Карл Густав Юнг е швейцарски психоаналитик, основател на Аналитичната философия. Освен психоанализа, той е практикувал и психиатрия

Като млад психиатър Юнг се заинтригувал от теориите на Зигмунд Фройд, които намирал близки до собствените си наблюдения. Той прочита книгата му “Интерпретация на сънищата” (“ The interpretation of Dreams”) през 1900 година и се среща с него през 1907 година. Той става поддръжник на Фройд и негов колега в рамките на психоаналитичния кръг. През 1911 година Юнг става президент на Международната психоаналитична асоциация при пълната подкрепа на Фройд. Интерпретацията и теориите на Юнг за психоанализата, безсъзнателното и либидото обаче се различават от тези на Фройд. Несъгласията и споровете между тях започват да се натрупват и през 1914 година те прекратяват взаимоотношенията си поради философски и теоретични различия.

Вътрешния смут, който преживява Юнг през 1913 год. за период от 3 години, го принуждава да използва самоанализата (както Фройд) чрез интерпретация на сънищата, за да разреши емоционалния си дистрес. Този подход води до уникалния подход на Юнг – теорията за личността. Той започва да цени високо символите и митовете на човечеството през вековете. Прави няколко изследователски пътувания през 20-те години, за да изследва безписмените народи в Африка и югозападните САЩ – техните митове, обичаи, нрави, религии. Теорията на Юнг е философски основана на телеологичното допускане за целенасочеността на организмите, чрез която се разгръща процесът на трансформациите в индивидуализацията на човека, по начин унаследен в уникалния потенциал на онзи психичен център, който Юнг нарича Аз. Понятието на Юнг за Аза подчертава значението на баланса и цялостта, но същевременно отива далеч отвъд това чрез признаването на духовната дименсия и трансценденталния източник на творческата сила, лежащ в потенциала за растеж в душата на всеки човек.

Цялостната теория на Юнг е необикновенно всеобхватна и обединяваща; тя представя психологията на индивида като вкоренена в еволюционната история, носена като архетипен образ и предразположеност в колективното безсъзнателно. Символизирано от океана като първичния източник и контейнер на биологическата еволюция, колективното безсъзнателно предхожда и съдържа възникващото съзнание на човечеството. Егото, като носител на диференцираното съзнание, следователно е по-късно появило се в човешкото развитие остров, издигнал се от океана. Tова ст а новище контрастира с Фройдовото за егото като център, от който се формира безсъзнателното като хранилище на потиснатото съдържание. Юнг вижда истинският център на индивидуалната душа като творчески източник, от който произтичат живота и развитието . Този източник е Азът, който е едновременно биологичен и трансцендентален.

Динамичното взаимоотношение между егото и Аза, лежи в основата на цялата психологическа мотивация и движение, като преживява значими различия в курса на индивидуалния живот. Човекът се ражда в състояние напървична идентичност с Аза и диференциацията на егосъзнанието от първичната Тоталност включва травмата на раздялата, символизирана от познаването на доброто и злото от Адам и Ева и тяхното прогонване от райската градина. Митологичната тема, че откриването на противоположностите и отстраняването от Рая са съществени за по – нататъшното развитие на човешкия живот, символизира необходимостта от отчуждаване на егото от Аза за целите на адаптацията към външната действителност. Центрирането върху егото е необходимо за изпълнението на задачите, налагащи се поне през първата половина от живота, но псиихичното здраве е отразено в спокойния спонтанен поток на енергията между егото и Аза, обикновенно най - ясно наблюдаем през детството.

Телеологията на Юнг не изключва отчитането на каузалността и неговите теории обхващат взаимодействието между потенциално вроденото в индивидуалната душа и формиращото влияние на опита. Когато травматични влияния причинят разделянето на егото от Аза, прекалено внезапно или грубо, се формира комплекс с човешка външност ( черупка ) и архетипно съдържание, което е изградено от вида на травмата. Винаги, когато в по - късния живот се формира комплекс, егото е подложено на възможна регресия чрез силата на архетипното влечение. Съзвездието от комплекси, обикновенно лежи в основата на подлагането на пациента на психотерапия и дава възможност за оздравяване разцеплението между Аза и егото по начин, който продължава процеса на индивидуализация. Задачата на индивидуализацията е да създаде творческо взаимоотношение на егосъзнанието с трансличностните сили, достижими чрез Аза. Когато жизненият цикъл достигне своя край, целта отново става центрирането на егото в Аза.

По този начин понятието на Юнг за безсъзнателното включва индивидуалното царство на личното безсъзнателно, произтичащо от детския опит, но отива отвъд това към океанските дълбини на колективното безсъзнателно (също наричано обективна душа, за да се различава от личната или субективна душа), което носи и индивидуалната връзка с трансцеденталния Източник на човешкия уникален и творчески потенциал, и психологическото наследство на човешкия опит с най - ранните предисторически начала. Езикът на безсъзнателното са символните представни образи, съставляващи неосезаема вътршна действителност, сякаш са сцената която изобразяват. Символният модел е приложим към това, което никога няма напълно да се опознае, и психологията на Юнг почита същностната загадка на човешката душа. Енигматичният аспект на сънищата се разглежда не като продукт на цензурата от страна на егото, а като функция на непознаването ни на първичния език, комбинирана със същностната загадка на онова, което никога няма да се знае напълно.

Изходна позиция в идеите на Юнг е реалността на всичко психично. Психичното е не по – малко реално от телесното. При това психиката не е идентична със съзнанието. Тя се състои от съзнание и несъзнавано, които са противоположни и допълващи се. Азът на човека, образно казано, е център на полето на съзнанието. Опитът на човека трябва да пре мине през Аза, за да може да бъде възприет. Но освен реалността на Аза и съзнанието, съществува и реалността на несъзнаваното. Не е вярно, че основното поведение на човека е осъзнато – по-голяма част от живота си той прекарва в неосъзнаваното ( в сън и унесено състояние ). Но съществува огромна съпротива срещу приемането на реалността на несъзнаваното. Причината е в страха от новото и непознатото. Исторически погледнато, съзнанието е младо . То се е появило отскоро и все още е крехко и ранимо, заплашено от разцепване под натиска на силни емоции. Тази заплаха кара човека да се страхува и да отрича съществуването на психичната реалност несъзнавано. Но неговата реалност не зависи от нашето желание; тя не е контролируема. Несъзнаваното намира начини за изява.

Също като Фройд, Юнг използва термина “несъзнавано” едновременно за описание на душевни съдържания, които са недостъпни за Аза и за да отграничи едно психично място, имащо своя специфика, закони и функции.

Юнг не разглежда несъзнаваното единствено като резервоар за потиснати, инфантилни, лични преживявания, но също и като център на психологическата активност, която се различава и е по-обективна от личния опит, тъй като е свързана непосредствено с филогинетичните, инстинктивни основи на човешката раса. Първото – “лично несъзнавано”, се разглежда като надстроено върху второто – “колективно несъзнавано”. Съдържанията на колективното несъзнавано никога не са били в съзнанието и отразяват архетипови процеси. Доколкото несъзнаваното е психологическо понятие, неговите съдържания имат психологическа природа, независимо какви са коренните му връзки с инстинкта. Образи, символи и фантазии, са термини от езика на несъзнаваното. Колективното несъзнавано действа независимо от Аза поради това, че то се корени в унаследената структура на мозъка. То се проявява в културата като универсални мотиви със своя собствена степен на привлекателност.

Разграничението което прави Юнг между личното и колективното несъзнавано е следното – съдържанията на колективното несъзнавано, изискват включване на елементи от личното несъзнавано, за своя проява в поведението. В този случай двата вида несъзнавано са неотделими. От друга страна, понятието “колективно несъзнавано” може да се използва в анализата, за да проникне отвъд или зад личното преживяване и да се изяснят неговите нелични връзки. Азът тогава може да се съотнесе различно с тях. Диалогът в аналитичната психология е между една лична позиция и реалността на една нелична позиция.

Рефлексията върху несъзнаваното води до въпроса – защо някои части стават съзнавани, а други не? Работното заключение на Юнг е, че : 1) количеството енергия се променя и 2)силата на Аза определя какво може да премине в съзнанието. Що се отнася до Аза, основен фактор е неговата способност да се поддържа диалог и да взаимодейства с разкриваните в несъзнаваното възможности. Ако Азът е относително силен, той ще позволи селективно преминаване на несъзнавани съдържания в съзнанието. След време подобни съдържания могат да се разглеждат като ускоряващи развитието на личността по един уникален и индивидуален начин. Може да се види, че между Фройд и Юнг съществува различие в акцента, който поставят във връзка с несъзнаваното. Според Юнг несъзнаваното е първично или потенциално, творческо, в служба на индивида и на вида. А според Фройд несъзнаваното е деструктивно.

Несъзнаваното има свое място в психичната структура, своя собствена вътрешна структура, свой език и своя форма на творчество. Юнг приписва на несъзнаваното определена форма на познание, дори на мислене. В съзнанието една последна причина може да представлява надежда, стремеж или намерение. Трудно е да се назоват крайните причини, които действат на несъзнаваното, но те могат да се преживеят от човека като подпомагащи проявлението и смисъла на неговия индивидуален живот. Този аспект върху несъзнаваното включва и т.нар. Телеологична гледна точка. Тя представлява определена ориентираност към финала, целта, а не към причината. Тя характеризира наблюдението на Юнг върху несъзнаваното, неврозата и най-вече върху индивидуацията. Тази гледна точка отличава неговия метод и заключения от тези на психоанализата. Юнг не твърди, че несъзнаваното причинява ставането на нещата, нито че неговата дейност и влияние са непременно благоприятни.

От разграничението между съзнание и несъзнавано, направено от последователите на психоаналитичното движение, Юнг развива свои собствени теории за колективното несъзнавано, като хранилище на човешкото психично наследство и възможности. Той разглежда колективното като противоположност на индивидуалното, като това от което индивидът трябва да се отграничи, както и като хрнилище на всичко, което в дадено време е било индивидуално изразено, адаптирано или повлияно.

Колкото повече една личност става себе си, т.е. колкото повече една личност се починява на индивидуацията, толкова по-рязко се отличава от колективните норми, стандарти, предписания, нрави и ценности. Макар и да участва в колективното като член на обществото и на определена култура, той представлява едно уникално съчетание на възможностите, заложени в колективното като цяло. Такова развитие и диференциация Юнг разглежда като инстинктивно и основно. Макар че подкрепя своето твърдение емпирично, позицията му го довежда до приемане на една телеологична гледна точка.

Когато колективното се разглежда като резервоар от психични възможности, то представлява колосална сила, способна да предизвика грандиозни налудности и масови психози. Противоположност на индивидуалността, според Юнг, е идентификацията с колективния идеал, което води до инфлация и накрая до мегаломания. Инфлацията представлява по–голяма или по-малка степен на идентификация с колективната психика, причинена от нахлуването на несъзнавани археипни съдържания или като резултат от разширено съзнание. Следствието е дезориентация, придружена или с чувство за огромна сила и уникалност, или с усещане за малоценност и незначителност. Първото представлява хипоманиакално състояние, а второто – депресия. Юнг пише, че “инфлацията е регресия на съзнаваното в несъзнавано. Тя се проявява винаги, когато съзнанието поема твърде много съзнавани съдържания и губи способността си да разграничава”. Той вярва, че истинският носител на промяната е индивидът, тъй като масата като цяло не може да има съзнание.

Терминът “архетип” е свързан тясно с концепцията за колективното несъзнавано. Мотивите с митологичен характер, общочовешките исторически символи, които се проявяват в сънищата ( виденията и фантазиите ), идват от колективното несъзнавано. Юнг смята, че те са особено важни за психичния живот на човека. Архетиповете са поведенчески модели, които съществуват за индивида априори . Те са несъзнавани образи на самите инстинкти; модели на инстинктивно поведение.

Теорията на Юнг за архетиповете се развива в 3 етапа. През 1912 г. той пише за примордиални образи или “праобрази”, които открива в несъзнавания живот на пациентите си, а също и при самоанализа. Тези образи са подобни на мотивите, които се повтарят навсякъде и неведнъж в историята, но главните им черти са тяхната нуминозност, неосъзнатост и автономност. Нуминозум представлява преживяване на субекта, незвисимо от неговата воля; то е качество, принадлежащо на осезаем обект или въздействие на някакво неосезаемо присъствие, което причинява една особена промяна на съзнанието. Юнг смята, че вярата, съзнавана или несъзнавана, т.е. първичната готовност да се вярва в трансцедентни сили, е предпоставка за преживяване на нуминозум. Според Юнг колективното несъзнавано твори такива образи. През 1917 г. той ги нарича “доминанти на колективното несъзнавано”, неперсонални доминанти или възлови точки в психиката, които привличат енергия и влияят върху функционирането на индивида. Той използва термина “архетип” за първи път през 1919 г., за да избегне всяко съмнение, че съдържанието е по – фундаментален показател от несъзнаваната и непредставима форма или очертание.

Архетипът е една психосоматична идея, която свързва тялото и душата, инстинкта и образа. Това за Юнг е важно, защото той не разглежда психологията и образността като корелати или отражения на биологичните нагони. Твърдението му, че образите извикват целта на инстинктите, предполага, че и двете заслужават еднакво място.

Архетиповете се откриват във външните поведения и по-специално в онези, които са свързани с най-важните и универсални житейски събития като раждане, брак, майчинство, смърт и раздяла. Те също се прикрепват към структурата на самата човешка психика и се на блюдават във връзка с вътрешния или психичен живот, като се разкриват чрез вътрешни фигури : анима, сянка, персона и т.н. Теоретически може да има неограничен брой архетипове.

Архетиповите образци чакат да бъдат реализирани в личността, в безкрайни вариации, зависят от индивидуалния израз и излъчват очарование, което се подсилва от традиционното или културно очакване. Те носят огромен, потенциално свръхмощен енергетичен заряд, на който е трудно да се устои ( способността на някой да устоява на това, зависи от степента на развитие и степента на осъзнатост ). Архетипът предизвиква афект, прави човека сляп за реалностите и подчинява волята. Да се живее архетипово означава да се живее без ограничения (инфлация). За да се даде архетипов израз на нещо, трябва да се взаимодейства осъзнато с колективната историческа представа по такъв начин, че да се даде възможност за игра на вътрешните полярности: минало и настояще, лично и колективно, типично и уникално и други.

Цялата психична образност до известна степен участва в архетипа. Ето защо сънищата и много други психични явления притежават нуминозност. Архетиповото поведение е най-очевидно по време на криза, когато Азът е най-раним. Архетипът всъщност е възможността за определен тип мислене и действие; поведенчески модел; типична ситуация. Когато в живота на човек се случва нещо, което съответства на определен архетип, този архетип се проявява като инстинктивна реакция.

Архетипът може да се прояви на различни нива. Колкото по-беден и по-неопределен като форма е мотивът или образът на един архетип, толкова по-дълбок е слоят от колективното несъзнавано, от който той произлиза. Архетипови качества притежават и символите - това обяснява от части тяхната притегателна сила, полезност и повторяемост. Боговете са метафори на архетипови поведения, а митовете са архетипова активност. Архетиповете нито могат да бъдат интегрирани,нито да бъдат представени в човешка форма. Анализата включва едно нарастващо осъзнаване на архетиповите измерения в личния живот.

Естественият ход на личностното развитие според Юнг е постигането на цялостна личност. Това означава двете части на психиката – съзнание и несъзнавано – да се свържат една с друга. Тъй като несъзнаваното никога не може да бъде напълно осъзнато, постигането на цялостност е относително; в известен смисъл е непостижим идеал и цел.

Детето е подвластно на колективното несъзнавано. Задачата му в този начален етап от живота е да разграничи собствения си Аз. След това личността трябва да се справи с изискванията, които поставя външния свят. Когато задачата на първата половина на живота е изпълнена докрай, човек може да се обърне към вътрешния си свят. Той трябва да изгради цялостната си личност. Тогава животът е истински завършен. Този процес Юнг нарича Индивидуация. Индивидуацията може да се определи като психичен процес на растеж и развитие, при който движещата сила и цел е стремежът към цялостност. В процеса на индивидуация, човек разкрива и опознава себе си. Процесът на индивидуация завършва с постигане на цялост, с обединяване на противоположностите – мъжко и женско, съзнание и несъзнавано. Осъществява се психично прераждане.

Първият етап от процеса на индивидуация е срещата на човека с неговата сянка. Сянката символизира нашата тъмна страна; всичко онова, което човек не познава у себе си – лоши черти на характера, онова, от което се страхуваме, което изтласкваме; нещата, които са ни най – неприятни в другите хора, защото не можем да ги приемем като част от собствената си природа. Сянката е онази част от несъзнаваното, която Юнг нарича “несъзнавано”. Съдържанието на това понятие съвпада с идеята на Фройд за несъзнаваното.

Чрез сънищата си човек може да се запознае със съдържанията на несъзнаваното си. Сънищата ни запознават със сянката – с тази част на собствената личност, с която човек предпочита да не се среща отблизо. В сънищата образът на сянката се появява най-често в персонифициран вид – като човек от същия пол.

Опознаването и разграничаването на лошото в себе си, на тъмната страна на личността е първият етап от процеса на индивидуация. Следващия етап е срещата с анима/анимус – онази част от психиката, която притежава характеристики на противоположния на нашия пол. Анима е женски елемент в мъжката психика, а анимус – мъжки елемент в женската психика. Анима и анимус са многолики, имат различни проявления. Те са несъзнавани архетипни образи, които могат да се проявяват и да влияят върху съзнателния ни живот, както по негативен, така и по позиивен начин. Опознаването на тази страна от личността допълва и разширява съзнанието. Ако анимата и анимусът не са разпознати и осъзнати, те могат да влияят върху човешкият живот по неконтролируем и негативен начин.

След конфронтацията със сянката и анима/анимус, след тяхното разграничаване и осъзнаване, следващата стъпка е обръщане към духовното начало. Тогава вече посланията на несъзнаваното идват чрез образи, символизиращи цялостната личност (тоталността). Персонифицираните образи на цялостната личност най-често са възрастни фигури от същия пол. В женските сънища цялостната личност е жрица, магьосница, майка на Земята, богиня на природата и любовта. В мъжките сънища тя е мъдър, стар човек, дух на природата. Цялостната личност може да се появи в сънищата и като млад човек или като дете. Друг образ е Космичният човек или великия човек. Животните (много често сърната)се появяват като образи на цялостната личност. Камъкът е често срещан символ на тоталността.

Един абстрактен първообраз на психичната цялост е кръгът. Юнг използва хиндуистката дума “мандала” (магически кръг), за да назове тази символична представа за цялостност, център.

Процесът на индивидуация е психичен разтеж, при който се постига съюз между противоположностите, съюз между съзнавано и несъзнавано. Несъзнаваното се включва в нашия цялостен живот чрез сънищата и езика на символите.

Почитайки безсъзнателното като източник на мърост и потенциален растеж, Юнг придава нова ценност на интроверсията като начин за свързване с живота. Полярността “интроверсия – екстроверсия” е основата на типологията на Юнг, представляваща начините, по които егото се ориентира към живота. Човекът с интровертирана ориентация функционира по-естествено и спонтанно в термините на вътрешния свят, докато този с екстровертирана ориентация функционира по-естествено и спонтанно в термините на външния свят. Нито една ориентация не е по-висша, но всяка си има своите предимства и недостатъци.

Съществуват и четири функции, които са в двойки. Те формират кръст, в който интуицията и усещанията са перцептивните или събиращите информация функции, а мисленето и чувствата са подреждащите или оценъчните функции. Всеки човек има една водеща или висшестояща функция, която е подпомагана от помощната функция, на другата полярност. Ако човекът е интровертиран неговите висшестояща и подпомагаща функции са интровертирани, докато третата и четвъртата функции, са екстровертирани. Четвъртата функция – противоположността на водещата функция, се нарича малоценна функция, защото е най-слабо развита. Това е функцията, която най-вероятно ще се използва в проявите на сянката.

Психичната реалност е съчетание от съзнавани и несъзнавани елементи и съдържания. Съзнанието държи ключа към ценностите на несъзнаваното. Без тези ценности, човешкото същество е твърде бедно, ограничено, едностранчиво, изгубено, безсмислено. Мощните импулси от несъзнаваното могат да бъдат пагубни за човешкия индивидуален живот и за цялото общество. На един семинар Юнг казва: “Аз съм убеден, че изследването на душата е науката на бъдещето. Психологията е най-младата от естествените науки и е едва в началото на своето развитие. Тя обаче ни е най-необходима, защото постепенно все по-ясно става, че не гладът, заметресенията, микробите или ракът, а човекът е най-голямата опасност за човека, и то защото няма достатъчна защита срещу психичните епидемии, чието действие е неимеримо по - опустошително и от най - големите природни бедствия. Ето защов най-висока степен е желателно познанието на психологията да се разшири до такава степен, че хората да разберат откъде ги засрашават най-големите катастрофи”.

 

Използвана литература:

•  Реймънд Дж. Корсини – “Енциклопедия по психология”, София 1998 год.

•  Андрю Самюелз, Бани Шортър, Фред Плаут – “Критически речник на аналитичната психология”, Плевен, 1993 год.

•  Сп. “Инсайт”, София, октомври 2003 год.