Живота на Новозаветната църква от Франк А. Виола



страница1/11
Дата11.01.2018
Размер1.89 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


Живота на Новозаветната църква

от Франк А. Виола

Тази книга е посветена на съпругата ми Сюзън,
която с много любов споделяше, подкрепяше и насърчаваше
моето видение за Христос и Неговата Църква
от началото на нашето пътуване.


СЪДЪРЖАНИЕ



Предисловие
 Предговор
      Въведение: Призивът за нови мехове
  1. Целта на събирането на Църквата
  2. Фокусът на църковното събиране
  3. Мястото на църковното събиране
  4. Природата на местната църква
  5. Водачите на местната църква: Кои са те?
  6. Водачите на местната църква: Как водят те?
  7. Съдържанието на местната църква
  8. Границите на местната църква
  9. Фукцията на местната църква
10. Моделът на местната църква
11. Какво да правим?
      Библиография

ПРЕДИСЛОВИЕ

Книгата на Франк Виола "Преосмисляне на меховете" е част от една дълга и забележителна поредица от примери, показващи начина на живот, характеризиращ Новозаветната църква и нейното влияние за нас днес. Гласовете като този на Франк, изразяват уникалността на Новозаветната църква - църквата е тяло, семейство и невяста. Всъщност, Новозаветната църква е основана на взаимоотношения.

Това, че Новозаветната църква набляга на взаимоотношенията е безспорно. Все пак, за много хора, книги като тези на Франк са доста шокиращи. Църквите, които повечето от нас посещават нямат почти нищо общо с начина на живот, който отличава Новозаветната църква. Далеч от това да бъде едно тяло или едно семейство, за повечето от нас църквата е организация или институция. Контрастът между институционалната форма на съвременната църква и формата, основана върху взаимоотношения на Новозаветната църква едва ли би могъл да бъде по-поразителен.

Често пъти, традиционната църква знае, поне само от знак на уважение, че новозаветната църква е била напълно различна, но въпреки това тя продължава и днес да върви напред в някакво весело и глупаво незачитане на начина, по който ранните християни са били църква. Дори твърди, че Библията е единствения й авторитет във "вярата и практиката", продължавайки да пренебрегва нейната практичност, отнасяща се до живота на църквата. Може би това е въз основата на избор. Но по-често това невежество се дължи на инерцията, поради което традиционните църкви много приличат на влакове. Те пътуват в една известна посока и ще продължават да се движат в тази посока още дълго време, дори и ако всички се опитват да ги спрат.

Както при влаковете, възможностите за смяна на посоката на традиционните църкви е ограничена по възможно най-удачния начин. Ако има превключване на линиите или отбивка, влакът би могъл да завие, иначе той просто следва посоката на релсите. И така, пътуващите във влака могат най-много да се надяват, че са хванали правилния влак, пътуващ в правилната посока.

Църквите, основани на взаимоотношения, като тези в Новия Завет, са различни. Те не са като влакове, а като груп от хора излезли на разхождка. Тези групи се движат много по-бавно от влаковете - само с няколко км/ч за най-бързите, но те имат възможност да се обърнат при едно предупреждение в даден момент. По важното е, че те могат да са истински внимателни към техния свят, към техния Господ и един към друг.

Както и при влаковете, много лесно е да намерим традиционните църкви. Димът и шумът не могат да бъдат сбъркани. Църквите основани на взаимоотношения са малко по-неуловими. Тъй като те не обявяват своето присъствие със светещи фарове на всяко кръстовище. Някои хора вярват, че църквите като тези в Новия Завет не след дълго умират. Но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Църквите основани на взаимоотношения са навсякъде. Лично аз съм се събирал с една такава в течение на повече от 20 години. Все още, групи като нашата, тихо ходят заедно, без да досаждат като предизвикват обръщане на голямо внимание. Tе просто са едни пътници, които ходят заедно.

Веднъж като се научите да забелязвате църквите, основани на взаимоотношения, вие ще откриете навсякъде групи от хора, които се събират точно като Новозаветната църква - като тела, семейства, и невясти, а не като институции. Аз лично знам за десетки такива групи; тези групи общо знаят за стотици и хиляди други. Те са просто групи от хора, които ходят с Бог. Влаковете минават покрай тях през цялото време. Понякога хората от вътре им махат; понякога не могат, защото влакът се движи толкова бързо, че хората които се движат с няколко км/ч изглеждат като едно петно.

Но всичко е в книгата на Франк. Той има собствен подход - логичен и духовен в същото време. Това му позволява да открие Новозаветната църква и нейното влияние за нас по един характерен начин. И като отбягва общоприетите механизми за публикуването на тази книга, той успя да я направи достъпна на една разумна цена.

Ако сте в някоя от групите хора, които ходят заедно като църква, основана на взаимоотношения, "Преосмисляне на меховете" ще ви даде едно ново разбиране на вашите корени в Новозаветното събрание. Ако сте в един от профучаващите влакове, може би ще бъде изненадващо да разберете, че някои от тези цветни петна, които виждате през прозореца са групи от хора, ходещи с Господа. Това, покрай което сте минали току-що е била още една църква, основана на взаимоотношения.

Хал Милър


Салем, Мазачузетс

ПРЕДГОВОР

В следващите страници, потърсих отговор върху провокиращия въпрос за това, как правим църква в 20 век. Намерението ми е в две посоки: 1) да представя Библейското учение относно живота на Новозаветната църква за тези, които не са запознати с него и 2) да стигна до едно по-дълбоко разбиране за това, как живота на църквата е свързан с Божията крайна цел в Христос.

През цялата книга, аз ще се обръщам към църквите, които повечето хора познават, като "църкви институции." Бих могъл да ги наричам за по-просто "установени църкви," "църкви - базилики," "традиционни църкви," "организирани църкви," "църкви, управлявани от духовенството," "съвременни църкви," "църкви, основани на програми," и т.н. Въпреки, че тази фраза е едно незадоволително лингвистично средство, тя най-добре описва същността на повечето модерни събрания днес.

Преди някой социолог да възрази за употребата на думата "институция", с готовност признавам, че всички църкви, дори тези които аз определям като "Новозаветни църкви" допускат някакви институции. Говорейки социологически, институция представлява  всяка моделирана човешка дейност или организация, създадена за изпълнението на определена задача. (Например, взимането на Господна вечеря всяка седмица, технически трябва да се определи като институция.) Но, в тази книга, аз използвам термина "църква-институция" в един по-тесен смисъл, имайки пред вид тези църкви, които действат главно като институции, които съществуват над, отвъд и независимо от своите индивидуални членове; които са организационно центрирани около префесионални пастори и персонал; които са изградени повече върху програми, отколкото върху взаимоотношния; и които са обединени на основата на специални доктрини или практики.

И в контраст, в тази книга, искам да представя видение за една църква, която е органична в своята структура и приятелска в своето действие. Формата й е Библейска, действието й е центрирано около Христос, и единството й е като това на частите в тялото. Казано по-просто, целта на тази книга е да открие отново и наново какво означава да бъдем църква от Божията гледна точка.

За тези, които никога не са чели, нещо, което е предизвиквало  тяхната представа за "църквата", тази книга може да избухне като бомба. За тези, които все още не са готови да направят една честна и сериозна  оценка на съвременната църква, тази екслозия може  да се окаже оскърбителна. Все пак, тези които са достатъчно смели да доведат всяка практика под подробното разглеждане на Библейското откровение, да стъпят извън сигурните граници на традиционната религия и да презрат компромисите, за тях експлозивните истини в тази книга могат да ги освободят и доведат до една нова духовна реалност.

Виждайки изобилието от книги за Новозаветната църква, които вече са изпълнили рафтовете в семинарските библиотеки и книжарниците, някои могат да се чудят защо аз виждам нуждата от добавянето на още една книга в купа. Ами просто, аз вярвам че стойността на тази книга е главно в нейния подход. Тя се стреми да комбинира небесната и духовната природа на Божията цел в Христос с практичната и земната дименсия на църковния живот. Докато сравнително малко книги дискутират първото в светлината на второто (тъжното е, че много от тези книги са изчерпани), тази книга се стреми да представи второто през гледната точка на първото. С други думи, напълно да изследва живота в Новозаветната църква в контекста на вечната цел на Бог. Освен това, книгата се опитва да запази един здравословен баланс между теологичния аспект на църквата и нейните практични дименсии. Казано просто, тази книга е един скромен опит за представяне на старите истини от нов ъгъл.

Тъй като аз не съм експерт по еклесиология (теологично учение за църквата), това, което съм написал идва от моите собствени Библейски изучавания и също така от опита ми при срещите ми с много църкви из страната, които се събират по начина, по който тази книга описва. Така че, основните концепции в книгата не са в сферата на теорията. Те са родени чрез духовно видение, и изживяни в християнски обувки. И затова, това което предлагам на тези страници, не е една полирана творба на професионален учен, а грубо изсечена изработка на един обикновен вярващ, който е преосмислил и препрактикувал църквата от години. В допълнение, тъй като това не е научен трактат, реших да цитирам цитатите неформално (все пак, главните публикации, от които съм цитирал са изброени в обширната библиография в края на книгата).

И накрая, задължен съм на голям брой скъпоценни братя и доверени приятели, които имаха едно положително влияние върху тази книга, главните от които са Хал Милър, Ръсел Липтон, Стивън Конг, Робърт Банкс, Кристиан Смит, ЙОн Зенс, Джордж Моресхед, Рус О'Конър, Хоуард Снайдер, Дан Мейхю, Робърт Лонг, Крис Кърк, Давид Хебден в настоящето, а също така Т.Остин-Спаркс, Уочман Ний, и Г.Х.Ланг в миналото. Специални благодарности на моята жена, Сюзън, а също и на Дан Барт, Джоан Гордън, Пол Ходжес, Кери Кинсолвинг, Марк Матисон, Пеги Осборн, Джаймс Рутс, Мараната Спайсър, и Франк Валдес за техните технически коментари върху ръкописа.

Предлагам тази книга като част от растящата работа на главния строител, Господ Исус Христос, който дори сега, продължава да изгражда Своята църква с живите камъни на изкупените.

Франк А. Виола


Брандън, Флорида
януари 1997

ВЪВЕДЕНИЕ



ПРИЗИВЪТ ЗА НОВИ МЕХОВЕ

Никой не пришива кръпка от нов плат на стара дреха; защото кръпката, която трябва да запълни скъсаното, съдира плата и дрехата става по-дрипава. Нито наливат младо вино в стари мехове; иначе меховете се спукват, виното изтича и меховете се изхабяват. Но наливат ново вино в нови мехове и двете се запазват.” (Матей 9:16-17)

Темата за “обновяването на църквата” е често споменавана от много християни днес. Не може да отидете в християнския свят и да не чуете увещания за необходимостта от единство в Христовото тяло, основната функция на свещенничеството на всички вярващи, за неотложната нужда от разрушаване на всички човешко изградени бариери, нарастващото търсене за по-голямо изпълване с духовна сила и радикалното призвание за световна евангелизация.

Това модерно духовно обновяване не протича само в някоя част на Тялото Христово. По-скоро, то преминава през  деноминационните и  традиционните прегради. В действителност, библейския акцент на църковното обновление е в истинското освежаване от Божия Дух чрез Неговите деца. Те са канал за виното, дори за новото вино, което представлява действието и служението на Святия Дух в света днес.

И още, свидетелството на Духът показва и нещо друго – нещо по-дълбоко. В тишината, с все още не толкова пламенен глас, Бог призовава Своята възлюбена Невяста за свежо проучване на истинският контекст, в който тя да приеме духовното обновление. По този начин, спускайки се по религиозния хоризонт можем да открием едно все още скрито, но растящо множество от обикновени християни, които Бог използва за призоваването на Неговата църква обратно към простотата и жизнеността на новозаветните християни.

Затова сегашната грижа на Святия Дух е да осигури хора, които ще премахват своите човешки закоравели традиции относно църковната политика, църковната практика и църковната организация и които ще доведат църквата обратно към пълното управление на Господ Исус Христос. Или казано по друг начин, Божият Дух говори не само за виното, Той също говори и за меховете.

Несъмнено, сегашното движение, което набляга на духовното обновление и апостолската сила е действително истинско и запазва Библейското разбиране. Друга жива река, чиито открояващ се глас е възстановяването на апостолската практика и живот, прокарва по-дълбоки канали към вечната Божия цел. Въпреки, че това второ движение е по-малко обширно и забележимо от първото, то въпреки всичко отразява огромния копнеж на Спасителя към Неговата Невяста. Не би имало пълно възстановяване на апостолската сила без първо да бъде възстановена апостолската практика и живот.

Християнската история изобилстава с примери показващи как всяко обновление е било спъвано поради това, че новото вино е било наливано в стари мехове. По отношение на старите мехове, мисля че традиционната църковна структура има за основа старата Юдейска религиозна система – система, която разделя Божия народ на две отделни класи, нуждаещи се от посредници, от строеж на свещени сгради и основаващи се на външните форми. Лицата на старите мехове са много: разделението на духовенство-миряни, църковни събрания тип изпълнител-зрители, пастор-ориентирана система, програма започваща с хвалително служение, пасивно свещенничество, задължителна църковна сграда или комплекс и т.н. Всички тези лица представят старозаветните форми в новозаветна премяна.

В съгласие с това, сегашният повик на Духа за истинско обновление никога няма да стане реалност за тези, които пренебрегват Неговия постоянен повик за нови мехове – мехове, оформени от тези, които  напълно са предали себе си на Господа заедно с новото вино на Неговия Дух.

Много хора предполагат, че Бог до голяма степен e оставил меховете на църковната дейност на прагматичните прищявки на добронамерени хора, но Бог не ни е оставил сами да се оправяме  що се отнася до практиката на Неговата църква. Ние често забравяме, че църквата принадлежи на Христос, а не на нас! Както в Стария Завет, нито дори една клечка от скинията не бе направена по човешко усмотрение, но домът бе направен по “образ и подобие” дадени от горе.

Не трябва да мислим, че Новия Завет ни дава изключително точно копие на дейността на църквата. Всъщност, много груба грешка е да разглеждаме и да разнищваме апостолските послания с цел да намерим твърдо написани правила за реда в църквата, непроменими като закона на Мидите и Персите (такъв писан закон е съвсем различно нещо). Всъщност, Новия Завет ни дава една група от ясно дефинирани принципи и практики, които управляват Божия дом. И тези принципи и практики обхващат “Божествения образ и подобие” за екклесия (църквата).

Това е и целта на тази книга: тя е опит да ни екипира с една представа за меховете, които Бог е отредил да съдържат Неговото ново вино. Всяка глава рисува една картина на местното събрание, взета от платното на Новия Завет. И всеки замах на четката е един тържествен довод за признаване на суверенните права на Господ Исус над Неговия дом.

Няма ли да е глупаво да предположим, че ако задържим старите мехове поради силна привързаност към тях, ние ще можем да запазим новото вино на Божия Дух. Но както Нашият Господ каза, когато хората наливат ново вино в стари мехове, “меховете ще се скъсат и виното ще изтече”. Дали Господ радикално е разрешил този проблем в сърцата ни, така че да можем смирено да приемем новото вино, което Той търси да излее в тях като в мехове, които Той е приготвил? Това всъщност е единствения начин да опазим пълното лидерство на Христос в Неговата църква. В контраст на това, нашия отказ да се разделим със старите мехове ще ограничи Неговата суверенна ръка и ще наскърби нежното Му сърце.

Господ да ни помага сериозно да преосмислим меховете.




ГЛАВА 1
ЦЕЛТА НА ЦЪРКОВНИТЕ СЪБРАНИЯ

Великият библейски издател Мартин Лойд-Джоунс веднъж каза, "Ние живеем във век на безнадеждност, състояние по-лошо от това в Новия Завет - съдържащ малко чиста и неподправена религия". В този ред на мисли, искам да започна изследването на практиката на Новозаветната църква, акцентирайки на това защо ранните християни се е събирали заедно. Каква е била целта на СЪБРАНИЯТА на Новозаветната църква?

Искам да отбележа, че когато използвам термина "църковно събрание", аз го правя в един много тесен смисъл. Библията говори за няколко различни типа събирания, по които ранните християни са се събирали (молитвени събирания, евангелизаторски събирания, събирания на служителите, събирания на апостолите, църковни съвети и т.н.). Под "църковни събирания" аз се позовавам на особените събирания на местното събрание описани в 1 Кор. 11-14. Според библейския текст (както и в църковната история), тези събирания са се провеждали в първия ден на седмицата (ДА 20:7).

Преди да разгледаме целта на новозаветните събрания, нека първо видим защо повечето християни се събират заедно като "църква" днес. Има основно четири причини: 1) за общо поклонение, 2) за евангелизации, 3) да слушат проповед или 4) за приятелството. Колкото и странно да изглежда, Новия Завет никъде не говори за поне една от тези причини, че е целта за събирането на църквата.



Мястото на поклонението, евангелизациите, проповедите и приятелството

Според Новия Завет поклонението е начин на живот. То се основава на четири неща: благодарение, привързаност, преданост, смирение и самопожертвователно покорство, което Бог заслужава във всеки един момент (Мат. 2:11, Рим. 12.1, Фил. 3:3). Затова, когато се събираме заедно като Божий народ, ние трябва да го правим с дух на поклонение. Храма в Старозаветния Израел е ключа към този аспект от събранието. Характерна черта в храма бе поклонението. В съзнанието на много съвременни християни обаче, поклонението е ограничено само до хорови песни, химни и хвалебни песни. Хвалението на Бога чрез песни е било много важна част от ранноцърковните събрания (Еф. 5:19; Кол. 3:16), но никъде не виждаме това да присъства като основна цел на събирането.

По същия начин, Библията никога не приравнява целта за събирането на църквата с евангелизациите. По-скоро в Новия Завет се демонстрира ясно, че евангелизациите обикновено са били задължителни за събирането на църквата на открито. Проповядването на евангелието обикновено е ставало на места, където е имало невярващи, т.е. в юдейските синагоги и по пазарите. Иначе, събиранията на новозаветната църква са били основно само от вярващи. Контекста на 1 Коринтени 11-14 прави това доста ясно. В случаите когато непросветените и невярващите са в събранието, те не са били център на внимание. (В 1Кор. 14:23-25, Павел набързо споменава за присъствието на невярващи в събранието, имайки пред вид темата за езиците.)

Всеобщото мнение, че слушането на проповед е причината за седмичните църковни събрания е без Библейска основа. Докато служението на Словото е било основно представено в ранноцърковните събрания (1Кор. 14 говори за тези, които имат поучение, откровение или пророчество), слушането "на проповед" никога не е било основна отличителна черта. В това отношение, новозаветните църковни събирания са били съвсем различни от характерната протестантска служба, в която амвона е отличителен белег, и където всичко се свежда и е организирано около проповедта, а присъстващите оценяват събранието по качеството на посланието. Представата за проповед-ориентирана, амвон-пейки стил църква не може да бъде потвърдена от Новия Завет.

Действително, апостолите служеха в Словото при определени обстоятелства. Но тези обстоятелства не бяха "събранията на църквата". Те имаха "събрания за служение" с евангелизационна цел или за укрепване на повярвалите. Тези събирания биха били близко до специализираните семинари, събрания за работниците в църквата или съвещание поради възникнал проблем. Такива "събрания за служение" не би трябвало да се бъркат с "църковните събирания". В "събрания за служение", един или двама вярващи споделяха с притаилата дъх публика неща, които да я подготвят за служение, а във вторите всеки участник свободно упражняваше своя дар, като никой не заемаше централно място. И така, когато служението на Словото биваше веднъж прието от църквата, то вече не беше централна тема. Дори нещо повече, поучението в църковното събрание не беше давано от един и същи човек седмица след седмица, което е обичай в съвременната институционална църква.

Приятелството също не е било основна цел на новозаветните събрания. И дори да е едно от условията за живота на Тялото, никъде не се споменава, че това е главната цел на събранията. Приятелството е просто една от многото жизнено важни клонки, които се появяват когато Божия народ започне радостно да издига Господ Исус и позволяват на Святия Дух да ръководи техните събирания (ДА 2:42). Но колкото и да е важно за живота на църквата, приятелството не трябва да се превръща в цел на събиранията.



Взаимно увещание и назидание

Ако целта за събирането на църквата, както е описана в Новия Завет не е за да Го хвалим заедно, нито да евангелизираме, нито да чуем проповед или да създаваме приятелства, каква е тогава тя? Според Писанието главната цел на църковното събрание е взаимно увещание и назидание. 1 Коринтени 14:26 го казва ясно:



Тогава, братя, що става между вас? Когато се събирате ВСЕКИ ИМА да предлага псалм, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. ВСИЧКО ДА СТАВА ЗА НАЗИДАНИЕ.

Евреи 10:24-25 говори още по-ясно:



И нека се грижим ЕДИН ЗА ДРУГ, тъй щото да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а ДА СЕ УВЕЩАВАМЕ ЕДИН ДРУГ, и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава. (виж също Рим. 14:19; 1Сол. 5:11 и Евр. 3:13-14)

Събирането на църквата представено в Писанията, беше устроено така, че да може всеки участник да се включи в изграждането на Тялото (Еф. 4:16). Взаимността беше отличителна черта за новозаветните събрания - "всеки от вас" бе характерен белег. Хвалението и поклонението не беше ограничено и съсредоточено в ръководството на група "професионални" музиканти. По-скоро събранието бе отворено, така че да може "всеки" да служи чрез пеене. Използвайки думите на Павел, "всеки има да предлага псалм" в местното събрание. Дори песните сами по себе си бяха белязани с елемент на взаимност, когато Павел увещава братята: "и разговаряйте по между си, учете се и увещавайте се един друг с псалми и химни и духовни песни" (Еф. 5:19, Кол. 3:16). В този контекст, разумно би било да приемем, че ранните християни редовно правели свои собствени песни, които споделяли с останалите светии по време на събранията.

На всеки вярващ, който имаше слово от Бога му беше давана свобода да го сподели чрез нейната или неговата духовна дарба. Следователно едно типично новозаветно събрание би изглеждало вероятно така: едно дете споделя Божието слово чрез някаква сценка или песен; млада жена дава свидетелство; млад брат споделя увещание последвано от групова дискусия, възрастен брат обяснява пасаж от Словото последвано от молитва; възрастна сестра разказва случка от свята духовна опитност; няколко тинейджъри дискутират изминалата седмица в училище и молят за молитва; и цялата група е около масата споделяйки храна.

Когато Павел ни отвежда зад завесата на новозаветното събрание в 1 Коринтени 14, ние виждаме едно събрание, където всеки активно участва. Свежест, отвореност, спонтанност са отличителните белези на събранието, а взаимното назидание е основната цел.



Христос - управителя на новозаветното събрание

Библейското предписание относно събранията на ранната църква, описани в Словото твърдо се основават на Водителството на Христос, което е главна точка в Божията вечна цел (Еф. 1:9-22, Кол. 1:16-18). Трябва да кажем, че Христос имаше пълно превъзходство в новозаветните събрания. Той беше както в центъра, така и в периферията. Той установяваше дневния ред и ръководеше събитията. Въпреки, че Неговото водачество беше невидимо за "невъоръженото" око, Христос бе, този който дирижираше всичко.

В тази връзка, Господ Исус можеше да говори чрез когото си искаше, какъвто и капацитет да притежаваше този човек. Общата практика, няколко професионални служители да представят цялата активност на събранието, докато другите светии остават пасивни беше напълно чужда на ранната църква. Новозаветните събрания бяха основани на принципа "около масата", където на всеки участник е дадена възможност да функционира, и едва ли на принципа "амвон-пейки", където хората са разделени на няколко активни и много пасивни.

В новозаветните събирания нито проповедта, нито "проповедника" бяха в центъра. Вместо това участието в събранието имаше Божествено ръководство. Събранията бяха нелитургични, неритуални и без тайнства. Те нямаха идея за свещеност или повърхностност. Вместо това се открояваха с гъвкава спонтанност, където Божият Дух имаше пълен контрол и бе свободен да се движи във всеки член на Христовото тяло според волята Си по точно определен начин. Всъщност, събранията на ранната църква бяха до такава степен ръководени от Святия Дух, че ако някой приемеше нещо от Бога докато друг споделяше Словото, той бе свободен да прекъсне неговата мисъл. Удивително, говорещият човек спирал и давал възможност на другия (1 Кор. 14:29-30). Дори повече, полезните въпроси и здравословните дискусии били обикновена част от събиранията (1 Кор. 14:27-40).

Такива събрания са немислими в контекста на днешния ден. Много християни се страхуват да позволят водителството на Духа да управлява и дава образ на техните църковни служби. Факта, че те не могат да си представят едно общо събрание без да поставят себе си под директното ръководство на един човешки посредник говори за това, че те са странници на Божиите пътища. Повечето от причините за това са свързани с неспособност за интимност и близост с работата на Святия Дух в техните дела. С други думи, ако ние не позволяваме пълен контрол на Духа в собствения си живот, как бихме могли да го позволим и в нашите събрания? Истината е, че много от нас, както Израел в древните времена, още викаме за цар, който да ни управлява и да бъде видимия посредник, казвайки ни какво Бог говори (Изх. 20:19, 1Царе 8:19).

Без съмнение е, че наличието на човешки посредник в събранията на църквата е любима традиция, на която много християни са върли почитатели. Проблема е в това, че такова поведение не е съгласувано с Писанията. Никъде в Новия Завет не откриваме основа за събрания доминирани, управлявани и извършвани от един човек. Нито откриваме събрания, фокусирани върху един човек, стоящ зад амвон. Вероятно най-отличителната характеристика на новозаветните събрания бе отсъствието на човешко дело. Исус водеше събранието с посредничеството на Святия Дух чрез повярвалото общество. Отново принципа управляващ ранноцърковните събрания беше "един друг...", взаимността бе отличителна черта. Не е чудно, че израза един друг... е използван близо 60 пъти в Новия Завет. Уочман Ни отбелязва:



В църковните събрания, "всеки има да предлага псалм, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание" (1Кор. 14:26). Това не е случай когато един води, а останалите следват, но всеки един дава своето участие за духовна полза... Нищо не се определяше от човек, но всеки правеше своята част, както Духа повеляваше. Нямаше човешко служение, но служение на Святия Дух... Даваше се възможност на всеки участник да помогне на другите, и се даваше възможност на всеки да му бъде помогнато. Един брат може да говори и друг после; ти може да бъдеш избран от Святия Дух да помогнеш на братята сега, аз следващия път... Всеки трябва да носи своята отговорност, да споделя, това което е приел от Господа. Провеждането на събранието не трябва да лежи върху един човек, но всички участници трябва заедно да носят този товар и да търсят помощ един от друг, уповаващи на поучението и водителството от Святия Дух, също и от Неговата сила... Едно църковно събрание има печата на "един на друг" върху себе си. ("Нормалния християнски църковен живот")

Разпространената днес постановка центрирана около един човек, която конкурира функционалното Водачество на Христос, бе напълно непозната за ранноцърковните събрания. Тогава всички идваха на събранията с чувството на привилегия и отговорност да дадат нещо. Събранията в ранната църква бяха белязани с една отворена свобода и неформалност, която беше необходимата атмосфера за Христос да работи свободно чрез всеки член на Своето Тяло.

Всъщност, поглеждайки към църквата в първи век там имаше повече даване отколкото приемане. Това е, никой не посещаваше църковните събрания с цел да приеме от една класа религиозни специалисти наречени "духовенство". А точно обратното, ти отиваш да служиш на братята чрез своите индивидуални дарби, така че цялото Тяло да бъде назидано (Рим. 12:1-8). В Божиите очи, това е уникалното разнообразие от боговдъхновени дарби, които са съществени в изграждането на местното събрание. Робер Банкс описва събранията в Новия Завет, казвайки:

Всеки член от събралите се предоставя себе си в служба на другите. Това означава, че нито един човек или група от хора, не могат да се разграничат от другите на базата на техните дарби или да налагат една униформеност на всички. Събранието съдържа едно голямо разнообразие от служения и това е прекрасно, различни функции, в които се крие целостността и единството на Тялото. Бог таке е направил нещата, така че участието на всеки човек с уникалност си е необходимо за правилното функциониране на събранието. Това означава, че всеки член има своята уникална роля, като в същото време зависи от останалите ("Идеята на Павел за събранието").

Тук е важно да се отбележи, че концепцията за взаимно служение описана в Новия Завет е коренно различна от разпространената дефиниция за "ръкополагане в служение", която е генерирана от съвременната институционална църква. Допустимо е повечето установени църкви предлагат много доброволна работа за "ръкоположени" хора като окосяване на градинката на някого, разпоредител в залата, измиване на колата на пастора, ръкуване с всеки влизащ, раздаване на брошури, поучаване в неделното училище, пеене в хора или в хвалебната група, вдигане на завесите. Но тези ограничени служения са един отчаян вик от свободното и отворено упражняване на духовните дарби, които бяха за обща полза всред вярващите в ранноцърковните събрания.



Необходимостта от функциониращо свещеничество

В светлината на всичко което казахме, нека разгледаме тези въпроси: Защо събранието в ранната църква е било такова? Това само една отминаваща културна традиция ли беше? Дали това представяше ранната църква като недорасла, невежа и незряла? Мисля че не, понеже начина на събиране на ранната църква е дълбоко вкоренен в библейската теология. Той прави реално и практично учението за свещеничеството на всеки вярващ, едно учение, което всички евангелски вярващи потвърждават със собствените си уста.

И какво е това учение? Както казва Петър, идеята е, че всички вярващи са свещеници, призвани за "духовни жертви" за Господа и братята. Павел говори, че всички християни са действащи членове на Христовото тяло. От практична гледна точка, събранията на новозаветната църква са динамични и водят до духовен растеж и на всички заедно, и на отделната личност (Еф. 4:11-16). Ако пък не функционираме, то и не растем и това е закона на царството (Марк 4:24-25). Допустимо е вярващите да могат и би трябвало да служат извън църковните събрания, но тези събирания на църквата са именно за това, всеки християнин да упражнява своите дарби (1Кор. 11-14, Евр. 10:24-25). По този начин избутването на принципа "един на друг" извън съвременната църковна служба не може да помогне, напротив забавя растежа на повярвалите.

В този контекст институционната църква е основен генератор на все повече увеличаващите се духовни бебета. Защото приучва Божия народ да бъде пасивен приемник, спира духовното развитие и го запазва в незрялост. (Непрестанната необходимост от предъвкване, неспособността за поемане на духовна храна е белег за духовна незрялост - 1Кор. 3:1-2, Евр. 5:12-14.)

Докато Реформацията преоткри учението, че всеки вярващ е свещеник, тя се провали във възстановяването на необходимото приложение, което включва това учение. Докато църквата претендираше за земята на повярвалото свещенство, тя пропусна да я превземе. Следователно, в една типична Протестантска църква, учението за това, че всички вярващи са свещеници е не повече от една стерилна истина. По този повод Джоусеф Хигинботам и Пол Патън отбелязват:

Всяка година на "Реформаторската неделя" неотменно се прокламира, че Реформацията е спечелила битката за свещеничеството на всеки вярващ. Желанието е определено прекрасно и важно, но ние все още говорим за това, а действия няма. Всяко събрание, което чува тази изповед я отхвърля с учтивост, чрез живота си, та дори и по начина, по който провеждат самото събиране... Нашите думи са предателски относно победата на Реформацията. Битката не е спечелена, все още не сме окупирали земята където всички ние сме свещеници ("Битката за тялото").

Учението за царското свещенство в съвременния евангелизъм продължава да вика за практическо приложение в живота на Господните люде. По този начин, Бог установява свободен достъп в събранията, за да се преобразува великолепната истина в показване на възкръсналия Христос, чрез напълно ангажираното свещеничество. В този смисъл, събранията на църквата в Новия Завет бяха определени от Бог да изпълнят Неговата вечна цел, която е да се изобразява Исус във всяка група от хора, довеждайки ги до пълнота (Гал. 4:19, Еф. 4:11-16).

Няма друго нещо напълно въвеждащо ни в културата на духовния живот, освен отворените църковни събрания описани в Новия Завет. В този контекст, посланието към Евреите щедро демонстрира, че взаимната подкрепа в Тялото е от съществено значение за духовния растеж на църквата. По-просто казано, взаимното служене е божествена противоотрова за осигуряване на имунитет и божествено средство за култивиране на индивидуален духовен живот. Виж Евр. 3:12-14:

Внимавайте, братя, да не би да има в някого от вас нечестиво, невярващо сърце, което да отстъпи от живия Бог, но се увещавайте един друг всеки ден, докато още е "днес", да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха. Защото ние участваме в Христос, ако удържим твърдо докрай първоначалната си увереност.

Тук автора на Евреи ни учи, че взаимното назидание е лекарството за невярващото и каменно сърце, което би ни оплело в измамата на греха. И още, в Евреи 10:25-26, Библията отново представя взаимното увещание като Божествена предпазна броня срещу връщането отново в света. Казва се:



като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да увещаваме един друг, и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава. Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове...

Докато множеството от професионални свещеници използват горния текст да наблегнат на важността от "идване на църква", те елегантно пропускат останалата част от пасажа, който ни дава главната цел и дейност на събранията, т.е. взаимното увещание и назидание. Често игнорираме пълното поучение в този пасаж за застрашаващата ни опасност, понеже нашата духовна кариера зависи от общите събрания.



Изявяването на Христос в Неговата пълнота

Не е без значение, че гръцката дума за църква е екклесия, означаваща просто "събрание". Това е показано добре с преобладаващата идея в Павловите писания, че църквата е Изявения Христос (1Кор. 12:1-27; Еф. 1:22-23, 4:1-16). Следователно, функцията на местното събрание е да изявява Възкръсналия Спасител. Ние се събираме заедно за да може Господ Исус да покаже Себе Си в пълнота за изграждането на Неговото Тяло. Но единствения начин това да стане реалност е ако всеки член на събранието е свободен да даде от себе си това, което е получил от Христос.

Ако по някаква причина ръката не функционира в едно събрание, тогава Христос не е изявен в пълнота. За Исус е невъзможно да разкрие Себе Си само чрез един човек. Също така, ако очите са болни, отново изявяването на Христос е ограничено. От друга страна, когато всеки участник в Тялото действа според своя особен дар, Христос е напълно изявен сред събранието!

Да вземем за пример един пъзел. Когато всяка част от пъзела се постави на правилното место спрямо останалите, ние казваме, че пъзела е "сглобен". Като резултат цялата картина е налице и е разбираема. Същото е и с Христос и Неговата църква. Когато всеки член на екклесията доставя нещо от Главата чрез свободно и дисциплинирано упражняване на боговдъхновени дарби, божието желание да открие Своя благословен Син на много сърца е отново осъществено.

За да не би някой грешно да разбере това, събранията нямат идеята за планиране. Нито да направят така че, да изхвърлят всяка външна форма и ред. В 1Кор. 14, Павел формулира няколко правила предназначени да поддържат ред в събранията. Тези правила показват, че според Павел няма противоречие между отворените за участие събрания и тези с ред, резултата от което е назиданието на всеки член. Робърт Банкс отбелязва устройството на новозаветното събрание, казвайки:

Суверенитета на Духа над дарбите дава стабилност, с възможност за гъвкавост, вътре в самото общество от събрали се и в тяхната дисциплинираност, дори без установени правила за взаимодействие в събранието... И така, при условие, че някои основни принципи на действието на Духа се запазват: баланс, разбираемост, оценяване, ред и любов, Павел не вижда причина да дава нито едно правило за протичането на събранието... Затова Павел нямаше интерес да изгражда една фиксирана служба. Това би попречило на общението с Бога. Всяко събрание на повярвалото общество ще има структура, но тя ще произлиза от специфичната комбинация от упражнявани дарби. (Павловата идея за общност)

Въпросът на издръжливост

Какво беше установено относно целта на ранноцърковното събрание, имайки предвид важните му характеристики, които го разграничават от съвременната институционална църква. Това включва много важният въпрос за това какво движи и поддържа църквата.

В една типична институционална църква, религиозните механизми на църковната "програма" са силата, която движи и начертава пътя на събранието. Ако Святия Дух напусне институционалната църква, това би останало незабелязано: процеса "работата преди всичко" ще продължи бавно напред, хвалението ще остане незасегнато, богослужението няма да бъде прекъснато, съобщенията ще бъдат чути, даренията ще бъдат събрани, проповедта ще бъде представена и завършващата песен ще бъде изпята. И както Самсон, събранието ще тръгне с религиозната програма, "Но той не знаеше, че Господ беше се оттеглил от него" (Съдии 16:20).

В контраст на това, единствения поддържащ фактор на новозаветното събрание бе Святият Дух. Ранната църква заложи на пълнотата на духовния живот на всеки член, за да поддържа своето съществуване. От тук следва, че ако в Ранната църква имаше едно отдръпване, всеки щеше да знае - смразяващия дъх на смъртта не можеше да надделее. Дори още повече, ако Божия Дух напуснеше събранието, то щеше да се провали. Или новозаветната църква не познаваше никаква друга поддържаща сила освен живота с Духа всред събранието. Тя не разчиташе на човешки програми, планове, институционално захранвани системи за да запази своята сила.

От тази гледна точка, институционалните църкви са перфектно огледало на Мойсеевата скиня, след като Божият ковчег бе взет от нея. Когато присъствието на Бога напусна Святата палатка, не остана нищо друго освен празна обвивка комплектована с внушителна вътрешност. Независимо от факта, че Божията слава си беше заминала, поклонниците продължаваха да жертват своите жертви в празната скиня (1Кор. 16:39-40, 2Лет. 1:3-5, Ер. 7:12 ). Използвайки старозаветни елементи, институционалната църква e объркала поставянето на олтара с огъня за всеизгаряне. Замествайки действителното съдържание с пренареждането на парчетата от жертвата върху олтара, тази църква повече не виждала нуждата от небесен огън (освен когато трябва хората да се чувстват добре).

Трагедията на институционалната църква, затова сега лежи на човешко-измислена, програмно-определена религиозна система, която екзекутира "църковната" структура, когато Святият Дух липсва. Тази покрита с мъх система забрави факта, че когато спонтанния живот в Духа се отдръпне от група вярващи, тя престава да бъде църква във всеки Библейски смисъл, дори и да се запази външната форма. Джон У. Кенеди обобщава това:



Човек винаги се опитва да запази това, което Бог отхвърля, и църковната история точно доказва това. Резултата виждаме днес в безбройните деноминации, много от тях са безжизнени паметници, славата на които отдавна е изчезнала...възможно ли е Божиите хора с издигането на "светилник" от тухли и хоросан, който трябваше да поддържа горенето дълго след като огъня на Святия Дух си бе заминал, да е осуетил Божията цел? (Тайната на Неговата цел).

Възражението на професионалното духовенство

Докато Новия Завет изобилно установява факта, че ранноцърковните събрания бяха отворени, участваха всички и се отличаваха със спонтанност, днес много професионални свещеници не одобряват такива събирания. Съвременното мислене на такива хора е нещо от този вид: "Ако аз позволя моето събрание да упражнява своите дарби в едно отворено събиране, би настъпил хаос; затова, нямам избор и ще контролирам службата за да не би хората да излязат от контрол". Такова едно възражение се пропуква на няколко места и създава едно грубо недоразумение в еклесиологията.

Първо, идеята, че щатният свещеник има властта да "позволява" и "забранява" на своите братя да упражняват дарбите си почива на изкривеното разбиране за еклесеичната (църковната) власт и служение (за това по-късно). Граничната линия е тази, че никой няма правото да позволява или да забранява на царското свещенство да упражняват боговдъхновените си дарби.

Второ, твърдението, че ще настъпи хаос, ако контрола бъде премахнат говори за липса на доверие в Святия Дух. Също така и за липса на доверие в Божия народ, нещо което бе напълно непознато за Павел (Рим. 15:14; 2Кор. 2:3; 7:6; 8:22; Гал. 5:10; 2Сол. 3:4; Филимон 21; Евр. 6:9).

Трето, идеята, че църковното събрание би се обърнало на една шумна говорилня просто не е вярно. Ако светиите са отлично подготвени в използването на духовните дарби и знаят как да се покоряват на Святия Дух, едно отворено събрание, където всеки би участвал би било прекрасно събитие. (Между другото, християните не стават подготвени чрез слушането на проповед седмица след седмица, докато спокойно си стоят на църковния стол. Постоянния страх между професионалните духовници да отворят църковните си служби за спонтанно служение е абсолютно доказателство за това.)

Докато отвореното събрание, в което всички участват може не винаги да е официално и протичащо като по вода, както в традиционната църковна служба, която протича безукорно според пасторската (неписана) литургия, те показват много повече от пълнотата на Христос и безценността на Неговия народ отколкото всяка една човешка програма би могла да направи.

Въпреки това ще има времена (особено в началните етапи на църковния живот), в които някои може да носят неизгодно служение. И противоотровата срещу това не е да поставим похлупак на спонтанността. А по-скоро, този който има неназидателно служение би трябвало да бъде коригиран. И тежестта на това основно пада върху раменете на по-зрелите братя, наречени старей (за това по-късно).

Ответната реакция на Павел породена от проблемите, които срещна в Коринт бе, че той не затвори събранията, нито предприе някоя друга човешка мярка. Точно обратното, той даде на братята няколко ясни правила за улеснение възстановяването на реда и назиданието в събранията (1Кор.14:1а). Дори повече, Павел беше уверен, че църквата ще остане вярна на тези съвети. По същия начин, ако днес са необходими такива съвети, то няма нужда те да са намеса на човешката администрация, извънредни служби или планирането им. Г. Ланг обяснява:



И когато те са се събирали, доказателство е, че е нямало видим водач, нито някаква програма. Двама или дори трима пророци са се обръщали към събранието; псалми, молитви и други неща спонтанно протичали (1Кор. 14). Голямо ударение се е поставялo на това като боговдъхновено, понеже се получавало голямо безредие и събранието ставало безполезно и неподобаващо (1Кор 11,14), за това апостола не предлага каквато и да е форма на служба, но само поставя една основа от фундаментални принципи, приложението на които би прекратило безредието и насърчило назиданието, след което поклонението продължава Действително е имало една отговорност за обуздаване на суетните и празни приказки (1Тим. 1:3; Тит 1:10-16), но не е имало законодателна или силова власт; властта на старейте била изключително морална... Контролиране на събранието от един човек била напълно непозната. Сам Господ, чрез Своя Дух присъства така, както ако беше и видим. Разбира се за вярващите Той бе видим; и Той беше там, кой слуга би бил толкова непочтителен за да вземе от Неговите ръце контрола на поклонението и служението? Но от друга страна, най-безспорно бе не обстоятелството, че някой имаше право да служи. Правото беше на Святия Дух да изявява Своята воля, а не божиите хора да правят каквото желаят... Всички права в Божия дом принадлежат единствено на Божия Син. Следапостолската църква обаче бързо се отклони от този модел. (Божията църква)

Всъщност, тенденцията да се отхвърля новозаветния стил на събранията говори за липса на упование в Святия Дух. Рендъл Шорт ясно отбелязва това, казвайки:



Ние ограбваме Божието дело и изтощаваме душите си, ако се разграничаваме от тези принципи (отворени за участие събрания). Някои могат да кажат, "Но няма ли да се получи едно ужасно объркване, ако започнем да прилагаме тези принципи? В онези дни те имаха Святия Дух да ги води, и няма ли да се заблудим жестоко, да станем безчувствени, объркани, безполезни поради такива събрания, ако нямаме някой да се грижи за това?" Не е ли това отхвърляне на Святия Дух? Смеем ли ние да отхвърлим Святия Дух, който продължава и до днес да е с нас? Святия Дух действа днес както действаше и в онези дни... Моля не мислете, че ако някога се казва "отворени събрания" се има предвид, че светиите имат благоволение във всеки безполезен говорител, възнамеряващ да каже нещо и да наложи себе си. Отвореното събрание не е събрание, което е отворено към човека. То е събрание отворено към Святия Дух. Има някои, на когото устата трябва да се затварят (Тит 1:10-14). Понякога те трябва да бъдат спрени чрез молитва ,а понякога с благочестиво напомняне... Но понеже има провал в прилагането на принципа, ние не трябва да се предаваме. (Божията църква)

В Числа 11 имаме първото появяване на професионално свещеничество в Библията. Двама божии слуги Елдад и Модад, приеха Божия Дух и пророкуваха в стана (ст. 26-27). Прибързано едно младо момче настояваше пред Мойсей да им "запрети" (ст. 28). Мойсей обаче затвори устата на младото момче, което искаше те да спрат, казвайки че това е Божията воля всички Негови люде да имат Духа и да пророкуват. Това бе изпълнено на Петдесятница (ДА 2:17-18) и продължава изпълнението си и днес (ДА 2:38-39); 1Кор 14:1,31). За нещастие, съвременната църква не й липсват такива, които отново искат да забранят на Елдад и Модад да служат в Божия дом. Нека Бог да издигне едно множество от вярващи, които имат духа на Мойсей, така че Небесният Баща да получи, това което законно е Негово - едно царство от функциониращи свещеници, под водителството на Неговия Син.



Водачество и Господство

Може би е полезно сега да отбележим ясното разграничаване, което Библията прави между Водачество и Господство. През целия Нови Завет, Водачеството на Христос се основаваше на взаимоотношенията на Христос и Неговото Тяло (Еф. 1:21; 4:15; 5:23; Кол. 1:18; 2:19), докато Господството се свързваше с взаимоотношенията Му с индивидуалния човек (Мат. 7:21-22; Лука 6:46; ДА 16:31; Рим. 10:9, 13; 6:17). Ако Господството е ориентирано към индивидуалния човек, то Управлението е свързано с църквата. По този начин Управлението и Господството са две страни на едно и също нещо. Управлението е Господството изработено между общия живот на християните.

Това описание е важно, защото хвърля светлина на проблема за работата на църквата днес. Твърде естествено е за християните да познават Христовото господство и да знаят малко за Неговото Управление. Например, един вярващ може напълно да се покори под Господството на Исус в своя личен живот. Той може да се покорява на това, за което има разбиране в Библията, да се моли усърдно и редовно, и да живее живот на себеотричане, лично благочестие и любов към другите. И едновременно с това да не знае нищо за споделеното служение, взаимната отговорност и общото свидетелство.

В заключение можем да кажем, че да бъдем под Управлението на Исус означава да се покоряваме на волята Му, по отношение живота и служението на църквата. Това включва неща като разпознаване на Божиите намерения чрез взаимно споделяне и служение, покоряване на Святия Дух посредством взаимно подчинение и слугуване, и свидетелстване заедно за Исус Христос чрез единство и съработничество. Покоряването на Христовото Управление в новозаветното учение, ни казва че Исус не е само Господ на живота на хората, но е Господар и на живота на църквата. В Писанието е ясно, че Христовото Управление е установено и има конкретна изява тук на земята, Той ще стане Глава на всяко нещо във вселената (Кол. 1:16-18).

С вълнуваща яснота Артур Уолис описва неразривната връзка между Христовото Управление и Неговото Господство, казвайки:

Христос ни учи, че нашето посвещение към Него трябва да бъде от цяло сърце. Което означава да се откажем от себе си, да вземем кръста си и да Го следваме. Но Писанието е напълно ясно по въпроса, че нашето отношение към Христос е отражение на отношението ни към Неговия народ. Каквото е отношението ни към Главата, такова трябва да бъде то и към Тялото. Не можеш да бъдеш отдаден изцяло на Христос и само наполовина към Неговата църква. (Радикално Християнство)

Последни думи

Завършвам тази глава с няколко въпроса за размисъл:

Възможно ли е съвременния евангелизъм само да говори относно доктрината за царското свещенство интелектуално, а да се проваля по отношение не практическото приложение дължащо се на неуловимото навлизане в дълбоките закостенели традиции? Дали нашата съвременна църковна служба, която основно се състои от проповед на един човек и хваление осигурено от музикален тим, отразява правилно събиранията, които виждаме в Новия Завет или е далече от тях? Защо отворените църковни събрания бяха добро нещо за ранните християни, но някак си днес те да не могат да са такива или пък са опасни? И накрая, живота и практиката на църквата днес е изява на пълното Управление на Христос или на управлението на човек?

Нека Бог да ни помогне да отговорим на тези въпроси честно и в светлината на Словото.



ГЛАВА 2
ФОКУСЪТ НА ЦЪРКОВНИТЕ СЪБРАНИЯ



Докато Новия Завет ясно демонстрира, че взаимното увещание беше основна цел на ранноцърковните събрания, заедно с това виждаме, че практиката на "разчупване на хляба" или "Господната Вечеря" също беше основен елемент. Това прекрасно се вижда в пасажи като ДА 20:7 и 1Кориняни 11:20, 23:



И в първия ден на седмицата, когато БЯХМЕ СЪБРАНИ ЗА РАЗЧУПВАНЕТО НА ХЛЯБА, Павел беседваше с тях... прочее, когато така се събирате заедно, не е възможно да ядете Господната вечеря…Затова, братя мои, КОГАТО СЕ СЪБИРАТЕ ДА ЯДЕТЕ, чакайте се един друг.

Основната отличителна черта на новозаветните събрания не беше никоя друга, а точно Господната Вечеря. В ДА 20 виждаме, че учениците се събират заедно да разчупят хляба в Господния ден. В това писмо към Коринтската църква Павел упреква братята в отклоняване от основната цел, кара им се затова, че се събират заедно да ядат не Господната Вечеря (което трябваше да правят), а всеки своята си! В тази връзка, ДА 2:42 заявява, че ранните християни уверено са постоянствали в "разчупването на хляба" наред с другите основни неща.



Разчупването на хляба в спасителното дело на Христос

Разчупването на хляба е една от отличителните характеристики на християнския живот. Първо, тя ни говори за човешката страна на Исус. Както Синът на славата взе на Себе Си образ на слуга в нищожната човешка плът, така и хлябът бидейки най-обикновен от всички ястия говори за смирената природа на нашият Месия. Вземайки на Себе Си нашата човешка природа, Исус, Божият Син стана достъпен за всеки, така като и хлябът е на трапезата и на бедни, и на богати.

Разчупването на хляба също ни напомня за кръста, върху който тялото на нашия Господ беше разчупено, снабдявайки изцеление за нас. Всеки елемент присъстващ на Господната трапеза описват смъртта: хляба направен от смляно брашно и виното от смачкано грозде. Разчупването на хляба не описва само смъртта на Христос, но също така и Неговото възкресение.

Понеже житното зърно е попаднало в почвата, то започва да произвежда много зрънца точно такива като себе си (Йоан 12:24). Поради тази причина нашият Господ каза, че ако ние ядем Неговата плът и пием Неговата кръв ще получим живот (Йоан 6:53). В този смисъл разкриването на възкръсналия Христос е в тясна връзка с хляба. Когато възкръсналия Господ яде със Своите ученици, това беше хляб, който Той разчупи с тях (Йоан 21:13). В допълнение след възкресението Христос напълно разкри Себе Си на двамата мъже по пътя към Емаус тогава когато разчупи и раздаде хляба (Лука 24:30-32).

Свидетелството за единство в Христовото тяло, църквата е също представено чрез разчупването на хляба. Спомнете си, имаше само един хляб, който ранните ученици разчупваха всяка седмица там където се събираха. Както Павел казва: "Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме." (1Кор. 10:17). Навярно Господ се наскърби когато множество Негови деца живеещи заедно разчупваха хляба все едно, че всеки е отделно тяло. На кратко, да разчупваш хляба имайки сектантско отношение е сериозно нещо в Божиите очи. Това беше грешката на Коринт и Павел им се караше сурово за това (1Кор. 11:27-29).

Господната Вечеря - заветна трапеза

Важно е да отбележим, че Господната вечеря обикновено беше в контекста на една обща трапеза. Когато Господ сам постанови Вечерята, това стана като част от Пасхалния празник, който служеше като предшественик на Господната вечеря през целия Стар Завет. В добавка, в цялата 11 глава на 1 Коринтени се говори, че вярващите се събирали да ядат Вечерята на обща трапеза, едни е трябвало да пият по няколко глътки гроздов сок или да задоволят глада си с малко парченце от хляба (ст. 21-22, 33-34). Новозаветната дума за "вечеря" всъщност означава обикновена вечеря, едно ядене или банкет, а думата използвана за "трапеза" описва една трапеза изпълнена с храна (Лука 22:14; 1Кор. 10:21).

Следователно, Господната вечеря в ранната църква представлявала една братска трапеза, където всички споделяли една и съща храна. (Днес новозаветните учени от всички деноминации са убедени в това.) Това е било едно трапезно общество от светии, семеен фестивал, една трапеза на завета. По тази причина ранната църква говорела за Вечерята като Агапе, или празник на любовта (2Петр. 2:13, Юда 12). За съжаление, векове наред църковните традиции ни представят днес една окастрена версия на Вечерята, нещо далеч от това което е било тогава и описано в Новия Завет. Като резултат, общите събрания с разчупване на хляба били напълно забравени. Роберт Банкс отбелязва:

Най- видимия и дълбок начин по който едно обществото дава физическа изява на своето общение това е общата храна. Думата 'дейпнон' (1Кор 11:20), означаваща 'вечеря', което ни говори не просто символична вечеря (в каквото се е превърнала) или част от една вечеря (както понякога си мислим), но една напълно нормална трапеза... заповедта на Павел към "гладните" да идват след като са яли в домовете си (ст. 22, 34) не показваше началото на отделянето на Господната Вечеря от яденето. Той просто се опитваше да премахне злоупотребите, които ставаха в Коринт...Тази трапеза е важна за нас, понеже по този начин тяхното единство имаше външна изява. Поради тази причина общите трапези имат социален ефект...храната, която те споделяха заедно, напомняше за връзката им с Христос и по между им. Взаимоотношенията ставаха по-дълбоки по същия начин както едно обикновено ядене заздравява и символизира връзката в едно семейство или група.

Г.Х. Ланг ни убеждава в същото, казвайки:



Това стана по време на общата трапеза на Пасхата, когато Исус даде ново значение на хляба и вино, имайки предвид Себе Си и делото Си. Както в 1Кор. 11 се казва, че вярващите в Коринт гледали на Вечерята като на една обща трапеза, на която всички заедно участвали. И тези събирания били известни като "Агапе" или празници на любовта, и все пак апостола смъмря църквата, но не по повод тази практика, а във връзка с това, което е ставало, когато са се събирали по този начин...Тази е картината, която изниква в съзнанието ни. Една обикновена къща е мястото, една обичайна трапеза е повода, вечерята протича тихо и спокойно. Няма църковни сгради, няма свещеници и назначени работници, няма олтар и жертви, няма одежди и украшения, като светлини, тамян, разпятие, няма формалности. Вечерята преминаваше в простота, домът е благословен от това, обикновената трапеза е свята и тържествена. (Божиите църкви)

На последно место, разчупването на хляба сочи към бъдещото завръщане на Христос в слава, където Младоженеца ще ръководи сватбата със Своята възлюбена Невяста отново в Бащиното царство (Мат. 26:29). Господна Вечеря, в това се долавя есхатологични нотки. Това е празника на последните дни, един преобраз на Месианския празник, който откриваме в бъдещия есхатон (Матей 22:1-14; :29; Лука 12:35-38; 15:22-32; Откровение. 19:9). В съответствие на това, разчупването на хляба винаги е поставяно в контекста на празнична трапеза, съпътствана от радост и благодарение (Лука 22:17; ДА 2:46; 1 Коринтени 10:16). Това е едно празнично напомняне не само за това какво нашия Господ направи на Голгота, но и какво ще направи когато се завърне в Своето славно царство.

Като обобщение можем да кажем, че разчупването на хляба покрива минало, настояще и бъдеще. То е прокламиране отново и отново на славната изкупителна смърт на Исус за нас в миналото, едно постоянно деклариране на това, че Той е винаги близо до нас в настоящето и непрестанно изповядване на неугасващата надежда за Неговото идване в бъдещето. В допълнение, Господната вечеря включва практическото приложение на трите най-големи добродетели вяра, надежда и любов. Чрез Вечерята ние причисляваме себе си към това славно спасение чрез вяра, показвайки любовта си към братята действайки като едно Тяло и радвайки се в надеждата за завръщането на Господа. Правилно можем да отбележим, че ние "прокламираме (сега) смъртта на Господа (в миналото) докато отново се завърне (в бъдещето)".

Докато за някои Господната вечеря е буквална и духовна, за други тя е по-скоро символична и възпоменателна. Но Господната вечеря не нито постоянна жертва нито празен ритуал. По-скоро тя е духовна реалност. С други думи Святия Дух присъства там, изявявайки живият Христос в сърцата на възлюбените му светии като вечерят с Него на една трапеза и пиейки от една чаша. В тази връзка Исус често използва яденето и пиенето за да опише нашето общение с Него (Йоан 4:14; 6:51; 7:37; Откр. 3:20). Ерик Свандсен точно обобщава главните характеристики на Господната трапеза:



Господната трапеза има голям радиус от цели. Първо, тя е израз на загрижеността към бедните в повярвалото общество. По всяка вероятност тя е била начин богатите да покажат любовта си към по-бедните християни. И сигурно това е била главната причина за названието й "агапе". Второто измерение на Господната трапеза е, че тя заставила християнското общество да живее с теологията за еднаквия статус в Христос, нарушавайки Хелинистичните социални норми за хомогенни празненства, където ясно се виждало разделянето на различни класи...Друг важен и често пропускан фокус на господната трапеза е есхатологичния. Тя служи като прототип на Месианското празненство и действа като средство за молба към Месията да се върне. Господната трапеза трябва да се практикува на звучейки като такава молба и даваща възможност на всички да го изявят с един глас, "мараната"! (Господната трапеза).

Вечерята и Трапезата

В светлината на казаното до тук, необходимо е да отбележим внимателното разграничаване в Новия Завет между Господната Вечеря и Господната Трапеза. И въпреки, че и двете описват разчупване на хляба, между тях съществува едно тънко различие в акцентирането.

В 1 Коринтени 10:16-22, Павел говори за Господната Трапеза (ст. 21). Ударението тук е върху църквата, а хляба посочва единното Христово Тяло (ст. 17). Общението и единството са доминиращи при Трапезата и те насочват нашето внимание върху приятелското общуване при храненето (ст. 16-47). В 1 Коринтени 11:17-34, Павел говори за Господната Вечеря (ст. 20). Ударението тук е върху смъртта на Исус за нас, а хляба говори за физическото тяло на Нашия Господ разпънато за нашето изкупление (ст. 24). Възпоменанието и прокламирането са основните при Господната Вечеря, и насочват вниманието ни към акцента на жертвената смърт при храненето (ст. 25-26).

При Трапезата имаме общение в хоризонтален план между повярвалото общество, а при Вечерята имаме общение във вертикален аспект между повярвалите и Христос. С други думи, Трапезата е място за нашето приятелско общение, споделяне и хранене, а Вечерята е същността на яденето. Трапезата е средата на нашето общение. Вечерята е същността на това общение. Въпреки, че между Трапезата и Вечерята има определена разлика те не могат да бъдат разделени една от друга.



Централното място на Господната Трапеза в църковните събрания

От практична гледна точка, точното място на Господната Трапеза в църковните събрания ни освобождава от нашата естествена склонност като субекти към себецентриране. Когато събранията са построени около Господната трапеза, цялото наше внимание се измества от нас и преминава върху Христос. По този начин разчупването на хляба ни напомня за централното място на невидимата Глава, който винаги присъства когато се събираме. Вероятно това е така, защото Господната Трапеза е само едно материално нещо, което Библията споменава, че го е имало по време на събиранията. Думите на Хю Кан са показателни:



Това, което заема най-очевидното място в събранията на Божия народ не са нито "проповедника", нито "амвона", но трапезата, на която са останалите символи - хляба и виното. Тези ранни християни са се събирали в Неговото Име (Матей 18:20). Той бе магнитът, към който техните сърца бяха прилепени, очаровани и удовлетворени. Красотата на този начин била в неговата простота. Без сценарий, без украшения! Без олтарни служения, без свещенически одежди, без специално облечен в роби хор, нямало никой, който да води техните поклонителни събрания, но само Святия Дух бил достатъчен. Той насочвал техните сърца към Христос...било прекрасно и благоговейно, защото това бил Неговият сценарий. Издигането на плътта нямаше място там. Не се виждаше никой, освен Исус. (Размисли)

Има няколко ценни истини свързани с разчупването на хляба - истини, които обясняват защо ранните християни са направили това централен фокус в техните събрания. Необходимо е да кажем, че практиката на разчупването на хляба беше установена от самия Господ Исус (Матей 26:26) и предадено на нас от апостолите (1 Коринтени 11:2). От тази гледна точка не е ли необходимо, Новозаветно поучение и пример формиращ нашия подход към Господната Вечеря днес?

Нека Бог да ни помогне повече да не пренебрегваме уникалното място запазено за Трапезата на Неговия Син сред нас.





Каталог: userfiles -> statii
userfiles -> Седмичен информационен бюлетин
userfiles -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004
userfiles -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска
userfiles -> Закон за бюджета на доо- 2012 г., Кодекс за социално осигуряване, 6 наредби,свързани със социалното осигуряване
userfiles -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси
userfiles -> Автоматични предпазители базови конструкции и основни характеристики на автоматичните предпазители
userfiles -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс
statii -> Извън църквата” Андрю Стром Защо десетки хиляди посветени християни напускат църквите? Това някакво „движение” ли е?


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница