Какво не мога да му осигуря и какво бих искала да променя!
Изтегляне 24.75 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- София 2022г.
|
ТРАКИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ- ДИПКУ- СТАРА ЗАГОРА ЕСЕ на тема
Какво не мога да му осигуря и какво бих искала да променя! " София 2022г. За мен учителската професия е едно голямо предизвикателство, а работата със „специални“ деца е още по-голамо предизвикателство, тъй като те са изправени пред различни затруднения в обучението дължащи се на: Сензорни увреждания; Физически увреждания; Езикови-говорни нарушения; Специфични обучителни трудности; Емоционални или поведенчески; Нарушения на общуването и комуникацията; Хронични заболявания, които водят до СОП; Множество увреждания и др. Работата с такива деца изисква, много енергия, себеотдаване, упоритост и любов. Моята група се състои от осем прекрасни деца, всяко с различни потребности, но с еднакви цели, а именно да бъдат приети от обществото. В настоящата работа ще разкажа за едно от тях, работата с което ме мотивира да продължа да се интересувам по-задълбочено от науката „специална педагогика“. С. е на пръв поглед нормално развито 13 годишно момче, роден е напълно здрав, но на 8 години в следствие на висока температура, развива епилепсия, по настоящем е диагностициран с лека умствена изостаналост и има нарушения в говора, обучава се в индивидуална форма на обучение в 6 клас, познава буквите, трудно чете и пише, знае да брои до 20 събира и изважда с чужда помощ. Освен обучителните затруднения, той има проблеми с комуникацията и социализацията. При първата ни среща, той влезе в кабинета, погледна ме и каза на майка си, че иска да си тръгва и излезе в коридора. Тогава майката обясни, че той не говори много, не допуска до себе си други хора, в училище контактува само с началната си учителка и две деца от класа, не искал да работи с останалите учители и обучението се извършвало посредством предаване на материали за работа вкъщи. Направихме заседание на екипа за подкрепа на личностното развитие, обсъдихме проблемите на детето, набелязахме мерки, които да предприемем, обсъдихме какво ще включим в Индивидуалните план и програма и др., по време на заседанието разсъжденията на част от колегите направо ме шокираха. Няма да се впускам в подробности, но искам само да вметна, че голяма част от проблемите на децата със СОП се дължат на предрасъдъците на обществото и некомпетентността на не малка част от учителите в българското училище- фактор, който забавя ритъма на интеграционния процес в училище и пречи на развитието им, най важното нещо от което се нуждае едно дете със СОП е разбиране, идивидуален подход и чувството, че е прието, такова, каквото е. Притесненията относно работата с това дете бяха огромни, но с помощтта на майката и много упоритост успяхме да ги превъзмогнем. В началото срещите ни бяха за по 10 минути, в които водех разговор с майката, а той седеше и се правеше, че не ме забелязва, докато аз разказвах на майката, какви игри съм подготвила за него, показвах ѝ различни материали, които сме правили с останалите деца и въпреки, нежеланието си за работа с мен, любопитството на С. надделя. Няма да забравя, първия път, когато той се обърна директно към мен и ми каза „ще ми дадеш ли да направя Спайдърмен с числата“ майката се разплака, а аз не мога да опиша как се почувствах. Следващите няколко срещи започнахме да си говорим, разбрах, че се притеснява да говори заради заекването и че някои колеги го игнорирали именно затова, защото губели много време да го изслушат. В последствие му предоставих възможност за избор, какво иска да правим ( много обича да очертава лабиринти) по време на консултациите, като първо аз изпълнявах желанието му, а след това, той правеше това, което аз исках от него. Започна да идва на консултациите сам, постепенно започнахме да четем и да пишем заедно ( вече чете сам и дори правим кратки диктовки), рисувахме картини чрез свързване на числа и така се научи да брои до 100, събира и изважда самостоятелно в кръга до 20. Подготвям му материали за задължителните часове по отделните предмети в клас и го придружавам вместо майка му, започна да контактува със съучениците си, вече има приятели, с които поддържа контакти и извън училище, все още му е трудно да общува с част от колегите, но има и такива в чиито часове влиза с желание. Описах, този случай, тъй като за мен той, е повод за гордост, гордея се с това, че от едно затворено дете контактуващо денонощно само с родителите си, с много усилия и скрити сълзи, когото нещата не се получаваха както искаме, това дете се промени изцяло, играе със съучениците си,има приятели, не се притеснява, че ще му се подиграват, чувства се приет и сам изявява жерание да ходи на училище. В заключение искам да кажа, че нещото, което бих искала да променя е отношението и негативните нагласи към децата със СОП на част от колегите. Тези деца имат неограничени възможности, които ние не сме подготвени да посрещнем или не разбираме. Не искам да обиждам никого, но по мое мнение голяма част от учителското съсловие в българското общество не е готово да работи с такива деца, защото е много трудно да излезеш от зоната си на комфорт и да се впуснеш в предизвикателството, да работиш с деца, които всеки ден те поставят пред различни неочаквани ситуации и изпитания, и ако не си готов да приемеш тяхната индивидуалност, да им се отдадеш изцяло като се стремиш, да разбереш тяхната същност и мечти, да се чувстваш удовлетворен от най-малкият им напредък, те го усещат и не желаят да работят с теб. Изтегляне 24.75 Kb. Сподели с приятели:
|