Книга четвърта Всичко това и сега съществува



страница1/7
Дата25.10.2018
Размер0.69 Mb.
#98103
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7

СЪТВОРЕНИЕТО
книга четвърта

Всичко това и сега съществува



   -За сътворението, Владимир ще ти разкажа и тогава, сам всеки на въпросите си, ще може отговори да даде. Владимир, моля те, послушай и напиши за сътворението на Великия Създател. Послушай и с Душа да разбереш опитай стремленията на Божествената му Мечта.
    Анастасия произнесе тези фрази и объркано замълча. Гледа ме и мълчи. Навярно се обърка защото почувства или видя на лицето ми недоверие към това, което би могла да каже за Сътворението, за Бога.
    А защо собствено у мен или у други хора не трябва да възниква недоверие? Кой знае какво би могла да изфантазира пламенната отшелница! Тя няма никакви исторически доказателства. Ако някой може доказателствено да говори за миналото, то това са историците и археолозите. А за Бога се говори и в Библията, и в книгите на другите вероизповедания. В най- различни книги. Но защо ли навсякъде там се говори все различно за Бога? Дали не е ли защото никой няма сериозни доказателства?
    -Има доказателства, Владимир, - изведнъж уверено и развълнувано произнесе Анастасия в отговор на безмълвния ми въпрос.
    -И къде са те?
    -Всички доказателства, всички Вселенски Истини в Душа човешка всяка са запазени за вечно. Не могат дълго да живеят лъжата и неточността.. Душата ги отхвърля. Затуй трактати много и различни се подхвърлят на човека. Лъжата все си търси нова форма. Отново и отново на лъжата й е нужен облик нов. И затова последователно променя устройството на обществото си човечеството. Стреми се в него да открие загубената Истина, а вместо туй, от нея се отдалечава.
    -Но от кого и как доказано е, че у всеки истина отвътре се съдържа? В душата, или къде ли е в човека? И ако я има, защо таи се?
    -Напротив, всеки ден, пред взора всеки, да се разкрие тя стреми се. Вечен живот наоколо и на живота вечността от Истината са творени.
    Анастасия бързо притисна длани към земята, прокара ги по тревата и ги протегна.
    -Виж Владимир, а може би те ще прогонят твоите съмнения.
    Погледнах. И видях, - на дланите протегнати лежаха семенца, от кедър малко орехче и бръмбарче пълзеше някакво. Запитах:
    -И всичко туй какво ще означава? Например ореха?
    -Гледай, Владимир, зрънцето малко е съвсем, а щом в земята посадиш го - кедър величествен от него ще израсне. Не дъб, не клен, не роза, а кедър само. Той отново зрънце такова ще роди, и пак ще има в него, както в най-първото, на първоизточника информацията пълна. И ако милион години преди или напред такова зрънце до земята се докосне, пак само кедър от земята ще поникне. В него и във всяко зрънце на съвършените Божествени творения, заложена е информацията пълна на Създателя. Години милиони преминават, но да изтрият информацията на Създателя не могат. И на човека- висшето творение, всичко е дадено в мига на сътворението от Създателя. Всички Истини и бъдещи дела в любимото дете Отецът вложил, от мечта велика вдъхновен.
    -И как все пак да се сдобием с тази Истина? Отнякъде от себе си? От дробове, сърце или от мозък?
    -От чувствата. Опитай с чувствата си Истината да определиш. На тях се довери. Освободи се от меркантилни постулати.
    -Така да е, ако нещо знаеш, говори. Може пък с чувства някой да успее да те разбере. Е, какво е Бог? Биха ли могли с научна формула да го изпишат учените?
    -С научна формула? Тя около Земята и неведнъж ще трябва да се завърти. Като завърши, нова ще се породи. Бог не е по-малко от това, което в мисли може да се народи. Той е и твърд и вакуум, и туй, което не се вижда. Да се опитваш с разум да Го разбереш, няма смисъл. В малкото зрънце на душата си ти свий всичките формули на Земята и информацията на Вселената и превърни ги в чувства, и дай на чувствата да се разкрият.
    -Но какво да чувствам, по- ясно и конкретно, по-просто говори.
    -О Боже, помогни! Помогни ми само от днешните слова достоен образ да създам.
    -Сега пък, думите ти малко. По-добре да бе прочела първо тълковен речник. Там всички думи, които се говорят в живота, ги има.
    -Днешните всички. Но няма ги в съвременната книга тези слова, с които прародителите твои за Бога са говорили.
    -Старославянските слова ли?
    -Дори по-ранни. Преди старославянското писмо способ е имало, по който хората за своите потомци, излагали са мислите си.
    -За какво говориш, Анастасия? Всички знаят: нормалната писменост е тръгнала от двама православни монаси. Казвали са се…Някак ги наричаха, но съм забравил.
    -Кирил и Методий, може би искаш да кажеш?
    -Да. Нали писмеността ни те са създали.
    -По-точно ще е да се каже - че са изменили писмеността на нашите майки и бащи.
    -Как са изменили?
    -По заповед. Завинаги да се забрави славянската култура. Останките от знания от първоизточника от паметта човешка си отишли, и се родила новата култура, за да се подчинят народите на чуждите жреци.
    -Каква е връзката с писмеността и новата култура?
    -На чужд език да пишат и четат са учели децата, а на тогавашния да сe изразяват забранили. Кажи Владимир, внуците ти за деня сегашен от какво биха научили? На този, който е лишен от знание за миналото ще е лесно нови науки да внушиш, наричайки ги важни. И за родителите да говориш можеш каквото искаш. Езикът си отишъл, а с него и културата си е отишла. На туй се е разчитало. Но не са знаели тези, които с тази цел са се нагърбили, че на истината кълновете, в човешката душа невидими завинаги остават. Само с едничка капчица роса да се напият - и те порастват и заякват. Виж, Владимир. Словата приеми ми, почувствай какво зад тях стои.
    Анастасия говореше, ту бавно произнасяйки думите, ту бързо отсичайки цели фрази, ту след миг мълчание, замислена за миг, протяжни и необичайни за речта ни фрази сякаш от пространството изваждаше. Понякога в речта й, внезапно някакви за мене неизвестни думи се вплитаха. Но всеки път, неясните по смисъл думи произнасяйки, тя, сякаш стряскайки се, с правилните или с по-ясни ги заменяше. И нещо да докаже все се опитваше, като говореше за Бога:
    -На всички е известно, че образ и подобие на Бога е човекът. Но в какво? На Бога характерните черти къде са в теб? Замислял ли си се?
    -Не. Не ми се е налагало да мисля. Ти по-добре сама за тях кажи.
    -Когато уморен от суетата всекидневна човек си ляга за да спи, когато тялото отпуснато престава да усеща, комплексът от енергии невидим, неговото второ “аз”, частично тялото напуска. И в този миг за тях не съществуват земни граници. И няма време, нито разстояния. Твоето съзнание, за по-малко от миг, преодолява всеки предел Вселенски. И комплексът чувства усеща събития отминали или пък бъдещи, анализира, сравнява ги с деня сегашен и мечтае. Всичко това говори, че той, човекът, мирозданието необятно не само с плът усеща. Дарената му от Бога мисъл твори. Да създава различни светове или създаденото да променя, само мисълта човешка способна е.
    Случва се на сън човек да вика, от нещо да се плаши. Тогава комплексът чувства, освободен от земни суети, от миналото стореното или от бъдещето се страхува.
    А случва се насън човек и да твори. Бавно или бързо творенията му стремят се в земно да се въплътят битие. И да се въплъти във форма уродлива или в хармония сияещо зависи от това доколко вдъхновението е участвало в творението. Доколко точно и в детайли, в мига отчетени са всички негови аспекти. Доколко вдъхновението ще усили божественото твое “аз”.
    В цялата Вселена, единствено на Бога и на човека - сина Божий, творенията са присъщи.
    В началото на всичко е мисълта на Бога. В жива материя е претворена мечтата Му. И действията хорски предшествани са от човешка мисъл и мечта.
    У всички земни хора възможностите да творят са равни, но възможностите свои различно хората използват. На човека пълна свобода и за това е предоставена. Има свобода!..
    Сега Владимир ми кажи, какви днес сънища сънуват децата Божии? Ето например ти, приятелите ти, твоите познати? За какво използват те своите мечти творящи? Ти за какво използваш ги?
    -Аз? Ами…как за какво? Както всички и аз стремил съм се да заработя повече пари, за да се закрепя в живота някак. С кола сдобих се, и не една. И друго много необходимо за живота, прилични мебели, например.
    -И толкоз? Само за това използвал си, присъщата на Бог, мечта творяща?
    -Че всички я използват за това.
    -За какво?
    -За пари! Закъде без тях? Например, с нормални дрехи да се облечеш, да хапнеш по-добре, да купиш нещо, да си пийнеш. Всичко е ясно тук. А ти - “за какво”?
    -Да хапнеш…да си пийнеш. Владимир, ти разбери, всичко това в излишество и изначално на всеки дадено е.
    -Дадено? Е, и къде след туй изчезнало е?
    -А ти самият как мислиш - къде?
    -Ами мисля, че просто са се поизносили онези дрехи изначалните, поовехтяли са, а първата храна отдавна хората са я изяли цялата. Сега са други времена, на дрехите е друга мода и вкусовете към храната са различни.
    -Владимир, Бог нетленни дрехи дал е на сина Си, запаси от храна такива, че да не свършват никога.
   
   -И всичко туй къде е днес? -Всичко това и сега се пази, съществува.
    -Къде, кажи тогава. Как да се види тайника, в който запаси толкова се пазят и до днешен ден?
    -Сега ще видиш. Но гледай с чувствата. Само чрез чувствата ще можеш да познаеш същността на сътворението на Божествената мечта.

НАЧАЛОТО НА ТВОРЕНИЕТО

    -Представи си началото. Още е нямало земя. Още материята не отразявала вселенската светлина. Но, като днес, запълнена била Вселената с разни енергии в огромно множество. На живи същности енергиите в тъма са мислели, в тъма творили. Външна светлина не им била е нужна. В себе си отвътре те са светили. Във всяка имало е всичко- мисъл и чувства, и на стремежите енергията. И все пак е имало и отлики сред тях. При всяка същност, една енергия над всички други е преобладавала. Както и днес, има Вселената на разрушението същност и същност съзидаваща живот. И множество отсенки разни, подобни на човешки чувства, имало у другите. Между вселенските същности не можело да има съприкосновение. Във вътрешността на всяка същност многото енергии ту вяло, ту мълниеносно движение създавали. Във себе си, от себе си направеното, със себе си веднага те унищожавали. Пулсацията им на космоса не повлиявала,и никой не я виждал, така и всяка същност смятала, че е в пространството Една!


    Неясността на своето предназначение на тях не позволявала да сътворят негинещо творение, което може удовлетворение да донесе. И затова в безвремието, във безкрайността пулсацията продължавала, но нямало движение.
    И изведнъж, като с импулс, до всички се докоснало общуване! Едновременно до всички във Вселена необятна. И сред живите комплекси от енергии един внезапно всички други озарил. Бил ли е стар този комплекс или пък много млад, не може да се каже с обичайни думи. От вакуума ли възникнал или пък от искрите на всичко, за което да се помисли може, не е толкова важно. Този комплекс приличал силно на човека! На човека, който живее днес! Подобен бил на второто му “аз”. Не материалното, а вечното и святото му “аз”. Енергиите живи на стремленията му и на мечтата за първи път леко започнали да се докосват до всички същности вселенски. И самият той така разпален бил, че увлякъл всичко в усещането на движението. На общуването звуци за пръв път прозвучали във Вселената. И ако първите звуци със съвременни слова бихме могли да преведем, то щяхме да почувстваме смисъла на въпросите и отговорите. От всичките страни на необятната Вселена един въпрос от всички произнасян, към него Едничък се стремил:
    -Какво така горещо ти желаеш?- питали всички.
    А той пък в отговор, уверен в своята мечта:
    -Творение съвместно и за всички радост от неговото съзерцание.
    -Какво за всички може да донесе радост?
    -Рождението!
    -На какво рождението? Самодостатъчност отдавна и у всеки има.
    -Рождение, в което частичките от всичко ще се включат!
    -В едно как може да се възсъединят все- разрушаващите и съзидаващите всичко?
    -Като енергиите противоположни в себе си отначало се уравновесят!
    -Кому по силите ще е това?
    -На мен!
    -Но има и енергия в съмнението. Съмнението ще те посети, ще те унищожи, на малки късчета ще те разкъсат множество енергии различни. В единство противоположностите да удържи никой не ще може.
    -Но има и енергия в сигурността. Увереност, съмнение, когато равни са, в помощ ще бъдат за сътворението бъдещо.
    -Как сам себе си да наречеш ще можеш?
    -Аз Бог съм. Да приема частичките от вашите енергии в себе си мога. Ще устоя! Ще сътворя! За цялата Вселена творението радост ще донася!
    Oт цялата Вселена, в едно и също време всички същности към Него единствен лъчите на енергиите си отправили. И всяка от тях стремила да надделява и в новото като върховна да се въплъти.
    Така започнала великата борба на всичките енергии вселенски. Няма времева величина, и няма мярка за обем, за да определи мащаба й. Спокойствие настъпило едва, когато осъзнаване постигнали енергиите всички, че нищо не ще може да бъде по-висше и по-силно от енергията на Божествената му мечта.
    Бог владял енергията на мечтата. Той можел в себе си да възприеме всичко, да балансира и да усмири, и почнал да твори. В себе си все още да твори. Докато в себе си все още сътворявал творенията бъдещи, лелеял всеки един детайл със скорост, за която няма определения, премислял взаимовръзката със всичко, за всяко от творенията. Той правел всичко сам. Сам в тъмнината необятна на Вселената. Сам в себе си на всичките енергии вселенски той ускорил движението. Неведомият изход плашел всички и отблъсквал от Създателя на разстояние. Създателят оказал се във вакуум. И той се разширявал.
    Царял мъртвешки студ. Наоколо- уплаха, отчуждение, а Той единствен вече виждал прекрасни изгреви, и чувал на птици песните и чувствал цветен аромат. С мечтата пламенна той сам творил прекрасните творения.
    -Спри, - убеждавали го, - ти си във вакуум, ти ей сега ще се взривиш! Как държиш енергиите в себе си? Нищо не помага да се свиеш, сега съдбата ти е само да се взривиш. Но ако имаш миг, то спри! Полека разпусни енергиите си творящи.
    А той в отговор:
    -Моите мечти! Тях няма да предам! За тях ще продължа да свивам и ускорявам енергиите си. Моите мечти! В тях по тревата, сред цветя, аз виждам- по пътечка мравчица върви. И орлица обучава за полет дързък своите синове.
    С неведомата си енергия Бог ускорявал в себе си движението на енергиите от цялата Вселена. В Душата Му тях в зрънце събрало вдъхновението.
    И изведнъж почувствал Той докосване. От вси страни, отвсякъде, обжарила Го неведома енергия и в миг отдръпнала се, от разстояние съгрявала и с нова сила някаква изпълвала. И всичко, което било вакуум внезапно засияло. И звуци нови прозвучали във Вселената, когато Бог с нежен възторг запитал:
    -Коя си ти? Енергия ли някаква?
    Мелодията на словата дочул Той в отговор:
    -На любовта и вдъхновението енергията аз съм.
    -В мен има част от теб. Енергиите на презрението, ненавистта и злобата да удържи, сама оказа се способна тя.
    -Ти Бог си, твоята енергия, мечтата на душата ти успя в хармония да стори всичко. И ако е помогнала частичката ми, послушай мен, о Боже, и ми помогни.
    -Какво ти искаш? Със силата на огъня си защо докосна ме?
    -Разбрах че съм любов. Не мога аз частично. На Твоята Душа аз цялата да се отдам поисках. Знам, да не нарушиш хармонията на добро и зло, не ще ме пуснеш цялата. Но аз около теб със себе си вакуума ще запълня. Ще стопля всичко вътре и около теб. Вселенски студ, мъгла до теб не ще достигнат.
    -Какво се случва? Какво? Ти засия още по-силно!
    -Аз не съм сама. Това е твоята енергия!И твоята душа! Тя само отрази се в мен. Към теб се връща отразена светлина.
    Отчаяно и устремено възкликнал Бог, на Любовта със вдъхновението:
    -Всичко се ускорява. Бушува всичко в мен. О, колко е прекрасно вдъхновението! И нека да се сбъднат на светещата от любов моя мечта творенията!

ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ ПОЯВЯВАШ ТИ

    Земята! Като ядро на цялата Вселена и на всичко център се появила Земя - планета зрима! Наоколо внезапно зрими се появили луна и слънце, и звезди. Невидимата и творяща светлина, излъчваща се от Земята, се отразила в тях.


    За пръв път във Вселената нов план на битието се явил! Материален план, и той сиял.
    Никой, и нищо до мига на сътворението на Земята зрима материя не притежавал, Земята с всичко във Вселената се свързвала, но и сама себе си била.
    Била самодостатъчно творение. Растящото, живящото, това което плувало и полетяло, не умирало, и в нищото не изчезвало. Даже от гниенето се пораждала мушица, а от мушици-рой и друг живот се хранел, в прекрасно единение всичко се сливало в живот.
    В недоумение и възхищение загледали Земята всички вселенски същности. Земята с всичко във Вселената се свързвала, но никому да я докосне не било дадено.
    Вдъхновението вътре в Бога растяло. И в светлината, запълнила и вакуума с любовта си, Божествената същност очертанията си променяла, и форма, каквато има днес човешкото тяло приемала.
    Извън времето и вън от скоростта работела Божествената мисъл. Във вдъхновение и озарение в безкрайността тя всички енергии на мисълта преварвала и все творяла! Още едно, все още в себе си, невидимо творение.
    Озарение внезапно пламнало, и трепнала, сякаш опарена от нова жар на любовта енергията. Възкликнал Бог в радостно възхищение:
    -Вселено гледай, виж! Това е моят син! Човекът! На Земята той стои. Материален е! И в него има частички от енергиите всички във Вселената. Във всички планове на битието той живее. Мой образ и подобие е, и в него частички има от всички ваши енергии, обикнете го! Обичайте го!
    На всички същности синът ми радост ще достави. Той е сътворение! Той е рождение! Той е от всички всичко! Ще създаде той новото творение, и в безкрайността той ще се претвори с възраждането свое повтарящо се вечно.
    И сам, и многократно умножен, той светлина излъчвайки незрима в единство слята, Вселената ще управлява. И на живота радостта на всеки той ще подари. Аз всичко съм му дал и помисленото за бъдещето също му отдавам.
    Така за първи път ти си стоял на прекрасната Земя.
    -Ти за кого говориш,? За мен ли?
    -За тебе и за този, който докосне се до думите записани.
    -Анастасия, как така? Тук се получава пълно несъответствие. Как ще може всички четящи там да стоят, когато казано е, само един стоял е. И Библията за това говори. Сам отначало бил човекът, казвал се Адам. И ти го каза, Бог един е сътворил.
    -Всичко е правилно Владимир. Но виж, от тоз един сме произлезли всички. Частичката му, информацията заложена в нея, във всички други, които са родени на Земята се вселява. И ако с волята на мисълта отхвърлиш ти на грижите суетни товара, то ще почувстваш чувствата онези, които в малката частичка и досега се пазят. Тя там била е, помни всичко. Тя в тебе е сега, както и у всеки човек живеещ на земята. Дай й да се прояви, какво видял си ти почувствай, и ти, четящият сега, какво видял си на пътя си в началото.
    -Ама че работа! Значи се получава, че всички живеещи сега, са били там, на онази Земя в самото начало? -Да. Но не на онази Земя, а на тази. Просто Земята тогава била е с друг облик.
    -А как ли може да се наречем едновременно всички ?
    -Ти името “Адам” да чуваш си привикнал. Аз ще го ползвам, но си представи, че туй си ти. И всеки нека себе си под името Адам да си представи. Аз леко с думи ще помогна на представата.
    -Да, помогни. А то, в онези времена, аз слабо себе си представям.
    -По-леко да ти бъде, ти си представи, че влязъл си в градина, когато пролетта към лятото минава, а има там и плодове на есента. Има там и същества, които ти за пръв път виждаш. Всичко наведнъж е трудно с поглед да обхванеш, когато ново е, а и във всичко има съвършенство. Но си спомни, как ти, Адам за първи път цветче видял си, и на цветче си спрял вниманието си. На мъничко съвсем цветче.
    Листицата на цветче метличина, от плавни линии се състояли. Листенцата на цветето леко сияели, сякаш небесна светлина са отразявали. И ти, Адам, приседнал си до цветето, любувайки се на творението. И колкото и дълго да гледал си, на цветето вида все се променял. Ветрец поклащал ласкаво на цветчето стъбълцето тънко, и под слънчеви лъчи помръдвали листенцата, променяли на светлината ъгълът на отражение, и сменяли най-нежни полутонове. Ту трепкали листенцата от вятъра, ту като че ли за приветствие, помахвали пред взора на човека, ту сякаш дирижирали мелодия, в душата му звучаща. И от цветчето, най-тънък аромат стремял се да обгърне, теб човека.
    Внезапно рев могъщ дочул Адам и станал, обърнал се в посока на звука. В далечината лъв стоял с лъвица. На околността за себе си оповестявал с рев лъвът.
    Адам загледал се в красивия и мощен стан, увенчан с гъста грива. Лъвът също Адам видял, и в миг с могъщи скокове той устремил се към човека, а и лъвицата не изоставала от него. На мускулите мощни на играта Адам се залюбувал. Наблизо до Адам се спрели зверовете. Погледът човешки ги галел, от него се излъчвала нега, и приласкан лъвът полегнал на земята, а редом и лъвицата била, не мърдайки за да не нарушат излъчваната от човека към тях топла благодатна светлина.
    Адам разресвал с пръсти лъвската грива, разглеждал, пипал ноктите на мощната му лапа, белите зъби докосвал с ръка и се усмихвал, когато мъркал от блаженство звярът.
    -Анастасия, що за светлина се е излъчвала от човека отначало, че даже и лъвът не го разкъсал? И защо сега не се излъчва вече светлина? Сега никой не свети.
    -Владимир, нима не си обръщал внимание, и сега има голяма отлика. Всяка тревичка, и звяра лют и камъкът с мисъл забавена, погледът човешки разпознават. Тайнствен и загадъчен, с необяснима сила е пълен той. Да бъде ласкав може. И със студа на разрушението да обгърне може той всичко живо.Кажи, не ти ли се е случвало да те съгрее нечий поглед? Или пък на душата неприятно да ти стане от нечии очи?
    -Да, случвало се е. Понякога усещаш когато някой гледа те. Случва се приятно да те гледат, а някога- не много.
    -Виждаш ли, значи и на теб ти е известно, че ласкав поглед може приятна топлина да създаде отвътре. И разрушение и студ друг поглед предизвиква . По-силен многократно бил е в дните първи погледът човешки. Създателят направил тъй, че всичко живо стремило се към неговата топлината.
    -Къде сега изчезнала е цялата сила на погледа човешки?
    -Не цялата. Още достатъчно от нея има, но суетата и повърхностното мислене, и скоростта различна на мисълта, лъжепредставата за същността и вялостта на осъзнаването затъмняват взора, не позволяват да се разкрие туй, което всички чакат от човека. Душевна топлина отвътре има всеки. Ах, ако у всеки тя разкриеше се цялата! Цялата действителност в прекрасната, в началото създадена градина, превърнала се би.
    -У всички хора? Както е било в началото при Адам? Нима такова може да се случи?
    -Възможно е да бъде претворено всичко, към което, сляла се от всичките в единство, човешката мисъл се стреми.
    Когато Адам сам бил, на мисълта му силата такава е била, каквото у човечеството цяло е сега.
    -Охо! Ето защо от него и лъвът боял се.
    - От човека не се боял лъвът. Прекланял се пред светлината благодатна. Всичко съществуващо стреми се да познае благодатта, която способен е да създаде единствено човекът. За това като приятел, брат и бог готово е човека да почувства всичко живо,и не само на Земята. Родителите винаги стремят се в децата да вселят всичко най-хубаво от своите способности. Само родителите желаят искрено децата техни да ги превъзхождат. На сина свой- човека, Създателят отдал напълно всичко, към което на вдъхновението в порив се стремил. И ако са способни всички да разберат, че съвършен е Бог, то с чувствата родителски нека почувстват, какъв като родител, Бог стремил се е да сътвори детето свое, любимия си син - Човек. И как от отговорност не боял се, и как зарекъл се пред себе си за вечно от творението свое да не се отрича и казал думи, дошли до нас и след години милион:”Той е мой син- Човек. Той образ мой е! Мое подобие.”
    -Значи е искал Бог, синът му, творението, ами изобщо човекът да бъде от Него по-силен.
    -Стремленията на всички родители ще потвърдят това.
    -Е и какво, Адам в първия си ден на Бог мечтите оправдал ли? Какво е правил после, след срещата с лъва?
    -Адам стремил се всичко съществуващо да опознае. Предназначението да определи и да даде название на всички твари. Понякога задачата решавала се бързо, друг път той дълго време се е занимавал. Като например в първия си ден до вечерта той се опитвал на пронтозавъра предназначението да определи, но не решил задачата. И от Земята пронтозаврите изчезнали.
    -Изчезнали затуй?
    -Изчезнали затуй, че не определил предназначението им човекът.
    -Пронтозаврите ли са били няколко пъти по-големи от слона?
    -Да, от слоновете по-големи те били, и неголеми имали крила, на дълга шия -мъничка глава, а от устата си могли са да хвърля пламък.
    -Като в приказката. Змей Горянин, например, в народните приказки също изхвърлял пламък. Но това е в приказка, не наяве.
    -За явността отминала иносказателно говори се във приказките, но често - точно.
    -Ами? И от какво ли това чудо се е състояло? Как от животно живо може да излиза огън? Или и огънят е иносказателност? Да кажем, че издишало е злоба чудовището?
    -Добър бил пронтозавърът огромен, а не зъл. Обемът му е служел за облекчаване на теглото.
    -Как е възможно големият обем да служи на теглото за облекчаване?
    -Колкото повече запълнено е кълбото въздушно с това, което е от въздуха по-леко, толкова по-леко е и то.
    -А с пронтозавъра каква е връзката, та той не е кълбо?
    -Кълбо огромно, живо бил и пронтозавъра. Лека конструкцията му на скелета била, а вътрешните органи - малки. Отвътре, както и в кълбото имало празнота, и постоянно се запълвала тя с газ по-лек от въздуха. Като подскочел и с крила помахал, да полети дори можел за малко пронтозавъра. Когато от газ излишък се създавал, той го издишвал през устата. От неговата паст стърчали зъби като кремък, от търкането им могли да излетят искри и газът, излизащ от кухината на стомаха се запалвал, и като огън се изтръгвал от пастта му.
    -Ами! Я чакай, чакай, а кой го пълнел постоянно с газ?
    -Нали ти обяснявам, Владимир, че газ се изработвал сам при преработка на храната.
    -Това не може да бъде! Газ има само в недрата на Земята. Оттам добиват го, а после с природен газ балони пълнят или към кухните го пращат по тръби. А тук толкова просто - от храната!
    -Да, просто е.
    -На простота такава аз не вярвам, и мисля,че не ще повярва никой. И под съмнение това което каза, не само за пронтозавъра, а и за всичко друго, под съмнение ще поставят. Така че за това няма да пиша.
    -Владимир, смяташ ли, че мога да сгреша и да излъжа?
    -Е, да излъжеш - не, но туй ,че бъркаш с газа е точно.
    -Не греша.
    -Докажи го.
    -Владимир, твоят стомах както и на другите хора и днес газ като този произвежда.
    -Не може да бъде.
    -А ти провери. Вземи и запали, когато той от теб излиза.
    -Как тъй от мен? Откъде? Къде да го запаля?
    Анастасия се разсмя и през смеха ми каза:
    -Като дете си. Сам помисли, интимен този опит е.
    Аз мислех за този газ от време на време. И защо ли така ме заяде? И, в края на краищата, реших да проведа този опит. И го направих когато се върнах от Анастасия. Гори! И всички нейни думи за първите дни на Адам или за нашите първи дни с все по-голям интерес си спомням. Усещане такова възниква, сякаш сме забравили да вземем нещо в днешния си ден от тях. Или пък само аз забравил съм. Но нека, сам всеки да реши за себе си, когато разбере, как продължавал първият ден на Човека. Ето как Анастасия за това разказа.

ДЕН ПЪРВИ

    -Интересно било всичко за Адам. Тревичка всяка, хитроумна буболечка, и птиците под небесата и водата. За пръв път щом рекичка той видял се залюбувал как под слънцето искрейки тече прозрачната вода, и в нея живот многообразен има. Водата с ръка Адам докоснал . Течението тутакси обгърнало ръката и гънките по кожата замилвало, към себе си го теглело.Той във водата потопил се целият, и тялото олекнало веднага, водата го поддържала и ромоляла, и тутакси го приласкала. Нагоре с длани плискайки водата, той възхитил се как играли слънчеви лъчи във всяка капчица, а после пак увличало течението капчиците. Вода от реката Адам пил с радостно усещане. Така до залез слънце той размишлявал и после се къпал пак .


    -Постой Анастасия, ти каза, че е пил, а нещо ял ли е Адам за цял ден? С какво се е хранел?
    -Разнообразие от плодове, на вкус различни, около него имало, и годни за храна треви. Но глад в първите дни Адам не изпитвал. Бил сит от въздуха.
    -От въздуха? Но с въздух да се наситиш е невъзможно. Даже такава има поговорка.
    -С въздуха, който се диша днес от човека действително не бива да се храниш. Сега е мъртъв въздуха и често за плътта е вреден и за душата. За поговорката ти спомена, че с въздуха е невъзможно да се храниш, но има друга поговорка: ”С едничък въздух аз се храних”, тя съответства на това, което на човека изначално е било предоставено. Адам родил се е в градина най-прекрасна и във въздуха край него не се намирала нито една прашинка вредоносна. Прашец и капчици роса най-чисти в него е имало.
    -Прашец? Какъв?
    -Цветен прашец и от тревата, който излъчвал е ефира на плодове и на дървета. На тези, които близко били, и от други по-далечни, които вятърът донасял. От дела велики човекът не отвличало добиването на храната. Чрез въздуха го хранело всичко наоколо. Така Създателят е сторил всичко изначално, че всичко живо на земята в порив на любов, да се стреми да служи на човека, живителни били и въздух, и вода и вятър.
    -Тук сега си права: понякога е много вреден въздуха, но е измислил климатик човекът. Той въздуха от вредните частички пречиства. И се продава в бутилки минерална вода. Така че проблемите на въздуха и на водата, за тези, които не са бедни, са решени.
    -Уви, Владимир, с климатик проблемите не се решават. Той вредоносните частички не пропуска, но въздуха съвсем умъртвява. Водата, която в запушени бутилки се запазва, от запушването също се умъртвява. Старите клетки на плътта тя само храни. За ново раждане, за да се обновяват старите клетки на плътта ти, са нужни живи въздух и вода.

ПРОБЛЕМИТЕ В ЖИВОТА СЪВЪРШЕНСТВОТО СА УТВЪРЖДАВАЛИ

    -И всичко това Адам е имал?


    -Да, имал е! Затова и мисълта му бързо е летяла. Предназначение за всичко, сравнително за кратко да определи успял. И като ден, години сто и осемнадесет преминали.
    -Сто и осемнадесет години - до такава ли дълбока старост сам е живял Адам?
    -Сам с делата завладяващи и интересни живял Адам - първия човек. Годините му сто и осемнадесет не старост му донесли, а разцвет.
    -На сто и осемнадесет години е стар човекът, даже е считан за многолетник, и го налягат болести и немощ.
    -Това сега е Владимир, тогава болести човека не засягали. На всяка плътска клетка по-дълго било е времето, но дори и клетката да се е уморяла, и да отмре е трябвало, то тутакси на смяна заставала е нова, пълна с енергия. Плътта човешка, толкова години да живее можела, колкото нейният дух е искал и душа.
    -Какво тогава се получава, че днешният човек не иска сам по-дълго да живее?
    -С деянията свои ежесекундно своето време съкращава, и смъртта измислил е за себе си сам човекът.
    -Как тъй измислил? Тя сама си идва. Напряко волята.
    -Когато пушиш или пиеш алкохол, когато влизаш в град, със смрад на изгоряло насищащ въздуха, когато мъртва храна употребяваш и от злоба сам себе си ядеш, кажи, Владимир, кой, ако не ти сам, смъртта си приближаваш?
    -Такъв живот настъпил е сега за всички.
    -Човекът е свободен. Животът си сам всеки построява и в секунди времето си отброява.
    -И какво, тогава, е там де, в рая, не са ли съществували проблеми?
    -Проблемите, когато са възниквали, се разрешавали не в ущърб, а съвършенството в живота утвърждавали.

ПЪРВАТА СРЕЩА

    -Веднъж, на своите години сто и осемнадесет, събудил се в зората утринна, Адам на пролетта не възхитил се. Не станал, както обичайно да срещне слънчеви лъчи.


    Над него звънливо пеел славей. Но Адам отвърнал се от песента.
    Пролетта със трепет затаен пространството пред погледа му пълнела, с ромон на вода реката мамела го, лястовички лудували над него. Картини причудливи сменяли облаците. От тревите, цветята, храстите и дървесата най-нежен аромат Адам да обгърне все стремил се. О, как учудил се тогава Бог! Сред пролетно великолепие, под синева небесна, Божият син-човек тъжал. Любимото дете на Бог не в радост, а в тъга лежал. За любещий Отец какво от таз картина било би по-печално?
    От сътворението след години сто и осемнадесет отдъхващото множество божествени енергии в миг се задвижили. Вселената замряла. Такова ускорение, невиждано по-рано, така блестяло на любовта енергията в ореола, че всичко съществуващо разбрало: ново творение замислял Бог. Но какво ли още възможно било да се сътвори след туй, което се създало във вдъхновен предел? Никой тогава не разбирал. А скоростта на мисълта на Бога се ускорявала. На любовта енергията му шептяла:
    -Отново ти приведе в движение вдъхновено всичко. Енергиите твои обгарят пространствата вселенски. Как не се взривяваш и не изгаряш сам в такава жар? Накъде стремиш се? Към какво? Не светя вече с теб. Виж, Боже мой, горя аз,и в звезди планетите превръщам. Спри, всичко най-хубаво от теб е сътворено, от твоя син тъгата ще изчезне. Спри се, Боже мой!...
    Не чувал Бог на любовта молбите. И на насмешките на същности вселенски внимание не обръщал. Като разпален млад ваятел да ускорява движението на енергиите продължавал. И изведнъж, с неведома по красота заря проблеснал по Вселена цяла необятна, и всичко ахнало,и Бог самият във възхищение шептял:
    -Вселено гледай! Виж! Стои сред земните творения Моята дъщеря. Как са съвършени, как са прекрасни нейните черти. Достойна тя ще бъде за сина Ми. Творение по-съвършено от нея няма. В нея е моят образ и подобие и вашите частички всички в нея са, така че обикнете я, обичайте нея!
    Тя и Той! Синът и дъщеря ми радост на всичко съществуващо ще донесат! Прекрасни светове вселенски на всички планове на битието те ще построят!
    От хълма, по трева с роса измита, на празничния ден на изгрева в лъча, вървяла дева към Адам. Походка грациозна, строен стан, на тялото- извивки нежни, плавни, Божествена заря по кожата в оттенъци блести. По-близо, все по-близо идва. Ето я! Пред легналия на тревата Адам девата застанала.
    Ветрец повдигнал златните къдрици, открил челото. Затаила дъх Вселената дори. О, как прекрасен е ликът й- твоето творение, Бог!
    Адам лежащ в тревата, едва погледнал девата застанала до него, леко прозял се и се отвърнал притваряйки очи.
    Всички вселенски същности тогава чули, не, не слова- а чули те, как вяло в мислите си, за новото творение на Бог Адам разсъждавал:”Е, ето го, още едно творение някакво се приближи. И нищо ново, само с мене сходство. У конете по-гъвкави са ставите коленни и по-здрави. У леопарда по-ярка кожата е и по-весела. Че се и приближи неканено, а аз на мравките решил бях днес да дам определение”.
    И Ева, за малко постояла край Адам и към реката тръгнала, седнала на брега край храстите и във водата притихнала разглеждала лика си.
    Зароптали вселенските същности, в едно се сляла мисълта им: ”Две съвършенства не успяха да се оценят. Няма съвършенство на Бог в творенията”.
    Само любовта, единствена посред вселенското роптание опитвала със себе си да огради Отца. Сиянието й обгръщало Създателя. Знаели всички, никога не разсъждава любовта. Невидима и мълчалива, тя винаги блуждаела в неведоми безкрайности. Но днес защо ли, цяла без остатък, така край Бога тя сияела? Без да обръща внимание на ропота вселенски, единствен Него със сиянието си съгрявала и утешавала:
    -Ти отдъхни, Велик Творецо, в сина си твой разбиране всели. Ти да поправиш ще успееш всяко едно от твоите творения прекрасни.
    Слова в отговор чула Вселената, и чрез тях познала и мъдростта на Бога, и величието:
    -Синът ми е мой образ и подобие. От всичките енергии частичка в него има. Той е и алфа и омега. Той е сътворение! Той е на бъдещето претворение! От днес завинаги нито на мен, нито на някой друг ще бъде дадено без негово желание съдбата да променя. Всичко, което сам поиска ще бъде дадено му. Помисленото ще се претвори не в суета. Не преклони се моят син пред съвършенството в плътта на девата. Не й се удиви за удивление на цялата Вселена. Не е той осъзнал, но с чувствата усети моят син. Първи почувства,че не му достига нещо. И новото създание дева- това, което не достига му не притежава. Моят син! Синът ми с чувствата свои усеща цялата Вселена, познава всичко, Вселената което притежава.
    Въпрос Вселената запълни цяла:
    -Какво да не достига може на тоз, в когото нашите всички енергии са, а и твоите?
    На всички отговорил Бог:
    -Любов.
    И пламнала на любовта енергията:
    -Но аз съм тук, и твоя съм. Чрез теб единствено сияя.
    -Да! Ти си тук, моя любов, - Божествени слова ответно прозвучали. - Сияйната ти светлина и свети и ласкае, моя любов. Ти си вдъхновение. Ускорение на всичко си способна да дадеш, ти чувствата изостряш и пак ти си на покоя умиротворението, моя любов. Аз тебе моля, без остатък цялата да слезеш на земята. Със себе си, с енергията на благодатта, обвий децата ми.
    Прощалният на Любовта и Бога диалог, началото на цялата земна любов поставил.
    -Мой Боже, - обръщала се любовта към Бога. - Когато си отида, сам и завинаги невидим, във всички планове на битието ти ще бъдеш.
    - Дъщеря ми и моят син от днес нататък нека да сияят.
    -Мой Боже, ще бъде вакуум край теб. Към твоята душа живителната топлина не ще достигне никога. Без тази топлина Душата ще изстине.
    -Не само за мен, нека за всичко живо, сияе от земята топлината. Синовете ми и моите дъщери с деянията си ще я преумножат. И цялата Земя на любовта със светлината в пространството ще възсияе. Всички ще чувстват топлината благодатна на Земята, и на нея, ще могат енергиите всички да се сгреят.
    -Мой Боже, пред сина и дъщеря ти открити много пътища са. Енергиите на всички планове на битието в тях са. Само една от тях ако преобладава и по неверен път ги поведе, какво ще можеш ти тогава да направиш, всичко отдал и виждащ как се топи, слабее енергията на Земята. Всичко отдал и виждащ как на земята, над всичките енергии преобладава разрушението. Твоите творения покриват се с безжизнена кора, а с камъни тревата ти затрупва се. Какво тогава ще направиш, на сина си цялата свобода след като си дал?
    -Сред камъните като тревичка земна ще пробия, на малка недокосната лехичка ще отворя листенца на цветче. Ще успеят да осъзнаят своето предназначение земните дъщери и мои синове.
    -Мой Боже, щом си отида за всичко ти невидим ще останеш. Може да се случи от твое име, чрез хората , да заговорят енергиите на други същности. Едни други на себе си ще се стараят да се подчинят. Твоята същност, тълкувайки на себе си в угода да казват:”Аз говоря, в угода на Бога, от всички аз от него съм избран, слушайте ме всички.” Какво ще можеш да направиш ти тогава?
    - Ще се въздигна със зората на настъпващ ден. Всички творения без изключение, галейки слънчевият лъч, на дъщерите мои и на синовете ще помогне да осъзнаят, че всеки може сам с Душата своя да разговаря с Моята Душа.
    -Мой Боже, ти си сам, а те ще бъдат много. Въжделение ще стане за всички същности вселенски да завладеят човешката душа. Чрез хората да утвърдят над всички енергията си. И изведнъж синът твой блуден, на тях ще почне да се моли.
    -Многобройните причини повеждащи към улица задънена, към никъде, имат препятствие - за всичко то ще бъде, лъжата ще прегражда. Стремеж към осъзнаване на истината у дъщерите мои и у синовете има. Лъжата рамки има винаги, но безгранична Истината е- тя е една, и осъзнатост ще има винаги в Душата на моите синове и дъщери!
    -О, Боже мой, не е по силите на нищо, на полетът на мисълта ти и на мечтите ти да се възпротиви. Те са прекрасни! И по своя воля ще следвам стъпките им аз. Ще сгрея твоите деца в сияние и вечно ще им служа. От теб дареното им вдъхновение в помощ ще им бъде да създадат свои творения. Само те моля, Боже за едно. Единствена искрица, позволи, от любовта си с тебе да оставя.
    Когато в мрак да бъдеш се наложи, когато вакуум те обкръжи, когато си в забвение и земното сияние слабее, нека искрицата от любовта ми със своето блещукане ти свети.
    Ако човекът, днес живеещ могъл би към небето да погледне тогавашно, пред взора на очите му представило се би видение велико. Вселенска светлина- на любовта енергията в комета свита, летяла към Земята и безжизнени все още планети озарявала по пътя си, и запалвала звезди. Все по-близо, и близо. Към Земята! Ето я! Внезапно, тъкмо над земята, на любовта сиянието спряло и затрептяло. В далечината сред горящите звезди, една от всичките най-малка, като жива била. Тя към Земята, следвайки сиянието на любовта летяла. Разбрала Любовта, последната нейна искрица у Бога, след нея също към Земята се стремяла.
    -Мой Боже, - на любовта сиянието зашептяло, - но защо? Не мога да го разгадая. Но защо? Ти даже искрицата една от мен, край тебе не остави?
    От тъма вселенска, вече за никого не видим, и от никой неразбран, Бог на словата на Любовта дал отговор.И прозвучали думите Божествени:
    -На себе си ако оставя, значи на тях да не додам- на дъщерите и синовете мои.
    -Боже мой!..
    -О, колко си прекрасна ти Любов, дори искрица само.
    -Боже мой!..
    -Бързай, Любов моя, бързай, не разсъждавай. С последната искрица бързай и огрей бъдещите всички мои дъщери и синове.
    Земните хора обгърнала на Любовта вселенска енергията. Цялата, до последната искра. В нея било всичко. Сред необятната Вселена, на всички живи планове на битието, по-силен от всички същности вселенски станал Човекът.

КОГАТО ИМА ЛЮБОВ

    Лежал Адам насред цветя уханни, в тревата. Под сянка на дърво подремвал, вяла мисълта била. И внезапно спомен с неведома вълна от топлина обгърнал го, и всички мисли със сила някаква топлината ускорила:”Съвсем неотдавна пред мен творение застана ново. С мен сходство имаше, но беше и различно. Но с какво? И къде ли е сега то? О, как бих искал пак да видя творението ново! Пак да го видя,но защо?”


    Адам бързо се вдигнал от тревата, погледнал околовръст. Мисъл избухнала: ”Какво се случи изведнъж? Все същото небе и птици, тревите, храстите, дърветата. Всичко е същото и все пак разлика има, различно всичко виждам. Още по-прекрасни са тварите земни, въздухът, уханията и светлината!”
    И слово се родило у Адама, и към всичко той възкликнал:”Аз обичам!”
    Веднага нова вълна от топлина откъм реката заляла цялото му тяло. Той се обърнал към реката, а творението ново там сияло. Мислите логика напуснала, цялата душа се насладила на видението, когато изведнъж видял Адам: там на брега, край заливче стояла тихо девата, но не водата чиста, а него гледала, отметнала къдрици златни. С усмивката си галела го, сякаш него цяла вечност чакала била.
    Той се приближил. Когато се погледнали, Адам помислил:”Никой няма очи така прекрасни като нея.” - а на глас й казал:
    -Седиш ти водата. Тя е приятна, а искаш ли да се изкъпем в реката?
    -Искам.
    -А искаш ли, след туй на теб творенията да покажа.
    -Искам
    -На всички тях съм дал предназначение. Ще служат и на теб. Ако поискаш, ново ще създам творение?
    -Да, искам.
    В реката къпали се и по ливади тичали. О, как звънливо смеела се девата, когато покачен на слон, някакъв танц за нея изтанцувал развеселеният Адам, и Ева назовал девицата!
    Към залеза денят вече превалял, сред великолепието земно стояли двамата човеци, на звуците се наслаждавали, на аромати и на цветове. Кротко Ева гледала притихнала как свечерявало се. В пъпчици се свивали цветята. От погледа в тъмата си отивали прекрасните видения на деня.
    -Ти не тъжи, - уверен вече в себе си казал Адам, - сега ще настъпи тъмата на нощта. Тя нужна е, да се отдъхне, но колкото и да настъпва нощ, денят се връща винаги.
    -Денят все този ли ще е или ще бъде нов? - питала Ева.
    -Ще се върне ден какъвто го поискаш.
    -Подвластен на кого е всеки ден?
    -На мен.
    -А ти, кому си ти подвластен?
    -Никому.
    -Откъде си ти?
    -Аз от мечтата съм.
    -А всичко околно, взорът ласкаещо?
    -Също от мечтата се яви, за мене сътворено.
    -А къде е тоз, чиято така прекрасна е мечтата?
    -Той често редом е, но поглед обичаен не вижда го. И все пак с него е добре. Нарича Бог той себе си, отец е мой и приятел. Не омръзва никога, всичко за мене дава. И аз искам нещо да му дам, но какво все още не зная.
    -Значи, и аз тогава съм негово творение. И аз, както и ти, да му благодаря искам. Да го наричам приятел, Бог и мой отец. И може с тебе заедно ще можем да решим какви деяния от нас очаква Отецът ни?
    -Аз чух как той говореше, че радост може да донесем на всичко.
    -На всичко? Значи и на него?
    -Да, значи и на Него.
    -Разкажи на мен, какво желае Той?
    -Творение съвместно и радост от съзерцанието му.
    -Какво на всички може да достави радост?
    -Рождението.
    -Рождение? Всичко прекрасно вече е родено.
    -Аз често мисля преди сън за необикновено и прекрасно сътворение. Но сутринта отива си съня, и виждам, че не съм измислил още. Прекрасно всичко има и се вижда в светлината на деня.
    -Тогава нека заедно помислим.
    -Аз същото поисках, да бъда редом с тебе преди сън, и твоят дъх да слушам, да усещам топлината, за сътворението заедно да мислим.
    Преди съня в мечти за сътворение прекрасно, на нежни чувства в порив прегръщали се мислите им, в стремление единно се сливали. Телата материални на двамата помисленото отразявали.

РОЖДЕСТВО

    Денят завръщал се, после настъпвала пак нощ. Веднъж при изгрев, когато тигърчетата Адам разглеждал и размишлявал, към него тихо Ева приближила, редом приседнала, ръката му взела, положила я на корема си.


    -Почувствай вътре в мен, творение мое, и ново едновременно, живее. Чувстваш ли, Адам, - как рита, творението мое неспокойно?
    -Да, чувствам. И струва ми се, че към мене то стреми се.
    -Към теб? Разбира се! То мое е и твое! Как искам да го видя !
    Раждала Ева не в мъки, а в изумление велико.
    Всичко наоколо забравил, без да чувства себе си, гледал Адам и от нетърпение трептял. Раждала Ева новото творение съвместно.
    Кълбенце малко, цялото мокро, безпомощно лежало на тревата. Свити крачетата, клепки затворени. Гледал Адам, очи без да откъсва, как помръднала ръчичка, устенца се отворили, после въздишка. Адам боял се и да мигне, да не пропусне и най-малкото движение. Непознати чувства всичко отвътре и наоколо запълвали. В невъзможност на място да стои, Адам подскочил изведнъж и впуснал се в бяг.
    В ликуване велико покрай речния бряг Адам стремглаво тичал незнайно накъде. Спрял. В гърдите му прекрасното, незнайното се разширявало и расло. А всичко наоколо!.. Не просто шумолял на храстите в листата вятърът, а пеел като храстите докосвал и цветните листица. Не просто плували в небето облаците- а очароващ танц изобразявали. Искряла, усмихвала се и течала по-бързо водата. Ами това! Реката! Облаците отразявайки, пред взора се извивала по новому. В небето с радост птици чуруликали! А в тревата - ликуващо цвърчене! На мирозданието най-прекрасно, в единно звучене се сляла величествената и нежна музика.
    Гърди напълнил с въздух, и с всички сили Адам закрещял. Бил необикновен, не зверски неговият вик, в най-нежните звуци той преливал. Утихнало внезапно всичко. Така Вселената чула за първи път, как на земята стоящия човек ликувайки запял! Човекът пеел! И всичко, което звучало преди в галактиките, замълчало. Човекът пеел! И, чувайки на щастието песента, целият свят вселенски осъзнал: че няма струна, в нито една галактика, способна звук по-хубав да издаде, от звука на песента в душата човешка.
    Но не успяла ликуващата песен да намали взрива от чувства. Адам видял лъва и хвърлил се към него. Повалил го на земята като коте, през смях разрошил гривата му, после скочил, извикал с жест лъва и се затичал. Едва настигал го лъва, а лъвчетата с майка си от него изостанали. Бягал Адам от всички най-бързо, ръцете си размахвал, увличал след себе си по пътя всички твари. Творението негово, той смятал, че на всички радост може да достави.
    И ето пак пред него е, кълбенцето малко. Творение негово! Облизано с езика на вълчицата и подсушено от топлият ветрец, малко кълбенце живо.
    Очите не отварял още младенеца- спял. Пред него, всички зверове притичали с Адам, отпуснали се в нега.
    -Така е, да! - възкликнал с възхищение Адам. - От моето творение излиза светлина, на моята подобна. А може и по-силна да е, щом необикновеното се случва и на мен. А и всички твари в нега пред него паднали са. Така аз исках! Аз успях! Аз сътворих! Аз сътворих творение прекрасно, живо. Всички! Всички го погледнете.
    Адам огледал всичко наоколо, и изведнъж се спрял, замрял неговият поглед. Ева видял.
    Сама седяла на тревата, и с погледа си леко уморен, тя галела замрелият изведнъж, и замълчал Адам.
    И с нова сила любовта отвътре, и около Адам с нега невидима засветила. И изведнъж… О, как затрепкала вселенската любов, щом приближил Адам до девата-майка прекрасна, когато той пред Ева се отпуснал на колене и докосвал къдрите й златни, и устните и пълните с мляко гърди. Той възклицанието в нежен шепот свил, опитвайки се с думи възхищението да изкаже:
    -Ева! Моя Ева! Моята жена! Ти способна си да претвориш мечти!?
    И в отговор…Нежен и уморен едва, тих глас в отговор:
    -Да аз жена съм, твоята жена. Ще претворим, всичко което можеш да помислиш ти!
    -Да! Заедно! Ние двамата! Сега е ясно! Ние заедно! Ние като Него! И ние сме способни да претворяваме мечти! Ти виж! Наш Отче чуваш ли ни ти?
    Но не чул Адам за пръв път отговор. И удивен, той скочил и възкликнал:
    -Къде си, Отче мой? Ти погледни творението мое! Съвършени и чудни са създанията земни. Всичко е прекрасно: дърветата, тревата, храстите и облаците ти дори. Но то е и от цвете по- прекрасно, ти погледни! Повече радост от всичко, което с мечта Ти сътвори, донесе ми моето творение. Мълчиш. Да го видиш не искаш ли? Но то е от всичко по-хубаво! И от всичко до душата ми по близко е. Какво има? Да погледнеш не искаш ли?
    Адам се обърнал към младенеца. Над събудилото се телце въздухът бил по-син от обикновено,и не помръдвал ветрецът, само над устицата на младенеца, някой невидим тънко стръкче прегъвал, цветчето накланял. И три нежни прашинки от цветен прашец докоснали устните му. Той,- младенецът, с устни примляснал, въздъхнал блажено, помръднал ръчичка, краченце и отново заспал. Адам се досетил, че докато той ликувал, Бог младенеца люлял, затова и мълчал.
    И възкликнал Адам:
    -Значи ти си помагал! Значи редом си бил, и признал си творението?
    В отговор тихият глас на Отеца:
    -Не толкова силно, Адам, ще разбудиш детето с ликуването си.
    -Значи ти, Отче мой, го обикна, както и мен? Или от мене, обикна го повече? Ако така е, защо? Обясни! Та нали не е твое.
    -Любовта, сине мой, си има продължение: новото творение- е твое продължение.
    -Аз, значи, съм тук - и в него едновременно? И значи в него е и Ева?
    -Да, сине мой, вашето сътворение, по всичко е подобно вам, не само в плът. В него душата и духът, като слеят се, ново пораждат. Ще продължат и вашите стремежи и така ще се умножат и радостните чувства.
    -Това ще значи, че ще бъдем много?
    - Със себе си земята цяла ще запълниш. Ще осъзнаеш всичко с чувство, ще възсъздадеш с мечтата твоя, в други галактики свят още по-прекрасен.
    -А краят на Вселената къде е ? Какво ще правя аз, когато там пристигна? Когато със себе си запълня всичко и помисленото сътворя?
    -Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта поражда се мечта, в материята видима отчасти. На всичкото когато доближиш до края, ново начало ще открие мисълта и продължението му. От нищото възниква ново и прекрасно Твое рождение, на мечтата твоя, на душата и стремежите ти в отражение. Мой сине, ти безкраен си и вечен, и твоите мечти творящи в тебе са.
    -Отче, как хубаво е винаги, когато ти говориш. Когато редом си, да те обгърна искам. Но ти невидим си. Защо?
    -Сине мой, когато моите мечти за теб, вселенските енергии в едно събираха, аз не успявах и за себе си да мисля. Мечтите ми и мислите ми само теб творяха, без моя видим облик да създават. Но има видими мои творения, ти чувствай ги, не ги разбирай. Просто чрез ума да ги анализира не ще успее никой във Вселената.
    -Отче, тъй хубаво ми е, когато ти говориш. Щом ти си до мен - редом е всичко. Когато се окажа на Вселената в другия край, когато появи се в душата непонятност и съмнение, тогава как да те намеря аз? Къде ще бъдеш в това време?
    -И вътре в теб и редом. В теб има всичко сине, ти си властелин на всичките енергии вселенски. В теб аз уравновесих противоположностите на Вселената, и с това, нещо ново представляваш ти. Не давай някоя енергия у теб да преобладава. Тогава ще съм в теб.
    -В мен?
    - И вътре в теб и редом. В творението твое сте ти и Ева. В тебе частичка има моя, значи и в твоето творение съм аз.
    -Аз твой съм син, какво за теб тогава ще бъде новото творение?
    -Отново ще си ти.
    -Кого повече ще обичаш - мен, какъвто съм сега, или мен като роден отново?
    -Една е Любовта, надежда има повече във всяко ново въплъщение и мечта.
    -Отче, колко си мъдър ти, и колко искам аз да те прегърна!
    -Огледай се край теб. В творения видими са въплътени моите мисли и мечти. В материалното си битие с тях да общуваш винаги ще можеш ти.
    -Аз ги обикнах, както теб обичам, Отче. И Ева обикнах, и своето творение ново. Заобикаля ме любов, да бъда в нея вечно искам.
    -Мой сине, само на любовта в пространството ти ще живееш вечно.
    Минавали години, както може да се каже, но времето понятие условно е. Минавали години, но както и да смятаме, смъртта за себе си дълго не познал човека. А, значи, да съществува тогава и смъртта не е могла.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница