Книга 1 пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се



страница1/20
Дата23.07.2016
Размер5.31 Mb.
#1624
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20
Разбулената Изида
Елена Блаватска

том 1 книга 1

ПРЕД ЗАВЕСАТА

„Джоан, изнесете нашите развяващи се

знамена на крепостните стени!"

„Крал Хенрих VI". Акт 4.

„Моят живот беше посветен на изучаването

на човека, на неговата съдба и щастие."

Дж. Р. Бюкенън М.

„Очерци от лекции по антропология"

Казват ни, че са изминали деветнадесет века от епохата, когато нощта на езичеството е била разсеяна за първи път от божествената светлина, на християнството; и че са изтекли два и половина века, откакто лампата на съвременната наука отново е започнала да свети в мрака на вековното невежество. От нас се иска да повярваме, че именно през посочените епохи са се появили истинските успехи в нравственото и интелектуалното развитие на нашата раса. Древните философи, виждате ли, са били достатъчно добри за своето време и тогавашните поколения, но са неграмотни в сравнение със съвременните мъже на науката. Етиката на езичеството може и да е отговаряла на изискванията на некултурните народи на древността, но това е било само до момента, в който появата на сияещата „Витлеемска звезда" указала ясния път към нравственото усъвършенстване и спасение. В древността животинското е било правило, а добродетелта и духовността - изключение. Сега даже и най-тъпият може да прочете волята на Бога в думите на неговото откровение; хората вече имат достатъчно силни подбуди да станат добри и те постепенно стават все по-добри.

Такива са твърденията, но какви са фактите? От една страна - лишено от духовност, догматично, често развратено духовен­ство; множество секти и три воюващи помежду си велики рели­гии; разногласия вместо единство, догмата без доказателства, обичащи сензацията проповедници, стремящи се към богатство и удоволствия енориаши, лицемерие и престорено благочестие, породени от тираничните крайности на възгледите; именно иск­реността и действителното благочестие стават изключение. От друга страна - научни хипотези, построени върху пясък; отсъст­вие дори на един въпрос, по който да е постигнато съгласие; яростни конфликти и завист; общ уклон към материализъм.

Смъртна схватка между науката и теологията за правото на непогрешимост - един „хилядолетен конфликт".

В Рим, в тази самозвана твърдина на християнството, мнимият наследник на креслото на Петър подкопава обществения ред чрез своята невидима, но всеобхватна мрежа от предани лицемерни агенти, насъсквайки ги да революционизират Европа, за да запази своето временно духовно върховенство. Ние го виждаме (наричащ себе си „викарий на Христос") да се побратимява с антихристиянското мюсюлманство срещу християнската нация, публично призовавайки Божието благословение за оръжието на тези, които с огън и меч са препятствали претенциите на (неговия) Христос за божественост.

В Берлин, една от великите крепости на учеността, професорите на съвременните точни науки, обръщайки гръб на прославените резултати на просвещението след ерата на Галилей, угасиха свещта на великия флорентинец, опитвайки се да докажат, че цялата хелиоцентрична система и дори самото въртене на земята са просто измамливи мечти на заблудили се учени. Нютон и всички древни и съвременни астрономи са-представени като ловки манипулатори на числа, опитващи се да докажат неподдаващи се на проверка проблеми.1

• Между тези два борещи се титана - науката и теологията - се намира шашардисаната публика, губеща вяра в безсмъртието на човека и в съществуването на божества и бързо потъваща към нивото на чисто животинското съществуване. Такава е картината на настоящия момент, осветена от сияещото пладненско слънце на християнската и на научната вяра.

Ще бъде ли справедливо да се осъди на пребиване с камъни най-смиреният и скромен от критичните автори само за това, че напълно ще отхвърли авторитета и на единия, и на другия от сражаващите се противници? Не трябва ли да приемем за истина афоризма на нашия век, изказан от Хораций: „Аз не приемам безусловно възгледите на нито един човек, жив или мъртъв."2 Такъв, във всеки случай, ще бъде нашият девиз, и ние възнаме­ряваме да се ръководим от този принцип в рамките на целия предлаган труд.

Измежду многото необикновени кълнове на нашия век стран­ното вероучение на така наречените спиритисти [вж. разликата между понятията спиритизъм и спиритуализъм - бел. ред.] възникна сред разпадащите се остатъци на религията на самоз­ваното откровение и на материалистичните философии и засега само то предлага последно убежище за компромиса между тях. Този неочакван дух на дохристиянските времена беше посрещнат от нашия трезв и позитивен век не много гостоприемно и това не трябва да ни учудва. Времената странно се промениха. Съвсем неотдавна един добре известен бруклински проповедник много точно посочи в своята проповед, че ако Исус можеше отново да се появи на земята и се държеше на улиците на Ню Йорк така, както се е държал на улиците на Йерусалим, той би попаднал веднага в затвора.

Какъв вид срещи може при това положение да очаква спиритизмът? Действително, този мъдър чужденец на пръв поглед не изглежда нито привлекателен, нито многообещаващ. Уродлив и неугледен като дете на седем бавачки, той излиза от своето ранно детство куц и осакатен. Враговете му са многобройни, а прияте­лите и защитниците - шепа хора. Но какво от това? Кога истината е била приемана отведнъж, „априори"? Това, че привържениците на спиритизма в своя фанатизъм преувеличиха неговите възмож­ности и останаха слепи към неговото несъвършенство, не ни дава основание да се съмняваме в неговата реалност. Подправянето е невъзможно, когато няма какво да бъде подправено. Самият фанатизъм на спиритистите е доказателство за истинността и реалността на техните феномени. Те ни дават факти, които можем да изследваме, а не твърдения, на които трябва да вярваме без доказателства. Милиони разумни мъже и жени не могат колективно да се поддадат на халюцинации. Така, докато духо­венството, придържайки се към собствените си тълкувания на Библията, и науката, съобразяваща се единствено със създадения от нея „Кодекс" на възможното в природата, отказват даже да изслушат спиритистите - истинската наука и истинската религия мълчат и със сериозен вид изчакват какво ще се случи по-нататък.

Целият въпрос за феномените се основава на правилното разбиране на старата философия. Към кого трябва да се обърнем в своето недоумение, ако не към древните мъдреци, при положе­ние че под предлога на суеверието съвременната наука отказва да. ни даде обяснение. Нека да ги попитаме какво знаят те за истинската наука и религия; няма да стигаме до подробности, а ще се опитаме да обхванем в цялата широта на разбирането тези истини-близнаци, толкова силни, когато са обединени, и толкова слаби в своето разединение.

Освен това за нас може да бъде полезно да сравним тази прехвалена наука с древното невежество, както и усъвършенстваната съвременна теология с „тайната доктрина" на древната универсална религия. Може би по този начин ще намерим неутрална почва, откъдето да можем да извличаме полза и от двете едновременно.

Само философията на Платон, в качеството си на внимателно разработен компендий3 на трудно разбираемите древноиндийски системи, може да ни даде тази неутрална почва. Макар че са изминали повече от двадесет и два века от смъртта на Платон4, много велики умове и до днес са заети с изучаването на неговото творчество. Той е бил в най-пълния смисъл на думата световен тълкувател. Този най-велик философ на дохристиянската ера точно е отразявал в своите съчинения духовността и метафизич­ните възгледи на ведическите философи, живели хилядолетия преди него.

Може да се забележи как Вяса, Джаймини, Калила, Врихас-пати, Сумата и много други, независимо от вековете, които ги делят, са оставили своя незаличим печат върху трудовете на . Платон и последователите на неговата школа. По този начин , безспорно стигаме до извода, че на Платон и на древните индийски мъдреци е била разкрита една и съща мъдрост. И ако тази мъдрост е могла да надживее изпитанията на времето, то каква друга може да бъде тя, освен божествена и вечна?

Платон учеше, че справедливостта5 съществува в душата на човека и представлява неговата най-голяма добродетел. „Хората, пропорционално на своя разум, признаваха трансцеденталното изискване." Все пак коментаторите почти единодушно игнорира­ха всеки абзац, свидетелстващ, че метафизиката е основана на здрав фундамент, а не на абстрактни концепции.

Платон обаче не е могъл да приеме философия, лишена от духовни стремежи - за него тези две неща винаги са представ­лявали едно цяло. За този гръцки мъдрец е съществувала само една единствена цел - реалното -знание. Той е считал, че истински философ или изследовател на истината може да бъде само този, който притежава знание за реално съществуващото, т.е. за противоположното на това, което се увеличава и намалява, развива се и се унищожава в определена цикличност.

„Отвъд всички крайни съществувания и второстепенни при­чини, над всички закони, идеи и принципи съществува РАЗУМ или УМ (дух) - първият от всички принципи, Върховната идея, на която са основани всички други идеи, Монархът и Законода­телят на Вселената, единната субстанция, от която всички неща са получили своето начало и същност. Това е първопричината за целия ред и хармония, за красотата, превъзходството и доброде­телите, пронизващи цялата Вселена, представяна във възвишена форма като Върховно Добро, Бог над всичко съществуващо."6 Той не е нито разум, нито истина, а „техният Баща". Въпреки че тази вечна същност на нещата не се възприема от нашите физически сетива, тя е постижима за умовете на тези, които не са упорити глупци. „На вас - казал Исус на своите избрани ученици - е дадено да познаете тайните на Царството небесно, но на тях не е дадено. Затова им говоря в притчи (алегории), защото те, гледайки - не виждат, и слушайки - не чуват и не осъзнават."7

Порфирий Неоплатоник свидетелства, че философията на Платон се е преподавала в мистериите. Много хора са се съмнявали и отхвърляли това твърдение, а Лобек в своя „Аглао-фомус" стига даже до такава крайност, че (с цел да разпали въображението) представя свещените оргии като нещо повече от празно представление. И това се прави въпреки обстоятелството, че Атина и Гърция на всеки пет години (в продължение на повече от двадесет века) са посещавани, за да се наблюдават Елевзинските мистерии - един тържествен религиозен ритуал. Августин, Папа-епископ Хипо, е направил разяснения във връзка с тези твърдения. Той е заявил, че ученията на александрийските платоници са съвпадали с езотерични учения на първите после­дователи на Платон и характеризира Плотин като ученик на Платон. Той посочва и мотивите, заставили великия философ да прикрие вътрешния смисъл на това, на което е учел8. Що се отнася до митовете, Платон заявява в „Горги" и „Федон", че „митовете съдържат велики истини, достойни да бъдат търсени". Коментаторите обаче толкова слабо са познавали великия фило­соф, че са били принудени да признаят, че не знаят „къде завършва доктриналното и къде започва митичното".

Платон разсеял суеверията и преувеличените теории на своето време по отношение на магиите и демоните и ги развил в разумни теории и метафизични концепции. Възможно е те да не са съответствали напълно на индуктивния метод на разсъждение, установен от Аристотел, но все пак те във висша степен удовлет­воряват онези, които възприемат заобикалящия ги свят чрез своята висша способност за вътрешно зрение, чрез интуицията, в качеството й на критерий при утвърждаването на истината.

Основавайки цялото си учение на съществуването на Върховен Разум, Платон учел, че духът, или разумната човешка душа, бидейки „породена от Божествен Баща", притежава сходно или даже еднородно естество с това на Божеството и е способна да съзерцава вечните реалности. Способността да се съзерцава действителността пряко и непосредствено принадлежи само на Бога; стремежът към подобно знание е именно това, което в действителност означава думата „философия" - любов към мъд­ростта. Любовта към истината е вродена любов към доброто; доминирайки над всички останали желания на душата, пречист­вайки я, приобщавайки я към божественото и насочвайки всяко действие на индивида, тя възвишава човека до съпричастие и общуване с божественото и възстановява у него подобието Божие. „Този полет - казва Платон - се състои в превръщането на човека в подобие на Бога и когато това бъде усвоено, човек придобива справедливост и свята мъдрост."

Като основа за това усвояване винаги се посочва предсъществуването на духа, или ноуса. В алегорията с колесницата и крилатите коне, дадена във „Федра", той представя психическата природа като сложна и двойствена: тхумос, или епитхумична част, образувана от субстанцията на феноменалния свят; и тхумеоидес, чиято същност е свързана със света на вечността. Сегашният земен живот е падение и наказание за човека. Душата обитава „една гробница, която ние наричаме тяло" и (бидейки въплътен преди преобразяването) поетичният, или духовен, еле­мент се намира в „спящо състояние". Следователно животът е по-скоро сън, отколкото действителност. Подобно на пленниците от подземната пещера, описани в „Република", нашите гърбове са обърнати към светлината и виждайки единствено сенките на предметите, ние мислим, че те са реалността. Не е ли това идеята за Майа, или илюзията на сетивата във физическия живот, която е характерна черта на будистката философия? Тези сенки обаче, ако не сме се отдали напълно във властта на чувствената природа, пробуждат у нас смътни спомени за онзи висш свят, в който някога сме били.

„Заключеният дух има някои неясни и затаени спомени за своето състояние на блаженство до началото на цикъла на ражданията и смътни желания да се върне към него." Задача на философията е да освободи душата от оковите на чувствата и да я издигне в царството на чистата мисъл, към съзерцанието на вечната истина, доброта и красота. „Душата - казва Платон - не може да се въплъти в човешка форма, ако никога не е видяла истината. Това са спомени за видяното от нашата душа по-рано, когато е витала заедно с Божеството, презирайки нещата, за които сега казваме, че съществуват, и обръщайки внимание само на това, което действително реално съществува. Това е причи­ната духът на философа (или изучаващия висшата истина) да се чувства окрилен, но той с всички сили се старае да държи в ума си тези неща, чието съзерцание създава връзка със самото Божество. Чрез правилното използване на спомените за предиш­ния живот и постоянното самоусъвършенстване във висшите мистерии човек става истински съвършен - посветен в божестве­ната мъдрост."

Така започваме да разбираме защо най-възвишените сцени в мистериите са извършвани винаги нощем. Животът на вътрешния дух означава смърт за външното естество, а нощта на физическия свят съответства на деня на духовния свят. Дионис е нощното слънце, затова той е почитан повече, отколкото Хелиос -дневното светило. В мистериите са били символизирани условията на предсъществуването на духа и душата, падението на последната в земния живот и Хадес, тежестите на този живот, очистването на душата, връщането й към божественото блаженство и съеди­няването й отново с духа. Теон (от Смирна) успешно приравня­вал философията към мистичните обреди: „Философията - казвал той - може да бъде наречена посвещение в истинските съкровени тайни и в действителните мистерии". Посвещението има пет степени: I - предварително очистване; II - допускане до участие в тайните обреди; III - епоптично откровение; IV - обличане или възкачване на трона; V - последната степен, произтичаща от всички преходни, отбелязва вътрешното единение с Бога и из­ползването на знанията, който се появяват в резултат на близкото общуване с божествените същества... Платон обозначава това състояние с понятието „епоптея", или персонално, съвършено съзерцание на нещата, които са били предчувствани смътно и интуитивно, както и на абсолютните истини и идеи. Той счита също така обвиването на главата и короноването за аналогия на властта, която посветеният приема от своите наставници -властта да поведе другите към такова съзерцание. Петата степен - това е най-висшето щастие, което, според Платон, представлява присъединяване към божествеността и асимилирането й дотол­кова, доколкото позволява човешката природа.9

Такъв е платонизмът. „От Платон изхожда всичко - казва Ралф Емерсон, - за което пишат и спорят мислителите." Той е побрал в себе си цялото знание на своето време - гръцкото, после питагорейското в Италия и накрая всичко, което е можел да получи в Египет и на Изток. Той е бил гений с такава всеобхватна мисъл, че цялата философия на Европа и Азия е вплетена в неговите учения. И като допълнение към своята висока философ­ска култура и способности той е притежавал душа и талант на поет.

Последователите на Платон (като цяло) строго са се придър­жали към неговата философска концепция. Някои обаче,подобно на Ксенократ, са си позволили доста смели спекулации. Спевсип, племенник и наследник на великия философ, е автор на „Анализ на числата" - трактат за питагорейските числа. Макар че не е споменат по име, изглежда той е бил противникът, към когото е отправил своята критика Аристотел, когато е коментирал цитата от аргументацията на Платон против учението на Питагор, посочващ, че всички неща сами по сеое си са числа, или (по-точно) - неотделими от числата. Той е положил големи усилия, за да докаже, че учението на Платон за идеите същест­вено са различава от питагорейската доктрина, твърдяща, че числата и величините съществуват отделно от нещата. Според него, Платон е учел, че не може да съществува реално познание, ако предметът на това познание не бъде изнесен зад пределите на трезвото мислене. Аристотел обаче не е заслужаващ доверие свидетел. Той е изкривявал учението на Платон и почти е парирал доктрината на Питагор. Съществува канон за тълкуванията, от който трябва да се ръководим при анализа на всички философски позиции: „Човешкият ум, под действието на своите собствени закони, винаги е бил принуден да храни едни и същи основни идеи, а човешкото сърце - едни и същи човешки чувства във всички векове." Без съмнение Питагор е привличал най-дълбо­ките интелектуални симпатии на своя век и неговото учение е оказало голямо въздействие върху ума на Платон. Неговата главна идея се е състояла в това, че съществува постоянен принцип на единство, скрит под формите, измененията и другите феномени на Вселената. Според Аристотел, Платон учел, че „числата представляват мъртви примитиви на всички същности". Ритер поддържал мнението, че това изказване трябва да се тълкува в символичен план, което без съмнение е правилен подход.

Аристотел продължава да асоциира тези числа с „формите" и „идеите" на Платон. Той даже настоява, че Платон е казал „формите са числа" и че „идеите съществуват като нещо вещес­твено, те са реални същества". Платон обаче не е учел на това. Той е твърдял, че крайната цел е Висшето Благо. „Идеите са обекти за осъзнаване от човешкия разсъдък и са атрибути на Божествения Разум."10 Той също така никога не е казвал „фор­мите са числа". Това, което действително е твърдял, се намира в „Тимей": „Бог е създавал, според възникването на битието, чрез форми и числа."

Съвременната наука признава, че всички висши природни закони могат да бъдат изразени в количествена форма. Това несъмнено е по-пълна разработка и по-изчерпателно потвържде­ние на учението на Питагор. Числата са били считани за най-добрите изразители на законите на хармонията, които съ­ществуват в Космоса. Ние знаем също така, че в химията учението за атомите и техните комбинации се базира върху числени зависимости. Както се изрази Арчел Батлър, „по тази причина светът (във всичките си области) представлява жива аритметика в своето постъпателно развитие и реализирана гео­метрия в своя покой".

Ключ към питагорейските догми е общата формула за единс­тво в множествеността; единно, преминаващо в множество и еманиращо множества. Това е древната доктрина за еманирането, предадена с няколко думи. Апостол Павел също я е приемал като вярна. „Всичко е от него и чрез него и в него се съдържа." Това е, както ще видите, чисто индийско и Браманично учение.

„Когато разтварянето (Пралайя) е достигнало своя край, Великата Същност (Пара-Атма или Пара-Пуруша) - Господ, съществуващ сам по себе си, от когото и чрез когото всичко е и ще бъде... решил да еманира от своята собствена субстанция различните твари."11

Мистичната декада 1+2+3+4=10 е израз на същата идея. Едно символизира Бог, две - материята, три - комбинацията на Монадата и Диадата (единица и двойка), съчетаваща в себе си природата и на двете и символизираща феноменалния свят; Тетрадата, или формата на усъвършенстването, изразява тяхната пустота; а Декадата, или сумата от всички тях, включва в себе си целия космос. Вселената е комбинация от хиляди елементи и все пак тя е израз на единния дух — хаос за сетивата и космос за разума.

Цялата тази комбинация от числа, изразяваща идеята на творението, е с индийски произход. Съществото, имащо битие само по себе си (Свайямбху или Свайямбхува) е ЕДИННО. То еманира от себе си творящата мощ — Брама или Пуруша (божественото мъжко начало) и единният се превръща в Двама; от този двоен съюз на чисто интелектуалния принцип с този на материята произлиза третият - Вирадж, или феноменалният свят. От тази невидима и непознаваема троица, Траманическата Три-мурти, произлиза втората триада, която съчетава три сили -творяща, съхраняваща и преобразуваща. Те се олицетворяват от Брама, Вишну и Шива, но все пак са слети в ЕДИНСТВО. Брама, или както е наречен във Ведите - Триденди, е трояко проявен Бог, от когото е произлязло символичното АУМ (съкращението на Тримурти). И единствено чрез тази троица, винаги действена и осезаема за всички наши сетива, невидимият, но познаваем Манас може да се проявява в света на смъртните. Когато той става ШАРИРА, или този, който приема видима форма, той олицетворява всички принципи на материята и всички зародиши на живота, той е Пуруша - трилик бог, или тройна сила, същност на Ведичната триада. „Нека брамините да знаят свещената сричка АУМ, три думи от Савитра, и нека всеки ден четат Ведите" (Ману, том 4, свитък 125).

„След създаването на Вселената, Този, чиято власт е непос­тижима, изчезнал отново, бидейки погълнат от Височайшата Душа... Отдалечавайки се в първоначалния мрак, Великата Душа остава в непознаваемото, лишена от форма...

Когато отново се съедини с най-фините елементарни принци­пи, тя ще влезе в растителното или животинското семе и във всяко от тях ще приеме нова форма.

Така, редувайки активността с покой, Неизменното Същество вечно заставя да оживяват и умират всички съществуващи твари, както активните, така и инертните" (Ману, том I, свитък 5 и други).

Който е изучавал Питагор и неговите разсъждения за Монадата, която след като е еманирала Диадата, се потопява в мълчание и мрак и по този начин създава Триада — за него ще е разбираемо откъде е дошла философията на великия самоски Мъдрец и след него - на Сократ и Платон.

Изглежда Спевсип е учел, че психичната (или туматична) душа е също така безсмъртна, както духовната или разумна душа; понататьк ще се запознаем с неговите аргументи. Той (подобно на Аристотел в неговите търсения за душата) направил от ефира елемент; по този начин се получили пет първоначални елемента, който съответствали на петте разпространени геометрични фи­гури. Това се превърнало в доктрина на Александрийската школа12. Първоначалният Единен не е съществувал в смисъла, в който ние разбираме това понятие. Докато той не се е съединил с много неща - еманирани съществувания (Монада и Диада), -нито едно същество не е било създадено. Почитаното Тчидоу, като нещо проявено, обитава както в центъра, така и в окръжността, но това е само отражение на Божеството - Световната Душа.13 В това учение ние намираме духа на Езотеричния будизъм.

Човешката идея за бога е образ на ослепяващата светлина, който той вижда в кривото огледало на своята душа, но това в действителност не е Бог, а само неговото отражение. Неговият блясък и слава са там, а, онова, което човек вижда, е само светлината на неговия собствен дух - това е всичко, което той е способен да види. Колкото по-ясно е огледалото, толкова по-светло ще е божественото изображение. Външният свят обаче не може да се наблюдава в същото време. При екстатичния йога (озарения ясновидец) духът ще сияе като пладненско слънце, а при станалия жертва на земните влечения това сияние ще изчезне, защото огледалото е затъмнено с петната на материята. Такива хора отричат своя Бог и са готови с един удар да лишат човечеството от душа.

Няма БОГ? Няма ДУША? Това е страшна, разрушителна мисъл! Един довеждащ до подлуда кошмар на безразсъдния атеист, показващ пред трескавия му поглед някаква уродлива непрекъсната процесия от искри на космическата материя, от никого несъздадена, самопоявяваща се, самосъща и саморазвиваща се; и това АЗ не е АЗ, защото то е никой и нищо, не идва отникъде и няма движеща (го) причина, защото няма никаква Първопричина и всичко стремително се носи наникъде. И всичко това се извършва в кръга на Вечността, сляпа, инертна и БЕЗПРИЧИННА. Какво, в сравнение с това, е будистката Нирвана даже в тази неправилна форма, в която някои я разбират? Нирваната е предшествана от безбройни трансформа­ции на духа и метапсихози (в течение на които съществото нито за секунда не губи чувство за собствената си индивидуалност), които могат да продължават милиони векове, докато не бъде достигнато крайното НИЩО.

Въпреки че някои поставят Спевсип по-ниско от Аристотел, светът му е задължен за определението и обяснението на много неща, които Платон е оставил завоалирани в своето учение за Сетивното и Идеалното. Неговата максима е била: „Нематери­алното се познава чрез научна мисъл, а материалното се изучава чрез научно възприятие".

Ксенократ е изложил много от ненаписаните теории и учения на своя учител. Той също високо оценявал питагорейското учение за системата на числата и математиката на Питагор като цяло. Признавайки само три степени на познанието - Мисъл, Възпри­ятие и Озарение (интуитивно познание) - той вярвал, че на първото принадлежи всичко онова, което се намира зад небесния предел; на Възприятието предоставял това, което е в небесата, а на Интуицията - самите небеса.

Ние отново намираме тези теории (изразени с почти същите думи) в Манава-Дхарма-Шастра, където за създаването на чове­ка се казва следното: „Той (Височайшият) е извлякъл от своята собствена същност безсмъртното дихание, което не загива, и на тази душа на съществото той дал Аанкара (самосъзнание), или върховен водач". После той дал на човешката душа разум, образуван от три качества и пет органа за външни възприятия. Тези три качества са Разум, Съзнание (Съвест) и Воля. Те съответстват на Мисълта, Възприятието и Озарението при Ксенократ. Връзката на числата с идеите е била разработена от него по-добре, отколкото у Спеусипус, и той надминал Платон в определението на учението за Невидимото. Свеждайки ги да идеални първични елементи, той показал, че всяка фигура и форма е произлязла от най-тънка неделима линия. Ксенократ, подобно на Платон, вярвал в същите теории за човешката душа (представящи я като число). Това е очевидно, въпреки че Арис­тотел не го приема, противоречейки и на всички други учения на този философ. Това служи като окончателно доказателство, че много от ученията на Платон са се предавали устно, даже ако приемем, че не Платон, а Ксенократ е първият създател на теорията за неделимите (безкрайно малки) величини. Платон извежда душата от число и я нарича самопроизволно движещо се число. Теофаст отбелязва, че той е разработил теорията за душата по-добре от всеки друг платоник. Той я поставил в основата на своята космологична доктрина и доказал необходимостта от съществуването във всички части на вселенското пространство на последователни, постепенно нарастващи групи от живи, мис­лещи и духовни същества.14 Той представя човешката душа като сложно образувание, състоящо се от най-духовните свойства на Монадата и Диадата и обединяващо в себе си техните принципи. Говорейки за елементите като за божествени сили и богове, нито той самият, нито другите философи са влагали в това някакви антропоморфни идеи. Крише показва, че той ги нарича богове само с цел тези елементарни сили да не се смесват в човешките представи с демоните на невидимия свят (елементарните духо­ве).15 Доколкото Световната душа насища целия Космос, дотол­кова и животните трябва да имат в себе си нещо божествено.16 Това съвпада с доктрините на будистите и херметиците, а Ману надарява с жива душа даже растенията и най-малките тревички.

Демоните, според тези теории, са междинни същества между божественото съвършенство и човешката греховност17; той ги дели на класове, като всеки клас се дели на още много подкласове. Той обаче точно и ясно посочва, че индивидуалната, или лична душа е водещ ангел-пазител за всеки човек и че никакъв демон няма над нас по-голяма власт, отколкото нашия собствен. Сле­дователно Даймон на Сократ е бог или божествено същество, което го е вдъхновявало през целия му живот. От човека зависи дали ще отвори, или ще затвори своите възприятия за божестве­ния глас. Подобно на Спеусипус, той е приписвал безсмъртие на психическото тяло, или неразумната душа... Някои херметически философи обаче учели, че душата притежава самостоятелно съществуване, което продължава само дотогава (при нейните преминавания през различните сфери), докато в нея съществуват някакви материални или земни частици, а когато напълно се очисти от тях, тя се унищожава и само нейната квинтесенция се слива със своя божествен дух (разумната душа), след което те двете стават едно.

Зелер разказва, че Ксенократ забранявал да се приема живо­тинска храна (месо) не защото приписвал на животните някакво сродство с човека, както им приписва съзнание за бога, а по напълно противоположна причина - „да не би неразумността на животинската душа да придобие някакво влияние върху нас".18 Ние обаче предполагаме, че той е говорел така, защото (подобно на Питагор) е имал за учители и за образец поведението на индийските мъдреци. Цицерон е писал, че Ксенократ презира всичко, освен висшите добродетели.19 „Да се освободим от под­чинеността на чувственото съществуване, да победим Титаническите елементи в нашата земна природа с помощта на божестве­ната същност — това е нашата задача." Зелер му приписва думите: „Чистотата, даже в тайните мечтания на сърцето, е наше върхов­но задължение и само философията и посвещението в Мистериите ни помагат да достигнем тази цел."20

Крентор, друг философ, свързан от самото начало с Академи­ята на Платон, смятал, че човешката душа е създадена от първичната субстанция на всички, неща — от Монадата, или Единното, и от Диадата, или Двойното. Плутарх подробно говори за този философ, който (като своя учител) вярвал, че душите, измъчващи се в земните тела, търпят наказание и се намират в изгнание.

Хераклит, въпреки съмненията на някои критици доколко строго се е придържал към първоначалната философия на Пла­тон21, е учел на същата етика. Зелер ни го представя като учител, който (подобно на Гицетас и Екфантус) споделял питагорейското учение за денонощното въртене на Земята и за неподвижността на някои звезди, но добавя, че Хераклит не е знаел за годишното въртене на Земята около Слънцето и за хелиоцентричната сис­тема. Ние обаче имаме достоверни доказателства, че хелиоцент­ричната система е преподавана в мистериите и че Сократ е умрял по обвинение в разгласяване на свещените тайни. Хераклит напълно приел питагореиските и платоническите възгледи за човешката душа и нейните свойства. Той я описва като светеща ефирна същност и твърди, че душите обитават „Млечния път", преди да се спуснат в зараждане, или подлунно съществуване. Неговите демони, или духове, притежават въздушни или парообразни тела.

В „Епиномис" намираме цялостно изложение на доктрината за питагореиските числа и тяхното съотношение със сътворения свят. Като истински платоник авторът на този труд твърди, че мъдростта може да бъде достигната само с детайлно изучаване на окултната природа на творението, тъй като единствено това ни дава увереност в блаженото съществуване след смъртта. Много от размислите в този трактат са по отношение на безсмъртието, но авторът добавя, че ние можем да достигнем това знание само чрез пълно усвояване на знанието за числата, тъй като човек, неспособен да различи правата от кривата линия, никога няма да има достатъчно мъдрост, за да достигне до математично предста­вяне на невидимото, т.е. ние трябва да се убедим в обективното съществуване на нашата душа (астралното тяло), преди да осъзнаем, че притежаваме божествен и безсмъртен дух. Ямблих казва същото, добавяйки, че това е тайната на висшето посвеще­ние. „Божествената сила - казва той - винаги негодува срещу тези, които правят очевиден състава, т.е. които предават способа за вписване на додекаедър в сфера."22

Идеята, че „числата", притежаващи най-големи добродетели, винаги пораждат добро и никога зло, имат предвид справедливостта, уравновесения темперамент и всичко, което е хармонич­но.

Когато авторът говори за всяка звезда като за индивидуална душа, той само повтаря това, което индийските посветени и херметистите са учели преди и след него, а именно, че всяка звезда е самостоятелна планета, която (подобно на нашата Земя) има собствена душа, като всеки атом от материята е наситен с божествената еманация на световната душа. Тя (звездата или планетата) диша и живее, тя чувства, страда и се радва на живота по свой собствен начин. Кой естествоизпитател е в състояние да оспори това с достатъчно убедителни доказателства? Ето защо ние трябва да разглеждаме небесните тела като образи на богове, владеещи силата на своите субстанции, и въпреки че не са безсмъртни в душевната си същност, тяхната роля във вселенс­кото битие заслужава божествено почитане. Основната идея на цитираното е ясна и трябва да бъдеш наистина злонамерен, за да я изтълкуваш неправилно. Ако авторът на „Епиномис" поставя тези огнени богове по-високо от растенията, животните и даже от човечеството, които (като продукт на земята) той поставя на по-ниско равнище, то кой може да докаже, че той е напълно неправ? Този, който поиска да разбере различните концепции на древните философи, следва да се задълбочи в абстрактната метафизика на старите философии.

Все пак, когато авторът на „Епиномис" поставя между най-висшите и най-нисшите богове (въплътените души) три класа демони и населява Вселената с невидими същества, той е по-ра­ционален от нашите съвременни учени, които между тези две крайности оставят зееща пустота, арена на слепи сили. От тези три класа първите два са невидими; техните тела са от чист ефир и огън (планетни духове); демоните от третия клас притежават парообразни тела - те обикновено са невидими, но понякога се уплътняват и стават видими за няколко секунди. Това са земните духове, или астралните души.

Това са доктрините, които (изучавани чрез аналогии и по принципа на съответствието) са водели древните и могат отново да поведат съвременните търсачи на истината стъпка по стъпка към разкриването на най-великите тайни. На ръба на мрачната бездна, отделяща духовния от физическия свят, стои съвремен­ната наука със затворени очи и обърната настрана глава, твър­дейки, че пропастта е непроходима и бездънна, въпреки че държи в ръцете си факел и е достатъчно да го спусне малко по-ниско, за да види своята грешка. За разлика от нея сегашният изследовател на херметическата философия е построил мост над тази бездна.

В своите „Научни фрагменти" Тиндал прави следното тъжно признание: „Ако питате мен, разрешила ли е науката, или ще разреши ли скоро проблема за Вселената - ще трябва със съмнение да поклатя глава." За професор Тиндал е било също толкова трудно да даде доказателства за своите научни убежде­ния, както за Йов да разреши спора си с Левиатан.

За да избегнем объркването, което лесно може да възникне при честата употреба на някои термини в смисъл различен от този, който употребява читателят, е време да дадем някои пояснения. Не искаме да даваме повод за недоразумения и неправилни тълкувания. Магията за едни читатели може да има едно значение, а за други - друго. Ние ще й придадем значението, което тя има в ума на изучаващите я на Изток и за лицата, които задълбочено се занимават с нея. Това се отнася и за понятията „Херметическа наука", „Окултизъм", „Йерофант", „Адепт", „Магьосник" и т.н. В последно време отсъства съгласие по тяхното значение. Макар че различията между термините бяха често твърде незначителни - само етнически,за масовия читател ще бъде полезно да узнае с точност кое какво значи. Даваме ги в азбучен ред.

Етробация - гръцка дума, означаваща издигане във въздуха или ходене по въздуха; сред съвременните спиритисти това се нарича „левитация". Тя може да бъде съзнателна или несъзна­телна. В първия случай тя е магия, а във втория - заболяване или сила, за която е нужно обяснение.

Символичното обяснение на етробацията е дадено в един стар сирийски ръкопис, преведен през петнадесетото столетие от някой си Малкус (алхимик). Във връзка с описанието на дейст­вията на Симон Мага, в един абзац четем:

„Симон, притискайки лице към земята, прошепнал в ухото й: „О, майко Земя, дай ми малко от твоето дихание, а аз ще ти дам моето; пусни ме, о, майко, за да мога да отнеса твоите думи на звездите, и аз предано ще се върна при теб не след дълго." И Земята, утвърждавайки своето положение и без ни най-малка вреда за себе си, изпратила своя гений, за да даде дъха си на Симон така, както Симон й давал своя (чрез него); и звездите заликували, когато Могъщият ги посетил."

За отправна точка тук служи известният електрохимичен принцип, че едноименно наелектризираните тела се отблъскват, а разноименно наелектризираните взаимно се привличат. „Най-елементарните знания по химия - твърди професор Кук - показ­ват, че докато радикалите на противоположните вещества се съединяват лесно помежду си, два метала или два близкородствени металоида проявяват малко сродство един към друг."

Земята фактически е магнитно тяло (както са установили учените) - Парацелз още преди триста години е твърдял, че тя представлява един огромен магнит. Земята е наситена с особен вид електричество (ще го наречем положително), което тя изра­ботва непрекъснато чрез спонтанно действие в себе си като център на движението. Човешкото тяло, както и другите матери­ални форми, са заредени с противоположен вид електричество -отрицателно. Органичните и неорганичните тела, ако се оставят сами на себе си, постоянно развиват в себе си и се зареждат с електричество, противоположно на земното. Всъщност за какво става дума? Просто за земното притегляне. „Без земното притег­ляне вие не бихте имали тегло - казва професор Стюърт23 - и ако нашата земя беше двойно по-тежка, отколкото е сега, за вас щеше да се удвои и притеглянето."

Как тогава можем да се избавим от това притегляне? Съгласно гореизложения закон на електричеството, съществува притегляне между нашата планета и организмите на нея, което ги задържа на повърхността на земята. Законът на притеглянето обаче в много случаи е бил нарушаван от левитацията на хора и неоду­шевени предмети. Как да обясним това? Състоянието на нашите физически системи - казват философите-теурзи - в .значителна степен зависи от въздействието на нашата воля. Добре управля­ваната воля може да направи „чудеса"; всъщност тя може да извърши смяната на електрическата полярност от отрицателна в положителна и тогава човек ще премине по отношение на земята в състояние на отблъскване и „притеглянето" за него ще престане да съществува. Съвсем естествено е, че при това положение той ще се понесе нагоре и ще се издига, докато отблъскващата сила не се изчерпи. Височината на неговата левитация ще се измерва с по-голямата или по-малката му способност да зарежда своето тяло с положително електричество. След като човек веднъж овладее тази власт над физическите сили, после преходът от земното привличане към левитацията може да стане не по-труден от дишането.

При изучаването на нервните болести е установено, че при обикновения сомнамбулизъм (както и при месмеричния еомнамбулизъм) теглото на тялото сякаш намалява. Професор Перти споменава за един сомнамбул - Кохдер, който не потъвал във водата и постоянно изплувал на повърхността. Ясновидка от Преворст изплувала във ваната и не могла да се задържи там в седящо положение. Той споменава също за Ана Флейшър, която получавала епилептични припадъци и често я виждали да се издига във въздуха. Веднъж, в присъствието на двама достоверни свидетели (двама декани) и други лица, тя се издигнала в-хоризонтално положение на два и половина ярда над леглото. Рул; Упфем разказва подобен случай за Маргарита в неговата „Исто­рия за магьосничеството в Салем". „При екстатичните субекти - добавя професор Перти - издигането във въздуха се случва много по-често, отколкото при сомнамбулите. Ние дотолкова сме свик­нали да приемаме притеглянето за нещо абсолютно и неизменно, че идеята за пълно или частично повдигане ни се струва напълно недопустима; съществуват обаче феномени, при които земното притегляне се преодолява чрез материални сили. При някои заболявания, например при нервна треска, теглото на човешкото тяло изглежда увеличено, а при всички екстатични състояния като че ли намалява. По същия- начин могат да съществуват и други сили, не само материални, които са способни да противо­действат на притеглянето."

Неотдавна мадридски вестник е съобщил за млада селска девойка близо до Сантяго, представляваща интерес в тази връзка: „Достатъчно е да се държат два пръта от намагнетизирано желязо хоризонтално на половин метър над нея, за да увисне тялото й във въздуха."

Ако нашите лекари провеждаха опити над такива издигащи се във въздуха лица, те биха установили, че тези лица са силно заредени със същата форма на електричество (+ или -), с каквато е заредено мястото, над което те са левитирали. И ако нервните заболявания, също както духовните екстази, предизвикват (без участие на съзнанието на субекта) едни и същи следствия, това означава, че ако изучим добре тази природна сила, ще можем да я управляваме по наше желание.

Алхимици - от Ал и Кеми, огъня, или бога и патриарха Кхем, също така название на Египет. Розенкройцерите от средните векове, а именно Робърт де Флуктибус (Робърт Флад), Парацелз, Томас Воган (Евгени Филалет), Ван Хелмонт и други - всички те са били алхимици, търсещи скрития дух в цялата неорганична материя. Някои хора, и по-точно мнозинството от хората, са обвинявали алхимиците в шарлатанство и лъжа. Разбира се, такива личности като Роджър Бекон, Агрипа, Хенри Кунрат и адепта Джебер (първият, който запознал Европа с някои от законите на химията) едва ли могат да бъдат наречени лъжци, а още по-малко - глупаци. Учените, които развиват физиката на основите на атомистичната теория на Демокрит, както за това отново заявява Джон Далтон, забравят, че Демокрит и Абдера са били алхимици и ако техните умове са били способни да проник­нат толкова дълбоко в тайните на природата в едно направление, то несъмнено е трябвало да-имат сериозни причини, за да приемат философията на херметизма. Олаус Боричия казва, че люлката на алхимията трябва да се търси в най-дълбоката древност.

Астрална светлина - това е същото, което е и звездната светлина на Парацелз и другите херметически философи. Във физичен план това е ефирът на съвременната наука. Метафизически - в своето духовно или окултно значение - ефирът е нещо много по-голямо, отколкото сега се приема. В окултната физика и в алхимията е добре показано, че той съдържа в своите безбрежни вълни не само „перспективата и мощта на всички качества на живота" (по Тиндал), но също така и реализацията на всички качества на мощта на духа. Алхимиците и херметис-тите вярват, че техният астрален и звезден ефир (освен че притежава гореспоменатите свойства на белия и червения магне­зий) е Анима Мунди, работилница на Природата на целия Космос, както духовен, така и физически. Великата светлина се проявява във феномена на Месмеризма и в „левитацията" на човека или други предмети; изхождайки от нейния духовен аспект, можем да я наречем ефир.

Понятието „астрал" е по-древно и е било употребявано от някои антични философи. Порфирий описва астрала като фино тяло, „безсмъртно, светещо и звездоподобно", което винаги е съединено с душата. Коренът на тази дума вероятно произлиза от скитското „айстаер", което означава „звезда". Розенкройце­рите разглеждали действителното като „право противоположно на привидното" и учели, че това, което за материята изглежда светлина, е тъмнина за духа; затова те търсели този дух в астралния океан на невидимия огън, който обвива света, и претендирали, че са проследили невидимия божествен дух, който осенява всеки човек и погрешно се нарича „ДУША" до самия трон на Невидимия Непознаваем Бог. Тъй като Великата пър­вопричина винаги остава невидима и непознаваема, те могат да Докажат своите твърдения само чрез демонстриране на нейните следствия в този материален свят, извиквайки ги от света на непознаваемото в познаваемата вселена на следствията. Това, че астралната светлина насища целия Космос, скрита в своето латентно състояние и в най-малките скални частици, те демонс­трирали чрез искрите от кремъка и от други камъни, чийто дух, бидейки насила разбуден, внезапно се появява пред нашите очи като искра и изчезва мигновено в областта на непознаваемото.

Парацелз я нарича „звездна светлина", взимайки този термин от латинския. Той разглежда звездното множество (вкл. и нашата Земя) като съсиреци на астралната светлина, „които са паднали в зараждане в материята", но чиито магнетични, или духовни еманации поддържат постоянна и никога непрекъсваща се връзка с източника на всичко — астралната светлина. „Звездите ни притеглят към себе си, а ние ги притегляме към нас - казва той. - Тялото е дърво, а животът — ден, който осенява подобно на звездната и небесната светлина." „Магията - това е философията на алхимията" - добавя той.24 Всичко, отнасящо се към духовния свят, е длъжно да дойде при нас от звездите и ако сме в добри отношения с тях, ще можем да извършим най-великите магически действия.

„Както огънят преминава през желязната печка, така и звез­дната светлина с всичките й свойства преминава през човека, прониквайки в него, както дъждът прониква в земята, която вследствие на това трябва да даде плодове. Забележете, че звездите обкръжават Земята отвсякъде, както черупката обг­ръща яйцето: през черупката прониква въздух и стига до центъра на света." Човешкото тяло (също както Земята, планетите и звездите) е подчинено на законите на двойствеността - то притегля и отблъсква, тъй като цялото е наситено с двоен магнетизъм, с приливите и отливите на астралната светлина. В природата всичко е двойствено: магнетизмът бива положителен и отрицателен, активен и пасивен, мъжки и женски. Нощта носи отдих за човечеството от дневната дейност и възстановява рав­новесието както на човешката, така и на космическата природа. Когато месмеризаторът (хипнотизаторът) разбере великата тайна на поляризираното действие, придавайки на своя флуид двупо­люсна сила, той става най-велик вълшебник. Астралната светли­на също е двузначна и нейното равновесие е резултат от равно-действието на две противоположни сили, постоянно влияещи една върху друга. В резултат на това се появява ЖИВОТ. Когато тези две сили се разширят и останат бездействени толкова дълго, че едната стане равносилна на другата и двете заедно преминават в състояние на пълен покой, това състояние е СМЪРТ. Човешкото същество може да има горещо или студено дихание и може да поема в себе си студен или горещ въздух. Всяко дете знае как да регулира температурата на своето дихание, но как да се защити от горещия или студения въздух - това нито един физиолог още не е узнал. Само астралната светлина, главната действаща сила в магията, може да ни разкрие всички секрети на природата. Астралната светлина е идентична с Акаша на индусите. Сега ще обясним това понятие.

Акаша. Буквално това на санскрит означава „небе", но в своя мистичен смисъл това е „НЕВИДИМО НЕБЕ", или както брами­ните го наричат по време на жертвоприношение - „Сома", „бог Акаша" или „бог Небе". Съдържанието на Ведите показва, че преди пет хиляди години индусите приписвали на Акаша същите свойства, които тибетските лами й приписват сега; че те я разглеждат като източник на живот, като резервоар на всички енергии, като движеща сила на всички изменения в материята. В своето латентно (спящо) състояние тя напълно съвпада с нашето понятие за световния ефир; в своето активно състояние тя става Акаша, всесилен и всемогъщ бог. В браманичните жертвоприношения тя играе ролята на Сабасия, или тази, която ръководи магическите последствия при извършването на религи­озните обреди, имаща свой собствен хотар (свещенослужител), който е наречен с нейното име. Както в другите страни, така и в Индия, през древността свещенослужителите се явяват предста­вители (на нашата земя) на различните богове, като всеки се нарича на това божество, в името на което той действа. Акаша е неотделима част на всяка Крития (магическа церемония), била тя религиозна или светска. Браманичният израз „да раздвижиш Брама" означава да задвижиш сила, която в латентно състояние лежи в основата, на всяко магическо действие, тъй като ведичес-ките жертвоприношения са не друго, а церемониална магия. Тази сила е Акаша, или ОКУЛТНОТО електричество; тя е универса­лен разтворител, „Анима Мунди", т.е. астрална светлина. В момента на жертвоприношението тя се насища с духа на Брама и за известно време става самия Брама. Очевидно оттук е произлязъл християнският догмат за предсъществуването (за транссубстанцията). Един от най-новите трудове по окултна Философия - „Изкуство на Магията", за първи път дава на света е най-разбираема и интересна форма обяснението на Акаша и нейната връзка с феномените, приписвани на нейното влияние от факири и лами.

Антропология - наука за човека, обхващаща:

ФИЗИОЛОГИЯТА, или тази област на естествените науки, която разкрива тайните на органите и техните функции при човека, животните и растенията; но особено -

ПСИХОЛОГИЯТА, или тази велика (пренебрегната в наши дни) наука за душата като за същност, различна от духа, и за' нейната връзка с духа и тялото. В съвременната наука психоло­гията е свързана само със състоянието на нервната система и почти напълно се игнорира психичната същност. Лекарите са нарекли науката за лудостта и психичните отклонения психиат­рия и са дали същото наименование на медицинските заведения, в които се настаняват психично болните.

Халдеи. Отначало е племе, а по-късно - каста на учени кабалисти. Те са били учени магове, астрономи и предсказатели във Вавилон. Знаменитият Хилел, предтеча на Исус във филосо­фията и етиката, е бил халдеец. Франк в своята „Кабала" посочва голямото сходство на „тайната доктрина", дадена в „Авест", с религиозната метафизика на Халдеите.

Дактили (от дактил - палец). Название, давано на жреците на Кибела. Някои археолози извеждат произхода на този термин от пръстите, защото жреците на Кибела били толкова, колкото пръс­тите на ръцете, но ние не мислим, че това тълкувание е правилно.

Демони - название (дадено от древните, и главно от алексан­дрийските философи) на различните видове духове, били те добри или зли, човешки или не. Това наименование често е било синоним на богове и ангели. Някои философи обаче с основание се опитвали да намерят точните разграничения между тези многобройни класове.

Демиург - Творец, Върховна власт, изградила Вселената. Оттук франкмасоните взели своето название - „Върховен архи­тект". Управителите на някои гръцки градове носели тази титла.

Дервиши или както ги наричат „въртящи се магьосници". Освен аскетичния начин на живот, молитвите и съзерцанието, тези последователи на Мохамед нямат много общи черти с индийските факири. Последните могат да станат санясини или странстващи свети монаси, докато дервишите обикновено не се издигат по-високо от второкласните окултни похвати, които използват. Дервишите също могат да бъдат силни хипнотизатори, но те никога не се подлагат доброволно на отвратителните и понякога невероятни самоизтезания, които факирът изобретява за себе си с растящо усърдие дотогава, докато неговото естество не се поддаде и не умре в бавна и мъчителна агония. Дори най-страшните от действията на факирите - съдиране на кожата на живо от крайниците, изтръпване на очите, заравяне в земята до гушата и оставане в това положение в течение на месеци - им се струват като детска игра. Едно от най-обичайните мъчения от този род е Чида Нарвада - закачват факира на една конструкция от лостове, приличаща на бесилка, като на края на всеки от тези лостове е прикрепен скрипец с промушена през него връв, която завършва с желязна кука. Тази кука се забива в голия гръб на факира, който, заливайки земята със своята кръв, е повдигнат във въздуха и въртян около бесилката. От самото начало на тази жестока операция чак докато не го свалят от куката или той сам от тежестта на собственото си тяло не се откъсне от нея, на лицето на факира не трепва нито един мускул. Той остава спокоен, сериозен и невъзмутим, сякаш приема освежителна вана. Факи­рът ще се надсмива и ще презира всяко мъчение, което можем да си представим, тъй като е убеден, че колкото повече умъртвява своето външно, физическо тяло, толкова по-сияйно и свещено става неговото вътрешно, духовно тяло. Индийските дервиши обаче, както и дервишите от другите мохамедански страни, никога не се подлагат на такива въздействия.

Друиди - каста на свещенослужители, процъфтяваща в древ­ността в Британия и Галия.

Елементални духове - същности, развиващи се в четирите царства: в земята, във въздуха, в огъня и във водата. Кабалистите ги наричат джуджета, силфи, саламандри и ундини. Могат да бъдат наречени и природни сили. Те могат да се използват от развъплътените човешки души (чисти или нечисти), както и от живи адепти на магията и магьосничеството, за да се предизвикат желаните феномени. Тези същества никога не стават хора.25

Под общото наименование „пери" или „феи" елементалните духове се срещат в митовете, легендите и преданията на всички древни и съвременни народи; наричат ги пери, деви, джинове, силвани, брауни, ундини, ниси, саламандри, гоблини, нимфи и т.н. Виждали са ги, бояли са се от тях, гонели са ги и са ги викали навсякъде по нашата планета и през всички векове. Дали трябва да приемем, че всички, които са се срещали с тях, са халюцини­рали?

Тези елементали са главните агенти на развъплътените неви­дими души на спиритичните сеанси - те са създатели на всички феномени, с изключение на тези от субективен характер.

Духове - елементарни. Строго казано, това са развъплътени души, които в някакъв момент, още преди настъпването на физическата смърт, са се отделили от своя божествен дух и с това са загубили шанса си за безсмъртие. Елифас Леви и някои други кабалисти почти не правели разлика между духовете-елементарии, духовете на бившите хора, и тези същества, които населяват елементите на стихиите, явяващи се слепи природни сили. Раз­делили се със своите тела, тези души (наричани също „Астрални тела") на хора с тясно материалистичен манталитет неизбежно се притеглят към земята, където водят своето временно същест­вуване сред елементите, родствени на тяхната груба натура. Вследствие на това, че те никога по време на своя земен живот не са култивирали духовност, а са я подчинили на материалното и грубо начало, те са станали неспособни за възвишената дейност на чистите развъплътени същества, за които земната атмосфера е задушлива и зловонна. След повече или по-малко продължителен период от време тези материалистични души започват да се разлагат и накрая се разтварят като облак, атом след атом, в заобикалящата среда.

Есен - от Аса, „лечител". По думите на Плиний - секта на юдеи, съществувала преди хиляди години в района на Мъртво море. Някои мислят, че са били фарисеи-екстремисти; други предполагат, че са били „канити" и „назаряни". Те имали много будистки идеи. Трябва да се отбележи, че свещенослужителите на Великата Майка в Ефес са се наричали със същото име. Евзабий и след него Де Квинси твърдят, че те са по същество ранни християни, което е по-вероятно. Обръщението „брат", използвано от ранната християнска църква, било есеианско; те, подобно на първите християни, живеели като братство или 1 община. Забелязваме, че само садукеите (представители на други юдейски касти на свещенослужители) преследвали християните.

Фарисеите като цяло били по-меки и често заставали на страната на християните. Справедливият Яков останал фарисей до смъртта си но Павел, или Ахер, се считал за схизматик.

Еволюция - развитие на по-висш тип живи същества от по-нисш. Съвременната, или така наречената точна наука, признава само едностранчивата физическа еволюция, като пред­пазливо отбягва и игнорира висшата, или духовна еволюция, приемането на която би принудило нашите съвременници да признаят превъзходството на древните философи и психолози.

Мъдреците на древността, издигайки се до Непознаваемото, са избрали за изходна точка първото проявление на невидимото и неизбежното и по пътя на строгите логически разсъждения са стигнали до абсолютно необходимото творящо Същество, до Демиурга на Вселената.

У древните мъдреци еволюцията започва от чистия дух, който (спускайки се все по-ниско и по-ниско) накрая приема видими и познаваеми форми и става материален. Оттам нататък те изпол­зват метода на Дарвин, но в много по-широк и всеобемен смисъл. В „Риг Веда Санхтите", в тази най-стара книга на света26 (на която даже предпазливите съвременни индолози и санскритолози приписват древност до три хилядолетия преди Христа) ,и по-точно в първата книга „Химни на Марутам", е казано:

„Небитието и Битието съществуват във височайшите небеса, където се е родила Дакша в лоното на Адити" (Мандала I, Сукти 166).

„В първия век на боговете Битието (познаваемото Божество) се родило в Небитието (което никакъв разум не може да разбере); след това са родени невидимите сфери (региони и области), а от тях - УТАНАПАДА."

„От Утанапада на Земята са били родени и видимите сфери (видимите региони и области). Дакша бил роден от Адити и Адити от Дакша."

Адити е Безкрайността, а Дакша е дакша-питарах, сухвали, или баща на боговете, тълкувано от Макс Мюлер и Ротх като баща на силите „съхраняващи, притежаващи и награждаващи със способности". Ето защо е разбираемо, че „Дакша е роден от Адити, а Адити - от Дакша" означава същото, което съвремен­ните учени наричат „корелация на силите", още повече, че ние намираме в този параграф (в превод на професор Мюлер) следното: „Аз побирам Агни, източник на всички същества, баща на силите." Това е ясна и идентична идея, преобладаваща в ученията на зороастрийците, магьосниците и средновековните огнепоклонници. Агни е Бог на огъня, на Духовния Ефир, самата субстанция на божествената същност на Невидимия Бог (присъс­тваща във всеки атом на Неговото творение), наричан от розент кройцерите „Небесен огън".

Ако внимателно сравним стиховете от мандалата, която гласи: „Небето е ваш баща, Земята е ваша майка, Сома е ваш брат, Адити е ваша сестра" (I, 191, б)27 от надписа на „Изумрудения скрижал" на Хермес, ще намерим същата основна идея на метафизичната философия, идентична с приведената по-горе.

„Както всичко е създадено с посредничеството на едно същес­тво, така всичко е направено от това единно нещо по пътя на приспособяването: „Неговият баща е Слънцето, неговата майка - Луната..." и т.н. (Изумрудения скрижал)28.

Професор Макс Мюлер вижда в тази Мандала „накрая нещо приличащо на теогония, макар че е пълна с противоречия."29 Алхимиците, кабалистите и изучаващите философия мистици ще намерят в нея ясно очертана система на еволюцията в космогонията на народ, живял двадесет хиляди години преди нашата ера.; Освен това, те ще намерят там пълно сходство на постулатите на тази доктрина с херметическата философия, както и с ученията на Питагор и Платон.

В еволюцията, както започват да я разбират сега, се предпо­лага присъствието (в цялата материя) на импулс, заставящ я да се стреми към висши форми - това предположение е ясно изразено в Ману и в други индийски трактати от най-дълбока древност.

Спорът между последователите на школите на еволюционистите и еманистите накратко може да бъде изложен така: еволюционистите прекратяват своите изследвания на границата на „Непознаваемото", а еманистите предполагат, че нищо не може да бъде развивано или проявяваш от утроба (т.е. родено), освен това, което преди това е било заложено или заченато, посочвайки по този начин, че животът има за свое начало една духовна мощ, която е над всичко.

факири. Религиозни фанатици от Индия. Обикновено те са прикрепени към браманските пагоди и следват законите на Ману. Строго религиозният факир ходи напълно гол, с изключение на неголямо парче плат около бедрата, наричано дхоти. Факирите имат дълги коси, които им служат като джобове - в тях те мушкат различни неща: лула, малка флейта (вагудах), чиито звуци довеждат змиите до каталептично вцепеняване, понякога и бам­букова пръчица (дълга около един фут) със седем мистични отвора. Факирът получава тази магическа пръчица (по-точно жезъл) от^своя учител в деня на посвещението заедно с тайната на енергийните центрове-чакри, която му се предава „уста в ухо". Според тях, това е именно вълшебният жезъл, с помощта на който те правят всички окултни феномени.30

Браманският факир е съвсем различен от мюсюлманския суфий в Индия, когото (в някои области на Британска Индия) също наричат факир.

Херметисти - производно от Хермес, бога на мъдростта, известен в древен Египет, Сирия и Финикия под името Тот, Тат, Адат, Сет, Са-тан (последният не трябва да се разбира в това значение, което му се придава от мюсюлманите и християните). Кабалистите го отъждествяват с Адам Кадмон, първото проявле­ние на Божествената Сила, както и с Енох.

Съществували са два Хермеса: по-старият бил Трие мегистус, а вторият - негова еманация или превъплъщение, другар и наставник на Изида и Озирис. Хермес, подобно на Мазеус, бил бог на мъдростта на свещенодействащите.

Йерофант - посветител в тайното учение. Главата на адептите при посвещенията, обясняващ на неофита тайното знание, носел тази титла. В еврейския и халдейския език понятието „Йерофант" се изразява с термина „Петр" (Петър), или „разкривател"; следователно, (римският) ПАПА, като наследник на йерофантите на древните мистерии, заема езическия трон на „Св.Петър".

Враждебността на Католическата църква по отношение на алхимиците, тайнознанието и астрономическите науки се обяс­нява с това, че тези знания в древността представлявали преро­гатив (изключително право) на йерофанта или на представителя на Петър, който владеел тайната на живота и смъртта. Хора Джордано Бруно, Галилей и Кеплер, и даже Калиостро, наруша­вали правата на Църквата и в резултат на това били осъдени на смърт.

Всички нации са имали свои мистерии и свои йерофанти. Даже юдеите имали своите Петър-Танаим, или равини, подобно на Галилей, Акиба31 и други знаменити кабалисти, които единствен; можели да приобщават към тайното знание, скрито в Меркаба В древни времена в Индия имало само един йерофант, а сега са няколко, разпръснати по цялата страна и прикрепени към глав-| ните пагоди; познати са като брам-атма. В Тибет главният йерофант е Далай или Талей-Лама в Лхаса.32 Сред християнските нации само католиците са съхранили този „езически обичай" е лицето на своя папа, макар че те, за съжаление, са изопачили в голяма степен величието и достойнството на този свещен сан.

Посветени - в древността това са били хората, посветени в тайнознанието, преподавано от йерофантите на мистериите. В наши дни това са посветените (от адептите на съкровеното учение) в тайнознанието, което, независимо че са минали векове, все още има няколко истински привърженици на земята.

Кабалист - от Кабала, писана или устна традиция. Кабалист, това е изучаващият „тайната наука", този, който тълкува съкро­веното знание на свещените писания с помощта на символичната кабала и обяснява действителността с нейните средства. Танаи-мите били първите кабалисти сред евреите; те се появили в Йерусалим в началото на трети век преди християнската ера. Книгите на Йезекийл, Данаил, Енох и Откровението на св. Йоан са чисто кабалистични книги. Тайното учение на Кабала е идентично с тайното учение на халдеите и същевременно включва в себе си много от персийските мъдрости и „магии".

Лами - будистки монаси, принадлежащи към Ламаистката школа на будизма в Тибет, както монасите принадлежат към римокатолическата църква. Всеки Лама е подчинен на великия Далай-Лама, будисткия Папа в Тибет, който живее в Лхаса и е считан за реинкарнация на Буда.

Магове, от „МАГ" или „МАХА"... Махатма (Великата Душа или Дух) имал в доведическите времена в Индия свои свещенос­лужители. Маговете били свещенослужители на бога на огъня; намираме ги сред асирийските и вавилонските, а също и сред персийските огнепоклонници. Трите влъхви (мага), наричани още тримата крале (за които е казано, че са принесли в дар злато, благовония за кадене и ароматични смоли за новородения Исус), също както останалите магове били огнепоклонници и астролози, тъй като видели звездата, която ги завела във Вавилон. Върхов­ният жрец на парсите в Сурат се нарича Мобед; някои изследо­ватели извеждат тази дума от Магх, Мех-аб, означаващи нещо велико и благородно. Според Клеукер учениците на Зороастър се наричали Мегисти.

Магициан - титла, служела в древността за прослава и отличие; сега е придобила съвсем изопачено значение, несъответстващо на истинския й смисъл. Някога тази дума била синоним на всичко, което се уважавало и почитало, определение за ученост и мъдрост. Сега (според учението на духовенството) тя е прини­зена до понятието „фокусник", „шарлатанин", или човек „който е продал душата си на дявола", злоупотребявайки със своето знание и използвайки го за зли и опасни цели. Суеверните глупаци считат мага за магьосник и чародей. Християните явно забравят, че Мойсей също е бил маг, а Данаил бил глава на маговете, астролозите, халдеите и предсказателите (Данаил, 5, 2). Ето защо думата Магициан, научно погледнато, е производна от МАГК, МАХ (от хинди или на санскрит), означаваща ВЕЛИК, т.е. човек, добре познаващ тайното, езотерично знание - свещенодействащ човек.

Мантисизъм - мантично изстъпление. В това състояние се проявява пророческият дар. Тези две думи са почти синоними и са били почитани еднакво. Питагор и Платон са ги ценили високо, а Сократ е съветвал своите ученици да изучават мантисизма. Църковните отци, така сурово осъдили МАНТИСИЧНОТО изс­тъпление на езическите жреци и питии, не били далеч от мисълта да го използват за своите собствени цели. Монтанистите, полу­чили своето име от Монтанус - епископ на Фригия, който се смятал за божествено вдъхновен и съперничел с МАНТЕИС и пророците. „Тертулиан, Августин и мъчениците Картаги са били като тях" - казва авторът на книгата „Пророчествата, древни и съвременни". „Монтанистите сякаш напомняли на вакханките по Дивите изстъпления, характерни за техните оргии" - добавя той. Колкото до произхода на думата „мантисизъм", тук мненията се Разделят. Знаменитият Мантис Прорицателя е живял по времето на Мелампус и Проетус, краля на Аргус; тогава живяла и Манто, Дъщеря на пророка Феб, също пророчица. Цицерон описва про­роческото действие и мантисичното изстъпление по следния начин: „Във вътрешните, скрити кътчета на ума се таи способност за божествено пророкуване и божествените импулси, когато се разгорят по-силно, се наричат изстъпление."

Съществува още една етимология, която може да се приложи, към думата МАНТИС и която едва ли някога е привличала вниманието на филолозите. Мантисичното изстъпление може да има много по-древни корени. Двете жертвени чаши на мистерията на Сома, използвани в религиозните обреди под общото наиме­нование ГРАХАС, поотделно се наричат СУКРА и МАНТИ.33

За последната манти (или мантхи) чаша казват, че в нея трябва „да бъде раздвижен" Брама. Докато посветеният пие (много пестеливо) от нея свещения сок на Сома, Брама - или по-точно неговият дух, олицетворен от бог Сома - влиза в пиещия човек и го овладява. В резултат се появяват екстатичните виде­ния, ясновидството и пророческият дар. И двата вида прозрения - естествените и изкуствените, се пробуждат от Сома. Чашата Сукра пробужда у човека това, което природата е дала на всеки.; Тя обединява духа и душата и дава дар за предвиждане на бъдещите събития, както това показват обикновените видения и предчувствия. Съдържанието на другата чаша - МАНТИ, което „раздвижва Брама", довежда душата до общуване не само с по-малките богове (добре осведомени, но не всезнаещи духове), а действително с най-висшата божествена същност. Душата полу­чава непосредствено озарение от присъствието на своя „бог", но доколкото някои тайни (добре известни в небесата) не се разрешава да бъдат запомнени от хората, то посветеният се подлага на нещо като свещено изстъпление, полудяване, идвайки на себе си след което, човек помни само това, което му е позволено. Колкото до другия вид пророци и предсказатели, които превръщат това в професия и така си изкарват прехраната, често се счита, че те са обсебени от Гандарва, божество, малко уважавано в Индия.

Мантра - санскритска дума, означаваща по същество „непро-износимо име". Някои мантри, когато ги произнасят по магическа формула, изложена във Ведите, предизвикват незабавен и чудот­ворен ефект. В общоприетото значение мантрата е или просто молитва към боговете и небесните сили, както учат браманските книги и по-конкретно книгата на Ману, или магическо вълшеб­ство (заклинание). В своето езотерично значение думата „мант­ри", или мистична реч, се обозначава от брамините с Вах. То пребивава в мантрата, което буквално означава онези части на свещените книги, които са считани за непосредствено божествено откровение.

Марабут - мохамедански пилигрим, посетил Мека; светец, чието тяло след смъртта се поставя в открита гробница, построена на повърхността на земята, подобно на другите здания. Поставят го в единствената малка стая в гробницата (много такива открити саркофази от тухли и вар могат да се видят и сега по улиците и площадите на Кайро). Хората, покланящи се на този светец, поддържат огън в лампа, поставена при неговото възглаве. Гроб­ниците на някои марабути са твърде популярни вследствие на чудесата, които, според твърденията, се извършват там.

Материализация - дума, използвана от спиритистите, за обозначаване на феномена, при който „духът се облича в мате­риална форма". Неотдавна в Лондон мистър Стейнтьн Мозес предложи термин, предизвикващ по-малки възражения -„проявяване на формите". Когато истинската природа на тези приви­дения бъде по-добре разбрана, тогава несъмнено ще бъде наме­рено още по-подходящо наименование. Недопустимо е да ги наричаме материализирани духове, защото те не са духове, а съживената същност на вещите и явленията. ,

Маздеяни - от (Ахура) Мазда. Това била древноперсийска аристокрация, която се кланяла на Ормузд, но не е признавала изображенията; от нея юдеите заимствали същия страх от изоб­разяване на божествата. Изглежда че по времето на Херодот те са били изтласкани от привържениците на религията на Магове­те, Парсите и Джебертите, Иберим; могъщите хора от „Книгата на Битието" (VI и Х, 8) се оказват последователи на религията на маговете. Вследствие на забавното объркване на понятията, Зоро-Астър (Зоро - кръг, син или свещенослужител; Астър, Иштар, или Астарта - в арийското наречие означава звезда, титла на главата на маговете и огнепоклонниците или Сурия-Иштар, слънцепоклонниците) сега често се смесва със Заратустра, зна­менития апостол на маздеяните (Зороастьр).

Метапсихоза [метапсихозис - бел. ред.] - преселение на Душата от един стадий на съществуване, в друг, вулгарно тълку­вано като ново раждане в тяло на животно. Този термин е абсолютно неправилно тълкуван от всички слоеве на европейс­кото и американското общество, включително и от много учени. Аксиомата на кабалистите: „Камъкът става растение, растението ~ животно, животното - човек, човекът - дух, а духът - бог", е обяснена в произведението на Ману „Манава-Дхарма-Шастра" и в други брамански книги.

Мистерии -от гръцкото „Талетай", или „завършване", което е аналогично на смърт. Това са били ритуали, обикновено пазени в тайна от невежите и непосветените. В тези ритуали, чрез драматични представления и други методи, са били преподавани основите на пречистването на душата и нейното приближаване към идеята за един по-възвишен живот. Физиката, медицината, законите на музиката и гадаенето са били преподавани със същата цел. Хипократовата клетва е била не друго, а задължение за мистиците. Хипократ е бил свещенослужител от Асклепий; някои от неговите съчинения станали публично достояние. Асклепийците били посветени на Ескулаповите змеепоклонници, както вакханките са били посветени на Дионис. Двата ритуала се извършвали в Елевзина. По-подробно ще говорим за мистери­ите в следващите глави.




Каталог: books -> disk
disk -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
disk -> Ванга – ясновидката Красимира Стоянова
disk -> Хомеопатия за всички д-р Атанас Гълъбов
disk -> Предговор
disk -> Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността
disk -> Дмт – молекулата на духа рик Страсман
disk -> Световната конспирация срещу здравето д-р Атанас Гълъбов
disk -> Лечители през времето Брайън Л. Уейс въведение
disk -> -
disk -> Дао трите Съкровища Том 1 Въведение


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница