„Качество или количество? Преосмисляне на ролята на върховните юрисдикции в Централна Европа”



страница1/4
Дата25.06.2017
Размер0.71 Mb.
#24535
  1   2   3   4


Публикуваме статията „Качество или количество? Преосмисляне на ролята на върховните юрисдикции в Централна Европа” на професор Михал Бобек, който беше номиниран от Република Чехия за поста на генерален адвокат към Съда на Европейския съюз и беше назначен на 15 юни 2015 г. за мандат до 6 октомври 2021 г.

Текстът се включва успешно в активния европейски дебат за ролята на върховните съдилища.  Проф. Бобек обсъжда необходимостта от преосмисляне на ролята и функциите на върховните и конституционните съдилища в контекста на постоянно нарастващата им натовареност, като прави критичен анализ на законодателните промени и съдебната практика в Република Чехия.  Обяснява тенденцията по постоянно нарастване на делата с цялостното поставяне на обществения живот в рамките на правото в посткомунистическите държави, за разлика от предходното управление, когато съдилищата не са предпочитаният форум за разрешаване на спорове.



               Авторът разглежда различните модели на касационно производство, които диференцира в зависимост от това дали доминиращата цел се свързва с частния интерес (на конкретния жалбоподател, който получава още една инстанция) или с публичния интерес (който се фокусира в създаването на прецеденти като общи ориентири за хомогенизиране на практиката и посрещане на бъдещи проблеми). Според него задачата на върховните юрисдикции е най-вече задача от публично, а не от частно естество. Тази теза авторът защитава, без да поставя под съмнение призванието на върховните юрисдикции да защитават индивидуалните права. Това обаче, според него, не означава, че те биха постигнали целта, като преразглеждат и преосмислят всяко индивидуално дело, което достигне до тях, защото  предоставянето на защита по всеки отделен спор е задача най-вече на първоинстанционните съдилища, а върховните юрисдикции имат друг дълг – тяхната роля е авторитетно да решават спорни проблеми и различия в правните възгледи на долустоящите съдилища, да развиват правото и да дават ясни насоки на долустоящите съдилища под формата на установена практика. Проф. Бобек поддържа, че върховните юрисдикции защитават гражданина много повече, когато дават ясни насоки за правосъдието под формата на предсказуема практика, отколкото, ако симулират индивидуален контрол при всяка жалба, защото спестяват на гражданина занапред необходимостта да премине през преповтарящи се процедури в съдебната система, за да разбере какво е правото.

Проф. Бобек изтъква преимуществата на модела, който позволява широка дискреция на върховния съд да подбира делата за разглеждане, без да излага мотиви. Подборът на дела предпоставя преценка на допустимостта на жалбата, но не се изчерпва с нея - при него се разглежда делото по същество, макар и по предварителен и непълен начин. Преценява се дали, според естеството на делото, правният проблем, който е поставен с него, е достатъчно значим, за да бъде напълно и задълбочено разгледан от върховната юрисдикция. Проф. Бобек приема за удачен този модел (наречен от него координационен), при който върховните съдилища разчитат не само на споделените ценности, но и на по-важни системни инструменти, които вече са се развили на основата на продължителното съблюдаване на вече решеното по силата на доктрината stare decisis. С тези инструменти координацията на дейността на долустоящите съдилища изисква много по-малко дейност от страна на самия върховен съд. В така организираната система на съдилищата от върховната юрисдикция на се изисква широкообхватно преразглеждане на решенията на долустоящите съдилища, а единствено създаването на общи насоки, които се следват автоматично. При тези рамки и по тези причини върховните юрисдикции могат да подбират делата и да навлизат в дълбочина в съответните области на правото. Проф. Бобек изтъква, че така се постига основното предназначение на върховното съдебно правотворчество - да е ориентирано към бъдещето. Според него същественият въпрос, който всяка правна система трябва да си постави и да обсъди преди да избере конкретна роля и функционалност на върховните си юрисдикции, е какъв тип равенство съдебната система би трябвало да гарантира – формално или функционално равенство. Според автора правото на достъп на всеки до върховната юрисдикция е формализирана версия на равенството – всяка жалба ще бъде разгледана независимо от важността и сложността на повдигнатите правни въпроси. По-функционалната версия на равенството отчита разликата в сложността на спора. Проф. Бобек приема, че подлагането на всички дела на абсолютно едно и също третиране и преразглеждането отново и отново на тривиални дела може в крайна сметка да доведе до отричане на самия идеал за правосъдие, към който съдебната система би трябвало да се стреми. В същото време авторът не избягва сблъсъка с другия възглед, застъпен в практиката на чешкия Конституционен съд, че отсъствието на задължение върховният съд да се мотивира за направения от него подбор на дела отрича частната функция на ревизията и свежда отделния жалбоподател до „доставчик на материал“ за осигуряване на единството на съдебната практика. Тъкмо ценностният избор кое е по-важно и как се защитава е в основата на обстойния и задълбочен анализ в статията. Разгледана е опасността от “произвол” на върховните съдии и какви гаранции срещу нея могат да бъдат предвидени, като се припомня, че никакви процедурни инструменти, колкото и обмислени да са те, няма да помогнат в една система, която няма доверие, че собствените й върховни съдии ще си свършат отговорно работата. С постепенното преодоляване на проблема с недоверието, според автора, ще се увеличават възможностите за утвърждаване на координационния модел, при който ограничението на достъпа до върховен съд би имало за последица  известен „ренесанс“ или преоценка на долните инстанции, особено – на първоинстанционните съдилища. Те ще се превърнат в основните съдебни форуми, когато стане ясно, че повечето съдебни спорове започват и завършват там.  Според автора  най-значимата промяна, която правната култура на подбора на дела пред върховните юрисдикции ще предизвика, ще бъде извисяването на съдебната практика и засилването на нейната роля в правния ред, тъй като знанието и аргументите, черпени от съдебната практика на върховната юрисдикция, ще се превърнат в ключови за достъпа до нея. Така, с трансформацията на йерархичния и широкообхватен надзор на върховния съд в координационна власт, постепенно недоверието в съдебната власт може да бъде заместено от уважението.

Качество или количество?



Преосмисляне на ролята на върховните юрисдикции в Централна Европа*
от Михал Бобек (Michal Bobek)**

През последните десетилетия постоянно нарастващата натовареност на върховните и на конституционните юрисдикции в Европа принуди някои от тях да преосмислят ролята и функциите, които те би трябвало да изпълняват. Тази статия представя изследването на този феномен на основата на опита на Република Чехия. Представен е също така пример за юридически трансплант, въведен в системата и частично отхвърлен от нея. Този пример е поставен в по-широкия контекст на ролята на върховните съдилища в посткомунистическа Европа и продължаващия европейски дебат.


Първата част на тази статия предлага общ преглед на идеалните модели на върховни юрисдикции и на съответните интереси, на които тези модели са призвани да служат по принцип в различните системи. Втората част поставя чешкия пример и другите централноевропейски системи в контекста на тази по-широка картина и обсъжда механизмите за подбор на разглежданите дела, които са въведени в действие в гражданското и административното правосъдие. Третата част разглежда напрежението между върховните съдилища и конституционния съд в Чехия във връзка с подбора на дела. Последната, четвърта част, разглежда по-широки проблеми на политиките и очертава някои последици за правната система като цяло от въвеждането на филтриращи механизми за достъп до върховните юрисдикции.
Върховният съд на Обемия решава десетки хиляди дела годишно. Стотиците съдии от този съд, всеки от които решава стотици дела, са непрестанно затрупани с папки. Много от делата изглеждат сходни. За повечето от тях съдиите използват стандартизирани мотиви, често пъти прекопирани от едно решение в друго. Съществува изискване ежемесечно да бъдат отклонявани от разглеждане минимален брой дела. Това води до непрестанен времеви натиск. Резултатът е прекомерно натоварване, което означава, че дори при нови и сложни дела, които биха изисквали по-внимателно отношение, мотивите на съда ще са изключително неясни, често повърхностни и неубедителни. Обществеността има свободен достъп до решенията на съда, но на практика никой не ги чете. Те са толкова много, че е невъзможно да бъдат анализирани всичките или дори повечето от тях. И всеки знае, че няма смисъл да ги чете – те не съдържат нищо ново или безпрецедентно.

Върховният съд на Селекция функционира съвсем другояче. Поначало този съд е много по-малък. Макар броят на образуваните дела да е голям, той не решава повече от стотина дела годишно, защото подбира делата, които ще разгледа. Съдът подбира за решаване по същество само нови, важни или особено спорни проблеми. Делата, които съдът избира да разгледа, се изследват и обсъждат задълбочено. Решенията на съда, постановени през годината, се четат и широко се разискват от юристите, а по-долустоящите инстанции получават ясна насока, която се прокарва в съдебната практика и която те могат да следват.

Настоящата статия изследва проблемите, с които правните системи и върховните им юрисдикции биха могли да се сблъскат, щом вземат решение да преминат от подхода на Обемия към този на Селекция. Наистина правомощието да се подбират делата1 е само една от съставките, необходими за трансформирането на Съда на Обемия в Съда на Селекция, но то е най-същественото.

Постоянно нарастващият обем дела във върховните и конституционните юрисдикции в цяла Европа през последните десетилетия принуди много от държавите да преосмислят ролята и функциите, които тези съдилища трябва да изпълняват.2 Проблемите с натовареността, които са се развивали постепенно в Западна Европа след Втората световна война, станаха реалност в Източна Европа3 в рамките само на едно десетилетие след падането на комунистическия режим. Тази статия предлага изследване на един от примерите за този проблем. Основният предмет на изследването е чешката правна система, и по-конкретно усилието на двете върховни юрисдикции (Върховният съд и Върховният административен съд) да преначертаят своите функции, което може лесно да се резюмира като „по-малко количество и повече качество”. Този пример е поставен в по-широкия контекст за ролята на върховните съдилища в посткомунистическа Европа и продължаващия европейски дебат. В същото време статията дава пример за юридически трансплант, който след като е направен, е отчасти отхвърлен от приемащата система.

Тази статия се състои от четири части. Първата част съдържа общ преглед на идеалните модели на върховни юрисдикции и съответните интереси, на които тези модели по принцип са призвани да служат в различните системи. Втората част разглежда чешкия пример и останалите централноевропейски системи в по-широка перспектива и впоследствие поставя на обсъждане приведените в действие механизми на селекция с примери от гражданското и административното правораздаване. Третата част разглежда напрежението между върховните и конституционните съдилища в една и съща юрисдикция, доколкото става дума за подбор на дела. По-конкретно са разгледани два въпроса – конституционосъобразен ли е подборът на дела във върховните съдилища и могат ли конституционните съдилища да подбират делата, които разглеждат? Последната, четвърта част, разглежда в по-широк план политическите проблеми и очертава някои последици, които преминаването от Обемия към Селекция може да има за правните системи като цяло.


  1. Върховните юрисдикции и техните функции в сравнителен план

Върховните юрисдикции са призвани да изпълняват разнообразни функции. Привилегията на върховната юрисдикция да подбира делата, които ще разглежда, е само една от външните прояви на дълбоките различия в съдебните структури и култури. За да поставим чешката и другите централноевропейски юрисдикции в по-голямата картина, ще предложим две нива на въвеждащ анализ: анализ на „микро-ниво“, който се фокусира върху вида и условията за достъп до върховните съдилища, когато те функционират като съдилища от последна инстанция4, и анализ на „макро-ниво“, който поставя условията за достъп до върховните юрисдикции в по-широката перспектива на общата съдебна структура.


А. Микро-ниво: достъпът до върховна юрисдикция
1. Трите модела
С оглед на функционирането им като последна съдебна инстанция – разглеждане на първоинстанционни и апелативни решения, върховните съдилища могат да бъдат разделени на 3 основни (идеални) модела:


  1. „апелативен“ модел;

  2. „касационен“ модел;

  3. „ревизионен” модел.5

При апелативния модел (например Апелативната комисия на Камарата на лордовете – Appellate Committee of the House of Lords), в много други държави с общо право, но и във Финландия и Швеция6) Върховният (апелативен) съд има правомощието да отмени решението на долустоящата инстанция и да постанови ново собствено решение, т.е. не е необходимо да връща обратно делото на долната инстанция. При касационния модел (представен типично от френския Cour de cassation и съществуващ и в други държави на „романската” правна култура (например Италия и Испания7) съдът може или да потвърди решението, постановено от долустоящата инстанция, или да го отмени и да върне делото на долустоящия съд за ново разглеждане. Той не може да замени решението на долустоящата инстанция със собствено решение. Последният конвенционален модел е ревизионният модел, типичен за достъпа до върховните юрисдикции в германския правен кръг (Германия, Австрия, Швейцария,8 но, както ще бъде дискутирано детайлно по-нататък – такъв е и общият първоначален модел в посткомунистическа Централна Европа). Както при касационния модел, очаква се принципно върховната юрисдикция при ревизионния модел или да отмени разглеждания акт, или да го потвърди. Ако фактите не са достатъчно добре изяснени от долустоящата инстанция, Върховният съд може само да отмени решението и да върне делото. При условие обаче, че фактите са достатъчно добре изяснени, т.е. не са необходими нови доказателства, Върховният съд може да постанови ново собствено решение на мястото на решението на долустоящия, респ. долустоящите съдилища.

Моделите са, разбира се, идеални, и не винаги съществуват в своята чиста форма.9 Независимо от това идеалните модели са показателни за представяне на различията в достъпа до съд при различните модели на върховни съдилища и допустимостта, респ. недопустимостта да се подбират делата за разглеждане в съответните системи.
2. Подбор на делата за разглеждане
Подборът на дела най-често под формата на различни „разрешения за обжалване”, „петиции за разглеждане“ или „certiorari процедура” се различава от допустимостта на обжалването. Въпросът за допустимостта е процесуален – необходимо е да бъдат спазени определени процесуални изисквания, за да може съдът да разгледа делото. Решаването на въпроса за допустимостта зависи например от това дали жалбата е подадена в определен срок след постановяването на решението от второинстанционния съд, дали страната има професионално процесуално представителство, дали са платени съдебни такси. Ако тези процесуални предпоставки не са изпълнени, съдът ще откаже въобще да разгледа делото. Подборът на дела се различава от допустимостта по своето естество – при него се разглежда делото по същество, макар и по предварителен и непълен начин. Преценява се дали, според естеството на делото, правният проблем, който се поставя, е достатъчно значим, за да бъде напълно и задълбочено разгледан от върховната юрисдикция. Така, допустимостта на обжалването и подборът на дела за разглеждане са две отличаващи се и различни стъпки. Първата е необходимо предусловие за втората.

Разграничаването на решението за допустимост на обжалването от решението за разглеждане на делото пред върховната юрисдикция е ясно на теория, но все пак на този етап следва да бъдат направени две уточнения. На първо място – не всички системи включват и двата етапа. В някои системи, например в касационната, няма никаква селективност на делата per se – делото се разглежда, щом са удовлетворени всички критерии за допустимост на жалбата. От друга страна, в изцяло селективна система (апелативната система в нейната идеална форма), допустимостта на обжалването, макар да съществува, не е от особено значение. При условие че върховната юрисдикция е свободна да избира измежду определени дела само тези, които желае да разгледа, изискването за стриктно спазване на критериите за допустимост не е решаващо: ако някой от тези критерии не е удовлетворен, върховната юрисдикция просто няма да подбере делото за разглеждане. Това не означава, че в тези системи не съществуват изисквания за допустимост. В тях тези изисквания просто не са решаващи в такава критична степен, както в касационните и ревизионните системи, където критериите за процесуална допустимост функционират като единствен способ за филтриране на обжалванията пред върховната юрисдикция.

На второ място, в някои юрисдикции, които не са официално оправомощени да подбират делата за разглеждане, твърде широкото тълкуване на критериите за допустимост може да доведе до злоупотреби – до оставяне без разглеждане на значителна част от жалбите. Това важи особено при онези до голяма степен „хибридни“ критерии за допустимост, които не съдържат чисто процесуални условия за обжалванията –например срокове за подаване на жалби или задължително процесуално представителство от адвокат, а някои „субективни“ критерии – например че жалбата няма да бъде разглеждана, ако е „явно недопустима“ или „явно неоснователна“. Статистическите данни за съотношението между заведени и разгледани дела, които разкриват, че над 90 % от жалбите са отхвърлени като „явно неоснователни“10, показват, че критериите за допустимост с широки и непрецизни правни рамки могат ефективно да бъдат използвани за средство за филтриране там, където първоначално не е била предвидена никаква дискреция за филтриране.

Как трите модела се справят с подбора на дела за върховните юрисдикции? С най-широк достъп до съд и без всякакъв подбор на дела се характеризира касационният модел. В тези системи достъпът до върховната юрисдикция се счита за субективно право.11 Последицата от неограничения достъп до върховната инстанция е, че върховните съдилища в тези системи са големи институции със стотици съдии, които решават десетки хиляди дела годишно.12



Ревизионният модел ограничава отчасти достъпа до върховните юрисдикции. Това става чрез обвързване на достъпа до върховната юрисдикция с „обективни“ критерии за достъп. Идеята е, че ако бъдат удовлетворени т. нар. обективни критерии, върховната юрисдикция е длъжна да разгледа делата. С малки различия тези критерии13 могат да бъдат групирани в следните обхватни категории:
= делото е с фундаментална (правна) значимост;

= делото е от значение за развитието на правото („квази“ законодателна необходимост);

= проблемът се решава противоречиво в практиката на долустоящите (най-често апелативните) съдилища;

= някои от процесуалните кодекси освен това съдържат определени „остатъчни“ категории за значителни и тежки процесуални нарушения, които са повлияли на изхода на делото по същество.14


Числеността на състава на върховните съдилища в страните, които следват ревизионния модел, е по-малка, отколкото в страните, които следват касационния модел, но все пак е значителна. В тези съдилища правораздават десетки съдии, но обикновено не повече от сто. Те ежегодно решават хиляди дела. 15
Апелативният модел ограничава в най-голяма степен достъпа до върховната юрисдикция. Обжалването пред върховната юрисдикция не е въпрос на лично право, а въпрос на дискреция на върховната юрисдикция. Предоставянето на достъп (или разрешение) се разглежда отделно от евентуалното последващо разглеждане на делото по същество. Дискрецията, предоставена на върховната юрисдикция, е формулирана много широко – дава се явно предпочитание на дела от обществен интерес и значими правни проблеми.16 Съдилищата от този вид (типични примери са Апелативната комисия на Камарата на Лордовете или Върховният съд на САЩ, но такива също са и Върховният съд на Канада, и на Израел) често са малки институции (обикновено с до десет или петнадесет съдии17). Те решават по същество обикновено по-малко от сто дела годишно.18
3. Частният срещу публичния интерес при върховното правораздаване

Различните характеристики на съответните системи отразяват различния избор на целите, на които върховните юрисдикции трябва да служат. Те могат да бъдат назовани „частни срещу публични“,19 „индивидуални срещу обществени“. Разбира се, и двете цели присъстват във всички национални и международни правораздавателни органи. Въпросът е на коя от тях се отдава предпочитание. Частната цел се фокусира върху разрешаването на правни спорове по отделни казуси. Водещ е частният интерес на отделната страна – ищецът отнася спора до съда и ако „не е доволен“ от решението, иска да обжалва колкото е възможно повече. Публичната цел, от друга страна, поставя акцента върху обществения и общностния залог в правораздавателния процес. Публичната цел излиза на преден план най-вече на нивото на върховната юрисдикция. Задачите, с които върховните юрисдикции са натоварени, са по принцип от публично естество – гарантиране на единството на националната (федералната) правна система, изясняването на конкретни проблеми и гарантирането на цялостната законосъобразност на правораздаването, както и на развитието на правото.

Ясно е, че тези две функции никога не могат да бъде изцяло разделени – справедливото правораздаване по отделен казус служи на по-широките обществени интереси за законност, а често и на други цели – като изясняване на правото или неговото развитие. Но ясното, пълно и предвидимо тълкуване на закона, управлявано и надзиравано от върховната юрисдикция, е също от изключителен интерес за всекиго. Ясната и предвидима практика, създавана от върховната юрисдикция, намалява правната несигурност относно съдържанието на правото. Тя дава ясни насоки на долустоящите инстанции, така че да не е необходимо лицата всеки път да достигат до върховен съд, за да знаят как трябва да се реши техният казус.

Системите се различават по акцента, който поставят върху съответните цели и интереси, на които една върховна юрисдикция трябва да служи. Както добре отбелязва J. A. Jolowicz,20 донякъде е парадоксално, че касационните системи, в които върховните юрисдикции са първоначално замислени като институции, служещи на чисто публична цел,21 постепенно са се свели до върховно правораздаване с частни цели. Касационните съдилища в Италия и Франция, замислени първоначално като пазители на общата законност, постепенно са преминали към чисто „частни“ функции. Почти никаква публична функция не се изпълнява в десетките хиляди дела, произвеждани всяка година, тъй като в голяма част от тях няма нищо ново за правото, а решенията им са кратки до степен на пълна неразбираемост. При този брой дела, разглеждани всяка година, и стотиците съдии, които ги решават, вътрешните противоречия между решенията са неизбежни.22 Върховните юрисдикции в тези държави са сведени до трета инстанция по отделни спорове без почти никаква забележима „публична“ функция.

В другия край на видимия спектър е апелативният модел. Тук акцентът ясно е поставен върху публичната функция, която върховният съд би трябвало да изпълнява. Достъпът до върховната юрисдикция и подборът на дела се извършват изключително на основата на значимостта и новостта на правния проблем, който се разглежда по делото, т.е. критериите надхвърлят интереса на отделната недоволна страна, която търси още едно преразглеждане на спора. Индивидуалното правосъдие няма много общо с тези дискусии. Като пример за този възглед е „certiorari“ процедурата в САЩ, където разглеждането се прави в интерес на правото, а не в интерес на страните.23 Не е главна задача на съда да въздава индивидуална справедливост. Този въпрос е поставен доста остро от един наблюдател на практиката на Върховния съд на САЩ по време на сесията от 1958 г., когато Съдът разглежда значителен брой дела за отговорност на работодателя, в които е принуден да събира доказателства (нещо, което не е било извършено надлежно от долустоящите федерални съдилища) и да разрешава индивидуални спорове. Установяването на такава практика от Върховния съд е наречено „лошо боравене с власт” и „тежко пропиляване на съдебните ресурси на нацията”.24

B. Макро-ниво: структура и йерархия на съдебната система
Различията в достъпа до върховния съд и допустимостта, респ. недопустимостта на подбора на дела имат дори по-дълбоки корени от различията в акцента върху целите на ролята на върховните съдилища. Тази различия може да бъдат проследени до самите принципи на функциониране на съдебната система и ролята на съдията в тях. В своя задълбочен анализ на съдебната и държавната власт M. R. Damaska различава две концепции за устройство – йерархичен идеал и координационен идеал.25 Йерархичният идеал представлява модел на класическата бюрокрация – той се характеризира с професионален корпус, организиран в ясна йерархична структура и вземащ решения на основата на своите технически познания. Системата разчита на широкообхватен контрол и надзор върху дейността на долустоящите нива на системата. Координационната система, от друга страна, е по-скоро „аморфна“ машина без такава стриктна йерархия. Процесът на вземане на решения в системата се основава главно на техническото познание и компетентност, но не и на опит, на споделени концепции и общо разбиране за етични и политически норми, поддържани от „здравия разум“. Системата не изисква широкообхватен контрол и надзор на отделни решения – оттам и наименованието „координационен“ идеал.

Континенталните съдебни структури, особено латинските (Франция, Италия, Испания), но до голяма степен също и германските, имат йерархично устройство. Англо-американските системи, както изобщо държавите с общо право, могат да бъдат отнесени към координационния модел на устройство. Тази разлика може, между другото, да има дълбоко отражение върху достъпа до върховния съд и неговата роля.

В координационния модел върховните съдилища разчитат не само на споделените ценности, но и на по-важни системни инструменти, които са се развили на основата на този идеал – продължителното съблюдаване на вече решеното по силата на доктрината stare decisis и силата на прецедентите. С тези инструменти координацията на дейността на долустоящите съдилища изисква много по-малко дейност на страна на върховния съд. Системата не изисква широкообхватно преразглеждане на решенията на долустоящите съдилища, а единствено създаването на общи насоки, които се следват автоматично. При тези рамки и по тези причини върховните юрисдикции могат да подбират делата и да навлизат в дълбочина в съответните области на правото. Тяхната основна функция е да създават нови прецеденти, т.е. да решават дадени правни проблеми с оглед на бъдещото развитие. Върховното съдебно правотворчество е ориентирано към бъдещето – делата се подбират така, че да създадат прецедент и да регулират бъдещите правоотношения.

Задачата на върховните юрисдикции при йерархичния модел е различна. Тя се свежда преди всичко до упражняването на контрол върху правилността на индивидуалните решения на долустоящите съдилища. „Продукцията“ на юриспруденцията на върховния съд при йерархичната система е предимно свързана с правни грешки по индивидуални дела, а не със създаването на „прецеденти“. Ако все пак някакви „прецеденти“ бъдат създадени, по-принцип под формата на „установена съдебна практика“,26 това е само „вторичен продукт“ измежду хилядите или десетките хиляди решения, постановявани ежегодно от върховната юрисдикция. Процес на вземане на решения в тези съдилища е предимно ретроспективен. Годишно те разглеждат и коригират десетки хиляди вече постановени индивидуални решения.

Това са в изчистен вид двата противоположни модела. Те са показателни за разбирането на някои доминиращи принципи на функционирането на върховните юрисдикции във всяка система. Германският и централноевропейският ревизионен модел на върховни съдилища е в известен смисъл хибрид между тези две изчистени идеални устройства. От една страна, този модел не се доближава до установяването на пълноценна доктрина за stare decisis или система от прецеденти, позната на системите от общото право. От друга страна, не може да се каже, че решенията на техните върховни юрисдикции (общите юрисдикции, но също и конституционните съдилища) не биха имали никаква обвързваща сила извън индивидуалното дело.27

Тази хибридна форма до известна степен е отразена в достъпа до върховния съд и подбора на дела от него в рамките на културния кръг на германския ревизионен модел. Както вече е видно от общите критерии за достъп до върховните съдилища от този тип, условията са смесени. От една страна, системата частично е ориентирана към бъдещото – като прецедента система. Върховният съд разглежда дела, когато възниква въпрос от фундаментално правно значение, където има нужда от развитие на правото, или при противоречива практика на апелативните съдилища. От друга страна, типично присъства допълнителна „остатъчна“ категория, при която достъп до върховната юрисдикция може да бъде предоставен най-вече при допуснато по делото явно нарушение на материалния закон или тежко нарушение на процедурата пред долустоящите съдилища. В този смисъл тези системи често изглеждат, от една страна, като развиващи се по посока към координационния модел, но са неспособни да се откажат от идеята за индивидуален съдебен контрол и индивидуализирано правосъдие пред върховната юрисдикция.


C. Ключовите елементи на трите модела
Основните елементи, представени в тази част и относими към трите модела, могат да бъдат накратко обобщени, както следва:
Касационните” модели са изцяло отворени, т.е. няма селективност на делата. Частният интерес при върховната юрисдикция е изместил публичния. Ориентацията на правораздаването е изцяло ретроспективна и разглеждането на отделните решения е пространно.

Ревизионните” модели са „обективно отворени”, т.е. достъпът до върховната юрисдикция се предоставя само ако някои от „обективните” критерии бъдат изпълнени. Причината прилагателното „обективни“ да бъде сложено в кавички е видна на този етап – широко формулираните и неясни критерии за „фундаментално значение“ или нужда от развитие на правото в дадена област са, разбира се, не напълно обективни. В зависимост от стриктността на тълкуването на тези критерии от страна на върховната юрисдикция те могат да представляват всичко – от напълно отворена до почти затворена система. На практика, като се вземе предвид обемът на делата, решавани от тези върховни юрисдикции, тези системи имат тенденцията да бъдат по-скоро полуотворени. Приема се, че моделът балансира между двата по-широки интереса, т.е. между публичния и частния. Изходната точка е ретроспективното постановяване на решения, като се добавят и някои предсказуеми характеристики.

Апелативните” модели са „субективно отворени”. Ясно и недвусмислено е заявено, че достъпът до върховната юрисдикция не е въпрос на субективно право, а въпрос на съдебна дискреция. Индивидуалните цели, респ. целите на „правораздаването“ по отделното дело по принцип не представляват интерес за върховната юрисдикция. Това, което има значение, е постановяването на решения с оглед бъдещето и създаването на прецеденти.




  1. Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2023
отнасят до администрацията

    Начална страница