Калин илиев балът на змиите

КАЛИН ИЛИЕВ

БАЛЪТ НА ЗМИИТЕ

Пиеса

У Ч А С Т В А Т:

АВЕ - дама

ВЕА - дама

ЕВА - дама

АДО - кавалер

А - змия с претенции за кавалер

О - змия с претенции за дама

ПОЩАЛЬОНА - господин Ег, господин Стринберг,

господин Стронбърг

БАЛЪТ

1.
Занемарен двуетажен дом. Първият етаж представлява просторно помещение с врати към изхода и останалите стаи, които не се виждат. Вторият етаж се подразбира. Отпред, встрани лежат два огромни, безформени камъка. Те изглеждат наклонени един към друг така, сякаш копнеят да си проговорят.

Тишина.

Чува се тихо съскане, утихва.

Тишина.

АВЕ. Шшт!

Двете чакат мълчаливо.

Познатото тихо съскане, утихва.

Влиза Ева.

АВЕ. Както винаги закъсняваш!

ЕВА. Защо не си глътнеш змийското езиче!

АВЕ. Шшт! По-тихо!

ЕВА. Или пък да си захапеш, ама силно, ревматичния показалец, дето си ми го забола в душата, а…!

АВЕ. Слушай, бонбонче, бонбонченце…

ВЕА.

/прекъсва ги/

ЕВА. Ама не сме сами.

/Аве и Веа уплашени се озъртат/

ВEА. Докога ще кибичат тук тия шибани камъни? Докога ще ни подслушват, докога ще ни натрапват целомъдрието си?

АВЕ. Камъните са си тук, откакто се помня.

ЕВА. От палеолита значи.

АВЕ. Интересно, ако въобще достигнеш моята изискана средна възраст, тогава ти, бонбонче, на какво ще приличаш?

ЕВА. По-важно е на какво ми приличат шибаните камъни.

ВЕА. На какво?

ЕВА. Пльоснали са се като задницата на разгонен бик в селския вир.

ВЕА. На мен пък ми приличат…на войници, в бляскава парадна униформа. Важни, дисциплинирани, непобедими.

АВЕ. Пак сте се събудили тази сутрин потни.

ЕВА. Браво, че как позна?

АВЕ. А на мен…

/пауза/

На мен ми напомнят огромните сейфове в банката.

В банката на баща ти.

ВЕА. Моят баща беше военен, мамо.

АВЕ. Безпокоиш ме с твоите фантазии. Баща ти беше първокласен, световноизвестен банкер и специалист в инвестиционното дело.

ЕВА. Като гледам къщата – каймакът на инвестицията.

ВЕА. Тя греши, Ева. Нейният мъж - мой баща и твой тъст, беше полковник. С мустаци и сабя. Жесток, пропит полковник.

ЕВА.

/след кратка пауза/

ВЕА. Господин Ег обеща да ни ги предаде лично.

Познатото съскане.

АВЕ. Чухте ли…това съскане?

Трите се заслушват.

Съскането утихва.

АВЕ. Змията отново е допълзяла в нашата крепост.

ВЕА. Змиите са две. Винаги са си живяли тук, под камъните. Но ти или не ги чуваш, защото ти отслабва слухът, или забравяш, че си ги чула, защото и паметта ти вече…

АВЕ. Ще станете вие на моите години, на тази изискана средна възраст. Как само съскат, ссссс…Лазят ми по нервите!

ВЕА. Той ще ги убие.

ЕВА. Кой?

ВЕА. Господин Ег. Като дойде да ни донесе поканите, ще го помоля и той всичко ще направи за мен.

ЕВА. Не е господин Ег, а господин Стринберг. Скапаняк като останалите мъже. Пръхти докато те съблече, после се чудиш къде му е оная работа.

ВЕА. Въобще не ме ядосваш.

АВЕ. Точното му име е господин Стронбърг и не е пощальон.

ВЕА. Всеки мъж е пощальон, господин Ег е моят пощальон. А господин Стринберг е призрак.

АВЕ. Разберете, че говорим за един и същи човек, за господин Стронбърг. И не е пощальон, а най-обикновен мъртвец. Навремето беше вълшебен танцьор. Тогава…

/размечтава се/

Ех, тогава…тези балове, това висше общество…Той се появяваше грациозен и хипнотичен като лебед. На нас, дамите, коленете ни омекваха, гърдите ни се надуваха като коледни балони, а мъжете започваха да се наливат от ревност…А той, към кого мислите се запътва?

ЕВА. Към първата кукумявка.

АВЕ. Право към мен.

/Веа и Ева се хилят/

Покланя ми се, а погледът му, погледът му, господи…! Нямаха край тези диви, любовни танци – валс, фокстрот, румба…И сега съм елегантна, едва шейсет и седем килограма, но тогава, ех, тогава…!

ЕВА. Аве с прякор “Тогавата”.

/смехът на Ева и Веа се усилва./

АВЕ. Той е мъртвец, а не пощальон, разбрахте ли?

/пляска с ръце, смехът спира/

Кискате се като проскубани гъски, само защото ми завиждате!

/пауза/

ВЕА. Грешиш, мамичко…Иска ти се да ти завиждаме, иска ти се да си ходила на бал, но това е твоето болно въображение. Болното въображение на дъщерята на презадоволени, атрофирали и лицемерно набожни псевдоаристократи от Запада…Но мъжът, в който си се влюбила от пръв поглед, а както знаем няма по-нелепо нещо от първия поглед, той беше пълната противоположност - емоционален, неуравновесен военен от Изтока…

ВЕА. Нищо подобно! Той беше комплексиран полковник с проклет характер и никога не те е водил на балове. Цял живот избиваше наполеонови комплекси и се напиваше по граничните поделения…В края на краищата шизофренията на семейството ни е малка част от безсмислието и вонята наоколо.

АВЕ.

/свива ръце в юмруци/

ЕВА.

Той още е жив!…Жив е!…А ние продължаваме да се караме и забравихме най-важното. Прави са хората като казват, че жените като се съберат и…Но този път – не!

/Аве и Веа се успокояват/

Първо – да го…нали…, а после – право на Бала, на лов за пиленца.

Какво ще кажеш, Аве?

АВЕ. Предпочитам котараците.

ВЕА. А аз - войниците.

АВЕ. Змиите ловят пиленца.

АВЕ. Котките – котараци.

ВЕА. Офицерските дъщери – ефрейтори. Но преди това, тази вечер…

ЕВА. Тази вечер, преди Бала ще му видим сметката!

АВЕ. На това ненаситно сукалче.

ТРИТЕ. Преди Бала, тази вечер, сега!

ЕВА. Така ви искам.

/вади картончета/

Ще теглим жребий. Ние сме три стихии, той няма никакъв шанс. Теглете!

Всички теглят картончетата, обръщат ги.

ЕВА. Първа съм. Знаех си, че съм женена за мъртвец.

ВЕА. Ако не успееш, аз съм след теб.

АВЕ. Хайде, войната започна!

На външната врата силно се чука.

ВЕА. Вие ли сте, господин Ег?

ПОЩАЛЬОНА.

/отвън, не се вижда/

Тъй вярно, скъпа госпожице Веа. Може да ме наричате и ефрейтор Ег. Нося поканите за Бала.

AВЕ. Гласът Ви много ми напомня този на господин Стронбърг.

ПОЩАЛЬОНА. Е, поркоа па, мадам? Във Вашата изискана средна

възраст ще бъдете пищната сребърна луна на бала.

ЕВА. Това е копелето Стринберг.

ПОЩАЛЬОНА. Йес, бейби, призракът на твоите влажни сънища.

ТРИТЕ. Това е той…това е той!…

АВЕ. Господин Стронбърг, вероятно знаете, че загубихме единствения ключ за външната врата.

ПОЩАЛЬОНА. Разбира се, пощальоните всичко знаят.

АВЕ. Вратата е с метални обшивки и стоманена каса и разбиването й, ако се наложи…

ПОЩАЛЬОНА. Абсурд! Правена е за обсада, по-лесно е да пробиеш космически кораб.

ВЕА. Тогава? Заключени сме, край нас – змии, а Балът всеки момент ще започне….

ПОЩАЛЬОНА. Всичко ще бъде наред, дете мое.

ЕВА. Слушай, сладур, надявахме се да дойдеш с някой подходящ голям…ключ за външната врата.

ПОЩАЛЬОНА. Правилно сте се надявали. Пощальоните винаги носят

онова, което се очаква от тях. Те са пратеници на съдбата, глашатаи

на прозрението, долавят мечтите, невидимите трели и копнежи…

АВЕ. Господи, същински Йоан Златоуст!

ЕВА. Отвори тогава и ни дай поканите за Бала.

ПОЩАЛЬОНА. Трябва да се върна за нов кльоч, защото този, който донесох и безуспешно пробвах, се оказа малък.

ЕВА. Защо веднага не се върна, а ни почука и продължаваме да губим още време в приказки?

ПОЩАЛЬОНА. Обадих ви се, за да знаете, че съм идвал, че продължавам да се грижа за вас.

АВЕ. Милият той!

ВЕА. Но Балът скоро ще започне!

ПОЩАЛЬОНА. Летя!

Ария от “Летящият холандец” съпровожда тежкия му тропот, утихва в далечината.

ЕВА. Нямаме време за губене! Тръгвам на бой!

/решително излиза/

АВЕ. Залагам лъжичка от сребърния сервиз на баба ти, че няма да успее.

ВЕА. Приемам, въпреки че сервизът е само посребрен. Залагам гривната, която ти ми подари, че Ева ще успее.

АВЕ. Какво поколение!

Излизат.

Няма никой.

Познатото съскане.

Влиза Адо, с книга в ръка, усамотява се до камъните. Чете и мърмори.

АДО. “Тази вечер двете жени…решиха да направят решителната стъпка и да го…” О, не! В края на краищата…

/разгръща книгата/

Влиза Ева с чаша в ръка.

ЕВА. Не те ли е страх да стоиш близо до камъните?

АДО.

/затваря книгата/

ЕВА. Опасно е.

АДО. Зная аз кое е опасно.

ЕВА. Все четеш, четеш…

/той крие книгата зад гърба си/

Я да видим мога ли да позная какво четеш.

АДО. Защо не си вървиш по пътя с тази…с тази съмнителна чаша.

ЕВА. Ти държиш в ръцете си “Недоразумението” от Камю или “Бог” на Уди Алън. Първото е –“Недоразумението”. Но защо го криеш от мен?

АДО. Попитах те – какво искаш от мен?

ЕВА. Имам нужда, понякога, да си поговоря с теб.

АДО. Лъжеш. Ти ме мразиш.

ЕВА. Не крия, имала съм и такива моменти. Но в края на краищата, Адо…Ще ти призная истината…Влюбена съм в теб и най-вече в ума и заразяващата любознателност, които се крият зад това високо чело. Ти си толкова различен от нас, от баща си…Адо! Спомни си медните залези на слънцето, когато ми разказваше приказки и ми четеше стихове. Неповторими са твоите анализи на модерните послания на човечеството…Липсват ми тези вечери. Чувствам се опустошена от подозрения, от интригите със сестра ти и майка ти, омръзна ми да се правя на разпасана кобила…Не го ли чувстваш?

АДО. Не. Остави ме.

ЕВА. Скъпи.

/притиска се до него/

АДО.

Защо се докосваш до живия мъртвец, до кастрата с изгнила вътрешност? Обсебен съм от внушенията ти, че съм излишен, защото не приличам на бик, че съм недоразвит травестит, че функцията на мъжа е на градинар, който обслужва женската утроба, копае, плеви, засява и полива, за да расте тя извънмерно, да става все по-голяма…Да! Да се надува и надува тя, да заеме цялата вселена, да се превърне в гигантска утроба, която ще погълне целия свят, космоса…Махай се!

ЕВА. Болни момически фантазии, Адо, болни и неумели.

/притиска се до него/

Не мога както тебе да извайвам най-добрата метафора, а така обичам фикциите, фантазиите. Друго съм искала да ти кажа, но поради силно желание и твърде малки възможности, често говоря несръчно, дори обратното…Липсваш ми, Адо!

/ той се опитва да се отдръпне, но тя се притиска до него/

Ти си моят Екзюпери, моят малък принц. Ти не си градинар, а аз не съм това, за което говориш. Пред теб…

/пауза/

/целува го/

АДО.

/объркан/

ЕВА. Не и сега.

АДО. Наричаше ме “мъртвец”!

ЕВА. В организма на жената глупостта е повече от водата.

АДО. Колко пъти се канеше да ме убиеш? Страх ме е от теб!

/отдръпва се от Ева/

ЕВА. Какво ли не говорят мръсните човешки уста, и моите не правят изключение, но това са глупости…Твоят страх е мистичен, продукт на

хипервъображението ти. Въобразяваш си, че си героя на Камю от “Недоразумението” и близките ти сроднички ще те убият. Огледай се, пиесата не е животът…

/пауза/

Така ми се иска отново да се притисна до теб, но няма да го направя, докато не поискаш ти.

Спомняш ли си как танцувахме в ноща на нашето запознанство преди години, на същия този ден, на същия този Бал?

/пауза/

АДО. Ти беше най-вълшебното момиче, с къдрава коса, розова панделка и феерична рокля…

ЕВА. Въртяхме се щуро, ти ме развяваше като ветрило във въздуха, телата ни едва се докосваха във вихъра на танца и даже щяхме да излетим през перилата на терасата, спомняш ли си?

АДО. Да.

АДО.

Отдавна не съм те чувал да говориш така.

ЕВА. И аз.

АДО. През всичките тези години на нашия ужасен брак имахме един единствен прекрасен месец, нашия вълшебен меден месец. Останалото време за мене беше ад, а за тебе сексуален маратон с жребците на града…Как сега да повярвам на думите ти?

ЕВА. Съжалявам, Адо!…Израстнах само момиче. В три стаи с пет мъже – баща, вуйчо, двама братя и дядо. До един бяха разгонени пръчове, най-гаден беше старият Мефистофел. Те умориха мама, когато бях съвсем малка. С мама бяхме свидетели на сексуалните им изстъпления. По стаите, по двора, навсякъде, без да се съобразяват с никого…В нашия дяволски дом бяха обезчестени, развратени, изнасилени, разпънати на кръст хиляди жени…Мама умря от унижение. Не можа да попречи аз да видя всичко това, съсипаха я сълзите, пресъхналите ми очи. Преди смъртта си ме закле да отмъстя. Тя не ме закле, Адо тя ме прокле. Аз съм създадена да обичам мъжете, но превърнах обичта си в оръжие на ненавистта…И теб мразя, но понякога…понякога, както сега, те обичам…!

/пауза/

АДО. Вярвам на всяка твоя дума и дълбоко ти съчувствам!

/доближава се до нея, докосва я/

ЕВА. Притисни ме както в онзи месец! Силно, скъпи, клети ми Адо!

/Адо силно я притиска/

/пауза/

/пауза/

/целуват се/

ЕВА. Искам да заспя завинаги със спомена за розовия месец!

АДО. Няма да те оставя сама, скъпа Ева!

ЕВА. Нищо красиво и нежно ли не те задържа на този свят?

АДО. Ни най-малко.

ЕВА. Не те ли е страх от смъртта?

АДО. Страх ме е, но не за себе си, а за цялото човечество. Затова предпочитам да умра обичайки, отколкото да съществувам в пустош.

ЕВА. Тогава...да го направим

АДО. Готов съм, но как?

ЕВА. В ръцете си държа чаша с най-силната отрова, която беше за теб.

АДО. Виж ти! В “Недоразумението” не пише…но аз заподозрях…

ЕВА. “Недоразумението” е книга, а нашата битка просто приключи. Изгубих ме я и двамата. И всякакви подозрения вече са излишни.

/пауза/

ЕВА. Опустошени са корените ни, клети Адо! Корените на родителите ни и на техните родители, на шибания човешки род.

/пауза/

АДО. Недоразумението просто е…космическо.

АДО. Тридесет дни от тази лъскава и измамна пустош…

/пауза/

ЕВА. Ще се махнем и ще запазим завинаги спомена за неземния месец…

ЕВА. Медения розов месец…

ДВАМАТА. Нашия месец…

/пауза/

Ева целува Адо и вдига чашата, но Адо светкавично я изтръгва от ръцете й.

АДО. Аз съм кавалер докрай! Сбогом, Ева!

/целува я/

Отивам си оттук щастлив и обичан!

/отпива от чашата/

ЕВА. Отиваш си глупак, какъвто си дошъл.

/избягва навън/

Адо хвърля чашата подире й, изревава от болка, превива се на две. Известно време е неподвижен, свит на кълбо. Бавно се надига.

АДО.

Това ли бе всичко?…На небето ли съм? Но, там няма камъни!…Та аз съм си тук!…И болката премина!…Не мога да повярвам!…И Камю не се е сетил за това.

/излиза/

3.
Познатата картина.

Познатото съскане.

Няма никой.

Изпод камъните изпълзяват двете змии А и О – феерични, елегантни, в пъстроцветни окраски.

Съскането се усилва.

О. Най-после на чист въздух!

А. Охлузи ли се, скъпичка?

О. Слава богу, новата премяна, която смених при пълнолуние, е невредима. Много си миличък, мили!

А. Твоята пъстроцветна и слава богу ненакърнена премяна особено отива на езика ти, скъпа О!

О. Благодаря за комплимента, мили А!

А. Твърде скоро, скъпа О, ние ще изпълзим вледеняващо в този дом, ще клъвнем хората и …Край.

О. Защо не клъвнем проклетите хора още сега?

A. Змиите не са касапи, мила О. Те обичат първо да бъдат настъпени и след това да настъпят.

О. А ако не бъдат настъпени, скъпи А?

А. Тогава…Няма да ги клъвнем. По-важно сега е да проведем нашия урок по светски разговор. Според теб, добре ли протича той, скъпа мадам О?

О. Надминава очакванията ми ,мили господин А!

Чува се шум, змиите утихват, шумът изчезва.

А. Какви ли шумове и шумченца се реят из света на хората! Особено сега, при подготовката за откриване на Бала.

О. Скъпи господин А, коя, мислиш, ще бъде първата дама на Бала?

А. Кой друг, ако не прекрасната мадам О!

О. Щастлива съм да чуя това, господине…Само че ме е страх да не ни изненада бодливият господин Ег, преди да клъвнем хората, преди да облечем новите им бални дрехи, преди да покажем на обществото истински обноски на кавалер и дама, преди да се слеем с вихъра на танца…

А. Бодливият Ег е твърде шумен, за да ни изненада. Неспирно пее и репетира, въобразил си е, че на Бала ще бъде поканен да изпълни “Летящтият холандец”.

Змиите се смеят.

/пауза/

О. Хората имат много песни за летенето, за пълзенето нямат нито една. Защо така мечтаят по огромното празно небе, кавалере мой?

О. Само това ли е причината за летенето, уважаеми А? Не криеш ли нещо от мен?

А.

/след кратка пауза, бурно/

О. Ето, значи, защо толкова искам да летя, мили мой А!

А. Но това не е никак лесно. Аз, разбира се, мога да ти помогна…Сега обаче, скъпа О, трябва да продължим нашия урок, защото Балът наближава. Три, четири!

А и О театрално разиграват обноски между кавалер и дама.

А. Подавам Ви ръка, мадам!

О. Облягам се на нея, господине!

А. Тъй грациозна сте, мадам!

О. А Вие сте тъй силен, господине!

А. Приемете въздушна целувка, скъпа госпожо!

О. Връщам Ви я с трепет, галантни господине!

Чува се познатата ария на “Летящият холандец”.

А. Тревога!

Змиите се скриват под камъните!

4.
ПОЩАЛЬОНА.

/отвън/

Ето ме отново при вас!

Аве и Веа са го чули, влизат.

ВЕА.

/тихо/

АВЕ.

И да го видя…

/високо/

Впечатляващо бързо се върнахте за един възкръснал, господин Стронбърг!

ПОЩАЛЬОНА.

/настойчиво се опитва да отключи, мърмори/

Как да възкръсна, като не съм се раждал…

ВЕА.

Облогът е мой!

АВЕ. Глупава и упорита!

ПОЩАЛЬОНА. Моля?

АВЕ. Питам – кога най-сетне ще получим поканите за Бала?

ПОЩАЛЬОНА.

/продължава опитите и мърморенето/

Ще ги получите, ще ги получите…

ВЕА. С най-големия ли отключвате?

ПОЩАЛЬОНА. Тъй вярно, скъпо дете, но и той е малък.

/изнервен, блъска вратата/

Проклета порта, сякаш е храмът на целомъдрието! Ще трябва да се върна за нов ключ.

АВЕ. Това беше ясно от самото начало. Побързайте!

Отвън се чуват пистолетни изстрели, клаксони, пищялки.

ВЕА. Балът всеки момент ще започне! Тичайте, господин Ег!

Пошальона запява арията и полита в далечината.

Кратка пауза.

Влиза Ева, съкрушена.

АВЕ. Жив е, нали?

ЕВА. По-жив от преди. Изпи отрова, достатъчна за стадо слонове…Не мога да повярвам!

АВЕ. Спечелих облога!…

/към Веа/

Давай гривната!

ВЕА. Луда ли си? Подарък не се връща.

/към Ева/

Повлекана, размазано адажио!…Тук не е дворът на френската кралица, а бойно поле. Сега ще ви покажа как се побеждава!

/излиза с решителна крачка/

АВЕ. Храни кучка, да те…

ЕВА. Права е. Изложих се.

/пауза/

АВЕ. Нито на едното, нито на другото, скъпа. Просто много ми се иска да дойде и моя ред. Залагам, че Веа също няма да успее.

ЕВА.

/с изумление/

АВЕ. Безсмъртен, глупости!…Ти залагаш, че Веа ще успее?

ЕВА. Не съм казвала това.

АВЕ. Но не може и двете да залагаме на едно и също нещо, нали? Ето, сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.

ЕВА. Баба е на дъщеря ти. Добре…От мен – кехлибарения гердан, който ти ми подари.

АВЕ. Договорихме се.

ЕВА.

/с нарастващо изумление/

АВЕ.

Разбирам объркването и страха ти. Отпусни се…Отпусни се…!

Ева се отпуска в ръцете й.

/пауза/

5.
Познатото съскане.

О.

/не се вижда, тихо/

А.

/не се вижда, тихо/

О. А ако ме види и прескочи?

А. Твърде разстроен е, за да забележи една змия в краката си.

/пауза/

А. Ти си най-добродетелната дама, която познавам!

О. Благодаря, очарователни А!…Разчувствах се, виж тези жени как се галят, искам и ние…!

А. Свий се в пръстена ми, мила О!…Така, чудесно е!

О. Прекрасно е,ммм…

А. Тихо! Мммм…

О.

/след малко/

/чува се шум/

А. Шт!

Змиите утихват.

ВЕА. Мирно! Свободно!…Къде е мишената Адо? Влизал ли е тук?

Аве и Ева смутени се отдръпват една от друга. При вида на Веа смущението им е последвано от изненада и вцепенение.

АВЕ. Как така…ще е влизал, не е.

ЕВА. Крие се някъде в миша дупка.

ВЕА. Обявявам бойна тревога! Заповедите ми да се изпълняват безпрекословно!

/сяда по войнишки, кръстосва крак върху крак/

По силата на провидението поех огромната отговорност да съм командир. Полковника…Врагът се крие, а в тила липсва контрол, забелязват се аномалии…Това ме изнервя, ставам подозрителна, тоест подозрителен и мога да бъда особено опасен, неконтролируем, да…