Камък за препъване



страница1/6
Дата24.06.2017
Размер1.08 Mb.
#24147
  1   2   3   4   5   6
Александър Каломирос

КАМЪК ЗА ПРЕПЪВАНЕ



Кратки думи, написани с любов и болка от сърце, засягащи ереста на нашето време и истинското Православие

Встъпителни думи

Авторът на книгата Александър Каломирос (1931-1988) е лекар по образование, близък приятел на известния гръцки иконописец и университетски преподавател Фотий Кондоглу (1895-1965). Каломирос придобива широка известност в православния свят след отпечатването на книгата си „Против лъжливото единство“ в средата на 60-те години на миналия век, в която той прави впечатляващ анализ на „духа на тоя свят“, на икуменизма, на религиозния синкретизъм. В тази творба широтата на философския и богословския поглед на Каломирос е съчетана с вярност към духа на Преданието, с внимателно вникване в светоотеческата писменост и с умение за ясен, достъпен изказ, издържан в добре балансиран богословско-публицистичен стил. Неговата книга „Камък за препъване“ излиза през 1976 г. под заглавието „The Touchstone“; в нея той задълбочава тематиката на споменатата книга, като вече не толкова критикува „духа на тоя свят“ в един по-общ план, колкото утвърждава и защищава избора, направен от истинно-православните християни в Гърция, решително прекъснали църковно общение с официалната Гръцка църква. За съжаление еклесиологичното мислене на Каломирос е твърде силно повлияно от преекспонирани оценки и изводи в духа на крайните гръцки традиционалисти. Наред с достъпно и пределно ясно изречени съждения, изцяло в светлината на светоотеческото богословие, в статията ще срещнем и съвсем крайни и публицистично заострени заявления за липсата на благодат в тайнствата на официалната църква. Известно е, че въпросът за наличието или липсата на благодат в официалната църква се оказва в богословски план основният камък, о който се разбива единството на истинно-православните християни в Гърция. В името на богословска последователност и яснота се настоява за еднозначен и категоричен отговор на въпроса: „има благодат“ или „няма благодат“. Така в името на една на пръв поглед съвсем понятна формално-логическа последователност се прибягва към неправомерна богословска абсолютизация на въпрос, който не е изказан догматически от съборното съзнание на Църквата и следва да се разглежда много внимателно и предпазливо в светлината на светоотеческия богословски consensus, а също и в светлината на съборния пастирски опит на Христовата Църква. Това от своя страна напълно изключва полемика чрез схоластично „замерване“ с цитати, изключва абсолютизирането на личното богословско мнение, а също и диагностиката за „автоматично“ отпадане от благодатта. Тази „диагностика“ се оказва печално оръжие, което различни старостилни формации насочват не само срещу официалната църква, но и една срещу друга в безкрайните си спорове. Прекъсването на църковното общение с проповядващи или толериращи икуменизма епископи не се обуславя от увереността, че тези епископи са вече напълно лишени от благодат и са отпаднали от Църквата, а се обуславя от това, че проповядват ерес или толерират ерес, като пребъдват в църковно общение с други, проповядващи ерес епископи. Отпадането от благодатта на отделни личности, групи и дори поместни църкви — както и самият Каломирос изтъква в „Камък за препъване“ — може да стане постепенно в продължение на дълъг период от време като следствие на разпространявана или допускана да се разпространява — най-вече от епископи — ерес. Неслучайно в Първата резолюция на Архиерейския събор на Руската Православна Църква зад Граница относно въпросите на Старостилната Църква в Гърция (12/25 септември 1974 г.) се казва: „Руската Православна Църква зад Граница разглежда въвеждането на новия стил като грешка, внесла смут в живота на Църквата и в крайна сметка като причина за схизма. Поради това тя не е приемала, не приема и не ще приеме [новия стил] и избягва съслужения с новостилци. Относно въпроса по повод наличието или липсата на благодат у новостилците Руската Православна Църква зад Граница смята, че нито тя самата, нито която и да е друга поместна Църква има пълномощие да вземе заключително решение, тъй като категорична преценка по този въпрос може да направи само свикан по надлежния ред компетентен Вселенски събор със задължителното участие на свободната Църква в Русия“.

С направената съществена уговорка книгата на Александър Каломирос „Камък за препъване“ посочва с пределна яснота раните в тялото на Църквата, причинени от съвременните духовни болести, които изтъкват себе си като „лекарство“ и се стремят да преформатират, да подменят достоверния дух на православното Предание – сърцето на Христовата Църква като стълб и крепило на истината.

Поставеното в квадратни скоби „[…]“ е вметнато от българския преводач.1


Увод
Нашият век е епоха на отстъплението, за което говори Апостолът във второто си послание до Солуняните. Знам, че „разумните“, „трезвомислещите“ и „добре осведомените“ ще се усмихнат с великодушно снизхождение в отговор на това мое твърдение. „Добре осведомените“ хора просто не предлагат подобни авантюристични мнения, особено когато става дума за въпроси на есхатологията. Но тъй като аз не считам себе си за „разумен“, то аз се вслушвам в думите на нашия Господ: „От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято; тъй и вие, кога видите всичко това, знайте, че е близо, при вратата“ (Мат. 24:32-33). Ето защо, следвайки заповедта на Господа, аз правя своите изводи, „виждайки всичко това“.

До настъпването на нашия достоен за удивление век православните вярвали в Православието, инославните — в своите ереси, атеистите — в своя атеизъм; и всеки полагал усилие да убеди другия, че [само] той притежава истината! С други думи, хората вярвали в [съществуването на] истината и се борили за нея — дори тези, които не познавали Истината. Страшното отстъпление в сегашната епоха съвсем не дължи съществуването си на това, че нашият свят се е препълнил с еретици и атеисти, които, въпреки огромния си брой, у благочестивите човеци могат само да укрепят вярата. Съвременното отстъпление се корени в това, че сега хората са престанали да вярват в Истината, престанали са да вярват, че Истината съществува и че си заслужава човек да полага усилия, за да се бори за нея. Еретици, които вярват в своята ерес, вече са рядкост. Колкото и странно да изглежда, дори идейните атеисти, които са убедени донякъде в своя атеизъм, са своего рода благословение за нашата епоха. Съвременните хора са изгубили всяко убеждение. Всичко за тях е относително, всичко стои под знака на съмнението и неопределеността. За тях съществуват малко неща, за които да си струва да се бориш. Малко неща те считат за достойни за поощрение, освен удоволствията в тоя скоропреходен живот.

В подобен свят един убеден атеист или еретик са сякаш остров с живот насред един океан на смъртта, тъй като подобна убеденост свидетелствува за стремеж към истината; и макар тази убеденост да е неразумна, смътна и страстна, тя все пак показва, че все още не са изпепелени мостовете, свързващи душата с Бога, Който е самата Истина, макар човеците да не знаят и да не признават това.

И тъй, хората от нашето време вярват единствено в своите удоволствия и забавления. Но за да имат удоволствия и забавления, те се нуждаят от мирен обществен живот, нуждаят се и от взаимно сътрудничество, за да си осигурят материални блага. За да се осъществи това на дело, всички граници трябва да бъдат разрушени, всички религии трябва да се обединят, заедно с всички идеологии и народи. Всичко, което може да стане причина за война, борба, противостоене в мненията, е длъжно да изчезне. Политиката на „мирно съвместно съществуване“, идеята за обединена Европа, масонският синкретизъм2, икуменическото движение, надеждата да бъде създадена световна Държава — всички тези неща са израз на крайната жажда на човеците за живот в необезпокоявани удоволствия.

Икуменизмът учи, че Истината [в нейната пълнота и съвършенство] не съществува никъде. Той е унищожение на надеждата, живяла от най-дълбока древност в човешкото сърце, той е отричане на Истината и заменянето ѝ с човешки [полу]истини, които по необходимост са длъжни да правят отстъпки една пред друга в името на общото благо. Икуменизмът е последната и най-лукава клопка, която дяволът е скроил за човечеството, той е най-опасното и най-коварното нападение срещу Христовата Църква. Икуменизмът е отрова, която парализира душата и отнема способността ѝ да вярва, да вижда светлината, отнема ѝ дори жаждата за Истината. Икуменизмът помрачава разума на православния християнин и го променя така, че наместо да обича болния и да се труди над лечението му, той се прониква от любов към самата болест; вместо с любов към еретика, той се изпълва с любов към неговата ерес.
Ако солта изгуби силата си
Прицелна точка за всерелигиозния синкретизъм, наречен иначе икуменизъм, е Православната Църква, тъй като тя е Христовата Църква, надеждата и солта на света. Дяволът прекрасно знае, че „ако солта изгуби силата си“, тогава цялото човечество ще се подложи на разложение, а това именно е целта на оногова, който си е „открай време човекоубиец“ [срв. Иоан. 8:44].

„Керкопортата“ на Константинопол3 се отвори пред икуменизма в 1919 година. Англиканската или епископалната „църква“, организирала „икуменическото движение“, изпращат в тази година делегация при Православните Църкви, за да ги поканят да пратят свои представители на конференцията на икуменическото движение „Вяра и Устройство“, която трябвало да се състои през август следващата година в Женева. Тогава местоблюстител на Вселенския престол е Бруският [митрополит] Доротей. „Смятам — заявява той на заседанието на Синода от 10 януари 1919 г., — че е дошло времето Православната Църква сериозно да помисли по въпроса за обединението на отделните християнски Църкви“. Синодът с радост приема предложението на местоблюстителя и учредява комисия за изучаване начините, чрез които това обединение би могло да се осъществи. Година след това, през януари 1920 г., бе подготвена историческата енциклика на Вселенската патриаршия, отправена „към Христовите Църкви, където и да се намират те“. Тя бе разпратена по цял свят и предизвика всеобщо въодушевление. Протестантите от всички деноминации ръкопляскаха на Вселенската патриаршия, а Вселенската патриаршия оттогава се гордее с тази енциклика, която доказва, че тя е един от инициаторите на икуменическото движение.

Според тази енциклика обединяването на църквите би могло да се осъществи чрез постепенно заличаване на различията между „отделните Църкви“. Като първа крачка към това енцикликата предлага следното: 1) преминаване към единен календар „за съвместно празнуване на великите празници от всички Църкви“; 2) обмяна на братски послания; 3) братски отношения между представителите на тези Църкви; 4) връзки между богословските училища и обмяна на трудове, литература и периодика „от всяка църква“; 5) обмяна на учащи се; 6) свикване на всехристиянски конференции; 7) исторично и безпристрастно изучаване на догматическите разлики; 8) взаимно уважение на практиките и обичаите на различните „църкви“; 9) общо ползуване на храмове и гробища, за погребване на „привържениците на други конфесии“; 10) въвеждане на общи правила относно смесените бракове; 11) взаимна поддръжка в делото на религиозното образование, благотворителността и т. н.

Векове наред нито един Константинополски архиерей не бе стъпвал на Запад. Последният, който направил такова посещение, бил патриарх Йосиф, участник във Флорентинския лъже-събор през 1439 г., на който единствено светител Марк Ефески отказал да подпише унията на Източните Църкви с папизма. Краят на този патриарх бил безславен. Въпреки това, след толкова много векове, Доротей поиска да подражава тъкмо на този човек. Той бе приет в Англия с огромни почести от краля, лордовете и други официални лица. Но на величествената церемония, организирана в негова чест, той не успя да отиде — той също умря на Запад, далеч от своя престол4. Въпреки това оттогава завладяването на Константинопол от икуменизма е вече исторически факт.

Малко след това Константинополският патриарх Мелетий Метаксакис призна [валидността на] англиканските ръкоположения. Нова вълна от въодушевление заля протестантския свят. „Първата крачка към пълното видимо обединение е направена — писа тогава английският печат. — Отсега православните ще могат да получават тайнствата и други религиозни служби при англикански свещеници“. В същото време започнаха съвместни молитви с инославните и преподаване на англикански тайнства на православните.

Скоро и Гръцката църква се присъединява към икуменическото движение и подкрепя в него Константинополската патриаршия. Атинският архиепископ Хризостом (Пападопулос) започва да проповядва „диалога на любовта“ доста по-рано от патриарх Атинагор. Ето какво заявява той при своята интронизация: „Догматическото единство е, за съжаление, трудно достижимо, ала то не е необходимо предварително условие, понеже единението в християнската любов може да изглади пътя, водещ към единство“.

Следователно ереста на икуменизма в тази форма, в която ни е известна днес, се появява не при Атинагор, както някои искат да ни накарат да повярваме, но прониква в Православната Църква още по времето на Доротей, Мелетий Метаксакис и Хризостом Пападопулос — време, когато гръцкият народ търпи мъченичество от турските мюсюлмани в Мала Азия. Ереста е провъзгласена официално за пръв път пред православния свят през 1920 г., в енцикликата на Константинополската църква, отправена „към Христовите Църкви, където и да се намират те“.

Въпреки това първият видим симптом на болестта се появява в 1924 г. Това е провеждането на дело и осъществяването на първата точка от енцикликата от 1920 г., а именно приемането на единен календар от всички църкви за съвместно празнуване на великите празници, чрез което се установява богослужебно-празничното единство на „църквите“.


3. Новостилието — форма на икуменизма
Новостилците твърдят, че са поправили календара по чисто астрономически съображения, тъй като било срамно да живеем според погрешен и остарял календар. Прекрасно. Но астрономическата точност на календара ни най-малко не представлява интерес за Църквата. Единственото, от което тя се интересува, това е празничното богослужебно единство и порядък в поместните църкви. Дори ако предположим, че тези хора се борят за научна точност, защо тогава те не поправиха календара въз основа на научните данни от ХХ век? Вместо това те въведоха един също така неточен календар, датиращ от ХVІ век — календара на папа Григорий. Защо не приеха календара, разработен старателно от Пиер Драгит и предложен на всеправославното съвещание в Константинопол през 1923 г.? Просто защото истинската причина изобщо не бе научната поправка на календара — едно напълно безполезно от църковна гледна точка начинание. Същинската цел на календарната промяна бе именно едно богослужебно единство на „църквите“ при чествуването на празниците — единство, което можеше да бъде постигнато само ако православните приемат папския и протестантски григориански календар, тъй че всички да следват един и същ календар, за да започне осъществяването на първия етап на икуменическото движение — единството на „църквите“, наричащи себе си християнски.

Ето защо старостилците прекратиха общението си с обновленската Църква: не поради някаква патологична любов към тринадесет изгубени дни, но за да запазят православната си вяра. Новостилието е същото, каквото е икуменизмът — отричане на Истината, отричане на Едната и Света Църква, отричане на Свещеното Предание, отричане на неизменното присъствие на Светия Дух в Църквата. Новостилците обявиха за погрешен реда на празниците, установен от светите църковни отци, разрушиха календарната връзка между Пасхалията и неподвижните празници, унищожиха поста, направиха някои от неподвижните празници подвижни — например празника на св. великомъченик Георги5; те разрушиха богослужебно-празничната хармония и единство на Гръцката църква с останалите Православни Църкви, които не промениха календара. И всичко това те сториха, за да празнуват едновременно с инославните от Запада. Те предпочетоха да празнуват заедно с папистите и протестантите по време, когато техните православни братя постят. А какво стана с постановленията на Съборите от 1583, 1587 и 1593 г., нееднократно отлъчващи от общение с Църквата всички, които приемат григорианската реформа? Новостилците се престориха, че не знаят за тях или пък безочливо ги пренебрегнаха.

Следователно, ние полагаме усилия да останем православни пред напора на съвременната икуменическа ерес, която разложи всичко в държавната Църква на Гърция6. Никога не вярвайте на тези, които искат да ви измамят с обичайната си лъжа, предназначена за наивници. Ще ви кажат: „Какво ти влиза в работа, че патриархът е еретик и че архиепископът или митрополитите го поменават. Наш глава е не патриархът, а Христос. Та ние познаваме своето сърце и своята вяра, ние сме православни. Нека патриархът, ако ще, да проповядва всякаква ерес, нека архиепископът поменава когото желае, те сами ще отговарят за душите си, а ние — за нашите. Освен това ние сме [просто] овце, нямаме право да разсъждаваме за това. Пастирите имат грижа за това…“ Нашият Спасител Иисус Христос е казал, че никой не може да отиде при Отца, освен чрез Сина. По същия начин никой не може да дойде при Христа без Църквата. Християнинът не може да съществува сам за себе си, но единствено като член на Тялото Христово, на Църквата. А Църквата е единствено там, където се изповядва Истината. Там, където се изповядва икуменизъм, тоест заблудата, там няма Църква, няма Христос. И не мислете, че е необходимо непременно да се качи епископът на катедрата и да произнесе икуменическа проповед, макар това често да става. В Църквата ние изповядваме нашата вяра чрез името на епископа, когото поменаваме. Православните поменават православен епископ, арианите — арианин, монофизитите — монофизит, иконоборците — иконоборец, униатите — униат, а икуменистите — икуменист. В Църквата всичко може да изглежда православно, но епископът, когото свещеникът поменава, ни дава ясно да разберем къде се намираме. В униатската църква всичко наглед е православно. Брадата и косите на униатския свещеник може да са дори по-дълги, отколкото на православните, църковното пеене — по-византийско и иконите — по-строги, и дори Символът да е без добавката Filioque,7 но там свещеникът поменава униатски епископ, а той от своя страна поменава римския папа. Така цялото това привидно Православие изчезва в миг.

Вие може би ще кажете, че не обръщате внимание на това какъв епископ поменава свещеникът, понеже в душата си сте си православен? Бихте ли тогава отишли да се причастите в униатски храм? Не? Но вие отивате за свето Причастие в новостилен храм, където всичко наглед е православно. Вашият енорийски свещеник може би още има брада и дълги коси, проповедникът ви може да не е още „модернист“, но какъв епископ поменава свещеникът? А този епископ — какъв патриарх, архиепископ или синод поменава той в диптисите на всеослушание? Те поменават Константинополския патриарх Димитрий8, нали? А кого е вписал Димитрий в своя диптих и кого поменава на всяка литургия9? Не ли своя „старши брат“, както той по всеки повод назовава римския папа Павел VI? Защо в такъв случай отбягвате униатите, ако тъй или иначе сами вие поменавате папата! Трагедията на нашето време е именно в това, че православните християни са в уния с Рим, без дори да знаят, че тя вече се е състояла.

4. Малкото стадо
Ние сме овце, но овце надарени с разум. Следователно имаме право да говорим. Що се отнася до пастирите, Добрият Пастир ни е предупредил, че много от тях ще бъдат крадци и разбойници, които влизат не през вратата. Разумните овце следват Добрия Пастир, „понеже познават гласа Му; подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават“ (Иоан. 10:4-5).

Икуменизмът — това е гласът на чуждите. Икуменическите пастири, макар и да се стараят всячески да изглеждат православни, за да мамят по-лесно, по същината си са вълци, „дошли в овча кожа“ (срв. Мат. 7:15). Христовите овце разбраха с кого имат работа и избягаха далече от пастирите-вълци, от послушание към заповяданото от Христа, апостолите и светите отци. А станът на вълците-пастири на присмех ги нарече „старостилци“, така както някога на присмех наричали християните — назореи, „народ, който не знае Закона“ [Иоан. 7:49]. Но те забравят, че тези немощни и презрени Бог избра, „за да посрами мъдрите“ (I Kop. 1:27). Православните, истинно-православните християни всякога са били „малко стадо“, винаги презирано и гонено (срв. Мат. 24:9). Но Господ е казал: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Какво бяха християните за огромното множество невярващи юдеи? Какво бяха те в очите на езичниците, които се хвалеха със своята светска култура? Попитайте съвестта си и тя ще ви отговори: „Те бяха нещо подобно на днешните старостилци“.


5. Член на Световния съвет на църквите
Нещата стоят съвсем просто: Гръцката държавна Църква е част от световните икуменически сили — тя член на Световния съвет на църквите (ССЦ). Неотдавна официална делегация от нейни епископи посети Сицилия и много пъти съслужи с римокатолиците за огромна радост на присъствуващата там тълпа латинци. В религиозните вестници на новостилците ще намерите много упоменавания за участието на официалната гръцка Църква в икуменически деяния през последните години. Официалното издание на държавната църква в Гърция — „Еклисия“, е един икуменически бюлетин. Епископите на Гръцката църква заедно с униатски свещенослужители участват в общи религиозни служения, както ясно се вижда от снимките. И дори всичко това и много друго да не съществуваше, дори ако Гръцката църква не принадлежеше на икуменизма като цяло, дори ако всички нейни епископи бяха православни по убеждение, единствено фактът на евхаристийното общение с патриарх Димитрий — след всички негови публични заявления в духа на синкретизма — е достатъчен, за да ги направи отрицатели на Вярата.

Свети Йоан Златоуст гръмко обявява за врагове Божии не само еретиците, но и всички, които имат общение с тях10: „Едни претърпяха корабокрушение във въпросите на вярата, а други, макар и да не бяха потопени от вълните на помислите, погинаха, като общуваха с тяхната ерес“11. Това означава, че положението на нещата е пределно ясно за всички, които желаят да останат православни — те трябва да прекратят всякакво общение с лъжепастирите и да се съгласят да носят [подигравателното] прозвище „старостилци“. Това именно е и камъкът за препъване, който усложнява делото. Наистина, ако ни тежи да понасяме насмешките или мълчаливото презрение на света, то колко по-тежко е да ги търпим от „братя во Христе“!


6. Примамката на външната благочестивост
В нашето време на лъжепророци и лъжеучители Гърция се напълни с „духовни наставници“, умеещи красиво и правилно да говорят за духовния живот, за молитвата, за духовната бран, но когато им зададат въпроси за вярата, те отвръщат, че такива въпроси влияят вредно на духовния живот и че християните не трябва да се интересуват от тях — сякаш благодатта Божия може да съществува и без един православен светоглед. Понеже такива хора не се борят за своята вяра, те никому не пречат и всички имат за тях добро мнение. Повечето свят говори за тях добри неща, наричат ги дори светци. А именно те правят най-голямо зло на простите благочестиви души, като ги убеждават да затворят очи и без да задават въпроси да вървят подир „Патриарха“ и „Църквата“. Именно тези хора са най-действените съюзници на икуменизма. Без тях страшната ерес никога не би пуснала корени, тъй като те обезоръжават именно онези вярващи, които биха могли да станат най-доблестни защитници на Православието. Свети Исидор Пелусиот говори за такива: „Както рибарите скриват кукичката под примамка и по такъв начин улавят рибата, тъй и хитрите съюзници на ереста скриват под благочестиви слова своето неблагочестие и развалено учение и на тая кука улавят простите души, за да ги умъртвят…“12

Каталог: lode
lode -> Камък за препъване
lode -> Смисълът на понятието «каноничност» в автентичното светоотеческо Предание на Православието
lode -> Истинското Православие в епоха на отстъпление1
lode -> -
lode -> Светител серафим и московската патриаршия1
lode -> Какво знаем за архиепископ серафим (соболев)1
lode -> Първо обществено оповестяване на Запад относно митрополит Теодосий, първойерарх на Руската Истинно-Православна Църква1
lode -> Избраникът на божията майка. Духовният лик на брат йосиф муньос
lode -> Кратко описание на духовния облик


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница