Към светлината Стив Масуд Съдържание



страница1/11
Дата28.02.2018
Размер1.35 Mb.
#59778
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11



Към светлината


Стив Масуд

Съдържание:


Към светлината 1

Съдържание: 3

1. Сънят 3

2. Ахмедско детство 4

3. Израстването 10

4. Подготовка за Него 15

5. В търсене на истината 22

6. Обявяване на позиция 29

7. Бягай! 33

8. На юг 40

9. След опит за самоубийство 49

10. Библията и Корана 54

11. Светлина в тъмното 60

12. В светлината на Сина 64

13. Нататък 68



1. Сънят

Стигнах до кръстопът — едно изгубено, разплакало момче. Питах минувачите кой път ще ме заведе у дома, но никой не ми казваше. Накрая избрах наслуки единия и продължих да вървя самотен.

Бях гладен и докато вървях, видях красива градина, отрупана с плодове. Градината имаше висока каменна ограда, а пред мен стоеше огромна затворена порта. Опитах се няколко пъти да я отворя, но тя не помръдваше. Извиках:

— Моля, отворете вратата. Толкова съм гладен. Трябва да си купя малко плодове. Имам пари и съм гладен. Моля, отворете ми!

Пред мен вратата мълчаливо се отвори.

В градината играеха няколко деца. Отидох при тях. Като ме видяха, те се спряха и аз им казах:

— Изгубил съм се. Ако не се прибера вкъщи навреме, родителите ми ще ме набият.

Както седях, едно дете отхапа от ябълката си. Аз го погледнах и повторих:

— Много съм гладен. Децата извикаха:

— Татко, виж кой е дошъл!

Обърнах се и между храстите видях един стар човек, но здрав и силен, да се приближава към нас. Изведнъж се уплаших и се обърнах да побягна, но гласът ме спря.

— Синко! Дете мое! Аз не ти се сърдя. Ти си мое дете както останалите.

Гласът не беше като гласа на баща ми, но аз се обърнах към него и в следващия момент се оказах в прегръдките му. Другите деца ме наобиколиха и започнаха да ме целуват. Дадоха ми от плодовете в кошниците си и ми разказаха за Баща си, стареца, и как можеше да обича той. Аз ги помолих да ми позволят да живея с тях, защото в собствения си дом не чувствах никой да ме обича.

— Моля те, позволи ми да живея с теб. Ще ходя на училище при теб и съм сигурен, че учителят няма да ме бие, както ме бие Мохамед Исмаил!

Татко ми се усмихна:

— Синко, аз помолих Мохамед Исмаил да не те бие. Казах му да се грижи за теб, защото си добро дете.

Вкопчих се в него и зарових лице в бялата му дреха.

— Не, Татко. Ще живея тук, при теб.

— Синко — отвърна нежно той — ти си добро дете, а добрите деца се покоряват на Бащата.

Върни се в това училище сега и когато завършиш обучението си там, ще се погрижа да бъдеш приет в моето училище. Ела сега. Нека те заведа у дома.




2. Ахмедско детство


Роден съм по време на сутрешната молитва. В нашата силно религиозна традиция това се смята за много обещаващо.

Ашхадо ун Ла Иллаха илла Аллах, Мохамедар — Расулуллах Докато баща ми ме държал и шепнел специалната молитва в ухото ми, която потвърждавала мястото ми в мюсюлманския свят на моите прадеди, той бил доволен.

Тук, в дома на родителите си, както предписва традицията, новата му жена му родила още един син! Без съмнение майка ми се е чувствала удовлетворена в новата си роля на майка на сина на съпруга си, защото синовете са доста ценени в мюсюлманския свят. Много са молитвите, изречени за дара на сина, малко са молитвите за дъщерите.

Нарекли ме Масуд Ахмед Хан. Ахмед е другото име на пророк Мохамед и от това име произлиза името на нашата общност Ахмедия. При тези обстоятелства е било привилегия да нося името Ахмед.

Сутринта на 30 ноември 1951 г. била хладна в Тарнаб, в северната част на Пакистан, на около тридесет мили от Пешавар. Родителите на майка ми бяха богати собственици на земя и я даваха на наематели, които обработваха полята. Затова че използваха тази земя, фермерите заплащаха с процент от реколтата си на дядо ми. За нещастие дядо ми не бе мъдър човек и в крайна сметка изгуби управлението на земите си, но това е друга история.

По времето на раждането ми дядо ми бил глава на голям род от около двадесет и пет члена. Имал много дъщери и само един син. Първите три или четири години от живота си прекарах в неговия дом и си го спомням, както би го запомнило едно дете, като огромно здание. Беше построено от кирпич, както другите къщи в околността, и вътре бе хладно. В дома имаше около десет или петнадесет стаи, изградени около вътрешен двор. От външната страна бе заобиколен от просторна веранда, която предпазваше стаите от слънцето в горещините, а от верандата нататък на голямо разстояние се простираха асми. Струваше ми се прекрасна къща и ми бе мъчно, когато я напусках. По-късно, когато бях на около седем години, отново отидох там с родителите си, но това бе за последен път.

Дядо ми имаше лична джамия върху земята си, както много други богати собственици на земя по онова време. Дори и днес това не е необичайно. От там пет пъти на ден прозвучаваше адхана, призива за молитва, и всички спирахме, за да се молим.

Аллах-о-Акбар, Аллах-о-Акбар...

Бог е велик, Бог е велик Ашхадо анна Мохамедар-Расулалла Свидетелствам, че Мохамед е Божият пратеник.

Елате на молитва... никой не е достоен за поклонение, освен Аллах.

Гласът на мюецина, който призоваваше верните мюсюлмани на молитва, отекваше по целия чифлик, особено рано сутрин, когато бе тихо и хладно. Ехото сякаш се носеше и носеше.

Това бе един удобен детски свят. Чувствах се защитен в любовта на голямото си семейство, всички живеехме заедно. През онези ранни дни живеех предимно в женски свят, но това може да се каже за всеки, отгледан в мюсюлманска страна. Едва по-късно мъжете започнаха да играят по-съществена роля в живота ми. Баща ми тогава често отсъстваше, както и по-късно. Сякаш никой не знаеше къде отива и макар да го обичах, той не заемаше важна част от живота ми през онези ранни години.

Баща ми е роден в Афганистан. Семейството му били лични хора в селото си в тази закътана земя, дядо ми от бащина страна там бил религиозен водач. Той починал, когато баща ми бил само на няколко месеца, а скоро след това и баба ми починала. През следващите години баща ми живял при брата на майка си (моя пра чичо) в това село, но когато станал на тринадесет се случило нещо, което завинаги променило живота му.

Явно баща ми бил наследил доста собственост, овощни и зеленчукови градини, когато дядо ми починал, и чичо ми бил техен настойник за баща ми. Когато обаче той започнал да израства, някакви хора дошли един ден при него и му казали, че чичо му смята да го убие, за да заграби земите от него! Баща ми се изплашил, но едва две години по-късно все пак избягал.

Стигнал в Квета, голям град близо до югоизточната граница на Афганистан. Квета тогава се намирал в Индия, но по-късно станал част от Пакистан след Разделението през 1947 г. Тук баща ми срещнал един любезен ахмедски мисионер, който го съжалил и го взел в собствения си дом. Накрая баща ми се оженил за дъщерята на този добър човек и им се родили няколко деца.

Една нощ през 1935 г. земетресение сравнило със земята кирпичения град Квета и около шестдесет хиляди души били убити. Сред тях била жената на баща ми и поне две от децата му. По чудо, когато къщата се срутила, баща ми бил защитен от падащите камъни от една врата, която покрила тялото му; по тази причина днес живея!

Когато съм се родил, баща ми бил бодигард на Халифа, или Наследника, водача на ахмедската секта в исляма. Това не бил единственият му източник на средства, обаче. Опитвал много неща. По едно време притежавал малко магазинче за електрически уреди, а след това открил собствена обувна фабрика. Този занаят усвоил, докато бил в Квета, тъй като за мисионерите ахмеди било задължително да научат някакъв занаят. Приятелите ми понякога ме закачаха, като ме наричаха „обущарски син".

Ахмедите, както се наричат, са вероятно около дванадесет милиона. Повечето от тях живеят в Пакистан, макар да има няколко доста големи общини в други части на света, където мисионери ахмеди са занесли учението на своя учител Мирза Гулам Ахмед, например западна Африка и югоизточна Азия.

Гулам Ахмед е роден през около 1835 г. и идва от Кадиан, едно градче на около седемдесет мили от Лахор, много близо източно от днешната граница на Пакистан, в Индия. Бил много посветен мюсюлманин и копнеел да види съживление в исляма. През осемдесетте години на миналия век имал сънища и видения за това и бил убеден, че е обещаният месия, пророкуван в книгите на повечето световни религии, включително Библията, Свещената Книга на християните. Твърдял, че е дошъл в духа и силата на Исус Христос (пророк Иса), но въпреки това имал ниско мнение за християните, последователите на Исус Христос.

Във всички основни положения, освен в две, ахмедите поддържат ортодоксалните мюсюлмански вярвания. Мюсюлманите вярват, че Мохамед е последният и най-великият от Божиите пророци, докато ахмедите твърдят, че Гулам Ахмед трябва да получи специално място като Месия-Водач и че без това вярата е непълна. Ортодоксалните мюсюлмани вярват, че Исус не е умрял на кръста, а направо се е възнесъл на небето. Ахмедите твърдят, че той е починал в Кашмир и претендират, че гробът му и днес може да се види там. Гулам Ахмед учи, че Исус е разпънат на кръст, но е свален от кръста преди да умре и е съживен чрез специален балсам преди да отиде в Кашмир, за да умре там на 120-годишна възраст.

Някои от тези отличителни доктрини на ахмедите се оказаха точно онова, за което Духът на Истината по-късно ме просветли по време на търсенето ми на истина.

След смъртта на Гулам Ахмед се повдигнал спор сред последователите му. Някои смятали, че той е просто муджадид, реформатор, дошъл да очисти исляма, докато други били сигурни, че е пророк и наистина Месията, обещания Махди (водача). През 1914 г., шест години след смъртта на Гулам Ахмед, настъпило явно разделяне. Втората група назначила сина на Гулам Ахмед, Башир-у-Дин, за втори Халиф и се установила в Кадиан, старото село на Гулам Ахмед. Станала известна като Кадианската партия сред онези, които им се противопоставяли, и били по-голямата група. По-малката група се оттеглила в Лахор, който сега е вторият по големина град в Пакистан, и там придобили известност като Лахорската партия.

Баща ми бе от сърце и душа кадианец. Той се преместил в Кадиан малко след смъртта на първата си жена и знам, че се оженил за най-малко две жени там през четиридесетте години. През 1947 г., когато Индия била разделена на Индия и Пакистан по време на Независимостта, баща ми, заедно с много други ахмеди, се преместил в Лахор, за да остане в Пакистан. Като мюсюлмани, те чувствали, че няма да бъдат на сигурно място в Индия и действително хиляди мюсюлмани били убити, докато се опитвали да избягат в Пакистан. Но отново Бог запазил баща ми. Когато той се оженил за майка ми през 1950 г., вече имал голямо семейство. Понякога имам чувството, че това бе най-големият проблем на баща ми! Той сякаш винаги се надяваше, че като вземе нова жена, съдбата ще му се усмихне и той ще стане богат. Това така и не се случи.

Като дете, аз не знаех всичко това. До времето, когато се преместихме в Рабвах, бях на десет години, той бе станал основен център на кадианските ахмеди. Рабвах бе нов град, основан през 1951 г. и бе толкова силно кадиански, че до 1974 г. никой, който не принадлежеше към ахмедите, не можеше да живее там. Именно в Рабвах аз израснах.

От началото на образованието си бях обучен в Корана. Ние бяхме Хора на Книгата и се гордеехме с това, че учим Святата Книга на мюсюлманите наизуст. До десетата си година вече бях научил големи пасажи от Корана наизуст. Всички мюсюлмански деца учат Корана на арабски, защото се вярва, че на този език го е получил Мохамед, но нашият собствен език бе УРДУ.

Святите книги за един мюсюлманин са Таурах (закона), Забур (псалмите), Инджил (евангелието) и Корана. Историите ми бяха познати още от най-ранна възраст; Ной и Авраам ми бяха като стари приятели. Заучените молитви за деня бяха акцента на живота ни и дисциплината от онези времена ме научи на вярност.

Вярвам в Бога; Вярвам в пророците Му; вярвам в ангелите Му; вярвам в Книгите Му; вярвам в Деня на Съда. Благодаря на Бога, който е Бог на всички светове. Той е милосърден и велик към нас. Той е благ Бог и Властелин на Съдния ден. Покажи ни пътя на онези, които си благословил, о, Господи, и не ни оставяй да се отклоним като онези, които са отхвърлили вярата. О, Боже, приеми тази молитва. Амин.

Всяка нощ се молех с майка си, когато тя бе наблизо, или дори с баща си. Като дете се молех или в моята, или в тяхната спалня.

— Мамо, спи ми се. Време е за молитва.

— Точно така, синко, ще те послушам как се молиш — отговаряше майка ми.

Понякога отивах в спалнята на родителите си за молитва и ги сварвах да се карат. Обикновено беше заради някакъв финансов или семеен проблем, а в един случай бе заради честите отсъствия на баща ми.

Една вечер, след като чух още един спор между родителите си заради една от жените на баща ми, си спомням, че си помислих: „Когато порасна и стана достатъчно голям, ще имам само една жена!"

Молитвата бе часовникът на живота ни. Всяка сутрин преди изгрев ние призовавахме Аллах.

Зухаар или обедната молитва съпътстваше деня с неговите задължения и обичайни дейности, след това един час преди залез отново бяхме призовавани на молитва. Когато слънцето залязваше, се молехме отново, а последната молитва за деня бе около осем часа вечерта, но тя не бе строго изисквана, както другите молитви през деня.

Едно нещо ме озадачаваше още отрано, когато се молех, и когато станах на около десет години, разбрах какво бе то. В молитвата преди лягане ме учеха да се моля Бог да благослови Мохамед:

„О, Боже, благослови Мохамед и потомците на Мохамед, както си благословил Авраам и потомците му".

„Но, разсъждавах аз, ако Мохамед е такова благословение за света, тогава защо молим Бог да го благослови?" Макар да бях толкова малък, това ме объркваше, защото някак си нямаше смисъл.

Освен това и тази формула, която се прибавя, когато споменаваме името на Мохамед: „мир на него". Отново се чудех аз, та той няма ли мир, защо трябва да молим мир за него? Ако той от всички хора няма мир, тогава кой би могъл да има Божия мир? Бях в недоумение.

След като научих голяма част от Корана наизуст, започнах да прекарвам много време в ахмедската джамия, като слушах разговорите на старейте. Исках да знам какво прави общността Ахмедия, за да е по-различна от другите мюсюлмани. По това време вече бях осъзнал съществуването на такива различия. В селата наоколо, където живееха ортодоксални мюсюлмани, приятелите ми и аз чувахме обидни думи за ахмедите: „Махайте се от нас, Мизраи Неверници! Езичници! Нечисти!"

Нищо чудно, че животът ни преминаваше най-вече в собствената ни общност. В нейните приети граници бяхме защитени.

Градът ни Рабвах се намираше северозападно от Лахор, близо до една река. Баща ми обичаше реката и често ходеше да лови риба. Понякога мисля, че това е бил неговият начин да избяга от трудностите! Виждах го да се отдалечава с големи крачки с високите си ботуши, с широките кафяви дрехи, върху които мръсотията и праха не личаха, и го нямаше в продължение на часове. За какво мислеше по това време? Изпитваше ли съмненията, които дори в моята ранна възраст започнаха да ме притесняват? Така и не узнах, защото никой баща пакистанец не би споделил такива неща с малкия си син.

Когато бях на десет години, един ден седях в джамията и слушах както обикновено мъжете да разговарят с учителя. Дискусията се насочи към силата на молитвата — нещо, което много ме интересуваше. Тъкмо беше свършила Зухаар и аз чух един от старите хора да казва: „Ако човек, който стои на брега на реката, има вяра в Калима, той би преминал реката, сякаш върви по сухо".

Сърцето ми заби по-бързо. Може ли наистина молитвата да извърши такива неща! Като всички мюсюлмани, аз бях научил Калима от малък. Тихичко станах и се измъкнах от събранието.

Щом се озовах навън, се забързах към реката, която бе на около миля. Застанах задъхан на брега и насочих очи към реката, която течеше тихо в краката ми. Няколко рибари от едно неахмедско село бяха в лодката си, недалеч от мен. Огледах се наоколо, никой не се виждаше. С висок глас повторих свещените думи на Калима: „В името на Аллаха, Благодатния и Милосърдния, вярвам, че няма Бог освен Аллаха и че Мохамед е Неговият Пророк".

Носех сивата си училищна униформа, която се състоеше от шалвари и камиз. Това бяха дълги торбести риза и панталони, обичайни за Патан и Пенджаб. Чудех се дали трябва да съблека дрехите си, после се сетих, че съм дошъл, за да ходя по водата, не да потъвам в нея! Все пак свалих чапалите си, открити сандали на краката.

С несигурни крачки сложих единия си крак във водата. Решимостта ми спадна, като усетих, че не е твърда като речния бряг, но отчаяно закрачих напред в реката. Водата стигна до коленете ми. Мислех си, че ако направя още няколко крачки, ще подейства и ще се окаже, че вървя по водата. Още веднъж казах Калима, решен и готов да даде резултат за мен. Направих още една крачка, но изведнъж речното дъно пропадна под мен и вече не можех да пазя равновесие. Подхлъзнах се и паднах във водата. Страх се вкопчи в гърлото ми. Не можех да плувам! Знаех, че ще се удавя и извиках отчаяно.

О, каква радост да усетиш силните ръце под мишниците си! Някак си рибарите бяха чули виковете ми и бяха дошли с лодката да ме спасят. Плачех от срам и яд, когато те ме издърпаха на лодката си. Когато се поуспокоих малко, единият от тях ми каза:

— Е, баба, каква странна идея, нали? Защо се опитваш да плуваш с дрехите?

Отново започнах да плача, като осъзнах колко близо съм бил до смъртта. Освен това се страхувах и реших да им кажа истината. Не смеех да ги погледна, като им признах:

— Съжалявам, но си мислех, че ако кажа Калима с вяра, ще мога да ходя по водата.

Още докато го изговарях, осъзнах колко невероятно звучи. Какво щяха да си помислят тези мъже? Те ме изгледаха изненадани, след това единият от тях отметна глава и се разсмя високо и нелюбезно:

— О, момче, та ти си езичник. Баща ти е езичник, майка ти е езичничка, цялото ти семейство е кадиани, Мирзаи. Как можеш ти, нечист човек, да вярваш, че Бог ще те чуе? Наистина ли мислиш, че можеш да изрецитираш свещената Калима и да пресечеш реката сух! Махай се оттук, невернико, и кажи на семейството си да станат мюсюлмани и след това се върни тук и опитай отново! Бягай, че иначе ще те удавя!

Той имаше такъв заплашителен вид, че бях ужасен. Още щом лодката стигна до брега, се измъкнах от ръцете му, скочих на брега и хукнах към селото. Бях завладян от срам и, сега, след като се бях успокоил от страха си, от гняв към Бога, че не бе отговорил на молитвата ми. Тази мисъл ме изгаряше, докато вървях към къщи. Краката ми бяха разранени, защото бях изгубил сандалите си по време на нещастния си опит и се страхувах от гнева на баща си, когато открие, че липсват. Дрехите ми вече бяха изсъхнали, но как щях да обясня загубата на сандалите? Чувствах се самотен и изплашен.

Стана точно както се опасявах. Майка ми скочи върху мен, още щом се прибрах у дома:

— Къде беше досега, Масуд? Къде беше, че те нямаше толкова време?

Не можех да й отговоря и майка ми ме наби още там на място. По-късно, когато баща ми се върна, тя му каза за отсъствието ми от дома и той на свой ред викна по мен. Все още си спомням срама, който изпитах, когато при звука на гневния му повишен глас изгубих контрол над себе си. Петното върху дрехите ми беше като петно върху душата ми. Затова им повторих цялата история. Сестра ми и майка ми се разсмяха, като разказах как съм се опитал да ходя по водата, но баща ми ме погледна сериозно, когато пророних през сълзи:

— Но, татко, ние... ние сме мюсюлмани, нали? Защо той ни нарече езичници? Езичници са съществували по времето на пророк Мохамед и коранът казва, че са го обиждали и притеснявали. Ние не сме такива! Ние вярваме в Корана и изричаме молитвите си по пет пъти на ден. Защо този човек казва, че сме езичници?

Аз хълцах и баща ми ме погледна мълчаливо. Като не получих отговор, събрах кураж и промълвих:

— Искам да знам тези неща, татко. Чел съм за тях и съм ги изучавал сам.

Баща ми сякаш се бе умислил и не ме чуваше, но накрая рече:

— Твърде млад си за такива неща, Масуд. Когато пораснеш, ще започнеш да разбираш религиозните въпроси. Сега не мога да говоря с теб. Утре ще приказвам с учителя ти. Ела сега, време е за лягане.

Той не говореше нежно, но през цялата вечер единствената мисъл в ума ми бе, че баща ми ще се оплаче на учителя Мохамед Исмаил и той ще ме набие.

Бях съвсем объркан, когато си лягах. Винаги съм бил любознателно дете и този инцидент ме разстрои. Думата „езичник" продължаваше да звучи в ушите ми, а когато се сетех за гнева на учителя, кръвта ми се смразяваше. Изрецитирах всички молитви, които знаех, но основното ми чувство не беше страх, а гняв — към Аллаха! Защо ме бе предал? Защо не бе отговорил на молитвата ми? Нима се мамех?

— О, Аллах — казах му сърдито — нима не разбираш друг език освен арабски? Затова ли не чуваш молитвите на урду или пашту? Затова ли не разбра какво исках да направя? Или не пожела да ме чуеш?

Сърдиш ли ми се, както ми се сърдят родителите ми?

Обърнах лице към стената и поплаках за изгубените мечти на детството.

Тази нощ, докато сънувах, стигнах до кръстопътя. Загубих се и моят Баща ме прегърна и утеши, а след това ме върна у дома...

До 1972 г., когато всички ахмедски училища и колежи бяха национализирани и присъединени към пакистанската училищна система, ахмедите предпочитаха да посещават единствената образователна институция, поддържана от ахмедското движение. Като дете аз също ходех на ахмедско училище. Обичах училището и много уважавах Мирза Мохамед Исмаил, учителя си.

Мохамед Исмаил бе възрастен човек с дълга бяла брада. Повечето ахмеди имаха къси, подрязанибради като баща ми, но брадата на Мохамед Исмаил стигаше до гърдите му. Той беше доста крехък, но се славеше като учен човек в Рабвах, заради многото книги, които притежаваше. Беше образован човек с големи познания върху исляма. Младите му ученици трябва да са му създавали доста грижи понякога.

В деня след опита си да ходя по реката седнах отново в класната стая, като чувствах доста голяма уплаха и притеснение. Какво ли бе докладвал баща ми на Мохамед Исмаил? Както обикновено учителят ни прочете списъка и след като провери присъстват ли всички ученици, ме повика пред класа.

— Масуд, получих оплакване от баща ти. Трябва да казваш на родителите си къде ходиш, млади момко. Ако се беше удавил, какво щяха да правят? Внимавай следващия път.

С тези думи, той ме освободи. Аз избъбрих някаква благодарност с уважение, но продължих да стоя пред него, като исках да му разкажа за съня си. Накрая той каза:

— Какво има, Масуд?

— Господине — казах аз — сънувах сън... снощи... Той ме погледна замислено.

— Сън?


После тихо, сякаш говореше на себе си:

— Значи и ти.

Почувствах трепета на възбудата. И той е сънувал! Старецът наистина му е споделил! Възможно ли бе?... Но той отново ми говореше:

— Какво сънува, синко?

Той ме поведе настрани, за да не чува класът, и аз му разказах съня си. Учителят се замисли дълбоко и след това каза просто:

— Масуд, не разказвай на никого за това. Разбираш ли?

Аз кимнах покорно, а сърцето ми пееше. Някак си, макар да не разбирах всичко, сякаш Аллах все пак бе загрижен за мен. Въпреки вчерашното фиаско, въпреки боя и сълзите, той бе там и бе загрижен...



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница