежки като олово. Не пом­ня как стигнах до портата. Наистина не беше затворена плътно. „Вдигни глава и погледни към терасата! Хайде, Ми­хаил К.!“, окуражавах се сам. Но стоях и гледах в земята. Бях убеден, че е на терасата.

Бавно повдигнах очи и я видях. Беше там. Седеше на плетения стол. Спеше с глава, килната наляво. Ако ръ­ката ѝ не висеше по този категорично недвусмислен начин покрай облегалката на стола, по нищо нямаше да различа смъртта от съня. Не помня колко време съм изкачвал стълбите до мансардата. Просто я доближих, без да я докосвам, и отидох в стаята на Павел. Нямаше го. Полудях! Хвърлих се трескаво към спалнята на Марина. Нямаше го. Последната надежда – диванът в дневната. И там го нямаше. Бързо слязох при Луиза. Сблъскахме се на вратата на етажа ѝ. Сграбчих я в прегръдката си на мига, стиснах я силно. Без нищо да ѝ казвам. Опита се да се освободи и да ме погледне, но аз продължавах да я стис­кам. Притисках я и мълчах, докато не чух онова „Неееее!“, което не можех да предотвратя. Изчаках минута-две, докато конвулсиите ѝ преминат, и тихо ѝ прошепнах:

— Луиза, скъпа, детето го няма. Павел е изчезнал!

Погледна ме на границата между истерията и лу­достта и изкрещя:

— Тичай при баба Настасия! Аз ще се обадя на „Спешна помощ“.

— И на полицията се обади заради детето.

— Никаква полиция! – беше дошла на себе си. – Баба Настасия знае къде е. Тръгвай. Тръгвай!

Нареждаше и плачеше зад гърба ми. Тичах по улица­та надолу, когато чух воя на линейката. Една ръка зад мен ме сграбчи за рамото малко преди да подмина пристана. Беше Демир. Зад него стоеше баба Настасия.

— Бегай си дома. Ние ке го върнеме. Нема страшно, Боже, бегай, да не е Луиза сама. Маленкийо е добре. Жив е. Ке се оправи.

Спогледахме се с Демир и се прегърнахме. Само брат може да прегръща така. Само брат. Обърнах се, запалих цигара и тръгнах бавно обратно към къщата на Луиза. Из­вадих телефона и набрах.

— Ало, Богомиле, Михаил съм. Марина почина тази нощ, момче...

Чух трясък. Беше хвърлил телефона, без да го изклю­чи, чувах как чупи чаши, бутилки, нещо дървено се троше­ше, трещяха тъпи удари с юмрук по мебелите. Съдбата му даде време само да се извини, но не и да върне доброто и обичта, които беше получил. Беше разбрал, че смъртта е краят на всяка търговия. И че тя не дава шанс на за­къснелия. Вървях, пушех и слушах как се излива гневът на един мъж. Гняв към себе си, не към смъртта. Нито към съдбата.

Видях линейката точно в мига, в който шофьорът затваряше задната врата. Марина беше вече вътре. За миг мернах част от белия чаршаф, с който я бяха покри­ли. Всичко това ми се струваше нереално, сякаш не се случваше на мен. Луиза ме видя и ме изчака разплакана и трепереща на улицата. Стоеше свита, прегърнала сама себе си с две ръце през раменете. Люлееше се. Има такова безсилие и болка в тази поза... Беше впила поглед в мен и крещеше безмълвно за помощ. Генералът ни се беше пре­върнал в най-истинската скърбяща жена под това небе.

Тогава се наливах, а до мен Луиза седеше с ръце в ску­та си и мълчеше. Като море преди отлив – ще се отдръп­не водата, ще се оголи брегът, ще се покажат скритите мокри ръбове на скалите, но преди това е тихо. Тя имаше нужда от време, за да приеме смъртта. Но никога не го направи. Говори си с Марина и до ден днешен. Павел вяр­ва, че двете наистина разговарят. Аз не смея да изразявам мнение. Истината е, че съм чувал Марина в новата къща, дори съм я виждал на терасата. Но това беше, когато пиех. Алкохолът ми дава много удобно алиби.

Докато седяхме с Луиза в ступор в градината, в двора влезе Демир. Носеше Павел. Ръцете на детето бяха омо­тани с бинт, напоен с риванол. Луиза се завтече към тях, но Демир я спря само с поглед. В очите му имаше загриже­ност, но не и тревога. Малкият спеше на рамото му. След тях вървеше баба Настасия. Качиха детето в мансарда­та, без да кажат и дума. Просто ни подминаха безмълвно. Баба Настасия остана горе, а Демир слезе при нас.

— Ще спи дълго. Преплувал е залива. Намерихме го на скалите. Не беше на себе си. Наранил си е ръцете. Удря­ше по скалата и крещеше през сълзи: „Мамо, отвори ми!“. Не позна нито мен, нито Настасия. Ще дойде на себе си. Само аз и тя ще стоим при него до утре. Никой друг.

Луиза плачеше неудържимо. Демир я прегърна и ѝ каза:

— Ще се оправи, генерале. Трябва му малко време. Жи­лав е, умен е, ще се справи. Нали ние сме с него?

Както бе прегърнал Луиза, ни подкани да се качваме нагоре. Приседнахме осиротели в дневната. После започ­нахме лека-полека да се готвим за погребението. Щеше да има само опело в старата черква, която Богомил отчас­ти беше реставрирал предишното лято. Каква ирония на съдбата... Марина беше казала, че иска да разпръснем пра­ха ѝ в морето покрай скалите. Така и направихме. Спом­ням си, че едва след това се успокоих. Мисълта, че  тялото ѝ стои някъде мъртво, голо, безжизнено и необичано, ме подлудяваше. Ужасяващо се чувствах и не можах да спя седмица и повече, докато не я кремираха и не си взехме урната. Чувствах се отговорен за нея до последната пра­шинка, която вятърът отнесе в морето. А Павел само каза през сълзи:

— Мама се усмихва...

Специално за този ден ѝ беше нарисувал с цветните си моливи картина – скали, море и чайка, кацнала във во­дата. Хвърли картината си в морето, след като разпръс­нахме праха ѝ от скалите.

Беше само на осем годинки. Но победи смъртта.

* * *

Богомил пристигна привечер с колата на Марина. Влезе тихо в дневната и се огледа за Павел. Демир беше сменил баба Настасия горе при малкия и тя седеше на ма­сата с уморено лице, обърнато към входната врата. Раз­бра кого търсят очите на Богомил.

— Не сега, Боже! Спие горе, утре ке го видиш.

Богомил понечи да попита нещо, но тя го прекъсна:

— Ке се оправи. Трудно е, Боже, майка е...

Богомил се разплака. „Дяволо“ си беше отишъл от него. След „дяволо“ Богомил не знаеше кой е. Стоеше опустошен със същото изражение, с което Марина беше дошла при мен през декември. Погледна ме, приближи се и седна до мен на дивана в ъгъла.

— Ти си знаел, нали, Михаиле? Затова дойде при мен.

— Да, но не предполагах, че тя ще те накара да се вър­неш в София.

— Дали е знаела?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. И е искала ти да си далече, когато си отиде.

Не плаках и на опелото ѝ. Нито в деня, когато раз­пръснахме праха ѝ в морето край скалите. Не помня да съм плакал след нощта, в която казах на Марина, че искам да осиновя Павел. А сега ми се плаче. Има едни сълзи в чо­вешкия живот, които ако не се изплачат навреме, после убиват. Не оплаках и Демир, а го убих. Трябваше да ми се случи нещо толкова жестоко, смразяващо и непоправимо, за да оживея от алкохола.

...И откъде излезе този вятър пък сега? Съвсем да ме доразплаче. И как тихо се стеле по пясъка, върти се и пълзи към мен. Марина все твърдеше, че хората нами­рат начин да си набавят липсващия елемент и затова обичала морето. Малко ѝ била водата. Пък други се ка­терели по планините, за да си набавят въздуха. И ко­гато, твърдеше тя, си изравниш елементите, ставаш цял. Явно ми е малко въздухът, щом Дядо Боже ми праща този вятър.

Все за Марина си мисля, щом погледна към морето. Не умря това момиче, а сякаш ни раздаде живота си. Раз­дели го на няколко части и те се вляха във всеки един от нас. В Павел, в мен, в Богомил, в Луиза. Марина се появи и взриви нашата самота. В самотата винаги има хаос. И безвремие. Но когато нещо даде център на този хаос, създава от него вселена. И се ражда нов живот. И време, в което този живот да израсне, да се развие, да цъфти и да си отиде. Тя не беше цената на този наш нов жи­вот. Тя беше неговата майка, защото му даде център. За да съществува равновесие, нещо трябваше да си отиде, нещо да остане, друго да се промени. Но всичко е свързано в едно. И нищо не може да се случи самоцелно и без смисъл. Една умираща жена и едно дете бяха големият взрив в скалите ни. Само за някакви си десетина-петнайсет го­дини се случиха толкова много неща... Имам усещането, че Дядо Боже нарочно сгъсти събитията и забърза съд­бата ни, защото е решил, че сме готови да го понесем. И може би наистина бяхме готови, а не сме знаели. Човек разбира колко тежест може да носи едва след като е из­несъл камъка до върха. Незнанието за това колко можеш да издържиш, някои хора наричат невежество, а други – вяра.

Изпратихме в скалите Марина, баба Настасия, Де­мир. Построихме нова красива къща. Помогнахме на Бо­гомил да се върне към себе си, да си прости. Това, че после пак се предаде, беше негов избор. Някои хора нямат сили в един живот да се върнат при себе си два пъти. А ангелите спасяват само веднъж. Важното е да намерим мъдрост да не съдим такива хора. Не знам къде е сега Богомил, но знам, че в ателието, което Марина остави за него, някой наистина ще рисува с любов някой ден. Но няма да е той. И това не ме натъжава. Вече знам, че не можеш да доча­каш всички. И не бива. Просто трябва да продължиш. По­някога е добре да оставиш другия да бъде толкова малък, колкото сам е избрал да бъде. И това да е най-истинската ти проява на любов.

В деня, когато Марина заспа завинаги и Демир вне­се в стаята Павел с окървавени бинтовани ръце, мислех, че няма да видя това дете щастливо до края на дните си. Кълнях Бог, съдбата, дявола, ангелите, себе си. Не бях проумял все още, че големите загуби и малките победи ме правят мъдър. Не големите и шумни победи, не славата, не триумфът. Тях ги имах в оскатяващи душата големи размери. Вече вярвам, че мъдростта е тиха, спокойна и дълбока. На плиткото крещят малките. Няма мъдрост без тишина и няма тишина без търпение. Голямата побе­да е скок, след който не знаеш нито как, нито къде точно ще се приземиш. Но след голямата загуба можеш да се приземиш само на едно място – в себе си. И не може да бъде шумно, защото голямата загуба си иска тишината. Някак изработих условен рефлекс към шума като към знак за фалш. Шумната любов, шумното одобрение, шумните хора, шумното злорадство, шумният успех ме карат да заставам нащрек. Шумът винаги прикрива някаква липса, някаква лъжа. Искрено шумни успяват да бъдат само де­цата понякога.

Научих Павел да цени тишината. Той започна жи­вота си с толкова големи загуби, че само тя можеше да му даде силите и мъдростта да ги осмисли. Детето ми носи в себе си един заключен свят, а кога ще се отключи той, знаят само душата му и Дядо Боже. Има в кръвта му някаква мистерия, която само Демир и баба Настасия разбираха. И Марина донякъде. Очите му са като на май­ка му – древни, от дете още. Гледат и виждат неща, за които аз ще умра сляп. Ние с Луиза му дадохме реалност­та – дом, обич, грижа, приятелство, смях, море, скали, но той сам ще трябва да премине през предателствата си, през жените си, през любовите си, през грешките си, през раните си, през илюзиите си, през мечтите си. Да прекоси цялата човешка шумотевица и суета, заключил голямата си тайна в гърдите си. Детето ми познава раз­ликата между самотата на целия и на нецелия човек. И разликата между тишината и мълчанието. Демир все го учеше:

— У всеки човек под ясното слънце, сине, живеят и демони, и ангели. Но само от теб зависи кои ще видиш и с кои ще си имаш вземане-даване. Ангелите са по-мълчаливите. Защото говорят на език, различен от страха, егото и суетата. Ще ги познаеш по тишината. И не бъркай мълчанието с тишината. В тишината винаги има любов. А мълчанието много често е просто страх.

На гроба ми искам да напишат: „Пазете тишина, тъпанари!“. Трябва да кажа на Павел, че един ден, като умра, не искам да ми правят някаква отвратителна надгробна плоча с тъповата снимка от най-популярните ми години и да напишат само името, роден, тире, умрял. Това е тол­кова неестествено и глупаво. Изобщо няма значение кога си роден и кога си умрял. Това в тирето е по-важно. Кого си обичал, кого си предал, кого си спасил, кого си наранил, от кого си поискал прошка, кого си убил, кого си отгледал, какво си пил, какво си построил, какво си разрушил... Ни­какво значение няма колко си живял. Как си живял и какво обичаш и мразиш – това трябва да пише, та когато дойде някой случайно на гроба ти, да е наясно кой си бил ти и какво искаш да чуеш. Аз си искам тишината. Друг може да иска песен, трети – стих. Шумен е този свят. И ние шумим, та дано го надвикаме.

Спомням си какво ужасно гръмогласно хлапе беше Павел, с такива звънки височини, че можеше да надвика и вбесен гларус. Дори в момента го чувам:

— Михаииииил, пък мама онзи ден ми каза, че тишина­та е майка на думите. Но не ми каза кой е бащата.

— Любовта, сине! Ох, дете, няма ли да спреш да пи­таш поне за малко, а?

— Не, не ми е дошло още времето за тишина...

А на мен ми е дошло времето за тишина. Не съм умо­рен, но вече искам да ми е тихо. Само не мога да разбе­ра защо Демир се смее така доволно. И защо този вятър върти около мен в кръг? И как, по дяволите, стана толко­ва светло тук?

Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво иг­раем?...

Марина

 

Видях онази мъгла, моята... В огледалото, преди да из­лезем с Богомил навън. Знам защо дойде той, знам и защо Михаил е отишъл тайно от нас до София да го доведе. На тях двамата всичко това им беше нужно много повече, отколкото на мен. Закъснялото извинение, закъснялата истина и закъснялата изповед са най-ненужните думи, които някой може да изрече, когато си го разбрал и вече си му простил. И най-вече когато умираш. Те имат сми­съл само за съвестта на този, който ще живее. Но дори да не умирах, пак не ми бяха потребни нито изповедта, нито извинението му, нито представата му за истина­та. Душата ми обича спомена за любовта ми към него и това ми е достатъчно и за прошка, и за забрава. Познавам се – когато заглъхне споменът за уханието на един мъж, за вкуса на целувката му, за допира на ръката му, значи душата ми си е отишла от него. Прошката беше като товар в сърцето ми, преди да му я дам. Простих му. Трудно, тихо, наум, в самота. И после стана леко. Аз искам да си отида лека от този свят. И дори да не умирах, щях да искам да продължа по пътя си лека.

Михаил ми каза веднъж:

— Любовта е за показване, момиче, не тъгата. За как­во са ти тези сълзи, ако нищо не си научила от тях? За какво са ти спомените, ако се страхуваш от тях? И кой те е излъгал, че на всяка цена трябва да продължиш на­пред, ако не си се помирила с миналото? Или да го забра­виш, без да си си простила? Или без да си поискала прошка, ако си наранила? Или без да си я дала? ... Не мога да те науча как да се усмихваш на проблемите си. Но мога да те убедя, че нито един от тях не е по-голям от теб.

— Какво щях да правя без теб, Михаил...

— Знаеш ли... Приятелят понякога може да ти напра­ви голяма беля със съветите си. Затова ме слушай, но чу­вай само себе си. На света няма две еднакви чинии, камо ли двама еднакви човеци. И което е добро за водата, не е непременно добро за брега.

 

Простиш ли, причините на другия да те обижда, на­ранява или мрази вече не те засягат. Те са неговият то­вар по пътя. Разбрах, че в повечето случаи човек наранява другия, защото не харесва нещо в себе си, не в отсрещния. Михаил не знае, че няма да успее да спаси Богомил. Моята смърт също няма да донесе спасение. Само ще разшири кръга, в който Богомил се върти. Знам, че ще се затвори след смъртта ми, за да преживее пътя си до днес, да ос­мисли срещата ни, да се самобичува, да си прости накрая и после да избяга. Има такива хора – бегълци от болката, която са причинили. Смешно е, че тичат с такова усърдие към следващата болка, която ще причинят, сякаш са нау­чили всички уроци на Вселената. И е тъжно. Страхуват се, ужасяват се, че пак ще го направят, но нямат сили да се променят, за да изскочат от този омагьосан кръг. И в крайна сметка пак причиняват болка. Най-вече на себе си. Те се влюбват бързо и си тръгват бързо. „Малко“ за тях е достатъчно. „Много“ е плашещо. „Всичко“ е невъзможно за осъзнаване. Имат завидни мерки за дадено и получено. Това не ги прави лоши хора, само страхливи. Обикновено този, който обича да мери, е пропит от страха какво би могъл да загуби. Ако имат повече въображение, такива хора дори ще си нарочат някого за голяма любов, за изклю­чителна личност, за единствена и неповторима среща. И наистина ще си вярват, че е така. Струва ми се, че имат огромен шанс да се чувстват щастливи. За тях измисли­ците и илюзиите са животоспасяващи. Лъжата – също.

Удобната лъжа е любимата човешка игра. Удобната лъжа, която ни дава кривото право да съдим, без да знаем истината. И без да искаме да я узнаем никога. Защото иначе ще бъдем лишени от лукса някой друг извън нас да бъде виновен. Защото иначе ще се наложи да се извиним. На себе си първо. И на другите, ако съберем смелост. Удобната лъжа, зад която още по-удобно се настаняваме дори когато знаем истината, е малкият свят на страх­ливия. А страхливият има нужда от демони. И ги търси яростно. И задължително ги намира извън себе си, за да не чува онази честна камбана, която звъни у всеки от нас по рождение. Наричаме я съвест. Малкият свят на голямата удобна лъжа. Но зная, че никоя лъжа не тича по-бързо от истината. И никога не финишира преди нея.

 

Богомил беше обречен на животоспасяващата си лъжа за свобода и дълг. Той умееше да отлага финала в състезанието между истината и лъжата в себе си. Но го обичах, защото виждах – той носи в себе си едно прек­расно светло петно, един светъл прозорец, през който душата му надниква и се усмихва понякога на истината и на Бог. Или само аз го виждах, или си го бях измислила. И много вярвах в илюзията си. Което е без значение някол­ко часа преди смъртта. Убедена съм, че ако свети Петър наистина съществува някъде горе, той би попитал само едно: „Колко любов даде и колко любов си отне?“. Жалко, че няма да чуя отговорите на мъжете си. Но знам какъв е моят отговор, пък Дядо Боже да съди. Макар да вярвам с цялото си сърце, че Бог не съди. Човекът съди. Това е човешкият ни начин да наказваме всичките си прояви на нелюбов. А нелюбовта не бива да се наказва, трябва да се лекува. И може да бъде излекувана само с любов.

Когато се срещнахме с Богомил след близо девет годи­ни, усетих най-напред раздялата. Има срещи, в които надушваш раздялата от първия поглед. Той носеше толкова много страх и толкова много талант, че беше невъзмож­но да не се разделим. И още по-невъзможно да ме няма. Хо­рата, които носят раздяла, казват точно толкова чест­но „обичам те“, колкото и онези, които не я носят. И си длъжен да ги последваш. И си длъжен да им вярваш. Заради тяхната вяра в тези думи, не заради твоята собствена. Разминаването в думите много често е голямата магия в общуването. Важното е да обичаш пресечните точки. И да се разделяш с любов. Което най-често означава едно – навреме. Революциите са кратки. Кървави. Безпощадни. Но точно те обръщат света. Ремарк твърди, че „човеш­кият живот е твърде дълъг за една любов. Просто твърде дълъг.“ А на нас, човеците, ни се иска да е иначе. Толкова човешко и толкова ужасно страшно е, че искаме да се при­тежаваме. И че тая жажда да притежаваме ни изгаря дори след любовта. И тогава започваме да я имитираме, за да се самоубедим, че имаме право да оставим връзката си на командно дишане. В името на връзката. Но не и в името на любовта. И тогава почваме да мерим отношенията си в минало. И да си вменяваме дълг към даденото, направе­ното. От себе си към другия, от другия към себе си. И за­почваме да мерим връзките във време – другата ни велика заблуда. Щом съм бил толкова дълго с някого, значи това е човекът. Твърде малко се питаме какъв бях, как се чувст­вах с другия, израснах ли, станах ли по-светъл, по-добър, или потънах, почувствах ли се по-свободен, приближих ли се към мечтите си, или се сринах... Виждала съм достатъчно дълги и разрушителни връзки. Затънали в мерки и теглилки, дори не подозираме, че следващата ни крачка е да започнем да търгуваме. Първо с нас самите, после с другия, когото не искаме да пуснем. Или да напуснем. По­ради дълг, вина, навик, страх, обещание, зависимост... Без значение. Ей така се убиваме във връзки на командно ди­шане, защото се страхуваме да сложим край.

 

* * *

 

Светът на Богомил се преобърна, когато се срещ­нахме отново. След развода му започна новият му живот в ново жилище, с нова работа, с нов човек. С мен. През ум не ми е минавало, че можем да живеем заедно. Имаше нещо хлапашко и красиво в това да живеем отделно, да си има­ме своите вечери, всеки със своите приятели, без капка ревност помежду ни. Обичахме да си определяме срещи, да обядваме набързо навън или да бягаме за уикенда с кола­та. Обожавах да ме вози на дълъг път. Захласвах се по онзи мъжки маниер на смяна на скоростите, по красивите му ръце, в които воланът изглеждаше като детска играчка. Помня усмивката му, когато се обръщаше към мен или взимаше ръката ми в своята и не я изпускаше през целия път, така че заедно да превключваме предавките. Всич­ки влюбени го правят, но всеки го има за най-личното си преживяване.

Не издържа дълго. След половин година, беше ноември, си тръгна изведнъж, рязко, просто за час. Хората обикно­вено се разделят на пресечната точка на границите си за страх. Не знам дали беше страх, или разбра, че не ме обича. И днес, когато дойде с Михаил чак дотук, не ми призна. Ся­каш знаеше, че истината вече няма значение за мен. Демир има чудна приказка за трудната раздяла. Разказа ми я на Побитите камъни в един красив слънчев ден преди няколко месеца. Много искаше да победя болестта. Опитваше се да ми помогне. Накара ме да стоя права и боса върху един от кухите мистични камъни, въртеше ме ту на изток, ту на запад, ту в някоя от другите посоки и през Цялото време нареждаше напевно като притча с ритъма на стих:

— Трудно се разделяме ние, хората, защото никога нито се питаме, нито се замисляме как се срещаме. Минал ти някой през сърцето, завлякъл ти част от него и ти – такъв, нецял, с такова нецяло сърце, скачаш в чуждия жи­вот. А там, отсреща, стои някой точно като теб – нецял, с нецяло сърце. Това, дето са ти взели преди него, те дърпа назад и те люлее. И него същото го дърпа. И се мъчите вие двамата да сглобите едно общо сърце. Но едно сърце за двама не стига. За една любов трябват две цели сърца. Ето затова се разделяме грозно. Защото не сме се научили да връщаме това, което сме взели от сърцето на другия, пре­ди да си тръгнем. И не сме си прибрали обратно нашата част от неговото сърце. Та, затова човек първо трябва да си събере сърцето, дето си го раздавал, пък после да прис­тъпи към чуждото сърце. Любовта е винаги цяла, момиче. Но за да живее в теб, е нужно сърцето ти да е цяло.

Ние с Богомил бяхме двама нецели човека с две нецели сърца. Затова съм усетила първо раздялата. Тя е вървяла преди срещата.

Беше май. Паркът гъмжеше от хора, велосипеди, колички с бебета, кучета. Седях на пейката сама, до две смръщени баби, които командваха внуците си като на военен парад. Наблюдавах Павел отдалече, хвърляйки по един поглед и към книгата в ръцете си. Нищо не можех да направя в мига, в който проследих с очи как синът ми, летящ като същинско торпедо с ролерите си, се блъсна челно в едно момиченце, също с ролери. И двамата, екипи­рани с каски и наколенки, лежаха един върху друг и ревяха пронизително, докато хората се тълпяха около тях и се опитваха да им помогнат.

Скочих и хукнах към децата. С периферното си зре­ние само мернах мъж, който тичаше в същата посока. „О, дано не е някой истеричен татко!“, си помислих и прик­лекнах до децата, които вече само подсмърчаха и се гле­даха лошо. Опипах крачетата и ръчичките им, огледах носовете, челата под каските. Усещах как някой стои и наблюдава цялата сцена отблизо, без да се намесва. Гър­бът ми гореше от този поглед, но не се обърнах. Скан­далът може да почака заради две ранени хлапета, все пак. „Ще се карам после, след като оправя децата“, си казах наум и се заех с крака на момиченцето. Раната не беше голяма, но кървеше и докато не спре кръвта, явно няма­ше да има спокойствие. От огромната си чанта извадих всичко, което обикновено нося в нея заради вечно порязания и контузен Павел – риванол, марля, голяма лепенка. Драмата приключи за минути.

— Боли ли?

— Малко.

— Ще боли ден-два. После ще си като нова. И белег няма да остане. Как се казваш?

— Майа. С „й“ и „а“.

Ток мина през тялото ми. Прекалено много спомени нахлуха с това име. А и когато съдбата иска да ти даде знак, го прави много настойчиво. И категорично недвус­мислено.

— Много красиво име! – казах на момичето с окура­жаваща усмивка. – Най-красивото женско име! Ей този младеж тук, ако се беше родил момиче, щеше да се казва по същия начин. Точно с „й“ и „а“. Този хубостник е Павел. Хайде сега да се запознаете. Понякога големите приятел­ства започват с катастрофа. А и какво чудесно съвпаде­ние е това с имената, като във филм!

Не че си вярвах. И се разгневих вътрешно на себе си, че лъжем децата, за да прикрием страховете, безсилия­та, мислите си, суеверията си. И лъжата, и истината попиват във въздуха, а децата ни го вдишват. Техните бъдещи лъжи са нашите минали преглътнати, скрити лъжи. Когато започнат да ни лъжат, редно е да се сър­дим на себе си.

Погледнах Павел. Стоеше гузен. В опитите си да прикрие чувството си за вина, артистично се престру­ваше, че не може да стъпва на крака си. Погледнах го косо и реакцията му беше мигновена. Спря да накуцва, стъпи здраво на двата си крака, подаде ръка на Майа и изля во­допад от думи:

— Аз съжалявам, не внимавах, извинявай, Майа! Мама все ме предупреждава да не се засилвам, обаче цяла зима не съм карал и днес се увлякох. Извинявам се.

Очите му обаче бяха вперени в някого някъде над мен, както бях клекнала, и издаваха малко страх и доста притеснение. „Аха, идва ред на по-трудната част. Тат­кото...“. Изправих се бавно, готова за скандала. Когато знаеш, че нещо е неизбежно, по-добре е да не го отлагаш безкрайно. Тъкмо да обясня с миролюбив тон, че на деца­та такива неща им се случват, чух:

— Здравей, Марина!

Изтръпнах цялата. Бих познала този глас и след двес­та живота. Преглътнах неспокойно два-три пъти. Време беше да се обърна. Имах не повече от няколко секунди, за да се събера, да укротя ръцете си, да стегна омекналите си колене и да придам на лицето си приятно излъчване и небрежно изненадан вид. Хлапетата вече гледаха любопитно. Родителите им очевидно се познаваха. Спогледаха се озадачено и с лека насмешка. Малките понякога имат много повече причини да се присмиват над невежество­то на нас, възрастните, отколкото ние – над незнание­то им.

— Богомил – глухо промълвих и бавно се обърнах с лице към мъжа, с когото преди девет години бяхме избрали името Майа за бъдещата ни дъщеря.

Познатите до болка черни дълбоки очи ме гледаха ус­михнато и привидно спокойно. Но точно от мен точно този мъж трудно можеше да скрие притеснението си. Чувах гласа си далечен и чужд. Успях да кажа само едно банално:

— Ето на това му се казва „случайност“!

— Откога вярваш в случайности?

— От днес.

Бях се върнала на себе си. Малката се прилепи към баща си и каза:

— Не се притеснявай, тати, не ме боли вече, само мама да не се сърди, че ме връщаш с рана.

— Няма, ще поема огъня.

„Че ме връщаш с рана“ се закова в съзнанието ми. „Връщаш ме на мама или се връщаме у дома?“, се питах трескаво. Ужасих се от себе си затова, че за една минута се върнах там, откъдето бягах години наред. И даже вече ми се искаше да е разведен. Молех се да не ми е проличало, но беше късно. Богомил се усмихна и с очи отговори на въпроса ми. И навремето се питах защо изобщо с него се налага да използваме думи.

Докато ми се усмихваше по начин, от който разбрах, че съм обречена, погали Майа по лицето и каза:

— Дотук с ролерите за днес! Сваляйте каските, ще ядем сладолед и всякакви забранени неща.

Сепна се. Погледна ме въпросително, кимнах утвър­дително. Нищо не се беше променило. Все още си четяхме мислите.

— С кола ли сте? – попита Богомил.

— Ще черпиш голям бърбън ли?

— Позна!

Разговорът започна от там, откъдето бе свършил преди девет години. Цялото това време се бе изпарило за минута. „Проклета да съм, ако не изживея всичко това този път до края. До края! – натъртих наум. – Какъвто и да е той.“

Изобщо не осъзнавах какво точно си пожелах от Все­лената в този миг. Изживях и края на тази любов, и своя собствен край. Любовта поне я преживях. Изживявам, надживявам, преживявам... Точно като живота са пред­ставките на глаголите. Смениш ли ги, променяш смисъ­ла. Любимите ми хора ще ме надживеят и се надявам след време да им е така спокойно, както на мен в последната нощ на терасата. Все още съм жива и се страхувам. Не от мига на смъртта. Моля се първо да заспи умът, за да не усетя как ще спре сърцето ми. И да имам сили да отида до стаята на Павел, да го погледам още малко, докато спи.

Отварите на баба Настасия са като морфин, не усещам болка, но разбъркват ума ми, някак притъпяват емоции­те и съхраняват жизнените ми сили. Дано доживея до из­грева. Да доживея... Още един красив глагол, в чиято осно­ва е животът.

Днес Богомил пожела да ми подари залез. „Толкова е късно за обещания, Богомил“, горчиво си помислих. Знаех, че Михаил му го е подсказал. Михаил наистина вярва, че да подариш залез на жена, е обещание за утре. И любов. Но когато нямаш утре, жадуваш само да видиш един проща­лен изгрев в самота. Да изчакаш със затаен, последен дъх слънчевият диск да се покаже над водата и да ти обещае, че ще бъде там всеки ден за всички, които обичаш. Преди смъртта слънцето е единствено обещание и единствен съюзник.

Просто пъхнах ръката си в ръката на Богомил и го помолих да ми подари мида и разходка в пясъка вместо залез. Исках да усещам студения пясък под краката си и силната ръка на този мъж. Нищо повече. Вече нямах спо­мен за това как сме правили любов, но имах спомен за ти­шината му. Той е умен мъж. Усещаше, че трябва да мъл­чи. Когато си отиваш, обичаш всичко. В мълчание. Наум, в ритъма на стъпките ни, го наричах и заклевах: „Бъди го­лям, бъди любов, бъди добър, бъди топъл, бъди смел, бъди прошка, бъди силен, бъди обичан, бъди жив, Богомил“. Обо­жавах името му. Често се шегувах с него заради крещящо­то противоречие с това еретично име да рисува стени­те на черквите по православните канони.

Подари ми мида. Огромна, бяла, със съвършени ръбо­ве. Не можеше да е друга. Той изпитваше непреодолима нужда да вижда изящество във формите, които го заоби­калят. Бяха му потребни ред, симетрия и красота. Дори в хаоса. Почувствах, че и аз трябва да му подаря нещо, за да има равновесие в енергията на взимането и даването. Бо­гомил уважаваше везните, а и аз исках да му завещая думи, които ще запомни.

— Ще ти кажа една тайна, Богомил... Морето е като любовта. Дори ти да си тръгнеш от него, то не си тръг­ва от теб. Знаеш ли защо ще се връщаш при него непре­къснато? Защото ти дава тишина, за да си чуеш от­говорите. А любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е ед­новременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енер­гия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея. И докато тя не реши да си тръгне от нас, ние сме безсилни да спрем да обичаме. А когато си тръгне, е безсмислено да се заблуждаваме, че я има. Можем само да я имитираме. А това измъчва души­те ни. Не се надявай любовта да е благодарна, Богомил. Така я превръщаш отново в отговор. Оставяй ѝ по-често ролята на въпрос. Любовта е най-важният въпрос, който можеш да си зададеш сам.

Завещах му море, любов и въпроси. Това беше всич­ко, което можех да му оставя след смъртта си и което щеше да ме надживее. Тогава ме целуна. Тихо, като за пър­ви път. На прага на моята смърт намери смисъл и сили да се покаже в цял ръст през онзи неговия таен светъл про­зорец, без да се страхува. Нямаше от какво. Аз си отивах и краят висеше между нас. За пореден път. Така ни е било писано – раздялата ни да върви преди любовта. Обичах този мъж, без да го искам ревниво за себе си. Исках само до го изживея и да се споделя с него. Без да го меря във вре­ме, болка или обида, в дадено или взето. Той се превърна в най-закъснелия мой мъж. Дойде, когато вече бях простила и забравила всичко, дори него самия. Не обичах вече мъжа – носех любовта към него в сърцето си. Но не като спомен, а като познание как да обичам и как да прощавам. И как да забравям...

Вървяхме прегърнати и говорехме за предстоящата му изложба. Близостта става по-ценна, когато е лишена от страст. Всичко, което приближава човека до равно­весие и хармония с Вселената, го приближава до Бог. Ние, хората, все още не сме се научили да се приближаваме до Бог, без да умираме. А мисля, че в това е може би най-скритият и дълбок замисъл на Дядо Боже, когато е създал чо­вешкия живот. Вървяхме дълго ние с Богомил, докато кра­ката ми се наситят да усещат тази земя, по която утре няма да стъпвам. Трябваше да го убедя да си тръгне. Ня­маше да си отида спокойна, ако е наблизо. Знаех, че имам една-единствена нощ, в която за последен път да приспя детето си. И после да се надявам Бог да ми подари изгрев, преди да ме вземе.

 

* * *

 

Обичам да се връщам в онзи майски следобед на втората ни първа среща с Богомил. Не беше толкова отдавна, а сякаш е била в друг живот. Смъртта изкри­вява времето, призмата ѝ променя смисъла на нещата, през които си минал. Пресява ги и ги разделя на значи­ми и на не толкова значими. Когато умираш, разбираш, че няма незначителни неща, че всяко нещо има смисъл. Дори начинът, по който Михаил ни подметна да си из­мием зъбите с Павел тази вечер. Дори ухаещата коса на Луиза, когато я целунах за лека нощ. И почти завърше­ният строеж на новата ни къща отсреща, която гледам с обич всеки ден. Морето, което бие в скалите, сякаш нарочно по-силно тази вечер, за да го чувам ясно. Павел, който говори насън на някакъв неразбираем и непознат език... Всяко нещо има смисъл. Когато детето ми про­говори, започна да произнася думи, чийто език никой не можа да определи. Личеше си, че не са бебешка измислица, а съвсем смислени изрази. Разказах на баба Настасия, а тя лаконично рече: „Он си знае каков е. Оти го тражите тоя език назад у времето? Он може и да е от сега, ама да е от друго место.“ После малкият проговори нормално, но в съня си и до днес продължава да разговаря с някого на този непознат език. И да се смее с глас...

Мъката ми по детето е толкова страшна, че не мога да заплача. Това навярно е крайната и най-безутешната фаза на скръбта.

 

След катастрофата в парка Майа и Павел вървя­ха пред нас и си бърбореха весело. Павел приклякаше от време на време да погледне раната ѝ. Тя гордо повдигаше ранения си крак, той забиваше любопитно нослето си в лепенката и после продължаваха да вървят и да си бърбо­рят, както само децата умеят.

— Истинска жена ще стане. Отсега знае как да спе­кулира с раните, които са ѝ нанесли – отбеляза Богомил през смях.

— Богомил, не обобщавай, ако обичаш! Странна пред­става за истинска жена си си изградил.

Беше топло, неловко и прекрасно. Смееше се така, че бях готова да измисля какво ли още не, само да не спира. Осъзнах, че не съм преставала бъда влюбена в него. Като хлапачка. Крачехме към пицарията и се усмихвахме един на друг, без да се поглеждаме. Всеки от нас помнеше и зна­еше за какво се усмихва. Понякога да се усмихваш честно, е въпрос на честно споразумение с миналото.

Богомил внезапно стана сериозен и попита в крачка:

— Какво прави Симеон? Как е?

— Симеон загина, когато Павел беше на четири месе­ца. Катастрофа.

— О, Господи! Не... – спря като закован.

— Да – казах и го докоснах по лакътя, за да продължи да върви напред.

— Но защо...

„Защото не исках да ти се обаждам, не исках да знаеш нищо за мен, за загубата ми, за това, че детето ми оста­на сирак. Мислех, че някъде си щастлив и обичаш – вече крещях наум. – Мислех, че вече не ме помниш и не ти пука за мен, че си ме изтрил от главата си“.

Не казах нищо. Знаех, че съм права.

Не беше първият, който ме учеше как се трие обичан човек бързо и с лека ръка. Години след смъртта на Симеон и много преди отново да срещна Богомил, съдбата пресе­че пътищата ни с Калоян. Той също ми даде урок по зали­чаване. При толкова добри учители е парадоксално, че си отивам от света с точно този ненаучен урок. Ако някога наистина проумея как за една нощ се заличава от сърце­то и ума някой, с когото си бил приятел, близък, интимен, когото си целувал и прегръщал, с когото си правил любов, разговарял си, споделял си себе си и най-съкровените си мечти и тайни, без този човек повече да те интересува и вълнува, ще се преродя по-спокойна.

Но дали ще искам да изживея живота си толкова малка?

Спомням си колко дълбоко бях изумена, когато раз­брах, че не повече от месец след раздялата ни, на която плака и ме целува насред улицата с хиляда пъти изречено „обичам те“, Калоян е лазил на колене да предлага брак на жената, която мамеше месеци наред с мен. От шампион­ските срокове, в които е успял да заличи една любов – ако изобщо е било любов, бях потресена. Не толкова от предложението. Бракът им беше най-логичното развитие на събитията след разкриване на връзката ни. И най-ефек­тивният начин за възстановяване на едно накърнено женско его. То имаше нужда от триумфа на победител­ката във война, която всъщност никой не водеше с нея. До срещата си с Калоян не бях срещала по-унижаван от жена си мъж и по-покорен мазохист от него. Но душата му беше светла и добра. Ако се влюбих в нещо у него, това беше последната му капка смелост да полети към мен въпреки тежките окови, зависимости и контрол, с които тази жена го премазваше ежедневно.

Смелостта на роба е много по-ценна от тази на гос­подаря му.

Жена му в крайна сметка имаше поне своя шумен тур за овации. Прави са хората, като казват, че от виновен мъж по-голям палячо няма. И по-притиснат да се търгува на безценица участник в сделка – също. Беше ми мъчно за всичко, което щеше да си причини. Но живеех с надежда­та, че новата семейна форма на старото му робство ще му донесе поне някаква радост и удовлетворение. И малко уважение. Той беше достатъчно умен да осъзнава, че няма много причини да се самоуважава. Ужасно е, че изпитвам такова огромно съжаление към някого, в чиято любов съм вярвала. И когото съм обичала. Той беше тъжен, умен и самотен човек. Смачкан и обезличен от жена си. Не поз­наваше значението на думата „свобода“, затова имаше неистова потребност от каквато и да е форма на затвор и зависимост. Стремеше се към затвора, обожаваше го. Този патологичен душевен мазохизъм остана за мен дъл­боко неразбираем, но знаех, че съвестта и страхът от промяна могат да боравят с понятията „дълг“, „отговор­ност“, „обещание“ много убедително, но изключително самоубийствено. Навикът да играеш определена роля и страхът от нова роля или от промяна могат да накарат почти всеки да се влюби отново в старите текстове. До степен да повярва, че водевилът му е пиеса по Дос­тоевски. Той недоумяваше какво да прави със свободата и крилете, които аз му давах. Калоян носеше огромен инте­лект, чувствително и добро сърце. И имаше ужасяващо тесни граници за страх. Човек е много изобретателен, когато подсъзнателно или съвсем осъзнато играе щраус. Просто понякога има лошия късмет почвата да е малко по-твърда. Или пък да се появи Марина и тежко да обърка ума и сърцето на главния герой.

Помня изнуреното му лице с изражение на дълбока тъга, когато произнесе самоубийствените думи: „Аз се ненавиждам“, в отговор на моите: „Калоян, кога ще започ­неш да се обичаш и да се харесваш?“ Беше най-тежкият ден на нашата връзка. Бях бременна, можех да взема ре­шението съвсем сама и да скрия от него, но моите гра­ници на почтеност бяха доста по-широки от неговите. Колебаех се дали искам да имам дете от мъж с толкова ниска летва на себеуважение. Но той имаше правото да знае. Решението зависеше и от него. Калоян беше приел нейното дете като свое. Уважавах с цялото си сърце не­говата обич, неговата топла загриженост. Така може да постъпи само добър човек. Бях много объркана. Той също. Спомням си как стоеше безпомощен, разкъсан и пиян пред мен и се чудеше как по-меко да ми каже, че не иска това дете. Неговото дете... Нашето. Не го улесних. Изчаках първите няколко изречения, произнесени с такава вина, с такъв себеунищожителен гняв, заекване и въртене в словесен кръг, че ми стана срамно заради него. Вместо него. Имах отвратителния навик да изпитвам чуждото неудобство, когато човекът отсреща не вижда причини­те да потъне вдън земя от срам. Пожалих го. Излъгах, да ми прости Дядо Боже, излъгах го, че бременността ми е проблемна и се налага да направя задължителен аборт по медицинска препоръка. Разплака се. Не знам дали от мъка, или от облекчение. За мен всичко приключи в този миг, но минаха няколко месеца на дълъг спирачен път във взаи­моотношенията ни до думата „сбогом“. Това, че жена му разкри връзката ни, спасително сложи край на агонията на безкрайното сбогуване. За него последва същински ад. Ако бях по-решителна, можехме да се разделим по-рано и да си го спестим. На нея също. Дори Павел, от когото не успях съвсем да скрия цялата тази история, не остана безучастен.

— Има жаби, които колкото и да ги целуваш, няма да се превърнат в принц! Не разбра ли, мамо? Оставяш си ги в блатото. Няма нужда да играеш принцеса пред обикно­вена жаба – ми каза синът ми най-неочаквано, докато ве­черяхме тримата с Лили у дома.

Лили веднага пожела да ме убие и да ми открадне де­тето. Когато след време разбрах, че съм болна, Лили беше първата, която ми дойде наум за евентуален настойник на Павел. Не го оставих на нея само защото я познавам прекалено добре. Нямаше нито сериозна връзка да завър­же, нито да се примири с мъж, който не приема Павел като свое дете и не го обича колкото нея. Това означава­ше да обрека живота ѝ на Павел. А и той имаше нужда от мъжко присъствие, от мъжка енергия и разговори. И без това израсна между нас двете. Растеше без баща. Може би някаква част от света беше непозната за самия него, защото само мъж би могъл да му я даде. Най-малкото за­ради нарушеното равновесие в между мъжката и женска­та енергия около детето, както обясняваше Демир.

Много често с Лили забравяхме, че Павел е в стаята или играе на отворена врата и чува всичко, докато с нея си говорим с часове. Не съм крила нищо от него и това на­вярно е ужасно безотговорно от страна на една майка. Но откакто го поех в ръцете си, аз разговарям с малкия като с голям човек, защото съм убедена, че душата му ме чува точно толкова ясно, колкото и ушите на възрастния. И ако съзнанието му не е в състояние да възприема всичко, то душата със сигурност реагира и разбира. Затова реших да играя честно с душата на детето, вместо да си гукаме и да си говорим по бебешки. Струваше ми се неуважително към божията същност в него. Резултатът беше, че аз за­почнах да вярвам като дете в чудеса и еднорози, а малкият се превърна в почти мъдрец на крехка възраст.

Симеон обожаваше Павел, когато се роди. Някъде в паметта на малкия сигурно има скрит спомен за баща и мъжки ръце, но едва ли ще се появи в съзнанието му. По­някога, докато играе сам, говори с някого и мести колич­ките така, сякаш играят двама души. Може би Симеон наминава да го види от оня свят, за да си поиграят. За разлика от нормалните хора, аз вярвам, че това е напълно възможно. На мен лично Симеон не се обади след смъртта си и аз знам защо. Той искаше да го забравя, за да продъл­жа напред. Трябваха ми много години, за да го прежаля в сърцето си, в живота си, в леглото. Калоян беше първият мъж, когото допуснах след смъртта на мъжа си.

С Калоян имахме красива връзка и много ми се ис­каше да имаме и красива раздяла. С обич. Както хората трябва да се разделят, за да останат човеци един към друг и след любовта. Калоян е и единственият мъж, от когото си тръгнах с ясното съзнание, че не искам да го срещам в този му вид в следващия живот. Веднъж е достатъчно да обичаш слабохарактерен мъж. Но е задължи­телно. Опитът е безценен, макар и постигнат съвсем не безболезнено. И в момента изпитвам странна, тиха и състрадателна обич към този тъжен и прекрасен в успешния си опит за бавно самоубийство мъж. Ако там, горе, душите се разбират какво да правят долу, на земя­та, съм убедена, че нашите са си обещали аз да се появя на пътя му, за да го спася. Но не можеш да спасиш някого, който не желае да бъде спасен и не осъзнава, че душата му крещи за спасение. Страхливият човек е глух за думи­те на душата си. Можеш само да му дадеш толкова много любов, че да извърви избора си малко по-леко. Безсмисле­ни спомени нахлуват в ума, когато си отиваш. Спомени за хора, които не те оставят в мир с миналото ти. Но ти показват, че си човек и е добре да си прощаваш онези мигове, в които си дал прошка и си си тръгнал по-трудно, отколкото е било нужно. И че ако някой се е отрекъл от теб на думи, може би до края на дните си няма да те отрече в сърцето си.

Когато разказах на Михаил за Калоян, той се позамис­ли, прегърна ме мило през раменете и мъдро обобщи:

— В тоя живот, момиче, все някой трябва да те пре­даде, за да възкръснеш. И задължително ще има поне един Юда, един Пилат, една Саломе и един Петър, за да има кой три пъти да се отрече от теб, дорде пропеят първи петли. И след това да ти остане верен до гроб. Затова не бива да хвърляме камъни по грешния. Защото, вървейки по човешкия си път, сме изиграли всички тези роли като в пиеса. Важното е колко любов ни е останала след това.

За Калоян ми остана достатъчно любов, за да про­дължа да му вярвам със сърцето си, независимо какво виж­даха очите ми и чуваха ушите ми. Силите му стигнаха само колкото да се затича, но не и да полети. Моля се да застава по-често на ръба на скалата, за да може да по­вярва в крилете си и да спре да се страхува от далечния хоризонт. Видях какъв размах имат тези криле, но той нито имаше моите очи, нито притежаваше достатъчно смелост да ми повярва. Ако ми остане време, ще затворя и тази страница в ума си, преди да отлетя. И недотам красивите страници на живота са за четене и припомняне. Сигурно е така, за да можеш да умреш честно.

Господи, мисълта ми подскача като луда сякаш върху парчета от пъзел. Но съм ѝ дала цялата свобода да се спи­ра и да се задържа там, където я води емоцията. Все пак където и да стъпи, все съм аз.

 

* * *

 

Тогава, в онзи прекрасен следобед, само от допира на пръстите ми Богомил сякаш почувства негласната ми молба ми да не говорим за катастрофата и за смъртта на Симеон. Усетих какво нахлу в главата му. Симеон из­плува пред очите и на двама ни – с красивата си коса, ви­сок, аристократичен, умен, с онова спокойствие, което притежават интровертните, но ведри хора. Симеон... Двамата с Богомил не бяха точно съперници за сърцето ми. Аз стоях между тях с разкъсано на две сърце. Богомил се отказа от мен. Не бил сигурен дали ме обича, ми призна тогава. Повече не се видяхме. Девет години. До срещата в парка. Истината е, че по онова време нямах никакви ко­лебания в душата си с кого от двамата бих продължила пътя си. И точно той се отказа от мен.

Обичах Симеон тихо, както бих го обичала навярно на седемдесетгодишна възраст – без страст, без прово­кация, без нищо, което да ни кара да горим един по друг, но без тази липса на лудост да ни пречи да се грижим един за друг, да сме отговорни един към друг. Беше ни хубаво за­едно, бяхме приятели, бях обичана. Сега се чувствам като егоистична кучка спрямо него. И виновна три пъти повече след смъртта му. Пред него, пред себе си и пред детето ни. Павел вярва, че баща му е голямата любов в живота ми. „Не знам дали беше голямата, синко, но беше най-честната и тиха любов в живота ми. И може би наистина е била голямата“, ми се искаше да му кажа, когато порасне и му разказвам за баща му... Но сега тези думи ще умрат с мен. Само като си представя колко тайни умират заедно с човека, съм учудена, че от небето валят дъжд и сняг, а не човешки тайни и неизречени истини. Ние, хората, трябва да се научим да говорим повече и по-честно един с друг, докато сме живи. Не можем вечно да разчитаме на това, че ще се видим и ще си кажем всичко там, горе. Там, горе, тези неща няма да имат такова огромно значение, каквото имат тук и сега.

— Нека да седнем и да поговорим – прошепна Богомил.

Мълчах. Павел и Майа вървяха пред нас, смееха се и вече спореха каква пица и каква торта ще поръчват.

— Майа има ли седем?

— Не. А Павел на колко е?

— На почти седем.

Богомил се спря рязко и възкликна:

— Само не ми казвай, че са родени в една година.

— Очевидно да! На 15 юни е роден. След месец ще на­прави седем.

— На 24 юли и Майа ще навърши седем.

— Трийсет и девет дни разлика в полза на младежа. Редно си е той да е роден пръв – засмях се искрено.

— Но е странно.

— Няма нищо странно. Откога вярваш в мистерии и съдба? Аз пък мислех, че ти ще имаш син, Богомил.

— И аз мислех, че ти ще имаш момиче, а аз – момче. Искаш ли да имаш още деца?

— Да, но сега точно не мисля за това.

— Отстрани изглеждаме като семейство, тръгнало да обядва с децата в почивния ден. Току-що си го помис­лих. Не знам защо...

— Защото си логичен и обичаш картината да е завър­шена. И да ти е ясна още преди да си я започнал.

— Бях забравил, че освен красива, си и много умна.

— Точно това нямаше да е зле да помниш!

Смееше се. Обичах приглушения му глас. И начина, по който произнасяше буквите „б“ и „п“. И онзи весел тик с носа – ноздрите му помръдваха, когато говори. Това при­даваше на лицето му нещо чисто и детско. Изражението на полуусмихнатия. В него имаше една граница, зад която светът беше само негов. Истерично и безпощадно пазен. Доста цицини носех от ударите в тази стена. „Дали пък не бях влюбена в него толкова много от пусто лю­бопитство?“, се зачудих откровено, докато тихо вървях до Богомил. Преди бяхме красива двойка. Има хора, които си подхождат чисто физически в мига, в който застанат един до друг. Парадоксът е, че те самите не могат да го видят.

Малките бяха скъсили дистанцията до степен да се пошляпват по главите и да вършеят превъзбудено из за­ведението, докато търсят свободна маса.

Обядвахме на почетно разстояние от темата за смъртта на Симеон и един от друг. До малко по-късно през нощта, когато Богомил просто се появи на вратата ми с бутилка бърбън и каза:

— Няма нищо по-ужасно от недовършено пиене и не­довършен разговор.

Не се разделихме дори за ден до края на юни, когато той замина в покрайнините на Созопол, за да реставрира една стара черква, кацнала върху скалите – приказна, маг­нетична и обвита в някакво страшно тайнство. Това е единствената черква, която някога ми е вдъхвала усеща­нето за присъствието на Бог в храма. Казах на Михаил, че искам там да ме опеят. Отец Васил е толкова благ човек, вярващ. Той най-честно ще изпрати душата ми при Дядо Боже, или в скалите, както твърди Демир. Имам много спомени в нея. Вече дори не ме интересува дали Богомил някога ме е обичал. Аз го обичах и се чувствах обичана. По­вече от достатъчно е, за да му простя всичко. И да съм благодарна за тази среща. Тя ме научи на прошка.

Дали ще дочакам изгрева? „Човек умира не когато трябва, а когато може“, сякаш ми отговаря Маркес. Така и не престанах да чета непрекъснато „Сто години самота“. А пък Рей Бредбъри го допълва със „Смъртта е занимание самотно“. Замислих се покрай любимите си писатели, че и прошката е като смъртта. Прощаваш, когато можеш. И най-вече в самота. Само на пръв поглед е странна тази внезапно появила се в съзнанието ми връзка между смърт­та и прошката. Дали е така, защото умирам?... Може би прошката е краят на гнева ни. А гневът е най-високата точка на нашите страхове. Обратното на страха е не смелостта, а любовта. Тя, любовта, също е занимание самотно и човек обича не когато трябва, а когато може. И свободата – пак така. Най-хубавото е, че залутани между страхове, свобода, прошки, любов и смърт, имаме късме­та да ги изживеем. А за да ги изживеем, първо трябва да сме живи. И да сме благодарни за това. Умирам благодарна на Бог, че ми даде Павел, Богомил, Симеон, Калоян, Михаил, Демир... Все мъже, достойни посвоему да бъдат обичани. Обичах ги по различен начин, защото всеки от тях беше отделна част от пъзела и от пътя на живота ми, но по единствения възможен начин да обичам когото и да било – до пръсване на сърцето.

 

* * *

 

Пристигнах при Богомил в началото на юли, само няколко месеца след като се бях запознала с Демир и Ми­хаил пред къщата на актьора. Но тогава съзнанието ми не се занимаваше с тях. За мен това беше една интерес­на среща с известен актьор, превърнал се в пияница, и с един сладкодумен турчин. Паметта ми бе прибрала този спомен в някое скрито чекмедже като нещо без особено важна стойност. Бях обсебена от Богомил и от любимия морски град. Струваше ми се награда свише така да се стече животът ми, че да го срещна отново, а съдбата да го запрати на най-красивото място – точно в Созопол. Мечтаех някой ден да умра там. Не знаех, че Дядо Боже ще ме чуе и ще сбъдне мечтата ми толкова скоро. Има огромна истина в думите, че е добре да внимаваме какво си пожелаваме. Убедих се, че Бог чува и изпълнява всичко. Просто ние много често забравяме какво сме поискали от него. И как.

Обожавам летния Созопол привечер.

Паркирах точно пред входа на черквата и се облегнах на вратата на колата да се полюбувам на нощта, която пристигаше бавно към скалите и постепенно обгръщаше купола на черквата. Чувах шепота на морето и гледах как залезът плавно оцветява черковния кръст в оранжево. Там някъде, вътре в тази стара сграда, беше той, омазан в бои и навлечен в работен гащеризон. Нямах търпение да вляза. Но останах. Да отложиш мига, можеш само ако си роден смъртен и за теб все още има време. В онази нощ на морето усетих с порите на кожата си колко е красиво да си жив. Разрешено е да бъдеш разточителен с времето в подобни моменти.

Знаех всичко от безкрайните ни разговори с Бого­мил по телефона – кой е добродушният отец Васил, коя е великата вещерка и най-мистично същество в регио­на – баба Настасия, в чиято къща той живееше. Щях да се запозная с нея само след минута. Всяка вечер Богомил ми се обаждаше да ми разказва какво се вижда от камба­нарията по залез. И всяка сутрин чувах за „добро утро“ запис на плясъка на вълни с неизменния финал: „Обичаме те, чакаме те аз и морето!“ Едва ли има по-вярна картина на мира и спокойствието и по-голямо доказателство, че някакво съвършено същество е създало света, от черква по залез, построена на ръба на скала, спускаща се отвесно и стръмно към морската шир. Дядо Боже обича да рису­ва себе си по най-неочаквани и спиращи сърцето начини. А мъжът на сърцето ми рисуваше вътре в божия храм. Чувствах се благословена. И бях.

Пристъпих през портата в двора, без да бързам. Вече нямаше време. Имаше само врата на черква, към която вървях с изтръпнала кожа, развълнувана до сковаване на лицето. Баба Настасия стоеше до един храст и късаше сухи клонки. Чувах я как говори на растението:

— Що ми боледуваш нещо напоследък, Боже? Вехнеш ми откъм портата. Чекай да погледна... Ех, бе! Лош човек видох. Нещо е хвърлил тука. Чекай, чекай, са ке го найда. Ке се освестиш скоро, нема да те дам така на дяволо бадева.

Наведе се и зарови с пръсти в основата на храста. Взе нещо в дланта си. Вгледа се в предмета, който аз не виждах.

— Ееех, оти, бре, Боже, таков грех да си туриш на ду­шата! Та сичкото мажко у родо до трето колено да вехне и да се чуди отдека му е тая беля на главата! Майките им да църнеят без вина...

Бръкна в джоба и извади намачкана хартия, уви бързо предмета, като преди това духна три пъти върху него, и го пъхна обратно в джоба си. В този миг ме видя.

— А, добре дошла, Боже – каза с благ, спокоен тон. – Он скоро ке сопре да маже вътре, оти хептен мръкна. Отда­леко идеш, знам, каталясала си.

— Добър вечер! – отговорих ведро. – Вие сте баба Нас­тасия, нали?

— Я сум, Боже. Айде, оди вътре, я ке чекам поп Васил да си одиме нагоре заедно. Нови чаршафи съм ви турила и съм проветрила убаво. Да ви е ладно у задната стая. Ти пиле нали ручаш?

— Ручам, ручам – засмях се.

Толкова хубаво и мило ми стана, че някой ме посреща с обич и грижа в дома си, без да ме познава. Но се лъжех. Баба Настасия познава всички. Това чудо не знам как се носи в човешко тяло и с човешки ум. Тя погали храста с две ръце там, където „боледуваше“ според нея, и се при­ближи до мен. Усетих такава енергия и топлина да се излъчват от нея, че буквално халюцинирах как тази старица свети отвътре навън. Изпотих се и леко ми се зави свят. Тя се усмихна и се пресегна, почти ме докосна по корема. Усетих топлина там, където бе дланта ѝ.

— Утре ке те погледна първа. Боли ли те тоя корем?

— Непрекъснато! Но това е, защото все ям на крак, набързо и само когато съвсем ми прималее от глад.

— Арно, арно. Утре ке говориме, вечер се не врачува. Оти вечер шетат таласъмите. Ракийката ке ви е сту­дена, кога си дойдете. Салатка ке сдроба. Да пийнеме за „добре дошла“ у нас. Я тая къща ке я остава на маленкийо.

Каза го така, сякаш не ме вижда за първи път и като че ли знам всичко за нея и за чудодейните ѝ способности. Баба Настасия беше съвършено безразлична към начина, по който я възприемат хората. Тя беше тук да ги лекува и да им помага. И за нея нямаше нищо по-важно от тази нейна мисия. В този миг ми е говорила за Павел, а аз даже не раз­брах. Откъде можех да предположа, че ме е прочела като рентген отвътре, напред и назад във времето. Гледах я със страхопочитание и вледеняващо преклонение. Такива хора създават усещането, че ги познаваш от началото на времето. В момента съм убедена, че е точно така.

Отец Васил се беше появил незабелязано отнякъде и вървеше към нас усмихнат. Поздравих го и тръгнах към черквата. Зад гърба си чух нещо много странно от уста­та на баба Настасия:

— Прости им, Боже! Млади са, любов е! Не ли храмо баш за любов е дигнат?...

Обърнах се и видях баба Настасия да гледа към небе­то и да говори. Този път наистина говореше на Бог. Тя на­ричаше „Боже“ всичко – от хората до червея и последното листенце на растенията. Наричаше така и морето. Сега се замислих защо ли, но явно и морето носи душа според баба Настасия. Интересното е, че никой не се объркваше към кого точно се обръща старата жена. Някак беше ясно от само себе си.

Тихо отворих вратата. Вътре беше сумрачно. Видях само силуета му. Седеше горе, на първото ниво на скеле­то, с лице към стената. До него гореше свещ. Не рисува­ше. Беше наклонил глава леко назад и се взираше в полу­мрака в някакъв детайл от стенописа. Дори не се обърна. Сигурно мислеше, че отец Васил влиза. Аз бях подранила с един ден, за да го изненадам. Очакваше да пристигна утре, но баба Настасия беше проветрила стаята вече, беше сменила чаршафите... Имах всички причини да вярвам в свръхестествените ѝ способности.

Приближих се тихо и застанах до скелето, точно под Богомил. Ако бях се пресегнала и повдигнала на пръс­ти, щях да го докосна, но само казах тихо:

— Явно се връщаш векове назад, щом рисуваш на свещ.

Бях облякла любимата му червена ефирна рокля с тънки презрамки, дълга до глезените. Като ще е изне­нада, да е огненочервена и предизвикателна. Обърна се бавно и усмивката му озари сумрака в черковната зала. Застана на колене и се пресегна към мен. Подадох му ръка. Пое я и ме издърпа нагоре с едната си ръка. Богомил има най-красивите и силни ръце. Със свободната си ръка сва­ли едната презрамка. Както висях във въздуха, смени ръ­цете и махна и другата презрамка. Роклята ми се свлече светотатствено на пода на черквата. Богомил ме издър­па при себе си на скелето гола. Когато ме целуна и загаси свещта с крак, разбрах думите на баба Настасия: „Млади са, любов е. Не ли храмо баш за любов е дигнат?...“. За любов е, бабо Настасийо, за любов! Не се чувствах грешна. Напротив. Беше ми свещено да правим любов в храма. Беше като обет за обич и вярност. Обет за любов без думи. Ду­мите са най-несигурният начин да бъдеш разбран. Мъл­чанието – още повече. Навярно затова Дядо Боже ни е дал очи. И тишина. Ние с Богомил умеехме да мълчим красиво заедно и да се гледаме прегърнати и безмълвни часове на­ред. Всеки беше с другия и едновременно сам със себе си. Навярно в тези мигове бяхме наистина цели човеци с цели сърца, които се споделят едно с друго. Какво ли са си каз­вали душите ни тогава, няма да разбера. Но е било красиво и честно. Гледах в очите му в тъмното, както лежахме един до друг, и с цялото си същество знаех, че има нещо свещено и свръхестествено в миговете след страстта. Бях убедена, че любовта започва точно когато вече си я изживял с тялото си и оставиш душата да я попие и усе­ти. И тогава излъчваш любов. И зареждаш всичко наоколо с нея.

Баба Настасия ни чакаше, наредила масата в двора. Толкова просто беше всичко – чиста бяла покривка, три ленени кърпи с бродирани шевици, китка здравец. Обич и топлина имаше дори в старите ѝ чинии, в стъкленото шише с ракия, в гарафата със студена вода, в поочуканите вилици и ножове. Благословените хора са лишени от суетата и показността на „дяволо“. Баба Настасия се­деше на масата в дъното на двора с вплетени пръсти, положени в скута, и лицето ѝ се отличаваше в тъмното като по-светло петно.

Докато вървяхме към нея по каменната пътека меж­ду цветята и храстите в градината, попитах тихо Бо­гомил:

— Аз ли полудявам, или тя наистина свети сякаш с ореол?

— Не полудяваш. Такава е. Свети. Понякога си мисля, че не е човек.

— А ако точно тя е човек и Господ ни е замислил та­кива като нея, а ние нещо сме се деформирали по пътя?

Вече бяхме стигнали до масата, нямаше как да ми отговори, но се разсмя. Баба Настасия се усмихна широко и каза:

— Ай седайте, Боже! Сипвай ни, Боже. А ти си ногу права! Таков като мене е създал Бог човеко. И сите сме такива, ма ни е полазило злото и ни е замърсило. И ни руча бавно, бавно... И кой успее да пребори заразата, баш като мене ке е. Ма иде време да ни очистат. Се повеке деца се раждат като менека таквиа. А по заразените ке е сеч. Оти е избор на човеко да се излекува. Бог и помощ не идат, ако ги не повикаш. Ей, художнико, чуеш ли?

— Чуя, бе, бабо Настасийо! Наздраве, момичета! – вдигна чашата си Богомил развеселен. И неразбиращ.

— Чуеш ти, зер уши имаш, ама умо ти слеп, а сърцето глухо!

— Е, добре ме подреди! – разсмя с Богомил.

Не ѝ вярваше много. За разлика от мен.

— Па не сум на тая земя само да галя. Наздраве ви, Боже!

— Наздраве, бабо Настасийо! – отговорихме ѝ с Бого­мил един през друг.

В този момент чух как това място ме вика. Вътре в сърцето си чух. И разбрах, че ще живея тук. Осъзнах, че това е единственият възможен път за мен на тази земя. Земята знае как да те повика, ако има какво да вършите заедно. Усещах, че детето ми трябва да расте близо до това море и до тези скали и че имам някакъв висш дълг да помогна това да се случи. Дали баба Настасия ми го внуши, и до ден днешен не зная. Или просто ми помогна да разбера, че това е писано да се случи... Гледаше ме с топли очи, когато тихичко ми каза:

— Маленкийо ти голема душа носи. Он знае и види повеке, отколко кажува. Нема да се плашиш от нищо. Добрийо Господ не дава повеке, отколко можем да влачим. Орисията на некои ора е да помагат на ангелите, па да не знаат, дека го прават. Ма ти си юнак, ке можеш. Не се чуди, Боже, он ке е добре тука, оти душата му това сака.

Вече се бях отказала да се питам откъде знае какво мисля и как дава отговори на въпроси, зададени наум. Нали затова ни е пратена тук – да произнася на глас думите, които ние носим в душата си, но невинаги чуваме. Нещо зазвъня в ушите ми, някакъв странен полъх ме погали по врата и отзад по косата, даже се обърнах. Баба Настасия само се разсмя, махна с ръка и викна:

— Немой да я плашиш, бегай сега!

После се обърна към мен, спокойна и усмихната:

— Баба ти тука дойде, ма късно е. Утре ке я викна, сабахлем.

Тръпки ме побиха, но ѝ вярвах. Богомил през цялата нощ ми се присмиваше и се преструваше на дух. Но аз знам, че мъртвите говорят с нас. На никого, освен на Де­мир, не съм казвала, че ги чувам, но баба Настасия знаеше. Затова така спокойно ми го каза.

Странно е, че тази нощ мълчат. Може би разбират, че ми е нужно това време да се изповядвам пред себе си. Кой ли от тях ще ме посрещне пръв? Баба Марина или Си­меон? Или дядо Павел, братът на баба? Аз съм кръстена на баба, а малкия кръстих на брат ѝ. Те двамата ме отгле­даха. Сигурно е някаква семейна орис при мен и Павел да ни отгледа друг, а не родителите ни. Спокойна съм за  детето. Тук, при Михаил, Демир и Луиза, близо до баба Настасия, малкият ще си е у дома. „Душата му ке си дойде на нейната си земя и при нейните си ора“, ми каза баба Настасия на другата сутрин. Беше ми приготвила кафе и ме чакаше в двора с чиния, пълна с мекици, сладко от смокини и истинско силно турско кафе.

— Седай да апнеш, ма първо пийни тая отвара.

Под зоркия ѝ поглед трябваше да изпия нещо като студен гъст бульон. След това чак ми разреши да пия кафе.

— Сека сутрин, Боже, докат си жива, ке го пиеш, ке ти кажа как да го вариш. Сека Божа сутрин. От нелюбов ти е болен коремо. Тамо са болките и емоциите на чове­ко. От нелюбов се разболева човеко. От нелюбов се про­пива, от нелюбов съди, от нелюбов е алчен, от нелюбов наскърбява другийо, от нелюбов убива. Бега ли си любовта от некого, и дяволо веднага иде. И само с любов може да го прокудиш чернийо. От нелюбов се затрива човеко. От тая по-страшна болест на земята нема. Она, любовта, Боже, е любов и кога я не видиш у некой. Не се покажува она на секи. Она сама си знае кога да дойде между двама и кога да си оди. Некои цел живот си верват, дека са я видели. Па пос­ле болни или пияници стануват. Видели са я, зер, чушки са видели, нема я. И вътре у них е празно. Кънти на кухо като празна бъчва. Нали ги вида, като ми дойдат! И почнат тея да се наливат, белким я запълнат тая пустота вътре. Ма от ракия любов не става. Ке се наливат, ке се омаят, ке се развеселат, ке си легнат у кревато и викат – те я лю­бовта. Дяволо е, слепи ора, дяволо е, не е любовта. С жена живеят, с маж живеят и викат: „Леле, ма как я обичам, как го обичам!“, па болни, болни от сите болести на свето ми одат или па пият, пият и за умрелите. На такива като им кажем: „Любов нема между вас. Любов не вида!“, и веднага ми рипат да си одат и после разправат: „Не е тая никак­ва гледачка, он ме обича.“ Не те обича, ни ти него, викам. Играте си на нещо, дека си мислите, че знаете що е. И затова сте болни. Ма пияница бил мъжо ѝ. Ми от тебе е пияница, бе, Боже, не видиш ли, оти се правиш, дека го оби­чаш, оти го ползваш само. Пари и имоти са ти у главата, сметки си правиш и кога нещо искаш от него, почнеш да се правиш, дека ногу го обичаш, завлечеш го у кревато и го получиш. Ти на това любов ли викаш, те питам? И она трае, що да ми рече? Ма детето им се разболело на тея, същите. Насън одило, говорило, неспокойно било, крещело, се кашляло, се се давило... Ми ке боледува, оти заради деца­та се влачите с години без любов заедно. И тровите, тро­вите около него. А децата са като антени, като сюнгери, чисти, чисти... И сичката ви нелюбов попиват, и сичката ви лъжа. И кога им река: „От вас е болно, прошка да му ис­кате. И от Бога прошка да молите, дека детето си затри­вате!“, они крекат като жаби: „Ма ние го обичаме“... Арно, викам, вида, дека го обичате, кой си не обича детето, ма вие се не обичате веке, ви думам! Ако се разделите с добро, с уважение, по ли малко ке го обичате? „Ма оно ке страда ного, ако се разделиме“, ми отговарат. Е, па сега малко ли страда, питам. Они траат. Думам им: „Нещастните ора, пияниците, болните от нелюбов ора щастливи и здрави деца немат.“ А они ми се сръдат. Човеко се е сърдит на истината. Не му понася. И дошел при мене да го излажем, дека с билки и доктори може да му се излекува болестта на душата. Ми не може, Боже. Душата се лекува с любов и вера. И с истина. Ти сам ако си ги не дадеш, и Бог не може да ти помогне. Ората не могат да разберат, дека требе да са заедно само докат любовта е с них. Ошла ли си е от единийо, ошла си е от двамата. И тогава требе да се  разделят, та да спасат детето. И себе си така да спасат от болести, и душите си от мъки.

— Е, добре, де, бабо Настасийо, но как да разбереш, че някой не те обича вече, ако е още с теб и казва, че те обича? Не сме ясновидци като теб. Вярваш на думите на другия и на това, което виждаш.

— Душата веднага разбира кога некой е спрел да те обича като човек. Веднага! И човеко разбира веднага, ама се прави на слеп. Жмие като картица, та да не види, дека другийо веке на друга страна му е сърцето и вътре у него си жмие, та да не признае, дека вече нема любов там. Обич може да е останала некаква, уважение може да има, ма любовта е бегала. Кога не усещаш, че летиш с другийо, кога започне да ти тежи и да се съобразяваш с него преко себе си, кога почнеш да траеш, па ти иде да ревнеш с цело гърло, кога почнеш да галиш и да си легаш с другийо те така, по навик и от зор, без да ти затрепери у душата, кога сопреш да му се радваш, кога искаш да го накажеш за некоя грешка, вместо да му помогнеш да се поправи, кога го унижаваш пред други, кога почнеш да го командваш и да си мислиш, дека ти си по-добрийо от него, кога почнеш да го изнудваш, та да го задържиш при тебе и да го на­правиш послушен, кога почнеш да го подкупваш и лажеш, само и само да е с тебе, кога видиш, че се затрива с пиене, с хазарт, с мързел, със злоба, па го не запреш и подкрепиш да се лекува, кога почне с един човек да ти е тесно на ду­шата... Любовта е бегала. Она не е на никой. Ни на тебе, ни на другийо, ни на никой. Она си е само на нея си. Да я видиш, награда е за душата от Дедо Боже. Ама она само знае кога да дойде и кога да си оди, кажах ти. Има ора, дека и да се разделят по некаква човешка причина, се обичат с целото си сърце, оти любовта не е бегала от них. Бог им я е пратил. Случила се е и нема връщане назад. Може пет деца да имаш и палати да имаш. И сичко да имаш. Дошла е и нищо не можеш да направиш. И да бегаш от нея, она пред тебе оди. Не можеш да надбегаш любовта. Се едно да се мачиш да надбегаш Господ. Е, как ке стане тая работа – да надбегаш Господ, да го излажеш? Па не можеш. Дедо Боже знае оти ти я е пратил. Он праща кога требе некой да излекува и некой да спаси. Оти душата ти я е пожелала тая любов и е викала на Бога, ма човеко не знае. Глух е он, глух е. За него си е най-веке глух. И тогава що е било маж и жена, дотука са, край. Нема ги. Тогава ни дявол, ни жена, ни маж, ни деца, ни пат, ни палат, ни майка и баща, ни плани­на, ни океан могат да разделят или да сопрат Господ да ги събере. Любовта ке натръшка сичко и секи, що ѝ пречи по пато. И човеко да се поколебае и да се отклони, и страх да го свие и с друг да се замота, и с друг да заживее, дал ли е Бог от неговата любов у сърцата, нема как да ги не срещ­не пак. Душите им се викат една друга, а ангелите отго­ре ръце са прострели. И Бог ги чуе. А човеко – не. Затова некой ора по два пати, по три пати, по сто пати у един живот се сбират. По сто пати се срещат. Като с въже са свързани. Дръпат, дръпат, дръпат те това въже като луди да избегат един от друг и кога ного го натегнат, оно се свие наобратно и ги сбере набръже. Като гръм, като удар един у друг. И па да избегат, и па да задръпат, па ке ги връне въжето. И така, додека се спасат. Некой не могат. И одат тогава при такива като менека. Или по болници­те одат, или у гробищата. Я ти думам за любовта у ду­шата, истинската, тая от Бог. Човеко е малко гламав, он вика любов и кога обича с главата, и кога обича с дюкяно. Тава любов не е. Затова бръже минува. И после се влачат с години омотани един у друг, кащи дигат, деца прават без любов, уж семейството да закрепат, и после ми одат болни. Ми ке одат. И кога им кажа, разделете се ведна­га, оти любовта требе да дойде начисто и да ви лекува, а вие сите порти сто години сте ѝ затвориле, като се мачите заедно, и они се сърдат, сърдат. И после умрел. Ми ке умре, човек е. Колко нелюбов може един човек да по­несе? Дяволо и болестта кога решат у некой да влезнат, през рана влизат, през лъжа. А надуши ли дяволо празното у един човек – тая, дупката у душата, от нелюбов дека е, пръв е там. Викам ѝ на една: „Ма ти сега семейство ли имаш, или фирма? Заедно работите, дома за работа гово­рите, детето на работа влачите. Ке се задушите, въздух немате един от друг, свобода немате, любов не вида меж­ду вас. Кажи ми семейство ли имаш, или фирма? Оти на фирма ми прилича повеке“. Леле, кат се разфуча тая ми ти жена! Ма толко работи направила за него, ма толко рабо­ти му простила... Ма зорлем ли те накара он да ги правиш, питам те! Искала си – направила си. Он не е длъжен да е с тебе заради това. Ке го умориш така. И тебе си, и дете­то ке умориш!... Не чуе. У тоя живот никой не е длъжен на никого. Е те тва ората не могат да разберат. Най им е трудно. Ма обещал ѝ бил. Ей, човек може да обещава целийо свет, ма само сега. У днешнийо ден. Не можеш за утре нищо да обещаеш – дали ке го обичаш, дали ке си с него, оти утре не ти принадлежи, утре ке си друг човек, раз­личен от днеска. Ке се промениш и може веке ни да сакаш, ни да можеш да обичаш тоя същийо, ни да си изпълниш обещанието към него. И се за любов говорат ората, Боже, само за любов, па не знаат що е. Сакат я завинаги. Ама не я питат она дали така сака. Она фане и си ойде, а они си играт на семейство и на любов след нея. И клекнат от болест, пропият се за трима, па дойдат при мене. Кажа им истината, па им не изнася. Я що да напраа? Кой има уши, да чуе. Нали така пише у Големата книга? Некои ме разбират, оти уши имат. Тея, дека сърце имат, они и уши имат да чуват и от божите работи поне малко.

— Аз болна ли съм, бабо Настасийо?

— От нелюбов си болна ти. Като почти сички. Ного любов си раздала, ного. Тебе Господ те е пратил научена да обичаш. Ного си дала, ма трохи си получила. И тогава нема равновесие у сърцето У душата. Тоя, преди Богомил, добра душа е, светла. Вида го. Като пред мене е сега. Как сака тая душа, милата, да се откопчи от тея вериги, ма нема сили човеко ѝ. Он ке те обича, докат диша. Илядо живота още ке те обича. Ма ке се затрие с тая, неговата. Вида я, черна е, черна у душата. Ма хитра, хитра. Омотала ги е сички у лъжи и интриги. Уж се весела, уж се засмена, ей, вида я, крека се високо, като лудите малко, ама умо ѝ плете като паяк мрежа. Нема милост зад тоя смех. И любов нема у тая душа. Он ѝ верва, сиромашкийо, дека она го обича, дека без него нема да се оправи ни она, ни детето. Лаже се, ама що да го права? Кога човеко реши да се лаже сам, и дяволо така не може да го излаже. И не види, дека го пие като вампир. Работата иска да му земе, хитро го води за носо с пиенето, налива му щедро, оти тогава ѝ е като памук у ръцете, пра­ви с него що си сака, лаже и него, и сички, дека без нея он ке се затрие. Чак он, завалията, го е повервал. Болни са сите, и детето ке разболеят. Там любов нема, сделка има. Ти си го прежалила. Бог да му помага. И да се молиме да прогледне. Он тогава първо при тебе ке дотърчи, ама...

Млъкна странно и тъжно. Тогава не разбрах тъгата ѝ.

— Да! Но не го мразя. Дори изпитвам все още някаква обич към него. Жалост една, милост. В него диша голяма душа. Видяла съм я. И е много умен мъж.

— И големата душа може да се затрие, Боже. Бог даде голема душа, ама човеко кат избере да е малечок, Господ що може да направи? Господ се не бръка у човешкийо из­бор. Он само дава, човеко избира. Дедо Боже нали те прати при него? Оти душата му викаше за чиста любов, некой да го обича заради душата му, заради него, некой да я види тая душа, да я приюти, да я обича... И Дедо Боже любов му прати с тебе, каква не беше и сънувал. Като слънце чиста и ярка. И криле му прати по тебе – да лети, да лети ееей там, горе, така ви е било писано да отлепите заедно на­горе – и у работата, и у душата, и дом да имате, и дете да чувате. И любов от Бога ви прати. Това се на секи не дава. А он, що?... Слеп и глух. От детето си се отрече. Грех на душата си тури. Нали търча по тебе, нали те обича като никоя друга? И още те обича. Оная затова полуде, оти и черните усещат любовта и полудеват да им не земат храната. Почти е свършен веке. Предал се е. Он сам се е отписал. Пращай му обич по въздухо. Друго не можеш да направиш. Господ му прати ангел, он се изплю отгоре му и сам си избра па нелюбовта и дяволо. Тъжен е, сам е, мис­ли те. Налива се, ама па му е пусто. Ако повика за помощ, Господ ке му изпрати веднага. Ама си трае, оти не верва. Душата му като куче вие. И он вие и гледа да се напие, та да е у друг свет, не у тоя, дека сам си избра. Тея и двамата не са щастливи един с друг. Не мога да им помогна. Само Господ може да им помогне, ако сакат.

— Ти разбра, че искам да живея тук, нали? Но не знам как да го направя. Богомил там, а аз тук.

— Ти чуеш ли що ти кажувам я, или и ти оглуше? Кой ти кажа, дека утре ке си с него? Кой ти кажа, дека нема утре да се разделите? Чувай ме, бе, Боже! Ти си оди по твойо пат, а ако некой сака, ке те последва и ке те найде.

Е те оттам идат белите човешки. Оти зарад некой друг на чужд пат стапиме или на кръстопато като стигнеме, фанеме у друга посока, не у тая, дека душата я е избрала за тоя живот. Кат тоя, твойо, предишнийо, дека Господ почти слезна да го упъти да не сгреши, бунако, и он па у затворо се навре, та душата му почерне. И художнико, и он се люля вътре като трепетлика на ветар.

— Богомил обича ли ме?

— Сега, днеска, те обича. Ма ти си знаеш. Така как он я разбира любовта. Утре го питай него. Другиден па го пи­тай. Секи ден го питай. Объркан човек е он, Боже. Търчи у кръг като вързано псе. Що сакаш да ти кажа? Дека ке дое с тебе тука? Дека ке се ожени за тебе? По-важна работа имаш ти, Боже, на тая земя, от художнико. Работа на ду­шата ти. С тебе си имаш работа. Не с Богомил. Моли се само за едно – кога дойде времето да не те обича, веднага да си тръгне.

Попари ме с вряла вода баба Настасия. Или ме под­готви за всичко, което ми предстоеше. Дълбоко в себе си знаех истината, но толкова беше хубаво в момента между мен и Богомил, че „жмях като къртица“. Спомних си усещането за раздяла, което витаеше между нас още от срещата в парка, рязкото му понякога дръпване за ча­сове или дни, онази странна нервност и нетърпението да тръгне нанякъде, които се повяваха съвсем внезапно и непредизвикано.

Баба Настасия ме гледаше с такава обич и разбиране, докато прехвърлях през главата си дни, случки, усещания, думи, че сякаш някой ангел галеше трескавите ми мисли и ги слагаше в ред.

— Разбра ли ме сега, Боже, що ти хортувах досега? Не­мой да кроиш планове къде с кого без Дедо ти Боже. Стой тиха и си слушай сърцето. Толку любов ти е дал Господ у това сърце! Само нея слушай. И не бързай, Боже. Нищо не става по-рано, ни по-късно. На човеко само му се струва, дека е рано или късно. По Божите закони сичко се случва баш навреме. Господ го не вълнува кога ние мислим, дека требе да е. Он слуша само душата. Кое е добро за нея, това ке биде. Кога е добре за нея, тогава ке биде. Ни се­кунда по-рано, ни секунда по-късно. На тебе Бог ти е дал повече от на другите, оти тежка ти е задачата, ма ти си си я избрала. Душата ти. Па ке се видиме и ке говориме, нали още си тука? Кога ке ми доведеш маленкийо?

— След две седмици. При родителите на баща си е сега. В планината.

— Арно, нека си земе въздухо. После го докарай при во­дата и скалите. Он има нужда от них и они от него. Чекай да замета, оти ората идат веке, при мене требе да им е чисто. Они ако знаат с каква мръсотия у душите идат... И ръцете да си измия, че Бог с них лекува. Я само съм му ги дала, ма он си ме избра. От него е сичко – посочи нагоре към небето. – Замий сега тея чаши и чинии. Па кога после си дойдеш, я ке ти помогна за сичко. Айде, Бог пред тебе, ти след него. Ангелите да те пазат, Боже!

Знам, че ще бди над Павел като орлица, когато си отида. Има нещо между детето ми и старата, което нормалният разум не може да проумее. Щом я видя в двора на черквата, когато за първи път го доведох след няколко седмици, малкият се изтръгна от ръката ми и се впи в прегръдка с баба Настасия, а тя така го приласка, че чак на мен ми се доплака от вълнение. За първи и последен път видях баба Настасия да плаче. Рукнаха едни неочак­вани, поройни сълзи, докато го галеше по главата, а той стоеше притиснат в нея, обгърнал я с ръце през кръста.

Камо че ли не се запозна с нея току-що, а я позна или си я спомни. А нейните сълзи капеха върху гърдите ѝ и върху главата на Павел. Наведе се и го целуна по челото:

— Благодаря ти, Боже! Добре дошел у дома!

След това направи нещо, от което настръхва кожа­та по цялото ми тяло дори и сега, само при спомена за този миг. Баба Настасия приклекна пред Павел, за да са на едно ниво очите им, като го държеше за ръка през цялото време. Гледаха се в очите дълго, без да проговорят, а малкият бе замрял, замръзнал. После старата сведе глава пред него, вдигна ръката му в своята и я целуна. Накрая положи челото си върху малката му длан – точно там, къ­дето го бе целунала. Чак Богомил, който стоеше до мен и гледаше сцената, се прекръсти и пребледня от вълнение и страхопочитание.

В този миг разбрах, че всичките ми земни стъпки, всичките ми загуби, победи, любови, предателства, коле­бания, слабости, безумни решения и прояви на твърда воля, са имали своя дълбок и скрит от мен смисъл, но и много ясна цел – трябвало е да доведа Павел тук. А за да стигна до това решение, е било нужно да бъда точно тази, която бях в онзи момент. Това нямаше да е възможно, ако не бях минала точно по този път и не бях срещнала точно тези хора. Както в момента знам, че и моята смърт е част от този по-висш план. Може би душата ми и душата на Павел така са се разбрали там, горе. И се надявам някога негова­та душа да му разкрие целия замисъл на пътя му до ска­лите. Със сърцето си разбрах, че съм една частица, една малка брънка от нещо много по-голямо от човешките ми възможности за разбиране. Знам, че преминах успеш­но през препятствията и видях повечето от знаците по пътя. Сега ми остава просто да дочакам изгрева. Детето ми е умно и силно. И ще живее между ангелите на скалите. А може би Павел също е някой от тези ангели, а аз съм била избрана да го родя, да го доведа тук и да им го оставя, за да го посветят в нещо, което за мен ще остане завинаги тайна. Когато отида горе, ще разбера. Сега искам за после­ден път да обичам и да се опростим с живота ми. Преди да го напусна. Целия, с всичките грешки, слабости, отклоне­ния от пътя, болки, прошки, любови и радости.

Когато в онзи ден – деня на първата им среща в чер­ковния двор, Павел се изправи заедно с баба Настасия, в очите му имаше сияние и познание, нещо свръхчовешко, което премина бързо като сянка. Виждала съм този пог­лед и преди, още когато беше съвсем малък. Сякаш ня­какъв старец надникваше през очите му за секунда-две, поглеждаше ме като за поздрав и после ми връщаше дете­то. Малкият се усмихна и каза на Богомил:

— Ще ме качиш ли горе, при камбаната?

— Ако мама разреши – промълви Богомил с все още пресъхнало от вълнение гърло.

— Отивайте, от там се вижда моята любима скала!

— Бързо, бързо да видя скалата на мама! – извика Па­вел и сякаш литна към вратата на черквата.

 

* * *

 

Това лято беше приказно. Майа пристигна няколко дни след нас и както каза Богомил, приличахме на истин­ско семейство. Не беше най-дългата връзка между влюбе­ни, не продължи повече от половин година, но пък ми даде преживявания за цял един живот. Благодарна съм. Обичах и бях с любимите си хора на любимото си място. За какво повече бих могла да моля Бог?

Един ден в двора на черквата видях Демир. Седяха с баба Настасия на пейката под ореха и си говореха тихич­ко. Здрависахме се. Тогава все още бяхме почти непозна­ти. Обещах му да намина да ги видя, преди да се върнем в София. Вечерта преди пътуването реших да направя любимата си прощална разходка из града. Децата играеха на плажа с Богомил до късно, понякога ги прибираше след нощно къпане почти заспали и изпити от водата, целите в пясък и водорасли. Сякаш ми връщаше два черни тала­съма. Дали ще останат приятели, когато си отида? Дали след раздялата ни с Богомил ще се забравят? Не знам. Дядо Боже ще реши. Или те самите.

Вървях по созополските улици сама и за първи път тълпите от хора, задръстващи улиците му, не ме драз­неха. Радвах им се, попивах енергията на отпочиналите им усмихнати лица.

Неусетно стигнах до скалите на Стария град. Слънцето слизаше бавно над хоризонта. Беше 1 септем­ври. Време за сбогуване с морето точно когато става най-красиво. Морето е вълшебно, когато изпраща лято­то. Упътих се към къщата на Михаил. Нямаше никого на зида. Подминах и погледнах към скалите. Бяха там – Де­мир, Михаил и една жена с дълга черна коса, прихваната ниско с шнола. Само след няколко месеца тя щеше да бъде моя сестра, моя майка, моя приятелка и новата майка на сина ми. Щяхме да се обичаме до болка, до смях през сълзи, до сливане на сърцата като между влюбени. Никой не може да обича като Луиза. Толкова сурово и чепато и толкова гранитно твърдо, че можеш спокойно да се под­пираш на тази любов векове наред като на скала и да си сигурен, че няма да помръдне. Седяха с гръб към мен и към дефилиращите като на парад туристи и не можеха да ме видят. Не се обърнаха нито веднъж. Светът им се със­тоеше от скалите, морето и тях тримата. Нищо повече не им беше нужно. Това струеше от тях – завършеност, самодостатъчност, красота. Залезът галеше гърбовете им и ги беше оцветил в златистооранжево. Грееха върху скалите като трима рицари в златни доспехи. „Златно – цветът на Бога. Три – числото на Бога“, помислих си. Или някой ангел ми го подшушна.

Седнах на зида и запалих цигара. Очи не можех да от­късна от тях. Бяха като скулптурна композиция в медно-златисто. На фона на водата и небето фигурите им сякаш горяха. В душата ми нахлу силно като гръм усеща­не за дежавю, за съдба. „Орисия, Боже!“, както казва баба Настасия. Това чувство се задържа в мен, докато не усе­тих как се разля като топлина в стомаха ми и в слънче­вия сплит, чак до петите надолу и нагоре по раменете. Изпълни цялото ми същество. Мисля, че в този момент разбрах какво означава да се изпълниш с божия благодат. Запалих още една цигара. Аз им се любувах, поглъщах ги с очи, наслаждавах им се, а те не знаеха. Толкова честен и красив е този начин да обичаш нещо или някого!... Защото отговорът му не те интересува. Любовта ти не зависи от това дали ще ти отговорят с любов, или не. Вярвам, че Дядо Боже ни обича точно по този начин. Знаех, че е важ­но картината с тримата в гръб на скалите да проникне до последния пласт на съзнанието ми, на спомените ми, на душата ми. Тогава не разбирах защо, но баба Настасия ме беше научила да стоя тиха и да слушам любовта в сър­цето си. А баба Марина ме учеше да слушам кожата си: „Настръхне ли, внимавай, нещо важно се случва наоколо“. Слушах я, чувах я. Едва след четири месеца щях да разбера смисъла.

 

Не им се обадих тази вечер. Щях да счупя дори със стъпка само това съвършенство на близостта и да на­руша мелодията на съдбата, която се лееше сякаш от небето в тези минути. Тръгнах си бавно. Но те трима­та и скалите им останаха да живеят в мен. Някак сви­ше знаех, че обичам тези хора още преди да ги опозная и обикна. Наистина е нужна тишина, когато Дядо Боже ти говори. Беше се постарал небесният старец да нарисува най-красивата картина на бъдещето ми, така че да ме впечатли и да не остави никакво колебание в мен, кога­то по-късно се наложи да взема решение. Сега се учудвам на великото си безразсъдство да не се усъмня и за миг в преценката и вярата си, че те тримата ще приемат и обикнат Павел като свое дете и ще го отгледат след смъртта ми. Има неща, които просто знаеш. От Бог, от въздуха, със сърцето. Така, както има хора, които оби­чаш и не се питаш защо. Запиташ ли се, вече говори гла­вата, не сърцето. Не Бог.

 

* * *

 

Следващите месеци от живота ми са само глаголи и прости изречения. Нямам спомен за точни емоции, защо­то беше ураган, който метеше, събаряше, разрушаваше, унищожаваше целия ми живот дотук.

Богомил просто си тръгна. Внезапно, без предупредителен изстрел. След един прекрасен уикенд само два­мата в Арбанаси. Беше началото на ноември. Дойде, каза, че слагаме край, че не може да ми даде това, което ми трябва, че е по-силно от него, но усеща, че точно така трябва да бъде. И ме простреля в упор. Мъжете не умеят да се разделят без клишета. Те ги спасяват от ада да из­рекат истината. Тръгна си. Повече не вдигна телефона, не ми отговори на нито едно съобщение. След три сед­мици установих, че съм бременна. Отново не вдигна те­лефона. Бях решила да задържа детето. Покрай бремен­ността обаче лекарите откриха нещо притеснително в резултатите от изследванията ми. Започнахме дълги и безкрайни прегледи, лаборатории, скенери, приеха ме в болница. Спомням си как на едно свиждане Павел ме гледа­ше с изплашени очи. Той вярваше, че съм се разболяла от мъка по Богомил. Не беше далече от истината. Бях рухна­ла и физически, и психически. Само мисълта за бебето ме крепеше, но го пазех в пълна тайна от всички.

— Мамо, струва ми се, че надеждата не е най-добро­то лекарство, когато си изоставен – мъдруваше с очи на ангел, кацнал в леглото ми, малкият ми ангел.

— А кое е правилното лекарство в случая?

— Да го забравиш.

— А ако не мога, синко? – признах пред детето. То и без тва беше съвършено наясно, че е така.

— Би трябвало да можеш. Ти си толкова силна и голя­ма. Нали има гуми за молив? Какво пречи да има и гума за любов?

— Самата любов, детето ми.

— А защо той успя да изтрие любовта, а ти – не? По-бързо ли обича от теб?

— Не. Просто самият той бързаше в друга посока.

— Ами тогава и ти смени посоката. Поне докато по­расна и измисля гума за любов. И аз ще побързам. Заради теб, мамо!

Ужасих се от мисълта, че нещо, което изживявам аз, може да накара сина ми да поиска да порасне по-бързо. За мен няма нищо по-престъпно от поведението на ро­дител, който заради себе си, колебанията си, раните си, слабостите си, зависимостите си и лъжите си е лишил едно дете от детство. Децата имат правото на свои­те години чистота и безгрижност. Смъртта на баща му и без това ми се струваше огромна несправедливост от страна на съдбата спрямо детството на Павел. Учех се на смирение, докато го отглеждах сама. И на сила и мъд­рост за двама.

На другия ден ми съобщиха, че имам рак и се налага спешно да ме оперират. А след това да започна химиоте­рапия. „Не ти, аз трябва сега много да бързам. Заради теб, синко. И нямам време за грешки“, си казах, преди да вляза изтръпнала в кабинета на професора. Все още помня тази страшна пустота вътре в мен. Осъзнаването на смър­тта започва с празнота в ума и в сърцето. Чак после те връхлита болката. Попитах направо може ли да изрежат максимално този рак и да не се занимаваме с разсейките. Просто да ме оставят да умра без химии и лъчетерапии. Обидено ми отговориха, че трябва да се боря да удължа живота си и да опитам всичко заради себе си и детето. Помня как изкрещях на доктора:

— Искате да ме гледа години наред без коса, слаба, неспособна да бъда нищо друго, освен сянка на човек, със забити игли във вените, повръщаща, припадаща и накрая неадекватна от морфин? Всички около мен да се превър­нат в милосърдни сестри? Да нямат друг живот, освен моята болест и очакване за смърт? Да нямаме други раз­говори с детето, освен този за болестта? Искате то да умира с мен още една, две, пет години? Да се събужда с ужаса дали тази нощ точно не съм умряла, докато той спи? – Не можеше да ме спре. Ако беше гъкнал, щях да го убия. – Да отровя детството му и последните си дни с него в разговори за смъртта? И наричате това борба за живот? За чий живот, господин професор? За неговия или за моя? Ще ми гарантирате ли, че след всички химио- и лъчетерапии ще се излекувам? Или ми предлагате просто една по-дълга агония? Гледала съм дядо, болен от рак. След всичките ви прескъпи химио-, лъче- и не знам още какви терапии. Знаете ли какво изпитват околните, когато ня­кой, болен от рак, си отиде след месеци грижи с памперси, вливания, морфин и тонове лекарства? Знаете ли? – Про­зорците кънтяха. – Облекчение. Върховно облекчение. Не искам детето ми да изпита облекчение от това, че майка му е умряла най-накрая. Разбирате ли?... Искам да ме пом­ни здрава! Та той няма още осем годинки! Не ме учете как да си изживея последните месеци или година от живота и как искам да изживее тези месеци с мен детето ми. Колко време ще имам след операцията, ако изрежете тая гад от мен възможно най-успешно? Това ми е въпросът!

— При успешна операция може да имате и само поло­вин година, но може и година-две. Не мога да прогнозирам точно. Не съм врачка Имате разсейки в други органи. Но пак ви съветвам да се подложите на терапия. Ще ви га­рантира повече време с детето. А и няма как, дори да се откажете от терапии, да се справите с болките накрая без лекарска намеса. Освен това трябва да отстраним плода преди операцията, за да не предизвикаме спонта­нен аборт с кръвоизлив по време на операцията. Некон­тролираната кръвозагуба може да е фатална.

Опитах се да смекча тона. Лекарят не беше виновен нито за моята болест, нито за моята бременност.

— Разбира се – въздъхнах. – Просто ви питах колко ми остава след операцията, а как ще го изживея и как ще се справя с болките накрая, нека бъде моя грижа. Аз достатъчно грижи ви създадох. Извинете ме за избухването!

— Не се притеснявайте! – Каза го меко и със съчув­ствие. – Съвсем нормална и обяснима човешка реакция на гняв срещу съдбата. Аз ви казах – не мога да бъда съвсем точен в прогнозата си. Може да е по-малко от година, може и да е повече. Да планирам ли операцията за след че­тири дни? А утре да прекъснем бременността?

-Да.

Оплаках малката точка от екрана като живо дете. Беше последното, което ме свързваше с Богомил. Ако е вярно, че душите си избират пътя и родителите, как­то твърди Демир, тази душа беше много упорита и явно много искаше аз да ѝ бъда майка. И когато махнах бебето на Калоян, и сега вътрешно бях убедена, че е момиче. Едва ли има жена, която да не е мечтала да има момиченце. Дори после, когато се преместихме да живеем в Созопол, от чисто любопитство попитах баба Настасия дали ин­туицията ми е подсказвала правилно. „Не е една, две души са биле. Женско е било писано, и двата пати. Чула си ангело какво ти кажува. Имаш уши ти, оти сърце имаш. И очи имаш, от баба ти дар. Они затова умрелите се ти говорат на тебе. Оти ги чуеш. Иска ли им прошка на дечинята, Боже? Майката требе да измоли прошка от душата на детето за секи пат, кога го е спрела да дойде на свето. Ке идеш на черква и ке запалиш две свещи за душите на дечинката. Бог ке те чуе и ке ти прости. А мажо го оста­ви на Вселената. И единийо, и другийо. Кога се откажеш от рожба, от Бог се отказваш, от тебе си се отказваш. Ке го разберат. По най-труднийо начин.“

Веднага отидохме в черквата с баба Настасия. Тя седна кротко на един стол зад мен и ме остави да правя каквото душата ми каже. Взех повече свещи. Запалих две за душите на децата, две за бащите им и по една за мен,

За Павел, за храма, за Бога, за баба Настасия. И всичките ги наредих на свещника за живи. В този миг не осъзнавах какво правя. Спомням си, че ридаех така, че всички освен баба Настасия излязоха от черквата и насядаха по пей­ките покрусени. А аз вътре виех, без да съзнавам откъде извира тази страшна болка в мен. Исках прошка от души­те на неродените си деца, исках прошка от Бога, молех го за прошка и за Калоян, и за Богомил, молех Дядо Боже да даде на тези души красиви и добри родители, да се родят здрави деца, да бъдат желани и обичани, Господ да ги за­криля. Бях като в транс от раните, изревах и неродените деца, и бащите им, и предстоящата си смърт, и бъдещи­те сълзи на детето си.

Когато се поуспокоих, баба Настасия се приближи тихо зад мен и ме докосна по рамото: „Елай, Боже, тука – под куполо, у центъро на храмо. Я ке стоя зад тебе! Ти се моли наум, що си сакаш“. Застанах точно в очертания кръг в центъра на черквата, а тя застана зад гърба ми и започна да нарежда полугласно някакви думи. Разбирах само „Боже“. Залюлях се в кръг, главата ми се изпразни от всяка човешка мисъл и имах чувството, че оставам само по душа. Баба Настасия продължаваше да говори тихо зад мен. Не помня колко време е минало в това люлеене, но накрая внезапно залитнах назад, сякаш някаква неви­дима сила ме изблъска от кръга, и старата пророчица ме улови в прегръдката си. Така излязохме от черквата – прегърнати и притихнали. Баба Настасия беше взела вода и ме пръскаше по лицето, докато вървяхме. Про­дължаваше да нарежда почти безмълвно, само с помръдване на устните.

Отец Васил седеше с две непознати жени на пейката пред храма. Едната от тях, се завтече към нас. Плачеше.

Прегърна ме и мило ми предложи помощта си: „Какво да направя за тебе, момиче? Сърцето ми разби, като те слу­шах как ридаеш вътре в черквата“. Баба Настасия се на­меси уверено: „Арно е веке! Сполай ти, нека почива сега!“ и ѝ даде знак с ръка да се отдалечи. Направи го с обич, без укор. Пазеше ме. После се обърна към отец Васил: „Боже, елай да я прекръстиш и да помолиш Дева Мария за милост и закрила. Тая е твоята божа работа днеска!“.

Отец Васил изпълни всичко, което баба Настасия му разпореди. Той дълбоко вярва, сигурна съм, че тя е жива светица и говори с Бог по-успешно от него.

Баба Настасия ме заведе у тях и ме сложи на леглото си. „Сега требе да спиеш – заръча ми. – Виде ли що направи ти днеска у черквата? Тайна, вълшебство, чудо направи ти, Боже!“ Погали ме по лицето. „Не турна свещите на дечинята при умрелите, ами при живите ги нареди сите. И така извика Бог да те чуе. Трогна го ти! И го закле да им даде убав живот и да им даде любов на тея души, дека си спрела да дойдат при нас. Е това е, Боже, верата! Видиш ли колко е просто? Кога милееш за оня свет, кога милееш за душите на ората и тука, и тамо, кога добро сееш, Бог иде да те чуе и да изпълни доброто, що си му заръчал. Ти днеска, Боже, си говори с Бога. И он те опрости с целата си божия любов!“

Заспала съм безпаметно след тези думи. Само си спомням усещането, че в сумрачната прохладна стая на баба Настасия има някакво сияние, някак откъм пода, и че усещам леглото ѝ като лодка, която всеки миг ще се отвърже от пристана и ще заплува по въздуха към Дядо Боже. Последните ми мисли, преди да заспя, бяха за Ка­лоян. Той все пак узна за бебето, докато Богомил нямаше да разбере, ако Михаил не беше отишъл при него. Убедена съм, че му е казал. Разбрах веднага по очите на Богомил, когато прекрачи прага днес. Михаил е бил убеден, че аз няма да му кажа. И е имал право. Аз вече не виждах смисъл Богомил за узнава. Мъжете не могат да разберат колко боли душата след аборт. За тях това е медицинска ма­нипулация, не душевна рана. Спомням си колко безумно отчаяна се почувствах след аборта, когато по обяд пи­сах на Калоян, че всичко е приключило и преминало добре. Не можех да му се обадя, беше с жена си. Не дойде да ме вземе, имал неотложна работа. Попита ме как съм. От­говорих, че плача. Получих съобщение с възможно най-глупавия въпрос под това небе, кратко, по мъжки: „Защо?“. Крещях наум, докато Лили пробиваше в задръстванията по софийските улици, за да ме прибере от болницата: „За­щото, глупако глупав, исках това дете заради теб, за да имаш плът от плътта си и кръв от кръвта си. Защото да роди дете на обичан мъж, е най-големият подарък, който може любовта на една жена да му даде. Защото ми каза една нощ, че си луд да имаш дъщеря и че ако е наша, искаш да я кръстиш на мен, защото ме обичаш като никоя друга. И че ще стреляш по всеки младеж, който ще я закача или нарани. И че ще се разхождаш като войвода по улиците с пушката на рамо да си пазиш момичето. Защото това дете Вселената ни го изпрати за теб, за твоето спасе­ние, защото твоята душа го извика и Бог те чу. Защото беше създадено с любов. Защото то самото беше любов. Защото беше дъщерята, която ти си поиска от небето“.

Отговорих му само с дълъг ред многоточие. След два дни, когато можех да шофирам, заминах за Созопол. Из­ключих телефона си. Калоян не можеше да разбере нито болката ми, нито факта, че краят на връзката ни беше дошъл. Познаваше чувството за вина, но не и усещането за съдба. В неговата глава всичко беше крайно практично. Беше изградил свят с друга жена, живееше в него и искаше да продължава да живее така. Независимо дали му е добре, или му е зле. Освен това беше дал обещание да отгледа нейното дете като свое. И го правеше с много обич. Беше избрал сина ѝ пред своето неродено дете, чиято душа аз върнах на Дядо Боже. И беше избрал другата пред мен. Уважавах избора му. Както и да се чувства в него. Моля се за тях понякога. И за Калоян, и за детето на жена му. Дори за жена му се моля. Децата, без значение чии са, не бива да страдат и да плащат за грешките и злобата на възрастните.

В нощта преди операцията най-после признах на Лили. До този момент дори тя не знаеше. Искам да забра­вя очите ѝ в този разговор, да забравя как излезе от болницата, как плачеше и риташе болничната ограда, до­като не се намеси охраната, за да я укроти. Не знам какво му каза, но видях как човекът я прегърна, а тя безутешно хлипаше на рамото на един непознат. Заради мен. Не ѝ казах, че съм видяла. Аз плачех горе, на терасата, заради нея, не заради себе си. Смъртта се оказа по-страшна за окол­ните, отколкото за мен самата. Тогава взех решение, че ще живея в Созопол. С Павел. Докато смъртта ме отне­се. Детето ми го каза ясно: „Тогава и ти смени посоката, мамо!“ Ангелите говорят чрез думите на децата ни, а ние все се правим на глухи. Съдбата вече ми беше дала посока­та. Трябваше само да се понадигна след операцията, за да замина за Созопол и да купя къща.

Изписаха ме след десетина дни. Възстановявах се бързо. Никой освен Лили не знаеше за болестта ми. Идваха новогодишните празници. Не знаех дали с Павел ще имаме друга Коледа и се постарах тази да бъде най-вълшебната за нас двамата. Беше толкова щастлив и въодушевен! Опитах се да честитя на Богомил празника, но той не отговори на съобщението ми. Имах нужда да го видя, да му разкажа, да му поискам съвет. Исках да поговорим, да се сбогувам с него, да му кажа истината. Исках да знам какво се случи с него, с нас. Исках да умра без спомена за клишетата от раздялата ни. Исках да се разделя с него красиво.

Открих Богомил в един от нашите барове. Пиян и полегнал върху пищния бюст на почти малолетна девой­ка, с чаша в едната ръка, заровил другата между бедрата ѝ. Пред всичките ни общи познати и приятели на масата любимият ми мъж се нахвърли върху мен с обвинения, че го преследвам, че съм демон и вещица, че се чуди как да се отърве и да избяга от мен. Унизи ме. Без да забелязва, че в компанията настъпи неловко мълчание. Мълчах и аз. Тази внезапна атака ме срина. Обърнах се и излязох от бара. Помня онази нощ като сега. Прибрах се, събрах си багажа, изпих няколко бърбъна и запалих колата. Пътьом купих една бутилка бърбън, от която пиех по пътя. Връщах се към единственото място за спасение на душата ми, коя­то кървеше след Богомил.

Призори паркирах пред къщата на Михаил на скали­те. Пияна до безпаметност.

Така започна новият ми последен живот. И всичко из­веднъж започна да се нарежда красиво и без напрежение. В обич, сред приятели. Вечер заспивах с благодарност към съдбата, че ми даде смелостта да направя крачката към този живот. Не признах пред никого, че съм болна. Но Демир вече знаеше. Видях го в очите му. Макар и да няма бо­жествените способности на баба Настасия, Демир е силен ясновидец и веднага бе разбрал цялата истина за мен. Но уважаваше моето желание да запазя в тайна болестта си. За мен ще си остане ангел. Като баба Настасия. Така оби­чан можеш да се чувстваш само от ангели. Между Демир и баба Настасия има някаква силна връзка на духовно ниво, някакво съзаклятие и мистерия, някаква голяма и дълбока тайна, която нямам силата да разгадая. И навярно не бива.

 

* * *

 

Когато се върнах от Созопол и казах на Павел, че отиваме да живеем на морето, той изпадна в такъв луд възторг, че ме стъписа. А аз през целия път треперех от притеснение дали няма да страда за столицата, за приятелите. Нищо такова не се случи. На следващия ден синът ми беше опаковал всичките си играчки сам и ме чакаше да тръгнем. Изобщо не го интересуваше, че идва Нова година. Едва го удържах още десетина дни в София. Взех решение да го запиша следващата учебна година в училището в Созопол. Издействах с големи мъки, връзки и усилия всякакви документи, бележки и разрешителни, за да завърши първи клас като частен ученик. Нямах нуж­да от нищо, освен от детето, морето, книгите и дрехи­те си. Пеехме с цяло гърло на път към новия ни живот. След нас Лили караше буса, натоварен с целия ни свят. В огледалото я виждах как плаче по време на целия път.

Лили е част от сърцето ми. Такъв приятел е пода­рък от Бога. Чувствам се благословена, че съм го заслу­жила. „Остави ми Павел, моля те!“, ми каза, преди да за­минем. „Не, Лили, но ми обещай, че когато си родиш деца, ще почивате по цяло лято и изобщо когато поискате, в къщата ми на скалите. Така ще съм спокойна, че ще си около него много често и той ще си има почти брат или сестра, но родени от теб.“ Плакахме прегърнати през цялата нощ. Накрая тя заспа, а аз будувах и си мислех, че приятелството и любовта са най-безспорното доказа­телство, че Бог съществува.

 

Седмица след като се настанихме при Луиза, пребиха Михаил. Това ме съсипа, Исках да размажа физиономията на местния феодал – престъпник, настанен в новата си роля на почтен бизнесмен и благодетел на региона. Той държеше хората от града и околността като крепостни селяни, зависими от подаянията, парите и даренията му. Всички бях наясно, че това е неговият начин за инвести­ция и реклама. Целият град знаеше, че той е в основата на опита за убийство на Михаил. За да не разгневят феодала си, властите проведоха рехаво и формално разследване, което завърши с неизменното и очаквано заключение „не­известен извършител.“ Не ме беше яд, че се забави строе­жът на къщата, а че човешкият живот може да струва един парцел на скалите. „И за по-малко убиват“, ми каза адвокат Комитова тъжно.

Михаил лежа в кома повече от десет дни. Очи ня­маше от отоците и раните си. Чувствах страх, вина и безсилие едновременно. Луиза беше тази, която ходеше всеки ден в болницата, готвеше, пасираше, хранеше го с лъжица като бебе. Отдавна подозирам, че е влюбена в него, но знам, че не би го признала никога. Тя се чувства недостойна за големия, известния, красивия Михаил К, мечтата на две поколения жени. След побоя се размърдаха и журналистите, които вече го бяха забравили – тълпяха се в двора на болницата, за да получат малко повече ин­формация или да направят снимка на пребитата паднала звезда. Накрая успяха. Една сутрин осъмнахме с обезобра­зеното лице на Михаил в едър план на първа страница на всички всекидневници и в цялото онлайн пространство. Кръвта, смъртта и трагедиите продават. Осъзнах, че няма да оставя на детето си толкова красив и смислен свят, колкото се надявах.

Тези дълги нощи в надежди и очакване на изцеление­то неусетно ни сближиха – мен и Луиза. „Гледам те, гле­дам те, Марино, и се чудя как съм живяла без вас с малкия толкова време“, нареждаше често тя. А аз вече не се пи­тах. Знаех. Това е мястото, това са хората, тук трябва да порасне Павел. Богомил и Калоян бяха рани от миналия ми живот. Грозните им думи, мълчанието им, предател­ството, лъжите им останаха сякаш в друго време. Те не предадоха мен, предадоха любовта. Прощавах им посте­пенно, бавно и необратимо. Предстояха ми нова къща, свещени приятелства и смърт. Достатъчно, за да се за­пълни със смисъл и любов един нов живот.

Съвсем скоро усетих непреодолима нужда да посетя баба Настасия. Както обикновено, имаше хора пред пор­тата ѝ. Приседнах встрани и зачаках. Тук никой не идва­ше от добро. А тя сама избираше кого да покани. Нямаше ред. Тя го определяше според това, което четеше по ли­цата им. И никой не се сърдеше, никой не се чувстваше пренебрегнат. В двора на баба Настасия хората не може­ха да бъдат лоши.

Щом ме видя, веднага ме покани да вляза. Прегърна ме.

— Вида сичко, Боже. Добра е операцията. Отказала си им химиите на докторите, гледам... Какво да ти врачувам? Ти сичко си знаеш! Само нема да се плашиш! Смърт нема, преход има само. Ти ке видиш, ке ти е смешно, кога пристигнеш тамо. Ке се чудиш и ке се смееш, дека ората таков страх имат от нещо толку убаво и леко. Що му е страшното, бе, Боже, да се върнеш дома, питам аз? Настасия  да не съм, ако те лажем. А на онийо, нашийо, прос­ти му, Боже! На художнико, де... Тая отрова от думите му немой да си я тураш у душата.

— Не мога, бабо Настасийо... Той ме мрази!

— Не мрази тебе он, Боже! Чувай ме! Него си мрази, оти виде колко е слаб и малечок пред една жена. Оти е ал­чен за нещо, дека ни знае що е, ни знае що да прави с него. Кажах ти я, моли се да си оди веднага, щом разбере, дека не те обича.

— Не ме обича вече, нали?

— Он никой не обича. И него си не обича. Само детето си и четката обича он. Колко се е научил да обича – толку. Ти веке си дойде при нас. Нема веке страшно. Дома сте си веке с маленкийо. С Демир ке се погрижим и за тебе, и за него. Я нали ти кажах, тая каща на него ке я остава. Да помниш.

— Помня, помня... Ама роднини нямаш ли? Няма ли да се сърдят?

— Идат времена, Боже, дека Господ почва да ни сее. Пресева ни сос ситното сито. Дели човеците и ги сбира като гроздове на чепки. Светли чепки и тъмни чепки. И тура светлите далеко от тъмните. Брат и сестра дели, мъж и жена дели, майка от син дели и ги сбира да са си наб­лизо светлите, тея, дека са близките до Бога. И ги пази. Оти иде новото време и ке ги биде само тея, дека са близо до него. И нема веке семейства. Тая измишльотина ойде веке. Кръвта веке не е най-важната. Свърши се черното време, кога кръвта беше по-важна от душата. Е затова си ти тука с маленкийо. Затова ти избра чужди да го гледат. И права беше, чу що ти кажа Дедо Боже. По дух и по Бог се сбираме веке, не по кръв. Затова ке му остава къщата, нека я има. Тая, твойта, ке им стигне – гледам, голема и ногу е убаво тамо, на скалите, ма мойта па мое да потребе да прибере некоа светла чепка ора тука, на скалите, близо до храмо у скалите.

— Какъв е тоя храм?

— И да те вода, и да ти го покажа, нема да помниш после. Таков е законо на пазителите и на енергиите на храмо. Он е за новото време. Маленкийо ке знае, на тебе не ти е писано приживе да го знаеш. Ти твойта задача към Господ я изпълни.

Така се примирих с човешката си обикновеност. Но бях щастлива да принадлежа към светлите хора на ска­лите. Наведох се и прегърнах баба Настасия. Безгласно ѝ благодарих. И зададох последния си въпрос към нея:

— А Михаил? Ще се оправи ли? Ще се справи ли с всич­ко, което му предстои?

— Не го мисли ти Михаил! Ке оживее, та даже два пъти ке се ожени. Маленкийо му е лек за душата, от Бог изпратен. И пиенето ке сопре след време, ама голема цена ке плати за тая работа. Ти тебе си гледай, он ке се събуди след два дена. Айде, Бог пред тебе, ти след него и ангели­те да те пазат, сине!

Един-единствен път ме нарече така старата ма­кедонка. После ми обясни, че в техния край и към мом­четата, и към момичетата са се обръщали навремето със „сине“. Толкова приютена в сърцето ѝ се почувствах! Стана ми топло и мило от това „сине“, сякаш наистина ме осинови в душата си тази свята жена.

А Михаил не само оживя, но и се влюби завинаги в Па­вел. Станаха неразделни. Цяло лято не спряха да скитат тримата с Демир. Наложи му се набързо и фиктивно да се ожени за мен между разходките с лодка и ловенето на риба, за да мине по-успешно процедурата по осиновяването на детето. Баба Настасия както винаги беше прозряла бъде­щето. Коя ли ще е втората му жена тогава? Истинската? Питам се, но знам отговора. Луиза. Ще разберат ли най-накрая тези двама инатливи, прекрасни човеци, че това меж­ду тях е любов? Ще заживеят ли тримата в новата ни къща на скалите? А Демир и баба Настасия ще пърхат ли около тях, за да ги смиряват и пазят? В оная вечер, когато Ми­хаил през сълзи ме помоли да осинови Павел и да го отгле­да в скалите, Луиза реагира така, сякаш само това е чакала през целия си живот. Майчиното ми сърце знае, че детето ми ще бъде обичано от два небесни и два земни ангела. Баба Настасия и Демир ще му дават истините и тайните на Дядо Боже, а Михаил и Луиза – земната мъдрост, дома и лю­бовта на човешките родители. Те си поискаха това дете от Дядо Боже, те ни повикаха и го чакаха като знак от съд­бата, като голямата награда от Бога, като новия смисъл на живота им в скалите.

Отивам си спокойна. Около Павел ще текат всички енергии и ще има всички елементи. Скалите ще му дават земя, вятърът – въздух, морето – вода, слънцето – огън, а моето ново и единствено семейство – любов от Дядо Боже, закриляна от ангели.

 

* * *

 

Не зная колко време имам още, може би минути... А изгревът е толкова близо! Почти го надушвам, макар че още е тъмно. Ето, на хоризонта изплува онази светла черта. Идва!...

Още малко, Господи, само още малко, моля те!

Събирам последни сили да отида до стаята на Павел, да го погледам как спи усмихнат. Целувам го лекичко по крачето, за да не го събудя. Нека спи. На мама светлината, както винаги съм го наричала!

Обратно до плетения стол на терасата... Чакам из­грева. И смъртта.

Ще поплача малко сега. Да ми олекне преди път.

Ние, хората, не осъзнаваме колко много красота мо­жем да създаваме с енергията си, с мислите си, с думите си, с любовта си. Ако знаехме какво оставяме около себе си във въздуха, ако можехме да го видим, щяхме наистина да приличаме на ангели, които разпръскват само светли­на и добро. Затова не вярвам, че смъртта съществува. Тя е безсилна пред любовта. Любовта остава след тленното тяло във въздуха. Щом тя е там, и аз ще съм там. И Бог също. Така се раждаме всеки ден ние, хората, любовта ни, душата ни и Бог.

Бог се ражда всеки ден. Милиони, милиарди, безброй пъти на ден. Всеки път, когато проплаче новородено. Все­ки път, когато целунеш, прегърнеш и погалиш. Всеки път, когато изправиш приятел. Всеки път, когато простиш, вместо да накажеш. Всеки път, когато понесеш товара на истината. Всеки път, когато откажеш да съдиш. Всеки път, когато победиш страха, навика, миналото. Всеки път, когато запалиш свещ за врага. Всеки път, когато посадиш дърво. Всеки път, когато напишеш песен или стих, когато нарисуваш картина. Всеки път, когато дариш половината от последния си грош на нуждаещ се. Всеки път, когато искрено кажеш „благодаря“. Всеки път, когато послушаш сърцето си. Всеки път, когато изречеш „обичам те“.

Всеки ден се раждаш, когато вярваш, че ти си този, който създава Бог, и точно ти си този, чрез когото той живее. Смъртта е сън.

Слънцето изгря. Благодаря ти, Господи!

 

 

Демир

 

Дано не изгорят децата на това жарко слънце. Кол­ко много се е променила Демира само за половин година... Прозира вече жената зад детето. Огнен нрав има! И очи като стрели – бързи, пронизващи и точни. През очите право в душата ти влиза. Като скалпел. Такава енергия блика от нея, че неволно си мислиш – ако рече, с поглед ще те разреже. Или с ръце желязо ще огъне.

Роди се точно в годината, когато Марина и Павел се появиха за първи път в скалите. И в това няма нищо слу­чайно. Странно е обаче, че нищо от моята мекота и сми­реност не откривам в нея, пък името ми носи. Кръстиха я на мен младите, защото мислеха, че няма да имат друго дете. В деня, в който Джелал и снахата доведоха дете­то за първи път тук, Настасия дойде у нас с „армаган за щерката“. Едва бе проходила Демира. Настасия я вдигна на ръце, погледна я в очите, позалюля я и ѝ каза нещо на съ­вършено неразбираем за всички ни език. Малката се засмя неудържимо, после прегърна с ръчички Настасия, сгуши се в нея и заспа в обятията ѝ. Тогава македонката се обърна към сина и снахата с грейнало от радост лице и занарежда напевно: „Бог с нея! Вида го в очите ѝ. За сите ни е дар! За свето е дар. Сполай ти, Боже! А за нея ке си е дар най-ного!

Маленкийо, дека иде след нея, с буквата „и“ да го кръсти­те.“ Джелал отговори смутено, че лекарите са категорич­ни – няма да имат други деца. Настасия се разсмя звънко и продължително, после се обърна към снахата: „Прати ного здраве на докторо от баба му Настасия, Боже, кога родиш мажкото! Я нали я вида душата му как е тръгнала къде вазе? Спре да се плашиш ти и добрийо Господ ти пра­ти рожба. Виде ли, Боже, оти кога страхо бега, и любовта, и радостите веднага идат? А?... Виде ли?... Ай, Бог пред вас, вие след него и ангелите да ви пазат!“.

Малкият Исмаил се появи, когато Настасия вече беше отлетяла при Дядо Боже, но снахата все пак преда­де поздрав на „докторо“ от нея. Чудесата вървяха редом с Настасия, защото вярата ѝ беше голяма колкото света. И затова способностите ѝ бяха свръхчовешки. Все пов­таряше „Не е от мене, от Бого е, от архангелите е, по менека само като по тръба спущат.“

Благодаря ти, Аллах, за голямото доверие да ме на­правиш духовен брат на един от най-верните си ангели!

Късно ги роди снахата и Демира, и Исмаил, та много им трепери. Все около нея да се въртят, че да е спокойна. Чувам ги в момента как викат и скачат във водата, шу­мът от плясъците им идва чак дотук. Нека да съберат всичко накуп в телата си през лятото – вода, слънце, сол. Скали. Да си заредят душите. Павел е все около тях, голям е вече, ще наглежда малкия.

Добро момче расте Павел. Със светла душа и с очи­те на всички гадателки от рода си. Усеща, вижда, чува, но още се крие от това. Трудно му е да си повярва, но аз виж­дам ясно с какъв дар Дядо Боже го е изпратил при нас. От­веднъж ще се отприщи той, някой рязко ще дръпне пеле­ната човешка от ума и от очите му. И ще остане само по сърце, любов и вяра. Като майка си. Настасия рече, че така ще стане, когато се срещнат с жената пазител. Викаше ми: „У един миг ке е, Боже. Докато клепне с клеп­ки, и ке прогледне у Бого като мене и тебе. Оти дотогава сичкото знание ке му е натрупано у душата като златно имане. Щом я види, и веке нема да се разделят. Като ден и нощ ке са, като слънце и луна, като море и суша. Мажка и женска енергия по равно ке им требат за скалите. Само да я види он, у миг ке му светне и ке разбере оти сичкото това го е знаял открай време. Сега нека расте. И да му крепне умо. Затова му требе Михаил, оти некой требе да го учи мъдро у тоя, човешкийо живот, да пристапя. Зер човек е роден... У тая кожа и с тоя ум, човешкийо, ке тре­бе тоя живот да го мине. Само да го не опущите Михаил с пиенето, Боже. Маленкийо ке лекува големийо с любов, а големийо ке му укрепва мажката енергия по пато. И ке го кара да мисли. Требат си един на друг, та да е мален­кийо готов за даро, дека му е даден. Знако ке му го дам я на маленкийо, кога си затръгвам. Он си е негов по рождение. Макя му нали затова толку време сама луня по тая земя и рано-рано си я прибра Дедо Боже. Да родиш ангел и да го не опущиш на дяволо, ногу любов си требе и ногу сила. Она беше като челик твръда и у любовта, и у верата. Ей я на сега, тука, как е усмихната! – погледна някъде встрани от мен. – Какво ми се хилиш, щерко? Я не ли ти кажах, дека ке ти е смешно тамо, кога се прибереш? Наглежда си го она сино, он знае“.

От малък е сякаш не съвсем дете. Избраните имат тежки съдби с големи загуби. Загубите или те правят светъл и добър, или черен и агресивен. Зависи с колко лю­бов е заредено сърцето. И дали на дявола, или на Бога ще разрешиш да ти лекува раните. Избор е, не съдба. Марина остави на сина си любов за няколко живота. Права беше Настасия, че му предаде знака си. Тя си го позна, щом го видя. Чакаше си го.

А аз сега си имам Михаил за наглеждане. „Опущихме го“, да ни прости Господ. Настасийо, и ти прощавай, не внимавах достатъчно. След малко ще е много пиян, а няма обяд още. Преструва се – неособено успешно, че закача тежести на мрежите, а всъщност пие от сутринта, седнал долу, на брега, при мрежите. Победи го „дяволо“, както наричаше Настасия всяко зло по човека. Довечера ще ги оправя тези тежести и възли.

А Луиза е заприличала на същинска сянка. Душата ми се пръска на парчета, като я гледам такава. Но търпи и не се предава. Като орлица е разперила криле над вечно пияния Михаил.

Павел се държи мъжки и много подкрепя Луиза. За него тя е майката. Все още се надява на чудо момчето. Ще се случи чудото. Михаил ще оцелее. Има още много ра­бота той на тази земя. Пък и аз обет дадох за него пред Аллах. При Неджетин ходжа отидох, пост правих седмица на вода, три нощи спахме двамата горе, в планината, под открито небе, и накрая влязохме в пещерата с храма. Той отваря техния храм в скалите заедно с Велика – баба Лика, както всички я наричат, призната билкарка и знахарка. Свята жена и верен пазител е тази силна родопчанка.

Откак Настасия я няма, аз в нашия храм в скалите не мога да влизам. Без Настасия не ни пускат – нито мен, нито Павел, нищо че той носи нейния знак. Женската енергия я нямаме. Затова отидох при Неджетин ходжа, та в неговия храм да потърсим отговор за Михаил. Неджетин ходжа е седмо коляно ясновидец. Сили има, каквито има­ше Настасия. На мен в този живот ми беше дадено много отгоре върху човешкото, но не колкото на тях. Друга е моята задачата на тая земя. Трябваше да крепя Настасия и да отварям храма с нея, да го опазим двамата. Заради прохода зад храма. Иде Новото време. Бавно настъпва то и като дойде, останалите чисти ще бъдат спасени там. И някой ще трябва да им отвори и да им покаже пътя. А дотогава – да се пази повече от очите, повече от живота. Пагубно ще е за равновесието в нашия свят да се разкрие тази тайна. Ще нахлуе „дяволо“ заедно с човека вътре, в чистото, и ще настъпи ад. Затова ревниво се пази тази тайна и се предава само на когото Господ посочи. Много такива тайни храмове има и много пазители – по цялата Земя. Нашата земя затова така я късат и дерат, защо­то две енергии силни отдолу се пресичат – на огъня и на водата. Бог не прави разлика, когато избира пазителите по религия и род, а само по сърце и вяра. И знаците ни с Настасия това означават, не религиите ни. Ние с нея си знаем, че хората вървят към Бога по различни пътища. И различно го наричат, но любовта е една за всички в този свят. „Дяволо“ и в религията човешка е сложил тъмния си знак. И черното си разделение. Където има в свещените текстове агресия и непримиримост, страх и наказание е той. Прошката и любовта са от Бога.

Моят полумесец е символът на въздуха, на свобода­та и на свободната воля, на лекотата, на мира и хармо­нията. От прапрадядо ми се предава по рода тая брое­ница с полумесеца. Настасия е наследила кръста също от прапрабаба си. Той пък е символът на светлината, на огъня, на слънцето, на твореца, на любовта. Навсякъде по земята, където има храмове, има и пазители на вхо­довете им. Може да са мъж и жена, може да са брат и сестра, може да нямат кръвна връзка, но имат клеймо и знаци от Бога да пазят и предават напред тайната, до­като дойде времето да пуснат хората в храма и към ту­нелите. Хората твърде много са се вторачили в телата и в ума си и много предпазливо се докосват до света на духа. Обикновено го бъркат с емоциите и търсят логи­ката и правилата на материята в света на Бога, който се подчинява само на законите на любовта, свободата и истината. Хората обичат да вярват и във времето. И мерят в него всичко – любови, приятелства, обиди, самоти... Ако им се отнеме времето, ще настъпи тих апокалипсис. Защото ще се наложи да познаят света без условия, граници и зависимости. С две думи – свобода и любов без условия и притежание.

Най-трудните думи за преглъщане от разума.

А аз отидох в храма в Родопите да се моля точно за време. Време за Михаил. Разрешиха му се още години, но ги взеха от мен. Дадох съгласие пред силите на съдбата. Това не се разрешава лесно, не и на всеки. Такава замяна трябва да запази равновесието и да е за доброто на всич­ки. Иначе се отказва.

Неджетин ходжа ме увери, че съм благословен. И го­тов. В душата си наистина съм готов да умра, за да живее Михаил. Не успях да спася Марина, но с Михаил няма да се проваля. Ако Настасия беше жива, щеше да ми каже какво точно да очаквам. Ходжата само ми каза, че ще бъде през деня, ще има ярко слънце и ще прилича на инцидент. За­ръча ми търпеливо да чакам, да не предизвиквам събити­ята и да наблюдавам внимателно. Може и днес да се слу­чи. Вече получих съгласие и знам, че когато дойде мигът, ще направя каквото е нужно. Но не знам кога. И затова не се отделям от Михаил през последните седмици. Ето го, залита вече. И защо Ставрос му донесе нова бутилка?

Всъщност знам защо. Михаил взе да става зъл без алко­хол. И Ставрос не е издържал на молбите му. Приятелите не разбират понякога добро или лошо ни правят, когато ни угаждат. А Ставрос е привързан към Михаил като към капризно, но чаровно дете. Глези го, защото трудно по­нася с душата си сълзите му.

От всички на скалите само ние с Марина умираме доброволно. И тя навремето знаеше, както и аз сега, че смъртта може да пресече пътя ни буквално в следващия миг. Затова следя Михаил като хищник плячката си. Пи­сано е моята смърт да се появи през него. Смъртта обик­новено се усеща едва когато вече е твърде близо. Марина е усетила своята, видяла си е мъглата, затова отпрати Богомил. Когато си се отказал от живота и от любовта на някого, нямаш място и близо до смъртта му.

Красива жена беше тази Марина. И много смела. Жи­вееше на ръба между реалността и духовния свят. Има­ше дарба на ясновидка, която се мъчеше да потисне, но живееше живота си със сърцето на земна жена. Носеше го в гърдите си голо, беззащитно и честно срещу цялата човешка злоба, непостоянство и невежество. С твърда­та убеденост, че то може да издържи всичко. По-голяма вяра в любовта на Бог аз не съм виждал у смъртен човек. Тежка комбинация за човешки товар. Само такава жена можеше да роди и да доведе в скалите следващия пазител. Затова Настасия благослови майката и даде знака си на сина ѝ. Павел все още не разбира какво носи на ръката си, но смътно се досеща, че смисълът е извън логиката на обичайното битие. Със сигурност разбира, че е различен от другите, и затова се шегува непрекъснато с Луиза и Михаил. Обещава, че ще им доведе снаха психиатър, за да лекува цялата ни група безплатно. Чувството му за хумор е по-красиво и по-тънко от това на Михаил, но определе­но е попил иронията и хумора на стария пияница до дъно.

Ще му е нужно по пътя напред. Понякога хуморът дава добро прикритие за тайните. И в повечето случаи буди доверие.

А аз моя знак още не съм го предал. Неджетин ходжа ми каза, че това ще е последното нещо, което ще напра­вя като смъртен, защото следващият пазител ще ме из­прати от този свят. И за него се оглеждам, както и за смъртта, която ще приближи Михаил. Преди време, през лятото, когато Марина беше тук с Павел, Богомил и Майа в къщата на баба Настасия, все си мислех, че дъщерята на художника ще бъде жената пазител от предсказанието. Казано ни беше само, че тя ще има тъмни очи и ще позна­ва мъжа пазител от дете. А за него знаехме, че ще говори с думи на мъдрец от съвсем малък и ще владее новия език. Нямахме съмнение, че това е Павел. Но жената пазител не се появяваше още. Затова се вглеждах в малката Майа и търсех знака от Дядо Боже в нея.

Обаче виждах ясно, че художникът и Марина ще се разделят. Чудех се как да го предотвратим, за да не раз­деляме знаците. А Настасия ме нахока, ама така, с обич, когато ѝ споделих мислите си. Тя не можеше да се гне­ви на никого, нито да съди когото и да било – прекалено много обичаше всичко в този свят, дори хората, които с нищо не заслужаваха обич и оправдание според човешката логика.

Седяхме в нейната градина една вечер и тя ме тупна по ръката почти по детски, преди да ми каже:

— Слеп си, Боже, слепок голем си. Не е такваа баш ра­ботата, каква я мислиш ти. Пред очите ти е, а я не ви­диш. Не се бръкай ти у божиите дела! Кога ни дойде  вре­мето, знаците ке ги дадеме на когото требе да ги дадеме. Храмо ке си ги чека. Храмо не е като човеко да бръза. Храм при човек не оди, обратното е. Ке ти дое времето и ти да си видиш наследнико за скалите. Щом не си го видел още, начи Дедо Боже не сака да ти го покаже, нещо да не омешаш. Я мойо си го видох на миго. Ма ке има глава да пати твойта, дорде си видиш твойо човек. Ке те удари, като гръм у главата ке те удари истината и ке разбереш, дека секогаш ти е била пред очите.

Доверявам се на думите на баба Настасия, защото Дядо Боже все през нейните уста изричаше каквото има да ми каже. Но невинаги беше конкретен. Последното, което можеш да очакваш от Бог, е да бъде конкретен в детайлите. Той не се вълнува кое е детайл и кое е цяла картина, защото Той е във всичко. Той и човека е създал на фрагменти, на противоположни двойки, за да има рав­новесие и да му даде възможността сам да се доизгради. Толкова красота има в този му замисъл и толкова сле­пота от невяра у нас да не разбираме правилно божията свобода!

Веднъж с Павел си говорехме точно за детайлите и цялото. Това момче можеше да стъписа всеки с въпроси­те и разсъжденията си. И до днес е същият. Беше на пет­найсет и пишеше някакво домашно по философия, когато неочаквано ме попита:

— Крайностите не са ли белег за липса на въображе­ние у човека?

— Има огромна ирония в крайностите, синко! Когато обичаш, забелязваш и помниш детайлите. Когато мразиш, пак забелязваш и помниш същото. Много често точ­но този детайл, който си обожавал у някого, се превръща в най-мразения впоследствие.

— А кое пропускаш тогава? И кое забравяш?

— Тихата истина да си верен на цялата картина. Да си справедлив към цялата картина. Детайлът е припевът на автора. Но картината е песента му. С Бог е същото.

— Значи не е до липса на въображение, а до невъзмож­ност да обхванеш смисъла на детайла в контекста на ця­лата картина, така ли? И тогава изпадаш в крайност като оценка, но си ограничен в детайла, което пък означава, че си неточен във възприемането на цялата картина – раз­съждаваше на глас Павел в търсене на собствена логика.

— Можеш да го кажеш и по-просто. Крайностите и инатливата категоричност са обикновено плод на огра­ничено виждане, което може да се нарече в известна сте­пен и липса на въображение.

— Мисля, че ще ме изключат от училище, ако го на­пиша! Луиза няма да понесе да си проваля дипломирането, ще се оплаче веднага на мама и накрая ще обвини теб и „гевгелийската вещица“, Бог да я прости.

Прекрасен е. Толкова се гордея с него! Говори леко и мисли много бързо. Настасия също притежаваше това качество – да изрича най-големите божии истини не­брежно, като че ли между другото, с най-обикновени раз­говорни думи, понякога с поговорки и иносказания, а човек разбираше какво е предрекла или предупредила чак когато вече се е случило. Павел ѝ вярваше с цялото си същество, а мен нарича „разказвачът на приказки“. Толкова много сме свикнали с „дяволо“ в дните си, че сме приели него за реалност, а красивите и честните неща ни се струват фантазии и приказки. Бих предпочел да ме нарича „разказ­вачът на истини“, но звучи по-плашещо.

Веднъж му обясних, че Вселената ни е дала всичко, но само от него зависи какво ще превърне в своя реалност.

Засмя се и каза: „Дядо, доста трябва да поработя над себе си, след като съм си избрал толкова много смърт да има около мен“. Отговорих му: „Не, дете, толкова много тряб­ва да вярваш, че душата ти знае много по-добре от теб кое е добро за теб. Животът ти не е нищо повече от представлението, което тя е написала специално за теб“. Вярата ми в Бог се крепи на непоколебимото ми доверие в него, защото знам, че той не ми дава нищо, което да не е за мое добро, за доброто на душата ми. Което не всеки път е по вкуса на човека в мен. Затова хората роптаят често срещу Дядо Боже. Не разбират причините му да не даде нещо или някого, да ги отнеме, нещо да забави. А вся­ко нещо в живота ни има по-висш смисъл от този, който ние приемаме за справедлив според човешкото в себе си. Това е трудно познание.

Колко храбър беше малкият Павел, когато Марина си отиде! Човекът в него се разпадна на атоми от болка и рана, но Богът в него каза вътре в скалите: „Нямаше друг път за душата ѝ. Не ѝ се сърдя. Само глупаво дете може да се сърди на майка като моята, дори да е умряла толкова рано“. В деня на нейната смърт с Настасия го намерихме да бие с окървавени ръце по „скалата на мама“, както той нарича една самотна скала в залива, и да вика „Мамо, отвори ми!“ Качихме го в лодката и го закарахме в храма в скалите, за да го успокоим. Не помнеше нищо после, но щом влезе вътре, отиде право до скрития вход към прохода. Искаше да се промуши и да тръгне надолу през тунела. Сякаш знаеше всичко предварително. На­стасия обаче го спря. Той послушно седна до входа, ти­хичко захлипа и се опита да надникне, съвсем по детски, през процепа. В този момент заговори на неразбираем език с някого от другата страна. Постепенно спря да плаче, раменете му се отпуснаха в спокойствие и мир, гласът му се изчисти. После се изправи, поклони се пред скалата, обърна се към нас и изрече като в транс: „Да се прибираме. Луиза и Михаил трябва да са спокойни поне за мен. Мама е добре.“

Ще си го спомни някога, когато влезе отново в храма в скалите.

Дядо Боже ни показва и казва истината по възмож­но най-яркия начин. Както ми показа душата на Марина в мига, в който тя се появи на скалите. Тази жена върве­ше по калдъръма към мен и Михаил като ходещо кълбо от рани и предателства, а от нея се излъчваха любов и свет­лина. Такова достойнство не се вижда често. Към нас пристъпваше крехка и чувствителна жена, но както се оказа впоследствие, бе с жилав и твърд характер. Чувст­вителността е особен вид интелигентност, която дос­та дразни „дяволо“. Чувствителните хора го разпознават много бързо. Когато тази проницателност, тази чувст­вителност е съчетана с ум и със сила на характера, как­то беше при Марина, резултатът е интересна, но трудна дори за самата себе си личност.

Мъжете не бяха добри с нея. Обикновено така се случва със силната жена. Привлича слаби мъже, защото усещат, че душата ѝ е лечител, а техните души имат нужда от нейната светлина. От любовта ѝ. Взимат си каквото им е нужно и си тръгват. Само цял и завършен мъж, достатъчно умен и узрял за споделяне на любов, мо­жеше да върви до жена като Марина.

Не ѝ стигна времето да го срещне. Тя лекуваше с лю­бов, защото самата тя беше синоним на любов. Има та­кива хора. Доброто в света и в дните ни се крепи на тях. Бог също.

Първият сериозен разговор, който проведох с Мари­на, беше на скалите в онази зима, когато внезапно прис­тигна посред нощ пияна и смазана от болка.

— Мога ли да ти помогна? – попитах.

— Не ме оставяй да порасна, Демир!

— За това ще се погрижи синът ти. За другото... За болестта искаш ли да поговорим?

— Не. Нека оставим тази тема настрана, докато стане толкова нахална, че да ни се навре в очите.

Бягаше от този въпрос. Още осмисляше смъртта. Сърцето ми кървеше, но не знаех как да продължа разго­вора. Затова просто се съгласих:

— Добре.

Знаех, че човек говори, когато думите сами дойдат при него, а не той при тях. А думите са капризно нещо, идват само там, където мисълта е ясна и е в покой. Емо­цията им дава форма и цвят, но покоят на душата ражда думите. Те винаги са там. Висят във въздуха и чакат да ги намериш. Като всяко нещо под слънцето. Дали ще е лю­бов, къща, цвете, приятел, път, спасение – няма значение. Всичко стои и чака да бъде видяно и намерено.

Седяхме на скалистия склон. Точно там, където предния ден Марина и Михаил бяха пили кафе. После това място стана тяхното място. Беше тихо мразовито утро. Гласовете звучат в студа някак по-остро и от­четливо, а думите пристигат до теб по-бързо.

— Разкажи ми за баба си. На нея си кръстена, нали?

— Да, на нея. Беше топла и загадъчна жена. Ръцете ѝ бяха вълшебни. С тях превръщаше всичко в приказка – от супата за обяд до роклята ми за първия учебен ден. Хора­та я обичаха, но се плашеха от нея. С онова страхопочи­тание, което внушават различните хора. Нейната майка е била известна врачка. Ясновидка, гадателка, както и да я наречем, разбираш смисъла, нали? Като баба Настасия. Такава е била моята прабаба.

— Магии ли е разваляла? – попитах кратко и нетър­пеливо.

— Разказвали са ми, че прабаба ми ги виждала в обикно­вена чаша с вода. На ръката си носела гривна с три кръс­та – единият от кост, другият – от злато, а третият – от сребро. Наливала вода в чашата, пускала гривната и за­почвала да гадае. На някои хора водата сякаш започвала да кипи. Не се наемала старата да разваля магията, само каз­вала дали я има и определяла каква е. Събирала водата от чашите на хората и ходела до реката да я изхвърли. Кръс­тела се над водата и молела Бог да прости на тези, които се месят в божиите работи. Обичала да повтаря на баба: „Няма да се бъркаш там, дето Бог е връзвал и развързвал. Ако Той е решил да раздели мъж и жена, значи така е най-добре за тях. И никой не може повече да ги събере или да ги държи завързани – ни дявол, ни човек, ни деца, ни чудо. Ще се научиш на смирение, че не всичко, което виждаш, разбираш. Но ще вярваш, че е за твое добро. Силният човек се познава по две неща – не наранява нито с думи, нито с дела и не оставя зад гърба си развалини. Отива си, без да разрушава“.

— И твоята баба Марина наследила това от майка си...

— Явно, че го е наследила, но никога не го показа. Но­сеше го, виждах го в очите ѝ, но историята с врачуване­то и вещерките в рода свършва с нея. Когато майка ѝ – моята прабаба, усетила, че краят ѝ наближава, я извикала при себе си. Искала да ѝ предаде и гривната, и знанието. Какво точно ѝ е казала тогава, баба Марина не сподели с никого. Знам само, че майка ѝ доверила: „Жестока е цената да носиш такива сили, да срещаш всеки ден човешка­та лошотия и да се бориш с нея. Но на хората трябва да се помага. Аз платих прескъпо за тоя дар – от пет деца, две момчета погребах, останахте ми само ти, сестра ти и Павел. От децата ми ти носиш това от Бога, дето е у мен“. Погребала баба ми майка си, свалила гривната и я заровила незнайно къде, а после се заклела: „Аз ще имам живи и здрави синове. Прости ми, Господи, но това ще спре дотук“. Баща ми и чичо ми и до ден днешен са живи и здрави.

— Но не е свършило, нали? Просто е живяла с този... дар ли, проклятие ли, чак до смъртта си.

— Да. Тя лекуваше очи, уши, мигрена. С голи ръце. Само лекуваше. Нареждаше някакви думи под носа си, усмихва­ше се накрая, благодареше, правеше кръст на челото на човека, целуваше го там точно, на мястото на кръста, и изричаше: „Бог те лекува, не аз. Бог да е с теб“. Не беше стъпвала в черква през живота си, но по-вярващ човек от нея не съм виждала. Вкъщи нямаше икони, кандила. Но усе­щах как всичко вижда и знае. Понякога предупреждаваше тихичко за нещо, без да се натрапва. Независимо че мама и татко бяха разделени, тя обичаше мама. И не си затва­ряше очите за недобрите черти на татко, но лоша дума не каза за него. Обясни ми, че за доброто на всички са се разделили двамата. Тя и нейният брат ме отгледаха. Каз­ваше се Павел. На него кръстих малкия. После дядо Павел умря от рак. Върви по рода, явно...

— Грешиш, Марина. Тази болест е болест на душа­та. В тялото се проявява най-накрая. Нито е проклятие, нито наказание, нито наследство, но друг път ще гово­рим за това. Не си готова още.

Марина кимна утвърдително, сякаш да убеди сама себе си, а аз продължих да питам:

— На теб ли предаде това умение баба ти? Тя е могла да види на кого да го остави.

— Ах, Демир... Защо питаш такива неща? Не обичам да говоря за това.

— Защото го видях, момичето ми. В секундата, в коя­то застана пред нас с Михаил още през пролетта. Не мо­жеш да ме излъжеш, но ще уважа желанието ти да си но­сиш тайната и да не я споделяш дори с мен.

— Мъгла, Демир! – почти извика Марина. – Виждам мъгла около човека, който ще си отиде.

Прекъснах я, за да я успокоя. Тя имаше нужда да изва­ди тази тайна от себе си, но трябваше да го направи спо­койно, за да го осмисли, докато го изрича. Така е с всичко, което човек таи дълго в себе си. Когато го облече в думи и чуе собствения си глас да го произнася, веднага успява да разбере истинността и значимостта на затаяваните истини.

Погалих леко Марина по рамото и промълвих:

— Тихо, момичето ми. Говори тихо, когато се изпо­вядваш. Изповедта е победа за този, който се изповядва. Победителят не крещи.

Гледаше като в транс. Думите ми проникнаха дъл­боко в съзнанието ѝ. Обърна се към мен, впи очи в мои­те, за да се облегне душата ѝ на погледа ми, и започна да говори по-тихо, сякаш късаше всяка дума от сърцето си и ѝ трябваше опора, ако залитне. Беше часът на моето мълчание. Тя беше таила тази истина в себе си толкова дълго, че в този миг всеки звук би я сгромолясал. Не я до­коснах повече. Когато човек е готов да говори за тайните си, той се нуждае само от тишината на другия.

— А когато си отидат, ги чувам без думи – продължи младата жена. – Не всички. Не мога да го обясня логично. Сякаш цялата им мисъл и желанията им някак се появяват в главата ми. Сякаш ги поставят там. Няма думи. Безсло­весно и ясно. Спомням си, имаше едно съвсем младо мом­че, което загина нелепо при катастрофа. Племенник беше на моя приятелка. Искаше си якето и гривната. Дори не знаех как изглеждат. А него го бях виждала само веднъж за десет минути. Толкова беше неспокоен, че ме изплаши. Имах усещането, че не знае къде е, че не разбира какво му се е случило. Знаех, че трябва да направя и невъзможно­то, за да предам думите му на живите. Както във всички подобни случаи. Дори да те помислят за луд, си длъжен да предадеш на живите заръката на мъртвите. Не ме послу­шаха. После майка му го сънувала няколко пъти да си иска и от нея якето и гривната. Едва тогава ми повярваха.

Имам подобна случка, свързана и с бащата на Бого­мил. Не го познавах лично, не го бях виждала дори на сним­ка. Починал, докато сме били разделени. Когато се съ­брахме с Богомил отново миналата година, аз започнах да сънувам баща му. Най-яркия от сънищата си се престра­ших да разкажа на Богомил. В съня ми танцувахме танго с баща му. Всичко описах на Богомил – костюма в светъл цвят, ризата, косата, усмивката, ръцете. Особено ръце­те, с по-особена форма на пръстите, някак по-плоски. И стъпваше леко, като че ли професионално е танцувал... Богомил беше категоричен, че съм сънувала баща му. Пог­ледна ме странно и пребледня. Пък после се чудя защо ме нарече вещица...

Спомням си и друг сън с баща му. Беше в някакъв чер­ковен двор. Имаше огромно дърво и много хора. Баща му стоеше най-отпред, а зад гърба му – нисичка възрастна жена. „Марина, Марина – извика той, – ела да ти кажа нещо, че тръгвам и няма да се видим повече“. Приближих и той ми каза на ухо: „Не го оставяй още, не се отказ­вай от него, не ми оставяй още детето само. Прости му! Аз съм виновен, аз съм виновен!“. Успокоих го: „Няма да го оставя, обещавам ти!“. В това време жената зад него изскочи иззад гърба му и вдигна ръка към мен: „Как е Илия? Питай го как е Илия!“. Недоумявах. А тя с умиление рече: „Питай Богомил помни ли си първото детско коле­ло!“ И сякаш някой ми показа много бързо някаква снимка на старо детско колело, очукано и счупено сякаш беше, захвърлено до някаква ограда на двора на селска къща. И после тази снимка изчезна. Баща му ми каза накрая: „Кажи на Богомил да те доведе на гроба ми и да те остави за малко да постоиш при мен сама. После да те закара горе, в манастира – той знае, и да питате за изгорялата икона на Богородица, за скритата икона на Богородица. В сте­ната, в нишата... Изгорялата, старата икона...“ Няколко пъти го повтори. И после се събудих. Още под влияние на съня, разказах на Богомил. И го попитах кой е Илия. С глас, пълен с ужас, изрече: „Чичо ми!“. Попитах го: „А коле­лото?“ Мълчеше, пребледнял като платно, и ме гледаше, сякаш съм привидение: „И сега мога да ти го нарисувам, толкова ярко го помня. Счупих го много бързо и го мет­нахме отзад в двора на баба ми на село. Марина, ти си де­мон!“ Много луда изглеждам в очите на другите. А в свои­те собствени очи – най-често. Разбираш ли сега защо не говоря за това?

— Разбирам те, естествено. Заведе ли те на гроба на баща си? – попитах, защото знаех какво означава.

-Не!

— А в манастира поне отидохте ли?

— Не.

Споменът за този разговор с Марина предизвика у мен силен вътрешен гняв. Защо не заминах аз за София вместо Михаил! Щях да го набия Рафе Клинчето на Мари­на, без никакво колебание. Заръките на мъртвите се из­пълняват задължително. Защото се изпращат за добро­то на душите на живите и на децата им. Богомил просто я е помислил за луда, без дори да допусне мисълта, че би могла наистина да е ясновидец. А иначе вярва в предсказа­нията на Нострадамус, чете Блаватска и Рьорих... Чувал съм го да ги цитира, когато водеха спорове с отец Васил. Явно е на мнение, че ясновидецът е истински само ако е умрял. Живите или са луди, или шарлатани.

Много неща ми се изясниха. Духът на бащата е ви­дял, че Марина е последната нишка, която ще задържи Бо­гомил в светлото, близо до Бога. Но той скъса нишката. Ако ще и сто черкви още да изрисува, душата му вече ще е при дявола. Това, че рисуваш светци, не те прави нито светец, нито добър човек. Талантът и светлината на душата не са неразривно свързани. И той го знае. Дори смъртта на Марина не го спаси.

Много такива истории съм чувал и виждал, знам как се предават посланията от мъртвите към живите. Знам и защо се обаждат на точно определени хора, знам каква тежест носят живите, които предават тези послания, знам каква смелост се изисква да говорят за това, особе­но пред хора, които не вярват и веднага биха ги изпрати­ли в лудницата за подобни думи. Но повечето хора с души­те си знаят истината. Марина затова не се страхуваше от смъртта и не вярваше в нея. Просто не знаеше какво се случва след смъртта там, горе.

И аз не знам. Но скоро ще разбера.

— От баба ти голям дар си наследила – промълвих ся­каш на себе си. – И голям товар.

— Преди да си отиде, баба ми подари седемнайсет сребърни гривни. Обичам да ги нося и да подрънквам с тях като героиня от индийски епос – отвърна Марина през смях.

Започна да се отпуска. Когато се смееше, в тъмни­те ѝ топли очи просветваха малки сребристи светлинки и озаряваха фините черти на лицето ѝ. Имаше красиви скули и съвършен нос. Михаил все повтаря, че класата на жените е в скулите, глезените и носа. „Видиш ли месеста камба на женско лице – камериерка е. Вари я, печи я, няма да стане кралица от нея. Да идват конярите. И да стоят далече от кралиците!“.

Марина сякаш разбра какво мисля и опипа носа си. Чуваше мислите на другите това момиче... Продължи да разказва, но вече много по-спокойно:

— Когато ми подари гривните, баба ми каза: „Няма да е леко. Но ще помниш, че това е изборът на душата ти. Тя си има път, който всеки от нас там, горе, избира и който забравяме, когато слезем тук. Това е голямата тайна на Бог – само една част от нас да помни избрания път, за да можем да изживеем с цялата си душа емоции­те и мъдростта на случките в живота си. Затова имаме тяло, разум и дух. Но само душата помни какво е избрала и какво се е договорила с другите души. Когато се от­клониш от пътя, тя ти дава ясни сигнали. Живей тихо и внимателно и се стреми да ги виждаш. Има срещи, кои­то предварително са определени за душата ти. Има и загуби, рани, любови, деца. Най-важните неща в живота си сама си ги избрала. Затова не бива да се сърдиш, ако някой те нарани или изостави, защото може би точно това си искала да изживееш. Причините ги знаят само Бог и душата ти. Но има неща, които се случват въпреки плана на душата ти. Когато някой, с когото душата ти се е разбрала нещо, се отклони от плана ви, това променя и твоя път. Затова нека най-важни за теб да бъдат отго­ворността и честността – към душата ти и към пъти­щата, които душите на другите са избрали. Ще познаеш, че си на пътя си, когато ти е леко и нещата се случват без особени усилия и в много истина. Така ще познаваш и връзките си с мъжете. Ако много се криете или карате, ако се налага да водиш двойствен живот, ако трябва да се съобразяваш непрекъснато, да лъжеш, за да няма скан­дали, ако не се чувстваш свободна и окрилена, ако не се усещаш уважавана и зачитана, не е връзка по душата ти. Хубавите, избраните от душата връзки се отличават с три неща – истина и липса на страх да казваш истина­та, отговорност и уважение към отговорностите и ли­чността на другия и любов без сделки и търговии. Споде­ляне, не налагане, не обещания, не клетви. Нищо насила. И понеже си твърд характер и трудно прощаваш, искам да запомниш нещо от мен – каквото и да ти говорят други­те, каквото и да проповядват модерните ви теории фан­тасмагории, човек е верен само докато наистина обича. Важи и за другия, и за теб самата. Ако изневериш на един мъж дори веднъж, тръгни си веднага. И знай – любовта си е отишла. Ако той ти изневери дори веднъж, тръгни си веднага – любовта си е отишла. Който обича, очи за друг няма, ни сърце, ни ръце. Имай сто любови, но и в стоте бъди само докато те обичат и си обичана. И докато сте си верни. Любовта е цяла, когато обичаш и с тялото, и с душата, и с ума. По-малко от това е компромис с душа­та ти. Обикнеш ли някого така, чула си душата си. И не изневеряваш. Дори и през ум да не ти минава. Изневериш ли, една част от теб е спряла да обича другия – или е тялото, или е умът, или е душата. И е време да си тръгваш. Щом едната част от теб е спряла, и другите части ще спрат да обичат този човек скоро. Изневярата човекът си я е измислил. Няма такова нещо пред Бог – просто истината между двама не е изречена. За да се появи трети, има лип­са на любов и на истина някъде помежду им. Без любов не бива да живееш и да бъдеш с никого. Не е задължително да прекъснеш такива връзки, но е задължително да им про­мениш формата. Между хората остава енергия, която ги свързва дори след раздялата. Затова се опитвай да се разделяш красиво и с уважение – и с хората, и с миналото си. А това не може да стане без прошка и разбиране. Без добро и уважение. Така зареждаш въздуха около себе си със светлина. Ако го направиш грозно, чернилката ще отрови първо теб. Същото е и когато мразиш, съдиш и лъжеш – разболяваш себе си.

Недей в една любовна връзка да търсиш вечност или любов до гроб. Такива любови има само по филмите и в кни­гите. И в света на душите. Не бъркай любовта с връзка. Може да има връзка без любов и любов без връзка. Ти изби­раш дали и колко да останеш в тях. Отговорността към душата ти и всичко, което ѝ причиняваш, е само твоя.

Ти сама усещаш, че си различна. И това няма да се промени. Очите ти виждат неща, които за другите са скрити. И това няма да спре. Изборите ти няма да бъдат разбирани и приемани дори от най-близките ти, защо­то не са в рамките на житейската човешка логика. Само сърцето и кожата си слушай. Настръхнат ли, значи нещо важно се случва около теб, душата ти казва да внимаваш за знаците ѝ.

Ще познаваш хората от пръв поглед. Ще чуваш мърт­вите. Понякога ще казваш неща неволно, нелогично, много често ще забравяш думите, които си произнесла в такова състояние, много често ще мислиш, че е сън. Ще благода­риш за всяко хубаво и за всяко лошо нещо. Без изключение“.

Много ме развълнува разказът на Марина. Видях бъ­дещето на Павел и ми се прииска да ѝ го споделя:

— Ти ще предадеш много от себе си на сина си. Той ще бъде по-голям от всичко, което са носели предците му.

— Не ме плаши, Демир. Искам Павел да е нормален и щастлив.

— Кажи ми, Марина, всъщност колко нормални и не­щастни хора си виждала?

— Много, наистина. Всеки ден.

— Ето, виждаш ли? – усмихнах се. – Павел е такъв, ка­къвто сам е избрал да бъде. Можеш с цялата си любов и с всичките си способности само да го укрепиш да вярва в себе си и да се харесва, но не можеш да промениш избора на душата му.

— Демир, ще му помагаш ли, когато...?

— Докато дишам! Аллах ми е свидетел.

Не я оставих да довърши. Обичам това момче като син. И тя вижда.

Хвърли се към мен и ме прегърна. Държах я притих­нала в обятията си, докато душата ми не прие всичките ѝ огромни болки... За детето, което оставяше на тази земя съвсем само, макар да беше умно и силно. За мъжете, които бяха нахлували в живота и в сърцето ѝ с жените си, с халките си, с лъжите си, без да си дадат сметка, че човешкото сърце не е играчка за няколко месеца, която да захвърлиш, щом ти стане скучно или жена ти те при­бере обратно. За малките и големите предатели, които една толкова честна душа неизменно е срещала по пътя си. Гълтах тези рани и усещах, че в прегръдките си дър­жа жена, изпълнена с разбиране и любов въпреки болките, които носи. Възхитих ѝ се. Аз, старият турчин, който беше здрав, се поклоних в душата си на нея, крехката, разядена от рака и лъжците жена. Тя знаеше как се обича.

В този миг реших – отказвам да се примиря със съд­бата. Ще направя всичко възможно да я спася. Водех я по високоенергийни места, при лечители, при знахари, чис­тех енергийните ѝ полета, но тя неизменно се връщаше в старото състояние. Накрая отидох при старата пророчица:

— Настасийо, помогни ми за Марина, моля те!

— Що сакаш сега? Да те излажа ли? Не ѝ е писано, пи­тала съм веке илядо пати, воля е на душата ѝ. Не барай там, Боже! Нема да си види кащата готова, ама знае, дека убава ке стане. Що сакаш? Да я водиме у скалите?

Кимнах. Точно това исках. Беше последната ми на­дежда.

— Епа да я водиме, като сакаш, да се помолиме, може па Господ и душата ѝ да си сменат решението. Стану­вали са и таквиа работи. Камъните шо ти рекоха, нали я води тамо?

— Нищо добро. Последна надежда ми е скалната черква.

 

* * *

 

Една сутрин още по тъмно аз, Настасия и Марина отидохме с лодката в тайния храм в скалите. Трябваше да изчакаме изгрева вътре в храма. В него се влиза само откъм морето, по суша вход няма. Само с плуване или с лодка може да се стигне до скалната черква. Хиляди хора минават всеки ден покрай нея, но тя е абсолютно неза­бележима и на дневна светлина входът ѝ прилича на мно­жеството отвесни прорези и процепи, с които целият масив от крайбрежни скали е прорязан.

Допряхме знаците до скалата. Единият от камъни­те леко затрептя, дори зазвъня. Само на мен и на Наста­сия е дадено да чуваме звука на скалата, за Марина той беше недостъпен. Тя гледаше стреснато. Опитах да я успокоя:

— Някои деца сигурно са влизали вътре, но после за­бравят какво са видели, как точно и откъде са влезли. Те са чисти души и някои от тях успяват да видят входа. После скалата изтрива спомена. Не знаем как става. Ве­роятно енергията на мястото е толкова силна, че само посветените пазят спомен за вътрешността на храма. Докато си вътре с нас, всичко ще осъзнаваш и ще разби­раш, но после няма да помниш нищо. Каквото е станало, ще го знаем само двамата с Настасия. Силно магнитно и мощно енергийно е това място. Хайде, влизай. После ще ти кажем какво ни е казал храмът..

— Защо трябва да чакаме до сутринта?

— За да посрещнем изгрева. Тогава се съчетават че­тирите елемента: вода – от морето, земя – от скалите, въздух – от вятъра, остава само огънят на слънцето да дойде. А върховният елемент е в сърцата ни. Любов. С лю­бов влизаш и в храма, и в живота. С лице към олтара. От живота, от храма и от любовта си тръгваш пак с лице към олтара.

Влязохме всички – първо Настасия, след нея Марина и последен аз.

Във вътрешността си скалната черква е като пи­рамида с остър връх. В стените ѝ има процепи и отвори, които позволяват на светлината да прониква отвън на­вътре, а подът на пещерата черква е покрит със ситен пясък и солена вода, която се просмуква през скалите. Има плитко езерце в средата. Малко преди изгрева започ­ва отливът, водата се отдръпва и се появяват наредени в кръг камъните около олтара, а в центъра на кръга е го­лемият плосък олтарен камък.

С Настасия позачистихме с ръце камъка, за да се по­каже върху него знакът на Вселената. Същия знак Наста­сия извеза върху кожената чанта, която подари на Павел за първия учебен ден. Ще го види малкият, когато влезе с жената пазител след време. Няма да намери друг подобен знак никъде.

Олтарният камък е разположен точно под върха на пирамидата. Марина застана върху него с лице на изток, а ние с Настасия опряхме гръб в скалата с лица на запад. Между мен и Настасия беше отворът на Слънцето, точ­но на височината на гърдите ни.

Процепът на Слънцето в скалата е с формата на кръг. Когато слънцето изгря, първият лъч премина през него и освети Марина точно в слънчевия сплит. С на­стъпване на изгрева лъчите ставаха все по-мощни и цветът на снопа светлина от бледожълт премина през всички нюанси на топлата гама до кървавочервен. Двама­та с Настасия не помръдвахме от местата си. Гледахме в Марина и в сянката ѝ, която растеше и играеше върху скалната стена зад нея. Колко красива беше тази жена под светлината на изгрева!... Почти нереална. Сянката ѝ играеше точно върху срещуположната западна страна на храма, върху изписания от камък кръг и процепа под него – входът към тайната пещера. Входът на прохода към тунела в скалите. Ако няма човек върху олтарния камък, слънчевият сноп светлина ще огрява и показва право вхо­да към тунела. Той води към много други тунели, свързва се с тях, пресича ги и слиза надолу. Към „долнио свет“, как­то го нарича Настасия. От там идват учителите ни. От там ще дойдат и учителите на следващите пазители на скалната черква. Стояхме с Настасия така, опрени в ска­лата, докато слънцето се вдигна и светлината изчезна.

Отговорът, който храмът ни даде в този ден, беше категоричен. Марина щеше да умре.

Младата жена ни гледаше въпросително. Настасия отиде до нея, прегърна я и каза:

— Ке ти помогнем да е леко и да не боли. Толку ни се дава да помогнем. Душата ти повеке не сака. Ич нема да те боли. Така сте се разбрали и с душата на детето, и с Господ. Не можем да се мешаме, кога Бог е решил да раз­деля и да взима. А и душата ти, ей сега, за последно, три пъти рече, дека волята ти е да нема спасение за човеш­кото ти тело.

Марина мълчеше. Тя знаеше по-ясно от нас дори, че това е изборът на душата ѝ. Беше готова за смъртта си с всяка клетка на тялото си, с разума и с душата си. Сед­нах до нея на камъка, прегърнах я през раменете:

— Благодаря ти, че го доведе, момиче. Така доведоха преди много време Настасия булка тук. Млада беше, двай­сет нямаше още. И тя плати висока цена, мъжът ѝ умря няма и месец след това. Остана бездетна и сама.

— Кого съм довела? – попита Марина.

Наведох се и прошепнах в ухото ѝ:

— Синът ти Павел е следващият, който ще носи и пази тайната на скалната черква и на прохода. Той е бла­гословен и всички светли сили на Бога ще бдят над него.

А ти трябва да си горда и щастлива, че си го родила и си дарила на детето си такава огромна любов.

— И той ли ще бъде сам като Настасия? – тихо зап­лака Марина.

— Нема да е сам, Боже! – намеси се Настасия. – Он ке има убава жена и дечиня. Пазачите са си ора като сите други по земята, само дека носат и знаат повеке. Секой от пазачите си оди с неговата си орисия. Човешката. Я гледай Демир – жена имаше, деца има, внуци... Они са па­зачи, не са светци. Я съм сама и бездетна, оти така съм си избрала. На мен сите ора са ми дечинята. А маленкийо ке пази скалата с жена си. Бог на них ке им даде любов от най-чистата – неговата, божията обич, та да им крепи сърцата. А они ке предадат тайната на храмо и на тунело на тия след них. Они ке си ги извикат и ке си ги поз­наят. Дорде дойде Новото време, се така ке се предава от маж и жена на маж и жена.

Настасия се обърна към мен:

— Айде, да си одиме, Боже. Ке ѝ стане лошо.

И наистина Марина беше почти пред припадък. Едва стигна до лодката. Щом се качи, погледна към изгрева и само каза:

— Зле ми е, бабо Настасийо... Много зле...

И припадна. Настасия плисна вода по лицето и гър­дите ѝ, намокри и китките, хвана главата ѝ в ръце и ми каза:

— Карай, я само ке я върна у съзнание и веднага ке я приспа, оти е ногу слаба. Нека спие!

Като че ли невидими сили помагаха на лодката да стигне по-бързо до брега. Занесох Марина на ръце до моя­та къща. Дори не усети. Спеше в ръцете ми като уморено дете. Настасия веднага започна да вари някакви билки и през рамо ми разпореди откъм кухнята:

— Легай и ти! Уморен си. Днеска храмо беше два пъти по-силен. Не усети ли, дека дойдоа, кога я турийме на камико, тамо, до входо на тунело беа, да ни говорат през скалата?

— Усетих, но реших, че ти ги слушаш. Аз гледах през цялото време как сянката ѝ отзад на стената на храма се чупи точно през гърдите и това ми беше най-важното за гледане днес, Настасийо.

— Ми там ке се чупи! През гърдите, дека иначе, бе, Боже? Като се през сърцето са я чупиле, сиромашката... Ексик да са и маже, и чудо! Таков грех да си туриш на ду­шата, улав требе да си. Ангел да ти прати Дедо Боже, ду­шата ти да ока, да ти се даде любов човек да станеш и ти да му строшиш сърцето и да се изплюеш отгоре му... Па после се чудат оти от болести се не отърват ни они, ни децата им. Ма тея, нейните, двамката, ке си я изсърбат попарата, дека сами са си я надробиле. До дъно ке я изсър­бат, ако се не освестат. Ако доат при мен, ке им помог­на, душа носат, нема да ги повърна от праго. Те на тоя, страхливийо, вида го, жена му сичко ке му земе, душата му ке изпие като вампир, живото ке му изпие, ке го умори. Ке го изсмуче като богомолка, ке го изсмуче, ти кажувам – кащата му, парите му, работата му, живото му, сичко да е за нея и за нейното дете. Неговото он си го фърли още неродено, ама оно при добри ора ке иде, оти Марина му измоли убава орисия. Нали майка е, милата, и на роденото, и на нероденото, и Дедо Боже ке му я даде. А художнико, завалията, ке луня и он у мъгла и църнилка, и нема една читава жена да има. Ке му минуват жените като у сън и ни една нема да задържи. Ке оди по земята и саде рани след него ке остава. А он баш от тая работа най-ногу се плаши. Се ке ги пъди с рана у сърцето, оти ангело си е из­пъдил. И ке го боли зарад сички рани, дека е оставил. Сами си го прават, па после викат: „Ааа, магии! Ааа, проклятие! Ааа, вещици! Ааа, дяволо! Ааа, Дедо Господ лош!“... Оти па они са ногу добри, нале? Не видат дека дяволо у них рипа доволен, та доволен.

— Е, може пък чудо да се случи с тях, Настасийо! Да се молим за доброто на душите им и за чудо. Колко му тряб­ва на едно чудо, за да се случи, а, Настасийо? Нали във ва­шата Библия е описано чудото? Колко му трябва на едно чудо, за да се случи, те питам? – повторих ѝ нарочно, за да се смири. И тя е човек все пак, ядосваше се понякога като смъртен. – Един Юда, един Пилат, един кръст и любов и вяра, по-големи от страха.

— Не повеке, Боже, не повеке... Право кажуваш – тихо отговори Настасия откъм печката. Остави кърпата на плота и се прекръсти. Чух я да прошепва „Прощавай, Боже, прощавай! Грешно се разгневих, ма млада е, Боже, светла е. И я сум човек, жаля...“.

Слушах я как продължава да си говори шепнешком с Дядо Боже, докато тихо потропва с тенджерите. Уне­сох се. Когато отворих очи, забелязах, че Марина е будна и гледа право в снимката на бебето Демира, сложена в рамка върху един рафт на шкафа. Усмихваше се с обич и умиление пред портрета на новородената ми внучка. Ко­гато усети погледа ми, понадигна глава към мен, както си лежеше в леглото ми, и каза с интонацията на пророчица:

— Моите сребърни гривни много ще ѝ отиват!

Настасия на мига се разсмя доволно и с цяло гър­ло. След минута се появи в стаята с голям поднос, върху който имаше чаша за чай, три чинии с димяща зеленчу­кова  супа и накъсани къшеи хляб. Настасия не разреша­ваше хлябът да се реже с нож. „Оти човешката енергия е у ръцете. Миеш ги убаво от дяволо и от мръсотията, викаш „сполай на Бога“ и го кинеш на парчета, та да по­пие у лебо доброто ти, благодарността ти през ръцете. И после да премине сос залъко у тебе това добро. Каков нож и железо студено и остро връз лебо? Що ручаш пос­ле, знаеш ли?“

— Де, пийни тая отвара – каза на Марина, – да ти доат силите. Ке ти требат, Боже! Она види – обърна се към мен, – а ти не видиш, Боже! Ай станувайте да ручаме! После Марина па требе да поспие. Чак кога мръкне, ке я водиме дома.

Марина не помнеше нищо от престоя ни в скалния храм. И нищо не попита. Но душата ѝ знаеше всичко. Аз бях единственият, чието сърце трябваше да се смири и да приеме смъртта ѝ. Отидохме в храма заради мен. Аз трябваше да простя на Аллах само след няколко месеца нещо, което човекът в мен искаше, но все още не можеше да прости на Бог.

 

* * *

 

От страх да не ме обвини и от оня свят Настасия, че „не вида“, сега гледам за трима. Не изпускам Михаил от очи. Вече се е отказал да имитира каквато и да било ра­бота по мрежите и кротко, съвсем по пиянски, седи на брега. Пие мастика направо от шишето, натопил крака в морето. Дочувам откъм скалите гласа на Павел и подвикванията му:

— Не оттам, бе, малката, стръмно е, ще се надереш цялата... Чакай, чакай, слизам да те взема! Не мърдай, бе, инат!

Демира му къса нервите. А аз отстрани навярно из­глеждам като луд старец, който седи сам пред рибарска­та си колиба с мрежи в скута и се смее безпричинно на ви­сок глас. Когато беше на възрастта на внучката ми, Павел беше любимият ми събеседник. Веднъж, призори, докато мълчаливо плавахме с лодката към таляните, ни в клин, ни в ръкав, ме попита:

— Дядо, ти мъдър ли си?

— Не, детето ми. Иначе нямаше да съм толкова уморен. А и нямаше така да се ядосвам малките преда­телства.

— А големите не те ли ядосват? – съвсем логично вметна малкият.

— Големите предателства поне са честни, видими, показани. Малките са като пясък в леглото. Можеш да спиш с тях, но правят съня неспокоен.

— Разбирам защо си уморен, дядо. Трудно се спи всяка вечер с пясък в леглото. И в сърцето... Може би трябва да си изтупаш чаршафите.

— Ще ми помогнеш ли?

— Този пясък си е твой! Аз за моя сам ще се погрижа – изтърси през смях Павел една голяма истина.

После позамълча, явно се замисли. И пак попита:

— А защо Дядо Боже ни праща предатели?

— Дядо Боже е много хитър, синко. Току сложи на пътя ти я малък камък, я малък предател, та да те види дали стъпваш внимателно. Малките камъни по пътя, сине, са там, за да раздрусват колата, да те държат нащрек и да те учат да караш внимателно. Напомнят на пътуващия, че няма идеално равен път. Стоящият на едно място не знае за малките камъни, но и не познава красотата и мъд­ростта на трудното пътуване. И затова като ти сложи малък камък и малък предател на пътя, ти ще се приспънеш веднъж-два пъти, ще се пораздрусаш, пък ще се пос­преш да помислиш малко. И като си удариш я пръста, я душата, смее се Дядо Боже, щото знае, че следващия път ще ги прескочиш и ще продължиш здрав.

— А големия камък и големия предател защо праща?

— Големите камъни, чедо, са за голяма стъпка. Те ще те учат на избор. На решение. Или ще ги заобиколиш, или ще намериш начин да ги преместиш, или ще ги надвиеш, или ще се уплашиш и ще се върнеш назад. Видиш ли голям камък, значи Господ вярва, че си готов да действаш. А го­лемият предател винаги е най-близо. И затова най-трудно се вижда. Но това е неговият избор, не твоят. Голе­мият предател е страхлив, сине. Инак няма да е предател, а враг. Но ти не се страхувай, а се учи да обичаш. Любовта побеждава всеки страх – и твоя, и чуждия.

Вече бяхме пристигнали при таляните, издърпахме мрежите, хвърлихме новите и продължихме нататък. Направих от Павел истинско морско дете – плува и се гмурка като делфин, разбира от риболов, знае всичко за рибите, за навиците им, за пасажите, сезоните, позна­ва вълненията на морето, с гърба си усеща кога вятърът сменя посоката. Чевръст и схватлив е, като бръснач му е мозъкът. Загнездила се беше темата с предателите в главата му и каквото и да вършеше, чепкаше наум мисли и въпроси, правеше асоциации. Знаех си, умълчи ли се, ще последва въпрос. Не се забави много:

— Обаче, дядо, предателят, голям или малък, трябва първо да е бил близо до теб, да ти е бил близък, да сте се гледали очи в очи и после да ти обърне гръб, нали?

— Обърнатият гръб е голям урок, детето ми! Обър­натият гръб на човек, комуто си подал ръка в тежък  мо­мент, когото си приел в живота си с отворено сърце, лице в лице, е твоят истински урок по доверие.

— Точно това не разбирам, дядо! Защо ще ти обърне гръб този, когото си обичал и който очевидно те е оби­чал? – разпалено попита Павел.

— Не е важно защо той е предпочел да ти обърне гръб, сине. Човекът и душата му имат своите си причини и за верността, и за предателството. Това е негов избор, а може би и негова рана. Или слабост, или страх, или тайна, или зависимост. Важното е ти да имаш очи и спомен за лицето му и след като ти е обърнал гръб. Никой обърнат гръб не бива да бъде по-голям от следващото ти доверие. Никой!

— Е, нали ти все повтаряш, че верността е качество на любовта! Запомнил съм го. От твоите думи излиза, че някой ще ти е верен само докато те обича. После може да си те предава на воля. И ще има и оправдание, и причини.

— Да спреш да обичаш един човек, не е повод да преда­ваш душата му, доверието му и общото ви минало. Ако не уважаваш любовта и доброто и в минало време, не уважа­ваш себе си. По пътя си ще срещнеш достатъчно наем­ници и минувачи и достатъчно верни хора. По-лесната част от задачата е бройката. По-трудната част е бързо да видиш разликата.

— Какво означава „достатъчно“? И къде е границата между наемника и верния?

— „Достатъчно“ е лична мярка, синко. Там ти опре­деляш границите. Много предатели съдбата дава само на силните. На останалите им изпраща лакеи и слуги. И пари. За да си ги купуват. Ако си отгледаш достатъчно врагове и се сдобиеш с достатъчно предатели, ще съм спокоен, че е станал човек от теб. Само клоуните и коминочистачите  са всеобщи любимци. Но това е професия, синко, не характер. А колкото до наемника или минувача... Рано или късно, те самите си определят цената. Верният има само стойност. Цената е въпрос на търговия, на размя­на, на сделка. Аз на теб – ти на мен. Верният не търгува. Нито с теб, нито със себе си.

Разбра ме. Когато нещо стане ясно на Павел, погле­дът му придобива гранитна твърдост. След това поглъ­ща новото познание в себе си, оставя го да попие в ума му и очите му пак стават млади, любопитни и искрящи. Носи сребристите лъчи от очите на майка си. Тя затова го наричаше „светлината на мама“... Толкова много прили­ча на нея! Има същото безпощадно чувство за справедли­вост и честност. И притежава нейния вътрешен добро­волен отказ да съди другите. Беше се научил да наблюдава и разбира, да вниква, да се поставя на мястото на другия. И най-важното – беше се научил да обича хората и да им се доверява. Стара, голяма душа носи това момче.

Наскоро ме попита:

— Дядо, не разбирам какво постигат хората, като се обвиняват и се съдят един друг. Като съдиш някого, не ти става по-добре. И знаеш ли какво забелязвам и е мно­го странно? Най-много обичат да съдят другите точно хората, които имат най-много причини те самите да бъ­дат съдени и укорявани.

— Така е, сине! Най-грозно съди виновният. Малкият виновен човек. Най-безмилостно и най-шумно. Ще при­тури върху човешката ти вина и своята присъда. Онази, дето му е отгоре. Защото не може да я понесе, но усеща, че вече му е прочетена. И търси под дърво и камък друг виновен, за да му я стовари на главата, та дано се осво­боди. Затова малкият човек съди двойно. Но да знаеш, че в тая Вселена няма как да се спъна аз, пък да си счупиш крака ти. Такъв човек трябва да помилваш двойно в душа­та си, както той двойно те е съдил. И няма значение дали ще е чул и разбрал прошката ти. Свободният след това ще си ти.

— Голяма стъпка е това, дядо. Много търпение и мно­го мъдрост ще ми трябват, та да се науча да я правя – Замислено въздъхна Павел.

Гласът му вече мутира и сякаш друг човек ми говори. Няма да видя какъв мъж ще стане от него с очите си, но ду­шата ми вече го е видяла. За всичко в този живот е така – види ли го душата ясно, ще го бъде. Бог ѝ го е показал.

— Голямата стъпка, детето ми – опитах да обобщя, – е всъщност най-малката. Изглежда страшна и голяма, защото слага граница. Между теб и някого, между теб и миналото, между теб и твоето „вчера“. Това са големите малки стъпки на промяната. Те не се учат, сине, позна­ват се.

— Дядо, затова ли вие, старите, изглеждате тъжни? – неочаквано изтърси Павел.

Има ужасния навик да поставя въпросителен знак там, където аз уж окончателно съм поставил точката. Но това е младостта... Нейна е привилегията да променя текстовете, които ние, възрастните, намираме за съ­вършени и завършени, принуждава ни с въпросите си да преосмисляме и себе си, и постулатите си.

— Затова, сине... Защото имаме твърде много неща за обичане, твърде много неща за забравяне и твърде мал­ко време и за двете.

— А надеждата? Къде е надеждата тогава?

— В спомените, детето ми. В онези, хубавите, дето живеят в душата.

 

* * *

 

Гледам морето и гърба на Михаил на фона на вълни­те. И си припомням историята на нашите скали, на на­шите души, на нашето море. Преди да се съберем всички тук, душите ни бяха бездомни. После всеки от нас стана дом за другия.

И двамата с Михаил в момента гледаме едно и също, но виждаме различни неща. И си спомняме навярно различ­ни неща. Тази вода все още е наш съюзник. И наш приятел. Което е повече от съюзник. Морето е като тишина, спо­делена с приятел. Каквото и да изречеш наум, вече е раз­брано. И каквото имаш да чуеш, вече е изречено. „Който има уши, нека слуша“, е казано в Библията, дето Михаил все ми я цитира, но дали той има уши да чуе? Научиш ли се да разговаряш с водата, разбираш езика на любовта. И на Бог.

Чувах Дядо Боже много често и в думите на Павел. Като всяко чувствително дете, той забелязваше всичко и го изживяваше дълбоко. Помня как веднъж, малко след смъртта на Марина, го заведохме с Михаил на театър в Бургас. На главната улица седеше просяк и ние му дадохме монети, после продължихме. След няколко крачки видях­ме, че Павел плаче. Спряхме се.

— Но защо, дете, плачеш? Какво се случи?

— Толкова е голяма земята, дядо! И толкова много празни къщи има на нея... Защо има бездомници? – чак се давеше от плач малкият.

Хлипаше така тъжно, че Михаил го вдигна на ръце, за да го успокои. Бащата в него вече беше готов да дава любов. Безусловно.

— Бездомник, чедо, не е човек без къща, а човек без дом за душата си – говорех аз през рамото на Михаил. – Без­домник  е човек, дето се прибира вкъщи с душа на сделка, в къща на сделка, с живот на сделка. Има ли любов, човек е у дома навсякъде, сине, дори в кашона на улицата. Затова и ти първо бъди у дома при себе си, вътре в себе си. После ще ти е лесно за две неща – да съграждаш от нулата и да бъдеш дом за другия.

Толкова много пораснахме ние с Михаил покрай Павел. Дядо Боже много добре знае какъв ангел е потребен на ду­шата ти във всеки един момент от пътя ѝ. Но за да спаси сега Михаил, му е нужно нещо много по-разтърсващо от среща с ангел. Трябва му загуба – непростима, непреодо­лима, заради която да пожелае да убие „дяволо“ в себе си. Има моменти на просветление все още. Тогава внезапно се появява предишният Михаил – онзи, който живееше в честна сделка с алкохола си, преди да му предаде душата си изцяло и да капитулира пред него. В такива моменти ми се искаше да го прегърна и да извикам: „Здравей, старче!“ Изплуваше като от мъгла и се усмихваше по онзи начин, заради който всичките му магарии биваха моментално опрощавани. Големият чар на този мъж е честността на детето в него. Без да има и щрих инфантилност в това поведение. Да не си жена около Михаил...

— Тези, които ще ти помогнат да забравиш лошото, са тези, същите, които ще ти помогнат да се върнеш, Михаиле – му казах преди няколко дни в един от миговете, в които съзнанието му се проясни.

— При себе си ли, Демире?

— Не! При това, което си избрал да изживееш. Човек някак знае как да изживее себе си въпреки другите. И по­някога въпреки разума си. Защото душата му има избор за себе си преди тях. Дори да не го помни. Нашите избори са толкова тихи, колкото се осмеляваме да бъдем честни. И колкото се осмеляваме да бъдем силни. Шумът, гневът, излишъкът от думи са знаците на отклонението от из­бора. А ти си прекалено шумен напоследък, Михаиле!

— Ще спреш ли все някога да ме плашиш?

— Вярваш ли, че мога да те изплаша повече, отколко­то ти самият можеш да се самоизлъжеш и да се самоу­нищожиш?

Надявах се да ме е разбрал. Знаех какво прави алкохо­лът с човека. Първо унищожава волята, после характе­ра и накрая интелекта. Нямах никакво време, за да спася човека. Душата му крещеше като ранен звяр за помощ. Освен Михаил, трябваше да спася и Павел. Михаил гасеше бавно, всекидневно и неосъзнато безмилостно светли­ната в сърцето и в очите на детето си. Алкохолът не може да обича никого. Може само незряло да се опитва да имитира любов. Некрасиво, защото прозират лъжа­та и позата. Алкохолът лишаваше Михаил от истинска чувствителност и от способност да обича с душата си. Усещах как Павел се отвращава от милозливите му и ли­шени от истински чувства прояви на внимание и любов към Луиза. Децата имат безпогрешни антени за истина и любов. Веднъж го чух да казва тихичко: „Просто ще го убия, ако още веднъж ѝ каже нещо толкова фалшиво!“. А Михаил си вярваше, безпаметно пиян тогава, че е изпъл­нил сърцето на Луиза с обич, като ѝ пуска за десети път някаква тяхна любима песен и ѝ припява тихо в гради­ната, фъфлейки неразбрано и грозно. За разлика от него Луиза бе трезва. И тъжна. Знаех къде ходи да плаче, за да не я чуе никой. Слизаше посред нощ на скалите най-долу и плачеше с морето, за да скрие сълзите си от Павел. Като всяка истинска майка не можеше да разреши детето ѝ да изплаче нейните рани.

Когато Михаил започна да се влошава, Павел дойде при мен на пристана. Влетя в стаята и извика без предисловия:

— Обещах на Луиза да не близвам алкохол до края на живота си. Заклех ѝ се!

— Опасно нещо е обещанието, синко! Най-вече това, което даваш пред жена. Не само пред майка. Обещанието понякога е голям капан, който сам поставяш за себе си.

— Защо, дядо? Нали мъжката дума е най-мъжкото нещо!

— Да, но за да спазиш или изпълниш едно обещание пред жена, са ти нужни две неща – любов и време. А нито едно от тях не ти принадлежи, защото те си имат собствени закони. Отгоре на всичко, жените, момче, имат различни теглилки за любов и време от нашите, мъжките. И ето ти капан.

— Значи да не обещавам нищо, така ли?

— Обещавай, но само наум. Пред себе си. Мъжът е ху­баво да се научи да обещава в мълчание и да се извинява на глас. Преди време в кръчмата на Ставрос водих точно същия разговор с Богомил, както с теб сега. Още рес­таврираше старата черква. Скачаше като петел срещу мен, че нямало непоправими и непростими неща. Казах му: „Непростими наистина няма, Богомиле, но непопра­вими... Мога да поспоря. Не искам да ти разбивам илюзи­ите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още. Много са ти времето и самочувствието, малко са ти ра­ните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка – смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си прекалил да си играеш с тях. Не дай боже, да си ги подценил“.

— Дядо, Михаил умира отвътре! – вече викаше Павел. Не искам да го казвам на глас, но... Виж му лицето! Нали го виждаш? Чуй го какви ги говори! Той се превръща в безмо­зъчен дебил!

На седемнайсет е страшно да произнесеш таки­ва думи за баща си. На която и да е възраст е страшно и Павел го осъзнаваше. На границата между отчаянието и обичта на сина към бащата ме гледаха едни потъмнели и объркани очи. Една душа крещеше за помощ, така дъл­боко наранена, както само от много близък и обичан чо­век може да боли. Нечовешки, до кръв. После просто легна на масата, захлупи глава върху ръцете си и се разплака. А аз, великият ясновидец, пазителят на голямата тайна на скалите, мъдрецът, който имаше всички отговори за Бог, времето, любовта, прошката, свободата, истината, верността, вярата, пътя и мирозданието, стоях срещу сълзите на едно все още повече дете, отколкото мъж, безпомощен като пеленаче.

На следващия ден пътувах към Неджетин ходжа и баба Лика в Родопите. За да поискам сделка със съдбата от Аллах. И да му обещая себе си срещу Михаил.

 

* * *

 

Чувам прищракването на резето на спирачката и скърцането на лодката, която бавно се отлепва надолу по склона. Набира скорост право към главата на Михаил, който е заспал пиян и полуприпаднал върху мрежите. „Благодаря ти, Аллах, благодаря!“. Тичам надолу, трябва да я изпреваря!

Лек е като перце, блъскам го във водата... Това е! Край!

 

Не боли. Всичко започва да се размива във въздуха и да губи очертания. Мъгла и мараня... Тишина. Настасия слиза по склона, плува по въздуха към мен. „Знако, Боже! Знакооо, дръж още малко, Божеее!“, я чувам да вика. Демира приклеква до мен и избърсва с меката си ръчичка кръвта ми. Виждам силуета на Павел зад нея. Слънцето е зад гърба му и той целият свети в златисти пламъци. Децата ми, бла­гословените... Споменът за думите на Настасия нахлува и кънти в мен: „Ма ке има глава да пати, твоята, дорде си видиш твойо човек. Ке те удари, като гръм у главата ке те удари истината и ке разбереш, дека секогаш ти е била пред очите“.

Демира ме гледа с очите на Настасия, но още по-сил­ни, още по-мъдри, големи като истина и непобедими като любов. Всичко ми казват тези очи. И всичко ми обещават.

Слагам знака на ръката ѝ. Целува ме. Повече за един човешки живот от Бога не бива да искам.

— Айде, Настасийо! Води ме у дома! Благодаря ти, Ал­лах... Благодаря ти!

 

Луиза

 

Мина цяла година от смъртта на Михаил.

Година, в която не съблякох черните дрехи и не обух сандали. Той ги ненавиждаше. А аз ги купувах нарочно и не­прекъснато само за да го дразня. Любовта между стар­ци по нищо не се отличава от любовта между младите. Само дето младите живеят със спокойствието, че имат още много време за глупости. А последната любов ти дава единствено правото на последни хлапащини и последни прошки. И затова се стремиш да бъдат качествени, да се запомнят. Като за последно. Как ли е живяла Марина толкова месеци с усещането, че може би за последен път прегръща детето си или си облича тази или онази рокля... Не знам. Стара съм, уморена съм да си задавам трудни въпроси. Заслужих си правото да живея само с простите си отговори.

Мъж като Михаил не можеш да притежаваш. И аз знаех, че трябва да съм готова да го изпратя. Всеки миг. Той принадлежеше само на собствената си представа за това кой е и какъв е. И на собствената си роля, определе­на от него самия за всеки отделен етап от пътя му. Дори когато е решил да играе смърт. В такъв мъж можеш да се влюбиш едва след като си го обикнал трудно. Той можеше да изневери, без да докосне друга жена, и да е верен дори ако преспи с всички жени по пътя си. Той можеше да нара­нява с крясък и да лекува с най-милото мълчание. Можеше само с едно изречение да ме накара да мисля по цели дни и да ме залива с безсмислени словесни порои. Можеше да ме размаже с егото си, но също и да ме убеди, че е мой роб. И всичко това – едновременно. Най-важното беше да съм наясно във всеки миг на коя точно сцена и в коя точно роля от филма му се намирам. Никой не умееше като Ми­хаил да крие раните си зад отричане и ирония към всичко, което хората приемат за нормално, правилно и значимо в този свят – брак, къщи, традиции, навици, екскурзии, мо­дели. Клишетата го унищожаваха. Лицемерието и лъжи­те изхабяват чувствителните хора. Славата е прекалено ярка и шумна за тях. И прекалено претъпкана с фалшиви и празни форми, за да не предизвика протест и насмешка у интелигентен мъж като него. Търсеше си тишината непрекъснато. И я намери в обичта си към Демир и към Павел. Мен обичаше с тялото си и с детето в себе си. Все шумни занимания. Всичко друго при него се изчерпваше в две думи – жени и алкохол. Жените от миналото му – тези наранени и ограбени от него сенки, които преслед­ваха съвестта му дори в скалите, и алкохолът, с който запълваше всички пробойни в душата си, нанесени от сла­вата и от собствените му илюзии за света и за себе си.

В деня на смъртта му старият Ставрос се престра­ши да дойде и да ми каже, че Михаил е умрял. Следобед, долу, на плажа, подпрян на лодката на Демир. Не можеше да умре на друго място. Не и той. Трябваше да е точно там, на мястото, където загина Демир. Но Михаил си отиде не от чувство за вина. И не от умора. Искаше да замъл­чи най-накрая този Михаил вътре в него, който непре­къснато намираше повод да влиза в диалог или да предиз­виква онзи Михаил отвън. Бяха си казали достатъчно за един човешки живот. Бяха се карали достатъчно, бяха се обичали достатъчно и когато си простиха всичко, беше време единият да си тръгне. Навярно точно така се раз­делят всички хора – след като са се обичали и са се ка­рали достатъчно за един човешки живот. И накрая са си простили. Само тогава наистина можеш да се разделиш с някого, без да се връщаш към него.

Казах на Павел за смъртта на Михаил едва когато се прибра. Ако бях го направила по-рано, сигурно щеше да кара като луд дотук. А и кой твърди, че лошите новини трябва да пристигат на мига? Михаил нямаше да стане нито по-жив, нито по-умрял от факта, че Павел знае.

За ничия смърт не съм била така готова, както за неговата. Изпратих всички от скалите в скалите. Оба­че него още не бях го посрещнала в душата си. Как да го изпратя!... Михаил не пристъпи към мен като цял човек – този отвътре беше още твърде гневен, а онзи отвън беше вече необратимо белязан от алкохола. След смърт­та си най-после се появи при мен завършен. Такъв, какъв­то отлетя преди година при прехваления Дядо Боже.

Когато излезе в онзи последен ден, просто ми каза: „Аз ще се поразходя малко.“ И отиде на най-дългата си разходка. А когато Павел се прибра от София и научи за смъртта му, не можа място да си намери вкъщи и отиде при рибарите да пие цяла нощ. Ставрос вече почти не чу­ваше и трудно ходеше, но щеше да пие с малкия, докато не припадне. Знаех го. В памет на Михаил не можеш нито да пиеш малко, нито да говориш малко. Добре е да го изпра­тиш така, както е живял. Но само аз познавах гнева му – гнева на този Михаил вътре срещу онзи Михаил отвън.

Затова беше добре, че поостанахме насаме с него, преди да се сбогувам с тялото му на другия ден.

Обичам да говоря с него. В онази нощ му се изповядах. На глас, през сълзи и смях, със скандал и в любовни приз­нания. Беше най-хубавата ни нощ заедно. Аз вършеех из кухнята и говорех ли, говорех, а той бе някъде около мен и се смееше. Смъртта като че ли ще се окаже нещо не тол­кова шумно, но забавно. Съвсем по вкуса на Михаил.

— Ще ти опека баница. Чуваш ли ме, Михаиле? – на­реждах напевно. – Знам, че ме чуваш. Нали си искаше мъл­чанието! Е, мълчи тогава, то, мълчанието, е песента на страхливеца. Даже и на оня свят. Смей се, смей се, нямам нищо против да се смееш, стига да мълчиш! За да те пре­живея, имам нужда от мълчанието ти.

Знаеш ли какво ми каза Демир, когато ти умираше приживе от алкохол и не беше вече човек? Седяхме с него на двора, докато ти лежеше пиян до безсъзнание в долната стая. „Когато започнеш да усещаш с кожата си онзи тих, себеунищожителен гняв у човека, който е осъзнал, че е по-малък от себе си, ще си пораснала в душата си два пъти, Луиза. Първо, защото ще си се научила да виждаш границите на другия, и второ, защото ще си избрала да го обичаш точно с тях“, говореше ми тихо нашият Демир, взел ръката ми в своята. „А как да му помогна, Демире?“, попитах. Само това исках, Михаиле, да те спася... „Не му помагай. Обичай го! Повярвай ми, достатъчно е“. Демир беше най-вярващият в доброто човек, който Дядо ти Боже можеше да ти изпрати за приятел. Преди да се оже­ним с теб, за мен беше достатъчно да те обичам тайно. Добре все пак, че се оженихме, иначе как щях да разбера, че и старците правят хубав секс?... Да не се задавиш там, горе, от смях пък сега! Задави се, задави се, по-умрял от това няма как да станеш! Два пъти не можеш да умреш. Преди да се оженим, ми беше много по-интересно с теб, да си призная честно. Говореше за всичките си бивши жени непрекъснато и това ме крепеше още по-ревностно да пазя в тайна любовта си към теб. Само изглеждам нахакана, самоуверена някак. Но ти знаеш истината. Твоите красавици ме караха да се чувствам грозна и не­достойна за теб. Слушах безкрайните ти разкази за же­ните от миналото ти, мълчах и те обичах. Мисля, че най-мъдрият начин да обикнеш и познаеш някого, е да го обичаш в тайна известно време. Наблюдаваш, слушаш, из­живяваш другия, но не го докосваш. Има нещо красиво в това, нали?... Мълчиш, разбира се. То, какво можеш да ми отговориш, като нямаш вече тяло. Свиквай да ме обичаш по този начин.

Помниш ли, седяхме на скалите тримата една ве­чер и ти разказваше на Демир: „Ех, Демире, нямал съм по-страшна среща от тази с жена, която ме е обичала. И ме е преживяла. Да ти подаде ръка от възпитание и да ти се усмихне от любезност... Чак да ти се доплаче. И хем знаеш, че сам си осрал пейзажа, хем разбираш, че нищо, което не заслужаваш, не остава дълго при теб. И пак те яде отвътре, бе, братко! И все ти се иска нещо там, в душата ѝ, още да те обича. Да е останало...“. А Де­мир ти отговори: „Останало е. Точно колкото трябва, за да знае колко ѝ струва минутата на тази среща“. Как при толкова мъдрост не възкръсна този човек, не мога да разбера! Може би защото беше мюсюлманин. Аз да ти кажа, Михаиле, не знам колко ще ми струва първата мину­та на срещата с теб, когато дойда там, горе... Но много скъпо ще си платиш, че дори намек не направи за това, че се каниш да ми умираш ей така, спонтанно, докато си се разхождаш следобед. Когато Павел ни доведе снахата, психиатърката, ще видиш, че половината от диагнозата ми ще се окажеш точно ти. Ще ѝ разкажа какво изтърси на детето след един наш не толкова страшен скандал. Помниш ли? Малкият беше на не повече от девет, баба Настасия беше още жива, даже с теб не бяхме женени още. И ти, с онези дяволити искри в синьото на окото, попита невинната душа:

— Знаеш ли кое е най-цветното нещо на света, синко?

— Дъгата?

— Не. Тишината след скандал с жена, момче. Може да е страстночервена, студенобяла или умореносива... Или...

— А коя е черната?

— Онази, която замества скандала – деликатния кан­тар между раздялата и навика.

Ние с теб не успяхме да се разделим, Михаиле... Поне един красив скандал да имахме, финален. Или поне едно последно танго на двора. Павел непрекъснато разказва за „големия мъжки танц на Михаил.“ И така добре те ими­тира, че понякога едва се въздържам да не му спретна скандал – също като на теб. Очевидно ми е вече условен рефлекс.

— Тангото, момчето ми, е големият мъжки танц – го­вореше ти на детето. – Не заради двете стъпки напред, нито заради стъпката назад. Не е до правила и стъпки. А до онова чисто мъжко усещане коя точно жена да пока­ниш, за да превърнеш танца с жената в танц със съдбата.

— Как познаваш коя да поканиш, Михаил? – те попита Павел сериозно.

То, горкото, вярваше на всяка твоя дума.

— С кожата, дете! Ако искаш да предизвикаш мъжа в себе си, покани тази, която те притеснява, тази, която те измъчва. Дори тази, която ти тежи и боли, покани! Мъжът расте, когато предизвиква сам себе си.

— А ако ме победи?

— Моли се да те победи! Единственият начин да раз­береш, че няма какво да загубиш, е точно да загубиш.

— Много „загубиш“ се получиха, Михаил!

Умен си е от малък, въпросите и думите му са като добре наточени ножове.

— Как иначе да те науча да побеждаваш, момче?

Ти го научи, Михаиле. Луиза да не съм, ако не го приз­ная. Преоткрих те, когато пожела да го осиновиш. Въз­хитих ти се и се изплаших за теб. И за Павел също. Един пияница да отгледа кръгло сираче... Изглеждаше ми не само невъзможно, но и крайно несправедливо към съдбата на детето. Потресаваща ирония! Но ти все успяваш да ме изненадаш. Прости ми, не вярвах, че ще издържиш докрай.

Но ти беше чудесен баща.

Признавам си, имаше и дни, в които те мразех. Не теб, самоубиеца в теб ненавиждах. В онези месеци, пре­ди смъртта на Демир. Но ти притежаваше душата ми, защото ме караше да се смея и да плача от едно и също нещо. Не познавам друг, който да го умее толкова добре. Не зная какви пепелища си оставял след себе си в душите на другите жени, но знам как са се чувствали. Ти, Михаиле, си като огъня, който се доближава до дървото, целува го и го убива. Но огънят без дърво не може да продължи да жи­вее. Изгаря го, превръща го в пепел и плъзва пламъците си към следващото дърво. Пепелта след теб учи как да оби­чаш и как да помниш. Не знам дали и аз след теб ще бъда пепел, но смъртта ти ме целуна точно така – както огъ­нят целува дървото. Мисля си, че усещането за загуба ще ме връхлети след дни. Сега съвсем осезаемо чувствам, че ти все още си тук. Макар че с разума си знам – няма те. На оня свят си и пак ме е яд на теб. Уморих се да ви изпращам – вас, ангелите и знаменитостите. А нас, простосмърт­ните тук, на земята, кучета ни яли, така ли? Ще ти кажа от какво се страхувам – смъртта е много коварна към паметта на живите. Зариваме се в спомени и започваме да ги украсяваме. Демир все казваше на Марина: „Не обли­чай спомените в нови дрехи, момиче! Не можеш да обле­чеш сянката. Можеш само да се научиш да заставаш така срещу светлината, че да е зад гърба ти“. Ако започна да го правя, дай ми знак. Побутни ме някак, за да ме спреш. Ина­че ще разказвам на внуците, че си бил светец. Което ще бъде несправедливо към децата – те имат право да знаят истината. И към мен също ще бъде несправедливо.

Толкова те обичам, че преди време, когато потъна в алкохолна криза и се страхувах, че ще умреш, вярвах, че ще умра една минута след теб. Разигравам мелодра­ма, нали, но сигурно е нормално... Ето, ти си мъртъв от вчера, а аз не умрях. Не заради детето. Заради себе си не умрях. Знаеш ли защо? Защото аз не съм готова да умра, Михаиле – така, както ти бе готов за смъртта си. Нещо в мен още не се е смирило. Нещо в мен има още въпроси към този свят. И не съм чула всички отговори. Марина, баба Настасия, Демир, ти, вие всички вече бяхте квит и с Вселената, и със себе си, когато си отидохте. А аз още не съм. Затова ще живея след теб колкото животът ми даде и докато преценим двамата с него, че мачът ни е равен.

Всъщност това е големият философски въпрос: Кой е победителят в мача между живота и смъртта? Знам отговора, не ми подсказвай. Ти като си умрял, да не мис­лиш, че си поумнял?... Ще ти кажа. Душата, Михаиле. Душата е победителят. Не защото надживява тялото, а защото успява да живее и в двете илюзии – и в тази на живота, и в тази на смъртта. И е толкова мъдра, че знае безпогрешно кога точно в коя от двете илюзии да прес­кочи.

Познавам този доволен смях... Ти какво сега? Това, че обичам да готвя, не ме превръща в тъпачка или икономка! Ако бях, нямаше да говориш с мен години наред, без да посегнеш ми дори с пръст. Щеше да се запознаеш с мен след секса – от добро възпитание. И после да изчезнеш. Дори ти си способен да бъдеш така отвратително банален! С мъжете преди теб беше различно. След всеки от тях ми се искаше да си подаря ново минало. Но ако сега получа шанс да си избирам бъдещето, то ще е миналото ми с теб, Михаиле. И ако в момента не плачеш от умиление и любов, стари развратнико, когато дойда в скалите, такъв звучен шамар ще ти ударя!... А, смееш се! Добре, значи още си тук. След всяка връзка от тези преди теб се чувствах ограбена. Накрая даже реших, че единственият начин да не се чувствам ограбена, е да поканя поредния крадец в живота си. И после да го изпратя до вратата, натоварен с всичко, което е успял да вземе от мен. Даже му помагах с товара! Сега ми е смешно, защото още тогава знаех на кого от двамата е било по-тежко. А аз мислех, че е на мен. Затова те разбирах прекрасно, когато говореше за жени­те от миналото си, с които си се чувствал крадец. Не мога да те утеша, че не си бил. В най-добрия случай мога да те повиша в измамник. От онези, които Павел нарече „гадняри“, защото хем като Малкия принц опитомявали лисицата, хем в същото време били луди по тъпата капризна роза. Това момче да вземе да стане писател, има материал за пет романа. Тогава снахата, психиатърката, определено ще му е много нужна. Помниш ли една зимна вечер, когато му разказа за дългата раздяла? Той беше вече на тринайсет, имаше ужасна гнойна ангина. Дано внуци­те не наследят неговите сливици, че сега гевгелийката я няма да дава рецепти. Харесвах я тази вещица и цветята върху гроба ѝ при ореха като луди цъфтят. То бива енер­гия, то бива светица, ама и от оня свят захранва „свето“ и „Боже“-то... Та, ти пиеше в оная вечер греяно вино с че­рен пипер заедно с малкия и беше с онзи красив бял пуло­вер, дето Марина ти подари за рождения ден, помниш ли? Обичаш си ти зимното море...

— Няма по-тежка раздяла, синко, от тази с жена, коя­то си отива от теб, а още те обича – прошепна ти полугласно.

— Защо ще си отива, след като те обича? – объркан попита Павел.

Ужасно мъжки въпрос ти зададе детето тогава. Да знаеш, много дълъг път го чака това момче, докато раз­бере, че можеш да обичаш някого и да не можеш да живееш с него. Или да не искаш. А ти му отговори толкова замис­лено и сложно, че бях изумена как Павел изобщо успя да те разбере. Но той си е такъв – умен. Сякаш си припомня нещата, а не ги научава.

— Защото жената умее да постави любовта си към теб в сърцето си, да го запечата и да си тръгне с нея. Усети ли, че ако остане при теб, ще унищожи и сърце­то си, а заедно с него и любовта, точно така постъпва, синко. Това е нейният начин да запази и себе си, и теб, и любовта.

— Дълга ли е тази раздяла, Михаил?

Не се отказа Павел. И греяното вино с черен пипер, с което лекувах сливиците му, не можеше да го спре да пита. A ти сподавено въздъхна и погали детето, преди да отговориш:

— Няма значение колко е дълга, сине. Но е тиха и страшна. Страшна е, защото през цялото време и два­мата знаете, че се разделяте. И по-страшното – знаете защо. А най-страшното след това е, че не можеш да си простиш, задето си я пуснал.

— А ти защо не се промени, за да я задържиш?

Павел беше безпощаден. От температурата сигурно ставаше и по-умен.

— А ти, синко, сигурен ли си, че ако се бях променил, тя щеше да продължи да ме обича?

Не беше честно да се измъкваш по този начин, той тогава беше просто едно тринайсетгодишно момче, болно от ангина. Нямаше право да му задаваш въпроси, на които дори ти самият и от оня свят днес не можеш да отговориш. Подозирам, че обичаше да човъркаш в ума на Павел, защото ти даваше отговори, пък и задаваше въп­роси, над които ти не се беше и замислял. Честно да ти кажа, не знам кой кого отгледа и кой кого накара да порас­не – ти него или той тебе. Но беше така хубаво да ни има тримата заедно!

Аз сега ще си поплача, но ти не тръгвай още, моля те! Михаиле, мисля, че полудявам, но усетих полъх няка­къв. Сякаш ме погали. Спри да ме плашиш, веднага! Много смешно, наистина!... Аз му се изповядвам, а той си играе на филми на ужасите! И изобщо не знам как те изтър­пях през тези години с това дебелашко чувство за хумор. Знаех си аз, че ако някой възтежичък характер като теб ми клекне на кислорода, изобщо няма да има значение кол­ко здрави са белите ми дробове. Но ето ме тук, варя ти жито и те оплаквам на ръба между тъгата и скандала. То с теб по друг начин е невъзможно да се общува. Смей се колкото искаш, само не ме докосвай пак тази вечер, че ще пищя! Все пак съм на седемдесет и две. Вас, призраците, не ви ли учат да уважавате възрастта на човека?... А на жените пък още повече. Повярвай ми, остаряването при жената е деликатна лична трагедия. Не ти я показах, за­щото точно пред теб не можех да призная колко трудно остарявам. Виж, на Марина най-подробно ѝ обясних този процес. Но тогава още не знаех, че е болна... Много ме е срам сега, като си спомня какви ѝ ги наговорих точно на нея, дето е знаела, че няма да остарее. И то навръх пос­ледния ѝ рожден ден... „Жената трябва да се научи да ос­тарява мъдро, девойче – вдигнах тържествено тост, ако си спомняш. – Можеш да играеш момиченце на мъжете до първия бял косъм. После вече не е добре да сте толкова глупави – нито те, нито ти. И ще дойде онази възраст, когато ще ти е твърде късно да си Мария-Магдалена и твърде рано – да си Божията майка пред кръста. В този ден е точното време да благодариш на оня измислен герой отгоре – Дядо ни Боже, с цялата си душа. Защото ще знаеш достатъчно много, за да спреш да се раздаваш на час­ти, и ще си достатъчно невежа, за да продължаваш да се влюбваш в илюзиите си за мъжете. Честит рожден ден! Прости ми, но и уважавай цинизма ми. Не всяка кучка е уморена светица, но обратното е задължително. Обичам те, момичето ми!“...

Обичах я с цялата си душа. И сега я обичам. Всички бяхме влюбени в нея, а най-вече ти. Видях го в очите ти още в оня ден, когато говореше за нея след първата ви среща. После ми стана кристално ясна мъжката ти аб­дикация от преследването на плячката. Ти видя мъжа в нея. Видя ли колко си банален и предвидим? Егото ти  можеше да понесе Луиза с целия ѝ генералски арсенал, защо­то усещаше, че е положен върху меки женски основи. Но нямаше смелостта същото това его да се изправи срещу една чуплива кукла, която имаше топки за трима мъже, нали?... Смей се, де! Малко хора знаят, че насаме тайно ме наричаше „Революцията Луи“. И аз сега се разсмях покрай твоите глупости. В навечерието на погребението ти. Да ни води снахата Павел, че даже вече късно ми се струва! А ти помниш ли как попита Павел в деня на сватбата ни:

— Знаеш ли защо и кога срещата с една жена е рево­люция за теб, момчето ми?

Детето седеше до нас в онзи красив тъмносин кос­тюм, който купихме от Бургас, с бяла риза и папийонка, и майка му отгоре се гордееше с красивото си момче. А ние с теб тъкмо се бяхме сдобрили, след като ти ме посрами пред целия свят. Добре, че Демир ме спря, та да не изхвър­ля багажа ти през балкона. И успя да ме върне в ритуалната зала. Дори нямам спомен как ме придума, толкова ти бях свирепа! И после сам си отговори:

— Когато след нея спреш да мериш миналото във вложено време, настоящето – в липса на време да бъдеш там, където е душата ти, а бъдещето е толкова неясно, мъгливо и честно, че дори да ти се плаче от страх, не можеш и не искаш да се откажеш“.

Павел обаче трудно млъква, ако го заинтригуваш с нещо:

— А ако все пак се откажеш, Михаил?

Децата са ужасно праволинейно логични. Особено пък Павел, който се чувства призван в рамките на един човешки живот да зададе въпроси за поне стотина други живота.

— Имай силата да благодариш за срещата, синко.

— На кого, Михаил?

Като днес те чувам как му отговори почти негласно:

— На себе си, сине! На себе си...

В този миг ти повярвах, че ме обичаш. Закъснелите революции не са за всеки, нали, Михаиле? Но ти го знаеш най-добре. Ето ти още една причина да ти се възхищавам след осиновяването на Павел. Дали пък това дете не ти отвори сърцето и не ти показа, че едно семейство може и да не е чак такава пародия, за каквато ти го предста­вяш непрекъснато?... Защо не те чувам да се смееш? Или и отгоре ще продължаваш да твърдиш, че бракът е най-садистичната форма на затвор, която човечеството е ус­пяло да измисли? Не че не съм склонна да се съглася с теб. Несъмнено има някакво насилие над човешкия свободен дух в брака. Но това мога да ти го кажа едва сега, когато ти си там, а аз все още съм тук. Смъртта ти ме пра­ви някак по-смела. Днес е мой ред да те разсмивам, явно... Представяш ли си как сме изглеждали в очите на детето с нашите безумни спорове, скандали и сдобрявания? Като двама завършени древни идиоти. Така сме изглеждали в очите му, не се надявай да е друго! Като прибавим гевгелийската вещица и лудия Демир, които ме изумяваха с приказките и вярата си в храмове в скалите и с „долнио свет“, цяло чудо е, че детето не се изживява като преро­дения Орфей и не вади арфа по улиците, за да укротява зверове и стихии.

Не знам какво ще обясняваш на майка му, когато се срещнете. След като още си тук и се смееш, значи Мари­на още не те е открила. Заклех се пред Демир да пазя една тайна, която никога не ти разказах. Но не съм му обеща­вала да не я разкривам пред духове и призраци. Освен това е толкова налудничава, че веднага я причислих към  диагнозите в скалите, така че ще е грижа на снахата. Помниш ли, когато Марина умря? Следващото лято Богомил, тоя мърльо, рисуваше пак в черквата. Демир водеше малкия много често при него и го оставяше понякога да спи при баба Настасия. Веднъж, когато се прибра от къщата на ве­щицата, ми каза, че стаята ѝ светела. А в скалите имало храм, който е вход към някакви тунели, те пък водели към някакъв си долен свят... Тогава полудях и извиках Демир в кухнята, а вие с детето останахте в трапезарията. Зна­еш ли какво ми каза тогава? Знаеш ли?... Слушай, слушай: „Луиза, не ме интересува дали ще ми повярваш, или не, но това дете не е като другите. То е като мен и Настасия. И майка му беше такава. Носи по рождение големи сили и енергия. Ние с Настасия сме двама от хилядите, които пазят огромна тайна. Тайна, която не е записана в нито една древна свещена книга, в нито едно древно предсказание. Но вече се споменава за това и излизат свидетелства, че съ­ществуват свят и цивилизация вътре в нашата земя. Те ще бъдат спасението за последните от нашата цивили­зация. Има входове към нея по цялата земна повърхност. Хора като нас трябва да опазят този вход и да предадат тайната на следващите пазители на входа и храма.

Докато дойде времето.

Невъзможно е те да бъдат обикновени хора. Имат способности, по-големи от нормалните човешки даде­ности – знахари са, ясновидци, лечители, ходжи, има и попове, лекари, писатели, археолози. Всякакви хора, обик­новени на вид, но посветени в тайната и отдадени на мисията си. Привидно те водят съвсем нормален живот, не всички са като Настасия. Това са хора, които живеят с душата си повече в духовния свят, отколкото в зем­ния. Сляпа ли си? Погледни му очите. Чуваш го, че говори на странен език, когато спи, нали? Майка му каза, че пър­во този език е проговорил на годинка. Всеки пазител има тежка съдба, защото принадлежиш ли на Бог и на мисия­та на душата си изцяло, трябва да си по-силен от други­те човеци. Всичко по пътя на това дете до тези скали е било предначертано – да загине баща му, майка му да си отиде рано, за да бъде отгледан тук от две двойки енер­гии. Едната сте вие с Михаил – земните женска и мъжка енергия: дом, любов, мъдрост, смях, грижа. Другата сме ние с Настасия – призвани сме да му предадем уроците за законите на Вселената. И без твоите викове и протести той е достатъчно натоварен и като съдба, и като психи­ка, и като енергия. Ако не искаш да ни помогнеш, силите ще направят така, че да дадат Павел на други земни роди­тели. От вас не се иска повече от това да сте истински майка и баща. А той просто е едно дете, което се нуждае от дом, любов и закрила, за да стане силен и умен мъж.

Настасия носи знака на слънцето и ще го предаде на него, преди да умре. Всичките му познания се трупат в него и ще се отворят и разкрият, когато срещне жената пазител. Още не знаем коя е, но когато дойде времето, ще ни я посочат, за да предам на нея броеницата си със символа на въздуха и свободата. За нищо не съм те молил, но сега те заклевам да проявиш уважение към нещата, които все още не разбираш, и да ми повярваш. И да оби­чаш това дете с цялото си сърце, както само ти можеш. Неслучайно съдбата го изпрати при теб. Само такова огромно сърце като твоето може да замести майчиното и да му помогне да понесе избора на душата си.

И последно ще ти кажа – от всички нас само ти ще видиш срещата на Павел с пазителя жена. Само на тебе е писано, Луиза!

Сега те моля да запазиш това, което ти казах, като най-голямата тайна на света.“

Каза го просто, спокойно, с обич. Бащински ме целуна по челото. Михаиле, вярвах му в този момент! На всяка дума, на всеки звук, излезли от устата му. С кожата си му вярвах, с душата си. Имах чувството, че от вълнение се треса като болна от тремор. И се разплаках заради дете­то, заради това, че бях такава непримирима неверница, кълна ти се – имах чувството, че с Демир в стаята дой­доха някаква светли прозрачни същества, които не мо­жех да видя, но усещах с всичките си сетива.

Избягах от кухнята и нацелувах Павел. Извиних му се. Помниш ли, ти беше там. Сега нещата ми изглеждат още по-налудничави от тогава, защото и тебе усещам, без да те виждам. Само не ме докосвай пак, моля те! Нека си ос­тана единствената нормална безбожница в скалите. Нека си остана сляпа за тайните на другия свят като всеки нормален човек. Твърде дълго съм живяла така, за да ми се налага сега да срина целия си свят и да вярвам в черкви в скалите и в „долнио свет“. Нека бъда сляпа и да меря спо­ред човешката си слепота за Дядо Боже. Слепият мери еднакво и през деня, и през нощта. Но няма да прогледне от това. Нека си остана в моя мрак, срещу който те, зря­щите, ще са безсилни.

Весело ли ти е? Да, страхувам се, страхувам се, човек съм. Не ангел.

А Павел един Бог само знае къде броди сега из тая мъгла и сигурно и той разговаря с теб, затова мълчиш. След малко ще съмне. И ще те изпратя при другите. Вяр­вай ми, ще бъда достойна за смъртта ти.

Жените трябва да изпращат с достойнство послед­ните големи мъже на живота си.

 

* * *

 

Детето се прибра призори и се наложи да спра да го­воря с Михаил на глас. И без това Павел ме е хващал сто­тици пъти през годините да си говоря с мъртвата му майка за какво ли не. Изчаках го да ме намери на терасата, нямах сили да се изправя и да го посрещна. Каквото имах да му кажа преди погребението на Михаил, му го казах отвън на терасата по изгрев срещу морето и скалите. После го накарах да поспи. Беше пиян като рибар през Декември. Трябваше поне малко да поизтрезнее и да събере сили. Той още не беше видял мъртвия Михаил, но аз бях. Никой не е толкова силен, дори той – любимецът на Дядо Боже, че да види обичан човек, когото животът и душата са напуснали, без това да го разтърси. Все пак и той е чо­век. А хората страдат от загубите си. Дори да не вярват в смъртта като мен.

След няколко часа вървяхме към черквата с Павел. Искахме да повървим заедно в мълчание и да послушаме стъпките си на път към смъртта на Михаил. Бях го хва­нала гордо под ръка и душата ми бе изпълнена със скръб, но и с благодарност към съдбата за моя умен, красив, ви­сок, изключителен син. За нашия син. Синът на всички нас, от скалите.

Беше прекрасен ден. Слънце и никакъв помен от снощната мъгла. Беше пролет. Пролет в Созопол след дъжд. Любимото време на Михаил. За умиране.

Лешоядите от пресата вече кръжаха с фотоа­паратите и камерите си около черквата. Девойки с фалшиво-тъжни физиономии и тела на компаньонки репетираха и записваха скръбните си репортажи за „по­гребението на големия Михаил К.“ Имаше много негови колеги, повечето от които от години не бяха се сещали за него, но в момента даваха прочувствени интервюта в стил „Отиде си една епоха в българското кино и теа­тър...“, обърнати с подходящия си за снимане профил към камерата. „Прости ми, Михаиле! Не можах да те опазя от светския шум дори в деня на твоето изпращане. Об­речен си на фалш до последно, какво да те правя? Ти си силен, ще го понесеш. Прости ми!“, редях наум и изпънах гръб, за да прикрия гнева си.

В тълпата пред черквата видях Богомил – побелял и красиво остарял, тъжно порочен и съвсем непримирил се със себе си. „И за теб има скали под това небе, мом­че – мислено утешавах Богомил, – с всичките сенки на жени, от които не си поискал прошка. Само трябва да си познаеш скалите и да останеш при тях. И да разбереш, че те са нужни много повече на теб, отколкото ти на тях“. В душата си усетих, че съм му простила. Не беше щастлив, личеше си и в очите му, и по ръцете му. А това понякога е достатъчна причина да проявиш милост към някого.

Репортерите ни видяха и се втурнаха към нас. Свет­кавиците и микрофоните вече бяха забити почти в ли­цата ни. Чувах да повтарят „вдовицата... вдовицата на Михаил К.,... синът на Михаил К“. Едва тогава проумях, че Михаил вече го няма. Усетих, че Павел изпитва същия гняв като мен в този миг – гняв от усещането за непоп­равима загуба и гняв към тези чужди хора, които искаха единствено да получат рейтинга си от нашата болка. Молех се наум Павел да не се сбие с някого. И той на свой ред се опитваше да ме предпази, като правеше заслон с ръка пред мен срещу камерите и журналистите, докато си пробивахме път към входа на черквата. Чувах настоя­телния  му глас: „Моля ви, направете място да минем! От­казваме интервюта. Моля ви!“...

 

Влязохме в черквата. Той беше вече там. В центъра на черквата, в която изпратихме Марина и баба Настасия. Черквата, на която Богомил преди много години върна бля­съка на цветовете и красотата на стенописите. Павел се разплака. В този момент аз бях готова да убивам, ако се осмелят да насочат фотоапарат към скръбта му. Всичко течеше по план, точно каквото трябва да бъде едно погре­бение. Нямам по-омразен израз от „всичко е както трябва да бъде“. Според кого трябва, по всички дяволи на света?... Според кого „всичко е както трябва да бъде“?...

Попът беше нов, млад и леко стреснат от огромната тълпа. Не го познавах. Отец Васил отдавна си беше отишъл от този свят. Ще му трябва време на младия да се срасне с този храм и да попие тази благост и любов, които отец Васил е оставил в стените, в олтара и във въздуха на старата ни черква за следващия свещеник. Ис­ках всичко да свърши по-бързо и да се махна от там час по-скоро. Бях твърдо убедена, че Михаил не е в черквата. Би било абсурдно душата му да си причини подобна шумо­тевица и такова лицемерие на сбогуване със света. Дори от любопитство. Той беше познал красотата на тиши­ната и съзерцанието. Но ние с Павел нямахме избор. Ня­какви хора се изреждаха пред нас и изказваха съболезно­вания. Повечето от тях ми бяха съвършено непознати. „Извинявай, Михаиле, много шумно те изпращаме, но до­вечера ще те разсмея на спокойствие, ако Павел пак изле­зе“, му обещах наум. Но той вече беше спокоен и тих. Усе­щах. Хората продължаваха да се вият в ужасяващо дълга, безкрайна сякаш опашка. Всичко ми беше като в мъгла. За­душавах  се. Бях се вторачила в затворения вече ковчег на Михаил и отговарях машинално: „Благодаря, благодаря! Бог да прости! Благодаря!“...

Мразех ги, да ми прости Господ!

Изведнъж в цялата тази безтегловност и в лудни­цата наоколо нещо в тълпата привлече вниманието ми. На шесто чувство, на гол инстинкт обърнах поглед към края на опашката. До високия свещник, поставен вдяс­но от входа точно под изображението на Архангел Ми­хаил, стоеше със сплетени пръсти и спокойно отпус­нати ръце едно младо момиче, стройно като фиданка, с талия, която сякаш щеше да се счупи всеки миг. Из­правен гръб, изящна шия, дълга черна изчистена рокля и дантелен черен шал върху пуснатата катранена къдра­ва коса. Стоеше търпеливо встрани от цялата тълпа и изчакваше всички да минат преди нея. Господи, няма такова друго лице! „Михаиле, виж я, моля те, ставай вед­нага от тоя тъп ковчег и виж Мария-Магдалена!“... Така­ва сурова, кристално чиста красота, такава стойка на кралица, такава светлина, струяща от човешко лице, не ме бяха поразявали и впечатлявали до този момент. Бях разтърсена. Едва ли имаше повече от двайсет години това момиче, но огромните му очи ме погледнаха с цяла­та мъдрост на този изстрадал грешен свят. „Михаиле, така са изглеждали богините. Ставай!“, издавах заповеди без глас, Още не можех да се освободя от навика да спо­делям всичко с него.

Момичето бавно приближи към нас. Беше послед­ният човек, който щеше да ни изкаже съболезнования. В черквата бяхме останали само ние двамата с Павел, тя и ковчегът с тялото на Михаил. Усещах до себе си Павел ужасно неспокоен. В този момент момичето ми подаде ръка. Млечнобяла кожа. Приличаше ми на някого това мо­миче. Смътно.

Наведе се и ме целуна по бузата. Стана ми топло, енергията ѝ ме заля като вълна от топъл вятър.

— Съболезнования и от родителите ми – каза ми тихо и спокойно, с истинско съчувствие в гласа. – Баща ми е в болница, затова не успяха да дойдат, но когато го изпишат, ще се отбият до вас и на гроба на Михаил.

Погледнах я с въпрос в очите, но тя вече пристъп­ваше напред и застана пред Павел. Гледаха се в очите и дума не продумваха. Имах чувството, че завинаги ще ос­танат така, вгледани един в друг. „Край, свършен е! Може пък да учи медицина и да е нашата психиатърка“, се уте­ших наум. Богинята му подаде ръка. Гръм да беше треснал, нямаше така да ме разтресе. Не знам какво му е било на Павел в този момент, но едва ли някога ще може да го обясни смислено.

Когато си познаеш бъдещето у някого в някакви си неуловими милисекунди, времето и светът престават да имат някакво значение.

Гривната ѝ, Боже! Гривната! „Михаилеееееее, ставай, че ще откача! Демире, проклет да си, вещер такъв, откъ­де ти дойде наум да ми разказваш лудите си небивалици! А теб, Настасийо, само да те видя там, горе, ще видиш ти как целият ми арменски гняв ще се стовари върху твър­дата ти македонска глава!“, крещях по всички тях вътре в себе си.

Отново се вгледах в ръката на младата жена. На дясната ѝ китка висеше броеницата на Демир, навита ня­колко пъти като гривна. Бих я разпознала и след хиляда живота. Полумесецът трептеше, когато се здрависаха. Павел ѝ подаде ръка с гривната на баба Настасия, с вися­щия  черен кръст. „Мили Боже, не ми ли стига за днес само изпитанието да изпратя Михаил, ами пред очите ми да показваш нещо, което целият ми разум ще отрича, до­като съм жива!... Не можа ли да ми спестиш тази лудост със сбъднатите предсказания и тайнства в този ден? Не можа ли?...“, мислено вдигнах скандал на Дядо Боже. Михаил вече беше мъртъв, иначе целият ми гняв щеше да се из­сипе върху него.

Нещо се случи във въздуха в този момент. Мога да се закълна, че в тази черква изведнъж стана по-светло. Дори неверник като мен не може така да си изкриви душата, че да излъже за подобно чудо. Чух как Павел попита богинята с пресъхнало гърло:

— Демира?... Ти ли си?...

— Аз съм, Павел. Аз съм!

По всички дяволи на света, естествено, че беше тя! Малкото момиче, което беше на плажа, когато Демир загина, първородната му внучка, кръстена на него. „Гос­поди, не ми причинявай това! – виках отчаяно и безмълв­но към дядо Боже. – Не мога да повярвам в приказката за скалите. Не искам. Отказвам! Целият ми свят ще се срине. А съм на седемдесет и две. Късно ми е да ставам ангел! Късно ми е и да вярвам в ангели. Моля те! Остави ме да умра невежа, проклета, стара и грешна. Какво не ми харесваш такава? Късно ми е за чудеса и храмове в скалите, моля те!“

Ток премина през цялото ми тяло. Усетих ръката на Павел през кръста си, вдигнах очи, за да го погледна и да потърся опора в него. Беше той! Разбрах на мига. След­ващият ангел на скалите. Следващият пазител на храма.

Моят син ме гледаше с поглед, ясен като звездите и пълен с цялото познание, което можеше да идва само от един по-висш свят. Чувах думите му като насън. За първи път тогава в този ден, в старата черква, пред ковчега на Михаил, изрече:

— Хайде, мамо! Да отиваме при татко.

Демира и Павел ме подхванаха през лактите от две­те ми страни и ме поведоха навън. Те двамата бяха вече едно цяло.

Плачех, когато излязохме пред черквата. Накъде ме водеха тези деца? Вървях в унес нагоре по улицата и чувах гласа на Павел:

— Ще погребем урната след две седмици. Да се маха­ме, той не е там. Чака те на друго място.

Поведоха ме към скалите, към нашето място – мое, на Михаил и на Демир.

— Върви, Луиза – каза с кротка усмивка Демира. – Те те очакват.

Тръгнах надолу към скалите. Сама. Децата останаха зад гърба ми. Чувах гласа на баба Настасия да припява в ухото ми ясно като песен:

— Он ке погребе земнийо, жената ке погребе небеснийо и кога се срещнат, тогава скалата ке запее за нови­те.

А Демир ми се обади след нея с мекия си кадифен глас:

— Когато нещо писано се случва, светът сякаш притихва. Не защото ще се разтворят небесата и ще последва чудо свише, а защото такива мигове са обикно­вени, прости, ненатрапчиви, незабележими. И трябва да е тихо, за да не ги подминем. Играе си Бог с нас... И ни изпитва дали сме вгледани внимателно в живота, за да ви­дим, че в него се случват само чудеса. И че той е изпратил при нас само ангели.

Приседнах тихо до безплътния Михаил, който се смееше и кашляше, слял се със скалата и морето. Аз, майката на старците, последната обикновена смъртна безбожница от нашия свят в скалите, седях и слушах как морето и скалите пееха. И с песента си ме заклеваха да вярвам в любовта преди смъртта и след смъртта, преди морето и след него, преди изгрева и след него, преди бол­ката и след нея, преди луната и след нея.

Седях на нашето място часове наред. Слушах пе­сента на скалите и им вярвах. Гледах как Павел и Демира отплуват с лодката на Демир към отвесната гранитна стена покрай брега. Сияеха като видения с черните си фигури в самотната лодка. Бяха благословени в тайната си. И свещени. Толкова свещени, колкото само любовта, морето и животът в скалите могат да бъдат.

 

Изтегляне 473.2 Kb.

Сподели с приятели: