Кандидат-президентските телевизионни диспути ' Българската политическа практика в периода на пост



Дата17.08.2018
Размер336.66 Kb.
#80423
Кандидат-президентските телевизионни диспути

' Българската политическа практика в периода на пост-

тоалитаризма или на прехода към демокрация съдържа всички

разновидности на обществения диалог - от дружеската беседа, през

дискусията, дебатите, спора, полемиката до алтернативния диспут. Като

част от политическата комуникация, борбата на мнения отговаря на

нуждите на властта и при демократичните режими служи като

сеизмограф за реалното или имитираното народовластие.

През последните 20 години телевизията масово навлезе в бита, а респективно и в предизборните кампании. "Синият екран" с огромните си възможности се превърна в едно от най-силните оръжия в "лова на избиратели". Разбира се, неговата ефективност, подобно на останалите СМИ не бива да се фетишизира. Много по-силно от тях е въздействието на "социологическата пропаганда" (реалното осезание за глад, безпаричие, безработица и пр.). Но телевизионните дискусии, диспути и др. чрез сливането на образ и звук подпомагат изграждането на "имиджа" на желания политик и се превръщат в силен лост за формирането на общественото мнение. Хората възприемат не реалните кандидати с техните личностни, професионални, идеологически, политически и пр. качества, т.е. не същинската им стойност на лидери, а тяхната комуникативна проекция, "имиджа", който си изграждат за тях, благодарение на пропагандната кампания и главно на СМИ. Затова познаването на законите на древната наука за убеждаването - реториката и нейната технология на общуване придобиват съществено значение за съвременния политик.

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ОБЩУВА - ОСНОВА НА ИЗКУСТВОТО ДА СЕ УПРАВЛЯВА

Задачата на настоящето изследване е да анализира първия в нашата политическа история телевизионен кандидат-президентски диспут с участници проф. д-р Велко Вълканов и д-р Желю Желев, състоял се през 1991 г.

България за първи път има свой президент. Новият държавен глава и заобикалящите го политици се изправят пред изискванията на Демократизиращата се държава. И не по логиката на "махалото", а за Да усвоят най-доброто в "плебисцитната демокрация" на американския, френския, английския модел, българските политици се учат на политически маркетинг, на предизборна пропаганда, на демократично управление, при което политиката е волеизява на народа, инструмент ; на колективното мнение. Демократичният политически лидер не идва от НЛО, той трябва да бъде създаден у нас - върху българската историческа традиция, при нашите социални условия, но и обогатен с онази част на чуждия опит, която може без рискове за "безплодие" да бъде "присадена" към нашата "фиданка".

В този процес на "чиракуване" всеки кандидат за политик трябва да се адаптира към аудио-визуалните медии, към пресата поради факта, че без тяхната помощ те не могат да изградят първото стъпало на успеха си - популярността.

Един от големите немски учени и политици Макс Вебер посочва на първо място след способностите на демократическите водачи -силата на речта. "Думите, от които се нуждае човек, са средство не за научен анализ, казва той, а за политическо спечелване на мненията на другите хора. Те не са плугове за обработване почвата на съзерцателното мислене, а мечове срещу противници - средства за борба".1 Политическото красноречие сега е различно от това преди демократичните реформи, от митингите по 9 септември. Дори днес -3-4 години след еуфорията на "нежната революция", политическата стилистика на митингите също е променена. Съвсем различна е тя пред телевизионната камера и радиото. Изкуството да се общува от малкия екран се превръща в необходимост, равностойна на това да се говори по телефон и да се работи с компютър. Видеото става неотменна част от подготовката на политика - то е огледало на съвремието. Няма по-добър учител по политическа комуникация от обикновената видеокамера. Възможността да се види и чуе отстрани, да осъзнае и коригира грешките си (правоговорни, интонационни, логически, тактически и пр.) създава у политика рутина. Работата с видеото служи като генерална репетиция. Това самопознание би било още по-полезно ако се анализират реални ораторски речи, т.е. произнесени при естествени условия. Не напразно десетки политици по света вземат уроци по реторика при университетски преподаватели, известни актьори и телевизионни водещи.



ФИЛТРИТЕ НА ЖЕЛАНИЯ "ИМИДЖ" ЗА КАНДИДАТ-ПРЕЗИДЕНТА

Те са три: социокултурният, социално-психологическият и личностният. Абраам Мол в "Социодинамика на културата" посочва, че диалектиката на любознателността и леността направляват човешкото внимание, респективно - човешката дейност. Това е вечната борба между стремежа към промяна (той принадлежи не само на индивида и обществото, но и на цялата природа) и съпротивата към тази промяна, консервативността на човешкото мислене, страхът от новото, непознатото, риска. От тази диалектика произтича друга психологическа закономерност - инертността на масовото съзнание. Тя е продиктувана от здравия разум (баснята на Езоп за лисицата, която не иска кърлежите да я напуснат, защото на тяхно място ще дойдат други още по-гладни и още по-жадно ще засмучат кръвта й). Избирателите (не само в предизборни кампании) често предпочитат онзи, който вече е седял в креслото. Това не означава, че те са във възторг от качествата му, но предимството е, че познават недостатъците

208

му. Имат възможност да диагностират бъдещето, докато при новия кандидат рискът е по-голям. Освен това се прибавя етическият императив: "Стани ти да седна аз!", който поставя новия кандидат в неизгодното положение на агресор.



Социокултурният фон е различен за "имиджа" на двамата кандидат-президенти. Ж. Желев води с три предимства пред В. Вълканов: 1) автор на "Фашизмът" - книга, която за първи път теоретически разгромява машината на тоталитаризма; 2) символ на движението за демократични промени; 3) вече е бий година и половина президент. Може и да е грешал, - но "който не работи - той не греши". Подобно на предизборните кампании на френските и американските президенти той се отказва от абстрактното теоретизиране на предизборната платформа, под претекст, че тя е публикувана и народът е видял част от нея "в продължение на година и няколко месеца". Ж. Желев се представя като "човек от народа" и идентификацията му улучва няколко от основните ценности от българската народопсихология:

  • селския манталитет на мнозинството от българите. Коренът му
    е "здрав", селски. Не е тайна, че 90 % от българската интелигенция е от
    селски произход, т.е. кандидатът е "типичен човек от народа";

  • култа към стабилно семейство - има четири братя и сестра, а
    собственото му семейство е обикновено, с две деца;

  • трудолюбието - "трима са работници, а един от братята -
    адвокат";

  • ученолюбието - двете му деца следват. Самият той защитил
    докторат по философия;

  • скромността - грижата за зрителите, да не ги отегчи;

  • чувството за хумор.

Тези традиционни за българина ценности косвено подриват "имиджа" на опонента - В. Вълканов, който в унисон с името си е самотен, неженен, бездетен. Чистотата в образа на този самотник на "•политическата сцена обаче се обръща в негова слабост. За съжаление хората не обичат светците, защото се боят от тях. Те се уподобяват в грешниците, смятат ги за хора от своята черга и затова им съчувстват и обичат. На светците те се молят, но не могат дори да си представят, че трябва с нещо да им помогнат!

Структурата на въвеждащото изявление на В. Вълканов съдържа следните шест акцента:

- благодарност към избирателите;

- декларация - "имам намерение да бъда президент на всички


българи". Може би е случайно съвпадение, но това е точнр фразата, с която
Жорж Помпиду ("президент на всички французи") води предизборната си
кампания. Формулировката обаче пренебрегва конкретната демографско-
етническа и политическа ситуация в България, съществуването на ДПС.
Една част от избирателите (малцинствата) реагира твъп де чувствително
към дистинкцията "българин - български гражданин". Тов^г дава основания
на опозицията да го обвинява в национализъм.

  • Силно желание да изпълни мисията на президента, произтичащ
    от Конституцията. За първи път В. Вълканов произнася ключовото
    понятие от своята платформа - "конституцията". По-късно в диспут
    то ще ре развие като обединяваща концепция на политическото mv
    послание. ("Това мое убеждение се основава на Конституцията").

  • Осъзнаване на отговорността, но и твърдата убеденост, че "са
    налице предпоставките да успея" - безпартиен, независим.

  • Тристепенно разграничаване от БСП, която го избира за свой
    кандидат, е и основната стратегическа грешка на В. Вълканов, подобно
    на Ричард Никсън в защитата му срещу обвиненията в аферата
    "Уотъргейт"2.

Първата степен - е отказът му да стане член на БКП ("категорично отказах"), защото тази партия не е била "истинска", а "някаква система от държавния апарат". Разграничаването от БСП не е бил еднократен акт в живота му. Той винаги е бил "безпартиен". Паралелният контраст ("за разлика от Ж. Желев"), който е бил член на БКП, идва да затвърди представата на зрителя за "независимостта" на кандидата и да хвърли съмнение върху искреността на неговия противник.

В следващата теза и аргумента, който я подкрепя, тонът губи част от категоричността си и приема нотки на оправдание, които също ще се повтарят през целия "дуел": "Вярно е, че сега БСП ме подкрепя", "но мен ме подкрепят и други партии, още много партии, може би десетина партии". Реторическата стратегия е омаловажаване на факта, при което се сравнява силата на вота на БСП с останалите "много" партии. Стремежът да се усили ефектът подсказва на диспутанта употребата на "епифората" - реторическа фигура на финалното повторение (трикратното повторение на "партии").



Втората степен на разграничаване се състои в оценка на факта, че БСП го подкрепя, като комплимент за тази партия. Намерението на оратора очевидно е да "похвали" столетницата, че се "подмладява", че се развива и демократизира. Но вместо това в противоречието между неговото "Аз" и "Те" той се поставя над социалната група, над "множеството", което не само нарушава психологическия закон, но и се противопоставя на традиционното мислене на обикновения българин, според което "масата", "народа" винаги са оценявани по-високо от "субекта", "индивида"^Изразът "Какво тук значи някаква си личност?!" ("Предсмъртно" - Н.Й. Вапцаров) не е само идеологема, а синтез на завещанието на Ботев и Левски за саможертвата на личността в името на мнозинството (народ, родина). Тъкмо тази интерпретация дава основание на опонента да го контрира с репликата: "И за Вас е комплимент!", с която индиректно признава авторитета на социалистическата партия.

Третата степен на разграничаването се изразява чрез тезата, че Ж.Желев е избран за президент с подкрепата на БСП. И тук, както и в преобладаващата част от фоно-текста В. Вълканов изразява една мисъл с няколко формулировки, които трябва да усилят нейния ефект: Д-р

(Желев е избран за президент, не би бил президент без подкрепата на

БСП; ''в резултат на вота на БСП; "нямаше да станете това, което сте |без тази партия". "Свеждането до абсурд" е едно от предпочитаните

опровержения на В. Вълканов. Неговата същност се състои в това: ^първоначално условно се допуска, че издигнатият тезис е истинен [(Желев е обвързан с БСП). От него логически произтичат следствията, 1че "можете да бъдете обвинен в червен", "вие сте агент на тази партия

поради това, че бяхте подкрепен от нея". Сравнявайки следствията с 1 по-рано установените факти, с други изявления на опонента и пр. се [-откриват противоречия между тях. Следователно, допуснатият условно i, тезис не отговаря на действителността, т.е. той е неверен. "Свеждането {към абсурд".крие разрушителна сила, разкрива несъстоятелността на

тезиса на опонента.

Двете въвеждащи изявления на кандидатите (3-минутни

"автопортрети") набелязват програмни тенденции, които се наблюдават

до края на диспута.

РОЛЯТА НА ВОДЕЩИЯ

Решаващата роля във всяка плебисцитна демокрация принадлежи

|на публиката, т.е. на електората в предизборната кампания. Нейните оценки и съответстващите ги решения, които са и главна цел на предизборната борба, са реалните резултати, които се отразяват върху изхода на гласуването. Вече сравнихме диспута със състезанието, т.е.

\ подобно на спортните игри, при него се изисква смелост, сила, бързина, ловкост, находчивост и издръжливост. Ясно е, че имаме предвид не само "физическите и волевите качества на" HOMO LUDENS" (играещия човек), а преди всичко умението му да участвува в интелектуалната

f игра, наречена диспут. Но подобно на спорта и на театъра се появява и ролята на съдията или режисьора, който в телевизионния диспут има скромното название "водещ". Неговите задачи се родеят с тези на

;-"конферансието", "тамадата", "научния ръководител на разговора около кръглата маса". Дмитрий Иванов сам определя ролята си на "секундант", напомняйки по този начин на зрителите, че ще присъствуват на словесен "дуел". Задълженията на водещия в диспута са:


  1. Процедурни (организационни) - да запознае участниците и
    публиката с изискванията на регламента и да следи за неговото спазване.

  2. Морални - да контролира диспутът да остане в рамките на
    колегиалността, приличието и добрия тон.

  3. Съдържателни (професионални) - да следи логико-тематичния
    развой на диспута и да коригира неговото развитие в случаи на
    Драстични логически грешки и манипулации (злоупотреби). Тази задача
    е най-деликатната, защото предполага у водещия не само висока
    полемическа култура, но и теоретически знания и професионализъм, в
    случая в областта на политологията, социологията, социалната
    психология, философията и пр. Естествено е, когато си "секундант" на

01 П

двама претенденти за "бащи на отечеството" по древноримс формулировка, да сведеш собствената си глава и изпълня задълженията си на водещ с подчертано уважение и толерантн Независимо от това, достойното партньорство изисква делика° намеса, чиято цел е да се повиши полемическото равнище на спо На "Уважаеми кандидати,... Доволни ли сте от досегашното му протичай Какво ще кажете за неговото равнище и да продължаваме ли по същ начин или не?" Въпросът само по форма е безпристрастен, но същество той носи неудовлетворителната оценка на водещия, койт волю-неволю става съучастник в една говорилня, чието логическо теоретическо и комуникативно равнище не задоволява. Дмитрий Иванов тактично иска да тласне диалога към по-позитивен, творчески размисъл да попречи на "надговарянето", но за съжаление почти безуспешно. От съобщения в началото регламент за две изложения плюс размяна от 6 въпроса и 6 отговора остава изпълнена само първата част.

Водещият няма право на персонални оценки, но не и на оценки за самия диспут. Д. Иванов го оценява като "много жив", но предлага да бъде "по-малко насечен от вмятания, за да има все пак по-стройно изложение на мисълта." Той не отговаря на обвинението на В. Вълканов, че телевизията е едностранчиво политизирана, защото "няма право да участвува в дебата". Водещият иска "да подскаже" друга насока на спора. Той го постига с интертекстуалната ситуация като напомня за времето (тече 41-вата минута"), а също и с две преки реплики:

- към В. Вълканов - "Ще дадете ли възможност на г-н Желев да...
Диспутантът отвръща на критичната интонация със саркастична
реплика на немски: "Бите шьойн, г-н Желев!"

Като се има предвид многократно декларираната франкофония на президента, немските интонации идват да подсилят конфронтацията, запазвайки равнопоставено пространство.

- и към Ж. Желев - Д. Иванов го моли да излезе от личните въпроси
и да каже нещо по-обобщаващо за изборите, "за да не се спираме към
личните предпочитания и вкусове и кой-кого понася и кого не понася".
За зрителя става ясен този прозрачен намек. Разбира се, ако се ръководим
от максимата, че всичко е относително и сравним този диспут примерно
с диспута между Вл. Жириновски и кмета на Ставропол, когато те се
обливаха щедро с кока-кола - плискайки чашите си един срещу друг и
ако не беше водещият сигурно щяха да изтупат и праха от костюмите
си... нашенският диспут беше къде-къде по-цивилизован...

Д. Иванов участвува в диспута само с 10 реплики. Но неговата журналистическа проницателност и комуникативна култура му позволяват с много финес да коригира "това единоборство", в което "един печели, друг губи". В края на диспута той провокира участниците с въпроса: "А няма ли възможност и двамата да загубите, асъщност?!" Внимателният безпристрастен зрител "всъщност" вече отдавна си го бе задал и си беше отговорил.

ЗА ВЪПРОСИТЕ, ОТГОВОРИТЕ И РЕПЛИКИТЕ

Регламентът даваше възможност диспутантите да си разменят по к въпроса и 6 отговора. Но като всеки план той не можеше да бъде Изчерпателен, т.е. не включваше един съществен компонент - репликите, ьоито заеха преобладаващото пространство от фоно-текста. Някои [теоретически уточнения:

Полемичният характер на диспута означава, че всеки от участниците Ly трябва да разполага с достатъчна информация за доказателство и Еашита на собствените си тези; да познава силните и слабите страни Както на опонента, така и на политическата организация, която стои [зад него; да има ясна представа за съотношението на силите в [предизборната кампания, накъде клони общественото мнение, кои са [причините и пр. Затова умело поставеният въпрос позволява на [диспутанта да получи от опонента допълнителна информация, да уточни кеговата позиция, да изясни психическото му състояние в момента на кпора, да предвиди следващата тактика. С други думи познавателната

функция на въпроса има първостепенно значение.

От съществена полза за практиката е познаването на видовете

въпроси, които могат да бъдат класифицирани в зависимост от:

1) Намерението на питащия - въпросите са познавателни, ако


в отговора се очаква допълнителна информация, т.е. това са

[действителните въпроси; и провокационни (заплитащи, объркващи, [осмиващи и пр.), при които целта на опонента не е да получи [информативен отговор, а са софистическа уловка, с която да се разгневи [опонента, да се изрази несъгласие с неговата теза, да се предизвика [съучастието на публиката и пр. Провокационните въпроси се използват |в качеството на неявни контрааргументи или доводи към слушателите, макар че по форма са въпроси-молба да се изясни нещо допълнително. Реторическите въпроси, подобно на "провокационните", имат s въпросителна форма, но съдържанието им е изразено чрез положително г или отрицателно съждение, с което опонентът трябва да се съгласи или ■ опровергае. От умението на спорещия да улови разликата между i обикновения и реторическия въпрос зависи укрепването на неговата

: позиция,

2) Логическата структура - въпросите са два вида:3



  • открити (допълващи) ■* насочени към изясняване на нови
    свойства и качества на интересуващите ни явления. Граматически
    признак на тези въпроси е наличието в тях на въпросителни думи: кой,
    какво, къде, кога, как, защо и др.;

  • закрити (уточняващи) - изискващи "да-не" отговори, те са
    предназначени да изяснят истинността или неистинността на изразеното
    с тях съждение. Частицата "ли" е отличителен граматически белег за
    този вид въпроси: Вярно ли е, че? Тъй като във въпроса се съдържа
    интересуващото ни съждение,- то отговорът се заключава в
    алтернативата: "да" или "не".

3) Състава на въпросите:

  • прости въпроси - онези, които не могат да бъдат разчленени на
    подвъпроси (елементарни въпроси);

  • сложни въпроси - които могат да се разчленят на няколко
    подвъпроса. Напр. с уточняващите сложни въпроси се изяснява
    истинността или неистинността на няколко съждения едновременно. В
    съответствие с видовете логически връзки между съжденията, въпросите
    биват; съединителни, разедииителни. условни или смесени.

4) Освен посочените видове можем да говорим още за преки
(същински) и скрити въпроси, които се съдържат в подтскста на
позитивни съждения и са подсказани с помощта на паралингвистични
средства - интонация, паузи, жестове и др.

Отговорите в полемическото единоборство също са типологически разнообразни. Чувствителният опонент трябва да познава богатата палитра от:

1) Истинни и неистинни отговори в зависимост от достоверността


нр техните съждения.

  • Истинните са наричани още "правилни" отговори, когато
    изразеното с тях съждение адекватно отразява реалната действителност.

  • Неистинните (неправилни) отговори имат две разновидности в
    зависимост от това дали са продиктувани от: искрено заблуждение или
    некомпетентност - това са погрешните отговори или от съзнателна
    лъжа - неистинни.

2) Положителни и отрицателни отговори

  • Положителни (действителни) са онези отговори, които съдържат
    изискваната от въпроса информация.

  • Отрицателни (недействителни) са отговорите, с които опонентът
    отказва да даде отговор (независимо в пряка или индиректна форма).
    Всъщност тези отговори са "недействителни" само по отношение на
    "конкретно-закодираното съдържание", което предполага въпроса. Но
    те са "действителни" отговори, т.е. носят съобщение за компетентността
    на опонента, неговото емоционално състояние, отношение към
    пропонента или към предмета на спора.




  1. Преки и косвени - в зависимост от това дали се отговаря
    непосредствено на въпроса или се привеждат допълнителни
    разсъждения, правят се аналогии, дават се примери и пр. Косвеният
    отговор е индикатор за ерудицията, оригиналното мислене, творческото
    боравене с материала, а също и за полемически опит.

  2. Кратки или разгърнати са отговорите по отношение на обема
    информация, която носят.

  3. А по граматическа форма, аналогично на въпросите са също:




  • прости и сложни;

  • точни или двусмислени;

  • конкретни или абстрактни;

  • мотивирани или немотивирани;

  • доброжелателни или недоброжелателни и пр.

Нека се върнем сега към въпросно-отговорната тъкан на разглеждания диспут. Да се опитаме да направим "рентгенова снимка" на аргументацията на диспута. За по-голяма краткост ще използваме съкращенията на имената на участниците (В.В. и Ж.Ж.)

Съгласно жребия първи задава въпрос д-р Жельо Желев.



Въпросът е сложен, открит и провокационен. Състои се от четири подвъпроса, два от които взаимно се отричат: "Защо нямате платформа? Може би Вашата платформа съвпада с тази на БСП?! Кое е главното в предизборната Ви платформа? По какво тя се отличава от БСП?" Освен че изисква нова информация, въпросът на пропонента тласка противника към засилване на ефекта от разграничаването от политическата сила, която го е избрала, да я представлява - т.е. да сече "клона, на който седи".

Отговорът - започва с уточняващ въпрос, тактика за печелене на време за размисъл. ("Това ли е Вашият въпрос?") Следващата стъпка е обвинение към противника, че недобре разбира задълженията на президента (косвено обвинение в некомпетентност). Констатацията се потвърждава и от последващия реторичен въпрос: "Каква може да бъде платформата на един президент?" И сам си отговаря с теза, към която многократно се връща: "Конституцията е платформа на президента, на целия народ, на цялото общество". Така формулирана платформата напомня твърде много за един от кандидат-президентите на Франция (Жан-Жак Серван-Шрайбер): "Аз нямам програма. Моята програма е ваша".4 Това изявление било посрещнато от спонтанно обвинение в демагогия. За разлика от френския си колега (по участ?) В.В. не е способен на демагогия, а като усърден и прецизен учен се заема да изясни онези "програмни елементи" от конституцията, които "насочват поведението на президента". Да се твърди, че конституцията е програма за действие на президента е едно от онези удобни двусмислени съждения, съдържащи в еднаква степен както положителния, така и отрицателния отговор. "Да" - вярно е, че Конституцията е "програма на целия народ и естествено на президента". Като глава на държавата, която е "демократична", "правова" и ''социална", той е длъжен да спазва нейния основен закон. И това е азбучна истина, чието възприемане е аксиоматично, а доказването й - излишно. И "не" - защото ако се обърнем към практиката на други "по-стари" от нашата демокрации, Ще се убедим, че предизборната платформа на кандидат-президента никога не'съвпада с конституцията - винаги съдържа конкретни акценти, които отговарят на актуалната ситуация и респективно на желанията на електората.

Тласнат към обяснение, което по същество е "извинение" за това, че няма предизборна платформа, В.В. повтаря всеизвестната френска поговорка: "Който се извинява, се обвинява". Краткото време, отсъдено °т регламента, не позволява да се представи задълбочено и убедително програмата на кандидат-президента и неминуемо се достига до схематизъм и фразеология, напр. за "плурализма, който трябва да се Прояви във всички области на обществения живот" или обещанието:



"ние ще работим за подпомагане на социално слабите слоеве, на пенсионерите, на младите хора, които са без работа, на безработните на инвалидите, изобщо на всички тези, които се нуждаят от подкрепата на нашата държава".

Говорейки за "правовата държава", която трябва "да се управлява съобразно конституцията и законите", проф. В.В. обвинява президента д-р Ж.Ж., че е потъпкал изискванията на конституцията да се закълне. Обвинението е многопластово - започвайки индиректно, за да достигне до пряка констатация, хвърлена в лицето на опонента, в следващите "турове" на въпросите.

Диспутантът си служи умело с градацията:

"Аз няма да си позволя да откажа да подпиша една конституция, когато тя се приема от народа, да се закълна в нея, няма да допусна нито един случай да има когато някой ще наруши тази конституция!

Аз ще бъда страж на тази конституция!.

След апотеоза на тази градация противникът не издържа и отправя реплика-възражение, целяща да измести центъра на прицела: Ж.Ж, -"Президентът не е длъжен да подписва конституцията". Но реакцията на В.В. е точна. Той улавя подмяната на тезиса и уточнява прицела: "Аз говоря за клетвата... Вие четири месеца не се заклехте в тази конституция, изобщо!"

Успехът на една предизборна кампания до голяма степен зависи от ключовите думи, т.е. от умението екипа, който я води да сведе идеологическата, политическата и личната линия към едно изречение, фраза или дума. Това опростяване на концепцията няма нищо общо с нейното профаниране. Английският теоретик на аргументацията Г Аубин в книгата си "Изкуството на спора" анализира опростяването и усложняването на тезата като фактори за тяхното възприемане. И най-баналните истини според него изглеждат съмнителни когато се изразяват сложно, с помощта на абстрактни теории и философски системи. И обратно - през XVIII век доктрината на Русо, изразена с простата формула "Свобода-равенство-братство" завладява умовете на всички французи.

В.Вълканов избира "конституцията" като символ за борбата с беззаконието, престъпността, хаоса, разрухата, бедността и т.н. Неговият опонент - Ж. Желев формулира линията на демократичната практика С "промяната", обновлението, новостта.

Можем само да съжаляваме, че в България нямаше политик като Валери Жискар д'Естен, който да развие идеята за "промяна без риск"', а промяната "MADE IN BULGARIA" се отъждестви с "разрушението". Защото "промяна" без приемственост води до нихилизъм и "пролеткулт", до унищожение на национални богатства и традиции, до задънената улица, в която все още тъпче цялото ни общество.

Вторият "рунд" от въпроси и отговори започва с въпрос на В.В., който се характеризира със същите белези: сложен, открит и.-провокиращ. "Вие обявихте, че алтернативата сега е "демокрация или комунизъм", започва пропонетът и поисква потвърждение от опонента

за точността на формулировката.6

Но веднага след многообещаващото начало въпросът от сферата на идеите се спуска в сферата на личните качества, оценки и пр., от която почти не излиза докрая на диспута.

Подвъпросите са съставени от две части, при което отрицателното съдържание или подтекст на втората част превръща въпроса в реторичен.

"Как Вие си представяте мен и Румен като реставратори на комунизма, когато ние никога не сме били в тази партия, и на второ място - как Вие си представяте механизма, по който ще стане възстановяването на комунизма при:


Съждението сякаш се обраства от гъби-мухоморки, чиито сок сгъстява емоцията.

- парламент, който се

доминира изцяло от СДС;



Финалният "ARGUMENTUM AD HOMINEM" прозвучава подигравателно, заяждащо се.

  • от Вашите там приятели,
    привърженици, те са,
    Вие сте от тази партия!

  • Правителство, което е
    изцяло съставено от Ваши
    приятели, от Вашето
    движение, СДС движение.
    Вие сте човек мъдър,
    философ сте...

Менторският тон и позата на професор, който изпитва провинил се студент и иска на всяка цена да го скъса, съчетани с многословието и хаотичността, издават неспокойствие и неопитност. "О, естествено, естествено! Как няма да поставя въпрос?!" Изобилието от форми в условно наклонение свидетелствува за недостатъчно самочувствие, неувереност, колебание. "Аз много бих искал да зная..." "Аз бих искал да положа всички усилия, да успея, да изпълня тази мисия".

Ж.Ж. не се поддава на провокацията и с иронична усмивка благодари за комплимента. Спокойният тон и въздишката, която предхожда отговора идват да внушат, че ще последва изложение, чието съдържание създава големи затруднения на оратора, измъчва го. Но още първото изречение подсказва, че страданието е било "наиграно".



т.е. ако не знаете и отричате сте демагог, ако наистина не знаете сте некомпетентен.

Ж.Ж. Г-н Вълканов (въздишка), Вие и не можете да не знаете, че у нас структурите са практи­чески непокътнати...


- Вие наистина ли не забелязвате, Поставянето под съмнение на
че тя ("стопанската номен­клатура")...

- Ако президентът няма отно­шение към тези въпроси, той няма реално отношение към целия обществен живот.

способностите за наблюдение и анализ на социалните явления Обвинение в отсъствие на реализъм.

Ж.Ж. - Вие казвате: "Аз смятам, че съм убеден". "Аз съм убеден, че съм независим". Едно е Вашето убеждение, това, което Вие си мислите. Друго е реалната действителност и реалните възможности, които Ви предлага тази действителност".

Ж.Ж. тласка мисълта на зрителя (слушателя), защото главното му внимание е насочено към него, а не към противника, че В.В. е "пленник на собствените си илюзии", състояние, което според Ото фон Бисмарк е "най-опасното за един политик".7


Ж.Ж. обвинява опонента си в трите "смъртни" гряха за един политик: некомпетентност, субективизъм и бездействие.


Градирал потенциалните нега­тивни оценки на съперника си, Ж.Ж. триумфално заключава

също с "ARGUMENTUM AD HOMINEM", но много по-жлъчен

и отричащ.


Ж.Ж. "Аз мисля, че президентът не може да няма отношение към тези неща, тъй като той е пре­зидент през преходен период -период, когато страната пре­минава от тоталитаризъм (от комунистически тоталитари­зъм) към демокрация и към пазарна икономика. Иначе той виси във въздуха като някакъв привидно независим, над­партиен, но и всъщност неучаст-ващ в нищо президент".

Аргументирането по индуктивен път се ползува с особена привилегия у Ж. Желев. Така е с доказателството, че "структурите на старата комунистическа система са практически непокътнати", доказателството за "зависимостта на В.В. от БСП" и др. В анализите си (тук за практиката не става дума!) Ж.Ж. винаги търси опората на съюзници, съидейници - партии или обикновени хора, докато В.В. непрекъснато се отграничава от другите - той е сам и независим. "Аз съм представител само на себе си. А това, че тя (БСП) ме е подкрепила, това е съвършено друг въпрос. Аз ангажимент към нея нямам!" Подобно самоизолиране окуражава противника му да го обвини в демагогия. Ж.Ж. пръв виква: "Дръжте крадеца". "Хайде да не лъжем сега хората, които в момента ни гледат. Те не са толкова наивни..."

Ж.Ж. се стреми да "извае" такъв "образ" на своя политически противник (за съжаление не без негова помощ!?), който съзнателно или несъзнателно (което пък е още по-лошото!) демагогства, не познава обективната реалност, субективните му претенции надхвърлят далеч обективните условия. В случая дори не е важна алтернативата "наивник или лъжец" е противникът. Важното е той да бъде дисквалифицирай в очите на избирателите.

В третия "рунд", емоционалният накал достига своя апогей, след което напрежението започва да утихва. В.В. взема инициативата в свои ръце, за да отвърне на контриранетона Ж.Ж., който декларира, че е обвързан със СДС и кандидатурата му се "подкрепя от 10-11 различни други политически партии". М.Т. Цицерон преди 20 века съветваше ораторите, че "най-важното качество на добрия оратор е нахалството", а споменатият вече Е Никсън съветва близък млад политик: "Ти не умеещ да лъжеш. Трябва да се научиш да лъжеш, иначе няма да стигнеш до никъде.8 В.В. не е в състояние да възприеме убедеността, с която противникът му представя желаното за реално. Той е убеден, че евентуалната изборна победа на противника му ще се дължи на 8 %, които съставят гласовете на ДПС - партия с твърде противоречив статус. Нервите му не издържат и се случва онова, което може да се окачестви като "автогол" в спора. Той произнася "неконтролирана'7 реплика: "Не сте ли турчин с фес?!" Ражда се фрапираща политическа алогичност - във време, когато т.нар. възродителен процес все още не е заглъхнал и в много турски и български огнища тлее жаравата на изкуствено създадения конфликт да се афишира такава • националистическа нетърпимост говори за непознаване на социалната атмосфера.

След избухналия конфликт заради аналогията между помощта на БСП към В.В. и ДПС - към Ж.Ж. естествено започва четвърти "рунд", посветен на "обединителя на нацията".

С аналогия по контраст В.В. оборва тезата на Ж.Ж., че той може да бъде"обединител":


След реторичните въпроси с отрицателен подтекст, В.В. отдава предпочитанията си към опровер­женията чрез антитеза за статис­тическите данни. Когато цифрите се противопоставят на думите, обикновено следва мълчание.

"А Вие, драги, не можахте да обедините Дори СДС. СДС се разпадна на много, много фракции: център, либерали... -И как като не можете да обедините собствената си партия, ще Успеете да обедините целия народ? ? Това ми е питанката сега".

Ж.Ж. Теза: Аз мога да претен­дирам за такова обединение, защото зад мен стоят най-демо-

В.В. Опровержението е построено под формата на антитеза: Претенцията Ви е неоснователна,

кратичните партии, демокра­тичните сили. Аз мога да пре­тендирам за обединител чрез тях. Вие как ще обединявате нацията?!

В.В, "От цялото това множество, което изброихте, сте получили не повече от 2 %. А по отношение на общия брой избиратели Вие сте представител на не повече от 1/3. И ако махнете пък и на Меди Доган хората, оставате и с по-малко от 30 %.

защото зад изброените партии стои незначително число хора;

гат двете претендентки за детето да го хванат за ръцете, и която го издърпа, ще е майка му - истинската се отказва. Нейното майчино сърце не може да позволи да му причини болка.

Логиката на изложението изисква аргументите да бъдат истинни, доказани независимо от тезиса, т.е. обективно да доказват неговата истинност.

В пълно противоречие с логическите норми звучи следната "престрелка":


Ж.Ж. Реплика: Защо по-малко от 30%?!

В.В. - Ами изчислете го; 6,5 млн са изби­рателите, вземете 2,2 млн сега, от които 8 % са на Меди Доган; 420 000. Падат се към 1 млн и 800 хиляди...



В.В. "И в кои изисквания аз съм казал нещо срещу турците. Бихте ли ми посо­чили някое изказване?"

Вместо конкретно под-плътняване на обвинението следва това супереубектив-но, но убедено твърдение.



Ж.Ж. - Чувал съм Ви. В.В. - А, чували сте ме!...
И действително реакцията на Ж.Ж, към конкретните изчисления на В.В. е ...мълчание. "Когато не можеш да възразиш по същество -измъквай се с думи или ...с мълчание" - така Хамилтън съветва в своята "Парламентарна логика". Замълчаването (ех silentio) в реториката може да изразява силно бликнало чувство, логическа пауза, за да се запомни по-трайно предходната фраза, но може да съдържа и пренебрежение, и нежелание да се разисква по проблема, демонстрация на страх или на сила, власт.

Вместо отговор-коментар на изчисленията, които са му неизгодни, Ж.Ж. ги отминава с мълчание и бърза да ги "потули" като повтаря въпроса: "Как ще обединявате нацията" (реторическата фигура "епанортоза" - възвръщане към току-що утвърденото, за да се нюансира иди изложи с още по-голяма сила).

В отговора на В.В. акцентът пада върху "аргумента на силата -(arguraentum ad baculium). Той обвинява опонента си, че неговата формула за обединение на хората е страхът, който всява сред тях: "разделихте ни просто", "ще се избием по улиците и мегданите^. С особена сила прозвучава аргументът за "добрия виновник" (БСП), който, за да няма стълкновения прави отстъпки.

"Този, който повече обичаше хората, Сравнението ка В.В. твърде



той отстъпваше. А вие просто диктувахте условията: "или-или", с пистолет на гърдите".

силно напомня за пиесата на Б.Брехт - "Кавказкия тебеширен кръг" и Соломо-новия начин да се определи коя е истинската майка ка детето. Когато предла-

(Значи нямате никакви доказателства.)

На което опонентът безапелационно повтаря твърдението си: "Чувал съм Ви, да!" В.В. иска да продължи опровержението ("Ама...), но желанието му е пресечено от категоричния извод на опонента: "А при тези условия, как Вие ще бъдете обединител, когато реагирате по този начин?!" Реторичността на въпроса е очевидна. Предполага се, че зрителят е убеден в "емоционалните реакции" на В.В., защото само преди минути пред очите им е нарекъл Ж.Ж. "турчин". Да, такъв оратор явно е способен на "неконтролирани изказвания".

Ж.Ж. атакува противника си с полемически нерв. Неговата агресивност и гъвкавост стряскат опонента, сковават го и за секунди го парализират, принуждават го да обяснява, да се извинява, т.е. да се поставя сам в слабата позиция. В.В. е честен и принципен и ясно признава позицията си, но той не може да се опомни от динамиката, с която репликите на Ж.Ж. го иронизират:

Опровержението на В.В. на обвинението, че е против БЗНС:

1. Аз съм свързан с БЗНС много.

  1. Баща ми е земеделец.

  2. Аз съм членувал в ЗМС.

  1. Аз обичам Земеделския съюз,
    той една стара любов...


Ж.Ж. (Реплика) - Вече не е взаимна!

Ако не беше се превъплатил в отбранителната тактика, в ролята на втората цигулка В.В. би могъл да реагира също остроумно (за любовта и взаимността в нея), до контрира опонента си със съкрушителни доводи, разкриващи рушителната "дейност" на управлението на СДС в аграрната политика - почти тоталното унищожаване на българското селско стопанство.

Вместо това, той започва да обяснява "великолепните си взаимоотношения с хората от БЗНС". Разбира се, този "ход" има и положителна стойност. Диспутантът ко_свено се обръща към аудиторията ("те ме слушат сега"), персонализира твърдението си. Позоваването на имената на земеделските лидери и отзивите за тях ("чудесен човек") е действен психологически похват за приобщаване. "Най-добрата музика за човешкото ухо е звученето на собственото му име" - гласи един от съветите на Дейл Карнеги. Верен на юридическата си точност и прецизност В.В. аргументира отрицателното си отношение към "Меди Догановата партия", която според него е "антиконституционна, антинародна и антитурска партия", която "сепарира, капсулира" турците и ги "изолира от обществото", подчинява ги на друг ритъм на живот, несъвременен"...

В контрастен паралел с отношението му към ДПС е "най-доброто му чувство" към турците, които са "чудесни хора, почтени, добри, други хора"...

Много от въпросите се повдигат, без да се развият и изяснят.

Ж.Ж. обвинява В.В. в логическо противоречие затова, че нарича турците "чудесни, почтени, добри хора", а в същото време се "възмущава" когато те правят движение, с което защитават своите права". |

В.В. се опитва да опровергае, че в конкретната историческа ситуация никой и с нищо не заплашва правата на турците, но го прави неумело: "Кажете ми едно право, което да е застрашено, за да има нужда от тази ориентация?!"

"Едно право" (един пример) винаги може да се намери. И Ж.Ж. го "изстрелва" - " "жилищата на връщащите се от Турция".

В.В. изохква от изобретателността на опонента си, който отново е подменил тезата - "право" с "възможност". Жилищата в България са били "ахилесовата пета" на всички управници. Ж.Ж. е докоснал отново открит нерв, т.е. една от най-болезнените струни.

И отново тактическа грешка - вместо да поеме инициативата в ръцете си В.В. демонстрира разсеяност, поради която е забравил формулировката на третия въпрос: "Да. И какъв беше Вашият трети въпрос?"

Играта на "учител" и "провинил се ученик" продължава през ^еляя диспут, само че ролите често се разменят. Сега "учителят" е вече Ж.Ж-Той строго "мъмри" "ученика" си за това, че го подкрепя "национал-радикалната партия", защото "който Ви подкрепя определя и Вашат политическа ориентация". Ролите отново се сменят и топкат

сполучливо е хвърлена в полето на опонента - следва равностойното обвинение за подкрепата на Христофор Събев и за предизборното ухажване ("поклонение") в СДС.


"Четенето в сърцето" на противника, т.е. извежда­нето на бял свят на съкро­вени мисли или действия, за които той би предпочел да останат тайна за широ­ката публика, може да извади от равновесие дори твърде опитни полемисти.

В.В. - "А мен ми се стори, че имаше едно колебание в СДС движение дали да Ви окаже подкрепа или не. И за да ги мотиви­рате, да Ви окажат подкрепа Вие просто направихте един много дълбок реверанс на тези от най-дясната част на нашия политически живот".

В.В. - Аз съм съгласен с Вас, че това е делово познанство, нали? ... Лични кавги с вас... ние сме запазили добрия тон в нашите си взаимоотношения...

... И отново предава инициативата в ръцете на противника: вместо сам да атакува, да направлява посоката на спора, да утвърждава свои идеи, да громи противниковата позиция, той заема позата на великодушието на силния и... "Ела, вълк, изяш ме!" "Кой ще бъде сега водещият?" "Хайде питайте сега!" Въпрос.

Ж.Ж. не се оставя да го молят. Той отново полита в атака: "Добре. Аз искам да Ви попитам за липсата на политическа етика".

Въпросът е неочакван, зашеметяващ.

Ж.Ж. - Какво е Вашият призив да се гласува за всеки друг, но не за тандема "Желев-Димитрова?" Беше по телевизията...

Опонентът е принуден да отговори утвърдително. В.В. Да-а. Има нещо такова!

И отново реторичен въпрос:

Ж.Ж. Сега, тука морал и етика, принципи, политически принципи има ли в такава една позиция?!

Обвинението в липса на морал, в политическа безпринципност отново задължава опонента да се отбранява, да доказва своята невинност.

Поставяйки темата за сливането на партията и държавата, т.е. за тоталитаризма В.В. отново прави забележителна услуга на Ж.Ж., чиято

сила в теоретичен план е там. Нали тъкмо книгата му "Фашизмът" сиреч критичният анализ на тоталитаризма изведе Ж.Ж. на "гребена на вълната" и го направи символ на "перестройката" у нас?!

Поемайки с благодарност "поднесената ръкавица" Ж.Ж, дава максимално концентриран анализ-дефиниция на тоталитаризма изброявайки на пръсти най-съществените черти на явлението. Този обикнат от българина жест усилва внушението за изчерпателност на информацията.

В.В. аргументира контратезата, че има "син тоталитаризъм'' чрез една "градушка" от въпроси (реторическата фигура "конглобация"), чиято цел е да яе се даде възможност на опонента за никакво възражение. По форма те са всички реторически въпроси.

Тук аргументацията на В.В. е емоционална, но точна. За него, както и за всеки здравомислещ човек "най-страшното" за една демокрация се крие във "фаталното" безмълвие на една голяма част от нашия народ" - когато "няма дискусии":

В.В. "Министерският съвет работи Температурата на спора се

конспиративно", не се приемат "актове, нажежава до предела.

които да раздвижат преустройството"... Двамата оратори престават

"Кажете ми нашият парламент работи да се изслушват.

ли като парламент? Има ли дискусии

там? Не запушват ли веднага устата на

хората, които имат друго мнение? Не

става ли някой от дясната страна да i

каже: "Предлагам да се прекратят

дискусиите!" Прекратяват се. И устата

се запушват. Ето Ви всъщност

най-страшното.

Аргументите на В.В. в защита на тезата "Защо не се води борба с престъпността" са силни и категорични. Той дири причините за това не в отсъствието на промени в институциите на съда и полицията, а в "кризата" (хората гладуват) и "лошия модел", който се дава "от горе" -да не се спазват правните актове. "Рибата се вмирисва откъм главата казва народът. Критиката му отрича тотално. "Народното събрание нарушава конституцията, Министерският съвет нарушава законите, Вие търпите окупацията на разни сгради и мълчите, нищо не казвате,..

Противникът е притиснат до стената и е принуден да се оправдава; Ж.Ж. Аз съм се обявявал против окупацията, моля!

Но следва втори точен "изстрел": В.В, А студентската стачка не я ли подкрепихте?!

Тук "бомбата" сякаш избухва. Ж.Ж. загубва самообладание за момент: Ж.Ж. Да, не, не! Студентската стачка, аз казах, че не съм съгласен с такъв начин на действие!

В.В. е набрал вече инерция и разобличава опонента докрай: - "Вие

обявихте изрично, че тази стачка е законна, г-н Желев!"

Ж.Ж. прехвърля отговорността от своята глава на друга: "Прокуратурата я обяви за законна, извинявайте".

Дори фактите да са такива, внушението за оправдание, за виновност остават. Темида наклонява везните си към В.В. Той великодушно предлага да не спорят повече за стачките и Ж.Ж. се съгласява. ("Добре".)

И докато в полето на философията и политологията (теорията за тоталитаризма) Ж.Ж. оборва противника си, в областта на правото -професорът по конституционно право тъжно, но убедително заключава, че "при нравствената престъпност, с която си вършат работата управляващите", борбата с престъпността е една от "илюзиите на президента".

Твърде агресивното, безапелационно настъпление на един от диспутантите, пък макар и от позициите на бунтуващата се правда, предизвиква у зрителя съчувствие, състрадание. На Ж.Ж. не му е позволено да довърши фразата си, той е заставен да се оправдава. Репликите се удвояват, при което съдържанието им се сгромолясва като удар на чук:

Ж.Ж. Една от главните причини...

В.В. И когато Народното събрание нарушава конституцията, Вие


трябва да си упражните правото на "вето"! >

Ж.Ж. Аз съм го упражнявал! Упражнявал съм го!...

В.В. Това е най-сериозният ви недостатък, че Вие предпочитате принципа на политическата целесъобразност пред правната съобразност.

Ж.Ж. Не е вярно това! Не е вярно!

Самите закони също подлежат на промяна, когато не отговарят на действителността.

В.В. По съответния ред. По съответния ред, г-н Желев.

Ж.Ж. Разбира се, разбира се!

Ж.Ж., който преди броени минути е критикувал В.В. за несъответствието между неговите желания и убеждение и реалните възможности се "превъплъщава" в тази роля. "Това е мое убеждение, че в една правова държава или в държава, която претендира да е правова...

В.В. не търпи "философстването", особено когато е с общи фрази (Ж.Ж. - "Аз винаги съм уважавал законите, придържал съм се към законите".) Затова той не издържа и отново отправя репликата, която съдържа основното обвинение - опонентът му не спазва конституцията и е пренебрегнал задължението на президента да се закълне в нея.

Започва един диалог, който наподобява разпит при следствие:;

В.В. "Ами защо не се закълнете в конституцията, бе?!

Ж.Ж. Аз съм се заклел...

В.В. На коя дата сте се заклел?

Ж.Ж. Ето мога да ви дам клетвения лист.

В.В. Клетвеният лист от коя дата е?

Ж.Ж. Ще Ви го дам... но после, сега да не губим време.

В.В. Намерете го. Ще почакаме.

И започва ровене из "бумагите" пред президента. Подобно на неопитен лектор, който е забравил нужния цитат и никак не може да го намери сред купищата листове. Но ненамирането в случая не е случайно Той не иска да го намери, защото знае, че там датата е наистина четири месеца след приемането на конституцията (16 юли - 4 ноември 1990 г) Защото знае, че адептът на юридическата точност В.В. знае точно, че "параграф първи, алинея трета от преходните... разпоредби."

На Ж.Ж. не му остава нищо друго освен упорито да твърди и да повтаря: "Аз съм се заклел в конституцията", "Това беше показано по телевизията". Действителното обвинение, че четири месеца е управлявал в нарушение с конституцията, се омаловажава с: "Макар че според мен това не е необходимо", а малко преди това, разсъждавайки върху необходимостта от промяна и на законите той оценява ограничените възможности на правото да отрази разнообразието на живота, който винаги се развива "малко по-бързо от законите". Индиректно трябва да се внуши, че тази "черупка на правото", неговите "рамки" и ограничена "призма" слага отпечатък и върху юриста, човека на закона...

В.В. не пропуска да разобличи противника си: "Вие нарушавате и... обяснявате нарушението с едно превратно тълкуване на конституцията".

В.В. за втори път забравя отправната теза: "Та, какъв му беше въпросът на г-н Желев?" А може би това е индиректно внушение за незначителността на въпроса?

Заключителните обобщаващи размисли, подобно на въвеждащите изявления, синтезират главните измерения на "имиджа" на кандидатите. В.В. отново демонстрира неподготвеност: "Ах, че какво, какви обобщения да направя?!" Последва оплакване, че кандидатирането за президент "не е никакво удоволствие", но обстоятелствата са го принудили Ж.Ж. произнася заключително слово, което илюстрира максимата на М.Ф. Квинтилиан, че "най-добрата импровизация е подготвената". Вниманието на зрителя се съсредоточава върху три акцента: 1) Благодарност към тези, които са го подкрепили, но и към онези, които не са гласували за него, но са участвали в изборите, защото "те са много важни за страната". Той подчертава наличието на държавническо мислене, присъщо на личност, обречена на другите; 2) Пред България няма друга алтернатива освен пазарната икономика и парламентарната демокрация и 3) Всички хора искат промени - селяни, младежи, бизнесмени, пенсионери и социално слаби -ас "промяната" се идентифицира Ж.Ж. Словото е обмислено, премерено, осъразмерено. Ефектът е предвиден до най-малката подробност.

Парадоксалното в идеологическия филтър на разглеждания диспут е, че този, който отрича комунистическата идеология, през цялото време прилага и то твърде успешно полемическата стратегия и тактика, познати на мнозина от трудовете на Маркс и Ленин и книгите, посветени на тях. Против комунизма с полемическото майсторство на

комунистите! Какво да се прави - "Светът се крепи на парадоксите!" -казваше Дюренмат в драмата "Физици".

Първият кандидат-президентски телевизионен диспут в българската политическа история е документ не само за радикалните социални промени, но и за зараждащата се нова комуникативна култура. Диалогът на демокрацията идва да замести монолога на тоталитарното общество. Разбира се, все още в тъканта на диспута ще открием вградени "монологични панели", но те постепенно се стопяват за сметка на живата публична реч.

Метафоричната полемичност със своята синьо-червена обагреност с малки изключения остава в интонацията на етичното и толерантното. Естествено, и двамата диспутанти нямаха тренинга на западно­европейските или американските си колеги. Независимо от това, първият кандидат-президентски диспут вдъхна искрица надежда у българите, че за избора на бъдещите държавници и политици решаваща роля ще играе свободният обмен на мнения.

Цитирана литература:


  1. Макс Вебер, Ученият и политикът, С, 1993, с. 123

  2. William L. Benoit, Richard Nixon's rhetorical strategies in his public
    statesments on Watergate, the southern speech communication journal, 4
    (Winter; 1982), 19.

3.

Об искусстве полемики, М, 1980, c.146.



  1. Мишел Бонгран, Политическият маркетинг, С, 1991, с. 55.

  2. Мишел Бонгран, Цит. съч., с.50.

  1. Етиката на спора според древните индийски Упанишади изисква
    от опонента да повтори въпроса и само след съгласието на пропонента
    да започне да го опровергава.

  1. К.ГЮнг, Избрано, кн. II, Плевен, 1993, с.67.

8 Сб. Изречено-останало, Съст. Маргарит Ганев, Изд. "ЮС Контракт" ЕООД, София, 1994, с.148.
Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница