Климент охридски“, юридически факултет

• 
  Име, презиме, фамилия: Ралица Бойкова Милева
  
• 
  Специалност: „Право“
  
• 
  Факултетен номер: 57775
  
• 
  Курс: IV-и
  
• 
  Форма на обучение: редовно обучение
  
• 
  Електронна поща: ralitsa_mileva@abv.bg
  

Понятието конкуренция с основно значение на съревнование между стопанските субекти за по-голям пазарен дял е предмет на изследване преимуществено от икономическата теория. Конкуренцията е основен показател за състоянието на икономическата система на дадена държава. Нивото на конкуренцията във вътрешния пазар определя интензитета на икономическия прогрес, защото колкото по-високо е то, толкова по-ефективно действаща е пазарната икономика в съответната държава. Ето защо, фундаментално е значението на конкуренцията за икономическия живот на съвременните демократични общества.

Вън от икономическото русло на своето доктринално развитие обаче конкуренцията битува и в правната теория, където значимостта на това понятие е не по-малка. Ако в икономическата теория конкуренцията се разглежда като съревнование между стопанските субекти, то в правната теория същото изразява по-скоро тяхната взаимозависимост в търговските отношения.

В тясно юридически смисъл конкуренцията не е еднозначно понятие. От една страна, законът в най-широк смисъл защитава конкуренцията като висше икономическо благо чрез предметно обособена система от правни норми, които предоставят определени права на стопанските субекти. От друга страна, същите тези нормативни правила предвиждат санкции при определено поведение, което би довело до ограничаване, предотвратяване или нарушаване на конкуренцията.

Нито едно от гореизложените значения обаче не е в състояние да придаде своето самостоятелно съдържание за дефиниране на понятието конкуренция. Конкуренцията е правно явление с комплексен характер. Сама по себе си тя не е нито право, нито задължение, а едно правно състояние. Конкуренцията е „здравословното състояние“ на търговския оборот в съвременните икономически системи, които са отворени към свободната стопанска инициатива. Поддържането на това състояние позволява оптимална ефективност в регулирането на правните връзки, които възникват и се развиват между стопанските субекти в териториално определени граници.
Настоящото изложение има за цел да разгледа конкуренцията в светлината на нейното нормативно битие, т.е. като особена правна категория, чиито основни съдържателни елементи са определени субективни права и кореспондиращи им правни задължения.
Преди всичко, конкуренцията следва да се схваща като субективно юридическо право. Съгласно общоприетото в правната наука субективното юридическо право е признатата и гарантирана от правото възможност на правните субекти за избор на собствено поведение или изискване на дължимо насрещно поведение от други субекти, като с упражняването на това благо се осигурява удовлетворяване на определени интереси.

Конкуренцията следва да се схваща като право, защото нормиращата я позитивноправна уредба предоставя определени обществени блага със значителна ценност. Такива блага са: свободната стопанска инициатива /чл. 19 от Конституцията на Република България/, свободен достъп до пазари и източници на снабдяване /чл. 15, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК)/, правото на справедливо определени цени в полза на потребителите /чл. 21, т. 1 ЗЗК/ и др. Поради това същите са закрепени във високи по ранг нормативни източници – Конституцията, Регламент на Съвета (ЕС) № 1/2003 г., Регламент на Съвета (ЕО) № 139/2004 г., Закона за защита на конкуренцията и редица подзаконови нормативни актове.

Макар и не изрично установени като права, конкретните разпоредби на конкурентното право, съдържащи се в Закона за защита на конкуренцията и актовете на вторичното право на ЕС в тази област, предоставят конкретни икономически права на субектите в търговските отношения, наричани за целите на настоящото изложение „конкурентни права“. Дори само заглавието на Закона за защита на конкуренцията дискретно подсказва, че конкуренцията е такова състояние, което се ползва от „защитата“ на закона. Тези права са субективни, защото тяхното реализиране е гарантирано от държавата и правото. Тази гаранция намира израз в няколко насоки: в създаването и функционирането на специализиран държавен орган – Комисия за защита на конкуренцията; чрез предвидената в Закона юридическа отговорност – административнонаказателна, реализираща се чрез налагане на имуществени санкции от Комисията, и гражданска, изразяваща се в предвиденото исково производство за претендиране на причинени вреди от физически и юридически лица по реда на ГПК /чл. 104 ЗЗК/.

От всичко гореизложено следва, че в съдържанието на конкуренцията се влагат субективни права, упражняването на които се предпоставя от дължимо насрещно поведение за non facere. Относно правната им същност тези права могат да се определят като субективни и абсолютни. Абсолютни са, защото задължени лица са всички останали стопански субекти – адресати на правилата на конкурентното право.

Освен гореизложената видова принадлежност на конкурентните права бих си позволила да изтъкна и една допълнителна тяхна характеристика, която според мен им придава специфичен облик. Те са общностни права, тъй като се ползват със засилена защита от наднационалния правопорядък на Европейския съюз, който България е едновременно задължена да съблюдава и да защитава. Самият Закон регулира отношенията във връзка с конкуренцията в нормативна рамка, очертана от първичното и вторичното право на ЕС. Неслучайно чл. 1, ал. 2 ЗЗК поставя като една от основните цели на законовата уредба именно конкурентната търговия между държавите членки на Съюза.

На второ място, един по-внимателен прочит на законовата уредба води до извода, че поддържането на конкурентна търговия във вътрешните граници на страната, както и в рамките на Европейския съюз, е уредено чрез строга система от установени задължения, които предписват въздържане от определено поведение – забрана за злоупотреба с монополно положение, забрана на споразумения, решения и съгласувани практики, забрана за нелоялна конкуренция и т.н. Тук дори не е необходимо да изяснявам същността на тези забрани като правни задължения. Те безспорно представляват правна необходимост за спазване на определено поведение, в случая бездействие, с оглед задоволяването на нечий чужд правно защитен интерес. Тази безспорност произтича от използваната езикова законодателна техника. Законът за защита на конкуренцията, както и актовете на вторичното право на ЕС, си служат предимно с израза „забранява се“ или „забранено е“. Това е категоричен императив, който не търпи изключения или търпи само изключения, които са изрично установени в Закона. Именно при неспазване на тези забрани се накърняват икономическите интереси, които конкурентното право цели да защити. Ето защо, тези задължения са генетично и функционално свързани с гореописаните конкурентни права. Без тяхното спазване конкурентните права не биха могли да действат като ефективно средство за удовлетворяване на субективни интереси.

Най-накрая, те са задължения преди всичко, защото неизпълнението им е основание за възбуждане на административнонаказателна отговорност и на гражданска отговорност.

Заслужава внимание въпросът за характера на тези правни задължения. Предвидената юридическа отговорност в Дял четвърти на ЗЗК идва да каже, че конкурентните задължения имат двояк характер. От една страна, те са публични задължения, защото спазването им осигурява необходимите условия за конкурентна търговия, а неспазването им съответно възбужда административнонаказателна отговорност. От друга страна, те са задължения с частноправен характер, защото, ако при неспазването им се причинят виновно вреди на физически или юридически лица, нарушителят дължи обезщетение. Общото е, че и в двата случая държавата посяга на имуществената сфера на нарушителя.