Както подобава на голям звяр



страница1/4
Дата02.01.2018
Размер0.65 Mb.
#40331
  1   2   3   4
Както подобава на голям звяр
В поетическото пространство на Александър Руденко се влиза като под сводове на първобитна гора, където се чува как бучат в земните глъбини отместваните от тектоническите сили плочи на материците, под нозете на бягащите без посока мастодонти трещят стволовете на повалени от тях дървета, над главите се носи рев на урагани и вик на птеродактили… Сред руските поети носители на подобни стихийни сили са твърде малко…

В книгите на поета като зад скални зъбери на планински вериги се крие колкото плашещ, толкова и привлекателен свят. Тук в еднаква степен може да се срещнат и самотен звездоброец, и излязъл от древните предания и митове кентавър, и спящ в прегръдка с червеникаво-кафявия мечок бял лебед, и магьосници, вещици и врачки, и древните колкото самия славянски свят богове Стрибог и Чернобог… Всичко това донякъде напомня снимачен павилион с някакъв удивителен – полуприказен, полуфантастичен и в същото време абсолютно реалистичен и жизнено правдоподобен – филм, чиито декори се измислят и построяват от автора направо пред очите на изумените зрители, т. е. читателите на неговите стихове. Той нарича този свят “моята пустиня”, подразбирайки я като постоянно променящи се от лекоподвижността на пясъка форми и очертания, с помощта на които вятърът ежеминутно създава нови реалности:


Дебне зад облака месец пресветъл

в мойта пустиня – разбойник страшен.

Но в нея аз съм единствен владетел

на парадокси и на миражи.

В замък въздушен тук вятър шета,

всяка банкнота на пепел става,

слънце се вдигне – зар от рулетка,

орел се вие… свят се създава.


“СВЯТ СЕ СЪЗДАВА” – можем с пълно основание да смятаме, че това е мирогледната формула, на която като на гърба на митичната костенурка се крепи поетиката на Александър Руденко. В този продължаващ пред очите ни незавършен акт на създаване на Вселената, в насочеността на вектора на творението не само в днешното, но и в още ненастъпилото, бъдеще време се усеща взаимовръзката на художествено-философската система на поета със символиката в езика на Библията.

Колкото и дръзко да прозвучи, поетът до голяма степен е също такъв създател на светове, както и Самия Господ-Бог, неслучайно думата “творчество” е със същия корен, от който е и Божието име – “Творец”. В тази плоскост са заложени едновременно моменти както на избавлението, така също и на изкушението, тъй като, сътворявайки на хартия светове чрез собственото си въображение, поетът неизбежно проявява дух на своеволие и дух на непокорност. Светът в началото на сътворението му винаги е изпълван не толкова с красотата и мъдростта на Божия промисъл, колкото с непокорството на пуснатите на свобода стихии. Едва по-късно в него всичко “ще си дойде на мястото”, ще постигне хармонично равновесие, но в първите векове след своето създаване по разтърсваната от избухващите вулкани планета още бродят настръхнали в костно-люспестите си брони динозаври и броненосци, а във въздуха се носят изтръгнали се от първозданния космически мрак и хаос духове. Оттук и в стиховете на Александър Руденко, много по-често, отколкото с Бог или ангелите му, можем да се сблъскаме с какви ли не от тъмните (или по-просто – стихийноприродните) духове:


Гасне звездната жар

и денят е пред ново начало.

И духът ми прастар

се завръща във спящото тяло…


Едва ли ще се намери в световната поезия образ, който по-ярко да символизира първозданността, от носещия се над девствените простори, вода и суша дух.

В стиховете на Александър Руденко всичко изглежда пределно релефно и многоцветно. И ако той използва звукови образи, то не е възможно да не ги чуем; ако прибегне до изобразителни метафори, не е възможно да не ги видим; а ако рисува мълния или слънце, от ослепителния им блясък рефлективно ти се ще да притвориш очи. При него черният, съживен от силния южен вятър, ветропоказател скърца над керемидения покрив като грачещ гарван. Гъшите ята в стиховете му летят така плътно и бързо, че от движението им над къщата се получава въздушно течение. Шепотът при него е остър “като нокти на сова”, животът прилича на “псе – черно, зло… но и вярно и славно”, което ти се ще да погалиш с премръзнала ръка; средновековните ръждясали мечове “толкоз кръв са глътнали, че дори и сега все още са пияни”; нощите пресичат пътя като черни котки; а пътят под белеещата в ясния ден над главите ни раздрана облачна риза е “хвърлен срещу халите и от зной изгризан”.

Александър Руденко като че ли въобще не се стреми да открие някакви необичайни истини – онова, което изповядва в стиховете си, не е чак толкова ново, колкото просто забравено или съзнателно отхвърлено от съвременното човечество като несъответстващо на нуждите на времето. Да, вярно е – цялата планета следи с примряло сърце триумфалното шествие на пазарната икономика, курса на валутата и ръста на цените и акцизите на международните компании, а поетът в течение на цели шест години – от 1994 до 2000, в самия разгар на всички наши инфлации, импийчмъни и чеченски войни – пише едно стихотворение.
Над червения глог и над ореха,

и над мащерковия път

днес са облаците разпорени –

и от прорезите струят

два горещи лъча-сияния;

и почти над земята-дъга

две съдби, две души, две дихания

в андрогинен съюз са сега.


Ако се замислим обаче, само най-силните и независим мъже днес могат да си позволят да говорят не за онова, за което говорят ВСИЧКИ НАОКОЛО, подчинявайки волята си на някакъв невидим задкулисен диригент, а за онова, за което те смятат, че е важно да се говори именно ОТ ТЯХ, заставяйки околния свят да се вслуша в собственото им мнение. Лирическият герой на Александър Руденко, напрегнал духовните си мускули, отстоява правото си да оценява всичко не по курса на МВФ, а според собствените си нравствени принципи и убеждения. И в същото време на същия този герой катастрофално му е необходимо да има до себе си втората “половина” на душата си, защото силата на андрогина е именно в неговата цялост, във възсъединяването на разпокъсаните и разпръснати по света части на единната някога същност. Затова в стиховете му често възниква мотивът за единението на две най-сетне намерили се сред мирозданието души:
Там, където едри клони свеждат

ябълки и сумраци струят,

две души живеят със надежда,

заедно че тук ще се спасят…


Любовта е също такава стихия, каквато е ураганът, изригването на вулканите, тя е процес, сро1ден със сътворението от Бога на земната твърд и заселването й с живи същества, принудени да правят всичко ЗА ПРЪВ ПЪТ. За любовта не съществуват опитът на предшествениците и примерът на литературните герои, тук всеки трябва да усвоява всичко самостоятелно, отвоювайки от света своето щастие така, както първобитният човек е отвоювал от гората земя за своите ниви.

Историята на световната поезия всъщност е хроника на непосилен труд в името на любовта… Но затова човек трябва да бъде силен като мечока, който в гората се чувства не гост, а господар. В дебрите на поезията също така трябва да си винаги нащрек, да не позволиш сам да се самоизлъжеш, да не се окажеш в капан, да не замръзнеш сам в бърлогата си, да съумееш да доживееш до пролетта, до първата тревичка:


И замижал, глава навел,

презрял тълпата,

ще тръгнеш, зимата проклел,

и суетата,


но с вярата в звездите – сам

сред шум и врява,

както на всеки звяр голям

му подобава.


В своите стихове Александър Руденко прилича тъкмо на такъв голям звяр. Голям – от поезия…
Николай Переяслов

***


Щом под звездите огънят гори,

щом с Бога мъж говори призори

и кучето лежи до него в мрака –

забравят се тревоги, скръб, война,

за тях дорде напомнят писмена,

отлети с шифъра на Зодиака.


Над огъня и над лулата – дим.

Кълбо развива времето, незрим,

не казва Бог какво оттам се чува:

а разбереш ли, смачква те скръбта.

Като крадец умът е сам в нощта,

от кучето той само се страхува…


І. Приказка за пустинята

Мечок

Пак месецът се приземи



върху дерето…

Леговището ти дими

сред снеговете.
В очите ти мъждука мрак

и равно дишаш

с мъха между гредите – праг

пред студ и киша.


От дребните гадини щом

глава отърси,

избра бърлогата си – дом,

според вкуса си


и според нрава си – съдба,

а не бравада. ?!?

А кожодерите – тълпа –

със стръв, в засада


те дебнеха отвред сами,

но не успяха…

Тъй дребни техните сачми

за тебе бяха.


Вървеше прав, отхвърлил сам

гмежта, лъжите…

Две мечки мамеха те – там

от висините.


Но щом покри дерето сняг –

дълбок, безкраен,

залегна в тишината пак –

неоткриваем.


Под лампа слаба, в самота,

невъзмутимо,

прелистваш книги – от нощта

на прежни зими.


И ще се криеш като в сън

неясен, болен

от себе си, докато вън

не грейне пролет…


И замижал, глава навел,

презрял тълпата,

ще тръгнеш, зимата проклел,

и суетата,


но с вярата в звездите – сам

сред шум и врява,

както на всеки звяр голям

му подобава.


1990

Приказка за пустинята

Дом мой игрален – моя пустиньо,

духове пазят на входа тесен.

Камила гърбава вода и вино

в мехове тежки пренася. Надвесен

кръжи над нея орел без свита –

блюстител властен… И тук отколе

е със зелено сукно покрита

масата – злачна трева напролет.

От злато сякаш стените бели

с плъзгащи се по тях макети –

дворци, басейни, ниви, хотели,

църкви, пагоди и минарета…


Дебне зад облака месец пресветъл

в мойта пустиня – разбойник страшен.

Но в нея аз съм единствен владетел

на парадокси и на миражи.


В замък въздушен тук вятър шета,

всяка банкнота на пепел става,

слънце се вдига – зар от рулетка,

орел се вие… свят се създава.

И край тревица зеленомлечна,

без да усещат студа и зноя,

дявол и ангел залагат вечно

все за дома ми – пустиньо моя.

Всичко у първия – на подигравка,

а пък у другия – усмивка пошла,

един друг гледат да се прецакат

и се надлъгват денем и нощем.


Само аз мога да им подвикна.

Вие недейте, добри ми хора,

че тук е трудно да се проникне…
Дори пазачите да ви отворят,

посред пространства безкрайни и време,

между незрими стени с макети,

голи съблечени, ще ви отнемат

бързо белязаните тестета.

И на орела в угода – чинно

ще ви поставят на масата, мило

ще ви предложат вода и вино,

но подменени скришом… Камила

ще се провре през ухо на иглата,

с която плътно ще са пришити

в платна миражни в далечината

слухове, хули, надежди скрити.

При мен да влезеш не е тъй просто,

пътят обратен със лед покрит е.

А пък печалбата от парадоксите

ще се наложи с мен да делите.
2001

***


На жилищата в светлините

или във релсовия звън,

на зверове в бърлоги скрити,

в капани, в неспокоен сън,

в пустинна мараня, в миражи,

в мъгли, в трептене на реки,

в летежа, в срутването даже,

във дропли, в ястреб, в светлинки,

в изгарящи от жажда устни,

на циганския лък в скръбта,

в росата под небето пусто

и на щуреца в песента

съм жив –

прозрял сърцевината

на разума и на страстта,

и във дома си като братя

готов съм да ви приютя,

додето към земята грешна

гърми от облаците глас…

А сам на себе си с насмешка

на бухал

се усмихвам аз.

И вие –

мълнии ли зреят



сред облак парцалив, листа

политнат ли под суховея

и бисер заблести в нощта –

живейте –

както ви се иска…

И с вас ще бъде в този свят,

пламтящ на тънка звездна нишка,

тотемът ми неопознат.


2003

***


С очи на ястреб склона погледни,

с очи на камък – всяка птица звънка…

И през къртичин, през светлини

на ручеи


виж границата тънка

помежду огън-вятър, разум-сън,

слух-зрение или вода и глина…

И там, където зрее вече гръм,

където любовта в мъглите стине,

ти като клон превит се протегни,

с узряла шума се покрий отгоре,

над кучи студ и пек за да звъни

като търговски град листът в простора.

И юношата с весели мечти,

загърбил на пазарите блатата,

във древните си тайни посвети,

докоснал рамото му с тишината.
2003

Птици


1.
Под звезда чергарска, ледена –

скитници надлъж и шир –

прелетяха ято лебеди,

звънки брънки от синджир.

И по пътя си сподирили

вис с метличини очи,

ятото им от синджирите

сякаш че се откачи.

Прелетяха сред безсънната,

сред обветрената нощ

над пътеката ми с възели,

дето не разсича нож.


2.
Облачни стада покриват

с тънък хлад

гъби, ябълки – изстиващ

аромат.
От крилата птичи есенен

хлад повя

над градини плодни, песенни

и нивя.
През мъглата сива леко,

шепнешком,

сякаш казват: “Тук човекът

няма дом…”


1989—1999

***


Сух сняг е поръсил тревата,

звъни полумрак мразовит.

Дълбокият вир под брезата

със шума и лед е покрит.

На сома леглото е скрито

под тях от човешкия взор.

И сключват кръг тънък следите

на прелюбопитния пор.

Водата замръзва, изгаря

на клоните рижия цвят.

Природата зимна повтаря

магически своя обряд…


И сам –

до блатар препариран,

сред дъх на сушена трева,

под вълча, озъбена криво,

в стена закована глава –

смълчан до свещта,

сред тютюнев

сив дим и зиморничав мрак

наливаш във тънкото гърло

на гилзата глътка коняк.

Така ти със мярката цветна

измъчваш духа си със стръв,

с чист сняг разредил питието

и с капчица заешка кръв…


В прозорчето мътно ще светне

бял месецът като блатар;

и с устни в студа ще усетиш

горчив по пиринча нагар.


И с гърло почувствал, и с ноздри

дъха на самотния мрак,

внезапно за миг ще докосне

сърцето ти

заешки страх.
Ледът ще възпира реката

и там, от скования бряг,

ще чуеш да вие в мъглата

разбиращ те вълк единак.


Блатарят над гъста острица

ще литне


и в зимната вис

във стона на волната птица

ще звънне и зов отривист:
- И нека навеки пребъде

свободният снежен възторг,

да бъде навеки осъден

шума на търгашкия хор.


И твойта душа защитена

да бъде под звездната вис,

от сняг неотъпкан ранена,

покръстена с огън смолист…

Дано твоя взор не изстива,

додето с луната щастлив,

и тук, на земята ни жива,

си нужен на някого жив!


1996

***


В кръга омагьосан, в студа нетърпим,

опити с магия

нетоплейки, бълват пак ТЕЦ-ове дим

над хладна Русия,

в която се будим под гарванов грак

и в родно пространство

с надежда за чудо и с мляко от сняг

след тежко пиянство.


1993

Сред камъша

Ще писне полска мишка изведнъж

и бързо ще изчезне… А отсреща

ще видя дремещ, заскрежен камъш

и езеро, покрито с водна леща.


Чист изворът му бе, но с младостта

години колко времето отнесе,

откакто от прозрачната вода

изплува белокрилата принцеса.


Тогава исках всичко да й дам –

и пориви, и вяра, и горене.

Защо сега в камъша скитам сам

в ръцете си с двуцевка заредена?


Едва ли с поглед – вече отрезвен,

миража пак ще видя… Отлетели

крещят предишните години в мен,

прахосани по илюзорни цели.


Пристъпвам сам по сухите треви

и по камъша сух; но ниско сведен,

с крило над мене залезът кърви,

лицето ми докоснал с полъх леден.


А птиците на юг ще отлетят.

И аз потръпвам леко в тишината,

край мене щом внезапно закрещят

укрилите се патици в тревата.


И ето: ято сред мъглата с вик

изниква, сякаш да си вземе сбогом.

Приклада стискам здраво и след миг

двуцевката ми ще избълва огън.


Една ще падне и ще плисне кръв,

обратно другите ще се извият,

ала целта на земния си кръст

сред облаците дим не ще открия.


Какво ли искам вече от света?

Убивайки политналата птица,

на приказките стари ли мъстя,

с изчезнали завинаги царици?


Угасва Пътят Млечен над леса

и сам под облака надвиснал в здрача,

разбирам, че оттук ще отнеса

в косите само перушина пача.


1986

Раковина


Аз раковина съм –

ухо на океана.

Шумът на глъбините

в мен събран е,

и тътенът на бурите,

и плясъкът на рибите могъщи…

А мекотелото пихтиесто, страхливо,

в мен някога живяло

с мисълта,

завинаги че му принадлежа –

безследно

от мен изтръгнаха вълните и стопиха…

То мъртво е…

А аз ще бъда вечно.

Това е моето предназначение.

Вземете ме във дланите си топли

сега или след сто хилядолетия,

праха изтрийте само и ще чуете:

шуми стихията

и диша Океанът…

Съвременник

и мой велик баща…


1983

***


Руски път, отечествен – в бяло или синьо,

пролетен и есенен, мраз или пустиня,

хвърлен срещу халите и от зной изгризан,

а над теб раздрана е облачната риза.

Нощите ти димни са, овехтяват дните

и жени пустиннички раждат под звездите.

Не от вълчи друмища с тайни неразкрити

на мъжете в сумрака все сълзят очите.

С вярата в душите си все вървим през мрака,

че пред нас реките ти са от мед и мляко.

Но меда и млякото още са далеко…

Виждам хора всякакви, виждам и човека

и – миражни – сенките лягат на сърцата –

има тук за всекиго нещо за душата:

весели градините, слънце ни събужда –

и какво в пустинята още ми е нужно?

С болка във зениците от земята синя

сам наесен с птиците може да замина

и от най-високото ще съзра с тревога,

че си дълъг колкото от нас до Бога…


2000

Залез


И тръпен,

и хладен,

и ясен –

той прежните дни проясни…

Сега, сякаш клона на ясен,

живота отминал тръсни.

И нищо, че птичи колони

от хълма в далечния край

минават встрани, ти на склона

докрай остани… И узнай

как бавен е пътят и труден

от корена млад до върха.

И сякаш от вятър събуден,

на волния полет дъха

да стига водите, горите,

вечерните тихи лъчи…

Килии, ключалки, вратите

във себе си ти отключи,

разкрий се…

Почувствай – луната

изгрява в дланта ти; тръгни

и точни – подобно вълната,

с дъха си – столетни вълни,

прониквай и в камък,

и в ясен…

И в птичия вик съхрани

тук залеза –

хладен


и ясен,

пречистил предишните дни.


2003

ІІ. Любовта на магьосника


***


Над селцето нощ катранена

пак крило простря,

сякаш черга домоткана е

ясеновата кора.


Ти, към пътя все поглеждайки,

в глинен съд вариш

“биле биволско”, с надеждата

да ме задържиш.


Сред дърветата и вадите,

цял в роса, без глас,

към дома ти през ливадите

се промъквам аз.


Ромоли – магьосник – в сенките

ручеят отвъд.

Сляп съм, виждам само бенките

върху твойта гръд.


Скоро в кухничката, старата,

с пламъка игрив

ще изпия аз отварата

с вкус резлив, тръпчив.


И под мен – през тънка патина

не намерил брод,

ще се завърти безпаметно

глиненият под.


1986

***


На Андрей Андреев

Тази къщица, от ветрове орисана,

този мрак на гъсти лесове –

са за теб,

владеещия смисъла

на самотни нощни часове.


Този леден вятър над могилите

и тревата суха, и пръстта –

са за теб,

владеещия силата

думи да разпалва за света.
Тази чаша алена с отварата,

този пес, превърнат цял във слух,

са за теб,

владеещия дарбата

да примамва всеки горски дух.
Ала този шепот – нежноустия,

топъл като Божа благодат,

той за тебе ли е –

непреборил чувствата

гибелни във крехкия ти свят.
1990

***


Сняг прегъва къпините ниско,

в огнището грее жарта,

близва пламък игрив

под веригата стария меден котел.

Над отвара от билки се вдига димът

и потъва в нощта…

От комина надвесен,

пак го вдишва дивият звезден козел.


В изсушения скелет на гарвана чер

впила взор устремен,

ти седиш на трикракото столче

под дъбова стара греда

с още мокра,

опъната с гвоздеи вълча кожа,

от мен

в тази къща донесена вчера



от диви планински бърда.
От котела изваждаш черпака

и нещо си шепнеш сама

и внезапно изливаш

сгъстената вече отвара в жарта

и след миг във нощта

плътно усукани кръгове от дима

скриват птичите кости

над твоята лява ръка,

над дланта…
Цял изтръпвам…

Мрак лепкав попила

във своята тъмна кора,

ме притиска гредата.

А нозете ми – заковани със чук…
На ръката ти кацнал,

гарван чер с лъскави гъсти пера

във очите ми гледа сърдито

и крещи:


  • Докрай ще си тук!

На любовните нощи

и лете, и зиме ще служиш и ти,

стиснал зъби,

ще бдиш над могъщата им тишина…

Инак мократа кожа

на вълка

ще прилепне на твойте плещи

и самотен ще плашиш със воя си

младата ясна луна…


1992

***


В тази стая прозира зората

и дори в мразовити утра

тя във печката пламъци мята,

но за теб е студена зора.


Глухо шепнат предметите голи.

А възглавницата – и тя

е за двама… и с пух от тополи…

И с измислици чужди – нощта.


И сънят от очите ти бяга,

неразбрала защо всеки път

ти говори магьосникът благо,

че му трябваш… Но щом долетят

с ветровете синигер и гарван,

със магьосника в нощния хлад

те надълго за нещо приказват…

Но за теб –

на език непознат…
И какво ли, звезди ли си сияят,

той до съмнало пише почти?

Тази стая, повярвай, докрая

нито бръчка не ще ти спести.


Дните радостни бързо ще свършат

с любовта на магьосника строг…

Бягай! Бягай! Недей се обръща!

Предпазливите пази и Бог.


1982

***


Омотаха те, струпаха толкоз беда

полуистини, намеци смътни, злоради.

А завинаги в твърда, бодлива брада

ти убоде страните си нежни и млади.


И веднъж ли си каза: тежко1 и горко1

е за всеки, с любов на магьосник наказан,

с подареното жабешко бистро око,

с кръв на гълъб устата ти тънко намазал.


А иди че заспи със подарък такъв…

И в несвяст, като струна над него извита,

гълъбица трептяща и с кипнала кръв,

ти го любеше страстно, без дъх, без насита.


И безумен, отвърнал на твоята страст,

и бедрата ти сграбчил със нокти орлови,

и задъхан, и луд, с най-вълшебния глас




Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница