Камино – пътят на силата, пътят на любовта Текст и снимки: Миряна Савова



Дата22.08.2017
Размер45.5 Kb.
#28580
Камино – пътят на силата, пътят на любовта
Текст и снимки: Миряна Савова
Това е един от най-старите поклоннически маршрути. Той минава през северна Испания и е известен под името Камино (Пътят), Камино де Сантяго. Защо Сантяго? Сантяго е испанският или португалският вариант на свети Яков (Якоб, според западноевропейците). Свети Яков е един от учениците на Христос. Mощите му се намират в град Сантяго де Компостела, който е крайната цел на тръгналите по пътя Камино.
Преди 1000, а може би и повече години, Камино се оформя като път на поклонници. Първите писмени сведения са от 950 г., когато един френски абат изминава 810 км от френския град Сен Жан Пие дьо Пор до Сантяго де Компостела. Съществува и легенда, че този маршрут минава точно под Млечния път и черпи от енергията на звездите. Историята свързва пътя с Карл Велики и неговата амбиция да обедини християнския свят, тъй като по онова време континентът често е бил нападан от маври и сарацини и на днешните испански територии са се водили много кървави битки.
Ако човек реши да тръгне по този маршрут, изключително популярен в целия свят (Европа, Америка, Азия) и толкова малко популярен в България, трябва да направи следното. Първата цел е градчето Сен Жан Пие дьо Пор в Югозападна Франция.
В Сен Жан Пие дьо Пор има страноприемница, където всеки се записва и получава нещо като паспорт. Този „паспорт” е туристическа дипляна с данните му и с карта, в която е предвидено да се слагат печати по местата, където се спира за почивка или преспиване. Тези места са добре уредени. Това са обществени спални с много легла, с оборудвани кухни, бани и тоалетни. Там човек може да си изпере дрехите, да пие кафе, да си отдъхне, да хапне... Така че, първата стъпка в Сен Жан Пие дьо Пор е задължителна - въз основа на попълвания по пътя документ в Сантяго де Компостела пътешественикът получава удостоверение, че е извървял “свещения” път, подобно на онези, които посещават Йерусалим. Особеното е, че можеш да останеш на едно място само една вечер.
Пилигрими се наричали хората, тръгнали по този маршрут – заради пелерините, които носели. Самата аз също покривах багажа си със зелено пончо, когато валеше. В древността поклонниците имали още един типичен белег – закичвали на шапката си или на друго видно място раковина или мида. Това показвало, че човекът се нуждаел от защита срещу бандити. Между другото, така се оформил и Орденът на тамплиерите. Те действали като охрана на поклонниците – поне такава история чух. А по-нататък, в град Понферада видях и страхотен тамплиерски замък... Има още нещо символично. Целият път е осеян с жълти стрелки и стрелки във всякакви други варианти – те показват посоката, защото пътят понякога е невидим. Всичко е много добре маркирано и все пак има рискови места.Там онези, които са минали по-рано, слагат по едно камъче, оформят цяла стрелка от камъни ли от каквото им попадне, включително от цветя, за да ориентират следващите, да им кажат: няма страшно, просто завий наляво или продължавай направо.
Километрите, които се извървяват на ден, всеки сам определя за себе си. Ако човек е решил да измине пътя за месец, трябва да “отхвърля” около 30 км дневно. Вървиш пеша, като носиш целия багаж на гърба си. В даден момент можеш да изоставиш излишното. Но още в първия ден се сблъскваш с едно от най-големите препятствия по пътя – трябва да се преодолеят 26 км през Пиренеите до следващото място за преспиване в Ронсесвалес - огромен манастирски комплекс, свързан с историята за Карл Велики и битките му.
Оттук Пътят продължава през цялата северна част на Испания. Минава се през страната на баските. За около седмица се пресича областта Навара, където един от големите градове е Памплона - с великолепна катедрала и с арени за корида. После се навлиза в провинция Ла Риоха, дала име на едно от най-известните испански вина. Това е винарски край с много лозя. След Лариоха идват Кастиля и Леон – обединени в една провинция, и накрая – Галисия. Всяка област се слави с нещо: Кастиля и Леон – с богати катедрали и дворци, Галисия – с природата си. Тя е най-красивото място може би, а освен това там видях гайди, подобни на българските и на шотландските.
И по-големите градове, като Памплона, Логрьоно, Бургос, Сахагун, Леон, Асторга, Понферада, Сария, Портомарин, Сантяго де Компостела, и по-малките селища са осеяни с паметници на историята и културата.
Камино е включен в списъка на ЮНЕСКО за опазване на световното културно наследство, заради многобройните си културно-исторически паметници. За всеки испанец и за всяка испанка е въпрос едва ли не на дълг и чест да преминат по този маршрут. Те дават обет, особено когато се сблъскат с житейски проблеми, да извървят Пътя на поклонниците. Понякога го правят на етапи - за няколко години, в зависимост от свободното си време. Имаше много испанци. Много възрастни хора. И много млади хора. На групи или сами. По Камино се върви пеш, на кон, на магаре или на велосипед - само тогава поклонничеството се признава. Забавно е, екзотиката е невероятна! Мислех, че испанската земя е суха и камениста, но това не е вярно. Навсякъде беше зелено, беше пълно с цветя и билки, които ухаеха. Почвата изглеждаше особена, червена, с много камъни, да се чуди човек, как оцеляват невероятните зелени полета. А всъщност има изградени подземни системи за поливане, които подхранват с влага дори редките крайпътни дръвчета.
Испания със закон е приела, че населението е длъжно да помага, с каквото може на пилигримите. Но съм убедена, че испанците биха го правили и без законът да ги задължава. Те са изключително топли хора.
Една от най-важните спирки към финала е връх О Себрейро. Недалеч от него има висок железен кръст с куп камъни на повече от 1000 години. Всеки човек, който е минал оттам, е оставил по едно камъче под кръста с желанието да се освободи от болката си - физическа или душевна. Така че, всеки камък е човешка съдба. А в самия град Сантяго де Компостела се събират стотици хора, вече щастливи, че са успели да осъществят мечтата си. Може би някои са се колебали в началото, но в крайна сметка пристигат по-силни, укрепнали след изминаването на тези 810 км при най-различни природни условия. Влизат в прекрасната катедрала и прегръщат фигурата на св. Яков Велики, пожелавайки си нещо. Много вълнуващо е, много тържествено. Оттам нататък, ако човек има време и желание, може да отиде – пеш или с автобус, до прекрасното малко градче Финистера, да види приливите и отливите на океана, да си събере по брега раковини и миди. Самата аз си намерих мидички с най-разнообразни форми и размери. Там станах свидетелка и на невероятно красиво природно явление, каквото никога дотогава не бях виждала. Грееше обедно слънце, а около него имаше дъга в два пълни концентрични кръга! Три четвърти от тази дъга дори успях да заснема, скрита под една сянка.
След като си извървял Пътя, постоянно се връщаш към детайлите - дотогава е нямало време за това. Усещането е странно. Може би поради всекидневното физическо усилие, организмът ти започва да се настройва по друг начин там. Всичко е като че ли по-ярко. Красивото е много по-красиво, грозното - много по-грозно. Това е едно от най-големите предизвикателства – това, че всичко сякаш се засилва. Когато нещо не си разбрал, то ще ти се случва отново и отново под някаква друга форма, докато проумееш, че не си го осмислил.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница