Календар и хронология Астрономични основи на календара



Дата25.07.2016
Размер160.97 Kb.
#6811
Календар и хронология

1. Астрономични основи на календара


В множеството от известните ни идеи за календара най-съществената му черта е че се гради върху популярни астрономични явления. Най-често такива са смяната на деня и нощта, изменението на лунните фази, последователната промяна в годишните времена. Тези явления свързани със съпътстващите ги три основни единици за измерване на времето са в основата на всяка календарна система. Те са слънчевото денонощие, лунния месец, слънчевата година.
Ако приемем с известен допуск, че слънчевото денонощие е постоянна величина сравнително лесно можем да определим продължителността на лунния месец и слънчевата година. Това са и основните измерителни единици за времето. Уточненията им са функция от развитието на астрономията, която днес минава за от най-проспериращите науки. Да въведем няколко най-семпли определения за основните единици за измерване на времето.
Синодичен месец. Основна единица в лунните календари е синодичния месец. Това е интервалът от време между две последователни еднакви фази на Луната. Първоначално той е бил приеман за равен на 29 денонощия. По-късно е установено, че лунният месец съдържа 29,5 денонощия. Сега средната продължителност на синодичния месец се приема за равна на 29,530588 средни слънчеви денонощия. Това в по-разбираеми измерения означава 29 денонощия, 12 часа, 44 минути, 2,8 секунди средно слънчево време.
Тропична година. Може би най-важното в развитието на календара е постепенното уточнение на продължителността на средната слънчева година. В първите календарни системи една година е съдържала 360 денонощия. Преди около пет хиляди години древните египтяни и китайци определили, че слънчевата година е равна на 365 денонощия. Няколко столетия преди нашата ера, както в Египет, така и в Китай продължителността на годината била уточнена на 365 и ¼ денонощия. Затова и основно понятие в съвременния календар постепенно се налага т. нар. тропичната година. Това е интервалът от време между две последователни преминавания на центъра на Слънцето през точката на пролетното равноденствие.
С точното определяне на продължителността на тропичната година са се занимавали учени като П. Лаплас (1749-1827) през 1802 г., Ф. Бексел (1784-1846) през 1828 г., П. Ханзен (1795-1874) през 1853 г., У.Льоверие (1811-1877) през 1858 г. Имената са много повече от споменатите. Известният Д. Менделеев установява в таблица продължителността на тропичната година през различните епохи, установявайки, че големината на тази година се изменя с 0,54 секунди за едно столетие. Американецът С. Нюком на база измененията в продължителността на тропичната година предлага обща формула за нейното времетраене: Т=365,24219879 – 0,0000000614(t-1900), където t е числото на интересуващата ни година.
През октомври 1960 г. в Париж се провежда ХІ генерална конференция по мерки и теглилки. На нея се приема единна международна система от единици (СИ), както и за секундата като основна единица за време. Съгласно ново за тогава определение се взема решение ефемеридната секунда да е 1/31556925,9747 част от тропичната година като за начален изходен момент се тръгне от 1900 г. Оттук продължителността на тропичната година може да се определи лесно. Т=365 дни 5 часа, 48 минути, 45,9747 секунди, или Т=365,242199 денонощия. Това приближение към големината на тропичната година дава грешка равна на едно денонощие за 100,000 години. Следователно приетата стойност за продължителността на годината може да се използва при всички календарни пресмятания.
От казаното до тук става ясно, че нито синодичната, нито тропичната година съдържат цяло число средни слънчеви денонощия. А това означава, че и трите величини са несъизмерими. Това означава още, че е невъзможно да се изрази една от тези величини чрез друга по достатъчно прост начин, т.е. невъзможно е да се подбере някакво цяло число слънчеви години, което да съдържа цяло число лунни месеци и цяло число средни слънчеви денонощия. С това се обяснява сложността на календарния проблем и онази бъркотия, която в продължение на хилядолетия цари при отчитането на големи интервали от време.
В различни епохи стремежът донякъде да се съгласуват денонощието, месецът и годината води до създаването на три вида календари: слънчеви (свързани с движението на Слънцето и чиято задача е да се съгласуват денонощието и годината), лунни (свързани с движението на Луната, с цел да се съгласуват денонощието и лунният месец) и лунно-слънчеви (с които са се правели опити за съгласуване на трите единици за време).
Днес почти всички страни в света използват слънчевия календар. Лунният календар е играл роля основно в древните религии като е запазен и до днес в някои източни мюсюлмански страни. В него месеците съдържат по 29 и 30 дни, като броят на дните се изменя така, че първото число на всеки следващ месец да съвпада с появата на “новия месец” на небето. В лунния календар годините се редуват с по 354 и 355 дни. Затова лунната година е по-къса от слънчевата с 10-12 дни.
Лунно-слънчевия календар се използва в Израел, както и в еврейската религия за отбелязване на религиозните празници. Той е твърде сложен: годината се дели на 12 лунни месеца, които съдържат ту 29, ту 30 дни. За да се отчита движението на Слънцето, периодично се вмъкват “високосни години” с допълнителен тринадесети месец. Простите, т.е. дванадесет месечните години съдържат 353, 354 или 355 дни, а високосните т.е. тринадесет месечните, имат по 383, 384 или 385 дни. По тази начин се постига целта, която е първото число на всеки месец в календара задължително да съвпада почти точно с новолунието.

2. Слънчевият календар в миналото и днес



2.1. Древно египетски календар
Откриване на слънчевата година. Египтяните след многобройни наблюдения забелязали, че настъпването на лятното слънцестояние е свързано с хелиакличния предутринен изгрев на Сириус (Голямото куче) – най ярката звезда на небето. Египтяните я нарекли Сотис. Те установили, че изгревите й съвпадат с разливането на р. Нил, когато в древен Египет започвала новата стопанска година. Първите предутринни изгреви на Сириус се празнували тържествено и се придружавали със специални церемонии..
Съвпадането на три значителни природни явления – настъпването на слънцестоянието, първата поява на Сотис и началото на плодоносното разливане на р. Нил правело неотразимо впечатление на египтяните.
Разливането на Нил имало изключително значение за египтяните, защото от него зависела реколтата на ечемика и емера – основните житни култури на древен Египет. Затова очакването за първата поява на Сотис, а заедно с това и разливането на Нил направило необходимо броенето на дните в периода от едно разливане на р. Нил до друго, т.е. от един хелиакличен изгрев на Сириус до следващия. Така в Египет се заражда един от първите слънчеви календари.
Той изключително прост и удобен. Годината се деляла на 12 равни по продължителност месеца, всеки от които съдържа 30 дни. Повечето от месеците са наричани с имена на различни божества. Месеците са Тот, Фаофи, Атир, Хойяк, Тиби, Мехир, Фаменот, Фармути, Пахон, Пайни, Епифи, Месори. Първият месец Тот е посветен на бога на Луната и мъдростта. Месец Атир е посветен на богинята Хатор. Фаменот е посветен на обожествения цар Аменофис. Името на месец Фапмути е свързано с египетската богиня Ермут, Пахон- с египетския бог Хонсу и т.н. Месец Пайни е посветен на “празника на долината, а Месори на “раждането на Слънцето.
Всеки месец съдържал по три големи седмици от по 10 дни, или шест малки от по пет дни. Гърците ги наричали “декади” е “пентади”.
Дванадесетте месеца в годината се разпределяли в три сезона с по четири месеца всеки – сезон на разливането на р. Нил, сезон за сеитба и време за прибиране на реколтата.
По-нататъшни наблюдения показали, че продължителността на слънчевата година е с поне пет повече от известните до тогава 360 дни. Налагало се календарна реформа. Легендата за основанията й са ни известни от разказ на Плутарх – около 46 г. от н.е. В него се говори че:
Богът на земята Хеб и богинята на небето Нут сключили брачен съюз. Тогава богът на Слънцето Ра проклел богинята Нут и се зарекъл децата й да не се родят в нито един от месеците и в нито един от дните на годината. Богиня Нут помолила мъдрия бог Тот да й помогне и той след като поиграл с богинята на Луната на зарове, спечелил от всеки ден на 360-дневната година от нейния свят по една седемдесет и втора част. От тези части Тот съставил пет допълнителни дни и им отредил място в края на годината извън месеците. Така богиня Нут получила пет дни и родила пет деца – Озирис, Хор, Сет, Изида и Нефтида. За да бъде омилостивен бог Ра допълнителните дни му били изцяло посветени. Оттогава слънчевата година се увеличила от 360 на 365 дни, но тъй като богинята на Луната загубила пет дни, лунната година се намалила от 360 на 355 дни.
Допълнителните пет дни от слънчевата година, които гърците нарекли впоследствие “епагомени” (свръх годишни), не били прибавени към нито един от месеците на годината, които съдържали по 30 дни. Те се празнували в края та всяка година като рождени дни на боговете, появили се от брака на Хеб и Нут. По тази начин всяка календарна година вече имала продължителност от 365 дни и била по близо отпреди до истинската големина на тропичната година.
Трябва да се отбележи, че етиопците и коптите, които са преки потомци на древните египтяни са запазили и досега не само египетския календар, но и неговите традиционни празници, посветени на величествения Нил.
Няколко столетия преди нашата ера египетските жреци вече са знаели, че тяхната година е по-къса от действителната, но по религиозни подбуди египтяните искали празниците им, съпроводени от тържествени жертвоприношения, да не бъдат по едно и също време на годината, а да освещават всички месеци преминавайки от един в друг. При качването си на престола фараоните давали клетва да не променят продължителността на годината, т.е. да не прибягват към вмъкване на по един допълнителен ден на всеки четири години.
Дълго време се е считало, че египтяните не са се опитвали да коригират календара и го приведат в съответствие с движението на Слънцето. През 1866 г. обаче при разкопките на храм в делтата на Нил е намерена плоча с надпис на египетски и гръцки. Надписът има важно значение за историята на календара. Това е т.нар. Канопски декрет на цар Птоломей ІІІ Евергет от династията на Птоломеите. В декрета, който е от 7 март 238 г. пр. н. е. се казва: “Тъй като звездата (Сириус) на всеки четири години закъснява с един ден, за да не стане така, че летните празници да се падат през зимата, както се случва и както ще се случва, ако годината и занапред съдържа 360 дни и пет допълнителни, отсега насетне се нарежда през всеки четири години да се чества празникът на Евергетовите богове след петте допълнителни дни и преди новата година. Нека всеки знае, че предишните недостатъци в броенето на годишните времена се вече премахнати от цар Евергет”.
Това е първото предложение да се включи високосна година. Ако този декрет беше осъществен (нещо за което няма яснота), средната продължителност на египетската година щеше да е 365,25 денонощия, т.е. би била равна точно на т.нар. юлианска година, която се приема две столетия по късно.
Тъй като годината в египетския календар е по-къса от тропичната година почти с шест часа, през всеки 4 години хелиакличния изгрев на Сириус закъснявал с цяла денонощие. За 120 години календарът давал грешка цял месец. Поради това и датата на слъцестоенето се падала все по-късни месеци, а началото на годината преминавало към по-ранно годишно време. Пълен кръговрат и връщане на новата година в началото ставало за 1460 години. За такъв интервал от време египетските календарни години ставали с една повече. Затова и египетската година е блуждаеща и неопределена спрямо тропичната. В по-късни времена от историята на Египет периодът от 1461 години получава названието “сотичен”, “период на Сотис”, и дори “велика година”.
През 26 г. пр.н.е. в Египет започва да се използва по-добър календар – коптския, в който продължителността на годината се приема за равна на 365,25 дни, т.е. каквато е в юлианския календар, на при различни правила за избор на високосна година. Този календар и сега действа в Етиопия, Египет и Судан.

Римският календар и юлианската реформа


Точни исторически сведения за това откога съществува римският календар не са запазени. Известно е, че по времето на Ромул – легендарния основател на Рим и пръв римски цар, т.е. около средата на VІІІ в. пр. н. е., римляните използвали календар, в който годината – според Цензорин- съдържала само 10 месеца с общо 304 дни. Първоначално месеците нямали названия и се означавали с поредния номер. Годината започвала от първия ден на този месец в който настъпвала пролетта. Някъде в края на VІІІ в. пр. н. е. някои месеци получили названия. Първият месец на годината например бил наречен марциус в чест на бога на войната Марс. Вторият месец бил наречен априлис. Тази дума произлиза от латинското “aperio”, което означава “отварям” – през този месец се разлистват дърветата. Третият месец бил посветен на богинята Майя – майката на бог Хермес (Меркурий) и получил названието майус. (Според други източни;и този месец получил названието си по името на Maius, италийско божество на растежа). Четвъртият месец получил името си от богиня Юнона, съпруга на Юпитер и бил нарече юниус. Така се появили названията на месеците март, април и юни. Следващите запазили своите имена според номера им: Квинтилис (пети), Секстилис(шести), Септембер (седми), Октобер (осми), Новембер (девети), Децембер (десети). Марциус, майус, квинтилис, и октобер съдържали по 31 дни, а останалите месеци по 30 дни.

Създаване на 12 – месечния календар.


През VІІ в. пр.н. е. , т.е. по времето на втория легендарен римски цар Нума Помпилий римския календар претърпява реформа – към календарната година били прибавени още два месеца – единадесети и дванадесети Първият бил наречен януари в чест на двуликия бог Янус1 чиито две лица били обърнати напред и назад, така че можел да съзерцава миналото и едновременно да предвижда бъдещето.
Названието на втория нов месец, февруари произлиза от латинската дума “februarius”, която значи “пречистване”. Свърва се с обреда на пречистването, извършван на 15 февруари всяка година. Този месец се посвещавал на бога на подземното царство Фебруус.
Интересна е историята на това как се променяло разпределението на дните по месеци. Отначало, както вече споменахме годината в римския календар съдържала 304 дни. За да се изравни с календарната година на гърците, трябвало да се прибавят към нея още 50 дни и тогава годината щяла да стане 354 дневна. Но суеверните римляни смятали че нечетните числа носят повече щастие и затова прибавили 51 дни. Това обаче било недостатъчно за запълване на два месеца. Затова от шестте месеца, които по-рано съдържали по 30 дни, т.е. от април юни секстилис, септември, ноември и декември извадили по един ден. Така дните от които били образувани новите месеци станали 57. Те запълнили месеците януари с 29 дни и февруари с 28 дни.
По такъв начин годината съдържаща 355 дни, била разделена на 12 месеца. Вижда се, че в този календар на месец февруари се падат само 28 дни. Този месец е двойно по-нещастен – той е по-къс от другите и съдържа четно число дни. Така изглеждал римския календар няколко столетия преди новата ера. Приетата 355 дневна продължителност на годината почти съвпадала с продължителността на лунната година съдържаща 12 лунни месеца с по 29,53 дни, тъй като 29,53 по 12 е равно 354,4 дни.
Това съвпадение не е случайно. То се обяснява с факта, че римляните използвали лунния календар и определяли началото на всеки месец по първото появяване на лунния сърп след новолуние. Тогава жреците заповядвали на глашатаите да провъзгласяват началото на всеки нов месец, както и началото на годината за сведение на всички.
Римската календарна година е по-къса от тропичната с повече от 10 дни. Затова датите от календара с всяка измината година все по-малко съответствали на природните явления с които първоначално били свързани. За да се отстрани тази неточност, на всеки две години между 23 и 24 февруари бил включван един допълнителен месец, т. нар. мерцедоний (предполага се че думата произлиза от глагола увяхвам – един вид месецът увяхва в края на годината, за да възникне едва след две години), който съдържал ту 22, ту 23 дни . Затова годините се редували от 355 дни, следва 377 (355+22) дни, следва 355 дни, следва година с 378 дни (355+23). Така всеки четири години съдържали две прости и две удължени години. Средната продължителност на годината в такъв четиригодишен период била 366,25 дни, т.е с цяло денонощие по-голяма от истинската. За да премахнат разминаването между календарните дати и природните явления, от време на време, римляните се принуждавали да увеличават или съкращават продължителността на допълнителните месеци.
Само жреците (понтифиците) начело с върховния жрец имали право да изменят продължителността на допълнителните месеци. Всъщност правели каквото си искат. Според Цицерон те използвали предоставената им власт и срещу подкупи си играели с продължителността на месеците. Случвали се и абсурдни неща – например празникът на жътвата да се празнува през зимата. Много сполучливо по този повод се изразява Волтер през ХVІІІ в. “Римските пълководци побеждавали винаги, без обаче да знаят в кой ден точно е ставало това”.
Юлий Цезар и неговата реформа.
Хаосът в римският календар създал толкова неудобства, че реформата била повече от належаща. Тя била извършена през 46 г. пр. н. е. Неин инициатор е римският държавник и пълководец. Гай Юлий Цезар. Преди да извърши реформата Цезар посетил някакво средище на древна наука и култура и се запознал с особеностите на египетския календар. След това решил да въведе именно египетския календар с поправката на Канопския декрет и възложил създаването му на група александрийски астрономи начело със Созиген.
Юлиански календар на Созиген.
Същността на реформата е, че за основа се приема годишното преместване на слънцето спрямо звездите. Средната продължителност на годината става 365 и ¼ дни, т.е. съответствува на точно на тогава известната големина на тропичната година. Началото на календарната година трябвало да се пада в един и същ ден, в един и същ момент от денонощието. Затова било решено три поредни години да се считат 365 дневни, а четвъртата -366 дневна. Последната година била наречена високосна. Твърде е възможно Юлий Цезар да е знаел за изчисленията на гръцкия астроном, според който продължителността на тропичната година е малко по-малка от 365 ¼ дни, но вероятно е счел разликата за незначителна и я пренебрегнал. Созиген разделил годината на 12 месеца запазвайки старите им наименования – януари, февруари, март, април, май, юни, квинтилис, секстилис, септември, октомври, ноември, декември. Месец мерцедоний бил премахнат от календара. Януари бил приет за първи месец в годината, защото още от 153 г. Пр. н.е. новоизбраните римски консули встъпвали в длъжност на 1 януари. Всички нечетни месеци имали по 31 дни, а четните по 30, с изключение на февруари, който имал обикновено 29, а на четири години един път 30 дни. Малко преди реформата в стремежа си да постигнат съвпадане на всички празници със съответните годишни времена римляните прибавили към календарната година освен съдържащия 23 дни мерцедоний още два допълнителни месеци, единият с33 дни, а другият с 34 дни. Тези месеци били вмъкнати между ноември и декември. Така годината на промяната нараснала до 445 дни и станала известна в историята като безпорядъчната и ли годината на объркване. Такава е 46 година пр.н.е.
През 44 г. пр.н.е. по предложение на Марк Антоний сенатът решава в знак на благодарност към Юлий Цезар за реформата и военни заслуги месец квинтилис (пети), това е месецът през който е роден Цезар да се преименува на юли.
Отчитането на времето по новия календар получава названието юлиански. Отчитането по него започва от 1 януари 45 г. пр. н.е. Точно в този ден било и първото новолуние след зимното слънцестояние. Това е единствения момент от юлианския календар, който има връзка с лунните фази.
Реформа на Август.
След юлианската реформа жреците трябвало да наблюдават за точността в календара. Кой знае защо, най-вероятно защото не познавали добре реформата те вместо на четири години да отчитат високосна година, на няколко пъти направили това на третата година. Заради тази грешка календарното време се объркало наново. Несъответствието било забелязано чак на 8 г. пр.н.е. по време на приемника на Цезар император Август. Той извършил нова реформа и поправил натрупалите се грешки. По негова заповед допълнителни дни във високосните години не били включвани межд0у 8 г. пр.н.е. и 8 г. от н.е. Тогава сенатът решил да преименува секстилис (шести) месец на август в чест на императора. Но секстилис имал само 30 дни. Сенатът решил, че е неудобно да постави в посветения на Август месец по-малко дни отколкото в месеца посветен на Юлий Цезар и затова от Февруари бил изваден един ден и прибавен към секстилис- август, който станал 31 дни. Сега пък излизало, че три поредни месеци юли, август и септември са с по 31 дни, което не удовлетворявало суеверните римляни. Ето защо се решило от септември да се прехвърли един ден в октомври и едновременно с това един ноемврийски ден в декември. Този видоизменен юлиански календар останал единствен и непроменен в Европа до края на ХVІ в, а в някои страни, дори до началото на ХХ в.
Продължителността на юлианската година като абсолютна стойност е по голяма от тропичната година с 11 мин. и 14 сек. Затова за 128 години се натрупва грешка равна на цяло денонощие. Това означава, че той не е много точен, но за сметка на това е много прост.

Хронология



Вероятно тук е мястото да се кажат няколко думи за проблеите на хронологията. Различните календари и объркванията в тях създават големи проблеми пред историята и датирането. Съществуват сравнителнително прости таблици за преминаване от един календар към друг. Но тези таблици не отчитат грешките в самите календари. А това е особено валидно за големи периоди в които календарите датира грешно, какъвто е примерът с римския календар между 8 г. пр. н.е и 8 г. сл. н.е.
През първите столетия от съществуването на Рим определянето датите на различните събития ставало като те се свързвали с имената на съответните консули и техните мандати. През І в. от н.е. възниква употребата на термина ера означаваща “ от основаването на града” (ab urbe condita). Това понятие “ера”, има важно значение в хронологията на римската история, а и не само с нея. Според римския писател Марк Теренций Варон (116-17 г.пр.н.е.) предполагаемата дата на основаването на Рим съответства на 3-тата година от 6-ата олимпиада Тъй като денят на основаването на Рим се чевства всяка година като пролетен празник, било установено, че епохата на римския календар, т.е. началният му момент е на 25 април 753 пр.н.е. Ерата “от основаването на Рим се е използвала от много западноевропейски историци до края на ХVІІІ в. Тази практика създава много проблеми за историците ползващи съчинения от преди ХVІІІ в.
Григориански календар
Юлианският календар на римляните постепенно се налага в цивилизована Европа. Той има много недостатъци и немалко предимства. През 325 . от н.е. е свикан Никейския събор. На този събор се приема, че целия християнски свят задължително ще ползва юлианския календар, според който пролетното равноденствие е на 21 март. За църквата това е важен момент при определяне празнуването на Пасхата. Вече споменахме, че за 128 г. юлианският календар натрупва грешка от едно денонощие. Поради това не много време след въвеждането му пролетното равноденствие престанало да съвпада с календарното. Моментът на равенството между деня и нощта преминавал към все по-ранни дати. Във втората половина на ХVІ в. вместо на 21 март пролетното равноденствие в реалност било на 11 март. Грешката на юлианския календар е открита още в първата четвърт на ХІV в. През 1324 г. византийският учен Никифор Григора обърнал внимание на император Андроник ІІ, че пролетното равноденствие вече не е на 21 март и Пасхата постепенно ще се измества към по-късно време. Той поискал да се коригира и календара и времето на предстоящите пасхалии. Императорът отклонил предложението на Григора защото това ще събуди безплодни дълги дискусии в църквите. С течение на времето обаче се разбрал не само проблемът, но и задължителността да се търси начин за решаването му. През ХVІ в. два вселенски събора обсъждали въпросите с такава реформа на календара – Латеранският (1512-1517) и Тридентският (1545-1563). Латеранският създал дори комисия, на която бил поканен Николай Коперник, но той отказал поканата, защото смятал, че все още не била точно изчислена тропичната година. През ХVІ в. вече в средата му необходимостта от реформата съвсем назряла. През 1582 г. Римския папа Григорий ХІІІ създава комисия в която най-активна дейност развива Игнаций Данти – професор по астрономия. Тази комисия одобрява проекта на Луиджи Лилио от Перуджа. На 24 февруари папа Григорий ХІІІ издава була според която датите се преместват с 10 дни напред и се нарежда денят след 4 октомври 1582 г. четвъртък да се приеме не за 5 а за 15 октомври 1582 г. Така се поправя грешката натрупана от времето на Никейския събор и пролетното равноденствие отново става на 21 март. По тава време вече са достатъчно точни и таблиците за тропичната година. Става ясно че за 400 г. юлианския календар избързва с три денонощия. За да се избегнат нови грешки се решава от всеки 400 години да се изваждат 3 дни. Според юлианския календар на всеки 400 г. трябва да има 100 високосни. Реформата можела да са осъществи като се намали броят им на 97. Лилио предложил да се считат онези векови години от юлианския календар в които числото на стотиците не се дели на 4. По такъв начин в новия календар високосни са само онези векови години чието число на стотиците се дели на 4 без остатък. Такива са 1600, 2000, 2400, 2800. Годините 1700, 1800, 1900, 2100 са прости. Сега грешката в григорианския календар е 1,22 де4нонощия за 4000 години.
Григорианския календар не получава веднага разпространение. Хората не искат да губят дни от живота си па макар и само във виртуален (календарен) смисъл. Затова се появяват проблеми със загубените дни още когато се приема разликата от 10 дни загубено време при приемане на Грегорианския календар през ХVІ в.. Тази поправка се запазва и през ХVІІ в., тъй като 1600 г. е високосна, както по новия стил, така и по стария. Но през ХVІІІ поправката вече се увеличава на 11 денонощия, през ХІХ в. на 12 денонощия, а през ХХ в. на 13 денонощия. Следващото увеличение на 14 дни е след 2100 г., а по-следващото с 15 дни е след 2200 г. Всъщност нас ни интересува определянето на точните дати по григорианския календар общо взето за времето преди ХVІ в. Тогава ще е валидна следната таблица.
От 1.3.300 до 29.2.400 0 денонощия
1.3.400 29.2.500 +1
1.3.500 29.2.600 +2
1.3.600 29.2.700 +3
1.3.700 29.2.900 +4
1.3.900 29-2.1000 +5
1.3.1000 29.2.1100 +6
1.3.1100 29.2.1300 +7
1.3.1300 29.2.1400 +8
1.3.1400 29.2.1500 +9
1.3.1500 29.2.1700 +10

В България Грегорианският календар се приема през 1916 г. Неговото прилагане провокира редица проблеми, чието належащо разрешаване нетърпи повече отлагане. Но това е проблем на друга тема.
Каталог: files -> su files
su files -> "Икономиката е история на човешката трудова дейност." Маршал
su files -> 1. предмет и задачи на историчната геология
su files -> Икономика на околната среда: Преглед
su files -> Регулиране на пазара: информация и несигурност
su files -> 1. Същност предмет и задачи на екологията. Етапи на формиране място сред другите науки, подразделения, основни методи и значение
su files -> Отлики и единство на цивилизациите От праистория към история
su files -> Карл Велики е един забележителен за времето си властелин
su files -> Панславизмът е културно-политическо движение, имащо за цел освобождението, а след това политическото, културното и икономическото обединение на славяните


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница